Производителните християни
Съдържание
Предисловие
от Гари Норт

Предговор
Въведение

Глава 1
Глава 2
Глава 3
Глава 4
Глава 5
Глава 6
Глава 7
Глава 8
Глава 9
Глава 10
Глава 11
Глава 12
Глава 13
Глава 14
Глава 15

Глава 16
Глава 17

Приложение 1
Приложение 2
Приложение 3
Приложение 4
Приложение 5
Речник
Библиография

   

Производителните християни във века на манипулаторите
чрез вина
  Home     Дейвид Чилтън  

 

“Увеличената чуждестранна помощ е задължителна. Развиващите се страни просто нямат ресурсите. . . външната помощ е жизнено необходима.”

(Ronald Sider, Rich Christians in an Age of Hunger, pp. 218f. [p. 205])

 

“Господ ще те направи да изобилваш с блага, в плода на утробата ти, в плода на добитъка ти, в плода на земята ти, върху земята, за която Господ се е клел на бащите ти да ти я даде. Господ ще ти овори доброто си съкровище, небето, за да дава дъжд на земята ти на времето му, и да благославя всичките дела на ръцете ти.; и ти ще заемаш на много народи, а няма да взимаш на заем.”

(Второзаконие 28:11-12)

 

6

ЧУЖДЕСТРАННАТА ПОМОЩ

Библейската форма на държавно управление е изключително ограничена държава. Държавата не може да облага с данъци подтиснически (т.е. извън позволеното от Библията); нито може да участвува в кражбата на инфлацията чрез обезценяване на парите или увеличаване на кредита. От това следва, че тя не може да се занимава с чуждестранна помощ, тъй като няма законни начини за това. Въпреки това, Роналд Сайдър изисква “чуждестранна политика, която недвусмислено е на страната на бедните.”[1] Като се имат предвид ясните ограничения на Библията върху държавата, как може той да възприеме такава позиция? В края на краищата, той казва: “Единственият път към траен мир и социална хармония за всички човешки общества е следването на библейските принципи за обществена справедливост.”[2] Някой може да си помисли, че такава подкрепа на библейската програма би могла да накара Сайдър наистина да я вземе на сериозно. Но той има изходен път. Той твърди, че “Библията не отговаря пряко на тези въпроси.”[3] О, да, тя наистина отговаря. Проблемът е, че Сайдър не харесва библейските отговори.

Разглеждайки чуждестранната помощ, Сайдър поставя едно интересно противопоставяне: С какво САЩ трябва да снабдяват другите страни, с “бомби или хляб?”[4] Умно, но лъжливо. Това не са единствените възможности. Правилният отговор е: Не им давайте нито едното, нито другото. И за двете няма библейски закон. Никое правителство, което желае да спазва библейските ограничения, не може да си позволи да раздава каквото и да било. Отново, библейският закон не е достатъчен за Сайдър.

Сайдър се опитва да ни изплаши, за да ни присъедини към своята кампания за несправедлива помощ. Уводните страници на неговата книга съдържат някои смразяващи футуристични измислици, в които министър-председателката на Индия заплашва да унищожи Бостън и Ню Йорк с ядрени взривове като отмъщение за това, че не е получила американска помощ.[5] “Отговорните хора считат дори тази ужасяваща перспектива за реална възможност . . . по време на суров глад страни като Индия ще бъдат до болка изкушени да опитат ядрен шантаж.”[6] Може би. Но Сайдър здраво ни манипулира. Той предполага, че Съединените Щати са зли и безсърдечни, че са заети с други грижи и не желаят да се съобразяват с “честната търговска практика.” Междувременно министър-председателката е изпълнена със съчувствие към гладуващите, но гласът й е глас в пустиня и е отчаяна. Тя всъщност не харесва идеята, но “ходът на събитията би могъл да я принуди да хвърли една от бомбите. Може да последва ужасно отмъщение. Но тя е отчаяна.”[7] Въобще, ние сме виновни за това, че не сме раздали държавна помощ, докато този потенциален масов убиец заслужава нашето съжаление. Тя била “принудена” да издаде заповедта, понеже нашата програма е била недостатъчна: “Давано е малко, но то никога не е стигало.”[8] Нито някога ще бъде достатъчно, колкото и голяма да е помощта, за онези, чиято завист към богатите е толкова злобна, че могат да планират избиването на милиони. Бог заповядва на бедните да викат за избавление към Него. Когато вместо това те са готови да унищожат онези, които не “споделят” достатъчно, не трябва да ги съжаляваме. Завистта не може да бъде умилостивена.[9]

