Производителните християни
Съдържание
Предисловие
от Гари Норт

Предговор
Въведение

Глава 1
Глава 2
Глава 3
Глава 4
Глава 5
Глава 6
Глава 7
Глава 8
Глава 9
Глава 10
Глава 11
Глава 12
Глава 13
Глава 14
Глава 15

Глава 16
Глава 17

Приложение 1
Приложение 2
Приложение 3
Приложение 4
Приложение 5
Речник
Библиография

   

Производителните християни във века на манипулаторите
чрез вина
  Home     Дейвид Чилтън  

 

“Не желая да имаме светски наказания, налагани от държавата върху хората, които извършват прелюбодейство или хомосексуални грехове. Нужно е хората да бъдат свободни да правят избор в тази област . . .”

(Роналд Сайдър, The Wittenburg Door, Oct./Nov. 1979, стр.16)

 

“Ако прелюбодейства някой с чужда жена, тоест, ако прелюбодейства някой с жената на ближния си, непременно да се умъртвят и прелюбодеецът и прелюбодейката. . . . Ако някой легне с мъж като с жена, и двамата са са извършили гнусота; непременно да се умъртвят.”

(Левит 20:10, 13)

 

1

БИБЛЕЙСКИЯТ ЗАКОН И ХРИСТИЯНСКАТА ИКОНОМИКА

Вярва ли Роналд Сайдър, че библейските стандарти за закон и правосъдие са задължителни днес? Едно повърхностно прочитане на неговите книги и статии изглежда би показало, че е точно така. Сайдър често цитира това, което той счита за библейско доказателство на неговата теза; неговата последна книга, Cry Justice, всъщност е почти изцяло направена от библейски цитати. Той се позовава на такива библейски закони като Юбилея, Съботата, Съботната Година, десятъка, пабиръка и реституцията. Нещо повече, той прави едно голямо изявление за връзката на Библията с икономическите проблеми:

Според библейската вяра, Яхве е Господар на всичко. Той е върховният Господар на историята. Икономиката не е неутрална, светска област, независима от Неговото господство. Икономическата дейност, както всяка друга област от живота, трябва да бъде подчинена на Неговата воля и откровение.[1]

Така, ако Бог е Господар на икономиката, и ако тази област е “подчинена на Неговата воля и откровение,” бихме могли да предположим, че Божиите закони относно икономиката са задължителни, поне според Сайдър и неговите сътрудници. Това възхитително изявление на Божието господство, обаче, се разпада в обикновена реторика, когато се разгледа в светлината на работния принцип на Сайдър на антиномизма (антизакон-изъм). След като задава въпрос за каква “структурна промяна” трябва да работят християните, той казва:

Библията не ни отговаря пряко на тези въпроси. Ние не намираме цялостни инструкции за нов икономически ред в Писанието . . . [2]

Разбира се, това означава, че Сайдър е свободен да измисля свои собствени инструкции, докато използва неопределени “библейски принципи,” за да оправдае своята теза пред християнското общество. Инструкциите на Сайдър призовават за социалистическо преразпределяне на благата и държавна намеса – инструкции, които не се одобряват от Писанието, но според Сайдър се намира във факта, че “библейското откровение ни казва, че Бог и Неговите верни хора винаги работят за освобождаване на потиснатите, и също ни дава някои основни принципи за справедливост в обществото.”[3]

В чист превод: където Библията е конкретна по икономическите проблеми, тя не е валидна; където Библията постановява общ принцип, който може да се промени от гледна точка на “либерационистката” специфика, тя е валидна. В ръцете на Сайдър Библията се превръща в нищо повече от кукла на фокусник. Или, казано по друг начин: “Ръцете са ръцете на Исав, но гласът е гласът на Яков.” Тезата на Сайдър изглежда библейска на пипане; но гласът е гласът на Роналд Сайдър.

Подробното документиране на това обвинение ще бъде представено в следващите глави. Засега ще разгледаме едно общо изложение на библейските закони за икономиката и държавното управление. В Писанието действително има “подробни инструкции” за икономиката, но те не са тези, които Сайдър иска да прилага. Затова той трябва да отрича, че съществуват такива инструкции.

Божиите инструкции: Библейският закон

Християнската икономика започва с Бога Създател, “Който е създал небето и каквото има в него, земята и каквото има по нея, и морето и каквото има в него” (Откровение 10:6). Като Създател, Бог е върховен Господар на Своето създание. Нито една страна от действителността не е автономна или неутрална – всичко е напълно подчинено на Неговите повеления. Така наречените физически закони (като гравитацията, фотосинтезата и принципите на термодинамиката) са просто изработване на Божията вечна наредба и непрекъснато провидение. Същото важи за икономическите закони. Вие можете да пишете на Конгреса (както един човек направи) и да изискате нашите законодатели да отменят закона за търсенето и предлагането, но това е Божий закон, който не се подчинява на човешката власт. Светът работи според Божиите принципи. Човек – бил той индивидуален анархист или тоталитарната държава – не може да нарушава Божиите закони без да понесе предопределените последствия, в този живот и в следващия. Ако отричате Божия закон за гравитацията, ще се смажете; ако държавата отрича Божия закон за честните пари, икономиката ще се смаже.

Библията ни казва, че Божият закон е основа на мъдростта, и че ние ще бъдем мъдри дотолкова, доколкото се покоряваме на Него и Неговия закон (Второзаконие 4:6; Псалм 19:7; 119:98; Притчи 9:10; 21:30; 28:7). Мъдростта е способност да се прилагат принципите на Божия закон към конкретните проблеми в живота – такива неща като “справедливост и правосъдие” (Притчи 1:3; 2:9). Книгата Притчи е предимно книга на Мъдростта: Тя съдържа практически приложения на библейския закон към конкретни случаи от живота. Първата една трета от този законов коментар е дълго увещание да “придобиваме мъдрост.” От различни гледни точки Соломон подчертава важността на разбирането на закона както той се отнася за конкретните проблеми, които срещаме в света. Но на два пъти Соломон прекъсва изложението си с нещо, което може да ни се стори безсмислено отклонение: изведнъж той започва да говори за сътворението на света от Бога (3:19-20; 8:22-31). Разбира се, Соломон въобще не променя темата. Смисълът и на двете отклонения е, че “с мъдрост Бог основа земята”; че същият Бог, Който е Господар на физическата вселена, е постановил закони за правосъдие и икономика, които са също толкова абсолютни и неотменими, колкото законите на физиката; и за да “се оправи” в Неговия свят, човек може да се въвлече в икономическа измама със същата гаранция за успех, както ако скочи от самолета без парашут. Успехът във всяка област от живота идва от мъдростта – съобразяването със закона на Създателя (Исус Навиев 1:8).

