Производителните християни
Съдържание
Предисловие
от Гари Норт

Предговор
Въведение

Глава 1
Глава 2
Глава 3
Глава 4
Глава 5
Глава 6
Глава 7
Глава 8
Глава 9
Глава 10
Глава 11
Глава 12
Глава 13
Глава 14
Глава 15

Глава 16
Глава 17

Приложение 1
Приложение 2
Приложение 3
Приложение 4
Приложение 5
Речник
Библиография

   

Производителните християни във века на манипулаторите
чрез вина
  Home     Дейвид Чилтън  

 

16

ОСНОВАТА НА ИКОНОМИЧЕСКИЯ РАСТЕЖ

Както видяхме, единственият начин да се постигне реално благосъстояние за всеки е увеличаването на производителността чрез инвестиране на капитала. Там, където пазарът не е възпрепятствуван от ограничения върху инвестициите и доходите или от инфлация на паричното предлагане, увеличеното производство за задоволяване потребителските нужди ще доведе до нарастване на размера на реалните заплати и до по-ниски цени за всеки. Густаво Веласко от Мексико пише: “Основната пречка, която не позволява на мексиканските работници да се радват на тлъстите заплати, които американските работници получават . . . се състои просто във факта, че нашето производство на глава от населението е много пъти по-ниско от това на нашите съседи, защото те не работят сами, а са подпомагани от най-голямото натрупване на капитал в историята.”[1]

Но това натрупване на капитал и инвестиции не се е появило просто така отникъде. Тъй като човекът е създаден по Божия образ, той е по естество религиозно същество: всяка страна на неговия живот ще отразява неговото взаимоотношение с Бога. Следователно, човешкото общество е неизбежно религиозно и заветно, както Хенри Ван Тил подчертава: “Тъй като религията е вкоренена в сърцето, тя следователно е тоталитарна по естество. Тя не толкова довежда до съвършенство обществото, колкото му дава основа и служи като основополагащ принцип на всяко общество. Дори когато вярата и нейният религиозен корен биват открито отричани, тя въпреки това действува тихомълком, както при атеистичния комунизъм. Още не е открито истински светско общество. . . .”[2]

Религиозната основа на обществото винаги дава плод в икономическата област. Отдавна установените навици и традиции не се променят токова бързо, колкото теоретичните размишления. Когато се променя религиозната основа на обществото, нужно е да мине време тази промяна да се осъществи в обществения живот. Религиозната промяна в периода на Ренесанса, отделянето на естеството от благодатта, поражда тоталната държава в епохата на Реформацията; реформисткото завръщане към принципите на библейския закон в крайна сметка осъществява политическа свобода и свободно предприемачество под властта на закона; а Просвещението вижда своето изпълнение в политиките на същностно езическия революционен етатизъм и анархия. Обществото е породено от религията и до известна степен я следва на разстояние. (Затова, както видяхме, на някои бивши езичници е било забранено да имат пълни граждански права в Израел до десет поколения.) Но общественият плод на религиозния корен в крайна сметка достига зрялост, поради което, както казва Джон Чембърлейн: “Християнството създава капиталистически начин на живот . . . капитализмът е материален вторичен продукт от Мойсеевия закон.”[3] Библейските закони действуват, за да ограничат както тоталната държава, така и анархията. Трябва да се признае, че много съвременни “капиталисти” разсъждават на основата на принципите на Просвещението; от това следва тенденцията към тотална държава сред консерваторите, и към анархия сред либертарианците – и двете групи се опитват да основат плода от християнството върху езически принципи, и следователно и двете групи са обречени на неуспех.

