Производителните християни
Съдържание
Предисловие
от Гари Норт

Предговор
Въведение

Глава 1
Глава 2
Глава 3
Глава 4
Глава 5
Глава 6
Глава 7
Глава 8
Глава 9
Глава 10
Глава 11
Глава 12
Глава 13
Глава 14
Глава 15

Глава 16
Глава 17

Приложение 1
Приложение 2
Приложение 3
Приложение 4
Приложение 5
Речник
Библиография

   

Производителните християни във века на манипулаторите
чрез вина
  Home     Дейвид Чилтън  

 

“Робството е пример за институционализирано зло.”

(Ronald Sider, Journal of Theology for Southern Africa, December 1979, p. 38)

 

“От народите, които са около вас, от тях да купуваш роби и робини.”

(Левит 25:44)

 

2

БОЖИЯТ ЗАКОН И БЕДНИТЕ

Искрената загриженост на Бога за бедните е изявена в цялата Библия. Cry Justice, антологията на Роналд Сайдър от библейски цитати по темата, определено доказва това (макар да не мога да кажа същото за бележките на Сайдър). Нистина, Божието слово говори изключително много за конкретните решения за бедността, и голяма част от старозаветния закон се занимава с проблема. Както ще видим, обаче, Сайдър съзнателно пропуска тези ясни библейски заповеди в полза на своите собствени решения – решения, които обикновено са противни на библейския закон. В тази глава ще видим първо кои са бедните, а след това ще разгледаме конкретните библейски закони, които се стремят да намалят бедността. Но трябва да помним, че нито един от библейските закони за бедните не е предназначен да бъде от дългосрочна изгода за бедните: всички са временни мерки, предназначени да позволят глътка въздух, за да дадат време за истински, дългосрочни решения на бедността. Сами по себе си законите не са достатъчни; това, от което се нуждаем, е цялостно преустройство на нашия живот и общество на основата на библейския закон. Както ще видим в една по-късна глава, моето твърдо убеждение е, че бедността може и ще бъде почти напълно премахната от тази земя. Но това ще стане едва когато хората се покаят и народите бъдат научени на покорство на християнската вяра. Законите за бедността са жизнено важни и ако ги пренебрегнем, ще си навлечем национално осъждение. Но ние не можем да ги считаме за абсолютно решение. Те са предназначени да служат само като извънредни мерки. Крайното решение ще дойде чрез строгото спазване от обществото на целия Божий закон.

Трябва да се отбележи още един факт. Като цяло законите, които конкретно помагат на бедните, не се налагат от държавата. Това не значи, че тези закони са маловажни. Те са много важни. Често предполагаме, че едно престъпление е без последствия, ако държавата не може да накаже престъпниците. Това е форма на обожествяване на държавата. Библията ни забранява да превръщаме всеки грях в гражданско престъпление под юрисдикцията на държавата. Държавата не може да наказва престъпниците, ако от Писанието не й е дадено правото да върши това. Но разбира се, това не е всичко – Бог е Съдия, в историята и в Последния Ден, и Той наказва онези, които нарушават Неговия закон. Конкретно Той изявява Себе Си като Защитник на бедните, и Той съди хората и народите според тяхното покорство на Законите за бедните (виж напр. Изход 22:21-27; Псалм 12:5; Притчи 22:22-23).

Библията различава конкретно две групи хора, които могат да бъдат беззащитни срещу подтисничеството и които трябва специално да смятаме за предмет на нашите грижи.

1. Чужденците. Библейският закон предполага, че народът, който е материално благословен, ще привлича имигранти. Няма никакво библейско оправдание – и следователно, никакво икономическо оправдание – за забрана на имиграцията. Според популярната митология, имигрантите отнемат работни места от американските граждани. Ироничното е, че това вярване се поддържа от мнозина, които са често в жестоко противопоставяне един срещу друг. В Южна Калифорния членове на Ку Клус Клан често патрулират по мексиканската граница, за да помагат на агентите от Службата за Имиграция и Натурализация в арестуването на незаконните чужденци (понякога имигрантите, заловени от нашите лоялни защитници, биват ограбвани, пребивани и прострелвани в гърба); от друга страна, вижте този репортаж за United Farm Workers, публикуван в New York Times:

По време на стачката на синдиката през 1974-75 близо до Юма, Аризона, оглавявана от Мануел Чавез (братовчед на Сезар и дълго време негов първи помощник), стотици мексиканци биваха жестоко пребивани от представители на UFW, за да не пресичат границата и да не отнемат работни места от стачкуващите селскостопански работници.[1]

Толкова за солидарността.

Бог твърдо се противопоставя на такава дейност. Не че нашите граници не трябва да бъдат защитавани срещу военно нашествие и престъпници – но обикновената имиграция не е престъпление. Следователно почти цялата дейност на Службата за имиграция и натурализация е открито нарушение на Божия Закон. Бог ни казва, че Той обича чужденеца и ни заповядва и ние да го обичаме:

Който . . . обича чужденеца, като му дава храна и облекло. Затова обичайте чужденеца . . . (Второзаконие 10:18-19).

Забележете: в Библията любовта винаги е действие. Тук тя се определя като даване на чужденците на това, от което имат нужда, за да живеят. Тогава е очевидно, че Бог се гневи, когато ги оскърбяваме, пречим им или правим живота им труден. Те трябва да получават в съда същото правосъдие като местните граждани: “Един закон да имате, както за чужденеца така и за туземеца; защото Аз съм Господ вашият Бог” (Левит 24:22); “Един закон ще имате и за чужденеца, и за местния” (Числа 9:14). Конкретно, всяко подтисничество над чужденци е строго забранено и довежда Божия съд (Изход 22:21-24).