Следователно, етичният бунт на човека срещу Бога навлече гибел върху всяка негова дейност и взаимоотношение. Същността на греха в Градината – и оттогава досега – беше опитът на човека да бъде бог сам за себе си, да поставя свои собствени стандарти вместо Божията заповед. “Ще бъдете като Бог,” обеща Изкусителят, “да познавате доброто и злото.” А как Бог познава доброто и злото? Не като се отнася към някакъв външен стандарт за праведност; за Бога не съществува външен стандарт – Той е стандартът. Той “познава” разликата между доброто и злото като просто я определя. Единствено Неговият закон е мерило за правилно и грешно. А това беше привилегията, която Адам и Ева пожелаха. Те искаха да познават доброто и злото, но не като се подчинят на външният стандарт за справедливост, установен от Божиите заповеди, а като си присвоят прерогативите на Бога, определяйки за себе си разликата между добро и зло. Както апостол Йоан казва накратко: “Грехът е беззаконие” (1 Йоан 3:4).

“Чакай малко,” ще кажете вие. “Това не е ли легализъм? Нима Исус и апостолите не обявиха, че сме свободни от всички онези старозаветни правила?” Наистина няма да бъде честно да отговоря, че и най-строгото спазване на старозаветните закони позволява много повече свобода от “просветените” постановления на нашите великодушни деспоти във федералната администрация. Този въпрос ще бъде временно сложен настрана, а аз ще отговоря на вашия въпрос пряко: НЕ.

Нека започнем с едно работно определение за легализъм. Легализмът не може да бъде определен просто като строго изпълнение на закона – в края на краищата, Исус напълно изпълни закона, в неговите най-точни подробности – а Той със сигурност не беше легалист. Истинският легалист е човек, който приема една или повече от следните ереси – идеи, които са направо заклеймени в Писанието:

1) Оправдание чрез дела. Това е най-същностната характеристика на легалистичната вяра. Тя е мразена и отхвърлена от писателите и на Стария, и на Новия Завет. Тук трябва да отбележим, че никой – дори и в дните на Мойсей – никога не се е оправдавал чрез дела. Единствената основа за спасение е завършеното дело на Исус Христос, в пълно изпълнение на изискванията на Божия закон, и понасяне на неговите наказания на мястото на всички Негови хора. Възгледът, че Бог ни приема като Негови деца поради нашите дела, противоречи напълно на ученията на Писанието. Човек, който е легалист в този смисъл, със сигурност не е ортодоксален християнин.

2) Изискването за изпълнение на старозаветните церемониални закони. Преди да дойде Христос, Божиите хора трябваше да спазват определени церемонии – жертви, празници и т.н. – които символично изобразяваха пътя за възстановяване в Божието благоволение. Те са получили своето изпълнение в Исус Христос, и вече не са буквално задължителни за нас. Разбира се, има един съвсем реален начин, по който все още изпълняваме тези закони: Исус Христос е нашият Свещеник, Той е нашето жертвено умилостивение, и ние не можем да дойдем при Бога освен чрез Него. Така, в тяхното действително значение, всички тези закони се спазват от всички християни. Но размислете какво би означавало буквалното спазване на тези закони сега, когато Христос вече е изпълнил тези сенки: ако жертвате агне днес, вие всъщност казвате, че Христовото изкупление на кръста не е било достатъчно – че имате нужда от допълнителна жертва, за да бъдете приети от Бога. Това е ерес. Преди идването на Христос спазването на церемониалния закон беше покорство; след Неговата смърт и възкресение то е непокорство. Лъжеучителите, на които Павел се противопоставя в Галатяни, поддържаха тези две страни на легализма – спасението чрез дела и изискването на старозаветните церемонии.

3) Третата форма на легализъм е разгледана в Римляни 14 и Колосяни 2: Иззискването за покорство на създадени от човека правила. Легалистите в Галатия поне могат да бъдат похвалени за тяхното настояване на библейски постановления. Те грешаха сериозно, но стандартите им произлизаха от Писанието. Но Павел също трябваше да се бори срещу един множество правила, които произлизат от чисто човешки предразсъдъци и които някои християни се опитваха да наложат върху останалите. “Не похващай; не вкусвай; не пипай,” заповядваха те – без Бог да е казвал нещо такова. Има много неща оставени на личната съвест, вкус и индивидуална особеност, които трябва да си останат такива. Но всички ние сме диктатори по сърце и често не желаем нищо друго освен да накараме другите да се подчиняват на нашите чудатости. В този смисъл Роналд Сайдър е легалист. Той много се доближава – без да преминава ръба в много от своите действителни твърдения – до създаването на правила от всякакви небиблейски стандарти. Според него, християните трябва да “живеят скромно,” да ядат по-малко месо и никакви банани, да се противопоставят на производството на спиртни напитки и да раздават всичкия си доход, който надвишава минимума на оцеляването. Казва ли Библията и една дума за някое от тези неща? Не – което не означава, че трябва да бъдем невъздържани месоядци и бананоядци (понеже това също не ни е заповядано). Въпросът е, че ние никога не трябва да защитаваме като “по-християнски” някой стандарт, който не е стъпил на ясна библейска основа. Още по-малко трябва да подтикваме християните (както прави Сайдър) да подкрепят държавните програми за данъчно облагане и преразпределяне на доходите, които са в конкретно нарушение на Божиите заповеди.

4) Друга форма на легализма – за която Сайдър също е виновен – е объркването на греха с обществените престъпления. Има много неща, които Библията осъжда като грехове, но за които няма граждански наказания. Например, Бог със сигурност счита неправедната омраза за форма на убийство. Въпреки това, макар да заповядва убиецът да бъде екзекутиран, Той не дава такава заповед за греха на неправедната омраза. По същия начин, Божието Слово осъжда робския манталитет на ненаситно потребление като грях – въпреки това, то не посочва никакви граждански наказания (или “данъчни стимули”) срещу нея. Но Роналд Сайдър желае устройството на обществената политика да се промени така, че лакомията да стане престъпление, или поне много по-скъпоструваща практика, отколкото свободният пазар би допуснал. Отново, грях е да се пренебрегват законните нужди на имигрантите, и Бог заплашва, че ще унищожи всеки народ, който пренебрегва чужденците. Но Библията не повелява граждански наказания за извършването на този грях. С други думи, някои неща са запазени за Божия провиденчески съд в историята и за крайния съд, когато всяка мисъл и намерение на сърцето ще бъдат най-подробно изпитани, за да бъде отсъдено според строга справедливост. Със сигурност е грешно един народ да постановява небиблейски законови наредби, които дискриминират определени раси. Но също е грешно народът да прави постановления срещу дискриминацията, даже ако тази дискриминация е грешна – освен ако тя не е в нарушение на библейските закони в областта на обществената справедливост. Например, държавата не трябва да насилва чернокожите да се возят само на задните седалки в автобусите. Но според Библията е също толкова грешно да бъде принуждавана автобусната фирма да смесва клиентите си. И двата случая са недопустими от гледна точка на Писанието. Където Бог не е дал примери за законодателство, ние не трябва да постановяваме закони. Да се прави това е легализъм. И е твърде интересно да отбележим, че докато Сайдър е доста загрижен да постановява закони там, където Бог не е говорил, той също е загрижен да избегне библейските наказания за такива престъпления като прелюбодейството и хомосексуализма[4] – разкривайки основния мотив на легализма – антиномизма. Антиномистът се противи на властта на Бога в човешките дела. Макар да прикрива своя хуманизъм с дрехите на крайна религиозност (както правеха фарисеите) или “радикално християнство,” неговата основна цел е да премахне Божия закон и да го замени с негови собствени закони. Той иска да бъде “като Бога, да познава доброто и злото.” На повърхността, антиномизмът и легализмът изглеждат диаметрално противоположни; в действителност те са основани върху грешния опит за сваляне на Бога.

