Производителните християни
Съдържание
Предисловие
от Гари Норт

Предговор
Въведение

Глава 1
Глава 2
Глава 3
Глава 4
Глава 5
Глава 6
Глава 7
Глава 8
Глава 9
Глава 10
Глава 11
Глава 12
Глава 13
Глава 14
Глава 15

Глава 16
Глава 17

Приложение 1
Приложение 2
Приложение 3
Приложение 4
Приложение 5
Речник
Библиография

   

Производителните християни във века на манипулаторите
чрез вина
  Home     Дейвид Чилтън  

 

“Аз искам да заявя, че една от централните библейски доктрини е, че Бог е на страната на бедните. . . .”

(Ronald Sider, The Christian Century, March 19, 1980, p. 314)

 

“Наистина виждам, че Бог не гледа на лице; но във всеки народ оня, който Му се бои и върши правото, угоден Му е.”

(Деяния 10:34-35)

 

4

БОГ НА СТРАНАТА НА БЕДНИТЕ ЛИ Е?

Отговорът на Роналд Сайдър на поставения в заглавието на тази глава въпрос е недвусмислено Да. Е – не съвсем недвусмислено. В една скорошна статия, публикувана от The Christian Century, той се оттегля от някои крайни следствия от това становище. За да сме честни към Сайдър, ще му позволим самият той да каже какво не казва с това твърдение.

Не казвам, че материалната бедност е библейски идеал. . . . Второ, не казвам, че бедните и угнетените трябва да бъдат идеализирани или автоматично да се бъдат включени в църквата само защото са бедни и угнетени. . . . Трето, . . . не казвам, че Бог се грижи повече за спасението на бедните отколкото за спасението на богатите, или че бедните имат специално право върху Благовестието. . . . Четвърто, да се каже, че Бог е на страната на бедните, не означава, че познаването на Бога не е нищо повече от търсене на справедливост за бедните и угнетените. . . . Накрая, . . . не казвам, че херменевтично ние трябва да приемем някакво идеологически тълкувано определение за подтисничество (например марксисткото определение за бедните и тяхното потиснато положение) и след това да изтълкуваме наново Писанията от тази идеологическа гледна точка.[1]

Макар някои от отричанията на Сайдър да са спорни – особено последното – засега ще ги приемем. Остават няколко сериозни възражения срещу това, което той очевидно има предвид като твърди, че Бог е на страната на бедните. В повечето му писания неговата защита на тази централна теза е построена върху три основни точки. Първо, той твърди, че в “главните моменти на историята на откровението” (т.е. Изход, унищожаването на Израел и Юда и Въплъщението), Бог се намесва да освободи бедните. Второ, казва той, Бог винаги действува в историята като събаря богатите и издига бедните. Трето, той твърди, че Божият народ е на страната на бедните.[2]

Основно обвинение срещу всичко това е, че Сайдър допуска същата грешка на двусмислие, която разгледахме в предходната глава. Кои са “бедните”? Кои са “богатите”? Винаги ли Бог е за едните и против другите? Ако желаем да се придържаме към Библията, ние не можем да правим абстракция от “бедните,” както не можем да направим абстракция от “робите.” Божият закон не е абстрактен, а е конкретен.

Библията заявява, че Бог всъщност е срещу някои бедни хора. Мързеливият, който е ленив и безразсъден относно бъдещето, няма право на Божията милост (Притчи 6:6-11; 13:4, 18; 19:15; 20:13; 21:25-26; 24:30-34; 28:19). Бог със сигурност не е “ на страната” на някой закононарушител, който се е случило да е беден. Както често богатите се изкушават да се възгордеят, като отричат Божията благост, така и бедните се изкушават да пожелаят притежанията на другите и да употребят напразно Божието име (Притчи 30:7-9). Всъщност, това е водеща тема в библейското определение за взаимоотношенията на Бога с бедния човек: Бог обещава “Когато той извика към Мене, Аз ще го послушам, защото съм милостив (Изход 22:27). Но веднага след това Бог отправя това предупреждение: “Не хули Бога, нито да хулиш началника на твоя народ” (Изход 22:28). Ако сме несправедливи спрямо бедните, и те извикат към Бога, Той ще ги чуе и ще въздаде за тях, и ще промисли за нуждите им. Но бедният не трябва да хули Бога, като че ли Той е несправедлив в Своето провиденческо отношение към него. Също така, той не трябва да ругае онези, които имат власт над него. Това са особени изкушения, на които бедният може да стане лесна плячка, и бедните изрично са предупреждавани да не им се поддават. Когато се чувствуваме потиснати, ние искаме да разгневим срещу Бога за това, че ни е отредил лош дял. Нечестивите бедни ще обвинят Бога за своите злополучия, и за тях не е обещано нищо друго освен съд. Всеки човек, който богохулствува, бил той богат или беден, трябва да бъде убит (Левит 24:13-16). Нещо повече, поради своя робски манталитет нечестивите бедни са склонни да считат държавата за свой законен спасител; ако владетелят не се намеси, за да ги избави, те ще наругаят и него. Бог няма да послуша молитвите на онези, които по този начин отричат Него и Неговата установена власт. Категорично, Той не е на тяхна страна.