Християнският възглед за свобода в рамките на закона не може просто да се наложи върху езическото общество. Не е възможно в едно общество да се внесе успешно само икономическото устройство на капитализма. Не можем да кажем, че Индия се нуждае само от свободно предприемачество и капиталови инвестиции. Въпросът е: Защо Индия се противопоставя на свободата? Отговорът трябва да се намери в религиозните и философски убеждения в Индия. Мизес казва: “Индия има недостиг на капитал, защото тя никога не е възприемала про-капиталистическата философия на Запада и затова не е премахнала традиционните институционални препятствия пред свободното предприемачество и големите натрупвания. Капитализмът е дошъл в Индия като една внесена от чужбина идеология, която никога не е пуснала корени в умовете на народа.”[4]

Идеологията на езическите народи е умело обобщена от Бауър като: “Липса на интерес към материален напредък, съчетано с примиряване с бедността; липса на инициатива, на разчитане на собствените сили и липса на лична отговорност за собственото и семейното икономическо благосъстояние; силно предпочитание към почивка и забавления, заедно с леност, често наблюдавани в тропическите страни; сравнително висок престиж на пасивния или съзерцателния живот спрямо активния живот; престиж на мистицизма и бягството от света в сравнение с придобивките и постиженията; възприемане на предопределена, непроменлива и непроменима вселена; наблягане на изпълнение на задължения и получаване на заповеди, а не на постигане на резултати или отстояване или дори признаване на лични права; липса на постоянна любознателност, експериментиране и интерес от промяна; вяра в действието на свръхестествени и окултни сили и в тяхното въздействие върху човешката съдба; настояване на единството на органичната вселена, и на необходимостта от живот с природата, вместо тя да бъде овладявана или впрягана за нуждите на човека, възглед, следствие от който е нежеланието за убиване на животни; вяра във вечното прераждане, която намалява значението на полагането на усилия в хода на настоящия живот; признатият статут на просяците, заедно с липсата на срам при приемане на подаяния; съпротива срещу работата на жените извън домакинството.”[5]

Бауър продължава като подчертава, че тези възгледи “не са повърхностни явления,” а са “неразделна част от духовния и емоционалния живот” на стотици милиони хора.[6] Чуждестранната помощ и безотговорната благотворителност могат само да влошат това положение. То не може да се подобри чрез капиталистическото универсално лекарство на инвестициите. Не ме разбирайте погрешно: тези икономики наистина се нуждаят от свободно предприемачество и огромни капиталови инвестиции. Но идеята е, че тези неща сами по себе си няма да променят езическите икономики дълготрайно. Автономният капитализъм е един пълен провал. Това е опит да се вземат Божиите благословения чрез светски методи. Фактът, че книгата на Робърт Рингър, Възстановяване на американската мечта (Robert J. Ringer, Restoring the American Dream), беше бестселър в класацията на New York Times в продължение на пет месеца, не трябва да бъде радостен повод за хората, които желаят връщане към библейското свободно предприемачество. Неговата книга трябва да се озаглави Анархистичен кошмар. Тя е либертарианско беззаконие. Нейната основна идея може да се види в заглавията на другите негови бестселъри – Търсене на №1 (Looking Out for #1) и Да печелиш чрез сплашване (Winning Through Intimidation). Такъв вид “капитализъм” може да породи единствено разпадане на обществото. Нищо не може да промени духовно поробеното общество, освен свободата в Христос. Никакво следване на икономически принципи откъснати от тяхната християнска основа, не може да измъкне обществото от практически безизходната стагнация, описана от Бауър. Тази задача е напълно безнадеждна.

Лудвиг фон Мизес открива това в Австрия и Германия преди Втората световна война, когато той и малка група от икономисти на свободния пазар се трудят усилено да убедят своите съвременници в заблудите и опасностите от тоталната държава. Мизес е един необикновено ясен писател; проблемът не беше в неговата способност да се изразява ясно. Но той говори на поколение решено да хвърли себе си в робство. Нямало е полза от нищо, което той пише или прави. (Един нацистки икономист дори го осведомява, че не се интересува от инфлацията, защото тя няма нищо общо с икономиката!). По-късно, като новопристигнал имигрант в Америка, Мизес пише най-горчивите редове в цялата икономическа литература:

Разбрах, че моите теории обясняват израждането на една велика цивилизация; те не го предотвратяват. Възнамерявах да бъда реформатор, но станах само историк на упадъка.[7]

