Производителните християни
Съдържание
Предисловие
от Гари Норт

Предговор
Въведение

Глава 1
Глава 2
Глава 3
Глава 4
Глава 5
Глава 6
Глава 7
Глава 8
Глава 9
Глава 10
Глава 11
Глава 12
Глава 13
Глава 14
Глава 15

Глава 16
Глава 17

Приложение 1
Приложение 2
Приложение 3
Приложение 4
Приложение 5
Речник
Библиография

   

Производителните християни във века на манипулаторите
чрез вина
  Home     Дейвид Чилтън  

 

Приложение 1

DÉJÀ VU – ЛЕСНА ПОБЕДА НАД ВТОРОТО ИЗДАНИЕ НА РОНАЛД САЙДЪР

Роналд Сайдър е ревизирал своята книга и това е добро нещо. От момента, в който свърших да я чета, аз си казах: Ето книга, която се нуждае от сериозно ревизиране, да не кажем орязване. Тя положително плаче за строг, смел редактор с остро око и остър скалпел. В краен случай дори касапски сатър, въртян от сляп касапин, танцуващ танца на св. Вит, ще свърши работа.

Но уви, всичко, което тя получи, е нежното обслужване на самия д-р Роналд Сайдър.

Назовете този критик

Трябва да призная, че новото издание на професора ме разочарова от самото начало. Корицата обявява: „В това ревизирано и разширено издание Сайдър допълва книгата съобразно съвременното състояние по света и отговаря на много от своите критици, като преразглежда и повторно формулира своите аргументи.” Аз знам поне десет автори, които са писали да опровергаят Сайдър от различни гледни точки. Тъй като ни се казва, че д-р Сайдър отговаря на „много” от своите критици, може би ще е по-лесно да преброим критиците, на които той не отговаря:

  1. П. Т. Бауър[1]
  2. Дейвид Чилтън[2]
  3. Констанс Къмби[3]
  4. Джон Джеферсън Дейвис[4]
  5. Брайън Грифитс[5]
  6. Роналд Наш[6]
  7. Гари Норт[7]
  8. Джон Робинс[8]
  9. Франки Шефър[9]
  10. Хърбърт Шлосберг[10]

Може и да е било просто недоглеждане, но по един или друг начин професорът е пропуснал да отговори на който и да е от тези критици. Наистина, той споменава двама от тях в своите заключителни бележки: Гари Норт и П. Т. Бауър. Той цитира Норт като „пример” за „просветителски” икономист, който отразява един „съвременен, светски възглед,”[11] твърдение, което никога не пропуска да предизвика силен смях сред онези, които действително са чели трудовете на Норт. Единственото обяснение, което аз мога да дам на тази толкова нелепа бележка (освен че е само несмислена клевета) е, че Норт за разлика от Сайдър вярва в причинно-следствената връзка в икономическата дейност, възглед извлечен не от Просвещението (което с право е наречено Възход на съвременното езичество),[12] а от Библията.[13] Всъщност, ако д-р Сайдър е сериозно загрижен за икономиката на Просвещението, той ще направи добре да вземе предвид факта, че точно философите от Просвещението най-яростно отхвърлят идеята, че Библията дава инструкции за обществото.[14] В действителност, в християнските кръгове днес няма по-голям защитник на просвещенската догма на автономното светско мислене от д-р Роналд Дж. Сайдър.

Другият критик, когото д-р Сайдър споменава, е лорд П. Т. Бауър от Лондонската икономическа школа. Разбира се, д-р Сайдър не отговаря на критиката на Бауър, нито пък позволява на читателя да научи, че Бауър го е критикувал. Но ни казва в бележка под линия, че Бауър „не зачита историята, а вместо това твърди, че съвременните икономически неравенства са по-скоро почти напълно резултат на разликите в изобретателността, усилията и разпределението на ресурсите, отколкото на историческата злоупотреба с политическа и икономическа власт,”[15] което наистина е едно от най-смехотворните изречения в цялата западна литература. Бихте си помислили, че Йейлският университет учи студентите първо да четат книгите преди да ги коментират. До голяма степен книгата на Бауър е относно „историческата злоупотреба с политическа и икономическа власт.” За нещастие на Сайдър, Бауър описва злоупотребите с власт причинени от точно тези политически действия, които Сайдър защитава.

Основното за отбелязване тук е, че д-р Сайдър не отговаря на нито един от критиците, които изброих. Но корицата на неговата книга настоява, че той отговаря на „много от своите критици.” Кои са те? Единственият възможен отговор изглежда невероятен: в своята „Бележка към второто издание” (стр. 5) професорът изброява седем „приятели, които са икономисти,” които „дадоха критична оценка или към първото издание, или към предварителния ръкопис на второто.” С други думи, „многото” критици, на които Сайдър отговаря, не са тези, които са критикували неговата книга в обществения форум, в книги, статии или дебати. Не, второто му издание е „отговор” на лични критики от неговият удобен кръг от „приятели, които са икономисти,” седем на брой – двама от които (според неговите признания) вече са му оказвали „обширна помощ” в писането на първото издание. Уверен съм, че това интимно малко общество от академици със сходно мислене е много очарователно; но то е далеч от онова, което се подразбира от рекламата на задната корица на неговата книга.[16]

Очевидната истина е следната: Д-р Роналд Сайдър не отговаря на нито един от критиците на неговото произведение.

Защо? Възможно е, разбира се, всичката публична критика на ученията на професора да е толкова повърхностна, че да не заслужава дори и ред коментар. (Ако е така, изглежда Сайдър все пак би могъл да извлече някаква полза от този факт. Например, вместо да скрива самото съществуване на моята книга, той би могъл да каже, че „Гадното, саркастично и злонамерено произведение на Чилтън е толкова пълно с логически несъстоятелности, че противоречи само на себе си; то е толкова лишено от библейско съдържание, че не съдържа дори и частица доказателство от Писанието против моята позиция. Тук призовавам всички мои читатели да изследват внимателно Производителните християни, за да се уверят сами, че тази книга само подсилва моите аргументи.” Но защо професорът не казва нищо такова? Може би просто не иска да нарани моите чувства.)

Остава фактът, че д-р Сайдър пропуска да осведоми своите читатели за публикуваната разнообразна критика на неговата позиция – като се оставя открит за обвинения в подлост и интелектуална нечестност. Може и да има друго обяснение на неговото поведение, но не мога да се сетя какво ли било то.

Ново и подобрено!

Това не означава, че омаловажавам истинските постижения на професора. Въпреки че второто издание понякога изглежда да е орязвано от изплашена до смърт комисия в извънработно време, то наистина съдържа доказателства за някакво ясно мислене, насочено към истинска ревизия на книгата.

Да вземем например въпросът с удивителните знаци. Едно от първите подобрения, които забелязах във второто издание, е, че повечето от оригиналните удивителни знаци са били премахнати в полза на простата, удобна и елегантна точка. Там, където първото издание прогласява:

Бог изявява силата Си в Изхода за да освободи угнетените роби! (стр. 60)

новото издание спокойно казва:

Бог изявява силата Си в изхода за да освободи угнетените роби. (стр. 54)[17]

което е един по-достоен начин за изразяване. Говорейки за ранните християни, първото издание на Сайдър извиква:

Радостта и любовта, изявени в техния ежедневен живот, беше заразителна! (стр. 99)

Но второто издание кротко шепне:

Радостта и любовта, изявени в техния ежедневен живот, беше заразителна! (стр. 89)[18]

Обяснението на новопридобитата резервираност на Сайдър трябва да се намира поне отчасти във факта, че времената са се променили. Първото издание е публикувано в опиянителните ранни дни от славното царуване на Новородения Джими [Картър], когато терористите биваха хранени, глезени и финансирани от правителството на САЩ, и наистина всичко изглеждаше възможно за онези, които истински вярват. За всеки, стоящ отляво на Тип О’Нийл, това беше една вълнуваща епоха. Месията от Равнините, Великият Миротворец беше жив и здрав и обитаваше Вашингтон. Светът беше истински рог на изобилието, преизпълнен със сандинисти и федерални субсидии.

Но тогава дойде 1980, когато масите се опълчиха срещу мъдростта на елита и страната се търкулна обратно в Мрачните Векове на дребнавото скъперничество на Новия обществен договор. Така, Сайдър от осемдесетте е един по-стар, по-мъдър, по-унил Сайдър, който измъчено носи на своите рамене тежестта на отпадналия от благодатта свят. Векът на Чудесата премина. Манипулирането чрез вина вече не е на мода. Сега професорът говори с глухия еднообразен глас на човек, който е погледнал в бъдещето и е открил, че то е неизказано мрачно, място, където просто вече не е забавно да си Ню Ейдж либерал. Преминали са неговия блясък и сила. „Ихавод, ихавод,” мърмори той.[19]

Новата умереност на професора се разпростира също и до неговия избор на изразни средства. Читателите на първото издание биха могли положително да се въргалят в негативни изречения:

Поради това високо ниво на консумиране на месо богатото малцинство в света поглъща такъв несправедлив дял от наличната в света храна. . . . Крайната ирония на тази несправедливост е, че нашата висока консумация на месо е вредна за здравето ни! (стр. 44, курсивът е мой)

Читателите на второто издание, обаче, трябва да издържат един почти положително изброяване на факти:

Поради това високо ниво на консумиране на месо богатото малцинство на света поглъща такъв непропорционален дял от наличната в света храна. . . . Крайната ирония е, че нашата висока консумация на месо е вредна за здравето ни. (стр. 35, курсивът е мой)

Един фактор, който може да е допринесъл за риторично безплодие на Сайдър, е фактът, че между двете издания Департаментът по земеделие на САЩ (USDA) публикува едно изследване, озаглавено „Потребителското търсене на червени меса, птиче месо и риба.” Според един доклад на Associated Press, изследването на USDA е открило, че „семействата с ниски доходи консумират повече месо на човек от тези с високи доходи, и чернокожите консумират повече от нечернокожите.”[20] Уупс. (Сега мога да видя заглавието:”Бял професор по теология обвинява бедните чернокожи в свръхконсумация.”) Сблъскал се с подобни смущаващи данни, д-р Сайдър има всяко основание да пише в малко по-светъл оттенък на пурпурно червеното.

Някои поправки трябва да са били особено унизителни. В първоначалното издание професор Сайдър практически с пяна на устата предупреждава за нашата скорошна гибел от зловещия Демографски Взрив. Помните ли тези ужасяващи предсказания?

Демографският взрив е друг фундаментален проблем. . . . Към 2000 населението на света ще достигне седем милиарда. (стр. 18)

Това е през 1977. Но през 1984 Сайдър, въпреки че все още се поти здраво, казва следното:

Демографският взрив е друг фундаментален проблем. . . . Към 2000 населението на света ще достигне приблизително шест милиарда. (стр. 24f.)

Да видим. Това е изчезване на един милиард души само за седем години. При тази удивителна скорост, в дните, когато професорът публикува Юбилейното издание на своята книга, няма да има кой да я купи. Нещата се подобряват, а, Рон?

В действителност, по думите на самия д-р Сайдър, нещата наистина се подобряват. Неговото първо издание казва, че частта от разполагаемия доход в САЩ, изразходван за храна, е бил 17 процента, докато в Индия е бил 67 процента (стр. 44). Изминали са седем години и сега Сайдър ни поднася насърчителната новина: „В Съединените Щати тя е само 12.7 процента. В Индия е 55.5 процента. . . .” (стр. 35). Разходите за храна намаляват и в двете страни. Бихте си помислили, че Сайдър ще направи някакъв коментар относно това насърчаващо развитие – че ще обърне внимание на тази поразителна разлика между двете издания. Но не. По някаква причина той намира за уместно да остави тази подробност извън своите сметки. Пропуска да отбележи, че неговите цифри са се променили рязко. Съсредоточава се единствено върху разликата между САЩ и Индия. Съществува пропаст между богатите и бедните народи, усърдно ни напомня професорът. И в противоречие със своите собствени статистически данни, повтаря своя обичаен рефрен: „пропастта се разширява с всяка година” (стр. 37).

В действителност, огромната част от данните показва ясно, че параноята на професора е без основание.[21] Д-р Сайдър съзнателно цитира подвеждащи „изследвания” (т.е. „агитпроп” литература) като The Limits to Growth и Global 2000, всяко от които само купчина – меко казано – от неточности. Това, което той не ни казва е, че „само в последните 70 години ние сме започнали от по-малко от 1% от човечеството, които са можели да оцелеят на едно приемливо ниво на здраве и удобство и сме достигнали до почти половината от населението на планетата, която сега оцелява при стандарт на живот, който със сигурност не е бил и мечтан в началото на това столетие. . . . Всъщност, икономическият анализ показва, че обратно на прокобите, откакто има надеждни статистически данни, или от повече от две столетия, реалните цени на почти всички основни природни ресурси, измерени както в постоянни часове труд, така и в общи цени, постепенно намаляват. С други думи, икономическата история изобличава в лъжа тези идеи за граници на растежа.”[22]

Интригата се заплита

Някои твърдения в първото издание са толкова смущаващи, разбира се, че е трябвало да се отрежат напълно. Изрази като “справедлива цена” и “честна печалба” не могат да се открият в пренаписаната книга. Важно е да помним, че Сайдър никога не отрича конкретно своите предишни изявления; но поне ни прави услугата да не ги повтаря.

Но пък Сайдър е натворил заплетени проблеми за своите лоялни последователи. Доколкото аз мога да кажа, само на едно място в новата си книга той признава, че си е променил становището, и че това е относно въпрос, по който няма голям дебат.[23] Дали професорът е отстъпил от другите свои позиции? Ако да, защо не ни го каже? Ако не, защо изтрива своите предишни твърдения? А какво става с всички онези хора, които са вярвали на (и са се опитвали да действуват според) първото издание?

Едно място, където това е от жизнена важност, е където Сайдър говори за Юбилейната година. Както видяхме, в първото издание Сайдър пита дали трябва да прилагаме Юбилея на практика, и отговаря:

В действителност, може да не е лоша идея да опитаме самия Юбилей поне веднъж. . . . През 1980 всички християни да съберат всички свои акции, облигации и доходоносна собственост и ще ги преразпределят по равно. (стр. 93)

В новото издание, Сайдър задава същия въпрос: Трябва ли хората днес да се стремят да прилагат Юбилейния закон? Този път той отговаря:

Със сигурност не. Конкретните постановления на юбилейната година днес не са задължителни. (стр. 84)

Според тази нова позиция Сайдър изтрива своето предишно твърдение за събиране на нашите притежания в изпълнение на Юбилея (макар да не казва на читателите си, че е променил нещо). Но онези, които са забелязали разликите, естествено ще предположат, че Сайдър си е променил мнението по този въпрос. Изглежда професорът е помъдрял значително. Той вече не твърди, че Юбилеят трябва да се прилага в днешно време, или че трябва да обобществим всяка доходоносна собственост за да изпълним неговите изисквания. . . нали? Въпреки това, в новото издание на своята книга, в една глава по-нататък, която няма никаква връзка с Юбилея, професор Сайдър ни осведомява, че – от всички неща – Юбилеят е отговорът на проблемите на Третия Свят! Всичката земя трябва да стане обществена собственост, видите ли, защото

Юбилеят призовава за преразпределение на съвкупността на обществото от производителни активи. (стр. 147)

Какво да мислим за всичко това? Професорът изтрива такива думи от раздела, който конкретно разглежда Юбилея, но после ги вмъква повторно в един текст за Третия Свят. Сега, променил ли си е възгледите или не? Ако не, защо е изтрил своите първоначални твърдения относно Юбилея? Ако Божият закон за Юбилея призовава за “преразпределяне на съвкупността на обществото от производителни активи,” не трябва ли християните все пак “да съберат всички свои акции, облигации и доходоносна собственост и предприятия и да ги преразпределят по равно.” И все пак, на основа на авторитета на самия професор, можем да кажем с пълна увереност, че Юбилеят “със сигурност не” трябва да се прилага в нашата епоха . . . освен когато трябва да се приложи. Едно нещо е сигурно: Ако д-р Сайдър съзнателно се е постарал да обърка своите читатели, той е успял.

Друга странна нова характеристика на ревизираната версия се появява на страници 171-72, където професорът поставя “шест критерия,” за да ни помогне да определим начина на живот, към който трябва да се стремим. Както д-р Сайдър бърза да отбележи, той ги предлага “като препоръки, не като норми или закони” (негов курсив). В своите “препоръки,” обаче, той използва тези думи:

необходимо еби трябвалотрябване трябва погрешногрях

Напомням ви, че това не са норми или закони. Далеч от д-р Сайдър да се осмели да налага закони за нашето поведение. Не, той просто предлага някои добри идеи. Имайте предвид, че макар че вие би трябвало да ги спазвате, макар че не трябва да ги пренебрегвате (защото ще бъде погрешно да го правите), въпреки факта, че е грях да ги нарушавате – те не са норми или закони. Просто препоръки. Ясно ли е това?[24]

След това идва досадната тема за Обединените Нации. На страница 220 от своето първо издание д-р Сайдър призовава да се даде власт на Обединените Нации за събиране на международни данъци, едно доста радикално искане, когато помислите за неговите следствия. Както отбелязах, това би дало на Обединените Нации “безпрецедентна тоталитарна власт.”[25] Може би поради тази критика (ако мога така да се полаская сам себе си), професорът е бил достатъчно добър да ревизира и да разгледа по-подробно тази идея в новото издание, и за по-сигурно е извадил изречението за ООН. Сега той ни казва:

Бихме могли да установим умерен международен подоходен данък с променливи проценти. Бихме могли да облагаме с умерен данък международната търговия, производството на оръжия и международните пътувания. . . . Подобни предложения са фантасмагория в сегашния политически климат на егоистичен национализъм. Но те са в съгласие с Божията специална грижа за бедните и с библейския принцип на юбилея. (стр. 219)

Не обръщайте внимание на застрашително неопределената дума умерен. Не се безпокойте за това, че “променливите проценти” винаги са склонни да се променят нагоре. Не обръщайте внимание на факта, че професорът счита всеки, който не желае международно данъчно облагане, за “егоистичен националист.” И нека забравим как онзи неприложим Юбилеен закон току що изскочи отново от нищото, по-гладен от всякога. Това, което се опитвам да разбера, е следното: Кой ще събира данъците? Сигурно не Обединените Нации. В крайна сметка Сайдър е изтрил своето изречение за ООН. Ако имаше предвид ООН, щеше да го остави в текста. Но той поема риска да го отреже. Сега, удостовереният доктор по философия от Йелския университет трябва да може да проумее, че всяка организация, която е достатъчно могъща да провежда програма за международно данъчно облагане, би била във всеки практически смисъл световно правителство. Аз просто съм мъничко любопитен кой ще управлява света, след като д-р Сайдър завърши преобучаването на всички нас. Може би, [Между-]Народният Институт за Координирани Експерименти?[26] Не е време да бъдете свенлив, професоре.

Роналд Дж. Сайдър, защитник на капитализма

В друго изумително отстъпление (видимо) от предишните позиции, професорът ни дава малко нови забележки, които почти звучат като защита на свободата: “Бог желае всяко едно семейство да разполага със средствата да защитава своето препитание – за да се укрепи семейството, за да се даде на хората свободата да бъдат съ-творци на историята, и за да се избегне съсредоточаването на власт и тоталитаризмът, които почти винаги придружават централизираната собственост върху земята или капитала от страна на държавата или на малък елит” (стр. 81).

