Производителните християни
Съдържание
Предисловие
от Гари Норт

Предговор
Въведение

Глава 1
Глава 2
Глава 3
Глава 4
Глава 5
Глава 6
Глава 7
Глава 8
Глава 9
Глава 10
Глава 11
Глава 12
Глава 13
Глава 14
Глава 15

Глава 16
Глава 17

Приложение 1
Приложение 2
Приложение 3
Приложение 4
Приложение 5
Речник
Библиография

   

Производителните християни във века на манипулаторите
чрез вина
  Home     Дейвид Чилтън  

 

Приложение 2

СОЦИАЛИЗМЪТ, АНАБАПТИСТКАТА ЕРЕС

- Какво най-много те плаши в чистотата? - попитах аз.
- Прибързаността, - отговори Уилям.

Умберто Еко, Името на розата

През 1975 в Париж е публикувана могъща литературна бомба, озаглавена Изпод развалините.[1] Под редакцията на Александър Солженицин, тя е сборник от статии на Солженицин и на шестима от неговите руски колеги дисиденти – хора, които по време на публикуването са все още в СССР, изложени на наказания от страна на съветската държава. Съредактор на Солженицин и автор на три от статиите е изявеният световноизвестен математик Игор Шафаревич. Като преподавател в Московския университет, Шафаревич рискува – най-малкото – своята академична кариера, като публикува своята християнска атака срещу съветската цивилизация. И Шафаревич губи. В резултат на публикуването на тези статии блестящият учен е уволнен; въпреки това той незабавно публикува Явлението социализъм,[2] разширение и продължение на неговите статии от Изпод развалините.

Явлението социализъм безспорно е най-проницателното и значимо произведение относно личното и общественото значение на социализма, писано някога. Шафаревич е довел до край огромната задача да събере на едно място разнообразните съставни части на многобройните социалистически движения и общества и да ги втъче в ясна, свързана дефиниция – дефиниция, която е в състояние да включи древните египтяни и средновековните анабаптисти, перуанските инки и съветите на съвременна поробена Русия.

Шафаревич започва с въпроса: Как можем да обясним забележителния факт, че социализма, който критикува обществото за неговите несправедливост и неравенство, води до още по-голямо неравенство? Как става така, че система, която агитира за свобода, последователно произвежда робство в огромни размери? Това просто глупост ли е, или в социализма има скрита логика, която като се разкрие, може да ни даде определение на социализма, което е без противоречия? Шафаревич излага тезата, че има обединяващ и последователен мироглед, върху който се основава социализмът – такъв, който обяснява привидните противоречия.[3]

Трябва да помним, че самият за самия Шафаревич, за неговата съпруга и двете им деца – които все още живеят в Москва – въпросът е много повече от просто академичен; и така книгата, макар и научна, е всичко друго, но не и отвлечена по тон. Тя е едновременно отрезвяваща и тревожна. И книгата носи неочаквана тревога и за нас, защото Шафаревич отделя голяма част от своя трактат за разглеждане на страшната, ужасяваща история на едно движение, което е много по-близо до американските християни, отколкото до руснаците: „християнския” социализъм. Надяваме се, че руските християни са научили своя урок. (И наистина, това е въпросът, с който завършва книгата: Беше ли достатъчен руският опит?)

Християнски социализъм: Ранните години

Не, той не започва с Роналд Сайдър. Опитът да бъдат обосновани социалистическите идеали и практики на основата на християнска терминология има дълга история, с корени в антиномистките, гностически, комунистически ереси, които процъфтяват по време на Ранната Църква. Но социализмът като популярно движение с широка обществена основа започва през средните векове със съвкупност от миленарни ереси, които след това стават известни събирателно като анабаптизъм, на който Шафаревич посвещава една глава от повече от 50 страници, озаглавена „Социализмът на ересите.” Той казва, че въпреки различията между различните секти, анабаптистите имат една обща черта: отхвърлянето на ортодоксалната теология, придружено от „яростна омраза срещу самата Църква.”[4]

Разбира се, в това се съдържа въпросът за „инструкциите.” Както Норман Кон пише за анабаптистите: „Характерно за този вид движение е, че неговите цели и предпоставки са безгранични. Обществената борба се разглежда не като борба за конкретни, ограничени цели, а като събитие с уникално значение, различно по вид от всички други борби, известни на историята, катаклизъм, от който светът трябва да излезе напълно преобразен и освободен.”[5] Всъщност този „безграничен,” „без инструкции” характер гарантира, че движението няма да бъде успешно (макар че както ще видим, то може да причини огромен обществен хаос). В своята забележителна книга Закон и революция Харолд Бърман излага тезата, че успешните революционни движения – истинските революции в Западната история – винаги са имали съвкупност от инструкции. Истинската революция винаги търси легитимност в основополагащ законов ред и след поколения на практическо прилагане винаги създава нова законова система, променяйки западната правна традиция.[6] Така онези групи, които заявяват, че не следват никакви инструкции, са неспособни да създадат ново общество; но те се появяват в периферията на истинските революционни движения – групите, които действително имат конкретен план, заедно с организация и политически умения да го осъществят.[7]

Така, когато видим миленарно, социалистическо, „революционно” движение, което отрича инструкциите, със сигурност можем да предположим две неща: Първо, като другите такива движения в историята, то може (за кратко време) да има експлозивно, разрушително, смъртоносно въздействие върху обществото; второ, то може да е в „периферията” на друга, организирана, дългосрочна революция – такава, която изчаква удобен момент и извлича полза от хаоса, създаден от миленарианците. Някой винаги има конкретни инструкции за действие.

