Отговори
Съдържание
Глава 1
Глава 2
Глава 3
Глава 4
Глава 5
Глава 6
Глава 7
Глава 8
Глава 9
Глава 10
Глава 11
Глава 12
Глава 13
Глава 14
Глава 15
Глава 16
Глава 17
Глава 18
Глава 19
Глава 20
Глава 21
Глава 22
Глава 23
Глава 24
Глава 25
Глава 26
Глава 27
Приложение
Речник
За авторите

   

Отговори
  Home]     Кен Хам  

 

14

Може ли катастрофичната теория за тектониката на плочите да обясни геологията на Потопа?

АНДРЮ СНЕЛИНГ


Какво е тектоника на плочите?

Тънката външна скална обвивка на земята (дебела 5-70 километра) се нарича “земна кора.” Върху континентите тя се състои от седиментни скални слоеве – някои съдържащи вкаменелости, а други нагънати и начупени – заедно с поддържаща кристалинна скална основа от гранити и метаморфни седиментни скали. На места кристалинните скали излизат до повърхността на земята, обикновено като следствие от ерозия. Под кората е това, което геолозите наричат мантия, която се състои от плътна гореща (но твърда) скала, която се простира до дълбочина 2,900 километра. Под мантията лежи земното ядро, съставено предимно от желязо. Цялото ядро, с изключение на най-вътрешната част, е в разтопено състояние (виж Фигура 1).


Фигура 1. Напречен разрез на Земята. Двете основни части на планетата са мантията, направена от силициеви скали, и ядрото, съставено предимно от желязо. Части от повърхността покрити със слой от континентална кора с ниска плътност представляват континентите. Литосферните плочи на повърхността, които включват кората и част от горната мантия, се движат хоризонтално над астеносферата. Астеносферата е гореща и крехка поради наличието на вода в съставящите я минерали. Океанската литосфера, която не съдържа континентална кора, е като цяло подобна по химически състав на лежащата под нея мантия. Тъй като океанската литосфера е значително по-студена, нейната плътност е по-висока, и следователно тя има способността да потъва в лежащата под нея мантия. Приплъзването на океанска плоча в мантията е известно като "подпъхване," както е показано на фигурата при брега на Южна Америка. Когато две плочи се раздалечават в областта на средноокеански хребет, материал от астеносферата се издига за да запълни празнината, и част от този материал се стопява за да произведе базалтова лава, която образува новата кора на океанското дъно. Континенталните области не участват в процеса на подпъхване поради ниската плътност на континенталната кора.

Изследвания на повърхността на земята разкриват, че в миналото тя е била разделена чрез геологични процеси на съвременната мозайка от твърди блокове наречени “плочи.” наблюденията показват, че в миналото тези плочи са се придвижвали на големи разстояния спрямо една друга и днес все още се движат много бавно. Думата “тектоника” е свързана с движенията на земята; така че изследването на движенията и взаимодействията между тези плочи се нарича “тектоника на плочите.” Тъй като почти всички движения на плочите са станали в миналото, тектониката на плочите в прекия смисъл на думата е тълкуване, модел или теоретично описание на онова, което според геолозите е станало с тези плочи в историята на земята.

Общите принципи на тектониката на плочите могат да се изложат както следва: по краищата на плочите се наблюдава деформация поради три вида хоризонтално движение - разтегляне (разрив или разделяне), разсед (хоризонтално приплъзване по голяма разломна линия) и компресия, предимно чрез подпъхване (приплъзване на една плоча под друга).[1]

Разтеглянето се наблюдава където морското дъно се разкъсва или разцепва в зони на разрив, както по оста на Средноатлантическия хребет и Източно-Тихоокеанското плато. Това често се нарича “разтягане на морското дъно,” което се наблюдава където две океански плочи се раздалечават хоризонтално, като между тях се надига нов разтопен материал от мантията, за да образува нова земна кора. Може да има и подобно разкъсване на континентална плоча, както е Източноафриканската разломна зона.