Спасението, в този и в идещия свят, не се намира в икономиката. Новорождението е единствената основа за обществена стабилност и растеж. Робите се нуждаят от свобода, но не могат да бъдат вкарани в нея чрез закон. Ако хората не са слуги на Христос, те са роби на Сатана, и тогава няма изход от водовъртежа на общественото разпадане. Поне тоталитаризмът, при всичките си недостатъци, действува като временен буфер на полу-закон, преди окончателния край в пълно разпадане. Вече цитирахме изследването на Едуард Банфийлд на изостаналото общество; но той пише друга книга, която е много по-обезпокоителна за социолозите, защото тя е основана на негово изследване на социалните класи в Америка, и показва фундаменталните причини за институционалната бедност в тази страна: “В ориентирания към настоящето край на скалата, човекът от нисшата класа живее ден за ден. Ако въобще има някаква идея за бъдещето, тя е за нещо непроменимо, предрешено, извън неговия контрол: нещата му се случват, той не ги прави да се случат. Неговото поведение се управлява от импулса, или защото той не може да се дисциплинира да пожертвува сегашното за бъдещо удовлетворение, или защото няма никакво усещане за бъдеще. Затова той е коренно непредвидлив: това, което не може да използва незабавно, той счита за лишено от стойност. Неговите телесни нужди (особено сексуалните) и неговият вкус към “екшън” надделяват над всичко друго – и определено над всякаква трудова дисциплина. Той работи доколкото да остане жив, и се скита от една неквалифицирана работа на друга, незаинтересуван от своята работа. . . . Въпреки че неговите доходи са много по-ниски от тези на човек от работническата класа, пазарната стойност на неговата кола, телевизор, домакински уреди и играчки е значително по-висока. Но той не се грижи за нещата си даже когато те са почти нови, те често не работят поради липса на поддръжка. . . .

Човекът от ниската класа има посредствена, размита представа за себе си; той страда от чувства на самопрезиране и недостатъчност, и често е апатичен и обезсърчен. . . . Във взаимоотношенията си с околните той е подозрителен и враждебен, агресивен и все пак зависим. Не е способен да поддържа трайно взаимоотношение с някого; обикновено не се жени. . . . Не чувствува никаква привързаност към общността, съседите или приятелите (той има другари, не приятели), противи се на всяка власт (например, тази на полицая, социалните работници, учителите, наемодателите, работодателите) и е склонен да мисли, че е ‘онеправдан’ и иска да ‘си отмъсти.’ Той не е участник: не членува в никаква доброволна организация, няма политически интереси и не гласува, освен ако не му се заплати за това.”[8]

Банфийлд заключава: “Докато в града има значителна по размери нисша класа, нищо сериозно не може да се направи за нейните най-сериозни проблеми. Могат да се предлагат добри работни места за всички, но някои ще останат хронично безработни. Бордеите могат да бъдат разрушени, но ако жилищата, които ги заместят, бъдат населени с хора от нисшата класа, те скоро ще се превърнат в нови бордеи.

Социалните помощи могат да се удвоят или утроят и да се въведе отрицателен подоходен данък, но някои хора ще продължат да живеят в мръсотия и мизерия. Могат да се построят нови училища, да се измислят нови учебни програми и съотношението ученици-учители да се намали наполовина, но ако децата, които посещават тези училища идват, от семейства от нисшата класа, училищата ще бъдат превърнати в джунгли от черни дъски, а тези, които ги завършват или напускат, ще бъдат в повечето случаи функционално неграмотни. Улиците могат да се напълнят с армии от полицаи, но тежките престъпления и гражданското безредие ще се намалят незначително. Ако, обаче, нисшата класа можеше да изчезне – ако, да кажем, нейните членове можеха за един ден да добият възгледите, мотивацията и навиците на работещата класа – тогава най-сериозните и неразрешими проблеми на града биха изчезнали с нея.”[9]

С една дума: новорождение. Проблемът не е бедността или глада, а вярата и етиката. На ориентирания към настоящето роб не може да се помогне чрез просто капиталистическо морализиране относно издигане със собствени сили – той не желае това. Нито ще му помогнат подаянията – те само ще задълбочат неговите морални недостатъци. Това не означава, че не трябва да му дадем “благотворителност,” когато има нужда. Но това означава, че ако сме истински благотворителни, трябва да дадем много повече от пари и храна, и че нашата благотворителност не трябва да бъде съсредоточена единствено върху храната и парите. И особено не трябва да правим това, което Роналд Сайдър прави в своята книга. Банфийлд отправя предупреждение срещу използването на риторика, която “насърчава индивида да мисли, че не той самият, а ‘обществото’ (напр. белият расизъм) е отговорно за неговите нещастия.”[10] Усилената завист само ще задълбочи проблема: както Соломон казва: “благостите на нечестивите са немилостиви” (Притчи 12:10).