Едно от първите такива миленарни движения през средните векове е това на катарите („чистите”), пръсната група от манихейски секти. Всички тези секти са имали дуалистичен мироглед, твърдейки, че съществува „непримиримо противоречие между физическия свят, смятан за източник на злото, и духовния свят.”[8] Това логично води до отричане на Въплъщението и Възкресението на Христос и до отхвърляне на Стария Завет. Държавната власт е смятана за създание на зъл бог; раждането на деца е демонично; а крайната цел на човешката раса е всеобщо самоубийство.[9] Църквата е мразена и смятана за Великата Блудница Вавилон: според катарското учение Църквата е изпаднала в невъзвратимо отстъпничество, когато е станала законна по времето на Константин.[10]

Тъй като собствеността е смятана за част от същностно грешния материален свят, катарските водачи са изисквали от своите последователи да изоставят частната собственост и да практикуват обща собственост. „В своите проповеди катарите проповядват, че истински християнски живот е възможен единствено при условие, че собствеността е обща.”[11] (Разбира се, както винаги, великодушните водачи са надзиравали обобществените притежания.) И тъй като злият бог на Стария Завет е забранил прелюбодейството, развратът е насърчаван, жените са общи, а брачната вярност е осъждана като грях: „Брачните връзки са против природните закони, тъй като тези закони изискват всичко да бъде обща собственост.”[12]

Катарите са удивително популярни и успешни. За два века те се разпространяват из Европа, избирайки много епископи и провеждайки синоди и събори. В Милано ортодоксалният епископ съобщава, че в неговата епархия има повече еретици отколкото вярващи. Катарското движение, срещу което са полагани постоянни мисионерски усилия (включително делото на св. Бернар от Клерво), не е изкоренено чак до тринадесети век. Но тогава вече се появява друго социалистическо движение, за да заеме неговото място.

Братята на Свободния Дух са харизматични антиномисти, чиито доктрини са оформени отчасти от двойка еретици от 12 век, Йоахим и Алмарик – хора, които са забравени, но чиито идеи продължават да избуяват в социалистическата теория. Те разделят историята на три части: епохата на Бащата (робство към закона), епохата на Сина (Синовно покорство) и епохата на Духа (Свобода). В тази последна епоха цялата собственост ще стане обща, няма да се налага никой да работи усилено, и Божиите хора, освободени от всички морални ограничения, ще бъдат неспособни да съгрешават.[13]

Свободният Дух има идеологическа позиция относно сексуалния разврат и може да участва в „оргиастична литургия”: „Това, което в миналото е било за него мерзост (и остава такова за ‘простите’ хора) сега се превръща в белег за края на една историческа епоха и за началото на друга – новият Еон.”[14] И това освобождение от морални ограничения означава освобождение от всякакви задръжки: Свободните Духове вдигат бунтове, в които биват жестоко избивани цели градове, включително жените и децата, и в които тези Братя, освободени от заповедите на библейския закон, се гордеели особено да изнасилват монахини.[15] Голяма част от революционния, насилствен характер на Свободните Духове произлиза от едно учение, което е абсолютно централно за социализма: егалитарната омраза към властта. За социалиста всяка власт трябва да бъде унищожена, всяко загатване за каквото и да е превъзходство трябва бъде изличено. А това лесно преминава, както ще видим по-нататък, в мания за заличаване на всички различия между хората, на основа на това, че всички различия представляват неравенства, а неравенствата са несправедливи и греховни. Така, когато социализмът става по-последователен, има постоянна тенденция към обобществяване на жените и децата и към пълно премахване на семейството.

От Свободните Духове произлиза друг култ, Апостолическите Братя, основан от Герардо Сегарели, селски проповедник, чиято кандидатура за францисканския орден е била отхвърлена. Сегарели постепенно възприема възгледите на Братята на Свободния Дух и неговата секта придобива характера на това движение. Екзекутиран като еретик през 1300, той бива наследен от Долчино, незаконороден син на един свещеник. Новият водач довежда до логичен край нарастването на нечестието, което винаги е съществувало в движението: Долчино обявява, че Църквата е безвъзвратно отстъпила от вярата и следователно е обречена на гибел, заповядва жените и собствеността да станат общи, прави апокалиптични пророчества за Края на света и събира хиляди последователи във въоръжен лагер. От своето укрепление те започват да нападат околността, установявайки пример на грабеж, разрушение и масови убийства, който ще бъде следван от християнските социалисти в бъдещето (един от последните примери е на евангелистките сандинисти в Никарагуа, чиито отвратителни кланета са станали възможни отчасти поради щедрите десятъци и дарения от миролюбивите анабаптисти в Съединените Щати). Милениумът на Долчино продължава три ужасни години, докато накрая ортодоксалните християни го залавят и екзекутират през 1307.[16]

В последните години ереста на Долчино стана известна чрез касовия исторически роман на Умберто Еко за събитията през четиринадесети век, Името на розата.[17] Към края на книгата брат Ремиджо (бивш член на Апостолическите Братя) казва на брат Уилям какво е мотивирало движението: „И палехме и плячкосвахме, защото бяхме обявили бедността за световен закон, и имахме право да отнемаме незаконните богатства на другите, и искахме да ударим в сърцето мрежата на алчност, която се простираше от енория до енория, но никога не грабехме за да притежаваме, нито убивахме за да грабим; убивахме за да накажем, да пречистим нечистите чрез кръвта. Вероятно бяхме движени от надменно желание за справедливост: човек може да съгрешава и чрез прекомерна любов към Бога, чрез свръхизобилие от съвършенство. Бяхме истинското духовно събрание, изпратено от Бога и определено за славата на последните дни; стремяхме се към нашата награда в рая, довеждайки времето за вашето унищожение. Единствени ние бяхме апостоли на Христос, всички други Го бяха предали, и Гералдо Сегарели беше едно божествено растение, planta Dei pullulans in radice fidei; нашето Управление идваше пряко от Бога. Трябваше да убиваме и невинните, за да избием всички вас по-бързо. Желаехме по-добър свят, свят на мир и сладост и щастие за всички, желаехме да убием войната, която вие предизвикахте с вашата алчност, защото вие ни укорявахте когато трябваше да пролеем малко кръв, за да установим справедливост и щастие. . . . Истината е . . . факт е, че прибързаността не струваше много, и си заслужаваше да направим водите на Карнаско да почервенеят онзи ден при Ставело, това беше и нашата собствена кръв, не жалехме себе си, нашата кръв и вашата кръв, много кръв, веднага, незабавно, времето на пророчеството на Долчино наближаваше, трябваше да ускорим хода на събитията. . . .”[18]