Законът и Новият Завет

Какво казва Новият Завет за валидността на старозаветния закон? Често се приема, че смъртта и възкресението на Христос са ни освободили от всяко задължение да спазваме закона – и в смисъл на оправдание това определено е истина. Поради завършеното дело на Христос нито един вярващ не е под осъждението на закона: нашите задължения са съвършено изпълнени от нашия Господ. Но това беше вярно и за старозаветните вярващи. Авраам и Давид, например, бяха също така оправдани по Божията благодат чрез вяра, както сме и ние (Римляни 4:1-8). Следователно, оправданието чрез вяра не може да бъде заявено като основа за отхвърляне на законовите изисквания, тъй като старозаветните вярващи, на които беше казано да спазват закона, бяха също толкова оправдани чрез вяра, колкото сме и ние.

Учението на Христос

Всяко изследване на новозаветното учение за закона трябва да започне с изявлението на Исус Христос за Неговата връзка със закона и продължаващите изисквания на закона за Неговите ученици:

Да не мислите, че съм дошъл да разруша закона или пророците; не съм дошъл да разруша, но да изпълня. Защото истина ви казвам, Докле премине небето и земята, ни една йота, ни една точка от закона няма да премине, докато всичко се не сбъдне. И тъй, който наруши една от тия най-малки заповеди, и научи така човеците, най-малък ще се нарече в небесното царство; а който ги изпълни и научи така човеците, той ще се нарече велик в небесното царство. Защото казвам ви, че ако вашата правда не надмине правдата на книжниците и фарисеите, никак няма да влезете в небесното царство. (Матей 5:17-20).[5]

Първо, Исус казва, че е дошъл да “изпълни” закона. Какво означава “да изпълни”? Вероятно най-погрешното разбиране на това е идеята, че Той имаше предвид да замени или сложи край на закона. Това конкретно се отрича тук: “Да не мислите, че съм дошъл да разруша закона.” По никакъв начин Христос не е възнамерявал да анулира или отмени закона. Нито е имал намерение да добави или да “усъвършенствува” закона, защото той вече беше съвършен (Псалм 19:7; Римляни 7:12). Някои си мислят, че нашият Господ е добавил по-духовно или вътрешно измерение на външните изисквания на закона, но и това не може да е вярно: Старият Завет вече заповядваше вътрешно покорство (Второзаконие 6:5-6; Псалм 51:10). Сега, вярно е, че фарисеите бяха извратили закона чрез своето съсредоточаване върху външното покорство (както ще видим, те не бяха последователни дори в това); и Исус ясно ги осъди за изопачаването на закона по този начин. Но това беше само за да възстанови правилното разбиране за истинската същност на закона; то не обяснява как Исус планираше да изпълни закона. Друго тълкувание твърди, че Исус говори за Своето собствено “изпълняване” на закона, като самият Той му се покори. Макар да е вярно, че Исус наистина се покори напълно на изискванията на закона, това не е каквото Той казва тук. Контекстът показва, че Той използва това твърдение като основа да учи другите да се покоряват на закона. В целия текст не се споменава нито една дума относно Неговото собствено покорство. По-скоро Той подчертава на Своите слушатели тяхното задължение да се покоряват на закона. Единственото възможно значение на “изпълни” тук, подкрепено от самия текст, е, че Исус дойде да потвърди напълно и установи продължаващата валидност на старозаветния закон за Своите хора.

Нещо повече, Христовото потвърждение на закона включва неговите най-малки подробности: “Нито една йота, ни една точка от закона няка да премине.” Дори най-малките точки от закона са валидни “докато преминат небето и земята.” Исус не желаеше законът да бъде променен дори с една йота. Нека си спомним: тук говори нашият Господ, и ние като Негови последователи трябва да Му се покорим. “Ако Ме обичате,” каза Той, “ще пазите Моите заповеди. . . . Който има Моите заповеди и ги пази, той Ме обича” (Йоан 14:15, 21). Християните трябва да се стараят да се покорят и на най-малките подробности от закона – не за да спечелят достъп до Бога (Христос го спечели за нас), но защото нашият Спасител ни заповядва да се покоряваме. Всяка една точка от закона е приложима в тази епоха, до края на света.

Исус продължава нататък да подчертава важността на покорството. Той ни казва, че Бог е недоволен, когато ние нарушаваме дори “най-малката от тези заповеди”; да учим другите да ги нарушават също разгневява Бога. Божият закон е нашият стандарт за богоугоден живот. Писанието постоянно определя “святост” и “праведност” според закона; всъщност, “правосъдието, милостта и верността” са невъзможни извън Божия закон (Матей 23:23).

Исус казва, че ако сме верни в подробностите на закона, нашата праведност ще надмине тази на книжниците и фарисеите. Обратно на популярния мит, фарисеите не спазваха закона. Макар да се преструваха на учители по закона, в действителност те бяха лицемери. Те учеха другите на (1) легализъм (вяра в оправдание чрез дела) и (2) антиномизъм (заместване на Божия закон с легалистични човешки традиции). Във всеки момент от сблъсъка Си с фарисеите Исус защитаваше закона срещу техните извращения на закона (виж напр. Матей 12:1-14; 15:1-20; 19:1-9; 23:1-39). Като извращаваха закона, книжниците и фарисеите изявяваха своя бунт против Божията власт; следователно, те не бяха членове на царството.

В Своята Проповед на планината Исус никога не критикува самия закон, а само неговото фарисейско извращаване. Нито веднъж Той не се противопостави на това, което беше писано (“йотата и най-малката точка” от самия закон); обратно, Той спореше с това, което било казано в “преданията на древните,” които са противни на истинския Божий закон (виж Матей 5:21, 27, 33, 38, 43; ср. 15:3, 6, 9). Във всички тези изявления Исус нито прибави, нито извади от закона, но установи неговото пълно значение – че пътят на правдата лежи в решителното покорство на най-малките подробности от Божия закон. Наблягайки на изключителната сериозност на този факт, Исус завършва Проповедта като посочва защо много наричащи себе си християни ще бъдат осъдени в Последния Ден: “Но тогава ще им заявя, Аз никога не съм ви познавал,; идете си от мене вие, които вършите беззаконие” (Матей 7:23). Христос ясно виждаше вярата и покорството като едно – истинската вяра на човека се разкрива от неговите действия, неговото изпълнение на думите на Христос (7:24), включително, разбира се, на Неговите думи за спазването на най-малките подробности от закона. През Своето служение Исус Христос изяви Себе Си и като Спасител и Господар. И както не трябва да се опитваме да бъдем свои собствени спасители чрез легалистична вяра в собствените си дела, така не трябва да се опитваме да бъдем свои собствени господари чрез антиномистко практикуване на “християнски живот” отделно от изискванията на Божия свят закон.