Пожеланието и кражбата са силни изкушения за този, който е в нужда. Ако гладен човек открадне храна, можем да разберем неговите мотиви; въпреки това, Писанието казва, той трябва да направи седмократна реституция (Притчи 6:30-31).[3] Докато не го направи, той е все още крадец – и Бог не е на негова страна, независимо от “смекчаващите вината обстоятелства.” Непокорният няма законно право на Божията милост или закрила. “Който отклонява ухото си от слушане закона, на такъв самата му молитва е мерзост.” (Притчи 28:9). “По-добър е сиромахът, който ходи в непорочността си, отколкото онзи, който е опак между два пътя, ако и да е богат.” (Притчи 28:6).

Посланието на Писанието е, че Бог е прибежище на онези, които Го призовават. Но ако бедният прокълне Господа и наруши Неговия закон, като не уповава в Него, Бог има само осъждение за него. Обществено-икономическото състояние не е гаранция срещу Неговия гняв:

За това, Господ не ще се зарадва за юношите им,
Нито ще се смили за сирачетата и вдовиците им;
Понеже те всички са нечестиви и злодейци,
И всички уста говорят безумие. (Исая 9:17)

Сайдър обича да цитира от Лука 4:18-19, където Исус казва:

Духът на Господа е на мене,
Защото ме е помазал да благовестявам на сиромасите;
Прати ме да проглася освобождение на пленниците,
И прогледване на слепите,
Да пусна на свобода угнетените,
Да проглася благоприятната Господня година.

Така, Сайдър твърди, че мисията на Христос “беше да освободи потиснатите и да излекува слепите. . . . Бедните са единствената група, конкретно посочени като приемници на Исусовото благовестие. . . . Във върховия момент на историята, когато Бог облече човешка плът, Израилевият Бог все още освобождаваше бедните и угнетените и призоваваше Своите хора да правят същото.”[4] Тук той повтаря: “угнетените,” “слепите,” “бедните,” като че ли Христос не прави никаква разлика между тях. Но това, което Исус казва няколко стиха по-долу, е много важно по отношение на Божията грижа за бедните. Исус проповядваше в Назарет, Своя роден град, където беше посрещнат с отхвърляне и неверие – очевидно дори и от “бедните и угнетените.” Нашият Господ отговори, като напусна завинаги града: оттук нататък бедните в Назарет бяха изключени от Неговото служение. Преди да напусне, Исус обясни Своите действия като им напомни за служението на Илия и Елисей към бедните и потиснатите. Макар че по тяхно време имаше хора, които не се бяха поклонили на Ваал, това беше време на повсеместно, нечестиво безбожие. “Бедните” на Израел не получиха никаква помощ от Божиите пророци. Вместо това пророците помагаха на чужденци, които призоваваха името на Господа и бяха покорни на Неговото Слово. Коментарът на нашия Господ жилеше и хората в Назарет усетиха това:

А казвам ви наистина, много вдовици имаше в Израил в дните на Илия, когато се затвори небето за три години и шест месеца, и настана голям глад по цялата земя [забележете: Бог порази и богатите и бедните, чрез спирането на дъжда]; а ни при една от тях не беше пратен Илия, а само при една вдовица от Сарепта Сидонска. Тъй също много прокажени имаше в Израил във времето на пророк Елисей; но никой от тях не беше очистен, а само сириеца Нееман. Като чуха това тия, които бяха в синагогата, всички се изпълниха с гняв, и като станаха, изкараха го вън из града, и заведоха го при стръмнината на хълма, на който градът им беше съграден, за да го хвърлят долу.” (Лука 4:25-29)

В това важно изявление Исус показва, че Божията загриженост за бедните е дискриминационна. Предмет на Божията грижа са не просто “бедните” в някакъв абстрактен, общ, универсален смисъл. Тук те са на едно и също ниво с богатите – ако отхвърлят Христос, те самите ще бъдат отхвърлени от Него. Те търсеха ползи за себе си, но бяха готови да Го убият, когато разбраха, че Той допуска дискриминация в Своя план за социални помощи. Не можем да заобиколим този текст. Той се намира в същия текст заедно с този за служението на Христос към бедните, за да предотврати измамното впечатление (прокарвано Сайдър и сие), че Той е дошъл да премахне страданията на “бедните” без изключение. Божията милост не е нито безразборна, нито пристрастна от гледна точка на икономическото състояние; но Той чува тези, които Го призовават в истина (Псалм 145:18) и мрази всички, които извършват беззаконие (Псалм 5:4-5), независимо от размера на банковата им сметка. По тази причина псалмистът може да възтържествува:

И Господ ще бъде прибежище на угнетените,
Прибежище в скръбни времена.
И ония, които познават името Ти, ще уповаят на Тебе;
Защото Ти, Господи, не си оставил онези, които Те търсят. (Псалм 9:9-10)

Бог не освобождава просто потиснатите или нуждаещите се въобще. Той благодатно премахва страданията на онези, които Го търсят. Бедният човек, към когото са се отнесли несправедливо и който в едно нечестиво общество не намира законово прибежище, не трябва да се отчайва. Ако търси Господа с цялото си сърце, той ще Го намери. Бог ще го избави като смачка угнетителя, отмъщавайки за неправдата и като задоволи нуждите на Своите хора (Псалм 12:5; 34:6; 68:10; 72:2-14; 113:7-8; 140:12; 146:7). Ако бедният посвети себе си на Господа (Псалм 10:14), ще бъде избавен. Бог “ще избавя сиромаха когато вика” (Псалм 72:12). Но не преди това. И ако вместо това сиромахът избере революцията, Бог ще го смаже.

Като се позовава на класовото съзнание, като внушава недоволство към държавата, която не разпределя достатъчно блага, като насърчава пожеланието, завистта и ограбването имота на богатите, Роналд Сайдър избира пътя на революцията. Неговата вяра в хаоса като ключ към историята подчертава това. Предполагайки, че богатите са по естество потисници, той превръща революцията в почти метафизичен принцип: “Бог редовно отнема богатствата от богатите.”[5] Бог е на страната на бедните; по принцип, Той постоянно, “отново и отново”[6] събаря богатите и възвишава бедните; и ние трябва да се присъединим към Него в революцията. Както се изразява Карл Маркс, бойният вик на революционерите трябва да бъде: “постоянна революция!”[7] Анархистът Лев Толстой се съгласява с това: “Единствената революция е тази, която никога не спира.”[8]

(Всъщност, идеята за постоянна революция води до нещо интересно: очевидно тук се изисква философия за историята във вид на “люлка.” Когато Бог сваля от власт богатите, те стават бедни, а угнетените стават богати. Тъй като Бог винаги е на страната на бедните и редовно събаря богатите, Той трябва да подкрепи бившите богаташи срещу новобогаташите. В обществената теория на Сайдър всеки е нещастен: ако си беден, богатите те потискат; ако си богат, Бог те събаря. Един вид космическа игра “Пиян морков” – нагоре, надолу, нагоре, надолу, нагоре, надолу; последният останал с пари отива в ада.)