Един век по-късно се появява отново по същество същата християнска ерес, ревностно бореща се за мир и справедливост чрез социализъм; този път тя се въплъщава в таборитите, които са по-самоосъзнато кръвожадни дори от Апостолическите Братя. Те решават, че краят на света идва през 1420, така че трябва да действуват бързо: „Нужно е всеки един от верните да измие ръцете си в кръвта на враговете на Христос,” заявяват техните пророци. „Всички селяни, които откажат да се присъединят към таборитите, ще бъдат унищожени заедно с тяхната собственост.”[19] Всичко става общо (отново включително жените), градове биват разрушавани до основи и мъже, жени, и деца биват избивани безразборно и с наслада. Тези християнски социалисти биват смятани за почти напълно нечовешки поради тяхната наслада в жестокости и мъчения (специални зверства са били запазени за бременните жени).[20] Както предните експерименти по социалистическо християнство, таборитите биват забележително успешни: те разклащат из основи централна Европа и тяхното влияние се усеща чак в Англия и Испания. Макар че земята просъществува дълго след 1420 (противно на вдъхновените пророчества), светът на таборитите завършва в кървава битка през 1434. В продължение на почти един век, християнският социализъм оставя Църквата в относителен мир; но след това, в сатанински, трескав опит да унищожи християнската цивилизация и протестантската Реформация, той отново надига глава в още по-смъртоносни и опустошителни форми.

Християнският социализъм по време на Реформацията

Думата за революционния социализъм по време на Реформацията е анабаптизъм. Анабаптистите, макар че претендират да са „истински” християни, отричат буквално цялото съдържание на вярата.[21] Те отхвърлят библейския закон, бунтуват се срещу църковното управление, служение, поклонение и тайнства, и се обръщат от здравото учение към множество еретични учения. И са откровени социалисти, използвайки старите техники на манипулирането чрез завист и вина: „Невъзможно е да си едновременно християнин и богат,” прогласяват те.[22] Така те създават християнски комуни, в които всички притежания – да, също и жените – се споделят от всички Братя, и от които те отправят своите радикални егалитарни догми: „Следователно, трябва всички власти, цивилни и църковни, да бъдат свалени от техните постове веднъж и завинаги или да бъдат убити от меч. . . .”[23]

Историите на двама важни анабаптистки водачи, Томас Мюнцер и Йохан Лайденски, са от изключителна важност за разбирането на естеството на християнския социализъм, и са вероятно указание за това, накъде той ще се отправи в бъдеще. Мюнцер и Йохан Лайденски са разгледани подробно от Шафаревич в едно приложение от двадесет страници ситен шрифт към неговата глава за ересите. Мюнцер, странствуващ проповедник и организатор на заговори, отрано създава модел на бунт срещу властите в името на Христос. След много бягства и неприятности със закона, той накрая създава революционна база в Мюлхаузен, Германия, откъдето отправя изявления осъждащи собствениците на земя, съдиите и Реформаторите („Бих искал да помириша твоят пържещ се труп,” пише той на Лутер).[24]

Фридрих Енгелс обобщава ученията на Мюнцер: „Под покривалото на християнството той проповядва пантеизъм, който любопитно прилича на съвременната теоретична мисъл и понякога дори се доближава до атеизма. Той отрича Библията и като единствено, и като непогрешимо откровение. Истинското живо откровение, казва той, е разумът, откровение, което е съществувало и винаги съществува сред всички хора във всички времена. Издигането на Библията срещу разума, твърди той, означава убиване на духа с буквата, тъй като Святият Дух, за който Библията говори не е нещо, което съществува извън нас – Святият Дух е нашият разум. Вярата не е нищо друго освен разум, който оживява в човека, и следователно езичниците също биха могли да имат вяра. Чрез тази вяра, чрез съживения разум, човек става богоподобен и благословен. Следователно, небето не е нещо от друг свят, а трябва да бъде търсено в този живот. Задачата на вярващите е да утвърждават това Небе, Божието царство, тук на земята. Както няма Небе в отвъдното, така няма и ад и осъждение. Подобно, няма дявол, а само човешки зли страсти и алчност. Христос е бил човек като нас, пророк и учител, и неговата вечеря е обикновено възпоминателно ядене, където хлябът и виното биват поглъщани без никаква мистична украса.”[25]

Енгелс обяснява, че „под Божието царство Мюнцер има предвид общество без класови различия, частна собственост и държавна власт независима и чужда на членовете на обществото. Всички съществуващи власти, ако отказват да се покорят и да се присъединят към революцията, трябва да бъдат свалени, всяка работа и всяка собственост трябва да станат общи и да се въведе пълно равенство.”[26] И той прави това много важно заключение: „Мюнцер проповядва тези учения предимно под прикритието на същата християнска фразеология, зад която новата философия трябваше да се крие за известно време.[27] Използвайки привидно библейски език, Мюнцер успява да спечели много последователи, които вероятно биха отхвърлили неговото адско учение, ако бъде представено на ясна дневна светлина като призив към завист и масови убийства.