Учението на апостолите

Най-систематичният анализ на отношението на християните към закона се намира в посланието на апостол Павел към Римляните. Първите няколко глави се занимават с нашата вина пред Божия закон и с даването на пълно оправдание за вярващите чрез завършеното дело на Христос. Всичко което се изисква от закона, за да бъдем приети от Бога, е било съвършено изпълнено от нашия Заместник: ние се отъждествяваме с Него в Неговото пълно плащане за греха, така че – доколкото се отнася до наказанието на закона – ние законово “сме умрели с Христос” (6:8). В Христос сме получили пълното наказание на закона, защото Той издържа неговото проклятие на наше място. Вече не сме “под закона” и неговото осъждение; но сме поставени “под благодат” като наше средство за оправдание. По тази причина грехът не може да ни владее (6:14). Вярващият е освободен от робството на греха и сега е роб на правдата (6:17). Но тъй като правдата се определя според Божия закон, това означава, че вярващият сега изпълнява праведните изисквания на закона (8:4). Той не живее в съответствие с греховни принципи, но в съответствие с Духа. А как познаваме какво Духът иска да правим? Като просто се отнесем към закона, на който Той е автор. “Законът е Духовен” (7:14) – което не означава, че законът е от друг свят или не-физически, а че той е от Духа. Законът е “свят, праведен и добър” (7:12); той е нашия продължаващ стандарт за праведен живот във всяка област.

Някои твърдят, че християнинът не се мотивира от съображенията на закона, а вместо от любовта. Това е поставяне на небиблейско разграничаване между закона и любовта, едно разграничение, на което апостолите се противопоставят. “Любовта,” казва Павел, “изпълнява закона” (Римляни 13:10). “Ето какво е любов към Бога: да пазим Неговите заповеди,” пише Йоан (1 Йоан 5:3). Стандартът на любовта не е друго освен Божият закон. Ако не се покоряваме на Божия закон, то ние не обичаме, Обратно, ако не обичаме, нарушаваме закона, който заповядва любов. Ако в името на “любовта към бедните” аз наруша Божия закон, като подкрепям законовото ограбване на моя богат ближен за финансиране на програма за борба с бедността, аз в действителност не обичам, независимо какво казвам; защото любовта винаги иска да изпълнява Божия закон. Където този стремеж липсва, любовта не съществува.

В действителност, покорството под Божия закон е белегът на истинското християнство. Непокорството пред Божия закон е знак, че нямаме никакво взаимоотношение с Бога:

И по това сме уверени, че Го познаваме, ако пазим заповедите Му. Който казва: Познавам Го, но не пази заповедите Му, лъжец е, и истината не е в него (1 Йоан 2:3-4).

Тук може да се възрази, че в някои части от произведенията си апостолите наистина се противопоставят на старозаветния закон. Един повърхностен прочит на Галатяни, например, изглежда би подкрепил една такава идея. Но това тълкуване пренебрегва тезата на Павел за написване на книгата. Първо, той отрича легалистичната ерес, че спазването на закона е условието за нашето оправдание: “Човек не се оправдава чрез дела от закон, а само чрез вяра в Исус Христос” (2:16). Противопоставяйки се на легализма, Павел не се противопоставя на самия закон, а на изопачаването на закона, изопачение, което не се насърчава в нито един от Заветите. Второ, Павел пише срещу церемониализма – учението, че спазването на старозаветните церемонии е все още задължително за вярващите и на практика необходимо за спасението. Той укорява Галатяните за спазването на церемониалните “дни, месеци, сезони и години” (4:10), и за това, че се обрязват в опит “да се оправдаят чрез закон” (5:2-4). Най-важното е, че когато апостолите говорят за нашата свобода от определени старозаветни постановления, те цитират само церемониални закони – като жертвоприношения, свещеничество, обрязване и празници, които образно представяха посредническото дело на Христос докато Той дойде. Например, нито един новозаветен текст не осъжда практиката на реституцията (и всъщност Исус обяви Закхей за спасен, след като той показа своето желание да се покори на тази част от закона); нито един новозаветен текст не може да се използва в подкрепа на незаконните деяния на хомосексуализма, лихварството или обезценяването на парите. Всички те са точки от пребъдващия Божий морален закон, и нито една дума от Писанието не променя тяхната сила.

И двата Завета правят разграничение между закони, които са церемониални (и следователно просто временни) и закони, които са морални. Моралният закон е вечно определение за грях и правда (Римляни 3:20; 7:7; 1 Йоан 3:4). Церемониалните постановления, от друга страна, символично представят начина за възстановяване в Божието благоволение чрез Посредника, Който трябваше да дойде (Евреи 7:10). Моралният закон отговаря на въпроса: “Как трябва да живея?”; церемониалният закон символично отговаря на въпроса: “Как мога да бъда възстановен в Божието благоволение, след като съм нарушил Божия морален закон?” Така старозаветните писатели са осъзнавали съществената разлика между покорството от една страна (изпълняването на Божиите изисквания за правосъдие, милост и вярност във всяка област от живота), и жертвата от друга (спазването на церемониите, които символизират възстановяването). Разбира се, тази разлика се разкрива много по-ясно в Новия Завет, тъй като той е написан след като символите са намерили своето изпълнение в Христос (виж напр. Римляни 2:28-29; Филипяни 3:2-3; Колосяни 2:11-14). Но разграничението се разбираше и в Стария Завет (Исая 1:11-23; Осия 6:6; Амос 5:21-26; Михей 6:6-8). Церемониалният закон никога не е бил предназначен да бъде постоянно задължение на вярващите. Но моралният закон има вечна валидност. Бог не е предал властта Си в коя да е област от живота. В семейството, образованието, държавното управление, икономиката, науката, изкуствата и във всичко друго, Той е винаги Господар. Неговите заповеди за праведен живот – на индивида, общността, обществените институции и държавното управление – не са променени. Тяхната валидност и власт ще останат, докато преминат небето и земята.

Божият закон и държавата

В известна степен, този раздел е най-важната в цялата книга: голяма част от нещата, които ще кажа в следващите глави, са само развитие на ученията представени тук. Това е защото идеите на Роналд Сайдър относно ролята на държавата са в основата на голяма част от неговите аргументи. Ако г-н Сайдър беше съгласен с библейския възглед за отговорностите и ограниченията на държавното управление, неговата книга щеше да бъде с размерите на малка брошура – нямаше да има много за казване.