Разседите се наблюдават където една плоча се приплъзва хоризонтално покрай друга, както е известният разлом Сан Андреас в Калифорния.

Компресна деформация се наблюдава където две плочи се движат една срещу друга. Ако океанска земна плоча се движи срещу съседна континентална земна плоча, тя обикновено се подпъхва под нея. Примери за това са Тихоокеанската и Кокосовата плочи, които се подпъхват съответно под Япония и Южна Америка. Когато две континентални плочи се сблъскат, компресната деформация обикновено нагъва скалата в зоната на сблъсъка за да създаде планински вериги. Например, Индоавстралийската плоча се е сблъскала с Евразиатската плоча за да създаде Хималаите.

История на тектониката на плочите

Идеята, че континентите са се разделили, е предложена за първи път от креационист, Антонио Снайдър.[2] От твърдението в Битие 1:9-10, че Бог е събрал моретата на едно място, той стига до извода, че по това време в земната история може би е имало само една земна суша. Също забелязва приликата в очертанията на Западна Африка и източна Южна Америка. Затова той предполага, че разделянето на този свръхконтинент с последвалите хоризонтални придвижвания на новите континенти до техните сегашни места е станало катастрофално по време на Потопа.

Но тази теория остава незабелязана, вероятно защото книгата на Дарвин, която е публикувана същата година, привлича толкова много внимание. 1859 е била лоша година за внимание към коя да е друга научна теория, особено ако тя поддържа библейския възглед за историята на земята. И на всичкото отгоре Снайдър публикува своята книга на френски език.

Едва в началото на двадесети век теорията за разделянето на континентите бива призната от научната общност, чрез книга на Алфред Вегенер, немски метеоролог.[3] Но в продължение на почти 50 години преобладаващото мнозинство от геолозите отхвърлят теорията, предимно защото шепа сеизмолози твърдят, че здравината на скалите в мантията е твърде голяма, за да позволи на континентите да се придвижват по начина, който Вегенер предполага. Техните оценки за здравината на скалите в мантията са били основани на начина на поведение на сеизмичните вълни пътуващи през земята.

За този половин век мнозинството от геолозите поддържат, че континентите са стационарни и обвиняват шепата свои колеги, които подкрепят идеята за движението, че се впускат в лъженаучни фантазии нарушаващи основни принципи на физиката. Днес общоприетото мнение е обратното – тектониката на плочите, включваща движението на континентите, е господстващият възглед.

Какво причинява такова драматично обръщане? Между 1962 и 1968 четири основни групи независими експерименти и измервания довеждат до раждането на теорията за тектониката на плочите:[4]

  1. Картографиране на морското дъно чрез ехолоти;

  2. Използване на магнитното поле над морското дъно чрез магнитометри;

  3. “Датиране” на смените на полюсите на земното магнитно поле чрез магнитната памет на континенталните скали и техните радиоактивни “възрасти”; и

  4. Определяне много точно на земетръсните епицентри чрез световна мрежа от сеизмометри.

Важна пета група доказателства бяха внимателните лабораторни измервания на деформирането на минералите от мантията под натиск. Тези измервания могат да покажат убедително, че скалите в мантията могат да се деформират в голям мащаб за време по-дълго от няколкото секунди типични за сеизмичните трептения.[5]

В допълнение, повечето геолози биват бързо убедени в теорията за тектониката на плочите, защото тя изящно и категорично обяснява толкова много наблюдения и факти:

  1. Съвпаденията на очертанията на континентите (като се вземе предвид континенталният шелф);

  2. Съвпаденията на вкаменелости и слоеве с вкаменелости разделени от океански пространства (напр. въглищни пластове в Северна Америка и Европа);

  3. Огледалните ивици с намагнитени в различни посоки вулканични скали на морското дъно, успоредни на разломните зони в средата на океаните, в плочите от двете страни на разлома, което съвпада с раздалечаването на плочите (разтягане на морското дъно);

  4. Епицентрите на повечето земетресения по света на границите между плочите, което отговаря на преместването на две плочи една спрямо друга;