Мюнцер създава армия от граждани, която налага спазването на неговото учение за равенството в провинцията чрез това, което Енгелс възхвалява като неин „здравословен вандализъм”[28]: грабеж, опожаряване и унищожаване на имотите на богатите. „Нека мечовете ви бъдат винаги топли от кръв!” увещава Мюнцер верните.[29] През 1525 той успява да вдигне цяла централна Германия на кърваво, така наречено „Селско въстание” (въпреки че трябва внимателно да се отбележи, че привлича на своя страна и някои благородници). Въстанието накрая е потушено, а Мюнцер е екзекутиран; Лутер казва: „Който е виждал Мюнцер, може да каже, че е видял дявола в плът, в най-голямата му жестокост.”[30] Това е преди Лутер да види Ян Бокелсон[31] – известен в историята като Йохан Лайденски.

Бокелсон започва своята кариера като последовател на анабаптисткия водач Ян Матайс (или Матис), който превзема град Мюнстер през 1534. Шафаревич описва сцената: “Въоръжени анабаптисти нахлуват в къщите и изкарват всеки, който не желае да приеме второ кръщение. Зимата е към своя край; било е бурен ден, валял е мокър сняг. Записките на един очевидец описват как тълпи от изгонени граждани газят през сняг до колене. Не им е позволено дори да си вземат топли дрехи, жени носят деца в ръцете си, стари хора се подбират на тояги. При портата на града биват ограбени още веднъж.”[32]

Но това са били щастливците. Те поне са се избавили от управлението на терора, което последва, тъй като Матайс и Бокелсон заповядват обобществяване на цялата собственост и ръкополагат апостоли на революцията да проповядват из Европа. Комунистическият рай на Мюнстер привлича хиляди въоръжени анабаптисти от Германия и Холандия, и накрая избухва война между мюнстерските бунтовници и околните градове. Матайс е убит в една от първите битки и Бокелсон поема командването. Той установява диктатура (в името на равенството) и издава заповед за това, което вече е стандартна анабаптистка/социалистическа традиция: Полигамия (или по-точно, обща собственост върху жените; както Фридрих Енгелс отбелязва: “Любопитен факт е, че във всяко голямо революционно движение въпросът за ‘свободната любов’ излиза на преден план”[33]). Нито една жена не е свободна от задължения – има закон срещу неомъжването, което означава, че всяко момиче на “възраст за женене” било принудено да премине през мъжете. Всяка жена се превръща в плячка за похотта на анабаптистите. Всичко това естествено довежда до изнасилвания, самоубийства и жестоки наказания; масови екзекуции се извършват почти всеки ден.[34] (В един забележителен случай самият Бокелсон обезглавява една добродетелна жена, която отказва неговите сексуални домогвания. Докато той тържествено отрязва нейната глава на площада, хор от неговите съпруги пее „Слава на Бога във висините.”) Това продължава година и половина, докато накрая градът бива завладян от ортодоксалните сили, които умъртвяват Бокелсон и неговите помощници за техните престъпления – престъпления, извършени в името на любовта, равенството и духовността.

Шафаревич отбелязва един друг много любопитен факт за Мюнцер и Бокелсон: те са първите “от дълъг списък от революционни водачи,” които напълно губят самоконтрол, когато търпят поражение.[35] Когато краят идва, и Мюнцер, и Бокелсон бягат да се скрият (Бокелсон се скрива в кула, което е доста забавно като се има предвид че точно преди градът да падне, той заповядва да се съборят всички кули поради това, че са несправедливо “по-високи” от другите сгради;[36] подобни заповеди, между другото, са издавани – но не са изпълнявани – по време на Френската Революция). Когато биват заловени, социалистическите водачи признават вината си, издават своите съучастници и молят да им бъде пощаден животът. “Този странен и противоречив образ ще се появява отново в следващите исторически епохи. Когато е успешен, той изглежда като човек с неизчерпаема енергия, но когато щастието се обърне срещу него, той става жалко и ужасено нищожество.”[37] Шафаревич обяснява: “Идеология, която е враждебна към човешката личност, не може да служи като опорна точка за нея.”[38]

По необходимост пропускам голяма част от материалите на Шафаревич по този въпрос, а и той в никакъв случай не разказва всичко. Можем да споменем много други групи със също толкова ужасяващи разкази, заедно с различни култове, които служат като връзка между езическите религии и анабаптистките ереси. Окончателната история на анабаптистко-социалистическата ерес още не е написана, и може би Църквата няма никога да порасне, докато тази история не стане широко известна. Например, някои християнски групи днес смятат движения като донатисти, павликяни, богомили, петробрусиани и албигойци за “предшественици на Реформацията,” или някакво такова безмислие.[39] Това са били еретични, социалистически, революционни култове, извън християнската вяра. В действителност Реформацията решително се е противопоставяла на социализма и анабаптизма, защото Реформаторите са вярвали, учели и прилагали Божия закон.[40] Те са вярвали, че е грешно да се убива, блудствува и краде. Анабаптистите, отхвърлили “инструкциите” и по такъв начин освободени от закона, започват да почитат тези мерзости като белег на освещение. Не е изненадващо, че английските Реформатори изрично отхвърлят анабаптисткия социализъм в своята официална изповед на вярата, Тридесет и девет членове на религията. Член XXXVIII казва:

Богатствата и благата на християните не са общи, както и правата, титлите и притежаването на същите; както някои анабаптисти лъжливо се хвалят. Въпреки това, всеки човек трябва щедро да дава помощи на бедните от нещата, които са негово притежание, според неговата способност.