Основното описание на задълженията на държавната власт се намира в Римляни 13:4. Павел ни казва, че гражданската власт “е Божий служител за твое добро. Но ако вършиш зло, да се боиш, защото той не носи напразно сабята, понеже е Божий служител, мъздовъздател за докарване гняв върху този, който върши зло.”

Всеки управляващ, казва Павел, има задължението да бъде “Божий служител.” С други думи, той трябва да отслужва Божието Слово в своята област на власт. Ако не го прави, той е неверен служител – също както един пастор би бил неверен служител на благовестието, ако не прилага Божието Слово в своето събрание. Исус Христос е Господ на господарите, на небето и на земята (Ефесяни 1:20-22), и всички управници имат заповед да се подчиняват на Неговото Господство или ще бъдат унищожени:

Сега, прочее, вразумете се, о царе;
Научете се, земни съдии,
Слугувайте на Господа със страх
И радвайте се с трепет.
Целувайте Сина за да се не разгневи,
Та погинете в пътя;
Защото скоро ще пламне Неговия гняв.
Блажени са всички, които се надяват на Него!
(Псалм 2:10-12).

Като Божий служител, управляващият има две отговорности, които са отбелязани в Римляни 13.

1. Той трябва да върши добро. Какво е “добро”? Свободен ли е Божият служител на правосъдието да решава това за себе си? Ако да, то ние не можем да порицаем нищо, което управниците са извършили в миналото. Хитлер е считал за добро да унищожи евреите; Нерон е смятал за добра идея да облага с данъци своите граждани, за да финансира личните си оргии и обществени кланета; очевидно, можем да продължаваме още. Държавното здравеопазване, законите за минимална работна заплата, финансираното от държавата образование могат да ни се струват “добри”; но как можем да бъдем сигурни? Има само един начин – трябва да отидем, както Исая каза, “при закона и свидетелствата.” Божият закон е “свят праведен и добър” (Римляни 7:12; Матей 23:23). Ако Божиите служители в държавата са верни, те ще отидат при Божиите старозаветни закони, за да открият какво трябва да правят. Всеки стандарт за добро, който не се основава на Божия закон, е лош; той е чист хуманизъм. Държава, която се отдалечава от Божия стандарт, участвува в един напразен и проклет опит да обожестви себе си.

2. Той трябва да наказва злотворците. Какво е “злотворец”? Отново трябва да попитаме: Свободен ли е управляващият да определя сам за себе си? Отговор Да означава да дадем на деспота право на държавен абсолютизъм: той може да реши, например, че всички бебета във Витлеем са “злотворци.” Цар Ирод тогава просто си вършеше работата, когато заповяда избиването на всички новородени (Матей 2:16). Явно, Бог е дал на управниците силата на меча: очевидно се предполага, че те трябва да екзекутират някого. Но кого? Ако вашият отговор се основава на нещо друго освен Божия закон, повтарям: вие току-що дадохте на държавата абсолютна власт – и Божият държавен служител може да добави и вас към своя списък за разстрел.

Но това не е краят на проблема. Щом сте решили кой да бъде наказан, възниква друг въпрос: Какво е подходящото наказание за конкретното престъпление? (Трябва ли джебчията да бъде обесен? Трябва ли изнасилвачът да бъде принуден да стои изправен в ъгъла? Трябва ли целият управителен съвет на Федералния Резерв да бъде бичуван?) Отново, отговорите на тези въпроси трябва да се търсят в Божия закон. Управителят трябва да изучава Божия стандарт за правосъдие, за да упражнява своето служение (Второзаконие 17:18-20). И както Исус посочи, правосъдието се определя според старозаветния закон. Ако отхвърлим закона, оставени сме да се лутаме безпомощно, без основа за правосъдие, без средство за да познаваме кое е правосъдие и кое не е, и без принципи, чрез които да го прилагаме. Без Божия закон нямаме нищо друго освен “правосъдието” на автономния, бунтовен хуманизъм – тоест несправедливост. Консерваторите и либертарианците обичат да говорят за “управлението на закона”; но ако това не е управлението на Божия закон, то не е нищо друго освен анархия, управление на беззаконието.

Божиите заповеди точно определят отговорностите и ограниченията на държавата. И в закона е вградено едно “строго конструкционистко” тълкуване – управляващият “да се не отклонява от заповедта наляво или надясно” (Второзаконие 17:20). Управникът е служител на Бога, не съветник или законодател. Негово задължение е да изпълнява всичко, което Бог заповядва, и само това, което Бог заповядва. Да прави повече или по-малко, да се отклонява надясно или наляво, е отричане на царските права на Цар Исус. Управляващият е човек под власт, и неговото управление трябва да отразява изявеното Божие правосъдие. Той трябва твърдо да отхвърля постоянните внушения на Изкусителя: “Истина ли каза Бог? . . . Никак няма да умрете . . . Ще бъдете като Бог!”

Божият закон и икономиката

Макар Сайдър да обича да повтаря идеята си, че Библията не съдържа инструкции за икономиката, истината е, че Библията ни казва доста неща по този предмет. Много от библейските учения по икономика ще бъдат показани в следващите глави, но едно обобщение на основните принципи ще бъде полезно в този момент.

Собственост

Както вече отбелязах, трябва да започнем с Бога като Създател и Собственик на всички неща. “Господня е земята и всичко, що има в нея, вселената и тия, които живеят на нея” (Псалм 24:1). Сайдър настоява, че този стих означава отхвърляне на частната собственост и икономиката на свободния пазар, като дава на държавата право да преразпределя благата и да налага общо ползване.[6] Но целта на библейското подчертаване на Божията собственост е, че всяка собственост трябва да се владее в строго съответствие с Неговите заповеди. Неговите заповеди не предвиждат държавно преразпределяне на богатството. Собствеността винаги ще бъде притежавана; ако я отнемем от индивидите или семействата, тя ще бъде притежавана от държавната агенция за преразпределяне. Вярно е, че аз нямам абсолютно право върху моята собственост. Нито имам право да разполагам както си поискам с жена си или децата си. Всичко, което имам, трябва да бъде притежавано според Божиите изисквания. Но да признавам границите на моето използване на моята собственост е съвсем различно от това да твърдя, че държавата или бедните са свободни да нарушават Божиите закони относно същата тази собственост. Изглежда Сайдър е много загрижен да принуди собствениците да останат в своите библейски ограничения (в действителност, той отива много по-далеч от това, но нека за момент да се съгласим с него); поразително е, че той не показва подобна загриженост за това държавата да не престъпва своите божествено определени граници. Божията собственост върху земята е ограничение върху абсолютната собственост на всеки човек. Най-големият престъпник срещу Божието притежание върху собствеността през това столетие е същата тази държава, на която Сайдър желае да даде повече власт. Държавата в Съединените Щати притежава цялата земя в страната в пряко нарушение на библейския закон, и отдава под наем част от нея на своите граждани. Ако не плащате данък за недвижима собственост (наем), ще бъдете изгонен. Това е кражба – държавата няма никакво право да облага собствеността, и практиката на правото на отчуждаване в обществена полза е претенция за божественост. Тя е конкретно забранена в Писанието (1 Царе 8:14; 3 Царе 21; Езекиил 46:18).