Скромни предложения?

В допълнение към обичайните методи за чуждестранна помощ, Роналд Сайдър предлага две мерки, които трябва да разгледаме особено внимателно в тази дискусия: митата и търговските споразумения. Не искам да се повтарям, но трябва отново да бъде заявено: тези политики са неморални. Държавата няма библейско право да се намесва в системата на пазара или да пречи на търговията. (Отново, не говоря за продажбата на същностно неморални според Библията стоки или услуги). Предложенията на Сайдър напълно отричат Божието Слово. А тъй като тези практики са забранени от Бога, те не действуват. Забележете: аз не казвам, че те са погрешни, защото неизбежно се провалят. Аз казвам, че те се провалят, защото нарушават библейските принципи. Това е Божият свят, и той се движи съгласно Божиите закони.

Митата

Това са защитните търговски бариери, които една страна издига, за да предпази собствените си производства от външната конкуренция. Например, идеята е, че, нашите производители на телевизори ще загубят работата си, ако на американските потребители се предложат по-евтини и по-добри апарати от Япония. Американският народ ще престане да купува по-скъпите американски телевизори в полза на вносните. Това ще означава по-малко работни места в производството на телевизори, и следователно растяща безработица и бедност в нашата страна. Така, за да защитим нашия народ, ние принуждаваме вносителите да плащат мито, което ще повиши цените на стоките им до такова ниво, на каквото нашите производители ще могат успешно да се конкурират. И разбира се, ние американците твърдо вярваме в конкуренцията. Нужна ни е защита от свободната търговия.

Това е просто заблуда. Първо, митото е кражба, тъй като то конфискува собствеността на другите (и сред тях “чужденци”) в името на протекция за нас самите. Нарушаването на Божия закон ще доведе до национално осъждение, а не до по-висока заетост. Второ, митото краде от потребителите, които са принудени да плащат по-високи цени за стоките, и следователно трябва да намалят потреблението на други продукти, ако искат да си купят “защитена” стока. Трето, то превръща търговията във война, като смята чуждестранните производители за врагове, от които трябва да се защитаваме – и така се създава не свободна конкуренция, а опасен конфликт (който в историята многократно води до истински войни). Четвърто, митото не запазва работните места на американците. То повишава цената за потребителя, и много хора ще се откажат да си купят какъвто и да е телевизор, което пак ще причини безработица в този отрасъл. Пето, като забранява конкуренцията, то насърчава неефективността. Свободна търговия означава, че производителят трябва постоянно да се стреми да прави своя продукт по-добър и по-евтин от този на неговите конкуренти. Свободната търговия дава на потребителя стоки, които постоянно се усъвършенствуват. Шесто, свободната търговия в крайна сметка въобще не създава безработица. По-малко ефективните производители наистина ще бъдат принудени да напуснат пазара, на който не се справят добре; но тогава те ще насочат своите усилия към произведения, които могат да правят добре – а потребителят, като е спестил пари от по-ниската цена на японския телевизор, ще може да похарчи останалите пари за друга стока. Също така, японските купувачи сега могат да използват американските долари за закупуването на американски стоки – например соя или дървен материал. Изразходва се същото количество пари – но сега с по-голяма ефективност, с по-голямо разнообразие, с по-висока производителност, без кражба, и без военна дейност от страна на държавата.[10]