Това обаче не означава премахване на всички разлики. То не е законово задължение за смесване. Всъщност, на израилтяните беше разрешено да продават заразено месо на чужденци, тъй като езическите общества обикновено не възразяват против него (Второзаконие 14:21). В допълнение, пълното гражданство в Израел биваше отказвано на определени етнически групи в продължение на три и понякога десет поколения (Второзаконие 23:3, 7-8). Но макар че Библията запазва реалистична оценка за често езическия произход на имигрантите, тя все пак заповядва справедливост, честно отношение и позитивна загриженост за тяхното благосъстояние. (За предимствата от демографския растеж, включително имиграцията, виж Глава 7.)

Тогава какво да правим с незаконните чужденци? Гари Норт дава следните предложения: “Първо, изисквате свидетелство за имунизация, или изискване хората без такова свидетелство да се имунизират. Второ, премахвате закона за минималната заплата. Трето, премахвате всички програми за държавни социални грижи. Четвърто, премахвате изискването децата на незаконните чужденци да посещават държавни училища за сметка на данъкоплатците. Просто ги оставете да работят на каквато заплата намерят. Накратко, оставете ги да се наслаждават на свободата, която всички ние искаме. Но нашите собствени социалистически програми правят заплаха онези, които желаят да работят. Нашите прародители са били добре приети, или поне са били търпени, защото през деветнадесети век в Америка е нямало социална държава.”[2]

Бог благославя народите за покорството. Ако вършим милост и правосъдие към чужденците, обещано ни е национално благословение (Еремия 7:3-7); от друга страна, ако пренебрегнем Неговия закон, предупредени сме, че самите ние ще станем имигранти (Еремия 22:3-5). Юдейската земя отказа да слуша предупрежденията на Еремия относно това, и проклятията на закона се изпълниха, като народът беше взет в плен. След тяхното завръщане Захария им напомни отново за този факт и отново ги увеща: “Съдете справедливо и показвайте милост и състрадание всеки към брата си, не угнетявайте . . . чужденеца . . .” (Захария 7:9-14).

Пророк Езекиил, като гледаше напред към процъфтяването на християнското общество чрез световно покорство на библейския закон, говори за пълното приемане на чужденците в завета – приемане, което ще дойде не чрез принудително законово налагане на външна интеграция, а чрез общо спазване на истинската вяра. Евангелското свидетелство към чужденците чрез спазване на Божията справедливост към тях ще доведе до тяхното обръщане и научаване. Макар това да е изразено в символизма на пророческия език, напълно ясно е, че включването на чужденците в завета ще дойде от покорство към Божието Слово:

Така да разделите тая земя помежду си според Израилевите племена. Да я разделите в наследство за вас и за чужденците, които пришелствуват между вас, които родят деца всред вас; тия нека ви бъдат като туземци между израилтяните; нека имат наследство с вас между Израилевите племена (Езекиил 47:21-22).

2. Вдовици и сираци. Те често се споменават заедно с чужденците като хора, които трябва специално да бъдат защитавани срещу подтисничество.

Да не угнетявате вдовица или сираче. Защото ако ги угнетите някак, и те извикат към Мене, непременно ще послушам вика им, и гневът Ми ще пламне, и ще ви избия с нож; и вашите жени ще бъдат вдовици и вашите чада сирачета (Изход 22:22-24).

Проклет, който изкриви съда на пришелеца, на сирачето и на вдовицата. И всичките люде да кажат: Амин! (Второзаконие 27:19).

Повече от това, заповядано ни е позитивно да помагаме в живота на тези хора: “Настоявайте за правосъдие, поправяйте угнетителя, отсъждайте право на сирачето, застъпвайте се за вдовицата” (Исая 1:17). Това всъщност е същността на християнския живот: “Чисто и непорочно благочестие пред Бога и Отца, ето що е: да пригледва човек сирачетата и вдовиците в неволята им, и да пази себе си неопетнен от света” (Яков 1:27). В това отношение Църквата има особена отговорност. Павел увещава Тимотей да “почита вдовиците” (1 Тимотей 5:3). Гръцката дума за “почитам” често се използва в Писанието да означава плащане, и тя очевидно има това значение тук в 1 Тимотей 5 (всъщност, Исус ясно използва думата по този начин, когато заповяда децата да осигуряват на своите възрастни родители финансова подкрепа: Матей 15:4-6). Но има ограничение върху отговорността на Църквата да подпомага вдовиците: редовна издръжка трябва да се дава само на онези вдовици, “които наистина са вдовици,” които са без семейство, твърде възрастни за да се омъжат отново и следователно не могат да получат подкрепа от роднини (1 Тимотей 5:3-16). Семейството носи главната отговорност за финансова (и друга) помощ, и никоя друга институция или група не трябва да си присвоява тази отговорност. “Но ако някой не промишлява за своите, а най-вече за домашните си, той се е отрекъл от вярата, и от безверник е по-лош” (1 Тимотей 5:8). Това са силни думи и ние трябва да ги приемаме с най-голяма сериозност. Когато твърде прибързано призоваваме за помощ за нуждаещите се от някоя несемейна агенция, ние подкопаваме отговорността на семействата да се грижат за своите си. Всички ние имаме склонност да изоставяме нашите отговорности, ако има някое учреждение, което да ги поеме вместо нас. Основната обществена институция е семейството. Членовете на семейството са най-добре подготвени да помагат на нуждаещи се роднини с лична грижа и внимание. Те по-добре осъзнават истинските потребности на човека, и тъй като са най-близо до ситуацията, могат най-добре да забележат злоупотребата с благотворителността. Бог иска да изгражда отговорни взаимоотношения вътре в семействата, и отговорността на Църквата да се грижи за своите нуждаещи се членове идва от факта, че тя е нашето по-голямо семейство, “Божието домочадие.” Но всяко прибягване към по-голямото семейство трябва да бъде само като последна възможност.

