Производителните християни
Съдържание
Предисловие
от Гари Норт

Предговор
Въведение

Глава 1
Глава 2
Глава 3
Глава 4
Глава 5
Глава 6
Глава 7
Глава 8
Глава 9
Глава 10
Глава 11
Глава 12
Глава 13
Глава 14
Глава 15

Глава 16
Глава 17

Приложение 1
Приложение 2
Приложение 3
Приложение 4
Приложение 5
Речник
Библиография

   

Производителните християни във века на манипулаторите
чрез вина
  Home     Дейвид Чилтън  

 

“Нуждата от ‘уединение’ и ‘място’ оправдава ли едно семейство да заема къща, която . . . би могла лесно да задоволи нуждите на десет или петнадесет човека?”

(Ronald Sider, Living More Simply for Evangelism and Justice, p. 18)

 

“Сине мой, ако грешните те прилъгват, да се не съгласиш. Ако рекат: Ела с нас. . . . Ще хвърлиш жребието си като един от нас, една кесия ще имаме всички; сине мой, не ходи на път с тях, въздържай ногата си от пътеката им; Защото техните нозе тичат към злото, и бързат да проливат кръв.”

(Притчи 1:10-16)

 

12

ЦЕЛТА НА РАВЕНСТВОТО

Когато четем творбите на Роналд Сайдър, се натъкваме на три опасности, особено когато той каже нещо, което много наподобява библейската истина. Първо, можем да паднем в капана да мислим, че той действително мисли това, което казва. Трябва да се внимава много за истинската цел на мислите му, които твърде често са противоположни на неговите твърдения. Второ, обикновеното четене може да ни направи да преглътнем небиблейските идеи, които той обикновено примесва с ученията на Писанието. И трето, можем да допуснем грешката да отхвърлим тези неща, които са истинни, просто защото Сайдър е обикновено толкова спорен.

Библията заповядва ли “икономическо равенство”? Сайдър казва, че да,[1] и че тъй като Бог “не одобрява големите крайности на богатство и бедност,”[2] Той “е създал механизми и структури, които да не допуснат голямо икономическо неравенство сред Неговия народ,”[3] (Един от тези “изравняващи механизми” е Юбилеят, разгледан в предишната глава).

Божието слово, както вече видяхме, определено ни казва да се грижим за бедните. Дори трябва да помагаме на враговете си, които са в бедствие (Притчи 25:21-22). По-конкретно, трябва да помагаме на нуждаещи се християнски братя и сестри от нашите собствени притежания (напр. 1 Йоан 3:16-18). Това всъщност е самият смисъл на християнското общение и причастие (и двете думи са превод на koinonia), както Сайдър показва много добре.[4] Например в описанието на “телесния живот” на християнската общност в Римляни 12 Павел ни казва, че ние трябва “да помагаме на светиите в нуждите им, като се предаваме на гостолюбие” (ст. 13). Думата помагаме тук е глаголната форма на koinonia; с други думи, ако искаме да имаме истинско общение в тялото от вярващи, не трябва да се задоволяваме с кафе и понички в неделя сутрин. Трябва да “съучаствуваме в нуждите на светиите,” като истински се стремим да им помогнем в техните трудности.