Тъй като в момента правителствата контролират над 46% от международната търговия,[11] Сайдър е прав: “Митата и другите ограничения на вноса са все още съществена част от днешния несправедлив икономически ред . . . Съединените Щати облагат с най-високи мита произведените или обработените стоки от бедните страни . . . За нещастие, резултатът е лишаването на бедните страни от милиони допълнителни работни места и милиарди допълнителни долари увеличен износ.”[12]

Ако Сайдър беше загрижен за библейската справедливост, можеше да спре тук. Но той не се интересува от нея. Той се интересува от ограбването на богатите. Така, след като призовава развитите страни да прекратят ограниченията върху търговията, той обявява следното като “необходими” по-нататъшни стъпки: “Нужно е развитите страни да дадат търговски преференции на развиващите се страни и да им позволят да защитят своите прохождащи индустрии с мита за известно време.”[13] Изглежда ви странно, но Сайдър всъщност смята несправедливостта за желана, докато е извършвана от бедните страни. Както видяхме (Притчи 6:30-31), фактът, че крадецът е гладен, не променя факта, че е откраднал, и той трябва да възстанови откраднатото. Обратно на това, Сайдър казва, че грешното е правилно, когато “подтиснатият” върши подтисничество. Можем да отменим “светската свободно-пазарна икономика на деиста Адам Смит,” който толкова ефективно взривява меркантилистките заблуди на нашите предшественици. Можем да създадем нова икономика, една икономика на “състрадание към бедните,” икономика на Милостиво Елиминиране на Свободната Търговия.*

Аргументът, че “прохождащите индустрии” се нуждаят от протекции чрез мита, е несъстоятелен. Ако новите предприятия са производителни, те нямат нужда да крадат, за да оцелеят. Ако не са производителни, те не са необходими, и капиталът трябва да бъде инвестиран на други места. Без държавна помощ новото производство няма незабавно да стане свръхсила, но ако е наистина необходимо – ако снабдява потребителите с търсени стоки – то ще се разрасне така, както това е станало и с други фирми. Но закриляните производство имат сигурен начин никога да не нарастнат, като винаги разчитат на законовото ограбване. Митата не носят нищо друго, освен субсидирана безотговорност и повече бедност – бедност, причинена от открита кражба и от налагането на етиката да остане непроизводително, безотговорно “прохождащо дете.”

Стокови споразумения

Милитаристичното мислене се вижда също и в стоковите споразумения. Както митата, те са законово налагана ценова подкрепа за определени стоки – с тази разлика, че тези ценови нива се договарят на международна основа. Целта на стоковите споразумения е да се “стабилизират” цените на “основните продукти” (суровини и храни) изнасяни от слаборазвитите страни, за да се предотвратят “опустошителните” ценови промени. Сайдър одобрява такива регулации, защото те постигат цени, които са “справедливи.”[14] (Между другото трябва да отбележим, че радикалните ценови промени през 1974-75, дадени в подкрепа на неговата теза,[15] никога нямаше да се случат, ако преди това правителството не се беше намесило в паричното предлагане, особено през 1970-74.[16] Ценовите промени са винаги приспособяване на пазара към действителността.)

Както другите намеси на пазара, и стоковите споразумения са неморални. Вместо да позволи на цените да се съобразят с пазарните реалности – и по-скоро да се заеме с основния проблем, който е създаваната от правителството инфлация – държавната принуда се използва за налагане на “справедлива цена.” Но “справедлив” трябва да означава “справедливост,” а справедливостта се определя от Божия закон. Библията не определя справедлива цена за стоките. Тя забранява измамата и насилието и определя условията, в които да действува свободният пазар. С икономическите регулации на тоталната държава хората не са свободни да действуват. Те стават роби на държавата и цялото им бъдеще зависи по-скоро от решенията на плановиците и бюрократите (които действуват съобразно личните си интереси, както всички други хора), отколкото от техните собствени отговорни решения под Божия закон. Стоковите споразумения са кражба.