Ако мислите, че това е интересно, почакайте докато прочетете това:

“Библейските принципи по никакъв начин не подкрепят комунистическата икономическа система. Библейските принципи сочат в посока на децентрализирана частна собственост, която позволява семействата да управляват своята икономическа съдба. Като настойници на земята и другите икономически ресурси, които принадлежат по начало на Бога, те имат отговорността и привилегията да печелят самостоятелно и да споделят щедро с другите според техните нужди. Този вид децентрализирана икономическа система дава възможност на всички хора да бъдат съ-творци с Бога. Тя също защитава всеки човек от централизираната икономическа власт (както когато държавата притежава средствата за производство или когато малоброен елит контролира огромни мултинационални корпорации), която застрашава свободата и подкрепя тоталитаризма” (стр. 104).

Е, това все още не съвсем по начина, по който Роналд Рейгън би го изразил. Въпреки това, както отбелязахме по-горе, Сайдър от 80-те е по-стар и по-мъдър. Той знае, че не може да извади същите неща, от които се отърва, когато Усмихнатият Джими (Джими Картър) вървеше през фъстъченото поле с Джошуа Нкомо, а сестра Рут топлеше мястото за каещи се грешници с ново-порнения издател на Hustler.* Не, тези дни е наложително да се сбръчква челото относно разпадането на семейството; и тъй като Съветите засрамват всичките си приятели, като се държат като неопитомени бичета по целия свят, е станало необходимо да се критикуват крайностите на тоталитаризма поне веднъж на всеки сто страници. Това доказва, че вашите Мотиви Са Правилни, и че сте загрижен за Човешките Права поне толкова, колкото покойният Константин Черненко.[27] Също така е политично, в тези мрачни дни на Пълзящ Капитализъм, да се изтъкват основните ценности – спестовност, отговорност и “самостоятелно печелене” (израз, който непрестанно се повтаря в новото издание на професора). Но почакайте! Професор Сайдър не е свършил с пеенето на хваления за неограничената пазарна икономика. В една бележка (която ще бъде прочетена от около само 10 процента от неговите читатели[28]), Сайдър прави своето най-силно изказване досега:

Моето собствено дилетантско предчувствие е, че правилната посока да търсим нови решения се намира в някаква модификация на пазарната икономика и частната ‘собственост.’ Мисля, че е ясно, че колективното земеделие е провал. Дори по-важно, централизирането на собствеността върху земята и средствата за производство в държавата води до такава централизирана власт, че тоталитаризмът е почти гарантиран. В същото време ‘капиталистическите’ МНК [мултинационални корпорации] също притежават централизирана власт до такава степен, че политическата демокрация е застрашена в основата си и работниците имат незначително участие в решенията, които засягат техния живот.

Юбилеят и другият библейски материал сочат в посока на децентрализирана собственост (или по-добре, настойничество под Бога, единственият абсолютен собственик). Фермерите нормално би трябвало да притежават своя земя. Трябва да се насърчават малките фирми. Промишлените работници трябва да могат да участвуват в решенията, които засягат техния живот. (Това може да стане по много начини: комитети на ръководството и работниците, кооперативи и т.н.) За да станат хората съ-творци на историята заедно с Бога в отговорна свобода, е необходима не силно централизирана държава или собственост на МНК, а децентрализирано настойничество на земните ресурси. (стр. 253)

Всичко това – или в по-голямата си част – е много добро, но може би ученият д-р Сайдър ще обясни някои неща на онези от нас, които може би се затрудняваме малко да следваме неговата логика. Как е възможно той да призовава за „децентрализация” докато защитава световно правителство, конфискуване на земя от държавата, правото на диктаторите да национализират предприятия и наложено от държавата абсолютно икономическо равенство? Това ли е децентрализация? Единственото възможно обяснение (освен долнопробната лъжа и откровената шизофрения) трябва да е, че ако всемогъщото световно правителство на д-р Сайдър счете някой частен земевладелец или индустриалец за твърде „централизиран,” то ще изпрати полиция да конфискува имота – да „децентрализира” собственика. Според действителната политика, която защитава, професорът не желае по-малко централизирана държава; той възнамерява да унищожи „тоталитаризма” на частните собственици.

След всичко това, в края на своята книга д-р Сайдър прави едно поразително признание: „Разбира се, има важни фундаментални въпроси, които не сме разгледали. Много християни остро критикуват капитализма и някои призовават за демократичен социализъм. Други красноречиво защитават капитализма. Разглеждането на този разрастващ се спор, обаче, би ни отнесло както отвъд ограниченията на тази глава, така и отвъд компетенциите на автора” (стр. 221).

Почакайте само една проклета минутка, професоре. Вие имате намерение да изразходвате 220 страници да ни кажете, че се нуждаем от наложено от държавата комунизиране на собствеността и система за международно данъчно облагане и демографски контрол и медицинско обслужване и гарантирани доходи и ценови контрол и производствени квоти и квоти за потреблението и таван на доходите и ограничаване на печалбите и политика по изхранването – а сега ни казвате, че не искате да обсъждате капитализъм срещу социализъм? Защо не ни казахте това на първа страница, че да не се занимаваме да четем останалата част от вашата книга?

Става дори по-объркващо. След като ни казва, че не е сигурен кое е правилно, капитализмът или социализмът, още в следващия параграф д-р Сайдър разкрива, че той всъщност е сигурен, че желае: „редовно, основно преразпределяне на средствата за производство на благосъстояние” (стр. 221). А това, казва той, се изисква от . . . познайте какво? От Юбилея!

Обърнете внимание на това. Професорът ни каза, че е против идеята за „централизиране на собствеността и средствата за производство в ръцете на държавата” (стр. 253). Но той също казва, че желае държавата да преразпределя „съвкупността на обществото от производствени активи” (стр. 147) и „средствата за производство на благосъстояние” (стр.221). Явно това означава, че държавата не трябва да притежава средствата за производство, но трябва просто да има пълен контрол върху средствата за производство, така че управниците на обществото да могат да казват на гражданите какво да правят с „тяхната” собственост. Не знам дали професорът вече е чул новината, но тази теория вече е опитана. Тя се нарича Фашизъм. Единствената разлика е, че версията на Сайдър, която призовава за практически пълно икономическо изравняване, е по-крайна от тази на Хитлер или Мусолини.[29]

Вероятно д-р Сайдър е под впечатлението, че тоталитаризмът съществува само когато цялата собственост технически принадлежи на държавата. Затова ние ще се обърнем към определението, което се намира в класическото изследване на Йозеф Шумпетер по този въпрос: Социализмът е „тази организация на обществото, в която средствата за производство са контролирани, и решенията са това как и какво да се произвежда и кой какво да получи се правят от обществената власт, вместо от частно притежавани и частно управлявани фирми.”[30]

От друга страна, наистина понякога изглежда, че Сайдър не желае тоталитарна държава. Проблемът е този: Как ще бъде управлявано обществото според плановете на Сайдър без всемогъщо правителство (или „власт”)? Как можем да гарантираме налагането на сайдъровата „справедливост” – „фундаменталното, редовно преразпределяне” на собствеността – без да направим Левиатан, по-могъщ от древния Рим или Третия Райх?

Това е дилемата пред социалистите през деветнадесети век: Ако премахнем частната собственост (т.е. властта на индивида да взема решения относно използването на неговата собственост), и ако също така премахнем държавата (насилствената, принуждаваща власт), кой тогава ще взема решенията? Мъри Ротбард обяснява: „Отхвърляйки частната собственост, особено капитала, левите социалисти са хванати във вътрешно противоречие: ако държавата следва да изчезне след революцията (незабавно, според Бакунин, постепенно ‘увяхвайки,’ според Маркс), тогава как ‘колективът’ ще управлява своята собственост, без в действителност той самият да се превърне в една огромна държава, дори да не се нарича така? Това е противоречието, което нито марксистите, нито бакунинците никога не са могли да решат.”[31] Няма свидетелства, че и професор Сайдър ще може да го реши. В действителност, има изключително малко данни, че той въобще е мислил по въпроса; но това е централен проблем в неговата система.

Поне професорът е направил едно важно признание: всяко обсъждане на проблема капитализъм-срещу-социализъм ще бъде „отвъд . . . компетентността на автора.” Точно това казвам аз за него от години. Толкова е удовлетворително да получа потвърждение на моята оценка от един такъв безупречен авторитет. Но д-р Сайдър не биваше да ни казва това. Той трябваше да го каже на InterVarsityPress (неговия издател). Ако те знаеха, че той некомпетентен да обсъжда икономика, може би не биха публикували неговата книга. Не . . . вземам си думите обратно.

Важното тук е, че д-р Сайдър се чувствува напълно свободен да разруши икономическата система на Западната цивилизация, без да предложи нищо конкретно на нейно място. Как да вземем каквото и да било рационално решение относно позицията на Сайдър, без да знаем как (или дали) неговата система ще работи? Трябва ли да чакаме докато се събудим на сутринта след Революцията, за да разберем това? Напълно ясно е, като се имат предвид действителните политически предложения на Сайдър, че той иска ние да премахнем системата на частна собственост и свободно предприемачество. Той призовава за „реформа” (т.е. разрушаване) „на съществуващите икономически структури” (стр. 221), но не успява – не, отказва – да покаже някаква алтернатива. Той не ни дава ясна дефиниция на обществения ред, за който той работи. Не позволява на никого да изследва как неговата система ще се погрижи за задоволяване нуждите на целия свят, как ще създаде производителност и нарастващ жизнен стандарт. „Некомпетентен?” Това е меко казано, професоре.[32]

Да го усукваш по Сайдъровски

Защо Сайдър е толкова неясен? Дали наистина той е толкова глупав, че да не разбира че говори противоречиво? Не мисля така. Все пак, трябва да имаме предвид какви са неговите читатели: той се обръща към американските християни от средната класа – по-точно, измъчваните от вина деца на колежанска възраст на американските християни от средната класа – за да спечели широка подкрепа за своите програми за тотална държава. Ако беше абсолютно честен, ако трябваше да защитава откритото революционно установяване на тоталитарна власт, той щеше да загуби много от последователите си. Затова той изглежда е избрал съзнателната неопределеност. Тя действува така: Той дава идеи. Подразбира. Задава подвеждащи въпроси. Цитира други автори, които заемат позиции, подобни на неговата . . . но естествено, той не може да бъде отговорен за всичко, казано в цитатите. Много рядко той самият прави конкретно изказване относно своите стандарти и цели; дори и тогава е трудно да бъде притиснат.

Тази тактика често се използва и от другарите на д-р Сайдър в движението. Например, през юни 1980 theOtherSide посвещава един брой на „Агонията на абортите.” Заглавието е подвеждащо. То не се отнася за агонията на абортираните – за нечутите писъци и плач на децата, за които защитаващата ги утроба се превръща в килия на ужас; за малките тела, които са смазвани, нарязвани, изсмуквани, задушавани, попарвани, отравяни; за последното, напразно протягане към майката, която е станала убийца. Не – theOtherSide е загрижен единствено за „агонията” преживявана от родителите, които са направили трудния, скъпоструващ (но освободителен) избор да заколят своите деца. Една от статиите, озаглавена „Как се срещнах с действителността,” разказва историята на една разбираемо анонимна жена, която е избрала да жертвува своето дете на олтара на удобството. „Вместо да се издигна към нови предизвикателства в моята работа, щях да бъда прикована у дома с бебето.” Естествено, като повечето убийци на бебета, тя е много загрижена за съдбата на своето дете, ако трябваше да го отгледа напълно: „Двете възможности – да развалим живота на едно невинно дете и да видим нашия собствен живот завинаги променен – към по-лошо – от нещо, което не сме планирали, направиха аборта да бъде единствената логична алтернатива.” Така, вместо да „развали” детския живот, тя милостиво го унищожава. Себеоправданието, което следва (поради агонията, видите ли) щеше да буди смях, ако не идваше от жена, която наема платен професионален убиец:

Какво щеше да стане, ако не бях направила аборт? Съпругът ми твърди, че бих направила спонтанен аборт, поради самата тежест на емоционалния стрес. Аз мисля, че щяхме да се разделим, че нашите взаимоотношения щяха да се разрушат под този товар. Разбира се, само Бог знае, какво щеше да стане. Но аз предпочитам да смятам, че нашето решение е в полза на господството, решение, което се основава на отговорност и ученичество.[33]

По-късно, в отговор на много оплаквания, издателят Марк Олсън обяснява „позицията” на theOtherSide:

Голям брой читатели се отказаха от списанието, поради нашето издание за абортите. И много читатели се ядосаха за това, което те считат за наша „блудкаво сантиментална” или „подкрепяща абортите” позиция. Но в действителност нашето издание не е нито едно от двете. Ние не одобряваме абортите. Нито представяме „неутрален” форум. Ние заехме твърдата позиция, наричайки аборта въпрос на морална неопределеност, който изисква сериозна, честна и внимателна борба. Това не е липса на позиция. Бихме искали да бъдем по-широко разбрани.[34]

По този начин редакторите могат да представят злото под маската на форум за дискусии. Те не одобряват официално материала в своите собствени публикации. Те служат като пропагандисти толкова ефикасно, колкото който и да е официален защитник; но могат да се крият зад своята „морална неопределеност,” докато правят това. И както казва Олсън, неопределеността категорично не е липса на позиция. Това може да не е назоваване на тъмнината светлина, но е като да се каже, че тъмнината не е непременно тъмна. Това е древната ефективна тактика на Сатана: „Истина ли каза Бог. . . ?”[35]

Една от най-трудните части при написването на Производителните християни беше задачата да се намерят точни, съдържателни цитати от Сайдър, които да служат като въведение към главите в Част Първа. Аз постоянно откривах добри резюмета на неговата позиция, които бяха неудобни за използване – те или бяха оформени като въпроси, или бяха цитати от някой друг автор. Един безсрамен пример се намира в неговата глава „Бог и бедните,” където професорът пита с главни, удебелени букви, МАРКСИСТ ЛИ Е БОГ?[36] – и после следват няколко страници за това как „Богът на Библията нанася ужасни опустошения върху богатите.”[37] Той отговаря ли някога на въпроса? Не. Може ли да бъде обвинен, че е нарекъл Бога марксист? Не съвсем. Но посадил ли е той семето на идеята, че Бог е марксист – че Бог се съгласява със завистливата, разрушителна марксистка философия относно богатството? Да.[38]

И така е цялата му книга. Професорът наистина е умен. Той се прикрива. Той почти никога не поставя конкретен стандарт или цел. Всъщност, той никога не дава инструкции – „само обща тема на основа на Приложението от 1848.”[39] Същата неяснота се вижда в Cry Justice,[40] антологията на Сайдър от библейски цитати с обяснителни бележки относно бедността. Аз определено нямам проблем с библейските стихове в книгата (въпреки че преводите са понякога небрежни). Но бележките на Сайдър и „сериозните, тежки” въпроси за изучаване в края на книгата са образец за клевета и инсинуация. В действителност, малко се казва – но като се промъква през задния вход, Сайдър успява да каже много неща. Ще повторя твърдението си от Глава 15: „Сайдър се изразява доста неясно по отношение на конкретните политически програми, които той предпочита, средствата за тяхното налагане и ограниченията върху държавната власт. Той не казва ясно точно колко лично богатство представлява неморалното богатство. Но е достатъчно ясен: нуждаем се от повече принудително преразпределение на богатството. Имаме твърде много богатство. Неясни стандарти за праведност, съчетани с емоционални общи приказки, могат да произведат много вина. Разбира се, точно това е целта.”

Война против бедните

Но там, където д-р Сайдър е достатъчно ясен за нас, за да разберем за какво говори – спешната нужда от повече закони и финансиране за социални грижи, важността от повече разширяване на правата и „овластяването,” и т.н. – политическите предписания, които той одобрява, са се доказали като пълен провал на практика. Много книги разглеждат този въпрос от различни гледни точки: Някои от тях са Социални грижи на Мартин Андерсън,[41] Нарастването на американското правителство на Роджър Фримън,[42] Богатство и бедност на Джордж Гилдър,[43] Човекът срещу социалната държава на Хенри Хазлит,[44] Осакатяването на Америка на Ричард Морган,[45] Граждански права на Томас Соуъл[46] и Държавата срещу чернокожите на Уолтър Уилямс.[47] Но най-опустошителна от всички е книгата на Чарлс Мъри от 1984, подходящо озаглавена Загубване на основата,[48] могъщо разобличение на разрушителните последствия от програмите за борба с бедността в САЩ след реформите на „Великото Общество” от средата на 60-те, когато американското правителство започна един амбициозен план за премахване на бедността чрез огромно увеличаване на разходите за програми по бедността.[49] Мъри казва: „От 1965 до 1980 федералното правителство е изразходило почти същата сума в постоянни долари за програми за насърчаване на заетостта, колкото е изразходило за космически изследвания от 1958 до първото кацане на Луната – усилие, което обикновено се представя за класически пример за това какво един народ може да постигне, стига да посвети необходимите ресурси.”[50] Общите разходи единствено на федералното правителство за социални програми са „над 100 милиарда долара (в долари от 1980) всяка година от края на 60-те насам; и над 200 милиарда долара годишно от средата на 70-те.”[51]

А какъв е резултатът от тази нечувана щедрост от страна на данъкоплатците в САЩ? Мъри изявява ясната, отрезвяваща истина: „Напредъкът [срещу бедността] престава веднага със започването на реформите на Великото Общество за социални помощи. . . . Огромните увеличения на разходите съвпадат с края на напредъка.”[52]

Загубване на основата е една книга, която принуждава читателя да погледне схемите и графиките – или по-скоро да ги гледа с ужас. Мъри внимателно и прилежно трупа доказателства, документирайки своята теза, че американската социална политика – конкретно в нейното въздействие върху чернокожите – създава постоянна робска класа, като унищожава инициативата, разделя семейства, подкопава себеуважението и допринася както за моралния, така и за икономическия упадък на бедните. Бедността е нараснала не въпреки, а точно поради „войната срещу бедността.”

Една от мерките за упадъка, която Мъри използва, е степента на участие в работната сила (СУРС), отразяваща това, което Мъри нарича „активно намерение за започване на работа, ако има такава възможност.” Значението на това е, че онези, които са отпаднали от СУРС, не са хора, които са просто безработни и търсят неуспешно работа; изпадналите от СУРС са хора, които напълно „са изоставили всяка надежда и амбиция да станат част от работната сила.”[53] Статистиката е поразителна. „През 1954 85 процента от чернокожите мъже над 16 години са участвували в работната сила, процент, който е по същество равен на този на белите мъже; разликата между двете групи е само четири десети от процента. Това не е ново явление. В началото на 20 век чернокожите мъже са участвали в работната сила в равна или в по-голяма степен отколкото белите.

Това равенство – един от малкото социални или икономически критерии, по които чернокожите държат равенство с белите през 50-те – продължава още десетилетие до първите години от 60-те. Сред членовете на двете групи СУРС започва бавно да намалява в средата на 50-те, но разликата е изключително малка – до 1965 малко повече от един процент.