  5. Съществуването на дълбоки падини на морското дъно, неизменно разположени където там, където земетръсната дейност предполага, че океанска плоча се подпъхва в мантията;

  6. Полегатото разпространяване на земетресенията в близост до тези падини (зони на подпъхване), което отговаря на полегато движение на подпъхващата се плоча в мантията;

  7. Разположението на вулканичните пояси (напр. Тихоокеанския “огнен пояс”) в близост до дълбоководни падини и над подпъхващи се плочи, което отговаря на седиментни скали притискащи движещи се в низходяща посока плочи, които навлизат в топящите температури на мантията; и

  8. Разположението на планинските вериги върху или в близост до границите на конвергентни плочи (където плочите се сблъскват).

Бавно и постепенно или катастрофично?

Поради посвещението на научната общност към униформитарианските презумпции и рамка за земната история, повечето геолози приемат за даденост, че движението на плочите е било бавно и постепенно в продължение на дълги епохи. В края на краищата, ако съвременните измерени скорости на движение на плочите – около 2-15 сантиметра на година – бъдат екстраполирани назад в миналото, ще са нужни около 100 милиона години за образуване на океаните и планинските вериги. И тази скорост на движение отговаря на изчислените 20 km3 разтопена магма, които се издигат по целия свят всяка година, за да създадат нова земна кора на дъното на океаните.[6]

От друга страна, много други наблюдения не се съгласяват с бавната и постепенна тектоника на плочите. Макар морското дъно да е относително равно, ивиците с магнитна насоченост получени от измервания с влачен от кораб магнитометър са с ширина около една миля. Сондите в океанската кора на средноокеанските хребети също разкрива, че това равномерно разпределение не се наблюдава в дълбочина в действителните скали.[7] Вместо това магнитната полярност се променя бързо и рязко в дълбочина. Това е обратно на което трябва да се очаква при бавно и постепенно образуване на новата океанска кора, придружено от бавни магнитни обръщания на полюсите. Но е точно което трябва да се очаква при изключително бързо образуване на новата кора, ставащо по много неравномерен начин поради хаотичното взаимодействие с океанската вода.

Нещо повече, бавното и постепенно подпъхване трябва да доведе до компресия, деформация и нагъване на седиментите на дъното на падините, но дъната на Перуанско-Чилийската и Източно-Алеутската падини са покрити с меки хоризонтални седименти лишени от компресни структури.[8] Но тези наблюдения отговарят на изключителното бързото потъване по време на Потопа, последвано от изключително бавни скорости на плочите, като водите от Потопа са се оттегляли от континентите и са изпълвали падините със седименти.

Но ако отхвърлим униформитарианските допускания и приемем първоначалното библейско предположение на Снайдър за бързо движение на континентите по време на Потопа в Битие, тогава катастрофичният модел за тектониката на плочите обяснява всичко, което прави и постепенният модел, заедно с всичко, което постепенният модел не може да обясни.[9] Също, триизмерен свръкомпютърен на процесите в земната мантия демонстрира, че тектоничните движения на плочите наистина могат да бъдат бързи и катастрофични, когато се включи реалистичен модел на деформиране на скалите в мантията.[10] И макар че е развито от креационист, това триизмерно свръкомпютърно моделиране на тектониката на плочите е признато за най-доброто в света.[11]

Катастрофичният модел на тектониката на плочите на Остин и неговия екип[12] започва със свръхконтинент преди Потопа заобиколен от студени скали на океанското дъно, които са по-плътни от нагорещените скали в мантията под тях. За да даде начало на движение в модела, някаква внезапна причина “напуква” океанските дъна в близост до скалната плоча на свръхконтинента, така че области от студено дънни скали започват да проникват вертикално в горната мантия по голяма част от ръбовете на свръхконтинента.[13]