Въпреки че някои учени смятат анабаптисткото движение за плод на епохата на Реформацията, Шафаревич твърди (правилно, според мен), че анабаптизмът като ерес присъствува в цялата история на християнската Църква: “От едно движение, просъществувало петнадесет века се появява удивителна картина. . . . Точно определена съвкупност от религиозни идеи, засягащи общото отношение към живота се запазва почти непроменена, често до най-малката подробност. . . . Еретичното движение, напълно враждебно към околния свят, от време на време избухва с всепояждащия пламък на омразата.”[41]

Разбира се, едно очевидно възражение срещу всичко това би било, че анабаптистката традиция е традиция на пацифизъм, а не на насилие; следователно е нечестно и клеветническо да се смесват мирните анабаптисти с тези кръвожадни революционери. Има само един проблем с този аргумент: фактите. Защото кръвожадните революционери, които разгледахме, са били пацифисти! Някои групи дори са имали теологични възражения против убиването на животни – и въпреки това са можели внезапно да избухнат в някои от най-жестоките оргии на разрушение и масови убийства, познати в историята. „Двете крайности [пацифизмът и насилието] на еретичното движение са били взаимно преплетени; те не могат да бъдат ясно разграничени. Всъщност, понякога една секта е преминавала от едната в другата крайност за един ден.”[42] Шафаревич привежда множество примери за това явление и заключава: „Явно е било възможно сектата да съществува в две състояния, ‘военно’ и ‘мирно,’ и преходът от едното състояние в другото можел да стане внезапно, на практика мигновено.”[43]

Анабаптизмът/социализмът не е движение за реформи или подобрение; той призовава за пълно унищожаване на Църквата, и всъщност на самата земя. В своята ревност за установяване на пълно равенство той отхвърля всяка индивидуалност и йерархия, като в края на краищата заявява, че човек е равен на Бога. Историкът от деветнадесети век Йохан фон Дьолингер заключава: „Всяко еретично учение, появило се през средните векове, носи в открита или прикрита форма революционен характер; с други думи, ако дойде на власт, то се чувствува задължено да унищожи съществуващата държавна структура и да осъществи политическа и обществена революция. Гностичните секти, катари и албигойци, които чрез своите дейности предизвикват създаването на сурови и неумолими средновековни закони срещу ересите, и с които се е водила кървава борба, са били социалистически и комунистически. Те са атакували брака, семейството и собствеността. Ако бяха победили, резултатът щеше да бъде едно болезнено обществено разместване и връщане към варварството.”[44]

Но те не са победили. Не са успели. Социализмът представящ се като радикално християнство бива разобличен като измама. Правата вяра показва, че никога не може да има такова нещо като „християнски социализъм,” защото социализмът е антихрист. И така, тактиката се променя. Социализмът става светски и се скрива, като изоставя теологичния подход и вместо това се обръща към привидно автономна философска обосновка.

Удивително е, че двамата големи противници от онази епоха – реформисткото здраво учение и анабаптистката ерес – отново се появяват на повърхността по едно и също време в нашата епоха. През 1973 (годината на социалистическия, отхвърлящ инструкциите Хуманистически Манифест II), Роналд Сайдър и неговите анабаптистки/социалистически колеги (поне някои от които са все още пацифисти докато пиша това) издават Чикагската декларация за евангелска социална загриженост (The Chicago Declaration of Evangelical Social Concern), която довежда откритото искане за християнски социализъм до вниманието на християните в страната. През същата година биват издадени две реформистки книги, което означава окончателно поражение на християнския социализъм в наши дни: Институти на библейския закон на Р. Дж. Ръшдуни[45] и Въведение в християнската икономика на Гари Норт.[46] Точно както според традицията Пелагий и Августин са родени в една и съща година (354), така Бог отново дава на света едновременно отровата и нейната противоотрова.

Философски социализъм

След Реформацията социалистите изоставят всякакви претенции за библейска обосновка. „Проповедникът и странствуващият апостол отстъпват пред писателя и философа. Религиозните екзалтации и откровения свише биват заменени с призиви към разума. Социалистическата литература добива чисто светски и рационалистичен характер; измислени са нови средства за популяризиране: трудовете на тази тема сега често се появяват под прикритието на пътешествия до непознати земи, изпълнени с пикантни епизоди. По тази причина читателите, към които е насочено посланието, също са други. То вече не се продава на селяни и занаятчии, а на начетената и образована общност. Така социализмът се оттегля за известно време от пряко въздействие върху широките маси. Като че ли след като не успява с пряка атака срещу християнската цивилизация, движението започва обходна маневра, която продължава няколко века. Едва в края на осемнадесети век социализмът отново излиза на улиците, и виждаме нов опит да се създаде народно движение, основано на неговата идеология.”[47] Съвременният философски социализъм е просто светски анабаптизъм – анабаптизъм, доведен до логическия край на неговото отхвърляне на „инструкциите.”

Един от най-открояващите се примери на новата форма на социалистическата литература е Утопия на Томас Мор (1516). Мор вижда източника на житейските проблеми във факта, че съществуват пари и собственост; той смята, че всичко би било чудесно, ако тези злини просто бъдат премахнати. Така той създава едно въображаемо общество, Утопия, като съвършената социалистическа държава. То е забележително точно по характеристики. Целият живот е регулиран: дрехите са униформени, храната е разпределена на дажби, правителството разселва населението на цели градове където и както си поиска; частната собственост и самата лична неприкосновеност са премахнати. Няма материални нужди, няма нужда никой гражданин да работи тежко, всеки е напълно, абсолютно равен на другите – с изключение на класата на елита, който въобще не работи. А кой върши тежката работа? Оказва се, че даже в този социалистически рай на пълно равенство реалната икономическа основа за цялото общество не е нищо друго, освен трудът на робите. И ако робите не харесват работата, най-святият Човек на Всички Времена има решение: „Те са избивани като диви зверове.”[48]