От 1966 нататък СУРС на чернокожите мъже почва да пада значително по-бързо от СУРС на белите. През 1972 вече се е появила разлика от 5.9 процента между СУРС на чернокожите и на белите мъже. През 1976, годината, в която движението надолу най-сетне спира, разликата е вече 7.7 процента. Да го представим по друг начин: от 1954 до 1965 намаляването на СУРС на чернокожите е било 17 процента по-голямо, отколкото на белите. От 1965 до 1976, то е 271 процента по-голямо.”[54]

Мъри казва, че тази промяна е абсолютно безпрецедентна; преди тя да се случи „ние никога не сме били свидетели на огромно по мащаб доброволно излизане (или отказ от записване) от трудовия пазар от страна на трудоспособни мъже.”[55] Трагедията на този спад в СУРС на чернокожите се усложнява от факта, че по време на същия период, тя се отразява на почти всяка страна на участието на чернокожите в американското общество. Например, след постоянно подобряване от 1950 до първите години от 60-те, училищата и образователното представяне на чернокожите внезапно вземат стремителен курс надолу през годините на радикалния растеж и разпространение на социалните програми (т.е. след 1964), което води до сегашната огромна разлика между чернокожи и бели. По време на същия период броят на престъпниците и жертвите на престъпления бързо нараства: докато процентът на убийствата сред чернокожите устойчиво пада между 1950 и 1960, той рязко нараства след 1964. В същото време има бързо нарастване както на броя на незаконнородените деца, така и на броя на чернокожите малолетни майки. Всъщност, именно сред младите е най-изявена промяната в отношението и производителността: Навсякъде, във всяка област, младите се държат различно от всички други. Чернокожите семейства остават относително стабилни десетилетия наред; но с израстването на новото поколение, броят на семействата с един родител сред чернокожите с нисък доход драматично нараства. Отново, трябва да помним, че внезапни промени като тези са напълно без прецедент в американската история; и започвайки от средата на 60-те, всички промени се случват на бедните, и те се случват внезапно и неочаквано.

Въпросът не е просто че тези спадове стават през един и същ период. Същественият въпрос е, че Мъри установява, отвъд всяко разумно съмнение, че тези промени са резултат от системата на социални грижи. Както той твърди: „Когато голям брой хора започват да се държат по различен начин от преди, моето първо предположение е, че те правят това с основание” – „основанието” е промяната на системата за поощрения на американската социална политика.[56] Всички промени в поведението на бедните „можеха да се предвидят (наистина, в някои случаи бяха предвидени) от промените, които социалната политика направи в наградите и наказанията, морковите и тоягите, които ръководят човешкото поведение. Всички те бяха рационални реакции на промените в правилата на играта за оцеляване и преуспяване.”[57] През 60-те години „правилата на играта” в социалните грижи, в рисковете, свързани с престъпленията, и в образованието коренно се промениха, и тези промени, които взаимно се усилиха, имат огромно въздействие върху системата от стимули, с която се сблъскват бедните.

Промените в системата за социални грижи информираха бедните, че вече няма обществен позор в това да станеш зависим от помощи (всъщност, това стана „право”); личната отговорност беше отречена; и всички получатели на социални помощи еднакво заслужиха доживотна издръжка (всъщност, беше изоставен самият възглед за „заслужаващия беден”). Бедните станаха просяци. Мъжете с нисък доход откриха, че финансовите ползи от напускането на работната сила са по-големи от оставането на работа; жените с ниски доходи се изправиха пред простия икономически факт, че животът с мъж без брак и раждането на незаконни деца – по същество, сключване на брак с държавата – гарантира стабилен доход. Много мъже и жени избраха тези широки пътища; те бяха пътища на най-малкото съпротивление.

В областта на престъпността, рискът от арестуване, съд и наказание – особено за бедните, и още по-специално за бедните младежи – се намали значително. Започна все повече да се смята, че престъплението наистина си заслужава (като едновременно се осъзнава, че почтеният труд не си заслужава толкова, било по отношение на общественото положение или на финансовото състояние). Тъй като очакваните ползи от престъпна дейност постепенно надминаха очакваните разходи, все повече и повече хора избираха преките пътища. Традиционните връзки между поведението и последствията избледняха.

Същото се случи и в образованието. Санкциите срещу слабото академично представяне и насилието бяха премахнати; по такъв начин, „ученик, който не желае да учи, е много по-свободен да не учи през 1970, отколкото през 1960, и по-свободен да пречи на учебния процес на другите. Като не срещат предсказуеми санкции за неучене и като нямат осезаеми стимули да се учат, много ученици правят неща, които смятат за по-забавни и не учат. Какво по-естествено от това?”[58]

Това, на което ставаме свидетели в Америка през последните двадесет години, е систематично унищожаване на цяла една класа – неизбежният резултат от нашата политика за социални грижи. Това не означава, че тези резултати са били преднамерени от страна на плановиците. Важното е това: Последствията са толкова неизбежни, както ако бяха преднамерени. Доколкото се отнася до последствията върху бедните чернокожи, те са като че ли гражданските права и политиката на социални грижи се определят от Ку Клукс Клан.

Второто издание на д-р Сайдър се стреми да извлече твърде много от факта, че Библията често обвинява потисничеството за бедността (pp. 53f.). Не бих могъл да бъда по-съгласен с това. Но, това, което професорът твърдо отказва да признае, е, че деградацията, обедняването и явното поробване на милиони хора в тази страна са основно причинени от потисническите програми на елитарни плановици като него самия, Наистина, „състраданието на нечестивите е жестоко” (Притчи 12:10); и това включва искреното, но погрешно състрадание на онези, които се стремят да помагат на бедните чрез небиблейски (и следователно нечестиви) програми. Състраданието, ако не е изпълнено и управлявано от библейските стандарти на правосъдие и милост, може да стане най-жестоката форма на потисничество.[59]

Към края на своето смразяващо изследване Мъри задава въпрос, който всеки от нас трябва да обмисли сериозно: „Нека предположим, че вие като родител знаете, че утре вашето дете ще остане сирак. Имате избор. Можете да дадете своето дете на едно изключително бедно семейство, толкова бедно, че детето ще бъде зле облечено и дори понякога гладно. Но също знаете, че родителите, които са работили усилно през целия си живот, ще осигурят на вашето дете образование и ще го научат, че независимостта е първостепенна ценност. Или можете да дадете детето си на семейство с родители, които никога не са работили, които няма да могат да надзирават образованието на вашето дете – но имат изобилно храна и хубави дрехи, снабдявани от други хора. Ако изборът къде човек да даде детето си е толкова ясен за вас, колкото за мен, на каква основа някой може да оправдава подкрепата си за система, която непряко, но без съмнение, избира другата възможност за другите деца? Отговорът, че ‘Това, което наистина желаем, е един свят, където не ни се налага този избор,’ не е отговор. Това сме го опитали. И не успяхме. И от нашия неуспех сме научили, че повече от същото няма да направи проблема да изчезне.”[60]

Силните аргументи и солидното документиране на Мъри не могат да бъдат просто пренебрегнати. Неговото произведение предизвиква навсякъде „промяна на парадигмите”: Дори The New Republic, което определено има значими левичарски характеристики, беше принудено да признае, че Мъри е нанесъл смъртоносен удар на стандартните либерални виждания за социалните грижи. В края на 1984 списанието публикува едновременно преглед на книгата на Мъри и призив на социалиста Майкъл Барингтън за огромно увеличение на разходите за социални грижи.[61] Макар че критикът не е могъл да принуди себе си да признае, че Мъри е спечелил убедително спора, той все пак заключава, че откритията на Мъри са направили аргументите на Барингтън напълно незащитими (там откъдето идвам, наричаме това „спечелване на спора”).[62] Един месец по-късно това беше последвано от една статия от самия Мъри, озаглавена „Позитивен расизъм,” в която той излага тезата, че държавно наложеното преференциално отношение към малцинствата създава расизъм и несправедлива дискриминация – възглед, който не сме свикнали да четем в страниците на The New Republic.[63] Старата либерална система за социални помощи е мъртва. Някои хора започват да признават това; почти всеки го знае. Всеки, тоест с изключение на Роналд Сайдър и компания, които продължават напред в блажено неведение не само че са голи, но и че целият парад е направил завой надясно преди няколко улици. Вече никой не ги гледа.

Тук искам да отправя едно предизвикателство. Д-р Сайдър явно не желае да отговори на своите критици писмено. Той не показва никакъв знак нито на способност, нито на склонност да се захване с огромното количество библейски материал по въпросите, които е повдигнал. Добре. Аз съм склонен да се откажа от личните си желания за публикуван отговор на моята пространна критика на неговото произведение; засега можем да пренебрегнем долни лъжливи твърдения на Сайдър, че е отговорил на „много” от своите критици; и можем дори да пренебрегнем неговото съмнително твърдение, че е „библейски” учен, като имаме предвид неговия отказ да обърне внимание на библейските закони относно благотворителността. Но ако Сайдър е наистина сериозен за намаляването на бедността, аз просто предлагам той да отговори с внимателни подробности на всеки един ред от труда на Чарлз Мъри. Защото, ако Мъри е прав – ако дори е наполовина прав – следствията за социалната политика ще бъдат нищо по-малко от катастрофални. Това означава, че ако ние наистина искаме да помогнем на бедните (вместо да плещим баналности, за да добием власт и влияние над подтиснати от чувство за вина хора), стандартната, „либерална” система на социални помощи трябва да бъде бракувана. Ако Сайдър иска да бъде взет на сериозно, той трябва да се заеме с Мъри. Д-р Сайдър, аз ви предизвиквам – каня ви – да отговорите на Losing Ground.

Нещо повече, аз твърдя две неща: Първо, че нито Сайдър, нито някой от неговия лагер (включително неговите приятели „икономисти”) притежава някаква компетентност да отговори на отправеното от мен предизвикателство. Второ, аз твърдя, че д-р Сайдър е страхливец: той дори няма да се опита.

Виж кой защитава привилегирования елит!

В новото издание на Rich Christians д-р Сайдър е добавил раздел за злото на колониализма. Идеята, че колониализмът е основна причина за световната бедност, е популяризирана от В. И. Ленин, и неговите последователи вярно я повтарят оттогава насам. Следователно можем да си помислим, че Сайдър няма нищо ново за казване. Напротив, обаче, в този раздел професорът дава информация, която не само е нова; тя е потресаваща; тя е напълно смайваща. Това е информация, която не можем да намерим никъде другаде. За да ни подготви за своите вероятно най-поразителни думи досега, Сайдър казва следното:

Една четвърт от хората по света се валят в тинята на дълбока бедност. Четиридесет хиляди деца умират всеки ден от недохранване и свързани с него болести. Един милиард души имат годишен доход по-малко от 50 долара на година. . . .

Как стигнахме до тази ситуация? (стр. 124)

Нека спрем тук. За какво бърбори професорът? „Как стигнахме до тази ситуация?” Дали д-р Сайдър сериозно предполага, че всички тези милиони и милиони хора от Третия свят са били богати и някак си са „стигнали” до бедност? Дали той иска да каже, че всички тези хора са имали годишен доход много повече от 50 долара, преди някой им го отнеме? Всъщност, какво точно казва той? И познайте кой „доведе” до бедност тези богати в миналото страни? Западните страни, разбира се. (Почакайте малко. Тъй като Третият Свят е бил толкова развратно богат, може би Бог им е отнел богатството! Не е ли това тезата на Сайдър? Или теорията се прилага само към нас, белите хора?) Професорът наистина заслужава похвала за това, че ни казва тази лъжа с невинно лице:

Историците днес като цяло признават, че цивилизациите, които Европа е открила, в никакъв смисъл не са били по-малко развити или неразвити. (стр. 124)

Наистина, д-р Сайдър вярва в това! Местата, открити от европейските изследователи – Колумб, Кабот, да Гама, Кабрал, Понсе де Леон, Магелан и други – са били не по-малко развити от Западна Европа? Това „всеобщо се признава от историците”? Ъхъ, казва д-р Рон, и дори има бележка под черта за да го докаже. Той цитира налудничавия Гунар Мирдал, шведския идиот, който от време на време се връща от своите орбити около Нептун, за да изфабрикува поредния том от ефирни безсмислици. Сайдър е бил истински възхитен от това, което той нарича „класика на литературата за развитието” на Мирдал, Asian Drama.[64] Обратно на възторжените излияния на наивните последователи в своя лагер, Мирдал не е историк. Той е клоун-пропагандист на каузата на международния тоталитарен социализъм. И бълва облаци утопична пара в продължение на четиридесет години. Но дори Мирдал в най-голямата си лудост не претендира, че развитието на Азия, Африка и Америка е било равностойно в какъв да е смисъл на това на Европа. Съжалявам, професоре: мисля, че този път сте сам.

Невероятното не е, че издателският екип на InterVarsity Press поглъща тези глупости; тяхната наивност е станала нарицателна през последните години. Изумителното е, че всички други вършат същото. Наистина, кажете ни, професоре: земите, открити от Европа „в никакъв смисъл не са били по-малко развити или неразвити”? Добре, две изречения по-късно, това е доста променено: „В почти никакъв смисъл те не са били по-малко развити” (стр. 125). О, сега е в почти никакъв смисъл, нали? Внимателно, професоре. Вие започвате да говорите почти разумно.

Наистина ли е нужно да опровергаваме тази безсмислица? Необходимо ли е да посочвам, че хората, които са се разхождали голи с кокали в носовете си, практикували са канибализъм, кръвосмешение и човешки жертвоприношения, използвали са оръдия от „каменната епоха,” препитавали са се с лов и събиране на диви растения и земеделие от вида „изсечи и изгори,” покланяли са се на глинени божества и истински демони и са обезобразявали своите жени и деца, са били в почти всякакъв смисъл по-слабо развити от християнската цивилизация в Западна Европа? Земята към Капитан Сайдър: „Проверете нивото на кислорода!”

Истинският проблем във въпроса богатство срещу бедност – нещото, което изисква обяснение – не е съществуването на бедност. То е съществуването на богатство. Сайдър изглежда мисли, че богатството е „естествено” и че бедността е наложена на Третия Свят от други. Но това е точно обратното на истината. Бедността съществува в изобилие. Повечето хора по земята през по-голямата част от човешката история са живели в условия на бедност. В действителност е удивително лесно да си беден. Всеки от нас би могъл да го постигне със затворени очи и ръце зад гърба. Трудното е да се създава богатство, да се увеличава производителността на земята и да се повишава стандарта на живот на народите по света. Както Адам Смит казва: „Когато имаш малко, често е лесно да спечелиш повече. Голямата трудност е да спечелиш това малко.”[65] Всъщност, икономическата производителност не е свързана с ресурсите сами по себе си. Има милиони много бедни хора в Третия свят, които имат достъп до обработваема земя. Тяхната ниска производителност се дължи главно „липсата на амбиция, енергия и умения, а не липсата на земя или капитал.”[66] Питър Дракър ни напомня, че „нито една страна не е ‘неразвита’ поради недостиг на ресурси. ‘Неразвитостта’ е неспособност да се постигне пълно използване на ресурсите; всъщност, трябва да говорим по-скоро за страни с висока и ниска производителност, а не за ‘развити’ или ‘неразвити’ страни. Конкретно, много малко страни – Тибет и Нова Гвинея може да са изключения – имат липса на капитал. Развиващите се страни имат почти по дефиниция повече капитал, отколкото използват производително.”[67]

За нещастие, д-р Сайдър няма вид и на най-малко заинтересуван от производителността; неговата книга съдържа абсолютно нула предписания за създаване на благосъстояние или повишаване жизнения стандарт на обществото. Но това е толкова удивително! Да имаш наглостта да напишеш книга, която има претенциите да говори за проблема на бедността, а след това да не кажеш нищо – нищо! – за това как се създава производителност и благосъстояние, е повече от нелепо: Това е зло.

В Богатите християни (двете издания), Сайдър просто и опростено приема съществуването на богатството за даденост; в неговата странна система, то си съществува, както връх Еверест. Той не пита как то се е появило, освен да говори надуто, че е било „откраднато” от Третия Свят (помните ли Третия Свят – всички онези богати и проспериращи народи в миналото, които са били плячкосани от Запада?). Професорът изглежда не е способен дори да схване въпросите, които би трябвало да задава, като например защо Латинска Америка не е достигнала производителност, подобна на тази в Северна Америка; или, защо тежките, бюрократични социалистически общества неизбежно имат парализирани икономики; или защо институциите на частната собственост и свободното предприемачество имат историческата тенденция да вървят заедно с икономическо изобилие. Единствените политически предписания, които Сайдър може да измисли, са изцяло паразитни. Обладан от богатството на другите, всичко, за което той може да мисли, е как да го отнеме от онези, които го притежават.

Разбира се, той не го казва толкова грубо. Вместо това се задоволява да се терзае относно „разпределението.” Само ако можеше да „разпределя” богатството, или поне да го „преразпределя,” нещата щяха да са прекрасни.

Поради някаква причина, която аз все още трябва да открия, професорът си представя, че стоките преминават през двуетапен процес: първо, те се произвеждат; след това, когато производството завърши, те се разпределят. Следователно, производството е даденост. То просто се случва, и богатството просто лежи там, чакайки някой да го вземе. Всичко, което правителството трябва да направи, е да застане между двата етапа, преди стоките да бъдат „разпределени” и да осигури те да се разпределят по равно. В действителност, обаче, протича само един процес. Лудвиг фон Мизес пише: „Стоките не се произвеждат първоначално и след това да се разпределят. Няма такова нещо като присвояване на части от количество стоки без собственик. Продуктите идват в съществуване като нечия собственост. Ако някой иска да ги разпределя, той трябва първо да ги конфискува.”[68]

Процесът на създаване на благосъстояние е очарователно описан от Джордж Гилдър в неговата книга Духът на предприемачеството. Гилдър убедително твърди, че нарастването на богатството има малко общо с физическите ресурси и статистическите абстракции; то зависи от предприемачите – хора, които осъществяват своите възможности, които са откриватели, производители, изобретатели. „Именно те създават богатството, за което политиците позират и се борят. Когато на капиталистите биват възпирани, отклонявани или лишавани от собственост, генералите и политиците, партизанските командири или социалистическите интелектуалци винаги се учудват колко бързо огромните физически средства за производство – белезите на благосъстояние и природните ресурси, за които те се борят – се разпадат до толкова много брак, разрушен бетон, омотани жици и пустош. Без съзидателните производителни хора така наречените средства за производство са безсилни да създадат благосъстояние и прогрес.”[69]

Ключът към растежа, пише Гилдър, е доста прост: „съзидателни хора с пари. Причината за стагнацията е също толкова ясна: лишаване на съзидателните хора от финансова сила. За да се съживят затъващите социалдемократически страни, първостепенна нужда е да се прекрати политиката на предприемаческа евтаназия. Трябва да се позволи на индивидите да натрупват спестявания, с които могат да разполагат и да ги влагат умело в икономиките на Запада. Центърът е в индивидуалното, а не корпоративното или колективното благосъстояние.”[70]

Това означава ли, че онзи, който е привърженик на свободния пазар, е просто защитник на интересите на богатите срещу другите класи? Обикновено е точно обратното. Истината е, че икономистите на свободния пазар се оказват по-често противници на интересите на богатите и управляващите. Това е така, защото богатите често желаят да запазят своите позиции като използват насилствената власт на държавата, за да пречат на изобретателността на съзидателните предприемачи под тях. Адам Смит, първият защитник на потребителите, забелязва: „Хората с едно и също занятие рядко се срещат заедно, дори и за развлечение и забавление, освен за да стигнат до заговор срещу обществото или до някаква хитрина за вдигане на цените.”[71] Както пише Ф. А. Хайек: „Главната задача на онези, които вярват в основните принципи на капиталистическата система, често трябва да бъде да защитават тази система от капиталистите.”[72]

Версията от осемнадесети век на много от етатистките теории и политики на Роналд Сайдър е известна като меркантилизъм, система, която е действувала (и все още действува в своите съвременни форми) в услуга на интересите на могъщите елити. Адам Смит ни казва кой я изобретява (подсказване: не е бил икономист на свободния пазар): „Не е много трудно да се определи кои са изобретателите на цялата тази меркантилна система; можем да видим, че не са потребителите, чиито интереси напълно биват пренебрегнати; а производителите, чиито интереси биват толкова внимателно обслужвани; и сред тази последната класа нашите търговци и индустриалци са главните архитекти.”[73]

Великият икономист от двадесети век Лудвиг фон Мизес категорично се съгласява, „Богатите, собствениците на вече действуващи заводи, нямат никакъв особен класов интерес от поддържането на свободната конкуренция. Те се противопоставят на конфискуването и експроприирането на техните богатства, но скритите им интереси са по-скоро в подкрепа на мерките, които възпират новодошлите от застрашаване на тяхната позиция.”[74]

„Онези, които се борят за свободно предприемачество и свободна конкуренция, не защитават интересите на днешните богаташи. Те желаят свобода на действието за незнайни хора, които ще бъдат утрешните предприемачи и чиято изобретателност ще направи живота на идните поколения по-приятен. Те желаят свобода за по-нататъшни икономически подобрения. Те са говорителите на материалния прогрес.”[75]

Позицията на д-р Сайдър е откровено противна на това. Чрез своето противопоставяне на свободата и отговорността на индивидите да управляват своето дадено от Бога богатство, чрез защитаването на една социалистическа система, която изисква тоталитарен контрол от безмилостна бюрокрация, той се бори за каузата на елитните плановици и диктатори срещу масите. Като постоянно разпалва завист и омраза против производителите, против създателите на благосъстояние, той е против прогресивно нарастващия жизнен стандарт на народите по света. Докато се следват политиките на Роналд Сайдър, злите богати ще стават по-богати чрез кражба и грабителство; а бедните ще стават по-бедни. Земята ще се превърне в една огромна Съветска империя – истинският резултат от неговото престорено състрадание към бедните.