Тези вертикални сегменти от дънни скали отговарят на водещите ръбове на океанските плочи. Тези вертикални зони започват да потъват постепенно в мантията, повличайки със себе си останалата част от океанското дъно. Потъващите плоскости на океанските плочи създават напрежения в заобикалящите ги скали в мантията, и тези напрежения от своя страна правят скалите да станат още по-деформируеми и позволява на плоскостите да потъват още по-бързо. Този процес прави нивото на напрежение да нараства и скалите да стават още по-слаби. Тези области на слабост на скалите се разширяват докато обхванат цялата мантия и водят до катастрофално потъване на океанските плочи до дъното на мантията за период от няколко седмици.[14]

Енергията, която движи тази катастрофа, е потенциалната гравитационна енергия на студените плътни скали разположени върху по-малко плътната мантия под тях в началото на процесите. В най-високата си точка тази нестабилност позволява скоростта на потъване на плочите да достигне удивителни скорости измервани в метри в секунда. Докато морското дъно от преди Потопа е потъвало катастрофично в мантията, последвалите от това напрежения са разкъсвали предпотопния свръхконтинент (виж Фигура 2). Основният физичен процес отговорен за нестабилността е фактът, че скалите в мантията отслабват под напрежение до милиардни от първоначалната здравина, тъй като нивата на напрежение, които могат да се получат в кората на планета с размерите на Земята са огромни – явление потвърдено чрез много лабораторни експерименти през последните четиридесет години.[15]


Фигура 2(a). Снимка от триизмерния модел 15 дни след началото. Горната диаграма е равноплощна проекция на сферична мантийна повърхност на дълбочина 65 километра под земната повърхност, в която нюансите на синия цвят показват абсолютната температура. Стрелките показват скорости на движение в плоскостта на напречния разрез. Тъмните линии обозначават граници на плочите, където има континентална кора или раници между континент и океан, където и двата съществуват на една и съща плоча. Долната диаграма е екваториален напречен разрез, в който цветовете обозначават температурната девиация от средното при дадена дълбочина.

Бързо потъващите океански плочи притискат по-меките скали в мантията, в които потъват, което причинява конвекционни потоци от значителен мащаб в цялата мантия. Горещите скали в мантията притискани от тези потъващи плочи трябва да излязат на друго място, за да завършат цикъла, и това става в разломни зони на морското дъно, където образуват ново океанско дъно. Достигайки повърхността на океанското дъно, този горещ материал от мантията изпарява огромни количества океанска вода, с които влиза в контакт, за да произведе линейна завеса от свръхзвукови парни стълбове по цялата дължина от 70,000 километра на океанските разломни зони простиращи се по цялата земя (което вероятно са “изворите на дълбоката бездна” в Битие 7:11 и 8:2). Тези свръхзвукови парни стълбове хващат големи количества течна вода и ги “изстрелват” през океана над морското дъно, където се образуват. Водата бива изпратена високо над земята и след това пада на повърхността като силен глобален дъжд (“небесните отвори се разкриха”). Дъждът вали в продължение на “40 дни и нощи” (Битие 7:11-12) докато цялото океанско дъно от преди Потопа потъва в мантията.

Този катастрофичен модел за тектониката на плочите в земната история[16] може да обясни геологичните данни, които тектониката на бавното и постепенно движение на плочите в продължение на милиони години не може. Например, новото бързо образувано океанско дъно трябва да е било много горещо в началото. Следователно, тъй като е с по-малка плътност от океанското дъно от преди Потопа, то трябва да се е издигнало с около 1,000 метро по-високо от предишното дъно, което би причинило драматично повишаване на морското ниво по цялата земя. Океанските води биха залели континенталната земна суша, повличайки със себе си огромни количества седименти и морски организми, за да образуват дебелите пълни с вкаменелости седиментни скални слоеве, които днес покриват голяма част от континентите. Тази наслоена последователност от седиментни скали е величествено изложена на показ, например, в областта на Големия каньон в югозападната част на САЩ.[17] Бавната и постепенна тектоника на плочите просто не може да обясни такива дебели, широко разпрострени последователности от седиментни слоеве, съдържащи морски вкаменелости по такива огромни вътрешни континентални области – области, които нормално са много над морското ниво.