През следващите няколко века трудът на Мор е последван от други утопични социалистически писатели, които усъвършенствуват неговото основното описание от гледна точка на по-последователен, изцяло езически социалистически възглед. Като цяло не се предлагат някакви практически стъпки за подобряване на условията на бедните; образът на страдащите бедни просто се изважда за да предизвика омраза и завист към богатите. Философите са недвусмислени в своето настояване за пълно уеднаквяване: все повече равенство означава еднаквост. Те мечтаят за „неизбежното” достигане на социалистическия идеал на пълно равенство в една тотална държава, когато езикът ще стане статичен и непроменящ се, четенето (и в крайна сметка мисленето) ще закърнее, всички дни ще бъдат едни и същи, и дори лицата ще бъдат един и същи.[49]

Вдъхновени от целия този литературен кипеж – и от краткото въплъщение на социалистическите идеали по време на Френската революция и управлението на терора – се появяват тайни общества и заговори, относно които Шафаревич прави една много важна забележка: „В момента на своето възникване социалистическите движения често удивяват със своята безпомощност, със своята изолираност от действителността, със своя наивно приключенски характер и своите комични ‘Гоголски’ черти (както казва Бердяев). Човек добива впечатлението, че тези безнадеждни отрепки нямат шанс за успех, и че всъщност правят всичко по силите си да компрометират идеите, които прогласяват. Но те просто изчакват своето време. В определен момент, почти неочаквано, тези идеи намират широко обществено одобрение и се превръщат в сили, които определят хода на историята, като водачите на тези движения започват да управляват съдбата на народите.”[50]

Държавен социализъм

Тук Шафаревич започва да разглежда естеството на социализма, когато той придобие властта над цял народ, започвайки с вероятно най-добрия пример: цивилизацията на инките в Перу, в която действително е постигнат почти пълен социализъм (държавата на инките може да се привежда като модел за по-късните експерименти, включително Съветския Съюз).[51] Един съзнателен подражател на инките е йезуитската държава в Парагвай през седемнадесети и осемнадесети век, която безмилостно поробва стотици хиляди индианци, опитва се да управлява всички страни на живота, абсолютно унищожава всяка лична инициатива в своите „граждани” и създава изумително непечеливша икономика.[52] Може да се предвиди, че йезуитската държава е голям хит сред такива философи като Волтер, който я обявява за „триумф на човечността.”[53]

След това Шафаревич разглежда социализма, изразен в древните държави в Месопотамия, Египет и Древен Китай, които смятат за дълг на държавата да унищожават инициативата, да правят икономическата дейност непечеливша, да унищожат всички частни интереси и да контролират всички природни ресурси.[54] Мао Цзе Дун е особено впечатлен от един древен владетел, Чин Ши Хуан, който „погребва живи само 460 конфуцианци. Но той има много да върви, за да ни настигне. По време на чистката ние очистихме няколко десетки хиляди души. Действувахме като десет Чин Ши Хуани. Аз твърдя, че ние сме по-добри от Чин Ши Хуан. Той е погребал живи 460 човека, а ние 46 000 – сто пъти повече. Наистина, да се убива, а след това да се копае гроб и да се погребва някого – това също означава да се заравя жив. Нас ни обиждат и наричат Чин Ши Хуани и узурпатори. Ние приемаме това и считаме, че сме направили малко в това отношение – може да се направи много повече.”[55]

Разбира се, когато човек се опитва да бъде като Бог, резултатите са не само ужасяващи, но и често смешни. Книгата на Шафаревич изобилствува от примери. Винаги ще намерим плодородна почва за това в произведенията на Шарл Фурие, който първи създава понятието „научен социализъм.” Фурие, който в наше време се радва на нещо като съживление чрез творбите на новолевичарския теоретик Херберт Маркузе, вероятно е бил доста луд. Той е вярвал, че планетите са живи същества, които се сношават (северното сияние, казвал той, е земният вариант на нощно отделяне на секрет, и „признак, че планетата се възбужда”). Световния социализъм щял да доведе до ново сексуално преживяване за планетата земя, което ще направи света по-красив и океаните ще имат вкус на лимонада.[56]

Даже Карл Маркс прави от време на време грешки, и това е особено вярно за неговите предсказания на основа на социалистическата теория, които обикновено са погрешни с удивителна последователност. Всъщност, казва Шафаревич, „вероятно бихме могли да достигнем по-голям процент верни предвиждания чрез случайни догадки.”[57] Маркс се страхува, че това може да се окаже вярно; но както пише на Енгелс, това няма значение: ”Възможно е да бъда дискредитиран. Но в такъв случай все още ще бъде възможно да се измъкна с помощта на малко диалектика. Не е нужно да казвам, че съм формулирал прогнозите си по такъв начин, че да мога да докажа правотата си също и в обратния случай.”[58]

За да оповести на читателите своя първи том на Капиталът, Маркс уговаря свои приятели да напишат седем фалшиви коментари от различни гледни точки – дори им дава указания с какво да не се съгласят, в името на автентичността – и да ги публикуват във водещи списания. „Забавно е как и двете списания се хванаха на въдицата,” казва Енгелс на Маркс, след като два от неговите фалшификати са приети; и Маркс ликува: „Заговорът на мълчанието в буржоазната и реакционната преса е разбит!”[59]

По-зловещо смешно е характерното явление на социалистическата партия, което няма съответствие в свободните общества. Партията „не само изисква нейните членове да подчинят на нея всички страни на своя живот, но също развива в тях възглед, според който животът извън партията изглежда напълно немислим.”[60] В своята последна реч пред конгреса на партията Троцки казва: „Знам, че е невъзможно да бъдеш прав срещу партията. Възможно е да бъдеш прав само с партията, защото историята не е създала друг начин за осъзнаване на това, което е право.”[61] Това обяснява „признанията” на партийните членове в показните съдебни процеси през 30-те[62] и верността на партийните членове, които дори в концентрационни лагери са все още посветени на Сталин. Както заявява един комунист: „Ние сме партия от хора, които правим невъзможното възможно. Пропити от идеята на насилието, ние я насочваме срещу себе си, и ако партията пожелае това и ако това е необходимо и важно за партията, ние сме способни чрез действие на волята за 24 часа да изкараме от главите си идеите, които сме ценели високо години наред. . . . Казват, че партията може да греши абсолютно, тя може да нарича черно нещо, което явно и безспорно е бяло. На всички онези, които се опитват да ми пробутат този пример, аз казвам: Да, аз ще смятам за черно нещо, което съм мислел и считал за бяло, тъй като извън партията, извън съгласието с нея няма живот за мен.”[63]

Извън Църквата няма спасение.