Джон Рош предлага един добър съвет за тези, които трябва да се справят с един марксистко-ленински демагог: „Не слушайте какво говори: гледайте ръцете му.”[76]

От Русия с любов

За да придаде някаква достоверност на своята престорено „неутрална” позиция относно свободния пазар срещу контролираната икономика, ревизираната версия на д-р Сайдър успява да направи няколко критични изказвания относно Съветите – със сигурност не без заклеймяване на капитализма едновременно с това, но поне наистина казва, че „ние трябва също твърдо да осъдим репресиите, тоталитаризма и нарушаването на човешките права, поддържани от Съветския Съюз в такива места като Афганистан и Полша” (стр. 196; ср. стр. 81). Започвам да се чудя дали Сайдър е чул нещо за този незначителен въпрос за съветското потисничество „в места като” самата Русия и „в места като” навсякъде, където Съветите и техните протежета са стъпили, но не искам да ставам придирчив. Радвам се, че професорът е забелязал, че Съветите поне на някои места са подтиснически.[77]

Но тогава се чудя: Защо д-р Сайдър активно следва политика, която според неговото собствено признание ще доведе Съединените Американски Щати под тоталитарното господство на Съветите?

Този въпрос ще се изясни чрез малко история. Производителните Християни беше първоначално публикувана през 1981. В Глава 15 („Подготовка на Църквата за робство”) изказах моето мнение, че доктрините на професор Сайдър на манипулиране чрез вина подготвят пътя за установяването на тоталитарна държава.[78] Разбира се, такова пророкуване може да бъде съсипващо за нервите. След като разлаях кучетата, не бих могъл да правя нищо друго, освен притеснено да чакам Сайдър да продължи по този проект. Ще кажа нещо за него: дайте му една идея и той ще се захване с нея. На следващата година той ревностно възприе идеята, отпечатвайки Ядрен холокост и християнската надежда: книга за християнски миротворци (Nuclear Holocaust and Christian Hope: A Book for Christian Peacemakers; естествено, отпечатана от InterVarsity Press), в която той и съавторът Ричард Тейлър дават своя план за постигане на световен мир.

Във военното дело тази стратегия е известна като Поражение.[79] (Странно, Сайдър не използва тази точна терминология; вероятно я счита за твърде техническа.) Всъщност е много просто. Първо се разоръжавате – изцяло се обезоръжавате – и оставяте страната напълно беззащитна. След това идва веселата част: „Ние вярваме, че едно такова действие много вероятно би могло да доведе до съветско нашествие” (стр. 274). Сайдър и Тейлър са учили в Йейл, така че не им е трябвало дълго време да осъзнаят това. Разбира се, те нямат намерение да оставят нещата така. Те излизат с това, което наричат „Гражданска Защита.” (Ще си помислите, че измислям следващия цитат, но не го правя. При наличието на Сайдър и Тейлър, които пишат велики материали като този, кой се нуждае от сатира?) Тя работи така: когато съветските войски се приземят, Сайдър и Тейлър организират „ненасилствен блицкриг,” в който хиляди американски граждани ще се съберат да посрещнат приземяващите се вражески транспортни самолети. Това е сценарият, направо от Сайдър и Тейлър:

„Приземяването ще бъде мирно. Американската артилерия няма да стреля; нито един самолет няма да пострада. Вместо американски войници, скрити зад танкове и насочващи дулата си към тях, нашествениците ще видят десетки хиляди невъоръжени хора, носещи плакати с послания на езика на нашествениците: Идете си у дома! Ние няма да ви нараним; Не стреляйте – Ние сме ваши братя и сестри; Вашият живот е скъпоценен; Вие сте Божии деца.”[80]

„Както чехите, унгарците и източногерманците по време на руското нашествие в тези страни, американците ще се качат на танковете и ще се опитат да говорят с войниците: ‘Защо сте дошли? Защо нахлувате в мирна страна, която не ви заплашва?’ Високоговорители ще обясняват, че войските са добре дошли като туристи, но ще срещнат съпротива като нашественици. . . . Ако хора от тълпата не могат да запазят дисциплина и започнат да заплашват войниците, специални американски мироопазващи отряди ще се намесят без насилие, за да спрат хората, които губят контрол.”[81]

Кал Томас от Moral Majority отбеляза веднъж, че такава „отбранителна” стратегия може и да работи – съветските войници могат и да умрат от смях.[82]

Но ако Сайдър и Тейлър ви плашат, трябва да осъзнаете, че те са просто бонбончета. Техният език е доста умерен в сравнение с езика на някои от техните сподвижници в движението на „теологията на освобождението.” Вижте професора от Мексиканския университет Хосе Миранда, автор на книгата Комунизмът в Библията[83] – която неизбежно е много тънка книжка, съвсем като брошурката на Константин Черненко за човешките права в Съветите. Но не достатъчно тънка. Ето няколко цитата от Миранда:

Време е да изоставим всички тези странични въпроси и да се съсредоточим върху основния факт: Библията учи комунизъм.[84]

Комунизмът е задължителен за християните.[85]

Случката с Анания . . . означава: смъртно наказание за всеки, който предаде комунизма, необходимото условие за християнството.[86]

Никой не може да вземе на сериозно Библията без да заключи, че според нея богатият трябва да бъде наказан за това, че е богат.[87]

Всяко открояващо се благосъстояние е спечелено по нечестен начин. . . . следователно, да бъдеш богат означава да бъдеш нечестив.[88]

Миранда продължава като твърди, че всички „богати” – онези, които имат „открояващо се благосъстояние” (всяка собственост над най-малкия общ делител), което означава всички членове на обществото над нивото на бедността – са виновни (непряко, но реално) за убийството на милиони хора. След това, цитирайки библейските заповеди за смъртно наказание на убийците, той призовава за масово екзекутиране на „богатите” от ръцете на тълпата. „Това е насилие; и то не само е позволено, то е заповядано от единия истински Бог. Човешкото общество трябва да се защити от тези, които го нападат.”[89]

Това е повече от абстрактна марксистка икономика. Това е повече от програми за социални грижи. Това е конкретна политика на революция и тирания. В името на Исус Христос, защитниците на теологията на освобождението проповядват завист, кражба и масово избиване. Даже Сайдър и Тейлър признават, че вероятният резултат от техните политики ще бъде такъв, че „стотици хиляди, може би дори милиони, могат да умрат.”[90] Да го кажем с най-ясни думи, теологията на освобождението е теология на масовото убийство.

Нека станем материални

Въпреки че д-р Сайдър твърди, че не е сигурен в избора между капитализъм и социализъм, явно е къде са неговите инстинкти. Той желае държавен контрол над всяка област от икономическата дейност (включително „икономически дейности” като решението на семейството колко деца да има). Както по-рано подчертах, това трябва да се очаква. Всяка социалистическа или интервенционистка програма трябва да се стреми към пълно господство над всички страни на човешката дейност. Не можете да контролирате един фактор в икономиката, ако не контролирате всички фактори. Има място само за един бог, един агент на икономическо планиране.

Предвид това, забавно е – почти – да четем призивите на Сайдър за „ненасилие.”[91] Неговата собствена политика на тотално държавно планиране и контрол изискват всякакъв вид насилствено нарушаване на свободата. Те изискват въоръжени мъже да налагат отнемането на собствеността. Те трябва да водят до проливане на кръв, или поне до заплаха от него. Да твърдиш, че си пацифист, докато работиш за установяването на тирания, е просто лъжа. (От друга страна, ако д-р Сайдър е наистина некомпетентен, той вероятно просто не осъзнава какво казва.)

Въпреки умствените извъртания, през които Сайдър преминава, за да прикрие своята скрита подкрепа за насилието, неговите другари от Jubilee Fund са (както винаги) по-откровение. Както видяхме, по време на жестоката и кървава сандинистка революция в Никарагуа Jubilee Fund изпращаше пари на убийците марксистки партизани – и ненасилственият д-р Сайдър, един от членовете-основатели, просто може би не е забелязал това. Тяхното списание, theOtherSide, представяше революцията като „борба за справедливост” между евангелски християни и тираничен диктаторски режим.[92] Един от писателите, явно поласкан от възможността да интервюира двама сандинистки ръководители, задаваше трудни, радикално библейски въпроси, като: „Кое прави един поет добър?”[93] Когато революцията завърши, това важно издание на върха на социалната справедливост възкликна възторжено, „Пролетта настъпи в Никарагуа.”[94] Онези, които бяха избити или изнасилени с помощта на Jubilee Fund щяха да го опишат по друг начин, разбира се. Някои хора никога не разбират.

След това дойде Ел Салвадор (не че има нещо вярно в Теорията на доминото, да знаете), и отново theOtherSide помагаше на Министерството на Пропагандата. Един писател призна, че: „Ел Салвадор наистина има някои въоръжени организации, които са Марксистки по характер.” Той обаче твърдеше, че марксистите „са съгласували своите усилия и програми с волята на народа.”[95] Естествено. Но както казва председателят Мао, „Ние трябва първо да сме наясно кого имаме предвид под ‘народа.’” Той обяснява:

Класите, обществените слоеве и обществените групи, които одобряват, подпомагат и работят за каузата на социалистическото строителство, всички те влизат в категорията народ, докато обществените сили и групи, които се противопоставят на социалистическата революция и са враждебни на социалистическото строителство, всички те са врагове на народа.[96]

На комунистите съвсем не им е трудно да съгласуват своите програми с волята на народа, защото те решават кои са „народа.” Онези, които се противопоставят на социализма, просто не са хора.

Същият писател за theOtherSide отива по-нататък като предупреждава читателите си никога да не използват думата тероризъм, когато описват действията на революционерите, защото те са „сили на съпротива”; така че каквото и да правят, то не е терор.[97] Един Презвитериански служител се изказва по подобен начин в Sojourners:

Насилието в Писанието не е каквото някой върши, за да се опита да защити потиснатите бедни от несправедливостта, която заплашва живота им. По-скоро, насилието в Библията се отнася до това, което потиснатите бедни понасят от ръцете на своите богати потисници.[98]

Това може да ни даде идея за това какво Сайдър има предвид, когато казва, че е против „насилието.” Насилие е само това, което висшите класи правят на нисшите класи. Това, което нисшите класи вършат може и да е насилствено, но не е насилие.[99]

Основното, което трябва да се разбере по този въпрос, е централния факт, че призивите на д-р Сайдър за „благотворителност” и „равенство” призовават за действия от страна на държавата. Това означава насилие, използване на сила. А това означава пистолети, полицейски палки, затвори, въоръжени отряди и всичко останало. Както Пол Джонсън добре забелязва, „разрушителният капацитет на индивида, колкото и да е зъл, е малък; но този на държавата, колкото и да е добронамерен, е почти неограничен.”[100]

Социализмът е неотделим от насилието. Независимо от своите изповеди на мирни намерения, социалистите навсякъде трябва да прибягнат до употребата на насилие, за да постигнат целите си. Те не могат да постъпят другояче. Самата природа на социализма –държавата да получи власт да регулира дейностите на хората и да конфискува тяхната собственост – изисква насилствени действия. Успехът на всяка социалистическа програма за „поземлена реформа” зависи само от едно нещо: коя страна разполага с повече огнева мощ.

Ако д-р Сайдър наистина желаеше „ненасилствена революция,” той би ограничил себе си до увещаване на богатите граждани да подарят своите притежания – като остави на тяхната лична преценка доколко ще се съобразят с неговите искания. Но професорът не се ограничава с това. Той постоянно призовава за въвеждане със закон на неговите искания. Това означава намеса на държавата. А единствената причина за намеса на държавата е, че държавата притежава законов монопол върху принудата и насилието. Държавата има по-голяма огнева мощ. Програмата на Сайдър за Нежно Побутване е просто временно средство. Неговата цел неизбежно е въоръжената сила. Така че не е случайно, не е пропуск, че колегите на професора в Jubilee Fund използват пари от дарения, за да финансират кръвожадни терористи.

В своето ново издание д-р Сайдър се противопоставя на това обвинение:

Твърдението, че християните трябва да работят политически, за да променят онези страни на нашите икономически структури, които са несправедливи, не е призив към насилствена революция, която ще наложи насила централизирано общество на държавна намеса. Аз вярвам, че пътят на Исус е пътят на ненасилствената любов, дори спрямо враговете. Затова отхвърлям използването на смъртоносно насилие. Разбира се, упражняването на политическо влияние в едно демократично общество включва употребата на несмъртоносен натиск (или сила). Когато прокарваме закони за наказване на управляването на автомобил в нетрезво състояние или превишената скорост, ние използваме подходящ вид несмъртоносна сила. Същото важи за приемането на закони, които променят външната политика спрямо бедни народи, правят търговските отношения по-справедливи, ограничават подтисническите политики на мултинационалните корпорации[101] или увеличават чуждестранната икономическа помощ. В едно демократично общество, разбира се, такива промени могат да се осъществят само ако мнозинството свободно се съгласи или поне мълчаливо се примири. (стр. 195)

Това явно минава за задълбочено мислене сред завършващите студенти в Йейл. Чудя се дали някой с ограничения опит на Сайдър някога е задавал очевидните въпроси: Какво се случва когато пияният шофьор и нарушаващият скоростта не се „примирят мълчаливо”? Какво става, когато продавачът на хероин, убиецът на деца, изнасилвачът или мръсната капиталистическа свиня (какъвто може да е случаят) напълно откаже да приеме каквото и да е наказание, което демократичното общество сметне за подходящо? Ами ако той силово се съпротиви на полицая? Ами ако използва оръжие? В един момент линията ще бъде пресечена, и налагащият правосъдие ще трябва да стисне зъби и да стане смъртоносен. Силата да убиваш е абсолютно неизбежна основа на всяка употреба на „несмъртоносна” сила.

Вероятно това не е истина в утопичното, идеално общество на д-р Сайдър, където всеки кротко се покорява и следва заповеди (със сковаващата помощ на хапчетата сома?). Но в реалния свят имаме Божието Слово, което дава на държавата силата на меча, за да бъде използвана за въздаване на гняв върху злотворците (Римляни 13:4). Наистина, „държавата е основана на мъздовъздаване. . . . Държавата или ще упражнява Божия гняв срещу греха, или ще упражнява човешкия гняв срещу Бога и Неговия народ.”[102]

Истината е, че ако Сайдър е решен да конфискува собственост и насила да определя решенията на милиони хора (както неговите политики изискват), той трябва да използва оръжие. Защото той може да бъде сигурен в това: Ако държавата няма оръжия, някой друг ще има. Най-малкото, държавата трябва да бъде готова да използва смъртоносна сила срещу онези, които незаконно използват смъртоносна сила. Да го кажем с най-прости думи, всяка сила предполага смъртно наказание. Ако Сайдър въобще желае да използва някаква сила срещу собствениците, по-добре да е готов да отиде докрай. И ако се пробва в Тексас, по-добре да си вземе армия. Продължавай, професоре: Направи деня ми весел!

От дулото на оръжието

Социализмът неизбежно изисква насилие; всички утописти са по определение насилници.[103] Както подробно описва забележителният труд на Пол Джонсън, Modern Times, „опитът на двадесети век изрично показва, че утопизмът никога не е далеч от бандитизма.”[104] „През първите шест месеца от 1918 ЧК [Лениновата тайна полиция] екзекутира, според нейните официални данни, само двадесет и двама затворници. През втората половина на годината тя извършва 6,000 екзекуции, а през цялата 1919 – около 10,000. У. Х. Чембърлейн, първият историк на революцията, който е бил очевидец, изчислява, че към края на 1920 ЧК е изпълнила повече от 50,000 смъртни присъди.”[105] Важно е също да помним, че „царската тайна полиция, Охрана, е наброявала 15,000, което я е правело най-голямата в света организация от този род. За сравнение, за три години от своето създаване, ЧК е имала състав от 250,000 постоянни агенти. Мащабът на нейната дейност е съответствувал на този размер.”[106] Работническият рай в Народна Република Китай е също достоен да бъде вписан в поучителната статистика: За една година броят на умрелите в резултат на политиката на Мао на „Големия скок” достига близо тридесет милиона.[107]

Проницателната характеристика от Джонсън на В. И. Ленин може да бъде описание и на д-р Сайдър и много други „насилници утописти”: „Ленин разсъждава изцяло от гледна точка на контрола, а не на производството. Той смята, че ако създаде правилна система за контрол (с Политбюро, което взема всички важни решения), резултатите ще последват неизбежно. Той не знае нищо за процеса, чрез който се създава благосъстояние. Той харесва цифрите: през целия си живот има ненаситен апетит сборници с документи. Човек би си помислил, че вътре в Ленин има един гениален счетоводител, който се бори да излезе навън и да бомбардира света със счетоводни книги.”[108]

Винаги трябва да помним, че държавата не е Бог; тя не може да създава от нищо. Всичко, което държавата може да направи, е да насочва ресурси от едни цели към други. Държавите не размахват магически пръчки; вместо това те насочват оръжия към главите на своите граждани, за да вземат насила пари от тях. Според някаква извънземна логика, тази тактика би трябвало да доведе до свръхизобилие от благословения за народа (жертвите). Но истинското икономическо развитие не може да се постигне чрез държавен контрол. Отново, това се свежда до истината, че държавата не е Бог и не може да притежава достатъчно знание, за да упражнява подходящ контрол. Така че държавният „контрол” не е това, което се опитва да бъде; той е просто тирания. „Няма начин да се въведат в един компютър представите на хората за техните собствени предпочитания, способности, възможности и потенциал, или техните вероятна реакции на промените в тях, или информацията и знанието разпределени сред хората, които съставят обществото.”[109]

Само Бог може да управлява икономиката. Никой диктатор не може да познава (или определя) индивидуалните предпочитания, желания и постоянно променящи се вкусове и ценности на милиони хора. Това, което наричаме „пазар,” е просто най-ефективното и надеждно средство за хората да изразяват своя избор. Не е възможно някой човек или комитет да може да добие необходимата информация за да контролира икономиката. Не е възможно някой да знае какво са „стоките,” или колко „ценни” са, или колко „оскъдни” са. Никой не може да познава постоянно променящите се системи на ценности (и „нуждите”) на милиони хора; и никой не може да знае предварително какво някой млад енергичен предприемач ще изобрети – утрешната версия на автоматичната писалка или компютърния чип, която незабавно ще изхвърли днешните изчисления в кошчето за смет. Единственият начин тази информация да стане известна е чрез неконтролираните цени на пазарния ред. По своето естество свободната конкуренция е процедура на откриване.[110] Когато хората са свободни да изразяват своя избор, резултатът е пазарен ред, който никой не е организирал (нито би могъл) – това, което Ф. А. Хайек, следвайки Адам Фергюсън, нарича „плод на човешки действия, но не и на човешко планиране.”[111]

Една от най-важните страни на пазарния ред – който социалистическата „икономика” никога не може да осъществи – е неговата функция на проводник на информация. Когато пазарът работи свободно, без намеса на бандити или бюрократи, неговите цени отразяват точно реалните нужди на хората. Това дава на предприемачите и производителите информацията, която им е необходима да насочат ресурсите най-ефективно, за да служат най-ефективно на нуждите на хората.