Основният символ на това споделящо служение сред вярващите е отслужването на Господнята вечеря, която в съвременните църкви почти напълно е лишена от смисъла си. Далеч от това да е “наужким” храна, както е в събранията днес, службата на причастието в Новия Завет беше продължение и изпълнение на старозаветните празници (виж Матей 26:19-30; 1 Коринтяни 5:6-8). Тя беше “празник на любовта,” обща трапеза, на която християните споделяха своята храна един с друг. Участниците не вземаха по една малка бисквитка и напръстник с гроздов сок. Те седяха и се хранеха. Опасността, която Павел порицава в Коринт, беше, че вярващите пропускаха да разпознаят Господното тяло (1 Коринтяни 11:29). Това не означава, че са пропускали да разберат някоя мистична догма относно точната връзка между физическото тяло на Христос и хляба и виното. Павел не порицава липсата на интелектуално разбиране, а липсата на морално разпознаване. Коринтяните извършваха грях, като се предаваха на лакомия и пиянство, отказвайки да споделят храната един с друг (ст. 21). Тялото, което те пропускаха да разпознаят, беше Христовото общностно тяло, техните вярващи братя. Те идваха за да имат общение, но не общуваха заедно; те не споделяха, а я наричаха “служба на споделяне.” Павел ги обвинява, че не ядат “Господната вечеря,” а всеки ядеше “своята си вечеря” (ст. 20-21), и като следствие “един остава гладен, а друг се напива.” И това е проблем в църквите днес – въпреки че в повечето случаи сме изоставили алкохола (между другото, ние трябва да споделяме виното, а не да го премахваме). На много съвременни служби на “общуване” участниците получават символична храна, затварят очи и дъвчат, мислейки духовни, самовглъбени мисли в пълна изолация от своите ближни. Всеки случай това е което правят добрите. Другите от нас съзерцават други възвишени мистерии: Какво да правим с парчето вафла, заседнало в гърлата ни, и колко е кисел гроздовият сок. Но службата допринася ли за взаимното ни разбиране и за взаимоотношенията ни на обич един към друг като тяло? Обикновено не, и въобще не в библейския смисъл да имаме възможност редовно да споделяме храна един с друг. И дори пълната служба на причастие – която трябва да бъде възстановена – е сама по себе си просто символ на това, което сме по всяко време: “Тъй като ние, които сме мнозина, сме един хляб, едно тяло, понеже всички в единия хляб участвуваме” (1 Коринтяни 10:17). Ние трябва да сме винаги на разположение на своите вярващи братя, като членове на едно семейство в Христос.[5] Яков казва това със силни думи:

Каква полза братя мои, ако някой казва, че има вяра, а няма дела? Може ли такава вяра да го спаси? Ако някой брат или сестра са голи и останали без ежедневна храна и някой от вас им рече: Идете си с мир, дано бъдете стоплени и нахранени, а не им дадете потребното за тялото, каква полза? Така и вяра, ако няма дела, сама по себе си е мъртва. (Яков 2:14-17)

Ние трябва да правим каквото можем, за да посрещаме нуждите на нашите братя и сестри християни, които са наистина в нужда. Това означава ли да изравняваме благосъстоянието си? Сайдър казва да, на основа на 2 Коринтяни 8:13-15, където Павел изисква от църквата в Коринт да даде финансова помощ на нуждаещите се християни в Ерусалим:

Понеже това не е други да бъдат облекчени, а вие утеснени; но да има равенство- вашето сегашно изобилие да послужи на тяхната оскъдност, така и тяхното изобилие да послужи на вашата оскъдност; така щото да има равенство, според както е писано: “Който беше събрал много, нямаше излишък, и който беше събрал малко, не му беше оскъдно.”

Тук Павел не говори за пълно преразпределение на дохода, а за доброволно посрещане на нуждите на бедните вярващи в Ерусалим от по-заможните коринтяни. Сайдър ни казва, че “нормата . . . е нещо като икономическо равенство сред Божия народ,”[6] и че “Бог желае силно движение към икономическо равенство в новото общество на църквата.”[7] Това е изопачаване. Павел не моли за изравняване на дохода, нито християните да “съберат на едно място своите акции, облигации и доходоносна собственост и предприятия и да ги преразпределят по равно.”[8] Думата “равенство” се среща още веднъж в Новия Завет, където Павел заповядва: “Господари, отдавайте на слугите си безпристрастно това, което е справедливо” (Колосяни 4:1). Това не е изискване на равен доход между господарите и техните слуги. Павел просто повтаря библейската заповед, че отговорните слуги трябва да получават нужното за живота. “Равенството,” което Павел има предвид във 2 Коринтяни, е просто това, че християните да посрещат нуждите на бедните членове на Христовото тяло, като им дават “потребното за тялото” (Яков 2:16). Павловото споменаване на събирането на манната от скитащата общност на Израел не представлява ограничително законово постановление за всички християни във всички времена. Целта на цитата е да подчертае идеала, че дори най-бедните членове на общността трябва да имат достатъчно храна. Равенството се отнася до задоволяване на действителни нужди. Не трябва да объркваме съвременната социалистическа идея с изявлението на Павел. В конкретния смисъл на гръцкия израз, богатият господар и неговия слуга са равни, ако имат достатъчно да ядат – макар и действителната собственост на господаря вероятно да надминава значително тази на слугата. Библията изисква от мен да помагам на онези, които се нуждаят от храна и облекло. Но това е съвсем различно от интернационален егалитаризъм на Сайдър.