Дори тогава благотворителността е ограничена. Вдовицата трябва да бъде поставена в списъка за помощи само ако тя самата се занимава с благотворително служение, “известна по добрите си дела: ако е отхранила чада, ако е приемала странни, ако е умивала нозете на светии, ако е помагала на страдащи, ако се е предавала на всякакво добро дело” (1 Тимотей 5:10). Библейската благотворителност, както ще видим многократно, никога не субсидира безотговорността. Един жизнено важен принцип на библейския закон е, че “ако някой не работи, той нека и да не яде” (2 Солунци 3:10). Колкото повече се отдалечаваме от семейната благотворителност, толкова по-вероятно е този принцип да бъде нарушаван. Измамите с държавни социални помощи са толкова чести, че вече са приети на практика като нещо обичайно; но е напълно невъзможно някой да успее да заблуждава дълго време едно семейство.

Библейският закон е насочен към отговорна дейност от страна на хората и семействата. Величието на нацията не идва чрез законодателство или държавна принуда. Призивът на Роналд Сайдър за “гарантиран национален доход”[3] води само до национална безотговорност. Той е основан върху етиката, че имам правото на толкова пари, колкото мога да извадя от джоба на ближния си чрез политическо гласуване. Накратко, “не кради, освен чрез мнозинство.” Нещо повече, той ще ни направи роби към държавата, както Обирон Хърбърт посочва преди един век: “Докато държавните учреждения . . . задоволяват нашите потребности, ние ще оставаме в нашето сегашно състояние, житейските трудности няма да бъдат победени, а ние самите няма да сме способни да ги победим. Никакво количество държавно образование няма да направи един народ наистина интелигентен; никакво количество закони против бедността няма да задоволят потребностите на нацията; никакво количество трудови закони няма да ни направят по-добри родители. Тези големи проблеми, които ние сега напразно се опитваме да решаваме чрез закони на парламента, чрез забрани и наказания, са всъщност големи възможности за прогрес, ако само ги преодоляваме като развиваме в себе си по-голямо желание, като полагаме по-големи усилия, като извикваме в съществуваме по-големи морални сили и като усъвършенствуваме нашата естествена способност да работим съвместно в доброволни сдружения. Да оставим нашите потребности да бъдат задоволявани от голяма държавна машина, да бъдем регулирани и надзиравани от големи множества чиновници, които сами са роби на системата, която обслужват, в дълъг период няма да ни научи на нищо, и няма да ни ползва нищо.”[4]

“Грешка е да си въобразяваме, че държавните дейности и индивидуалните усилия могат да съществуват едно до друго. Умствените навици, характерни за всяко от тях, са така различни, че едното неизбежно ще унищожи другото. . . . Хората няма да вършат неща за себе си или за другите, ако повярват, че такива неща могат да се придобият без усилия от тяхна страна. Няма да има достатъчен стимул. Докато съществува надеждата, че можеш да използваш раменете на друг човек, кой ще подложи своите собствени рамене под товара? Трябва също да се помни, че докато хората не бъдат оставени на своите собствени ресурси, те няма да знаят какво е възможно и какво не е възможно за тях. Ако преди половин век държавата беше осигурила за всички нас закуска и обед, практиката на нашите оратори днес би била да приемат за даденост, че не е възможно сами да се грижим за себе си.”[5]

Така, като изследваме библейските закони за бедността, трябва постоянно да си напомняме тази централна истина: Библията заповядва отговорност. Без личната и семейна отговорност тези закони няма да работят. В основата на обществената промяна и възстановяване трябва да бъде новорождението от Святия Дух чрез разпространяването на Благовестието, за да могат новосъздадените по Божия образ хора да започнат да поемат своите отговорности под Бога. Като имаме това предвид, можем да обърнем вниманието си към законите за бедността в Библията.

Десятък

Трябва да започнем нашия анализ на библейските закони за бедността с разглеждане на десятъка, тъй като това е основно задължение на Завета. Обикновено се смята, че вече не сме под никакво задължение на даваме десятък в тази “диспенсация.” Няма никакво свидетелство в подкрепа на такава позиция: законът за десятъка никога не е бил отменян. И трябва да отбележим, че макар на съвременното изоставяне на десятъка да изглежда привидно като свобода, той всъщност е заменен с тираничен легализъм. Чуйте как кой да е радио или телевизионен проповедник – или дори вашия пастор – иска средства. Ако той отхвърля десятъка, каква е основата на неговото искане? ЛЮБОВ. Разбира се, той не определя любовта така, както Библията я определя – пазене на Божиите заповеди (Римляни 13:10; 1 Йоан 5:3) – а според въображаемите “нужди” на неговото служение. Простото изискване на Бога е да даваме десет процента от нашия доход; веднъж като сме платили Неговия данък, знаем, че повече не се изисква. От друга страна, съвременният проповедник определя вашата любов според това колко давате. (“Колко много обичате Бога? Само десет процента? Само двадесет? Само тридесет? Срам за вас! Трябва да обичате Бога много повече от това! Ако вие наистина, напълно Го обичате, ще пуснете в дискоса и следващата си заплата. И не се грижете за вашето семейство. Колко егоистично от ваша страна. Бог ще се погрижи за тях. В края на краищата, Той се грижи за мен, нали?”)