Божието абсолютно притежание е основата на нашето ограничено притежание, като настойници под Него. Затова половината от Десетте Заповеди са забрани срещу кражбата: не трябва да ограбвам моя ближен от живота му, жена му, имота му или доброто му име; нито мога да пожелавам каквото и да е, което му принадлежи. Това пряко се отнася към тезата на Сайдър. Защото, докато говори за правата на собственост, Сайдър всъщност насърчава пожелаването и кражбата. “Частната собственост е законна. Но тъй като Бог е единственият абсолютен собственик, нашето право да придобиваме и използваме собственост е със сигурност ограничено. Човешкото право върху ресурси необходими за добиване на честно препитание натежава нас всяка идея за абсолютна частна собственост.”[7] На основата на това Сайдър призовава за национална (държавна) хранителна политика,[8] чуждестранна помощ (държава към държава),[9] гарантиран национален доход,[10] международно данъчно облагане,[11] “поземлена реформа” (т.е. отнемане на земята от богатите),[12] бюрократично определяни “справедливи цени,”[13] национално здравеопазване,[14] контрол върху раждаемостта[15] и правото на развиващите се нации да национализират собствеността на чужденците[16] – всички които включват кражба под една или друга форма. В робинхудската теология на Сайдър да обичаш бедния ближен означава да ограбиш богатия ближен.

Това не означава, че богатите нямат никаква отговорност да помагат на бедните. Но то със сигурност означава, че бедните имат отговорност да не крадат от богатите. “Да не извършиш несправедливост в съд; да не покажеш лицеприятие към бедния, нито да се притесниш от големеца; но справедливо да съдиш ближния си” (Левит 19:15) – което не означава определението на Карл Маркс за “справедливо” преразпределяне на благата, а според стандартите на Божия закон. Всяка присъда срещу човек на основа неговата собственост (или липсата на собственост) е кражба. Опитвайки се да оправдае пожеланието и кражбата в името на Божието притежание, Роналд Сайдър извършва богохулство. “Горко на ония, които наричат злото добро, а доброто зло!” (Исая 5:20).

Работа и Господство

Библейският метод за придобиване на господство е посредством усърдна работа. Когато Адам се разбунтува, той избра да придобие господство като играе бог, отхвърляйки Божието водителство върху себе си. Той искаше власт над създанието не законно, чрез определената от Бога работа, а като стане свой собствен бог. Разбира се, светът не работи така; и човекът беше предаден в робство, загубвайки господството. Но грешните хора все още се стремят към власт извън модела, който Бог заповяда. Завистливите не желаят да отделят времето и усилията да придобият богатство чрез праведно старание; те искат да грабят и унищожават онези, които са над тях. Джордж Райсман правилно забелязва: “Основният факт, който трябва да разберем относно социализма . . . е, че той е просто действие на унищожение. . . той унищожава частната собственост и мотива на печалбата, и по същество това е всичко, което той прави. Той няма нищо, което да постави на тяхно място. Социализмът, с други думи, в действителност не е икономическа система, която е алтернативна на частната собственост върху средствата за производство. Той е просто отрицание на системата, основана върху частната собственост.”[17]

Писанието настоява на своите изисквания за старателна, усилна работа в нашите задачи. Постоянно ни се казва, че това е средството за господство. Няколко примера от Книгата Притчи:

Съкровища придобити с неправда не ползват; А правдата избавя от смърт. Господ няма да остави да гладува душата на праведния; но отхвърля злобното желание на нечестивите. Ленивата ръка докарва сиромашия; а трудолюбивата ръка обогатява (10:2-4).

Който обработва земята си ще се насити с хляб. . . . Ръката на трудолюбивите ще властва, а ленивите ще се турят под ангария (12:11, 24).

Душата на ленивия желае и няма; а душата на трудолюбивите ще се угои. . . . Богатство, придобито чрез измама ще намалее; а който събира с ръката си ще го умножи (13:4, 11).

Може да се спори, че това е просто друга версия на “Нека да ядат пасти,” че то не прави нищо, за да вземе властта от нечестивите; но не е така. Библията учи парадоксалната истина, че властта отива при онези, които работят и служат: производителните кротки ще наследят земята. Не трябва да се страхуваме, нито да се безпокоим от злодейците, но да “уповаваме на Господа, и да вършим добро” (виж целия Псалм 37). Бог дава силата да придобиваме богатство (Второзаконие 8:18), и Той я дава на старателните работници в Неговото Царство.

Но Исус ги повика та им каза: Вие знаете, че ония, които се считат за управители на народите, господаруват над тях и големците има властват над тях. Но между вас да не е така; а който иска да стане големец между вас, ще ви бъде служител; и който иска да бъде пръв между вас, ще бъде слуга на всичките. Защото наистина Човешкият Син не дойде да му служат, но да служи, и да даде живота Си откуп за мнозина (Марк 10:42-45).

Дори мощното държавно потисничество ще бъде победено, не чрез революция, а чрез благочестиво господство в областта на работата, както Бог показа на пророк Захария във време период на нечестиво държавно управление:

И като подигнах очите си видях, и ето четири рога. И рекох на ангела, който говореше с мене – Какви са тия? И той ми отговори: Тия са роговете, които разпръснаха Юда, Израиля и Ерусалим. Тогава Господ ми показа четирима ковачи. И рекох – Какво са дошли да правят тия? И в отговор рече: Ония са роговете, които разпръснаха Юда, тъй че никой не повдигаше главата си; но тия са дошли да ги уплашат, и да повалят роговете на народите, които подигнаха рог против Юдовата земя за да я разпръснат (Захария 1:18-21).

Земната победа на Божия народ ще дойде чрез усилен труд. Нечестивите власти трябва и ще паднат посредством всекидневните работа и молитва на праведните. Подобно на паяка в Притчи 30:28, ако се стараем с ръцете си, някой ден ще се намерим в царски палати. Но Писанието никога не подкрепя идеята, че трябва да добием господство чрез изискване на “справедлив дял” от ресурсите, притежавани от други, или чрез използване на държавна принуда за преразпределяне на благата. Ние трябва да се насърчаваме един друг да се трудим старателно в покорство на Божиите заповеди, в уверено очакване, че Бог ще изпълни Своите обещания – че ние и нашите деца ще наследим Божиите благословения в този живот и следващия.