Сайдър ни дава два новозаветни примера на това, което той смята за “изравняване”: практиката на Исус да споделя обща кесия с учениците Си (Йоан 12:6; 13:29), и “комунизма” на ранните християни в Ерусалим (Деяния 2:44-46; 4:32-37).[9] Относно практиката на Исус и Неговите ученици, може лесно да се каже, че една малка група от пътуващи мисионери на пълен работен ден, които постоянно живеят заедно и нямат място на постоянно пребиваване (Матей 8:20), вероятно биха приели това като ефективен метод за действие. Но това беше конкретен случай, за ограничено време, и не трябва да се смята за задължителен за повечето християни. Тъй като Сайдър все още не е предложил всички християни да започнат да водят скитнически живот като пътуващи проповедници, няма нужда да се спираме повече върху този пример.

Вторият пример е широко известен. От векове той е използван като доказателство от християнските социалисти. Да, ранната църква в Ерусалим практикуваше финансово споделяне. Не, това не е задължително за всички християни. Ситуацията беше следната. В деня на Петдесятница, когато юдеи от всички краища на Римската империя се бяха събрали в Ерусалим, Петър проповядва, което веднага прибави нови 3,000 вярващи към църквата (Деяния 2:41). Скоро след това се покаяха още 5,000 (4:4). Поради спешната необходимост от получаване на наставление във вярата, повечето, ако не всички, от тези новоповярвали останаха в Ерусалим (2:41-42). Те са носели достатъчно за своя престой по време на празника, но не са планирали да останат в Ерусалим неопределено време. Въпреки това те бяха там, и ранната църква се изправи пред непосредствена икономическа криза с гигантски размери. Бог заповядва помощ за нуждаещите се братя, и ерусалимските християни се включиха в посрещането на нуждите. Много от нуждаещите се бяха явно от Израел, но също много бяха “елинизирани” евреи от други народи (2:9-11; 6:1). Това беше специална ситуация, която изискваше специални мерки за справяне с нея. Така поради възникналите нужди вярващите в Ерусалим, които имаха собственост, я продадоха, като използваха приходите за благотворителност. В допълнение, Ерусалим така или иначе, беше “проклета собственост,” защото Исус обеща да го унищожи (Матей 24; Марк 13; Лука 21), и християните знаеха, че трябва да се подготвят да го напуснат, когато римляните го обсадят. Те съзнателно продаваха на юдеи, които щяха да загубят всичко в града. Накратко, “лош късмет” за бунтовните, разпънали Господа юдеи от онова поколение. Новият Божий народ използва “вътрешна информация” относно бъдещото “ограбване” на юдеите. Както примера с Исус и Неговите ученици, “Ерусалимският модел” на Сайдър въобще не е модел. Това беше особена тактика предназначена за особени обстоятелства. И очевидно, ако всички християни трябва просто да ликвидират всичките си капитали и да ги преразпределят за незабавно потребление, скоро нищо няма да остане. Разпродажбата на собственост може да продължи само докато има собственост за продаване и има купувачи с активи за размяна. Безспорно, примерът на тези ранни християни порицава нашето безразличие и нежеланието ни да помагаме на братята и сестрите около нас. Но той не изисква от нас да правим като тях, освен ако нямаме товар от 8,000 безработни християнски имигранти, стоварени в нашата общност – и дори тогава, изразходването на капитала трябва да бъде последна мярка. Също ще имаме нужда от богати невярващи, на които да продаваме – икономически производителни хора, които да използват добре нашия капитал.