Подходът на Роналд Сайдър не се различава много от това. Неговата схема за “степенуван десятък” (която той нарича само “скромно начало” на това, което действително има предвид) е основана не на Писанието, а на изпълнената със заблуди публикация на Римския Клуб, озаглавена Граници на растежа. Където Бог изисква десет процента от нашия доход, Сайдър изисква всеки доход над 14,850 долара на година (изчислен за петчленно семейство) да бъде раздаван.[6] Сега, Сайдър може да възрази на това обвинение, като твърди, че той не изисква нищо. Но е трудно да разбираме това по някакъв друг начин. Вероятно в крайна сметка той само намеква. Но това е доста силен намек, подсилен здраво с манипулация чрез вина. Наистина, връзката между антиномизма и легализма е доста тясна. Онези, които отхвърлят Божия Закон, в крайна сметка го заместват със заповеди, които наистина са деспотични.

Но макар Божиите закони да не са тежки, (1 Йоан 5:3), те все пак са закони. Десятъкът е неизбежно изискване, и църквите трябва да го налагат категорично. Тук няма нужда да се въвличаме в подробно изложение на законите за десятъка, но трябва да очертаем три важни неща.

Първо, библейският десятък беше донасян в едно централно място за годишен национален празник (Второзаконие 12:10-28; 14:22-27), за да бъде изразходван за “говеда или за овци, или за вино, или за спиртни пития, или за какво да е нещо, което би пожелала душата ти; и там, пред Господа, твоя Бог, да ядеш и да се развеселиш, ти и домът ти” (Второзаконие 14:26). Бог иска Неговите хора да се радват, да Го прославят с наслада в добрите дарове на живота, които Той им дава. Никъде няма намек, че радостта на хората трябва да бъде смущавана от бълнувания на манипулатори чрез вина, които посочват, че езическите общества страдат от недояждане. Бог излива икономически благословения на Своите хора, и те трябва да ги приемат с благодарност и празнуване. Нещо повече, те са насърчавани да купуват вино и силно питие (Писанието забранява пиянството, но не и пиенето). Напълно противно на това, Роналд Сайдър ни казва, че производството на алкохолни напитки било “възмутителна злоупотреба със зърно.”[7] Бог не го считаше за злоупотреба, и Неговите хора не трябва да го считат за злоупотреба. Една от конкретните цели, за която Бог създаде растенията, е производството на “вино, което весели сърцето на човека” (Псалм 104:14-15). В този закон Бог много конкретно заповядва част от нашия десятък да се дава за наслада и веселие в даровете, които ни е дал. Другите общества в дните на древния Израел са страдали от глад и недояждане, както е и днес. Но това нямаше значение за факта, че Бог заповяда на Израел да празнува своето изобилие.

Как може да се приложи днес тази страна на десятъка? След възкресението на Христос вече няма национално или централизирано тържество, в което да участвуваме; в Новия Завет Благовестието е пръснато по целия свят. Но има изискване за местно празнуване: пиршество на любов, седмично празнуване, на което храната трябва да бъде споделяна на Господната трапеза (1 Коринтяни 11:20-34; Юда 12). Напълно според закона е да използваме първата част от нашия седмичен десятък да финансираме нашето участие в пиршеството на любовта, като не забравяме също да донесем храна за бедните в събранието, за да можем всички да празнуваме заедно (Второзаконие 14:29; 1 Коринтяни 11:21-22, 33).[8]

Втора характеристика на библейския десятък е, че частта, останала след пиршеството (голямата част от десятъка), трябваше да се дава на националните левити, специалните служители на старозаветното събрание, които действуваха като теолози, съветници на държавата в правните дела, професионални музиканти за службите на поклонение и наставници в Божия закон (Числа 18:24). Така десятъкът финансира християнската реконструкция на цялото общество, като осигурява централното място на Божието Слово в обществото, прогласявано като основа за всяка област от живота. Работата на левитите е била да довеждат Божието Слово до всички проблеми пред обществото, да правят хората винаги да осъзнават своите заветни задължения. Те са водели хората в поклонение чрез поучение, отслужвали са тайнствата и са наставлявали хората в пеене и танцуване пред Господа. Вярното прогласяване на Писанието и правилното поклонение пред Бога са основополагащи елементи на християнското общество: всичко друго следва от тях. Десятъкът (след пиршеството на любов) трябва да бъде използван във финансиране на работата на професионалните теолози, експертите в библейския закон, учителите в Божието Слово и опитните ръководители в поклонението.

Трета и много важна страна на закона за десятъка е десятъкът всяка трета година. Хората в Библията са живеели на цикли от седем години, и в третата година на всеки цикъл остатъкът от десятъка (след празнуването) е трябвало да бъде връщан у дома (т.е. да не остава при националните левити) и да бъде влаган при “портите” на местния град (Второзаконие 14:28-29). Това означава, че десятъкът е отивал при старейшините в портите, тъй като портите са били мястото, където старейшините са седели да съдят (ср. Второзаконие 22:15; 25:7). Местните старейшини на заветната общност са надзиравали управлението на десятъка от третата година, разпределяйки го между местните левити и нуждаещите се чужденци, сирачета и вдовици, живеещи в града. В Новия Завет вече няма централно светилище; следователно десятъкът от третата година трябва да бъде редовният модел на нашия десятък днес. Нормално десятъкът трябва да се плаща на старейшините на местната църква (1 Коринтяни 16:2), а старейшините са отговорни да го управляват за левитските дейности и за благотворителни цели. Но ако дадена църква не изпълнява своето задължение да прогласява Божието Слово като закон за обществото, десятъкът трябва да се оттегли от нея и да се дава на институции, които по-пълно се съобразяват с левитските стандарти. Не трябва да ограбваме Бога като даваме десятък на отстъпници. Така например един човек донесе своите приноси на пророк Илия във време на национално отстъпничество, когато пророците формираха църква на остатъка (4 Царе 4:42-44). Като верни християни ние сме отговорни за праведното разполагане на нашите десятъци.