Но това не е точно описание на библейската социална справедливост. Бог не заема автоматично страната на бедния, нито Неговите хора трябва да го правят. Както вече видяхме, законът изисква правосъдие:

Да не следваш множеството да правиш зло; нито да свидетелстваш в съдебно дело така щото да се увличаш след множеството за да изкривиш правосъдието; нито да показваш пристрастие към сиромаха в делото му. . . . Да не изкривяваш правото на сиромаха между вас в делото му. (Изход 23:2-3,6)

Да не извършиш неправда в съд; да не покажеш лицеприятие към сиромаха, нито да се стесниш от личността на големеца; но по правда да съдиш ближния си. (Левит 19:15)

Ние не можем автоматично да приемаме, че делото на бедния човек е правилно. “Който пръв защитава делото си изглежда да е прав; но ближният му идва и го изпитва.” (Притчи 18:17). Проблемът в правото не е Кой е подтиснат? а Кой е праведен? И стандартът за справедливост не е относителното богатство или бедност, а вечният Божий закон.

Когато Бог наистина “отнема богатството на богатите” в съд, то е поради греха. И понеже богатите могат да се изкушат да забравят Бога и да уповаят на собствената си сила, винаги съществува опасността да презират и да потискат онези под тях. Бог мрази това. Той е, Който дава сила за придобиване на богатство. Угнетяването на другите е отричане на божествения произход на богатствата. Но потискането на бедните е грешно не защото Бог е “на тяхна страна” повече, отколкото на страната на другите. Грешно е да угнетявате когото и да е. Заповядано е да върнете на своя враг дори неговата изгубена собственост (Изход 23:4-5). Нека предположим, че имате враг, който наистина ви е онеправдал. Въпреки това, не трябва да извращавате дължимото му се правосъдие. Може да не го харесвате; но трябва да спазвате правата, които Бог е установил.

За по-краен пример, нека предположим, че един наистина безполезен, мързелив негодник е извършил изнасилване. Библейският закон заповядва той да бъде екзекутиран; но той също така ни заповядва да му дадем честен съдебен процес, със съответните доказателства, независимо колко много (и с право) го презираме. И ако доказателствата са недостатъчни да го осъдим библейски, той трябва да бъде освободен. С една дума: правосъдие. Ние никога няма да имаме съвършено правосъдие в този паднал свят. Несъмнено, някои престъпници няма да бъдат наказани поради липса на доказателства. Но можем да имаме бързо, съществено правосъдие и трябва старателно да се стремим към тази цел. Библейските стандарти за отношението към бедните признават факта, че ние хората сме грешници и че сме склонни да презираме онези, които са по-малко заможни, както и малко по-заможните от нас. Така че Библията ни напомня постоянно да спазваме Божиите строги канони за правосъдие. Справедливостта към нашите ближни – дори когато са ни онеправдали – е библейско задължение. Бог не е “на страната” на бедните. Той изисква да се отнасяме към тях според Неговия закон. Ако ги угнетяваме, Той ще ни накаже; и ако те извикат към Него, Той ще чуе и ще ги избави.

На чия страна е Бог? Не на богатите; нито на бедните; нито на която и да е обществена или икономическа класа; нито на която и да е раса. Отговорът на въпроса може лесно да се открие, когато отговорим на много по-важния въпрос, зададен от Мойсей в Изход 32:26:

“Кой е откъм Господа?”


[1] Sider, “An Evangelical Theology of Liberation,” The Christian Century (March 19, 1980), pp. 314f.; ср. Rich Christians, 2nd ed., pp. 75f.

[2] Виж напр. Sider, Rich Christians, pp. 59-85 [pp. 53-78].

[3] Виж James B Jordan, The Law of the Covenant: An Exposition of Exodus 21-23 (Tyler, TX: Institute for Christian Economics, 1984), p. 135.

[4] Sider, Rich Christians, pp. 66f. [pp. 59f.].

[5] Ibid., p. 73 [p.65]. Курсивът е мой.

[6] “Door interview: Ron Sider.” The Wittenburg Door (Oct./Nov. 1979, No. 51), p. 27. Курсивът е мой.

[7] Karl Marx: Essential Writings, Frederic L. Bender, ed. (New York, Harper and Row, 1972), p. 272.

[8] James Billington, Fire in the Minds of Men: Origins of the Revolutionary Faith (New York, Basic Books, 1980), p. 417.





Productive Christians
Copyright © 1981 Institute for Christian Economics
превод Copyright © 2004 Дамян Кънев