Причините Сайдър да иска християните да практикуват икономическо равенство всъщност не са свързани с църквата. Неговата цел е да използва християните, за да отправи призив за държавно наложено икономическо равенство, и той смята, че искането за това ще бъде по-достоверно, ако църквата започне да го спазва като пример. Това е основата на всичко, което той изисква от църквата – това всичко е средство за постигане на неговите политически цели. Това може да се види в заглавието на неговата статия, “Споделяне на богатството: Църквата като библейски модел за обществена политика.”[10] Той вижда църквата като “най-универсалната организация в света днес”;[11] така, ако той може да контролира църквата, той ще бъде на път да контролира света. Ето неговата обосновка:

Да се иска правителството да узакони това, което църквата не може да убеди своите членове да живеят на практика, е трагична нелепост. . . . Само когато вярващите в Северна Америка и Европа посмеят да въплътят в своя живот заедно това, което Библията ни учи за икономическите взаимоотношения сред Божия народ, те ще имат правото да изискат от лидерите във Вашингтон или Уестминстър да формират нов световен икономически ред . . . само ако тялото Христово вече започва да живее един радикално нов модел на икономическо споделяне, само тогава нашето искане за политическа промяна ще има цялостност и ще упражни влияние.[12]

Сега, сравнете това с неговото изявление, че икономическото споделяне сред християните – средството за осъществяване на неговата цел за централизирана власт – трябва да бъде “доброволно” и че “Легализмът не е решение.”[13] Не, тоест, докато се наложи със закон. След това въоръжените служители ще дойдат да събират нашите дарения, и текстовете, които ще се тълкуват като основание за това, ще бъдат от Федералния регистър. Ако мислите, че Сайдър просто очертава план за чудесен рай на доброволно споделяне сред християните, лъжете се. Той няма намерение да спре до доброволността. Той иска да манипулира църквата със завист и вина, да създаде модел за обществена политика, а после, когато предложенията му бъдат наложени като закони, доброволността да върви по дяволите. Искате или не, вие ще споделяте. Отново, той казва:

Със сигурност, ние трябва да работим политически, за да изискаме скъпоструващи отстъпки от Вашингтон в международните форуми, работещи да преобразят Международния валутен фонд, както и нова политика в търговските споразумения за митата, стоките и др. Със сигурност трябва да запитаме дали са необходими доста по-дълбоки структурни промени. Обаче, нашият опит да преустроим светското общество ще има цялостност, само ако нашият личен живот . . . показва, че ние вече се осмеляваме да живеем това, което искаме Вашингтон да узакони. . . . Ако само една четвърт от християните в северното полукълбо имаха смелостта да живеят на практика . . . видението на икономическото равенство, правителствата в нашето опасно разделено глобално село може би ще се убедят наложат със закон необходимите цялостни промени.[14]

Какви “цялостни промени” в обществената политика би искал да види Сайдър? Той предлага за свой “модел” църквата, че трябва да бъде “задължително, вместо изключение, за християните да . . . оценяват един на друг данъчните декларации и семейните бюджети, да обсъждат главните покупки и леко да се побутват един друг към начин на живот повече в съответствие с тяхното поклонение на Бога, Който е на страната на бедните.”[15] Така, използвайки това като модел, държавният чиновник може да дойде на вашата следваща семейна сесия за планиране на бюджета и да обсъжда главните покупки с вас. Той може да донесе своята полицейска палка в случай че се нуждаете от “леко побутване.”

В действителност, Роналд Сайдър има само презрение към частната благотворителност. Той иска да има държавно наложена “институционална промяна.” Ето две от неговите основания за това:

Първо, институционалната промяна е често по-ефективна. . . . Чашата студена вода, която даваме в името на Христос е често по-ефективна, ако я дадем чрез обществените здравни мероприятия за превантивна медицина или икономическо планиране.