От друга страна, когато пазара е препятствуван, информацията се забавя и изкривява. А ако пазарът бъде напълно премахнат, както е при социализма, въобще няма информация. Единственият начин социалистическите икономики да работят е като следят ценовата информация, давана от свободния пазарен ред. Бюрократите след това използват тази информация за да определят своите собствени цени. Без пазарния ред социализмът въобще не може да работи. Както Лудвиг фон Мизес блестящо показва, главното проклятие на социалистическата система е, че икономическите изчисления са невъзможни.[112] Без пазарната система на печалба и загуба – механизма, чрез който се определят цените, чрез множество индивидуални икономически решения – абсолютно няма начин да се оцени икономиката. Къде трябва да бъдат насочени енергията и капиталът? Колко струват материалите и продуктите? Без пазара просто няма начин да за пресмятане на каквото и да е. (Ако не вярвате на това, опитайте го. Това може да се направи; и този аргумент на Мизес никога не е опровергаван откакто той го формулира през 1922. Всъщност, общество без пазарно ценообразуване и пресмятане е напълно немислимо: дори не можем да си го представим – което е една причина нито едно социалистическо общество никога да не достигне истински социализъм. Единственото нещо, което социализмът някога е могъл да даде на своите привърженици, е „гарантираната заплата” от Римляни 6:23.)

П. Т. Бауър задава този интересен въпрос: „Как бихте оценили икономическите перспективи на азиатска страна, която има много малко земя (и при това само ерозирали хълмове), и която е всъщност най-гъсто населената страна в света; чието население бързо е нараснало както поради естествен прираст, така и поради имиграция в големи размери; която внася всичкия си нефт и суровини, и даже голяма част от водата си; чието правителство не се занимава с планиране и не упражнява никакъв контрол върху валутната обмяна или ограничения върху вноса и износа на капитали; и която е единствената останала западна колония с някакво значение? Бихте си помислили, че тази страна трябва да е обречена, освен ако не получава огромни външни дарения. Или по-скоро би трябвало да вярвате това, ако вярвате на това, което политиците от всички партии, Обединените Нации и техните свързани организации, изтъкнатите икономисти и първокласната преса говорят за слабо развитите държави.”[113]

Страната е, разбира се, Хонг Конг, който е станал толкова могъщ индустриален център, че големите западни нации издигат търговски бариери за да защитят своите местни производства от неговия внос! Урокът: „Липсата на природни ресурси, включително земя, няма нищо или почти нищо общо с бедността на индивидите и на обществата. . . . Малкият размер и лошата производителност на селските стопанства в такива области [слабо развити страни, или СРС] отразява не недостига на земя, а главно липсата на стремежи, предприемчивост и умения. . . . Земята сама по себе си е непроизводителна и не дава нищо ценно на човека. Тя става производителна в следствие на стремежите, схватливостта, изобретателността и усилията. Тези качества и характеристики са много неравномерно разпределени между различните индивиди, групи и общества.”[114]

В допълнение към явлението на превръщането на Хонг Конг в основен промишлен център, бихме могли да цитираме други примери на икономики от СРС, които не биха могли да бъдат предсказани: каучуковата промишленост в Югоизточна Азия или производството на какао в Западна Африка. Това, което ги прави възможни, не е държавното планиране. Те се появяват, защото много милиони хора правят избор и се възползват от възможностите да подобрят своето икономическо положение. А за да направят своя избор, те нямат нужда да знаят какво прави всеки друг; нито имат нужда от това да упражняват тоталитарен контрол върху пазара. Те просто имат нужда да знаят какви възможности имат на разположение. Те просто се нуждаят от свобода, и отговорността, която я съпровожда – идеи, които практически всеки човек разбира, с изключение на политиците, журналистите, професорите на държавна заплата, църковните служители и редакторите в InterVarsity Press.

Свободата е винаги повече от чистата „икономическа” свобода. „Децентрализираното икономическо вземане на решения е тясно свързано с другите съставки на личната свобода, включително изразяването на мнение и движението на хора и тяхната собственост. Не е случайно, че тези елементи на свободата се намират в пазарните икономики, а не в строго контролираните икономики.”[115] Една държавно управлявана икономика не може да не ограничава свободата във всяка област на живота. Директивите на бюрократите все повече заместват решенията на индивидите в трудовата заетост, жителството, транспорта, броя на децата и безброй други подробности от личния живот. Всички тези области въздействуват върху икономиката; следователно, ако някой иска да контролира икономиката, той трябва да контролира и тях. А това означава, че всичко в живота внезапно придобива политическо значение. Целият живот се политизира.

Когато държавата в своята законна област, тя нормално е само странична грижа за обикновения човек. Но когато самият живот се политизира, държавата придобива огромна важност в живота на хората. Всяка незначителна приумица на управляващата класа може в крайна сметка да има драстични ефекти върху населението.[116] Според разбиранията на Ленин, политиката е винаги въпрос кой какво прави на кого.[117] Това означава, че въпросът коя партия е на власт е най-главният в умовете на хората. Тяхната икономическа дейност, а често и тяхното лично оцеляване, могат да зависят от отговора. И така, вместо да се съсредоточат върху производителни усилия, те пренасочват своята енергия и ресурси към политическа дейност. Борбата за политическо надмощие заема централно място в живота на нацията.

Точно това е причината политическите борби в Третия Свят да са толкова кръвопролитни. Поради всеобхватния държавен контрол политическите проблеми са често буквално въпрос на живот и смърт за милиони хора. Както Бауър често подчертава, Третият Свят не може да бъде разбран без този най-основен факт на човешкото съществуване там: политизирането на живота.[118]

Към края на Глава 13 цитирах известната реч на председателя Мао, че „политическата власт произтича от дулото на оръжието.” Обикновено малко се знае за проницателния контекст на това изявление, който показва какво се случва, когато се достигне почти тотална политизация. Мао казва следното: „Всеки комунист трябва да осъзнае истината, ‘Политическата власт произтича от дулото на оръжието.’ Нашият принцип е, че Партията контролира оръжието, и на оръжието никога не трябва да се позволи да контролира Партията. Все пак, като имаме оръжия, ние можем да създаваме партийни организации, както показват могъщите партийни организации, които Осма Пехотна Армия създаде в северен Китай. Можем също да създаваме кадри, да създаваме училища, да създаваме култура, да създаваме масови движения. Всичко в Йънан е създадено чрез оръжието. Всички неща произтичат от дулото на оръжието.”[119]

Мао е прав. Без пазарния ред, който оставя хората свободни да правят своя икономически избор, всичко произтича от дулото на държавното оръжие. Във всяка част от живота човекът е подчинен на властта на държавата – условие, което много се харесва на хората, които искат абсолютна власт над другите. Напълно основателно Бауър отбелязва, че пазарният ред е необходимо условие за личната свобода; редът на тоталната държава е просто „клептокрация.”[120]

„Чуждестранна КАКВО?”

„Въпреки многобройните критики, Виетнамската програма се цитира както от официални, така и от неофициални източници като модел за това какво може да постигне американската помощ. . . . Държавната машина беше направена по-ефикасна и за известно време по-чувствителна към исканията на народа; постепенно режимът на Дием изгради определен политически консенсус, както и силна национална армия. Инфлационните последствия от основните отбранителни програми бяха овладени, а икономическата производителност нарасна. Накрая се осъществи бавно подобряване на човешките свободи и в градските, и в селските райони, въпреки че напредъкът в тази област не задоволи напълно американските надежди. Във всеки случай средствата, използвани от самото правителство, бяха доставени от американски фондове или бяха предприети в отговор на американски предложения.”[121]

„Чуждестранната помощ показа своята полезност и гъвкавост, които й спечелиха отличително и постоянно място в арсенала на мира.”[122]

Попитайте повечето хора какво е Третият Свят, и те ще ви отговорят, че той се състои от „бедните народи,” като че ли светът е спретнато и удобно разделен на две части: една трета (западните страни) богата, и две трети (Юга) бедни. Един от проблемите на тази картина е, че всъщност „няма ясна точка на прекъсване, няма ясно разграничение в международната класация на доходите, което означава, че чертата на разделение между двете глобални категории е произволна. От това следва, че степента на различие е също произволна.”[123]

Нещо повече, истината е, че народите от Третия Свят не са една хомогенна съвкупност от хора със сходни грижи и проблеми. Културните различия между тях могат да бъдат толкова радикални, колкото различията им със Запада. „Третият Свят включва милиони аборигени и пигмеи, народи с древна и изтънчена култура, и други, използващи високо развити методи на бизнес и технология. Да се разглежда изключително разнообразната човешка природа на по-голямата част от човечеството, като че ли тя е от един вид, или неразличима еднообразна постоянна маса, която при това не би могла да излезе от това си състояние без външни помощи, е едновременно погрешно и унизително.”[124] Тиръл описва развитието на клишетата: „В началото беше неразвитият свят, който след това стана недоразвит свят, после развиващ се свят, след това по-слабо развит свят, след това Юга. Никой не знае как да го нарече, може би защото той никога не е съществувал реално.”[125]

Тогава какво всъщност е Третият Свят? Има един фактор, който наистина свързва тези народи, една обща характеристика, която определено ги прави част от Третия Свят. Тази характеристика „не е бедността, стагнацията, експлоатацията, братството или цвета на кожата. Това е получаването на чуждестранна помощ. Понятието Трети Свят и политиката на официална помощ не могат да се разделят. Едното не може да съществува без другото. Третият Свят е просто име на група от страни, чиито правителства, с редки и случайни изключения, искат и получават официална помощ от Запада. . . . Следователно, Третият Свят е политическо, а не икономическо понятие. . . . Третият Свят или Юга е просто нещо съществуващо за колективно пазарене със Запада. . . . Целта на Третия Свят като съвкупност е да извлича или измъква пари от Запада.”[126]

Голяма част от изследванията на лорд Бауър през годините разглеждат бедствените – неизбежно бедствените – последствия от чуждестранната помощ върху страните от Третия Свят. Както той показва, използването на понятието помощ за описване на международните парични преводи е доста погрешно определение за проблема.

Вероятно най-важното за запомняне нещо относно чуждестранната помощ е, че тя категорично не отива при онези жални, измършавели деца от плакатите. Чуждестранната помощ отива при управниците. Точка. Това означава, че действителната функция на помощта е да увеличава властта на държавата над народа. Независимо от мнението на професор Сайдър и неговата пасмина, подкрепата за тоталитарните диктатори в никакъв случай не е същото нещо като помагане на бедните. Всъщност, чуждестранната помощ насърчава получаващите правителства да следват безотговорна и разрушителна политика, като знаят със сигурност, че когато нещата се провалят, Западът ще ги спаси отново.[127] От гледна точка на привидната цел – намаляване на бедността – чуждестранната помощ е вредна, тъй като „да се подпомагат управляващите поради бедността на техните поданици не прави нищо да попречи на политиката на обедняване.”[128]

Едно основание за помощта е, че ако не я даваме на Третия Свят, то Съветите ще го направят; така, ако искаме да запазим Третия Свят извън съветския лагер, трябва да изпращаме пари на техните правителства. Ако това е истина, трябва да престанем да я наричаме помощ и да я назовем с истинското й име: принудителни плащания. Но нека засега пренебрегнем този въпрос. Нека също пропуснем факта, че самата съветска държава е могла да оцелее единствено поради щедростта на американските данъкоплатци. Нека просто се съсредоточим върху логическите грешки на твърдението. Прехвърлянето на данъчни бележки от държава на държава не помага за развитието на пазарно ориентирано общество; всъщност, то е негово отрицание. Нещо повече, то положително насърчава нарастването на тоталната държава и политизирането на живота в страните получатели. Чуждестранната помощ просто превръща получателите в „малки Съвети.” Не трябва много да се учудваме, че толкова много от нашите клиенти са враждебни към нас. Принудителните плащания не действуват.

През последните двадесет години някои хора осъзнаха същностните проблеми на чуждестранната помощ от държава към държава и вместо това защитаваха така наречената „многонационална помощ,”[129] означаваща чуждестранна помощ от правителство към агенция по международно развитие към правителство. Това, надяват се нейните защитници, ще деполитизира помощта; Сайдър твърди, че „политическата злоупотреба с хранителни помощи може до голяма степен да се предотврати, ако хранителните помощи минат през многостранни канали.”[130] Но както Бауър подчертава, помощта все още излиза от джобовете на данъкоплатците и следователно не може да не бъде политическа до някаква степен. Все още тя е насилствено прехвърляне на средства от една група на друга по решение на държавните чиновници.

Но нещо повече, многонационалната помощ просто „заменя политическия контрол на правителството-донор върху националната помощ с политическия контрол на международната организация.”[131] Тя все още политизира живота на получателите на помощта, защото парите все още неизбежно се дават на държави. Многонационалната помощ е неполитична единствено в смисъл, че получаващите правителства са дори по-малко отговорни към донорите, отколкото са били преди: „Както в общественото, така и в частното изразходване на средства, колкото е по-далечна връзката между тези, които доставят средствата, и онези, които ги използват, толкова е по-вероятно парите да не се използват ефективно за постигане на техните обявени цели. При многонационалната помощ няма никакъв контакт между донорите (данъкоплатците) и тези, които я харчат (администраторите на помощта и получаващите държави).”[132]

Подобно на другите бюрокрации, организациите за многонационална помощ и техните служители имат две основни цели в живота: харчене на пари и увеличаване на бюджета (до две трети от бюджета на организациите за помощи ще бъде изразходван за „административни разходи”).[133] Томас Соуъл превъзходно обобщава ситуацията:

Да го кажем направо, бедните са златна мина. Докато бъдат изследвани, съветвани, експериментирани и обслужвани, бедните ще са помогнали на много либерали от средната класа да станат богати с държавни пари.

Бауър коментира: „Както толкова често става, хората, които възнамеряват да правят добро, забогатяват.”[134]

Изток и Запад

Голяма част от риториката, защитаваща безсмислицата на теологията на освобождението, е основана на обвинението, че традиционната християнска мисъл (която се придържа към върховенството на Писанието) е „Западна” и следователно едностранчива и погрешна. Това е могъщо обвинение, което гарантирано прави измъчваните от вина западни евангелисти да се гърчат от срам. (Всъщност, те са доста прави да се чувствуват виновни – не за своето западно наследство, а за това, че не го разбират и не живеят според него.) Нека тук да зададем един дързък, нахален въпрос: Какво означава „Западен”? Какво е направило Запада „Западен”? Защо Изтокът не е „Западен”? Каква е същностната разлика? Отговорът е (както всяко дете в неделното училище трябва да знае), че Западът е християнски, а Изтокът не е. Нямам предвид, че Западът е бил изцяло християнизиран, нито че Изтока е изцяло езически. Но това, което направи Запада „Западен” във възгледите – например, в неговите възгледи за закона, причинността, линейната история и в това, в което е ценен, относителното отсъствие на политическа тирания – е християнство, и само християнство. Това, което либерационистите от двете полукълба отхвърлят, е християнството и изобилните благословения, които то е донесло, даже и в своите разводнени форми. Което означава, че теолозите на освобождението мразят Бога.

Именно поради това (християнският) Запад получава обвиненията за бедността на Третия Свят. Професор Сайдър и неговите разпространяващи вина приятели изглеждат неспособни да схванат идеята, че всяка съществена вина лежи върху Изтока (или Юга, или каквото и да е то) – изродените езически философии, които са направили цели цивилизации безсилни пред „Природата”; необузданата тотална държава, която възпира производителността, наказва успеха и конфискува и малкото, което се произвежда; въобще, непокорството пред Божието ясно откровение, което наследява Проклятието (Римляни 1:18-32; Второзаконие 28). Въпреки че новото издание наистина съдържа цели два абзаца, признаващи влиянието на езическите възгледи за света и важността от евангелизиране (стр. 197), основното послание на д-р Сайдър не се е променило: Западът, чрез колониализъм и търговия, е виновен за причиняването на бедност в останалата част на света.[135]

Обратно на неисторичните брътвежи на колонифобния професор Сайдър, факт е, че „общуването със Запада е донесло благоденствие не само на бившите колонии в Африка, но и на други земи от Третия Свят, а някои от най-необразованите и бедни земи никога не са попадали под колониално владичество – например Афганистан, Тибет, Непал, Либерия и Етиопия. Някои благоденствуващи земи са все още колонии – например, Хонг Конг. А други безспорно биха били безкрайно по-богати, ако бъдат върнати на Кралицата, Кайзера или който и да е западен владетел.

Идеята, че бедността на Третия Свят съществува защото Западът бил заграбил ресурсите на Третия Свят, е безсмислица, която отразява широко разпространения мит, че успехът на малцината произтича от експлоатацията на мнозинството. Някои от най-богатите и най-напреднали страни в света никога не са имали никакви колонии в Третия Свят, които да експлоатират: например Швейцария и Скандинавските страни. Други богати и напреднали страни са колонии: например тези в Северна Америка и Австралазия. Нещо повече, повечето от ресурсите на такива страни от Третия Свят като Заир и страните, износителки на петрол, не биха имали никаква стойност, ако не бяха западните открития и западното предприемачество.

В много от страните от Третия Свят би имало много по-малко ресурси, ако Западът не ги е бил донесъл. Каучуковите дървета в Малайзия не произлизат от Азия – както ботаническото им име показва: Hevea brasiliensis. Нито пък чаят води произхода си от Индия (Camilla sinensis). И двете са донесени от проклетите британци.[136]

Преди колониалното управление в Гана там е нямало какаови дървета. Когато д-р Нкрума изгони империалистите, износът на какао беше стотици хиляди тонове, всички произвеждани във ферми притежавани и управлявани от африканци. Скоро тези ферми бяха национализирани от социалистическия жезъл на д-р Нкрума, и сега са развалини. Преди сто години в това, което сега е Нигерия, е нямало производство на какао. Нямало е износ на фъстъци или памук. Произвеждали са се единствено малки количества палмово масло и палмови ядки. По време на обявяването на независимостта, Нигерия изнася всичко това на световните пазари. Две десетилетия по-късно, Нигерия е нетен вносител на всички тези продукти, освен на какаото.[137] Други постколониални държави имат същата зла участ.”[138]

Западна експлоатация!