Отново, бедните имат нужда от свободно предприемачество, капиталови инвестиции и повишена производителност, за да добият по-висок стандарт на живот. Социалистическото преразпределяне на богатство – дори ако приемем, че парите отиват при бедните, а не при бюрократите и политиците – може да намали различията в доходите само чрез намаляване доходите на богатите, а не чрез увеличаване на производителността; така дори в най-добрия случай социализмът не може да поддържа висок жизнен стандарт сред бедните (освен това, той е кражба). Но и декадентският, аморален капитализъм не е способен да доведе до положителна промяна в бедните. Това, от което те имат нужда, не може да се постигне чрез капитал. Описанията от Бауър и Банфийлд на хронично бедните в Изтока и Запада са ужасяващи. Те напълно подкопават всички съвременни теории за “правене на нещо” за бедните. Без дълбоко проникване на Божието слово в основните нрави на обществото не може да се направи нищо. Дори библейските закони за благотворителността са само временни, краткосрочни мерки. Заповядано ни е да даваме щедро, и ние трябва да го правим. Но ако ще правим повече от просто да поддържаме бедността, по-добре да не спираме дотам.

Първо, трябва да има евангелизиране. Сайдър ни осведомява, че американците, които посещават църкви, дават “десятък” около 2.5% от своите доходи,[11] и това наистина е трагично. Лично и чрез нашето даване, ние трябва да носим благовестието на бедните. И то не трябва да бъде беззаконното, евтино “евангелизиране” на антиномистите. На нашите слушатели трябва да се представят цялостните изисквания на завета във всяка област от живота. Библейското Благовестие проповядва Христос като Спасител и Господ. Трябва да се спазва Неговият закон. Бедните трябва да разберат връзката между спасението и семейния живот, работата, дълга, отговорността, спестовността, спестяванията и всичко останало. Действието на Духа в техния живот, заедно с практическите стандарти на библейския закон, ще им даде сила да упражняват нарастващо господство, като Бог отваря нови възможности пред своя покорен народ. Евангелизирането на бедните в Съединените Щати и в чужбина е първостепенен приоритет.

От това следва, че трябва да има християнски училища в бедните квартали. Има спешна нужда от институции, които са съсредоточени твърдо върху прилагането на Божия закон в различните дисциплини, включително изучаването на професии. Трябва да работим старателно в тази област; и ако сме верни, безбожните, финансирани чрез кражба държавни училища ще престанат да работят, позволявайки на християнските мисионерски училища да вземат монопола във все повече области.

В допълнение, ние наистина трябва да подкрепяме политическата дейност, за да се променят истински несправедливите структури, които ощетяват бедните. Ние трябва да се стремим да премахнем: минималната работна заплата, системата на частичен банков резерв; държавния монопол върху парите, законите за задължително образование, регулирането на наемите, ограниченията върху строителството, митата, ценовите субсидии, ценовите ограничения, законите за подкрепа на профсъюзите, облагането на собствеността и наследството, ограниченията върху имиграцията, данъците върху “хазартните печалби,” ограниченията върху енергийното развитие и т.н. Ние трябва да правим всичко, каквото можем, за да увеличим производителността на Божия свят. Бедните страни трябва да осъзнаят, че истинското развитие ще се осъществи не чрез завистливо политическо присвояване на собственост, а чрез увеличаване на предлагането на капитал и неговото инвестиране според пазарното търсене. Националните, областните и местните управления трябва да бъдат принудени да се оттеглят в своите законни области на власт. Небиблейската система на затворите трябва да бъде заместена със смъртно наказание и реституционни закони – което също ще освободи ресурси за инвестиране. Във всяка област на хората трябва да се позволи отговорността да изпълняват своето предназначение пред Бога.