Местното управление на благотворителността е жизнено важно. То се грижи средствата да отиват при онези, които наистина са нуждаещи се, а не към професионалните просяци. Благотворителната страна на десятъка не означава просто подаяния към всеки, който се нареди на опашката. Благотворителността трябва да бъде управлявана от отговорни ръководители на заветното общество, които всекидневно се докосват до нуждите на хората. Все още важи общият принцип: които не работят, да не ядат. Онези, които се опитват да живеят чрез етика на социални грижи, бързо ще бъдат разкрити в една местно управлявана социална програма, и няма да могат безнаказано да лентяйствуват. Дори в благотворителността Божият закон учи на отговорност. Това е точно обратното на държавно финансираната “благотворителност,” прокарвана от Роналд Сайдър. Мъри Ротбард отбелязва: “Държавните социални грижи очевидно са субсидиране на бедността, защото сега хората автоматично получават право на пари от държавата само заради своята бедност. Така пределната щета за човека от изгубения доход поради леност доход намалява, и безделието и бедността нарастват още повече, което от своя страна увеличава сумата на субсидията, която трябва да се извлича от данъкоплатците. Така системата на законово субсидирана бедност обикновено предизвиква повече от същата тази бедност, която предполагаемо трябва да се намалява.”[9]

Ротбард още отбелязва: “От друга страна, частната благотворителност към бедните не би имала същите последствия на порочен кръг, тъй като бедните не биха имали постоянно право на принуда над богатите. Това е особено вярно там, където частната благотворителност се дава само на ‘заслужаващите’ бедни.”[10] И именно това е случаят с библейските закони за бедността. Те не се налагат от държавата, нито държавата събира или разпределя десятъците. От отделния човек се очаква да се покорява на Божието Слово и той е отговорен да управлява десятъците съзнателно и вярно. Библейският закон помага на бедните, но прави икономически желателно за тях да изработят своето излизане от бедността. Тази истина ще стане дори по-очевидна в следващия раздел.

Пабирък

Главният източник на редовна благотворителност към бедните беше практиката на пабиръка, в която земевладелците трябваше да оставят бедните да събират останалото след жътвата (Левит 19:9-10; 23:22; Второзаконие 24:19-21). На земевладелеца беше забранено напълно да обира реколтата: той трябваше да остави краищата на нивата недокоснати, и плодът трябваше да остане на дърветата след разтърсването. След това на бедните се позволяваше да оберат нивите. Свързан с това беше законът за съботната година, когато земята получаваше своята почивка; не беше позволена никаква истинска жътва, но бедните имаха право да събират каквото е пораснало (Изход 23:10-11). Подобен закон, който не се занимава конкретно с бедността, позволяваше на всеки да влиза в собствеността на другите и да бере плод или зърно и да яде на място, но да не отнася храна извън собствеността (Второзаконие 23:24-25; виж Матей 12:1).

Тук са особено важни две точки. Първо, пабиръкът не беше за всички. Очевидно земевладелците са имали право да определят кои от “заслужаващите бедни” могат да събират на тяхната земя, и собственикът можеше да дава специални привилегии (Рут 2:4-16). Пабиръкът не беше просто “право” върху нивата на всеки земевладелец, за което всеки бедняк може да претендира. В никакъв случай не става въпрос за обща собственост върху земята. Бог изисква земевладелците да позволяват на бедните да събират, но все пак собственикът има правото да разполага със своята собственост както реши, в рамките на закона. Законът за пабиръка не може да се използва като основа за обществено преразпределение на благосъстояние.

Второ, пабиръкът е бил усилена работа – много по-трудна от нормалната жътва. Събирачите е трябвало да работят усилено, за да съберат достатъчно храна. След като жътварите са свършили, ще е останало съвсем малко: малък грозд тук, житен клас там. Израел не е бил социална държава. Получателите на социални грижи е трябвало да бъдат прилежни работници. Мързеливите и непредвидливите не са можели да очакват спасителна намеса от добронамерен бюрократ. Божият закон ни заповядва да “носим тежестите един на друг” (Галатяни 6:2), но не по такъв начин, че да създаваме зависимост от благотворителността. Плодът от благотворителната дейност трябва да бъде отговорност, така че в крайна сметка “всеки да носи своя си товар” (Галатяни 6:5).

Даване на заем

Трето решение на проблема с бедността беше, че бедният можеше да вземе заем. Макар да няма библейско свидетелство, че е забранено да се налага лихва върху делови заем към друг вярващ (Матей 25:27), заемите към вярващи с благотворителни цели трябваше да бъдат безлихвени (Изход 22:25; Левит 25:35-37). Нещо повече, всеки заем към вярващ трябваше да бъде анулиран в седмата година.

В края на всяка седма година да правиш опрощаване. И ето правилото за опрощаването: всеки заемодавец да опрости заема, който е дал на ближния си; да го не изисква от ближния си или от брата си; защото се провъзгласява опрощаване заради Господа (Второзаконие 15:1-2).

Следователно никой вярващ не можеше да бъде съден за дълг за повече от шест години. На богатите израилтяни беше строго заповядано да не отказват благотворителни заеми към вярващи поради наближаването на съботната година:

Да не закоравяваш сърцето си, нито да затваряш ръката си от бедния си брат; но непременно да отваряш ръката си към него и непременно да му заемаш доволно за нуждата му от каквото има потреба. . . . Непременно да му дадеш, и да ти не е тежко на сърцето, когато му даваш; понеже за това Господ твоят Бог ще те благославя във всичките ти дела и във всичките ти предприятия (Второзаконие 15:7-10).