Фигура 2(b). Снимка на модела след 25 дни. Стрелките и цветовете обозначават същите неща като на Фигура 2(a). За подробно обяснение на тези изчисления, виж Baumgardner, 2003.

Нещо повече, конвекционалният поток в цялата мантия причинен от потъването на студените плочи на морското дъно би внезапно охладил мантията при границата между ядрото и мантията, което би увеличило рязко конвекцията и загубата на топлина във външния слой на ядрото. Това рязко охлаждане на повърхността на ядрото би довело до резки обръщания на полярността на земното магнитно поле.[18]

Тези обръщания на магнитната полярност биха се изразили на повърхността на земята и биха били записани в последователните магнитни ивици в скалите на новото океанско дъно. Това намагнитване би било с резки промени и хаотично на места, както хоризонтално, така и в дълбочина, за разлика от схемата очаквана при версията за бавни и постепенни промени. Беше предсказано, че подобни записи за “изумително бързи” магнитни обръщания трябва да се наблюдават и в тънките лавови полета на континентите, и в последствие такива изумително бързи обръщания бяха намерени в континенталните лавови полета.[19]

Така този катастрофичен модел на тектониката на плочите ни дава много добро обяснение как студените твърди плочи на земната кора са могли да се придвижат на хиляди мили върху мантията, докато океанското дъно е потъвало. Той предсказва относително малко движение на плочите днес, тъй като “бягството” на континентите е намаляло по скорост бързо, когато цялото океанско дъно от преди Потопа е потънало.

Също, бихме очаквали падините в близост до зоните на потъване днес да бъдат изпълнени с незасегнати седименти от края на Потопа или след Потопа. Моделът дава механизъм за оттеглянето на водите на Потопа от континентите в новите океански басейни, когато в края на Потопа, когато движенията на плочите почти са били престанали, господстващите тектонични сили са довели до вертикални движения в земната кора (Псалм 104:8). Взаимодействията при границите на плочите по време на катаклизма са създали планини, докато охлаждането на новото океанско дъно е увеличило неговата плътност, което го е направило да потъне и така да направи по-дълбоки новите океански басейни, за да приемат оттеглящите се води от Потопа.

Отделни части от явленията на бързото движение в мантията[20] са били повторени и потвърдени от независими агенции.[21] Същият модел предсказва, че тъй като бързото потъване на студените плочи на морското дъно е станало само преди няколко години по време на Потопа, тези студени плочи не са имали достатъчно време след катастрофата да бъдат напълно “погълнати” в околната мантия. Следователно днес все още трябва да се намират доказателства за тези относително студени плочи точно над границата между ядрото и мантията, до която трябва да са потънали, и наистина такива доказателства се намират (виж Фигура 3).[22]


Фигура 3. Разпределение на горещи (светли) и студени (тъмни) участъци в долната мантия днес, според данни получени чрез сеизмична томография (изображения получени от записи на сеизмични вълни), гледани от (a) 180-тия и (b) нулевия меридиани. Много ниската температура на на пръстена от по-студени скали означава, че те са потънали много скоро от повърхността на земята. Вертикалните мехури от по-горещи скали са били притиснати и изтласкани нагоре, когато по-студените и по-плътни скали са падали до ядрото. (Благодарение на Александро Форте)

Нещо повече, малко вероятно е при сегашната скорост на движение – само 10 сантиметра на година – силата и енергията на сблъсъка между Индийско-Австралийската и Евразийската плочи да са достатъчни за да издигнат Хималаите (това е като сблъсък на два автомобила, всеки от които се движи с 1 милиметър в час). Обратно, ако движенията на плочите се измерваха в метри в секунда, като два автомобила движещи се със 100 km/h, последвалият от това катастрофален сблъсък бързо би нагънал скалните слоеве, за да издигне тези високи планини.

Дали катастрофичната тектоника на плочите е библейска?