Как е възникнала теологията на освобождението в Латинска Америка? Тя често бива представяна от своите глашатаи като местно движение, породено от страданията, борбите и новаторските разсъждения и обсъждане на теолозите-либерационисти. В действителност, теологията на освобождението е чуждестранен внос. Едуард Норман пише, че „чуждестранните църковни служители са тези, които навсякъде се отличават със своята радикална политика и които са най-откровени в нейното изразяване. Всъщност, по-голямата част от това, което западните християни приемат за характерно ‘латиноамериканско’ католическо мислене, се оказва влияние на европейски и северноамерикански мисионери и свещеници. . . . Освен самите чуждестранни свещеници, другите, които се открояват със своя политически радикализъм, са латиноамериканци обучавани за свещеници или учили в чужбина – особено в европейски университети, и конкретно в Лувен, Белгия. Там са възприели версии на марксизма от буржоазните радикални кръгове, с които са общували.”[139]

Това е една стара, стара история: Мисионерския факултет на семинарията изнася революция на мисионерското поле.[140] Самата антизападна идеология е продукт на Запада! Както е документирано в Китайския социализъм на Мартин Бернал, социалистическите идеи са представени на китайските интелектуалци от британски и американски мисионери през 90-те години на деветнадесети век.”[141] В края на краищата, християнските мисионери са отговорни за десетките милиони китайци, избити от комунистическата власт. Подобно, както вече видяхме, сандинистката революция в Никарагуа беше често приветствувана и насърчавана от християнски организации като пример за най-доброто, което теологията на освобождението може да произведе. Със своите терористи, подкрепяни с десятъци и дарения от американски християни, загрижени за бедните, сандинисткият режим започна да контролира Църквата и да насочва нейните политики. Резултатът от това беше конфискуване на църкви и яростно преследване, измъчване и избиване на верните християни, които не се покланят пред Кесаря.[142]

Теологията на освобождението е западна, бяла, буржоазна идеология, която определени латиноамерикански демагози намират за удобна за своите цели на манипулиране чрез вина. Както Норман заключава: „Западните християни, които се вслушват в латиноамериканската църква с вярата, че това е автентичният глас на Третия Свят, чуват само ехото от собствените си гласове.”[143]

Основна грешка на либерационистичните идеолози е тяхното високомерно незачитане на съвсем реалните различия в икономическото поведение на различните етнически и културни групи в Третия Свят. Според тях единствените съществуващи различия са разликите в резултатите, произтичащи от „факта,” че богатите са добили своите „незаслужени” богатства за сметка на бедните. Разбира се, наистина има няколко забележителни примери на незаслужени доходи, но социалистите обикновено не говорят за тях: „доходите, произлизащи предимно от дадените от държавата привилегии. Такива привилегии са особено значителни и широко разпространени в изключително политизираните общества в Третия Свят. Многобройните им форми включват държавни субсидии, ограничаване на конкуренцията, издаването на лицензи и привилегировани форми на заетост.”[144] Съмнително е дали Сайдър има предвид точно тези форми на привилегировани доходи.

Защо социалистите наблягат толкова много на разликите в доходите? Защото тяхната цел е да предизвикат завист и възмущение – „унищожаващи душата чувства, които лесно разяждат хората, засегнати от тях,”[145] казва Бауър, повтаряйки предупреждението на Соломон, че завистта е „гнилота на костите” (Притчи 14:30). Бауър също отбелязва манипулацията чрез вина, с която е изпълнена литературата на теологията на освобождението: „Изразителите на колективната вина рядко изследват както основанията за своите изявления, така и следствията от политиката, която предлагат, В контекста на чуждестранната помощ, такива изявления най-вероятно ще доведат до безразборно прехвърляне на пари към правителства от Третия Свят или към различни международни организации. Ударението върху вината пречи на внимателното изследване както на условията в страните получателки, така и на поведението на получаващите правителства. Тези съображения са уместни, особено защото вината толкова често се представя за състрадание и толкова лесно се бърка с него. Изразителите на вината обикновено се самоизключват от своите обвинения; те не говорят за mea culpa, а за nostra culpa, или по-скоро за vestra culpa. Това не е случайно; изявленията на колективна вина вървят заедно с упадъка в чувството за лична отговорност и усещането за личен грях.”[146]

Един от най-ерудираните и чувствителни римокатолически писатели относно теологията на освобождението е Джеймс Шал, автор на забележителна книга по този въпрос.[147] Всеки, който желае да разгледа въпроса задълбочено, определено трябва да използва труда на Шал, който също съдържа няколко проницателни статии от други учени. Неговата основна теза, убедително доказана, е, че „в основните си черти самата теология на освобождението е причина за продължаващата недоразвитост,” и той предупреждава, че „в края на краищата нейният растеж и успех ще установят в Латинска Америка живот на социалистическа бедност на ниско ниво, налагана от строга партийно-военна дисциплина, контролираща икономическата дейност и движенията на народите.”[148] Характеризираща се с бунтарска, водена от завист реторика и ширещо се невежество относно основни икономически принципи, казва той, тя много повече наподобява на извращенията на Френската Революция, отколкото на каквото и да е нещо от Писанието или християнската традиция.[149]

Наблюдаването на свещениците обикновено е депресиращо занимание. Но все повече се виждат насърчаващи и освежаващи изключения от манията на освобождението. Едно от тях е африканският епископ монсеньор Бернар Будудира от Бурунди, централна Африка, чиито превъзходни бележки в една скорошна статия са обобщени от П. Т. Бауър: „Главната тема на епископ Будудира е, че местните общества в Африка и на други места навсякъде в Третия Свят пречат на материалния прогрес. Епископът настоява, че икономическото подобрение на един човек зависи от самия човек, конкретно от неговата умствена нагласа и особено от неговото отношение към работата. В Африка и на други места в Третия Свят е разпространено сляпото приемане на природата и нейните капризи. Човек вижда себе си не като правещ историята, а като страдащ от нея. Епископът прави заключението, че посланието на Христос освобождава хората от оковите на племенното мислене и ги води към по-голямо осъзнаване на собствената отговорност. Необходимите промени могат най-добре да бъдат постигнати от християнски групи, работещи с местните общности.”[150]

Като сравнява библейската гледна точка на епископ Будудира със същностно еретичните възгледи, публикувани в последните папски документи за „социална справедливост,” лорд Бауър заявява откровено: „Отговорността на човека за последствията от неговите действия и фундаменталната разлика между хората и останалата част от създанието са основни християнски принципи. Те са свързани с въпросите, повдигнати от папата; но в тези документи те са пренебрегнати. . . . Тяхната утопична, хилиастична идеология, съчетана с прекомерно занимаване с разликите в доходите, е смесица от идеите на миленарианските секти, големите претенции на ранните американски защитници на чуждестранната помощ и месианската съставка на марксизма-ленинизма.”[151]

Краят на ереста

Главният, непосредствен теологичен източник на теологията на освобождението се намира в писанията на немския марксистки теолог Юрген Молтман, създател на така наречената „теология на надеждата.”[152] Но проницателният анализ на Робърт Уолтън на влиянието на Молтман върху либерационисткото движение разкрива един по-дълбок източник в окултната теософска традиция, която съществува от столетия: той показва многобройни съответствия между мисленето на Молтман и това на средновековните еретици[153] (за повече информация относно тези движения – включително връзката между пацифисткия социализъм и масовите убийства – виж Приложение 2, по-долу). Това въобще не трябва да ни изненадва; Фридрих Енгелс пише книга за кръвожадния Томас Мюнцер и неговата революция, посочвайки анабаптистките радикали и масови убийци като предшественици на марксизма.[154] Както Мартин Лутер отбелязва относно Мюнцер, склонността на всички еретични движения е към убийства:

Ако Каин не беше пролял кръв . . . той би могъл да прелъсти целия свят и да основе безумна ерес, но Бог му позволи да падне в грях.

Краят на всяка ерес е мечът. . . . Сатана, както каза Павел, не може да отрече себе си. Той трябва да изяви себе си като лъжец и убиец.[155]

Теологията и еклесиологията на Молтман са категорично в еретичната традиция, и са „по същество тоталитарни и кръвожадни.”[156] Съществува пряка връзка от Мюнцер до Молтман до Миранда – и до гниещите тела на индианците Мискито в джунглите на Никарагуа. Призивът към масови убийства не е отклонение на някои екстремисти; той е съществен за наследството на „християнските социалисти.” Краят на всяка ерес е мечът.

Затова времето за любезности свърши. Ако целият този дебат беше чисто академичен спор върху, да речем, някои подробности относно християнското използване на благосъстоянието, бихме могли да подходим към него в духа на онези затъпяващи статии, които толкова много радват абонатите на теологичните списания. Но ние говорим за убийци. Теолозите на освобождението може би изглеждат интересни и безобидни с техния вид на твърде заети и с техните професорски кръпки на лактите на ръкавите, с бележките под линия и определенията; но те защитават царството на терора. Не е като да не сме сигурни в техните мисли и намерения. Проблемът не е в познанието. Проблемът е в общото нежелание да осъзнаят, да разсъдят, да отсъдят праведно.

В края на краищата: Чии инструкции?

Започнах първата глава на тази книга с кратко разглеждане на изявленията на Сайдър относно авторитета на Библията. Този проблем в края на краищата е главната точка на спора между нас. Нека отбележим отново похвалните думи на Сайдър по този въпрос:

Според библейската вяра, Яхве е Господар на всичко. Той е върховният Господар на историята. Икономиката не е неутрална, светска област, независима от Неговото господство. Икономическата дейност, както всяка друга област от живота, трябва да бъде подчинена на Неговата воля и откровение.[157]

Следването на библейските принципи за правосъдие в обществото е единственият път към траен мир и социална хармония за всички общества.[158]

Забележете каква е същността на теологичния либерализъм – тя е позволяване на нашето мислене и живот да бъдат оформяни по-скоро от възгледите и ценностите на заобикалящото ни общество, отколкото от библейското откровение.[159]

Писанието, както винаги, е нормата.[160]

За нещастие, тези превъзходни бележки са придружени от настояването, че когато зададем конкретни въпроси относно Божията воля за икономическата област, „Библията не отговаря пряко на тези въпроси. Не намираме в Писанието подробни инструкции за нов икономически ред.”[161]

Така – въпреки че Бог е върховният Господар на икономиката; въпреки че икономиката трябва да бъде подчинена на Неговото откровение; въпреки че библейските икономически принципи ще осигурят траен мир и обществена хармония; въпреки че Писанието е нормата – няма никакви норми! Бог, Който е обещал всички тези чудесни благословения на онези, които Му се покорят, ни е изоставил без да ни даде дори инструкции! Накъде да се обърнем?

Наистина, точно това е въпросът. Както Ева откри, ако обявим Божиите инструкции за недостатъчни, или недостъпни, или просто „липсващи,” ще открием хора, които ще се радват да ни снабдят с подправени инструкции от самите тях. Като отрича, че съществуват божествени инструкции, Сайдър позволява на своето собствено „мислене и живот да бъдат оформени от възгледите и ценностите на заобикалящото ни общество,” както самият той толкова добре го изразява.

Професорът не е сам. През 1984 InterVarsity Press издаде Богатство и бедност: Четири християнски възгледа за икономиката с редактор Робърт Клауз. (Wealth and Poverty: Four Christian Views of Economics, ed. Robert Clouse). Четирите възгледа са: „капитализъм на свободния пазар” (според библейския закон), защитен от Гари Норт; „система на направляван пазар” (някакъв фашистки капитализъм, в който правителството контролира „свободния” пазар), защитавана от Уилям Дийл; „децентралистка икономика” (пораженчески, комунален социализъм), защитавана от Арт Гиш; и „централизирана икономика” (цялостна тотална държава), защитавана от Джон Гладуин. Най-забележителното в този сборник – който можеше да бъде с подзаглавие Три комунистически отрепки се срещат с Годзила – е, че противниците на Гари Норт, макар че не могат да се разберат помежду си кой вид социализъм да бъде приложен, са в пълно съгласие по един централен въпрос: Библията не дава инструкции за действие! Нека самите те говорят за себе си:

Дийл: Фактът, че нашите Писания могат да бъдат използвани да подкрепят или осъдят всяка икономическа философия, подсказва, че Библията не е предназначена да полага икономически план, който да се прилага за всички времена и места. (стр. 87)

Няма система, която да е същностно християнска по естество. (стр. 101)

Гиш: Библията не защитава конкретна икономическа система за света. (стр. 118)

Библията не защитава никаква конкретна форма, която нашият икономически живот трябва да приеме. (стр. 140)

Гладуин: Писанието не дава инструкции за формата на съвременното управление. (стр. 181)

В Писанието няма инструкции за идеална държава или идеална икономика. Не можем да се обърнем към главите от Библията и да намерим в тях модел за подражание или план за изграждане на идеална библейска държава и национална икономика. (стр. 183)

Никакви инструкции! Това бързо става главен припев в литургията на зараждащата се Социалистическа Църква. Наскоро той беше подхванат в монотон от комитета на Националната конференция на римокатолическите епископи в тяхното „Пасторско Писмо относно Католическото обществено учение и икономиката на САЩ.”[162] Макар епископите да казват, че Библията трябва „да оформя нашето видение” по някакъв неясен, неопределен начин, те бързат да ни уверят, че „Библията не ни дава и не може да ни даде прости и преки отговори на днешните сложни икономически въпроси.”[163] Те сигурни ли са? Проверили ли са? Няма доказателство да са го направили. Тогава откъде епископите вземат своите „инструкции” – своите стандарти за социална политика? За нещастие, твърде често се оказва, че епископите се облягат на пречупената тръстика на „популярния” социализъм от същия вид като този, който е чуруликан от нашите скороизлюпени интелектуални свраки – факт, който ги прави да изглеждат като „лявото крило на Демократичната партия, събрано за молитва,” както Питър Бъргър правилно отбелязва.[164] Общият подход на социалистическите епископи е поразително подобен на този на техните протестантски и анабаптистки колеги: „Епископите постоянно критикуват етатисткия подход към икономическия живот, но когато стигнат до конкретните неща, те препоръчват предимно държавни действия”;[165] нещо повече, „те никога не задават най-важния въпрос: как точно обществото върви от бедност към благоденствие?”[166]

Бъргър сам задава един точен въпрос: „Има основания да смятаме, че стратегията, на която епископите облягат престижа на Църквата, може да доведе по-скоро до нанасяне на вреда, отколкото до помагане на бедните. Залогът е човешки живот: тогава с какво право тези мъже се явяват пред нас облечени в мантиите на пророци и папи от древния Израел и смеят да ни кажат, че някаква съвкупност от високорискови политически решения представлява Божията воля за нашето време?”[167]

Точно така. С какво право? По-основно, по какъв стандарт?[168] Гари Норт пише: „Винаги бъдете подозрителни към някой идващ в името на Христос, който ви казва, че Библията не дава инструкции за действие. С основание можете да бъдете сигурен, че ще ви каже, че той има ‘ново, подобрено тълкувание’ на разглежданата тема, което е в съответствие с ‘главната загриженост’ на Библията, или ‘общия възглед’ на Библията, или каквато и да е друга модерна дума, която хората предпочитат да използват, когато се опитват да избегнат разглеждането на откритото учение на Библията.”[169]

Разбира се, трябва да бъде отбелязано, че членовете на самоназначената „Мирова комисия за католическото обществено учение и икономиката на САЩ” (която отправи прокапиталистически отговор към епископите) не са по-заинтересувани от библейските инструкции за действие, отколкото са техните бащи във вярата. Още в самото начало на своя документ те ни казват, че „християнското Писание не ни дава програмно ръководство за конкретните институции на политическата икономия,” и продължават одобрително да цитират учен, който заявява, че икономистът не трябва „да теологизира или морализира в своята тема или, което е по-лошо, да се опитва да извлича икономическа система от Светото Писание.”[170] Изглежда никой не желае да каже точно какво е толкова страшно в това да се извлича икономическа система от Писанието, но всички са съгласни: Опасно е.

Заместник-председателят на Мировата комисия, Майкъл Новак, е влиятелен учен, чиито трудове (особено последните) са постигнали много в обучението на римокатолици и протестанти относно действието на пазарната икономика и провалите на социализма. Но той също изглежда бърза да се освободи от угнетителния авторитет на Библията. В своя най-известен икономически труд Новак разглежда с подчертано неодобрение това, което той нарича „опит да се християнизира системата.”[171] Новак ни напомня, че нашето общество е „плуралистично”; така всяко основано на Библията „единство на моралния възглед,” всеки опит да се справим с обществените проблеми следвайки християнските ценности, са „неуместни.”[172] След това той казва нещо, което е много удивително: „Всекидневният живот е (според вярванията на християните) една борба със света, плътта и дявола. Опитът да наложим Божието Царство върху тази борба е опасен не само за човешката свобода, но и за самото християнство (и за всяка друга религия, изкушена по подобен начин)”[173] Аз си мислех, че Божието Царство може да бъде „опасно” само за света, плътта и дявола. Какъв е този възглед за „човешка свобода,” който изисква свобода от Божието управление? Какво трябва да наложим върху тази борба, ако не Божието Царство? Има ли по-”подходящо” царство?

Нататък Новак ни казва, че „християнските символи [т.е. стандарти] не трябва да се поставят в центъра на плуралистичното общество. Те не трябва да отказват да зачитат трансцендентното, което другите достигат по други начини.”[174] Да, но какво да кажем за факта, че християнството май се оказва истина? Откъде идват „не трябва” и „не може,” които Новак използва? Кой казва? Как е възможно някой християнин да почита някакво „трансцендентно” нещо (т.е. лъжлив бог) „което другите достигат по други пътища”? „Да нямаш други богове освен Мене,” заповядва Господ, гърмейки от Синай (Изход 20:2). Нека погледнем фактите в лицето, другари: Бог просто не харесва плурализма. Със сигурност Той не насърчава почитта към “трансцендентния” златен телец (Изход 32), или “трансцендентните” богове на ханаанците (Второзаконие 7:1-5; 12:1-3; 13:1-18; 17:2-7); всъщност това, което ханаанците наричаха трансцендентно, Бог нарича мерзост (Второзаконие 18:9-13).

Това, което Новак не желае да признае, е, че веднага когато отхвърли Библията като върховен стандарт за истина, за правилно и погрешно, за “уместно,” за “човешка свобода,” за “трансцендентност,” той избира нещо друго за стандарт. Невъзможно е да се правят каквито и да е морални преценки освен на основата на морален стандарт. И така, защо хора, които наричат себе си християни, които са кръстени под клетва в святото Име на Триединството, толкова се страхуват да следват Божието Слово в Божия свят? Библията е ясна: Ако обичаме Бога, трябва да обичаме Неговия закон, трябва да се покоряваме на Неговите заповеди (Второзаконие 6:4-6; Йоан 14:15, 21; 1 Йоан 5:3). “Първостепенната обществена и икономическа грижа на Библията е въпрос на етика, не на нетна финансова стойност. Затова ние неизбежно биваме връщани назад да разсъждаваме върху подробностите на библейския закон. Затова трябва да задаваме въпроса за ‘инструкциите за действие.’”[175]

Запишете си това: Въпросът не е и никога не е бил, “с инструкции или без инструкции.” Въпросът е винаги: “Чии инструкции?” Както “притчата” в Приложение 3 отбелязва, винаги има Архитект; и Той (или той) винаги има инструкции. Професор Сайдър и неговите съмишленици просто кандидатствуват за това място, което те обявяват за незаето.

Всеки закон е религиозен. Всеки закон е религиозен. Всеки законов ред, всяко общество, всяка общност е основана на “инструкции,” на някакъв върховен стандарт или съвкупност от ценности. И източникът на този стандарт е богът на тази система. Следователно, всяко общество е теокрация. Теокрацията е неизбежна. Изборът пред човека не е и никога не е бил дали да има или да няма теокрация. Изборът винаги е бил: Коя теокрация? Чия теокрация? Божията или на Сатана? На Христос или на Антихрист? Ако обществото не е изрично християнско, то просто е теокрация, посветена на покорство към лъжлив бог.