Причината за благоденствието на Запада не е случайна. То е пряко следствие от “пуританската етика,” която включва старателен труд, спестяване, инвестиране и философия на свободното предприемачество и инициатива. Божият закон ясно обещава външни благословения в отговор на външното покорство. Това е функцията на печалбите – те са белег за успех в служенето на нуждите на потребителите. Печалбите са възможни поради библейския принцип на “господство чрез служене”: ефективният (най-непрахосническият) производител получава най-голяма печалба. В мига, в който той се отвърне от това да служи на обществото, неговата печалба ще изчезне, защото потребителите ще отидат на друго място. Потребителите винаги решават кой производител ще получи печалбите. Вярно е, че част от “големината” на големия бизнес е станала възможна поради небиблейски държавни субсидии и протекционизъм. Но извън такива нечестиви дейности, характерна черта на големия бизнес е ефективното масово производство за нуждите на обществото. И колкото по-ефективен е един производител, толкова повече печалба той получава, и в последствие може да упражни дори повече влияние върху бизнеса, както и трябва да бъде: управлението на производството е в ръцете на тези, които са най-добри в служенето на потребителите. Така, както Лудвиг фон Мизес отбелязва: ”Жизненият стандарт на обикновения човек е най-висок в тези страни, които имат най-голям брой богати предприемачи. В най-голям материален интерес на всички е контролът върху средствата за производство да бъде съсредоточен в ръцете на онези, които знаят как да ги използват по най-ефективен начин.”[18]

Размяна

Естеството на библейското свободно предприемачество и размяна вероятно може да бъде най-добре разбрано като го противопоставим на популярната мошеническа игра, която се появява отвреме на време, известна като “пирамидална схема.” Идеята тук е да намерите определен брой хора под вас в последователни нива, всеки от които плаща по 1,000 долара за привилегията да се включи в “играта.” Парите се разделят между вас и човека на следващото ниво над вас, така че по времето, когато сте набрали 62 жертви, вие сте “спечелили” 16,000 долара. През лятото на 1980 лудостта помете Южна Калифорния в трескава игра на пирамиди. Почти всеки нехристиянин, когото познавам, се включи в нея, алчно поглъщайки смехотворното обещание на рекламите: “Изобретихме начин всеки да спечели!” – очевидна математическа невъзможност, освен ако не се докаже, че доларовите банкноти могат да се чифтосват и възпроизвеждат при правилно запознанство (вероятно това може да се докаже в къща пълна с хора с коефициент на интелигентност установен стабилно на стайна температура). Удивително, този експеримент по колективна алчност беше рекламиран като “бизнес,” “свободно предприемачество” и “инвестиция.” Нищо не може да бъде по-далеч от истината. Библейското свободно предприемачество увеличава благосъстоянието на обществото като цяло – и производителят, и потребителят се обогатяват посредством коя да е размяна. “Инвестиция” означава влагане на капитала в действие. То цели увеличаване на производителността и следователно принася полза на всеки, не само на инвеститора. Една истинска инвестиция, което означава една не-измамническа инвестиция, всъщност не може да донесе печалба на инвеститора без да донесе печалба на другите. Пирамидалната игра не може да увеличи богатството. Тя може само да прехвърля богатство чрез измама. Това е хазарт, а не производство.

Нашата цел в живота не е да станем богати, а да служим на Бога и на ближния ни. Бог ни дава сила да придобиваме богатство, но не изключително за нас самите. Богатството се дава с цел господство: под библейския закон богатството в крайна сметка преминава в онези, които упражняват господство под Бога, и които по такъв начин увеличават производителността на земята за Негова слава. Божият закон изисква да работим и произвеждаме и обещава, че Бог ще ни благослови за това. Но отново, нашата печалба не е само за нас, а за Божията слава. Така, ние трябва да работим както за доброто на другите, така и за нас самите. Едно основно икономическо правило беше формулирано от Исус в Неговата Проповед на планината: “И тъй, всяко нещо, което желаете да правят хората на вас, така и вие правете на тях; защото това е същността на закона и пророците” (Матей 7:12). Както пуританите отбелязват в Уестминстърския Катехизис, това е също значението на заповедта срещу кражбата: “Осмата заповед изисква законно придобиване и увеличаване на богатството и външния имот за себе си и за другите.”

С други думи, библейската размяна забранява измамата и принудата на пазара. Библията не поставя така наречена “справедлива цена”; Библията създава условията за свободния пазар. При библейския капитализъм продавачът не “ограбва” купувача. Вместо това той произвежда нещо, което принася полза на другия, и обществото като цяло се обогатява. (Не говоря за същностно неморални сделки като продажба на хероин.) Често се смята, че единственият начин за печалба е за сметка на някой друг. Това е принципът в основата на пирамидалните игри, в които “предприемачът” кара своите инвеститори да дадат богатството си в негова полза, като той не дава нищо в замяна и не произвежда нищо освен бедност. Това е също основата на меркантилизма през осемнадесети век, както сега е основата на съвременната политика на инфлация, колективно договаряне и протекционизъм. Но удивителният факт на истинската библейска свободна пазарна икономика е, че всеки печели!

Как може да бъде това? Отговорът е в същността на размяната. Където съществува истински пазар – където няма измама или принуда – се случва това: всяка страна по сделката разменя нещо, което тя желае по-малко, срещу нещо, което желае повече. Купувачът оценява стоките на продавача по-високо от своите собствени. Когато разменяте пари за чифт обувки, това е защото предпочитате да притежавате обувките пред парите. Обувките са по-ценни за вас от парите, които давате в замяна. От друга страна, продавачът на обувки предпочита да притежава вашите пари, отколкото да притежава обувките. Така резултатът от всяка свободна размяна е, че и двете страни печелят. Никой не печели за сметка на другия. И двете страни си тръгват от сделката по-богати, отколкото когато са я започнали, защото сега всяка от тях притежава нещо по-ценно за нея, отколкото е имала преди това. “Златното Правило,” което изразява учението на старозаветния Закон и Пророците, определя условията за свободната размяна на стоки, като забранява измамата и принудата; и следствието от свободната размяна е увеличено богатство на обществото като цяло.

Пари

В Библията за парите се говори като за тегло. Законът конкретно заповядва финансовите сделки да се правят с честни измервания на теглата:

Да не извършите неправда в съд, в мярка, в мярка за тежест или обем. Къпони прави, теглилки прави, ефа права и ин прав да имате. Аз Съм Господ Вашия Бог, Който ви изведох из Египетската земя. Да пазите всичките Ми повеления и всичките Ми съдби, и да ги вършите. Аз Съм Господ (Левит 19:35-37).

Исторически и библейски златото и особено среброто са служили като пари. Важно е да запомним, че парите са сами по себе си стока. Златото и среброто са се наложили като средство за размяна именно защото винаги са били най-търгуваните стоки – с други думи, могат лесно да се разменят многократно за други стоки. Парите не са мярка за стойност (не може да има мярка за стойност) или за богатство. Парите не “представляват” богатство. Парите са стока, предмет за потребление, форма на богатство.