Библията не споменава пряко нито движението на континентите, нито тектониката на плочите. Но ако континентите са били съединени в един преди време, както се казва в Битие 1:9-10, а сега са разделени, тогава единствената възможност е те са да се разделили и отдалечили бързо един от друг по време на Потопа. Някои предполагат, че това разделяне на континентите е станало след Потопа в дните на Фалек, когато “се раздели земята” (Битие 10:25). Но този еврейски израз може също да се преведе като “се раздели земята между хората,” което според контекста означава последствията от осъждението при Вавеловата кула. Нещо повече, унищожението на повърхността на земята, където би имало хора и животни по време на такова бързо континентално движение, би било така всеобхватно, както и самият Потоп.

Следователно, използването на катастрофичната тектоника на плочите като модел, механизъм и рамка за описване и разбиране на Потопа в Битие е далеч по-логично и последователно с Библията. Ранният скептицизъм относно бавната и постепенна тектоника на плочите е до голяма степен изчезнал, тъй като този модел има такива възможности за обяснение на явленията. Но катастрофичният модел на тектониката на плочите, когато бъде приложен в контекста на Потопа, не само обяснява тези явления по-логично, но също дава основателно обяснение на драматичните данни за масивни наводнения и катастрофични геологични процеси на повърхността на континентите.

От края на осемнадесети век до днес повечето учени, включително креационисти, са отхвърляли Потопа в Битие като обяснение за съдържащите вкаменелости части от геологичните слоеве, защото е липсвал надежден механизъм за създаване на такива огромни количества геологични промени за такова кратко време. Едва сега започваме да разбираме поне част от средствата, които Бог вероятно е използвал за да нанесе това осъждение, унищожило света, включително тектониката на плочите.

Заключение

Много геолози креационисти сега вярват, че схващането за тектониката на плочите е много полезно като най-доброто обяснение как Потопът се е случил в библейските рамки за земната история. Макар че Библията не споменава конкретно това схващане, то съвпада с библейския разказ, който предполага, че първоначалният свръхконтинент се е разделил по време на Потопа, като образуваните от това нови континенти очевидно са се раздалечили бързо до своите сегашни положения.

Това схващане е ново и разбира се радикално, но неговата способност да обяснява явленията го прави убедително. В момента се извършва допълнителна работа за установяване на повече подробности в този геологичен модел за Потопа, особено за да се покаже, че той дава по-добро обяснение за реда и разпределението на вкаменелостите и слоевете по целия свят от проваленото вярване за бавни и постепенни процеси. Разбира се, бъдещите открития могат да наложат промени в нашето мислене и разбиране, но такова е естеството на човешката научна дейност. Обратно на това, “Словото на Господа трае до века” (1 Петър 1:25).


[1] S. E. Nevins and S. A. Austin, Continental drift, plate tectonics, and the Bible; in D. R. Gish and D. H. Rohrer, eds., Up With Creation! Creation-Life Publishers, San Diego, California, 1978, 173-180.

[2] A. Snider, Le Création et ses Mystères Dévoilés, Franck and Dentu, Paris, 1859.

[3] A. Wegener, Die Entstehung der Kontinente und Ozeane, 1915.

[4] A. Co. ed., Plate Tectonics and Geomagnetic Reversals, W.H. Freeman and Co., San Francisco, California, 1973.

[5] S. H. Kirby, Rheology of the lithosphere, Reviews of Geophysics an Space Physics 25(1):219-1244, 1983.

[6] J. Cann, Subtle minds and mid-ocean ridges, Nature 393:625-627, 1998.

[7] J. M. Hall and P. T. Robinson, Deep crustal drilling in the North Atlantic Ocean, Science 204:573-576, 1979.

[8] D. W. Scholl et al., Peru-Chile trench sediments and seafloor spreading, Geological Society of America Bulletin 81:1339-1360, 1970; R. Von Huene, Structure of the continental margin and tectonism at the Eastern Aleutian Trench, Geological Society of America Bulletin 83:3613-3626, 1972.