Второ, институционалната промяна е често морално по-добра. Личната благотворителност и филантропия все още позволяват на богатия дарител да се чувствува по-висшестоящ. А това кара получателят на дарението да се чувствува по-нисшестоящ и зависим. Институционалните промени, от друга страна, дават на потиснатите права и власт.[16]

Сега, само Господ да беше помислил за това. Но е твърде късно. Тази морално нисша лична благотворителност е записана в библейския закон, и не можем да се отървем от нея докато преминат небето и земята. Да му се не види! Но поне научихме нещо важно за възгледите на Сайдър. Властта на държавата, ограничена от библейския закон, трябва се увеличи. Божият закон е по-неефективен. Държавната намеса, която е забранена от Писанието, е морално по-добра от вечното Божие Слово. Личната благотворителност – която ние всички смятахме за цел на неговата книга – е в действителност само модел за всемогъщата държава, а моделът, по своето естество морално по-нисш стандарт, вероятно ще бъде бракуван веднага щом видим държавните програми да работят с пълна сила. Ще има по-малко пари за благотворителност след данъците.

Лицемерната цел на икономическото равенство отдавна се използва от тираните като прикритие на най-бруталните видове намеса. Това е кумир, който се издига пред очите на бедните за да възбуди завист, и се развява пред богатите за да предизвика чувство на вина. Така се улесняват революциите и гнетът на тоталната държава: завистливите ще се разбунтуват, а виновните ще бъдат безсилни. Сайдър не желае библейската идея за равенство пред закона – която предполага, че съществуват различия между хората, и гарантира правосъдие за всички и свобода за изпълнение на личното призвание пред Бога. Вместо това Сайдър желае наложен от държавата егалитаризъм, произволна, насилническа политика на уравняване на всички хора да се съобразяват със своеволни, направени по човешки канони за “социална справедливост.” Равенството пред закона е несъвместимо с егалитаризма. Социалистическата доктрина на икономическото равенство изисква ограбване на собствеността и забрана на икономическите свободи. Тя пренебрегва факта, че “Господ осиромашава и обогатява” (1 Царе 2:7), и че ако хората желаят да подобрят икономическото си положение, те трябва да се покорят на Бога, да работят здраво и да извикат към Него за благословение “И тъй, смирете се под мощната ръка на Бога, за да ви възвиси своевременно; и всяка ваша грижа възложете на Него, защото Той се грижи за вас” (1 Пет. 5:6-7). Но социалистът не се смирява; той завижда. Той не работи; той краде. Призивът на Сайдър за “равенство” е всъщност домогване към властта:

Постоянно нарастващото търсене на храна трябва да спре – или поне да се намали драматично. Това означава намалено изобилие в богатите страни и контрол върху раждаемостта навсякъде.[17]

Вече разгледахме няколко от другите негови цели, всичките предназначени за налагане от държавата, и всичко това в името на равенството: “справедливи цени,” мита, стокови споразумения, поземлена “реформа,” национализация на частните предприятия – и във вече цитирания текст, “нов световен икономически ред” – с други думи, “равенство” наложено от държавата.

Сайдър отрича, че желае “дървен, легалистичен егалитаризъм.” Можем да признаем, че не е дървен. Той е оловни куршуми, стоманени щикове, железни вериги и бетонни килии. Неговите “обществено-политически” програми за “структурна промяна” изискват полицаи със съвсем реална физическа сила. Ако той не планира насилие от въоръжени главорези, той не би наблягал постоянно на законодателството. Ако просто иска да бъде “морална” сила, той може да проповядва, да изнася лекции и да пише книги. Но виждаме, че тези дейности са само предварителна подготовка на сцената за главното действие. Той повтаря отново и отново, че доброволното изравняване на неговите последователи е предназначено да оправдае тяхното искане държавата да направи насилствено изравняване. А това може да стане единствено чрез насилие, грабеж и забрана на човешки свободи. Собствеността на едни се отнема и се дава на други. Силата на закона се насочва срещу богатите. И по такъв начин икономическото равенство не е нищо друго освен правно неравенство. Това не е справедливост, а тирания. Това е наложено със закон беззаконие. “Не кради,” дори и чрез мнозинство.