Нечестните държавни управници винаги са мразели този факт, защото той им пречи да контролират парите и обществото. “Твърдите пари” са строго ограничение върху способността на държавата да расте отвъд библейските граници. По тази причина владетелите са се стремели да притежават монопол като единствени доставчици и регулатори на паричната единица. Това дава възможност на държавата да влезе във фалшификаторския бизнес, посредством който тя може да обезценява паричната единица (чрез примеси в чистото злато или сребро) и да създаде колкото си иска “пари.” В историята това се случва многократно. То е забранено от закона (както в текста, цитиран по-горе; виж също Притчи 11:1; 20:10, 23) и пророците (Исая 1:22; Амос 8:5-6; Михей 6:10-12). Това е абсолютна библейска забрана срещу инфлацията, която е нечестно увеличаване на паричното предлагане. Фалшифицирането е осъдено от Писанието, без значение дали се извършва от индивиди или държави. Обезценяването на парите е кражба, защото то намалява благосъстоянието на всеки, който няма достъп до “новите пари.”[19] Цените нарастват в отговор на добавяне на нови пари, и хората, които са последни в придобиването на новосъздадени пари, неизбежно губят.

С появата на книжните пари и след това на компютрите държавното създаване на пари става много по-умело. Чрез печатниците и електронните сигнали инфлацията може веднага да набере скорост, и няма нищо, което да попречи на нейното нарастване. Държавата харчи пари (откраднати от данъкоплатците и жертвите на инфлацията) за проекти, които са забранени от Библията; а облагодетелствуваните от инфлацията (длъжниците и тези, които получават плащания от държавата), въпреки че се оплакват от последствията от инфлацията в по-високите цени, ненаситно поглъщат “праза, лука и чесъна,” раздавани от беззаконната щедрост на всемогъщата, поробваща държава. Вероятно повече от всеки един друг фактор, съзнателната държавна политика на инфлация, подпомагана и подбуждана от алчността на гражданите, е тази, която причинява бедност и безработица.[20] Като се има предвид това, поразително е, че много от предлаганите от Рон Сайдър “лекове” за бедността могат да бъдат финансирани единствено чрез кражба (чрез несправедливо данъчно облагане и/или инфлация). Гражданите на богатите страни, казва той, трябва да “изискват техните правителства да платят цената” за всички тези чудесни програми.[21] Но как плащат правителствата за каквото и да е? Има само два начина: данъци и инфлация. Така Сайдър всъщност иска неговите ближни “да платят цената” – не доброволно, а като бъдат ограбени. Това е робинхудска теология с опасно изопачаване: Крал Джон и Нотингамският шериф подкрепят разбойниците със силата на закона. Държавата граби от богатите и дава на бедните (минус 30% за администрация).

Разбира се, Библията предвижда някакво държавно данъчно облагане, но то не е голямо. Конкретната форма на данъците (поголовен, подоходен или какъвто и да е друг данък) е относително без значение и не е постановена в Писанието. Това, което наистина е важно, е размерът на данъчното облагане, който определя размера на държавата. Като абсолютна, външна граница, всяко данъчно облагане по-голямо или равно на десет процента конкретно се счита от Писанието за тирания – опит на управляващите да бъдат като Бог, като вземат “десятък” (1 Царе 8:15, 17). Виждате ли какво имам предвид под ограничена държавна власт? Няма начин такова данъчно облагане да може да поддържа огромна силова държава; и определено предвижданият от Сайдър всемогъщ патернализъм ще бъде изключен.[22]

Обобщение: С различна степен на точност Роналд Сайдър посочва някои проблеми относно бедността в наше време. Но почти без изключение, предложенията му за решаване на тези проблеми са напълно небиблейски. Не е трудно да се намерят библейски доказателства за това, че трябва “да направим нещо” за бедните. Но само това не ни дава и най-малка гаранция, че решенията ни ще бъдат библейски. Трябва да следваме отговорите на Библията, в конкретните приложения на библейския закон. И точно това г-н Сайдър постоянно отказва да прави. Да се говори за “справедливост” е лесно – фарисеите го правеха през цялото време. Те бърбореха около библейския закон, като шведска маса, избирайки и вземайки закони, които те си харесват; но Господ Исус ги осъди за изоставянето на “по-важните постановления на закона – правосъдието, милостта и верността” (Матей 23:23). Роналд Сайдър прави същата смъртоносна грешка. Той е изоставил единствения стандарт за справедливост и милост, единствените инструкции за справедлив обществен ред. Заместил ги е със собствения си проект за социална справедливост – проект, който по-скоро наподобява Марксовия Комунистически Манифест, отколкото книгата Второзаконие. Той призовава към десетки интервенционистични и социалистически програми, които Писанието изрично забранява; той изглежда предполага, че завистта е добродетел; той пише за обществени проблеми не от гледна точка на греха, а на класовата борба и омраза; той се противопоставя на библейските етични стандарти; той конкретно учи другите да нарушават Божиите заповеди относно личните и обществените морални въпроси.

И той прави всичко това в Божието име.


[1] Sider, Rich Christians, p.115 [pp.102ff.].

[2] Ibid., p.205 [cf. p. 193].

[3] Ibid., [cf. p.193].

[4] “Door Interview: Ron Sider,” The Wittenburg Door (Oct./Nov. 1979, No. 51), p.16.

[5] Много по-подробно разглеждане на този текст се намира в Greg Bahnsen, Theonomy in Christian Ethics (Phillipsburg, NJ: Presbyterian and Reformed Publishing Co., 2nd ed. 1984), pp. 39-86.

[6] Sider, Rich Christians, pp. 115, 210, 218 [pp. 103, 214].

[7] Ibid., p. 209.

[8] Ibid., p. 214 [pp. 210ff.]

[9] Ibid., p. 145, 207, 218ff [pp. 134, 196f., 213ff.].

[10] Ibid., p. 212 [cf. p. 202]

[11] Ibid., p. 220 [p. 218].

[12] Ibid., pp. 160, 218 [pp. 150, 215].

[13] Ibid., pp. 165, 211f.

[14] Ibid., pp. 212, 218.

[15] Ibid., pp. 214, 218 [cf. pp. 24-26, 214].

[16] Ibid., p. 145 [p. 134].

[17] George Reisman, The Government Against the Economy (Ottawa, IL: Carolline House Publishers Inc., 1979), p. 151.

[18] Ludwig von Mises, Planning For Freedom (South Holland, IL: Libertarian Press, 4th ed., 1980), p. 135.

[19] Tom Rose and Robert Metcalf, “Inflation is Immoral,” The Journal of Christian Reconstruction, VII (Summer, 1980).

[20] Ludwig von Mises, Human Action (third rev. ed.; Chicago: Henry Regnery Co., 1966), ch. 20-21.

[21] Sider, Rich Christians, p. 213.

[22] Виж James B. Jordan, The Law of the Covenant (Tyler, TX: Institute for Christian Economics, 1984), pp. 225-39.





Productive Christians
Copyright © 1981 Institute for Christian Economics
превод Copyright © 2004 Дамян Кънев