Нека разгледаме един пример, като използваме онези банани, за които Сайдър е толкова загрижен. Да предположим, че е постигнато споразумение да се удвои цената на бананите, изнасяни от Централна Америка. Какво ще стане? Тъй като цената не може законово да се намали, производителите имат пряка изгода да произвеждат банани. Другите страни – Филипините, например – ще се конкурират по-силно, за да постигнат новата, по-висока цена за бананите. Конкуренцията между производителите от Централна Америка също ще се засили, принуждавайки различните държави да поставят ограничения върху засяваните от всеки стопанин площи. Селскостопанското производство върху тези ограничени площи ще се засили с използването на по-производителни методи за земеделие – по-добро напояване и пестициди, повече торове и т.н. – за да се получи възможно най-висок добив. Произвежда се повече от всякога, но цената не може да падне, за да се съобрази с излишъка. Сега държавите трябва да определят пазарни квоти за всеки производител, и трябва да закупят и съхраняват произведения излишък. В складовете бананите започват да гният с тонове, и въпреки това цените остават непроменени. Ако държавата откаже да изкупи (или конфискува) излишъците, по света ще се появи черен пазар за банани – както наистина се появява, принуждавайки държавите да вземат строги полицейски мерки: шпиони, информатори, глоби, затвор и може би екзекуции. Междувременно потребителите на банани по света намаляват потреблението (някак си държавите все не успяват да отменят този неприятен закон за търсенето и предлагането, изобретен от Адам Смит). По-ниското търсене означава още по-голям излишък, което означава, че управниците трябва да намалят пазарните квоти на производителите. Производителите на банани се радват на по-високите цени, но печелят по-малко, отколкото преди. Те се мъчат да усъвършенстват до максимум земеделските техники, и излишъците нарастват до гигантски размери. Правителствата трябва да строят още повече складове, да унищожават повече банани и да наемат повече полиция, за да затварят черния пазар. Рентите и наемите на селскостопанските земи нарастват и предизвикват увеличаване на производствените разходи. Това причинява бунтове. Разгарят се борби между конкуриращите се производители, някои от които се оплакват, че нискокачествените банани получават същата цена, като тези с високо качество. Все повече производители обедняват, освен онези, които поемат риска да продават на незаконна, но печеливша цена. И накрая, за да добави към мизерията на Третия Свят, Роналд Сайдър публикува нова книга, която изисква чуждестранна помощ за бедните производители на банани в Централна Америка.

Пряка чуждестранна помощ

Понеже Писанието забранява държавната чуждестранна помощ, с нея са неразделно свързани много сериозни проблеми. Тук ще разгледаме презумпциите и последствията от тази помощ, и след това ще изброим библейските алтернативи.

Приложения

Най-важната презумпция на чуждестранната помощ е екстернализмът – идеята, че икономическият напредък може да бъде наложен на едно общество единствено отвън. Бедните са смятани за безпомощни пред заобикалящата ги среда. Бауър казва: “Това внушение подкрепя широко разпространеното в слаборазвития свят отношение . . . че възможностите и ресурсите за икономическия напредък на човека или семейството трябва да се дадат от някой друг – от държавата, от началника, от по-богатите хора или от чужбина. Само по себе си това отношение е част от вярването в обуславянето на съдбата на човека от външните сили. В някои части на слаборазвития свят това вярване съществува от хилядолетия и . . . се подкрепя от авторитарните традиции на обществото. Това отношение е откровено неблагоприятно към материалния напредък.”[17]