Дали само си мечтая? Как може това да се осъществи? Това ни връща до началото – евангелизиране. Когато хората се новораждат чрез Божията благодат, научавайки се да поемат отговорностите, които законът заповядва, те ще изоставят своята идолопоклонническа зависимост от държавата. Благовестието е ключът към промяната на обществото. Завистта постепенно ще изчезне – не чрез утоляването й, а чрез разпространяването на библейската етика в обществото. Онези, които се покоряват, ще бъдат благословени с повече господство, а онези, които не се покоряват, ще бъдат проклети. С нарастването на отговорността ще нараства и производителността. Обществото ще нараства, по брой и по благосъстояние.

Проблемът не е в бедността. Той дори не е в наличието на капитал. “Земеделието на бедните доставя много храна; но някои биват погълнати от нямане правосъдие” (Притчи 13:23). Ресурсите не са неограничени. Но те са много повече, отколкото можем да си представим. Земята е направена от Бога, и Той е способен да създаде огромно благоденствие. Дори неразработената земя на бедния може да произведе огромни количества. Но понастоящем то се поглъща от несправедливостта – нечестивите структури и практики, които Бог проклина, като задържа изобилието. А единственият реален проблем е вярното покорство към Божия закон. Капиталът може да нараства. Производителността може да се увеличава до Крайния Съд. Но основата за този икономически растеж е библейският закон.

Един добър пример за това е религиозната и икономическата история на Англия. В началото на осемнадесети век една дама от висшето общество веднъж се пошегувала, че Парламентът “подготвя закон думата ‘не’ да се извади от Заповедите и да се включи в Изповедта на вярата.”[12] Това не е било далеч от истината. Според всички описания на този период, той се е характеризирал с необуздано безбожие и почти пълно незачитане на библейските стандарти във всяка област на живота. Райл пише: “Християнството е изглеждало като мъртвец . . . имало е мрак по високите места и мрак по ниските места – мрак в съда, в армията, в Парламента, и в юридическата професия – мрак в селото и мрак в града – мрак сред богатите и мрак сред бедните – един огромен, плътен, религиозен и морален мрак – мрак, който може да се почувствува.”[13]

Управляващите и съдилищата са били подкупни: явните подкупи са били постоянна практика, а бедните открито потискани – което не означава, че бедните са били по-добри. Престъпността е изобилствувала, а опитите на властите да я възпрат (като обявяват смъртно наказание за 160 вида престъпления) са били безрезултатни. Цели общини са потопени в крайно езичество, невежи относно най-основните принципи на Благовестието. А какво са правели църквите? Райл казва: “Те са съществували, но едва ли може да се каже, че са били живи. Не са правели нищо; спели са дълбоко.”[14] Накратко, Англия е вървяла по пътя, който за една нация от другата страна на Ламанша достига кулминация в ужасната оргия, известна като Френската Революция.

Но за няколко години положението се променя изцяло. Хиляди се обръщат към жизненото християнство; премахва се търговията с роби (по начин, който много се различава от вдъхновеното от унитарианството аболиционистко движение в Америка); полагат се грижи за вдовиците, сираците и бедните; създават се болници; процъфтяват мисионерските и библейските общества. Кое създава промяната? До голяма степен промяната може да се припише на делото на Джордж Уайтфийлд и неговите сподвижници, които застават начело на едно от най-всеобхватните евангелизаторски движения в историята. Англия чува и повярва в Благовестието на Исус Христос, и започва да се покорява на Божиите закони. Това се простира във всяка област на обществото, включително икономиката и политиката. Резултатите са описани от Лудвиг фон Мизес: “В средата на осемнадесети век условията в Англия едва ли са били по-благоприятни от тези в Индия днес. Традиционната производствена система не е можела да задоволи нуждите на нарастващото население. Бързо е нараствал броят на хората, за които е нямало място в скованата система на патернализъм и държавна опека над икономиката. Въпреки че по това време населението на Англия не е било повече от петнадесет процента от днешното, имало е няколко милиона бедствуващи бедняци. Нито управляващата аристокрация, нито самите просяци са имали някаква представа какво трябва да се направи, за да се подобрят материалните условия на масите.