Ако бедният не можеше да върне заема в определеното време, заемодателят трябваше да зачеркне напълно дълга от своите счетоводни книги, приемайки загубата, силен във вярата, че тъй като всички събития се движат според Божия закон, той ще получи Божиите благословения – не просто топло чувство, че “добродетелта е награда за самата себе си,” а материални, икономически благословения.

Един безлихвен заем, който, който автоматично ще бъде зачеркнат след шест години (най-много), изглежда примамливо, и може да изглежда доста несправедлив, тъй като не струва нищо на бедния. Но не е така. Макар това да наистина да е благотворителен закон, той не произвежда безотговорност. В дълъг период от време той въобще няма да е “благотворителност.” За да има право на благотворителен заем, получателят трябва да бъде наистина беден, само с една дреха (Изход 22:26-27). Не мога да имам право на благотворителен заем, ако имам собствени ресурси, на които да разчитам. Богатите не са задължени да дават безлихвени заеми на онези, които не са наистина в отчаяно положение. Законите за бедността в Библията не субсидират безотговорната алчност. Моят брат няма задължение да ми дава безплатен заем, ако “се нуждая” от нова стереоуредба, телевизор или хладилник. Тези заеми са били предназначени да помагат да онези, които действително са в нужда, без никаква надежда. Няма нужда да казваме, че има много хора, живеещи дори под нивото на бедността, които не биха имали право на такъв заем.

Дрехата на бедния трябваше да служи като гаранция. Всяка сутрин му я взимаха, а вечер му я връщаха, за да му бъде топло (Изход 22:26-27). Това се правеше с цел да не бъде използван един и същ залог за повече от един заем, но се признаваше нуждата му от нея като завивка през студените нощи. Многократната задлъжнялост беше забранена. И макар че бедният можеше да взема дрехата си всяка вечер, той не можеше да се ползва от нея денем. Това го подтикваше да изплати заема колкото е възможно по-скоро. Законът, макар и да помага на тези, които са в отчаяно затруднение, все пак воюва срещу безотговорността. Не беше лесно да се вземе благотворителен заем: също така не беше лесно да се живее с такъв заем.

Положението на невярващия (в тази категория влизат много чужденци) беше дори по-тежко. За него нямаше освобождение в съботната година, нито в Юбилейна година (Второзаконие 15:3; Левит 25:44-46). На него му се начисляваха лихви, независимо от бедността му, и нямаше ограничения за размера на лихвите (Второзаконие 23:20). Понеже невярващите са по естество безотговорни, те се нуждаят от стимула на нарастващия дълг, който да ги подтиква да изплащат заемите. Отново, законите не се отнасят към всички еднакво. Те всъщност дискриминират безотговорните бедни и наблягат на факта, че бедността е задължение. Никога не се позволяваше бедността да бъде използвана като лост срещу онези, които са заможни. Единствените печеливши от законите за бедността бяха онези, които желаят да работят прилежно за бъдещето. В края на краищата онези, които просто желаят да оберат или ограбят богатите, ще се провалят. Божиите закони са предназначени да разширяват Божието царство. Те не могат да се използват успешно срещу самия Бог.

Робство

Библията разрешава робството. Това твърдение ще бъде изненада за повечето хора. Библейските закони относно робството много рядко са изследвани и още по-малко проповядвани. Но библейските закони относно робството са сред най-милосърдните в цялата Библия. Библейската институция на робството има за своя основна цел премахването на бедността и нейната първостепенна причина – робския манталитет. Рон Сайдър постоянно свързва робството с подтисничеството и изглежда смята, че двете са идентични. “Робството е пример за институционализирано зло,” ни казва той;[11] и говори за “греха на участието в робството.”[12] Когато мислят за “робство,” много хора си представят Юга преди Гражданската война, където определени страни на робството са били в нарушение на библейския закон. Така много хора знаят само за една извратена, небиблейска форма на робство. Но тъй като Библията позволява робството, очевидно небиблейско е да се говори за робството като лошо или грешно. (Дори робството в Юга не е било толкова небиблейско, колкото мнозина твърдят. Общоприетото схващане за робството по онова време е доста изопачено; аболиционистите често са били също толкова виновни в престъпване на Божиите закони, колкото и робовладелците, както ще видим в следващата глава.) Ако робството беше грях, Бог нямаше да промисля за него. Наистина, тъй като Бог е Стандартът за правилно и грешно, фактът, че Той дава постановления за правилно управление на робството, показва, че незачитането на законите за робството е грях. Например, тъй като прелюбодейството е грях, Бог не дава заповеди за правилното управление на публичен дом. Нито пък дава наставления за успешни методи за убийство или кражба. Робството не е грях, но нарушаването на Божиите закони за робството е.

За да разберем Божиите закони за робството, трябва да разберем един основен библейски факт: робството е неизбежно – няма общество без него. Без Божията благодат всички хора са роби на грха. Спасението ни освобождава от робството към греха и ни прави роби на правдата, покорни на Божието слово, а не на това на Сатана (Римляни 6:16-22). Тук не си играя с думите, защото този въпрос е централен за обществените и културните проблеми. Ако хората не са роби на Бога, те са вече роби на греха. Като грешници те отхвърлят отговорността си да господствуват над създанието, поради което стават роби на други хора, като прославят и служат на създанието, а не на Създателя (Римляни 1:25). Изворите на живота са от сърцето на човека (Притчи 4:23), и човешките взаимоотношения с Бога, или тяхната липса, имат незабавни и дългосрочни последствия във всяка една област. Всяко общество, което не служи на истинския Бог, накрая става поробено от държавата.[13] В това отношение тезата на Рон Сайдър няма да “освободи” никого: неговото решение на проблема с бедността е просто призив към по-голямо робство към държавата чрез коренна държавна намеса в целия живот.