Когато Бог учеше Израел за влизането в Ханаанската земя, Той ги предупреди да не приемат законовия ред на езичниците: „Аз Съм Еова, вашия Бог. Да не правите, както правеха в Египетската земя, където сте живели, и да не правите, както правят в Ханаанската земя, в която ви завеждам; и да не ходите по техните повеления. А моите съдби да правите, и моите повеления да пазите, за да ходите в тях. Аз съм Еова вашия Бог. За това, пазете повеленията ми и съдбите ми, чрез които, ако човек прави това, ще живее. Аз Съм Еова” (Левит 18:2-5).

Това е единственият избор: езическия закон или библейския закон. Бог изрично забранява „плурализма.” Бог не желае да дели света с дявола. „Господна е земята и всичко що има в нея, вселената и тия, които живеят на нея” (Псалм 24:1). Отричането на това – да се отрича съществуването, практическото значение и абсолютната власт на Божиите върховни Инструкции – е същността на светския хуманизъм. Това беше грехът в самото начало в Градината. И причината и капиталистите, и социалистите да отхвърлят християнския законов ред е, че те искат да бъдат свои собствени богове, като създават собствени инструкции, като определят за себе си какво е добро и зло. Хърбърт Шлосбърг прави следната проницателна забележка : „Отклонявайки се от християнската вяра, западното общество се е обърнало към други неща. Този процес обикновено се нарича секуларизиране, но това предава само отрицателната страна. Думата означава отвръщане от поклонение към Бога, но в същото време пренебрегва факта, че нещо друго е станало обект на поклонение на неговото място.”[176] Затова Хуманистическите Манифести от 1933 и 1973 започват с отхвърляне на възгледа за божествени инструкции за обществото. Така авторите са свободни да чертаят свои собствени идолопоклонски инструкции за пресъздаването на света по техен образ.[177] Един поглед към практическите препоръки на Хуманистически Манифест II ще разкрие удивителна прилика с обществено-икономическите принципи, защитавани от Роналд Сайдър и евангелските социалисти – изискванията за държавен контрол върху икономиката, за гарантиран доход, за всякакви държавни социални грижи, за „световна общност,” която „надхвърля границите на националния суверенитет,” за контрол на раждаемостта, за преразпределяне на благосъстоянието и т.н., всички са същите. От дяволска гледна точка, разбира се, стратегията не би могла да бъде по-добра: професор по християнска теология, работещ сред евангелската общност да приложи на практика официалната програма на Хуманистическия манифест! Както казва Ернст Юнгер: „В изоставените олтари се заселват демони.”[178]

Целта на отричането на Божието върховенство винаги е за да се утвърди върховенството на човека. Винаги има целенасоченост. Ръшдуни правилно показва, че предопределението е неизбежно: „Разбира се, учението за предопределението е учение за тотално планиране и контрол. Придържането към вечната Божия наредба означава просто, че Бог от началото е планирал, предсказал и напълно управлява всичко, което се случва. Съвременната държава, като нов бог, се стреми към пълен контрол над човека, за да говори непогрешимо слово, за да експериментира с човека и да го управлява от люлката до гроба. Така планирането е все повече неизбежна характеристика за съвременната държава, защото държавата иска да предсказва, да пророкува, да контролира. Целта е тотално планиране, за да пророкува, пълен контрол за пълна власт.

Следователно непогрешимостта е неизбежен възглед. Това, което днес виждаме, не е отхвърляне на учението за непогрешимостта, а неговото прехвърляне от Бога към човека, от Божието Слово към човешкото слово.”[179]

Лорд Кейнс, атеистът, чиито разрушителни политики на тотална държава са най-минималното, което християнските социалисти изискват, описва в една автобиографична статия как той и неговите приятели са отхвърлили инструкциите на Божия закон и всички морални ценности, произлизащи от него: „Ние изцяло отхвърлихме нашата личната отговорност да се подчиняваме на общите правила. Ние си присвоихме правото да съдим всеки индивидуален случай сам по себе си, и мъдростта, опита и самоконтрола да правим това успешно. Това беше една много важна част от нашата вяра, защитавана яростно и агресивно, и за външния свят това беше нашата най-очевидна и опасна характеристика. Ние отхвърлихме напълно общоприетия морал, обичаи и традиционна мъдрост. Ние бяхме, така да се каже, в строгия смисъл на думата, неморалисти. Разбира се, ние осъзнавахме какви ще са последствията, ако бъдем разкрити. Но ние не признавахме за себе си никакво морално задължение, никаква вътрешна принуда да се съобразяваме или да се покоряваме. Ние обявихме пред небето, че сме наши собствени съдии в нашия собствен случай.”[180]

Отхвърлянето на библейския закон от страна на Лорд Кейнс се излива от неговия гнусен, безчестен личен живот и създава съвременния свят на гнусна, безчестна икономика. Отхвърлянето на Божиите абсолюти не означава отхвърляне на абсолютите сами по себе си, а тяхното заместване с неморалните абсолюти на бунтовния човек. Това означава, че хората ще играят бог; това означава, че хората неизбежно ще се опитат да придобият незаконна власт над другите. Както пише Пол Джонсън: „Всички форми на морален релативизъм имат вътрешна склонност да пораждат морален колапс, тъй като те премахват всяка здрава основа и пускат кораба на държавата в океан, където няма никакви ориентири.”[181] Отричането на библейските абсолюти означава пълнасвобода за държавата, и трябва неизбежно да доведе до тотална държава. Лорд Фийвърстоун, един от злите герои в удивително пророческия роман на К. С. Луис, Тази грозна сила, точно обобщава основните алтернативи пред хуманиста:

Човекът трябва да поеме властта над Човека. Помнете, това означава, че някои хора трябва да поемат властта над останалите – което е друга причина да се възползваме от това веднага щом е възможно. Вие и аз желаем да сме хората, които владеят, а не над които владеят. Съвършено.[182]

Заключение

Там, където второто издание на Роналд Сайдър не е разводнено, то пее същата стара песен: „Човекът трябва да поеме властта над Човека.” Макар че до известна степен е поукрасил своята терминология, опитвайки се да не звучи ужасяващо, той не е направил основни промени в своето основно послание на манипулиране чрез вина и на защита на тоталитарния държавен контрол. Той не представя никакво доказателство, че неговата политика ще работи за облекчаване на бедността, или дори че самата тя няма всъщност да създаде повече бедност и мизерия. И не е изоставил своето посвещение към конфискацията и разрушаването; не казва нито една дума за производителността и развитието на ресурсите. Най-важно от всичко, той не е променил позицията си по въпроса за „инструкциите”: Божието свято Слово, според Сайдър, все още няма отговори, няма конкретно етично ръководство за обществена политика. Анархистът-социалист Пиер-Жозеф Прудон е прав: На дъното на политиката човек винаги намира теология.[183]

Тук вече можем да изоставим Роналд Сайдър; досега съм го опровергал няколко пъти. Нека използвам последните няколко реда за вас, читателю. Ако сте загрижен за тежкото положение на бедните, какво трябва вие да направите по въпроса? Аз съм повече от убеден, че обикновените програми за намаляване на бедността, без значение колко добре са финансирани и организирани, никога няма да решат проблема. Това, което е необходимо, е производителност. Както моето заглавие показва, ние трябва да бъдем Производителни християни. Това означава вярност и прилежност в нашето призвание. Това означава възпитаване на нашите деца да бъдат отговорни, честни и трудолюбиви. Това означава да се постави висока стойност върху духа на предприемачество, на способността да се изобретяват и осъществяват нови възможности, да се създава нарастващо благосъстояние. И над всичко, това означава благочестие – следване на Инструкциите. Благоденствието и производителността за всички членове на обществото ще дойдат единствено чрез Божието благословение. Бог е обещал огромно изобилие от благословения във всяка област на живота за Неговите покорни хора, и ние трябва да търсим Неговото лице – „издигането на Неговото лице,” както библейската литургия ни напомня (Числа 6:24-26) – за задоволяването на нашите нужди.

А какво да кажем за благотворителните програми? Те със сигурност са валидни и необходими, при условие че са наистина благотворителни, а не принудителни (напр. на тоталната държава) по естество. Но отново трябва да бъдем внимателни да следваме библейските стандарти за социалните грижи: много от предупрежденията на Чарлс Мъри за вредните ефекти от необузданите социални грижи могат да важат както за държавни, така и за частни подаяния. Тези, които желаят да прилагат библейски основани благотворителни програми в църквата, частните сдружения или семейството, трябва да използват най-полезното произведение по въпроса: George Grant, Bringing in the Sheaves: Transforming Poverty into Productivity (Atlanta: American Vision Press, 1985). Това е практическо ръководство, което може да се използва от църква или група хора, без значение колко са ограничени техните ресурси. То показва как да окажем истински милостива помощ на нуждаещите се, без да създадем култура на зависимост. Пастор Грант също е дал допълнителни материали за специални проекти и за младежки групи. Най-малкото, Bringing in the Sheaves е „задължително четиво” за ориентирани към действие пастори и дякони. Ако ви е омръзнала празната, социалистическа риторика на вина и съжаление относно бедността, ако искате да прилагате действуващи програми във вашата общност, това е книгата за вас. Пишете на:

American Vision
P. O. Box 720515
Atlanta, GA 30328

От друга страна, ако наистина желаете повече празна социалистическа риторика на вина и съжаление, вижте последния каталог на InterVarsity Press. Вероятно д-р Роналд Дж. Сайдър току-що е публикувал нова книга.


[1] P. T. Bauer, Equality, the Third World, and Economic Delusion (Cambridge, MA: Harvard University Press, 1981), pp. 66-85.

[2] David Chilton, Productive Christians in an Age of Guilt-Manipulators (Tyler, TX: Institute for Christian Economics, 1981; third revised edition, 1985); виж също “The Case of the Missing Blueprints,” The Journal of Christian Reconstruction, Vol. VIII, No. 1 (Summer, 1981), pp. 132-54. Споменавам всичко това единствено за лична полза на д-р Сайдър, в случай че го е забравил.

[3] Constance Cumbey, The Hidden Dangers of the Rainbow: The New Age Movement and Our Coming Age of Barbarism (Shreveport, LA: Huntington House, 1983), pp. 156ff.

[4] John Jefferson Davis, Your Wealth in God's World: Does the Bible Support the Free Market? (Phillipsburg, NJ: Presbyterian and Reformed Publishing Co., 1984), pp. 38ff.

[5] Brian Griffiths, Morality and the Market Place: Christian Alternatives to Capitalism and Socialism (London: Hodder and Stoughton, 1982), pp. 125-55.

[6] Ronald Nash, Social Justice and the Christian Church (Milford, MI: Mott Media, 1983), pp. 161-68.

[7] Gary North, “Free Market Capitalism,” in Robert G. Clouse, ed., Wealth and Poverty: Four Christian Views of Economics (Downers Grove, IL: InterVarsity Press, 1984), pp. 44ff.; също “The North-Sider Debate” (April 1981), две касети (Dominion Tapes, P. O. Box 7999, Tyler, TX 75711), $10.

[8] John Robbins, “Ronald Sider Contra Deum,” The Trinity Review (March/April 1981); препечатано в Biblical Economics Today (April/May 1982).

[9] Franky Schaeffer, Bad News for Modern Man: An Agenda for Christian Activism (Westchester, IL: Crossway Books, 1984), pp. 60ff.; ср. критиката на неговия баща, покойния Франсис Шефър, към Евангелистите за социално действие, в последната негова книга: Francis Schaeffer, The Great Evangelical Disaster (Westchester, IL: Crossway Books, 1984) pp. 111-15. Виж също сатиричното произведение на Франки (в съавторство с Харълд Фикет), A Modest Proposal for Peace, Prosperity and Happiness (Nashville: Thomas Nelson Publishers, 1984), което разглежда демографския контрол; в „послеписа” Сайдър е конкретно посочен като мишена на книгата, pp. 132ff. Тяхното заключение относно Сайдър е подобно на моето: „Той или не знае какво говори, или е възприел възгледи, които са напълно тоталитарни” (p. 134).

[10] Herbert Schlossberg, Idols for Destruction: Christian Faith and Its Confrontation with American Society (Nashville: Thomas Nelson Publishers, 1983), pp. 243ff.

[11] Sider, Rich Christians, second ed., pp. 102, 242.

[12] Виж Peter Gay, The Enlightenment: An Interpretation/The Rise of Modern Paganism (New York: The Norton Library, [1966] 1977).

[13] Виж Gary North, The Dominion Covenant: Genesis (Tyler, TX: Institute for Christian Economics, 1982), pp. 253ff.; виж също Rousas J. Rushdoony, The Biblical Philosophy of History (Nutley, NJ: The Craig Press, 1969).

[14] Виж Rousas John Rushdoony, The One and the Many: Studies in the Philosophy of Order and Ultimacy (Tyler, TX: Thoburn Press, [1971] 1978), pp. 277ff.

[15] Sider, Rich Christians, second ed., p. 243.

[16] Ужас! Нима Роналд Сайдър отново е виновен за лъжлива реклама?

[17] Второто издание също изоставя главната буква на „Изход.” Изглежда, че никакъв капитал не е в безопасност в близост до професора. Сайдър явно възнамерява да декапитализира цялата Западна цивилизация, ако и да трябва да го направи йота по йота. (Игра на думи: capital означава главен (за буква) но също и капитал; бел. прев.)

[18] Сега, ако вие или аз редактирахме този ред, ние може би щяхме да сменим единственото число с по-правилното граматически множествено число. Обаче професор Сайдър е истински нюейджър – въплъщение на победата на настроението над смисъла.

[19] Виж Bryan F. Griffin, Panic Among the Philistines (Chicago: Regnery Gateway, 1983); и R. Emmett Tyrrell Jr., The Liberal Crack-Up (New York: Simon and Schuster, 1984).

[20] Associated Press story, Tyler Morning Telegraph, 18 December 1982.

[21] Виж Herbert I. London, Why Are They Lying to Our Children? (New York: Stein and Day, 1984); виж също Charles Mauride and Charles W. Smithson, The Doomsday Myth: 10,000 Years of Economic Crises (Stanford: Hoover Institution Press, 1984).

[22] Warren Brookes, The Economy in Mind (New York: Universe Books, 1982, p. 30. Виж подробното описание в Julian L. Simon, The Ultimate Resource (Princeton: Princeton University Press, 1981); ср. Julian L. Simon and Herman Kahn, eds., The Resourceful Earth: A Response to “Global 2000” (Oxford and New York: Basil Blackwell, 1984). Както Саймън показва в The Ultimate Resource (pp. 286ff.), спонсорите на изследването Limits to Growth са знаели, че то съдържа лъжи, когато първоначално са го публикували (както по-късно признават). Защо Професор Сайдър не ни осведомява за това?

[23] Това е въпросът дали личното нечестие причинява толкова вреда, колкото структурната несправедливост. Сайдър твърди, че той е променил позицията си по този въпрос. Поне в Северна Америка и Европа, казва той, двата проблема са вероятно равни по своите разрушителни последствия. (Доколкото знам, това никога не е било въпрос, по който има голямо несъгласие, но Сайдър изглежда счита своята нова позиция за забележителна отстъпка пред критиците.) Виж Sider, Rich Christians, second ed., p. 122.

[24] “Грехът е нарушаване на препоръките” (1 Йоан 3:4, РСВ [Роналд Сайдърова Версия]). Виж също РСВ относно Изход 20, Десетте Препоръки.

[25] Виж по-горе, Глава 11, бележка 9.

[26] Виж C. S. Lewis, That Hideous Strength: A Modern Fairy Tale for Grown-Ups (New York: Macmillan Publishing Co., 1946).

* Авторът използва сатирични похвати, с които характеризира управлението на президента на САЩ Джими Картър; ново-порнен (в оригинала porn-again) звучи като born-again, новороден; Hustler означава някой, който тика другиго да направи нещо, но също и мошеник, тарикат, б.пр.

[27] Виж Konstantin U. Chernenko, Human Rights in Soviet Society (New York: International Publishers, 1981). Не е изненадващо, че това е една много тънка книжка.

[28] Или по-малко; помнете, това е книга издадена от InterVarsity Press.

[29] Относно икономическите учения на фашизма, виж Ludwig von Mises, Human Action: A Treatise on Economics (Chicago: Henry Regnery Co., third revised ed., 1966) pp. 816-20; и Omnipotent Government: The Rise of the Total State and Total War (New Rochelle, NY: Arlington House, [1944] 1969), pp. 222-28, 234f.

[30] Joseph Schumpeter, Capitalism, Socialism and Democracy (New York: Harper and Row, third edition, [1950] 1975), p. 415; ср. pp. 167ff. Поставил съм в курсив към думите контролирани и обществена власт, за да подчертая факта, че същественото тук е контрола, а не просто законовото право на собственост; и че контролът се упражнява от „обществената власт,” независимо дали тази власт се нарича „държава.” Също така е важно да се отбележи, както забелязва Шумпетер, че „социализмът не изключва децентрализираното вземане на решения в административен смисъл – така както централното командване на една армия не лишава командирите на подразделения от всякаква инициатива” (ibid.).

[31] Murray N. Rothbard, „Left and Right: The Prospects for Liberty,” Left and Right, I (1965), p. 8; cited in Gary North, Marx's Religion of Revolution: The Doctrine of Creative Destruction (Nutley, NJ: The Craig Press, 1968), p. 114; ср. Alvin W. Gouldner, The Two Marxisms: Contradictions and Anomalies in the Development of Theory (New York: Oxford University Press, [1980] 1982).

[32] Както Тайръл се изказва възхитително за предшественика на д-р Сайдър: „Фактите са си факти: д-р Маркс е бил способен надут подстрекател на тълпи, но икономически морон.” R. Emmett Tyrrell, The Liberal Crack-Up (New York: Simon and Schuster, 1984), p. 162.

[33] theOtherSide (June 1980), p. 48. Трябва да призная, че идеята за аборта като приложение на Мандата за господство (Битие 1:28) е остроумна; малко повече екзегетика като тази би могла да спечели на своя автор почетна докторска степен за нула време.

[34] theOtherSide (December 1980), p. 46. Курсивът е мой.

[35] В едно скорошно интервю Сайдър признава, че неговото становище по време на първото публикуване на Rich Christians е било, че „добре е да има много аборти.” Но сега той си е променил мнението до известна степен: „Намирам въпроса за абортите за много труден.” Явно Библията е доста неясна относно трудни въпроси като убийството. От друга страна, някои неща са кристално ясни за професора – той твърди, че онези, които са „твърдо за живота,” трябва също така да подкрепят политиката на социалистическо преразпределяне на богатството и замразяване на ядрените оръжия („Interview with Ronald Sider,” Your Church, November/December 1984, p.12).

[36] Rich Christians, first ed., p. 72; във второто издание това е (естествено) променено в малки букви: Марксист ли е Бог? (p. 64).

[37] Ibid., p. 77 [p. 69].

[38] Би било интересно да видим какво ще каже професорът, ако някой използва същата тактика спрямо него – например, ако някой попита съвсем невинно, СЕКСУАЛНО ИЗВРАТЕН ЛИ Е РОНАЛД ДЖ. САЙДЪР? – и после добави пет или шест страници цитати от Сайдър, извадени от контекста си, за неговата любов към животните. Но аз ще бъда по-благосклонен към Сайдър, отколкото е той към Бога, и ще отговоря на въпроса: Няма свидетелство за такава наклонност (доколкото ми е известно).

[39] Комунистическият манифест, написан от Карл Маркс и Фридрик Енгелс, е издаден през 1848. Виж Приложение 3.

[40] Ronald J. Sider, ed., Cry Justice: The Bible Speaks on Hunger and Poverty (Downers Grove, IL: InterVarsity Press, 1980).

[41] Martin Anderson, Welfare: The Political Economy of Welfare Reform in the United States (Stanford: The Hoover Institution, 1978).