Социализмът: Теофобно желание за смърт

Едно от големите достойнства на книгата на Шафаревич е, че от всички разновидности на социализма в различните общества се появява една последователна картина на основните черти и главните принципи на социализма. Независимо дали разглеждаме теориите на Платон или тези на анабаптистите; дали разглеждаме практиките на древните вавилонци или съвременните Съвети; присъствуват едни и същи идеи, дори в привидно маловажни подробности (например, една от много странните нишки, която преминава през тази книга, е постоянно появяващото се социалистическо осъждане на личните стаи, вратите или стените[64]). Противно на марксовата догма, социализмът не е „следващ етап” от човешката история. Основните еретични принципи са били защитавани векове наред: премахването на властта, на собствеността, на семейството, на християнството. Относно последната точка Шафаревич казва: „Думата ‘атеизъм’ не е подходяща за описване на хората в хватката на социалистическите учения. По правилно ще е да говорим тук не за ‘атеисти,’ а за ‘Богомразци,’ не за ‘атеизъм,’ а за ‘теофобия.’[65]

И това ни води до тезата, която Шафаревич мощно защитава, че същността на социализма е копнежът към смъртта и унищожението. Заключителните раздели на неговата книга са изпълнени с най-потресаващите документи за социалистическата омраза към човечеството, които някога съм виждал.[66] Социалистите многократно показват, че не желаят нищо друго освен смъртта на човечеството. Това, казва Шафаревич, е основната примамка на социализма; това е тайната на неговата съблазнителна мощ и движеща сила; тя е просто дълбоко емоционален, възторжен нагон към самоунищожение. Това според мен е точната причина нито Роналд Сайдър нито неговите кохорти, било във или извън християнската Църква, да не могат да предложат позитивна програма за създаването на благосъстояние, за производително използване на земните ресурси с цел повишаване на жизнения стандарт. Затова те могат да говорят единствено за конфискация и разрушение. Те никога не са имали друго намерение. Именно очакването на пълното унищожаване на себе си и на човечеството е притегателната сила на социализма, и то притежава подсъзнателна мотивационна мощ, която далеч надхвърля всеки рационален аргумент. Защото социализмът е върховната религия на теофобите, Богомразците; а Бог ни е казал какво е неизбежното психологическо състояние на онези, които Го отхвърлят:

Който съгрешава против Мен, онеправдава собствената си душа; всички, които Ме мразят, обичат смъртта. (Притчи 8:36)


[1] Alexandr Solzhenitsyn, ed., From Under the Rubble (Boston: Little, Brown and Company, 1975).

[2] Igor Shafarevich, The Socialist Phenomenon, William Tjalsma, trans. (New York: Harper & Row, 1975, 1980).

[3] Ibid., pp. xiii-xv.

[4] Ibid., p. 18. Важна книга, посветена на еретичните социалистически движения в средновековна Европа е Norman Cohn, The Pursuit of the Millennium: Revolutionary Millenarians and Mystical Anarchists of the Middle Ages (New York: Oxford University Press, 1957, revised, 1970).

[5] Cohn, p. 281.

[6] Harold J. Berman, Law and Revolution: The Formation of the Western Legal Tradition (Cambridge, MA: Harvard University Press, 1983), p. 19. Майсторското въведение от 45 страници на Бърман към неговия труд е изключително важно за разбирането на естеството на революциите в Запада.

[7] Ibid., p. 26.

[8] Shafarevich, The Socialist Phenomenon, p. 19.

[9] Ibid., pp. 19ff.

[10] Ibid., pp. 21, 27, 29, 34. Ср. подобните учения на съвременните анабаптисти; например, това е тезата на Leonard Verduin, The Anatomy of a Hybrid: A Study in Church-State Relationships (Grand Rapids: Eerdmans, 1976).

[11] Shafarevich, The Socialist Phenomenon, p. 23.

[12] Ibid., p. 24.

[13] Кон пише: „Дългосрочното, непряко влияние на разсъжденията на Йоахим може да бъде проследено до наши дни, и най-ясно в определени ‘философии на историята,’ които Църквата категорично отхвърля. Колкото и ужасèн да бъде неземният мистик от това, безспорно е, че йоахитските фантазии за трите епохи се появяват отново, например, в теориите за историческата еволюция, поддържани от немските идеалистически философи Лесинг, Шелинг, Фихте и до известна степен Хегел; в идеята на Огюст Конт за историята като изкачване от теологична през метафизична до научна фаза; и отново, в марксистката диалектика на трите етапа на първобитния комунизъм, класовото общество и крайния комунизъм, който трябва да бъде царство на свободата и в който държавата ще изчезне. И не по-малко вярно е – дори да е по-парадоксално – че изразът ‘Третия Райх,’ измислен за първи път през 1923 от публициста Мьолер ван ден Брук и по-късно възприет за название на онзи ‘нов ред,’ който трябва да продължи хиляда години, би имал незначително емоционално значение, ако фантазията за третата и по-славна диспенсация не беше влязла през вековете в общия склад на европейската обществена митология.” The Pursuit of the Millennium, p. 109.

[14] Shafarevich, The Socialist Phenomenon, p. 27.

[15] Ibid., p. 28.

[16] Ibid., pp. 29, 46-50.