Сайдър вярва, че “външната помощ е жизнено важна.”[18] Тази екстерналистка теза е очевидно несъстоятелна предвид факта, че всички развити страни са започнали като бедни народи със същите икономически условия както слаборазвитите страни. Повечето общества са спечелили от чуждестранните частни инвестиции, но тези ориентирани към печалба частни инвестиции са дошли, защото чужденците са видели потенциал в слаборазвитото общество. Обществото не е било безпомощно. Отново трябва да отбележим, че най-важният фактор за развитието е било християнството. Там, където хората установяват праведна основа за напредък в личния живот, в обществените нрави и в политическите свободи, развитието ще стане без държавни програми. Ако хората не са морално способни за напредък, никакво количество помощ няма да го създаде. Икономическото развитие изисква много повече от пари – една истина, която е пренебрегвана от материалистическите социалисти. Пуританите са напреднали чрез своята етика, а не чрез дарения. Едно общество в застой се нуждае от условия, които благоприятствуват развитието, и парите са най-малката му грижа. Както казва Бауър: “Ако има всички други условия за развитие освен капитала, капиталът скоро ще се създаде на място,” или ще бъде достъпен под форма на заем отвън.[19]

Друга презумпция на чуждестранната помощ е, че един народ може да печели единствено за сметка на друг. В тази рамка богатите трябва да бъдат декапитализирани и да обеднеят, за да се обогатят бедните. Така, вместо идеята, че и двете страни печелят от свободната размяна на стоки - възглед, който помага за напредъка и приятелските отношения – се поощрява идеята, че печалбата е възможна единствено чрез грабителство. Неизбежно това създава враждебни отношения. Свят, който е потопен в идеята, че материалният напредък трябва да се постигне чрез ограбване на другите, е един воюващ свят.

Последствия

Въпреки че, както вече видяхме, чуждестранната помощ от държава към държава (от бюрокрация към бюрокрация) не може да промени действителните фактори за призводителността, аз не искам да създам впечатлението, че тя няма никакви последствия. Тя има три много важни последствия.

Първо, чуждестранната помощ поражда безотговорност и зависимост. Капиталът се дава да бъде изразходван от хора, които не понасят разходите. Това създава прахосничество. Ако харчите собствените си пари, вие имате стимул да сте внимателни и да се уверите, че те са инвестирани в производителни, печеливши предприятия. Изпълнителният директор, който има неограничена разходна сметка, ще бъде изкушен да изразходва парите на фирмата за разточителни обяди. Той ще спестява от собствените си средства за нов комплект гуми, като намали личните си разходи за маловажни неща. Получателите на чуждестраннате помощ изразходват чужди пари, и така много от средствата отиват за престижни и неефективни държавни проекти, като университети, от които няма истинска необходимост. Те създават професионалисти обучени в несъществуващи технологични области, и нарастващ проблем на неразвитите страни е високият брой безработни висшисти. Социализмът, бивайки по естество морално бунтовен, иска обществени плодове без основополагащата база на постепенния икономически растеж. Следствието е, че социалистическите бюрократи правят всичко обратно, като налагат плода от дългосрочен напредък върху общество, което не е готово за него – нещо като да се дадат електрически крушки на племе, което се намира на 1,000 километра от електрогенератор. Докато библейската помощ се стреми да научи хората на отговорни, ориентирани към бъдещето действия, нечестивата помощ прави получателите си по-безпомощни от всякога. Индия е характерен случай. Нейните огромни търговски дефицити се появиха след започването на мащабните програми за чуждестранна помощ (1956), и продължават оттогава насам. ”Индия зависи от чуждестранната помощ от толкова време, че тази зависимост се взема за даденост. Всъщност, икономическата история на тази страна от средата на 50-те представлява преход от бедност към мизерия. А една от изричните цели на плановете на индийската държава е да намали или премахне икономическата зависимост.”[20]