Огромната промяна, която за няколко десетилетия превръща Англия в най-богатата и най-силната нация в света, е подготвена от малка група философи и икономисти. Те напълно разрушават псевдофилософията, която дотогава формира икономическата политика на народите. Те взривяват старите басни: (1) че е нечестно и несправедливо да победиш конкурент чрез производство на по-добри и по-евтини стоки; (2) че е грях да се отклоняваш от традиционните методи на производство; (3) че спестяващите труд машини пораждат безработица и следователно са зло; (4) че една от задачите на държавната власт е да не допуска успешните бизнесмени да стават богати и да защитава по-неефективния от конкуренцията на по-ефективния; (5) че да се ограничава свободата и инициативността на предприемачите чрез държавна принуда или насилие от страна на други власти е подходящо средство за постигане на благоденствие на народа. Накратко: тези автори излагат учението за свободната търговия и свободата от държавен контрол (laissez-faire). Те приготвят пътя за политика, която вече не пречи на усилията на бизнесмените да подобряват и разширяват своите дейности.

Това, което поражда съвременната индустриализация и създаденото от нея безпрецедентно подобряване на материалните условия не е нито натрупан от миналото капитал, нито предварително събрано технологическо познание. В Англия, както и в другите западни страни, които я последват по пътя на капитализма, ранните пионери на капитализма започват с малък капитал и ограничен технологичен опит. В самото начало на индустриализацията е философията на частното предприемачество и инициатива, и практическото приложение на тази идеология прави капитала да набъбне и технологичното познание да се развие и съзрее.”[15]

Единствената истински производителна икономическа система ще бъде резултат от два жизнено важни фактора: ориентация към бъдещето – презумпцията, че прогресивното развитие и производителност са възможни и желателни; и властта на закона – широко разпространено обществено покорство на заповедите на Библията. Когато Благовестието се разпространява в обществото, библейският мироглед ще стане рамка за икономическата дейност. Всички видове робство – включително тоталната държава и страстта към потребление – ще изчезне, когато външно и вътрешно етиката се привежда в съответствие с Божието Слово.

Единствената надежда за реално издигане на бедните е натрупване на капитал и производителност. А единствената надежда за дългосрочно натрупване на капитал и нарастване на производителността, е обществено покорство към Божия закон във всички човешки дейности.


[1] Gustavo R. Velasco, Labor Legislation from an Economic Point of View (Indianapolis: Liberty Fund, Inc., 1973), p. 40.

[2] Henry R. Van Til, The Calvinist Concept of Culture (Philadelphia: The Presbyterian and Reformed Publishing Company, 1974), p. 39.

[3] John Chamberlain, The Roots of Capitalism (Princeton: D. Van Nostrand Company, 1959; revised, 1965), p. 47.

[4] Ludwig von Mises, Planning for Freedom (South Holland, IL: Libertarian Press, fourth ed., 1980), p. 202.

[5] P. T. Bauer, Dissent on Development (Cambridge, MA: Harvard University Press, 1971, 1976), pp. 78f. Гари Норт цитира този списък от възгледи против икономическото развитие в своята статия, “Free Market Capitalism,” публикувана в Robert G. Clouse, Wealth and Poverty: Four Christian Views of Economics (Downers Grove, IN: InterVarsity Press, 1984), p. 50. В своя отговор Арт Гиш (един от социалистическите писатели в тази книга) коментира, че Норт “изглежда не осъзнава доколко Исус и пророците са обвинени от този списък” (p. 78)!

[6] Ibid., p. 79.

[7] Ludwig von Mises, Notes and Recollections (South Holland, IL: Libertarian Press, 1978), p. 115.

[8] Edward C. Banfield, The Unheavenly City Revisited (Boston: Little, Brown and Company, 1974), pp. 61f.

[9] Ibid., pp. 234f.

[10] Ibid., p. 269.

[11] Sider, Rich Christians, p. 187 [p. 176].

[12] Arnold Dallimore, George Whitefield: The Life and Times of the Great Evangelist of the 18th-Century Revival (Edinburgh: The Banner of Truth Trust, 1970), I:28.

[13] J. C. Ryle, Christian Leaders of the 18th Century (Edinburgh: The Banner of Truth Trust, 1978), p. 14.

[14] Ibid.

[15] Mises, Planning for Freedom, p. 200ff.





Productive Christians
Copyright © 1981 Institute for Christian Economics
превод Copyright © 2004 Дамян Кънев