[9] S. A. Austin et al., Catastrophic plate tectonics: a global Flood model of earth history; in R. E. Walsh, ed., Proceedings of the Third International Conference on Creationism, Creation Science Fellowship, Pittsburgh, Pennsylvania, pp. 609-621, 1994.

[10] J. R. Baumgardner, Numerical simulation of the large-scale tectonic changes accompanying the Flood; in R. E. Walsh, C. L. Brooks, and R. S. Crowell, eds., Proceedings of the First International Conference on Creationism, Vol. 2, Pittsburgh, Pennsylvania, pp. 17-30, 1986; J. R. Baumgardner, 3-D finite element simulation of the global tectonic changes accompanying Noah’s Flood; in R. E. Walsh, C. L. Brooks, and R. S. Crowell, eds., Proceedings of the Second International Conference on Creationism, Vol. 2, Creation Science Fellowship, Pittsburgh, Pennsylvania, pp. 35-45, 1990; J. R. Baumgardner, Computer modeling of the large-scale tectonics associated with the Genesis Flood; in R. E. Walsh, ed., Proceedings of the Third International Conference on Creationism, Creation Science Fellowship, Pittsburgh, Pennsylvania, pp. 49-62, 1994; J. R. Baumgardner, Runaway subduction as the driving mechanism for the Genesis Flood, in R. E. Walsh, ed., Proceedings of the Third International Conference on Creationism, Creation Science Fellowship, Pittsburgh, Pennsylvania, pp. 63-75, 1994; J. R. Baumgardner, The physics behind the Flood, in R. L. Ivey, Jr., ed., Proceedings of the Fifth International Conference on Creationism, Creation Science Fellowship, Pittsburgh, Pennsylvania, pp. 113-126, 2003.

[11] J. Beard, How a supercontinent went to pieces, New Scientist 137:19, January 16, 1993.

[12] Виж бел. 9 по-горе.

[13] Ibid.

[14] Ibid.

[15] Виж бел. 5.

[16] Виж бел. 10.

[17] S. A. Austin, ed., Grand Canyon: Monument to Catastrophe, Institute for Creation Research, Santee, California, 1994.

[18] D. R. Humphreys, Reversals of the earth’s magnetic field during the Genesis Flood; in R. E. Walsh, C. L. Brooks, and R. S. Crowell, eds., Proceedings of the First International Conference on Creationism, Vol. 2, Creation Science Fellowship, Pittsburgh, Pennsylvania, pp. 113-126, 1986.

[19] Ibid.; R. S. Coe and M. Prévot, Evidence suggesting extremely rapid field variation during a geomagnetic reversal, Earth and Planetary Science Letters 92:292-298, 1989; A. A. Snelling, “Fossil” magnetism reveals rapid reversals of the earth’s magnetic field, Creation 13(3):46-50, 1991; R. S. Coe, M. Prévot, and P. Camps, New evidence for extraordinary rapid change of the geomagnetic field during a reversal, Nature 374:687-692, 1995; A. A. Snelling, The “principle of least astonishment”! TJ 9(2):138-139, 1995.

[20] Бел. 9; бел. 10.

[21] P. J. Tackley et al., Effects of an endothermic phase transition at 670 km depth on spherical mantle convection, Nature 361:699-704, 1993; S. A. Weinstein, Catastrophic overturn of the earth’s mantle driven by multiple phase changes and internal heat generation, Geophysical Research Letters 20:101, 104, 1994; L. Moresi and Solomatov, Mantle convection with a brittle lithosphere: thoughts on the global tectonic styles of the earth and Venus, Geophysical Journal International 133:669-682, 1998.

[22] S. P. Grand, Mantle shear structure beneath the Americas and surrounding oceans, Journal of Geophysical Research 99:11591-11621, 1994; J. E. Vidale, A Snapshot of whole mantle flow, Nature 370:16-17, 1994.





The Book of Answers 1
Copyright © 2006 Answers in Genesis
превод Copyright © 2010 Божидар Маринов