Второ, чуждестранната помощ помага по-скоро на заможните, отколкото на бедните. Този удивителен факт трябва да се разгледа подробно. Спомняте ли си за онзи “малък, богат елит,” за който говори Сайдър? Те, а не “бедните,” са получатели на помощта. Бауър го заявява просто: “Чуждестранната помощ се плаща от държави на държави.”[21] Повечето от нея никога не стига до бедните, а се използва от държавите за проекти, които нямат нищо общо с производството на храна, като скъпи въздушни линии, университети или държавни сгради. “Ситуацията . . . очевидно не е че няма достатъчно храна за изхранването на съществуващото население. Ако беше така, не би имало нарастване на населението, да не говорим за голямо нарастване. Ако в някои слаборазвити страни има глад, това трябва да означава, че част от населението не може да се грижи за себе си, или поради липса на способности, или поради институционални фактори като организирани препятствия за влизане на пазара за труда или ограничения върху достъпа до земята. Извън редките спешни мерки, чуждестранната помощ няма нищо общо с проблемите на глада. Както показахме, тя облагодетелствува главно заможните кръгове на обществото в страните-получателки, а тези кръгове определено не са застрашени от глад. И тя в голяма степен не засяга най-бедните и изостанали групи – както най-бедните части от градския и селски пролетариат, така и първобитните племенни и туземски общности – които са най-уязвими към глада.”[22]

Както посочва чернокожият икономист (и бивш марксист) от Калифорнийския университет в Лос Анджелис Томас Сауъл, подобни проблеми тежат и на социалните програми в Съединените Щати: “Въпреки общоприетия образ на типичния получател на социални помощи като негърска майка с многодетно семейство, като получател на социални помощи, повечето получатели на социални помощи не са нито негри, нито пуерториканци, нито мексиканци. Също си заслужава да отбележим, че докато държавните разчети показват, че 11.4 милиарда долара ще вдигнат жизненото равнище на всички бедни над официално определеното ниво на бедност, на практика се изразходват повече от 30 милиарда долара в програми за изваждане на хората от бедността, а все още има над 5 милиона семейства, които живеят под прага на бедността. Явно повечето от парите, които се изразходват за бедните, не достигат пряко до тях, а отиват за заплати на държавни служители, персонал, консултанти, и за други разходи на организациите за борба с бедността.”[23]

Трето, чуждестранната помощ в действителност разширява пропастта между богатите и бедните народи. Както видяхме, тя задушава тези фактори, които биха произвели растеж (напр. като създава по-скоро зависимост, отколкото отговорност). Нещо повече, тя насърчава откритата завист към богатите, които са смятани за отговорни за тежкото положение на хората под тях. За нещастие, завистта не може да се обуздае. Веднъж насочена към богатите в другите страни, тя скоро се съсредоточава върху заможните хора в собствената страна. Хората са обхванати от идеята, че е зло да се постигне личен икономически напредък, и страхът от завистта спира растежа и насърчава бедността. Социологът Хелмут Шьок пише: “Един от решаващите фактори за слабото развитие или липсата на развитие е ‘препятствието на завистта,’ или институционализираната завист сред населението . . . Когато, както очевидно става, много от политиците в развиващите се страни използват цялата своя реторика или убедителност за най-грубо подстрекаване на завистта на своите народи против богатите индустриални народи (даже до степен на заклеймяване на тези народи като причина за бедността в техните страни), чувството на завист на тези хора – към което техните общества са доста склонни – се засилва. Така чувствата и умствената нагласа, които пречат на развитието, не намаляват, а се канализират и получават политическа подкрепа от държавните ръководители.”[24]