Тъй като робството винаги ще съществува, библейският отговор е не да се опитваме да го премахнем, а да следваме Божиите закони за робството.[14] Макар че много от тези закони изглеждат сурови, трябва да признаем, че първо, тези закони са решение на проблема с безотговорността и се стремят да избавят човека от робството; и второ, Божиите закони не са толкова сурови, колкото човешките закони. Докато Божият закон произвежда отговорен, стабилен обществен ред, човешките закони за робството са хаотични, подтиснически и тиранични. Библейският мироглед не е нито приказка, нито романтичен перфекционизъм, а е реалистична оценка на хората с техните грехове и недостатъци. Божието Слово се обръща към нас там, където сме в нашето робство, и ни показва пътя към отговорно господство под Бога.

1. Придобиване на роби. Отвличането, като метод за придобиване на роби, е забранено и заслужава смъртно наказание (Изход 21:16). Основно, има само четири законни начини за придобиване на роби. Те могат да бъдат купени (Левит 25:44-46), пленени по време на война (Числа 31:32-35; Второзаконие 21:10-14), поробени като наказание за кражба (Изход 22:1-3), или за да изплатят дългове (Левит 25:39; Изход 21:7). Тук трябва специално да отбележим Божията милостива справедливост. Робите-езичници, които бяха закупени или пленени във война, в действителност бяха облагодетелствани от този закон, тъй като той ги поставяше в общение с вярващи. Те получаваха сравнително снизходително отношение от библейските наредби за робството, а също можеха да чуят освобождаващото послание на благовестието. Робите, извършващи реституция за кражба или дълг, също се облагодетелствуваха от този закон. Библията не позволява затвора (освен за човек, задържан за съд или екзекуция). Крадецът не биваше затварян зад решетките за сметка на данъкоплатците и не се отнасяха с него като с животно; той се трудеше производително в една евангелско-семейна среда, и изработваше дължимата реституция към жертвата на неговото престъпление. Той спечелваше отново своето себеуважение и възстановяваше това, което дължеше на своята жертва. (ако онези, които толкова ревностно желаят “социална справедливост,” биха приели едно предложение, ето го: Работете за “структурна промяна” в нашите граждански и наказателни кодекси и върнете реституцията. Но . . . това би означавало робство! Е, добре. По-добре да запазим статуквото, и нека жертвите на кражби да се примирят със своите загуби, докато издържаме престъпниците във финансираните от данъци изправителни домове. По-добре да съберем джебчията с убийци и хомосексуалисти в една “безличностна среда,” отколкото да го направим работи в един праведен дом).

2. Грижа за робите. Робите нямат икономически стимул да работят, тъй като колкото и здраво да се трудят, те не могат да подобрят положението си. Затова на техния господар е позволено да създаде такъв стимул като ги бие (Изход 21:20-27). Очевидно робът няма равни права със свободния човек. Но именно този факт ще възпира човека от прибързано влизане в робство. Робството има определени предимства (сигурна работа и т.н.), но също така има сериозни недостатъци. Не беше позволено робството да се превръща в безотговорна благотворителност или в патернализъм. Но законът ограничаваше господаря. Ако убие своя роб, той бива екзекутиран (Изход 21:20). От друга страна, ако робът преживее боя и умре ден или два по-късно, няма наказание (Изход 21:21); няма доказателство, че господарят в действителност е възнамерявал да го убие. Отново, рискът беше сериозен мотив срещу влизането в робство. Бог не иска хората да изоставят непредпазливо свободата си, и този закон пазеше хората да работят усилено и да живеят отговорно, за да избегнат заплахата от загубване на свободата и гражданските права. Относително малките, но трайни наранявания (като загубване на око или зъб) водеха да освобождаване на роба (Изход 21:26-27). Това също беше икономически стимул за господаря да не удря роба по лицето, тъй като силният удар би могъл да означава загуба на неговата “инвестиция.” Естествено, този закон защитаваше робите от сериозно осакатяване.

3. Освобождаване на робите. Свободните евреи попаднали до робство се освобождаваха на седмата година (Второзаконие 15:1-2) или най-късно в Юбилейната година (Левит 25:40-41), в зависимост от сериозността на случая. (Робите бегълци от нечестиви общества не се връщаха на техните господари, а биваха освобождавани; Второзаконие 23:15-16). Робът също имаше възможност да спестява пари, за да откупи свободата си (Левит 25:49) – факт, който показва две неща: първо, законите за робството, както и другите закони за бедните, се грижат за “движението нагоре”; и второ, правата на частната собственост се защитават на всички нива в обществото, така че дори робите можеха да придобиват и да се разпореждат със собственост. На освободените роби изобилно се даваха дарове: от стадото на господаря, от гумното и от лина (Второзаконие 15:14). По този начин освободеният роб можеше да осигури необходимото за себе си, да е нахранен и да се радва на свободата си. Божият закон е строг, но милостив. Освободеният роб може отново да си стъпи на краката и да заеме отново производително място в обществото. Да повторим основния урок: Божият закон насърчава отговорността. Той има много стимули срещу влизането в робство, а когато хората все пак станат роби, той ги защитава, но не ги глези. Когато изтече времето на робството, те могат да имат самочувствие заедно с другите хора, като притежават средствата, с които да започнат отново без дълг.