[17] Umberto Eco, The Name of the Rose, (New York: Harcourt Brace Jovanovich, 1983). Виж pp. 221-33, 382-84.

[18] Ibid., p. 384.

[19] Shafarevich, The Socialist Phenomenon, p. 30.

[20] Erik von Kuehnelt-Leddihn, Leftism: From de Sade and Marx to Hitler and Marcuse (New Rochelle, NY: Arlington House, 1974), pp. 154f.

[21] Виж Ray Sutton, „The Baptist Failure,” in James B. Jordan, ed., The Failure of the American Baptist Culture (Tyler, TX: Geneva Ministries, 1982), pp. 152-84, за реформистки анализ на анабаптистката теология.

[22] Shafarevich, The Socialist Phenomenon, p. 36.

[23] Ibid., p. 38.

[24] Ibid., p. 35.

[25] Friedrich Engels, The Peasant War in Germany (Moscow Progress Publishers, 1956; second revised ed., 1965), p. 55.

[26] Ibid., p. 56.

[27] Ibid., p. 55.

[28] Ibid., p. 27.

[29] Shafarevich, The Socialist Phenomenon, p. 57.

[30] Ibid., p. 59.

[31] Неговото фамилно име е “Bockelson” в документите на Cohn, който разглежда подробно него и неговото движение (pp. 261-80).

[32] Shafarevich, The Socialist Phenomenon, p. 61.

[33] Ibid., p. 33.

[34] Ibid., p. 63f.

[35] Ibid., pp. 58, 66, 79.

[36] Ibid., p. 66; ср. p. 50.

[37] Ibid., p. 79.

[38] Ibid., p. 269; ср. p. 294.

[39] Виж например, The Modern Age: The History of the World in Christian Perspective, Vol. II (Pensacola, FL: A Beka Book Publications, 1981), учебник използван в много консервативни християнски средни училища, който одобрително изброява тези еретици наред с ортодоксалните християни (pp. 15-21).

[40] Виж Willem Balke, Calvin and the Anabaptist Radicals, William J. Heyen, trans. (Grand Rapids: William B. Eerdmans, 1981); John Calvin, Treatises Against the Anabaptists and the Libertines, Benjamin Wirt Farley, trans. (Grand Rapids: Baker Book House, 1982); Peter A. Lillback, “Calvin’s Covenantal Response to the Anabaptist View of Baptism,” in James B. Jordan, ed., The Failure of the American Baptist Culture (Tyler, TX: Geneva Ministries, 1982), pp. 185-232; James B. Jordan, “Calvinism and ‘The Judicial Law of Moses,’” in Gary North, ed., The Journal of Christian Reconstruction, Vol. V, No. 2 (Winter, 1978-79), pp. 17-48.

[41] Shafarevich, The Socialist Phenomenon, pp. 72f.

[42] Ibid., p. 73. Курсивът е мой.

[43] Ibid., p. 74; ср. pp. 22, 35, 99.

[44] Цитирано в Ibid., p. 77.

[45] Rousas John Rushdoony, The Institutes of Biblical Law (Nutley, NJ: The Craig Press, 1973).

[46] Gary North, An Introduction to Christian Economics (Nutley, NJ: The Craig Press, 1973).

[47] Shafarevich, The Socialist Phenomenon, p. 81. Курсивът е мой.

[48] Ibid., p. 86.

[49] Така тезата на романа L. P. Hartley, Facial Justice (Garden City, NY: Doubleday & Company, 1960), цитиран в Глава 13 по-горе не е толкова фантастична, колкото може би изглежда. „Лицевата справедливост,” достатъчно странно, е постоянна тема в социалистическата теория: виж Shafarevich, The Socialist Phenomenon, pp. 120, 198, 260, 269.

[50] Shafarevich, The Socialist Phenomenon, p. 129.

[51] Ibid., pp. 132-42; виж Louis Baudin, A Socialist Empire: The Incas in Peru, Katherine Woods, trans. (Princeton: D. Van Nostrand, 1961); ср. Father Bernabe Cobo, History of the Inca Empire, Roland Hamilton, trans. (Austin: University of Texas, 1979); William H. Prescott, History of Conquest of Mexico & History of the Conquest of Peru (New York: Modern Library, n.d.).

[52] Shafarevich, The Socialist Phenomenon, pp. 142-51.

[53] Ibid., p. 151.

[54] Ср. Karl A. Wittfogel, Oriental Despotism: A Comparative Study of Total Power (New York: Vintage Books, [1957] 1981).

[55] Цитирано в Shafarevich, The Socialist Phenomenon, p. 185.

[56] Ibid., p. 205.

[57] Ibid., p. 206.

[58] Ibid., p. 210.

[59] Ibid., p. 267.

[60] Ibid., p. 217.

[61] Ibid.; ср. Aleksandr I. Solzhenitsyn, The Gulag Archipelago (New York: Harper & Row, 1974), p. 414: „От какво най-много се е страхувал Бухарин през тези месеци преди арестуването му? Достоверно се знае, че най-много от всичко той се е страхувал от изключване от Партията! Да бъде лишен от Партията! Да бъде оставен жив, но извън Партията! . . . Букарин (както всички останали) е нямал своя лична гледна точка. . . . И всички техни усилия са били насочени към оставане в Партията.”

[62] За едно наистина ужасяващо четиво, вижте дословния запис в Robert C. Tucker and Stephen F. Cohen, eds., The Great Purge Trial (New York: Grosset & Dunlap, 1965).

[63] Shafarevich, The Socialist Phenomenon, p. 218.

[64] Ibid., pp. 198f.

[65] Ibid., p. 235. Курсивът е мой.

[66] Ibid., pp. 258-300.





Productive Christians
Copyright © 1981 Institute for Christian Economics
превод Copyright © 2004 Дамян Кънев