И тъй като е беззаконие, то не може да успее в своите изявени намерения. Както видяхме, библейският закон изисква благотворителност, но само като временна мярка, и никога провеждана от държавата. Единственият начин икономиката да нараства е чрез постепенно създаване на нов капитал. Когато трудът става по-производителен чрез непрекъснатото инвестиране на постоянно нарастващия капитал, реалните заплати – т.е. истинската покупателна сила – на работниците трябва да нарастват. Това е единственият метод за дълготрайно подобряване на икономическото състояние на бедните. Потребяването на съществуващия капитал не е нищо друго освен “изяждане на семето за посев,” наслаждаване на ползите в настоящето за сметка на бъдещето. А това, както Лудвиг фон Мизес казва, е самата същност на социализма: “Социализмът съвсем не е това, което се преструва. Той не е защитник на един по-добър и по-чист свят, а е разрушител на това, което хиляди години цивилизация са създали. Той не създава; той руши. Защото разрушението е неговата същност. Той не произвежда нищо, а само консумира това, което общественият ред, основан на частната собственост на средствата за производство, е произвел . . . всяка стъпка, водеща към социализъм, трябва да се изрази в разрушаването на това, което вече съществува.”[18]

Така истинската цел на изравняването, както е мотивирано от завист, не е нито равенство на всички хора пред закона, нито реална полза за бедните. Въпреки реториката, истинската цел на “икономическото равенство” налагано от държавата е всъщност нещо съвсем различно. Както Бауър казва:

Всеобхватното планиране не увеличава ресурсите. То само съсредоточава властта.[19]

И сега ние знаем отогвора на въпроса, поставен в края на Глава 11. Роналд Сайдър не е загрижен за бедните, нито за правосъдието, нито за равенството, нито за растежа на основата на Божия закон. Роналд Сайдър иска власт.


[1] Sider, Rich Christians, p. 209.

[2] Ibid., pp. 84, 90, 94, 95, 173 [pp. 76, 82, 85, 86], и т.н. (Не съм изброил всичките.)

[3] Ibid., p. 88 [p. 79]; ср. p. 90 [p. 82].

[4] Ibid., pp. 105f. [p. 94].

[5] Относно причастието виж Gary North, Unconditional Surrender: God's Program for Victory (2nd ed., Tyler, TX: Geneva Ministries, 1983), pp. 118-21.

[6] Sider, Rich Christians, p. 107 [p. 96].

[7] Sider, “Living More Simply for Evangelism and Justice” (Keynote address for the International Consultation on Simple Lifestyle at Hoddeson, England, March 17-21, 1980), p. 9.

[8] Sider, Rich Christians, p. 93 [ср. p. 147].

[9] Ibid., pp. 96ff. [pp. 86ff.].

[10] The Christian Century (June 8-15, 1977), pp. 560ff.

[11] Ibid., pp. 564f.

[12] Ibid., pp. 560, 563. Курсивът е мой. Виж също Sider, Rich Christians, p. 205 [p. 193].

[13] Sider, Rich Christians, p. 107 [pp. 95f.].

[14] Sider, “Sharing The Wealth,” pp. 564f. Курсивът е мой.

[15] Ibid., p. 564.

[16] Sider, “Ambulance Drivers or Tunnel Builders,” (Philadelphia; Evangelicals for Social Action, n.d.), p. 4.

[17] Sider, Rich Christians, p. 214. Курсивът е мой.

[18] Ludwig von Mises, Socialism: An Economic and Sociological Analysis (London: Jonathan Cape, 1951), p. 458; ср. pp. 76ff.

[19] P. T. Bauer, Dissent on Development (Cambridge, MA: Harvard University Press, 1971, 1976), p. 72. Курсивът е мой.





Productive Christians
Copyright © 1981 Institute for Christian Economics
превод Copyright © 2004 Дамян Кънев