Библейските алтернативи на чуждестранната помощ

Християните не трябва да подкрепят небиблейските практики на държавната помощ. Но това не означава, че нямаме какво да направим. Можем да направим много. Първо, можем да подпомагаме християнски мисионерски дейности, за да се донесе Благовестието до бедните и да се вградят библейските принципи в живота на повярвалите. Това е основното и задължително изискване; без новорождение обществената промяна е в крайна сметка невъзможна. Когато тези хора съобразят живота си с библейските стандарти, техните общества ще имат икономическия растеж, обещан в Божия Закон. Второ, трябва да се противопоставяме на наистина несправедливите схеми в нашия свят и на търговия, и на помощи. Трябва да премахнем всякакви търговски бариери и да прокараме библейския закон във всички области на управлението. Трето, можем да инвестираме в онези икономики, които спазват достатъчно Божия закон, за да се въздържат от “национализиране” на нашата собственост. Поради много причини частният капитал е много по-производителен от чуждестранната помощ. Той отива при производителите, а не при държавата, и по такъв начин не съсредоточава политическа власт; той е по-личностен и местен; по-вероятно е той да бъде управляван отговорно за печелившо производство, а не за престижни безполезни неща; и той е свързан по-скоро с конкретните пазарни условия, а не с политическите цели на бюрократите. Четвърто, можем да даваме за благотворителни каузи, за задоволяване на конкретни нужди. Както видяхме в Глава Втора, библейската благотворителност създава отговорност в получателя. И тъй като е доброволна и индивидуална, тя произвежда отговорност и в дарителя. Чуждестранната помощ е “благотворителност” пред дулото на оръжието: нашите държавни служители ни принуждават да я плащаме или чрез данъците, или чрез инфлацията. Тя не изгражда морален характер нито в “дарителя,” нито в получателите. Библейската помощ е лична, разумна и отговорна. Тъй като е морално разумна, тя е и икономически разумна. Тя наистина ни прави способни да “носим един на друг теготите си,” и в същото време учи слабия да стане силен, така че “всеки да носи своя си товар.”


[1] Sider, Rich Christians, p. 207 [p. 196].

[2] Ibid., p. 206 [p. 193].

[3] Ibid., p. 205 [p. 193].

[4] Ibid., p. 217 [p. 213].

[5] Ibid., p. 14-16. [Този сценарий е отпаднал от второто издание, но едно негово подобие отново ни заплашва на p. 27f.].

[6] Ibid., p.16.

[7] Ibid. Курсивът е мой.

[8] Ibid., p.15.

[9] Виж Henry Hazlitt, The Conquest of Poverty (New Roshelle, NY: Arlington House, 1973), pp. 125ff.; ср. Schoeck, pp. 193ff.

[10] Виж W. M. Curtiss, The Tariff Idea (Irvington-on-Hudson, NY: The Foundation of Economic Education, 1953).

[11] Lawrence W. Reed, “The Case Against Protectionism,” The Freeman (October, 1980), p. 580.

[12] Sider, Rich Christians, p. 140 [p. 128].

[13] Ibid., p. 212 [ср. pp. 201-06]. Курсивът е мой.

* Игра на думи в английския оригинал: Tender-Hearted Elimination of Free Trade (THEFT); theft означава “кражба.” Бел. прев.

[14] Ibid., pp. 141ff., 212ff. [pp. 133f., 202, 204ff.].

[15] Ibid., [p. 204].

[16] Виж Gary North, An Introduction of Christian Economics (Nutley, NJ: The Craig Press, [1973] 1976), p. 190.

[17] P. T. Bauer, Dissent on Development (Cambridge, MA: Harvard University Press, 1971, 1976), p. 101. Курсивът е мой.

[18] Sider, Rich Christians, p. 219 [ср. p. 205].

[19] Bauer, p. 97.

[20] Ibid., p. 112.

[21] Ibid., p. 115.

[22] Ibid., p. 124.

[23] Thomas Sowell, Race and Economics (New York: David McKay Company, Inc., 1975), pp. 195f.

[24] Helmut Schoeck, Envy: A Theory of Social Behavior (New York: Harcourt, Brace & World, Inc. 1970), pp. 197f.; cf. 46ff.: Виж също P. T. Bauer, Dissent on Development pp. 118, 120; и Reality and Rhetoric: Studies in the Economics of Development (Cambridge, MA: Harvard University Press, 1984), p. 84.





Productive Christians
Copyright © 1981 Institute for Christian Economics
превод Copyright © 2004 Дамян Кънев