[42] Roger Freeman, The Growth of America's Government: A Morphology of the Welfare State (Stanford: The Hoover Institution, 1975).

[43] George Gilder, Wealth and Poverty (New York: Basic Books, 1981).

[44] Henry Hazlitt, Man vs. The Welfare State (New Rochelle, NY: Arlingon House, 1969).

[45] Richard E. Morgan, Disabling America: The “Rights Industry” in Our Time (New York: Basic Books, 1984).

[46] Thomas Sowell, Civil Rights: Rhetoric or Reality? (New York: William Morrow, 1984).

[47] Walter Williams, The State Against Blacks (New York: McGraw-Hill Book Co., 1982).

[48] Charles Murray, Losing Ground: American Social Policy, 1950-1980 (New York: Basic Books, Inc., 1984).

[49] Ibid., pp. 48f.

[50] Ibid., p. 70.

[51] Ibid., p. 68. За да си представите колко е един милиард, запомнете това малко упражнение: Представете си, че харчите хиляда долара на ден от рождението на Исус Христос. Когато дойде 2000 година, вие все още няма да сте похарчили един милиард долара – ще имате още 270 милиона долара за харчене! Всъщност, ако харчите един милион долара на ден от раждането на Христос до сега, вие все още не бихте изхарчили толкова, колкото федералното правителство изхарчи само за миналата година (1984) (около 800 милиарда), по време на стиснатата администрация на Рейгън.

[52] Ibid., p. 63.

[53] Ibid., pp. 75f.

[54] Ibid., p. 76.

[55] Ibid., p. 77.

[56] Най-доброто всеобхватно изследване на същността на системите от стимули и следствията от тях върху вземането на решения е Thomas Sowell, Knowledge and Decisions (New York: Basic Books, 1980).

[57] Murray, pp. 154f. Курсивът е мой.

[58] Ibid., pp. 173f.

[59] Виж Digby Anderson, ed., The Kindness that Kills: The Churches' Simplistic Response to Complex Social Issues (London: SPCK, 1984).

[60] Murray, p. 233.

[61] Michael Barington, The New American Poverty (New York: Holt, Rinehart & Winston, 1984).

[62] Nickolas Lemann, “After the Great Society,” The New Republic (November 19, 1984), pp. 27-32. Джордж Гилдър е направил обзор на други критични отговори на Losing Ground в George Gilder, “The Murray Imbroglio,” The American Spectator, March 1985, pp. 15-18.

[63] Charles Murray, “Affirmative Racism: How Preferential Treatment Works Against Blacks,” The New Republic (December 31, 1984), pp. 18-23. Това е също тезата на двама изтъкнати чернокожи икономисти: Thomas Sowell, Civil Rights; idem, Black Education: Myths and Tragedies (New York: David McKay Company, 1972); и Walter E. Williams, The State Against Blacks. Виж също The Lincoln Review (J. A. Parker, ed.), тримесечно списание, което анализира обществени политически проблеми, засягащи чернокожите американци (The Lincoln Institute for Research and Education, 1735 DeSales Street, N.W., Washington, D.C. 20036).

[64] Asian Drama е подробно разгледана и опровергана от Бауър в неговата книга P. T. Bauer, Dissent on Development (Cambridge, MA: Harvard University Press, 1971, 1976), pp. 183-232.

[65] Adam Smith, An Inquiry into the Nature and Causes of the Wealth of Nations (New York: The Modern Library, 1937), p. 93.

[66] P. T. Bauer, Reality and Rhetoric: Studies in the Economics of Development (Cambridge, MA: Harvard University Press, 1984), p. 8.

[67] Peter F. Drucker, Toward the Next Economics (New York: Harper & Row, 1981), p. 65.

[68] Ludwig von Mises, Human Action: A Treatise on Economics (Chicago: Henry Regnery Co., third revised ed., 1966), p. 804. Курсивът е мой.

[69] George Gilder, The Spirit of Enterprise (New York: Simon and Schuster, 1984), pp. 18f.

[70] Ibid., p.144.

[71] Adam Smith, The Wealth of Nations, p. 128.

[72] Friedrich A. Hayek, Studies in Philosophy, Politics, and Economics (Chicago: University of Chicago Press, 1967), p. 192.

[73] Smith, p. 626.

[74] Mises, Human Action, p. 82; ср. pp. 268f., 808f.

[75] Ibid., pp. 82f.

[76] John P. Roche, The History and Impact of Marxist-Leninist Organizational Theory: “Useful Idiots,” “Innocents' Clubs” and “Transmission Belts” (Washington: Institute for Foreign Policy Analysis, 1984), p. 7.

[77] За ужасяващо описание на настоящото съветско подтисничество, виж Avraham Shifrin, The First Guidebook to Prisons and Concentration Camps of the Soviet Union (New York: Bantam Books, 1982).

[78] „Цивилизация, която се чувствува виновна за всичко, което е и което прави и мисли, няма да има енергията и убеждението да се защитава, когато нейното съществуване е застрашено,” Jean-Francois Revel, How Democracies Perish (Garden City, NY: Doubleday & Co., 1984), p. 10.

[79] За документи относно съветския контрол и финансиране на западните движения за мир и замразяване на ядрените оръжия, виж John Barron, The KGB Today: The Hidden Hand (New York: Reader's Digest Press, 1983), pp. 249-293; ср. Vladimir Bukovsky, “The Peace Movement and the Soviet Union,” Commentary (May 1982), pp.25-41; и Jean-Francois Revel, How Democracies Perish, pp. 144-59.

[80] Интересно е, че Сайдър официално смята атеистичните войски на враждебна държава за „братя и сестри,” „деца” на същия бог, на който той се покланя.

[81] Ronald J. Sider and Richard K. Taylor, Nuclear Holocaust and Christian Hope: A Book for Christian Peacemakers (Downers Grove, IL: InterVarsity Press, 1982), p. 275.

[82] За информация относно истинска отбранителна система – разумна, осъществима и която няма да ни пороби под Съветите – виж General Daniel Graham, High Frontier: A Strategy for National Survival (New York: Tom Doherty Associates, 1983); виж също Gen. Daniel Graham and Gregory A. Fossedal, A Defense that Defends (Old Greenwich, CT: Devin-Adair, 1984); и Brig. General Albion Knight and David S. Sullivan, eds., The Defense of America: From Assured Destruction to Assured Survival (Houston: Texas Policy Institute, 1983). „High Frontier” (наречена „Звездни войни” от нейните противници) не е план за ядрени оръжия в космоса; тя не включва нападателна война; тя използва стара, вече достъпна технология; и ще намали разходите за отбрана. Всъщност тя е толкова миролюбива, че човек се чуди защо пацифистът професор Сайдър не я защитава като негова собствена. Моето предположение е: „High Frontier” е твърде миролюбива за Сайдър, защото тя няма да доведе до унищожаването на злите, виновни, капиталистически САЩ.

[83] José Porfirio Miranda, Communism in the Bible, Robert R. Barr, trans. (Maryknoll, NY: Orbis Books, 1982).

[84] Ibid., pp. 6f.

[85] Ibid., p. 8.

[86] Ibid., p. 11.

[87] Ibid., p. 24.

[88] Ibid., p. 32.

[89] Ibid., p. 74.

[90] Sider and Taylor, Nuclear Holocaust and Christian Hope, p. 281.

[91] Виж специално неговата Christ and Violence (Scottdale, PA: Herald Press, 1979).

[92] theOtherSide (September 1979), p. 30ff.

[93] Ibid., p. 40.

[94] W. Dayton Roberts, “Challenge and Hope in Nicaragua,” theOtherSide (May 1980), p. 35.

[95] Blase Bonpane, „Seven Myths (And a Few Damned Lies) about El Salvador,” theOtherSide (October 1980), p. 40.

[96] Quotations from Chairman Mao Tse-Tung (Peking: Foreign Languages Press, 1966), pp. 45f. Курсивът е мой.

[97] Blase Bonpane, p. 40.

[98] Tom Hanks, “Why People Are Poor,” Sojourners (January 1981), p. 21.

[99] Ако това ви звучи объркващо, вие вероятно не сте посещавали семинария. Семинариите често учат старогръцки и староеврейски, но обичайният език е двойнственият. Пример: „Библията е непогрешима, но не безпогрешна.” Постигането на професорско звание е обикновено белег за изключително владеене на този език. Неговата употреба прави да продължават да идват пари от враговете на народа, за да се финансират дейностите на семинарията в името на народа.

[100] Paul Johnson, Modern Times: The World from the Twenties to the Eighties (New York: Harper and Row, 1983), p. 14.

[101] В своето ново издание Сайдър изглежда доста се вълнува относно опасностите от мултинационалните корпорации. По ирония на съдбата, загрижеността от заплахата от мултинационалните компании стана хит на международната левичарска мрежа за модни идеи точно когато техните действителни сила и влияние започнаха да намаляват. Разбира се, единствената реална опасност от мултинационалните корпорации е когато те влязат в заговор с управляващите, за да попречат на пазарния ред; но това, разбира се, не е причината социалистите да им се противопоставят. Мултинационалните корпорации са просто символ на Америка и „американизма.” На първата се завижда поради богатството и силата, докато вторият е мразен поради неговото отъждествяване с антиколективизма и антиетатизма. Разбира се, двете неща – благосъстоянието и „философията” на Америка – са следствие от американското християнско наследство. Ср. Johnson, Modern Times, pp. 693f.

[102] James B. Jordan, The Law of the Covenant: An Exposition of Exodus 21-23 (Tyler, TX: Institute for Christian Economics, 1984), pp. 94f.

[103] Виж проницателния анализ в Rael Jean Isaac and Erich Isaac, The Coercive Utopians: Social Deception by America's Power Players (Chicago: Regnery Gateway, 1983).

[104] Johnson, p. 708.

[105] Ibid., p. 70. За повече информация относно ранната история на продължаващото съветско господство на терора, виж Bertram D. Wolfe, Three Who Made a Revolution (New York: Stein and Day, [1948] 1984); Nikolai Tolstoy, Stalin's Secret War (New York: Holt, Rinehart and Winston, 1981); разбира се, не е нужно да споменаваме, че поне един от трите тома на Архипелаг Гулаг на Александър Солженицин е задължително четиво за всеки, който се интересува от режима, който социализмът неизбежно създава.

[106] Ibid., p. 68.

[107] Steven W. Mosher, Broken Earth: The Rural Chinese (New York: The Free Press, 1983), pp. 263f. Добри сведения за Китай под Мао могат да се намерят в Dennis Bloodworth, The Messiah and the Mandarins: Mao Tsetung and the Ironies of Power (New York: Atheneum, 1982); Fox Butterfield, China: Alive in the Bitter Sea (New York: The Viking Press, 1977); и Ross Terrill, The White-Boned Demon: A Biography of Madame Mao Zedong (New York: William Morrow and Co., 1984).

[108] Johnson, p. 89.

[109] P. T. Bauer, Reality and Rhetoric: Studies in the Economic Development (Cambridge, MA: Harvard University Press, 1984), p. 23.

[110] Виж Friedrich A. Hayek, New Studies in Philosophy, Politics, Economics, and History of Ideas (Chicago: University of Chicago Press, 1978), pp. 179-90, 232-46.

[111] Friedrich A. Hayek, Studies in Philosophy, Politics, and Economics, pp. 96ff.

[112] Ludwig von Mises, Socialism: An Economic and Sociological Analysis (Indianapolis: Liberty Classics, [1936] 1981).

[113] P. T. Bauer, Equality, the Third World, and Economic Delusion, p. 185. Виж също Alvin Rabushka, Hong Kong: A Study in Economic Freedom (Chicago: University of Chicago, 1979).

[114] P. T. Bauer, Reality and Rhetoric, p. 82.

[115] Ibid., pp. 26f.

[116] За блестящ анализ как това работи в Съветска Русия, виж Michael Voslensky, Nomenklatura: The Soviet Ruling Class (New York: Doubleday & Co., 1984); ср. Richard Pipes, Survival Is Not Enough (New York: Simon & Schuster, 1984).

[117] Виж Johnson, p. 85; ср. Friedrich A. Hayek, The Road to Serfdom (Chicago: University of Chicago Press, 1944), pp. 107f.

[118] Ср. Kenneth S. Templeton, ed., The Politicization of Society (Indianapolis: Liberty Press, 1979).

[119] Selected Works of Mao Tse-Tung (Peking: Foreign Languages Press, 1965), vol. 2, pp. 224f.

[120] P. T. Bauer, Reality and Rhetoric, p. 104.

[121] John D. Montgomery, The Politics of Foreign Aid: American Experience in Southeast Asia (New York: Published for the Council on Foreign Relations by Frederick A. Praeger, Publisher, 1962), pp. 44, 46.

[122] Ibid., p. 60.

[123] Bauer, Reality and Rhetoric, p. 144.

[124] Ibid., p. 39.

[125] R. Emmett Tyrell Jr., The Liberal Crack-Up, p. 148. Ср. Johnson, Modern Times, pp. 691ff.

[126] Bauer, Reality and Rhetoric, pp. 40f.

[127] Изумителният разказ за бедствените последствия от програмите за чуждестранна помощ в Африка – „помощ,” която в действителност създава глад и геноцид – е разказан в Karl Borgin and Kathleen Corbett, The Destruction of a Continent: Africa and International Aid (New York: Harcourt Brace Jovanovich, 1982).

[128] Bauer, Reality and Rhetoric, p. 50.

[129] Наричана също „многостранна помощ.” Виж Sider, Rich Christians, second edition, pp. 43-46.

[130] Ibid., p. 212.

[131] Bauer, Reality and Rhetoric, p. 64.

[132] Ibid., p. 66.

[133] Ibid., p. 67

[134] Bauer, Equality, The Third World, and Economic Delusion, pp. 144f. Заглавието на следната книга ни казва всичко: Shirley Scheibla, Poverty Is Where the Money Is (New Rochelle, NY: Arlington House, 1968). (Превод на заглавието на български: Бедността е там, където са парите; бел. ред.)

[135] Както вече отбелязах, тезата на Сайдър – освен неговите нови сведения за високото културно ниво на диваците! – е обикновен преразказ на Лениновите учения в Империализмът: Най-висш етап на капитализма (V.I.Lenin, Selected Works, [Moscow: Progress Publishers, 1963], vol. 1, pp. 634-731). Виж коментара в Johnson, Modern Times, pp. 152ff.

[136] Заслужава да се отбележи, че повечето от чудесните растения по красивите Хавайски острови са били донесени от бели посетители! Виж René Dubos, The Wooing of Earth (New York: Charles Scribner's Sons, 1980), p. 86.

[137] P. T. Bauer, Equality, The Third World, and Economic Delusion, pp. 67, 72. Виж също епохалния труд на Бауър, West African Trade: A Study of Competition, Oligopoly and Monopoly in a Changing Economy (New York: Augustus M. Kelly, Publishers, [1954] 1963).

[138] R. Emmett Tyrrell Jr., The Liberal Crack-Up (New York: Simon and Schuster, 1984), pp. 164f. За превъзходно изследване на разпадането на колониализма и последиците от това, виж Paul Johnson, Modern Times, pp. 138-75, 506-43; ср. Bauer, Dissent on Development (Cambridge, MA Harvard, revised ed., 1976), pp. 147-63; Equality, the Third World, and Economic Delusion, pp. 163-90; и Reality and Rhetoric, pp. 90-127.

[139] Edward Norman, “The Imperialism of Political Religion,” in Ronald H. Nash, ed., Liberation Theology (Milford, MI: Mott Media, 1984), pp. 127f.

[140] Това е повтаряща се тема в две от най-добрите книги по история и теория на революциите: James H. Billington, Fire in the Minds of Men: Origins of the Revolutionary Faith (New York: Basic Books, 1980); и Erik von Kuehnelt-Leddihn, Leftism: From de Sade and Marx to Hitler and Marcuse (New Rochelle, NY: Arlington House, 1974).

[141] Martin Bernal, Chinese Socialism to 1907 (Ithaca, NY: Cornell University Press, 1976).

[142] Виж Humberto Belli, Nicaragua: Christians Under Fire (Garden City, MI: The Puebla Institute, 1984).

[143] Norman, p. 135.

[144] Bauer, Reality and Rhetoric, p. 81.

[145] Ibid., p. 84.

[146] Ibid., p. 85.

[147] James V. Schall, S.J., Liberation Theology in Latin America (San Francisco: Ignatius Press, 1982).

[148] Ibid., p. 67.

[149] Ibid., p. 81.

[150] Bauer, Reality and Rhetoric, pp. 86f.

[151] Ibid., p. 88.

[152] Виж Jürgen Moltmann, Theology of Hope: On the Ground and Implications of a Christian Eschatology (New York: Harper and Row, 1975).

[153] Robert C. Walton, „Jürgen Moltmann's Theology of Hope,” in Ronald Nash, ed., Liberation Theology (Milford, MI: Mott Media, 1984), pp. 139-86.

[154] Friedrich Engels, The Peasant War in Germany (Moscow: Progress Publishers, 1965). Виж Приложение 2.

[155] Luther's Works, vol. 54: Table Talk, edited and translated by Theodore G. Tappert (Philadelphia: Fortress Press, 1967), p. 41.

[156] Walton, p. 177.

[157] Sider, Rich Christians, p. 115 [pp. 102f].

[158] Ibid., p. 206 [p. 193].

[159] Ibid., [p. 77].

[160] Ibid., p. 210 [p. 194].

[161] Ibid., p. 205 [p. 193]. Курсивът е мой.

[162] Първият ръкопис беше огласен на 11 ноември 1984 и изцяло публикуван в Origins, November 15, 1984 (National Catholic News Service, 1312 Mass. Ave. N.W., Washington, D.C. 20005). Крайната версия на документа ще бъде гласувана от всички епископи през Ноември 1985, когато ще стане официално римокатолическо учение.

[163] Ibid., p. 343.

[164] Peter L. Berger, “Can the Bishops Help the Poor?” (Commentary, February 1985, p. 35).

[165] Ibid., p. 32.

[166] Ibid., p. 34.

[167] Ibid., p. 35.

[168] Виж Rousas John Rushdoony, By What Standard? An Analysis of the Philosophy of Cornelius Van Til (Tyler, TX: Thoburn Press, [1958] 1983).

[169] Gary North, in Clouse, ed., Wealth and Poverty, p. 200.

[170] Toward the Future: Catholic Social Thought and the U. S. Economy (New York: Lay Commission on Catholic Social Teaching and the U.S.Economy, 1984), pp. ixf.

[171] Michael Novak, The Spirit of Democratic Capitalism (New York: Simon and Schuster, 1982), pp. 67ff.

[172] Ibid., p. 67.

[173] Ibid., p. 68.

[174] Ibid., p. 70.

[175] Gary North, in Robert G.Glouse, ed., Wealth and Poverty, p. 164.

[176] Herbert Schlossberg, Idols for Destruction, p. 6.

[177] Paul Kurtz, ed., Humanist Manifestos I and II (Buffalo, NY: Prometheus Books, 1973).

[178] Цитирано в Erik von Kuehnelt-Leddihn, Leftism, p. 313.

[179] Rousas John Rushdoony, Infallibility: An Inescapable Concept (Vallecito, CA: Ross House Books, 1978), p. 7.

[180] Цитирано във Friedrich A. Hayek, Studies in Philosophy, Politics, and Economics, pp. 89ff.

[181] Paul Johnson, Modern Times, p. 403.

[182] C. S. Lewis, That Hideous Strength, p. 42.

[183] Цитирано в Erik von Kuehnelt-Leddihn, Leftism, p. 54.





Productive Christians
Copyright © 1981 Institute for Christian Economics
превод Copyright © 2004 Дамян Кънев