Но за роба езичник положението беше друго. Макар да беше защитаван от същите закони за робството, той никога не биваше освобождаван (освен ако не се откупи) – нито дори на Юбилея, който освобождаваше само еврейските роби (Левит 25:40-46). Невярващите са роби по естество и няма причина да бъдат освобождавани, докато остават в тяхното духовно робство. Разбира се, поробеният чужденец, койте се покае, можеше да покаже своята духовна свобода като отговорно спестява и откупи свободата си. Това изглежда сурово? Несъмнено, това е един възглед за робството, който много се различава от този на Роналд Сайдър. Но нека да се уверим, че нашите етични стандарти наистина идват от Библията. Ако законите за робството ни изглеждат несправедливи, то е защото ние сме грешни. Божият закон е съвършено описание на Божията справедливост. Всеки протест срещу Божиите закони е морална присъда срещу Бога, подобна на първоначалния грях в Градината. Като заместваме Божиите закони с наши закони, ние произвеждаме единствено несправедливост и нарастващо робство. Джеймс Джордан коментира: “Проблемът в Стария Юг възниква защото покаялите се роби не биват освобождавани, и по този начин не е установен механизъм, по който човек да може да получи свободата си. Както видяхме, целта на поробването на невярващи е евангелизирането, а целта на влизането в робство на вярващи е да бъдат обучени да станат отговорни свободни граждани. Така в библейските закони за робството има стимул за възход. Целта на робството е да премахне само себе си, като създава отговорни свободни граждани. Когато този възход се прекъсва от етатистко законодателство, както е в Стария Юг с робството и патернализма, това оскърбява Бога.”[15]

Сега сравнете библейската форма на робство с някое от предложенията на Сайдър. Той заявява, че е против робството (тъй като то е “грях”), но животът в неговия етатистки рай е форма на робство, която е наистина потисническа и е забранена от Божието Слово. Библията ни предупреждава срещу робството към държавата и библейският закон работи да го предотврати (виж напр. 1 Царе 8). Държавното социално осигуряване поражда зависимост от държавата и със сигурност е робство. Алчните политици го използват, за да купуват гласове и да създадат класа, която е задължена към управляващите. Когато свикнем с благодеянията, ние губим зависимостта си от Бога, ближните, семейството и самите нас и ставаме все по-неспособни да действуваме отговорно. Вече е лесно да се намерят хора (дори християни!), които просто не могат да си представят, че определени работи могат да се извършат без държавна намеса. За тях е чудно, че някога хората са имали домове, образование, здравно обслужване, работа, транспорт, пощенски услуги, храна и пари без държавен монопол. А това е робство, както твърди Обирон Хърбърт:”Отнасяй се към хората като недостойни за доверие, и те ще оправдаят твоето очакване. Кажи им, че не очакваш от тях да имат чувство за отговорност, да мислят или да действуват за себе си, не им давай най-естествените и най-важните възможности за това, и след известно време те пасивно ще възприемат умствените и моралните условия, които си създал за тях. . . . Всеки човек несъзнателно си мисли: ‘Защо да правя това, което държавата ще направи за мен?’”[16]

Сайдър вярва, че богатите имат несправедлива власт, че те обикновено стават богати, като подтискат бедните.[17] (Валидността на тази идея ще бъде разгледана по-нататък). Така той се стреми да разруши тази икономическа власт, като дава повече власт на държавата. Тези алчни, неограничавани капиталисти не искат ли “твърде много” за продуктите си? Тези “буржоазни хрътки” не дават ли “несправедлива” заплата на благородния работник? Нека стоварим някой тежък държавен юмрук, който да се погрижи за проблема. Имаме нужда от една всемогъща държава, която да наложи на продажните бизнесмени контрол на цените и заплатите. (Няма значение, че такъв контрол неизбежно води до недостиг и до безработица. Та това е учението на деиста Адам Смит. Неговият закон за търсенето и предлагането е отменен. Лорд Кейнс ни революционизира, като веднъж завинаги ни отърва от философиите на Просвещението и от светските икономически теории.[18]) Разбира се, през последните поне 4000 години различни общества са опитвали такива мерки. Всъщност, някои хора, които са въвели контрол върху цените и заплатите, са напълно справедливо известни с делата си. Един държавен ръководител от предишното поколение дълго ще се помни. За известно време той успя да стабилизира цените, заплатите и заетостта на ниво, за което съвременните бюрократи само могат да мечтаят. Той имаше такъв успех, че дори да не сте студент по история, ще можете да си спомните името му: Адолф Хитлер.

Проблемът е, че икономическият контрол изисква всемогъща, поробваща държава, която да го наложи със сила. Ако не желаете да имате тоталитаризъм, контролът няма да действува. Управлението на цените и заплатите е невъзможно без пълeн надзор над всеки обществен сектор. Половинчатите мерки не са достатъчни. Херман Гьоринг, икономическият съветник на Хитлер, признава това през 1946 пред един американски журналист, когато е военнопленник. Говорейки за американските икономически програми, които са подобни на някои от неговите минали начинания, той дава този показателен коментар: “Вие се опитвате да контролирате заплатите на хората и цените – човешкия труд. Ако правите това, трябва да контролирате живота на хората. А нито една страна не може да прави това отчасти.[19] Това е смисълът на подигравателния съвет, който Хилер Белок отправи към онези, които искаха “постепенен социализъм.” Това не може да стане, каза той; не може да стане без насилствено отнемане на собственост. Основното правило е следното: “Ако желаеш да конфискуваш, трябва да конфискуваш.[20]

Роналд Сайдър твърди, че работи за освобождението и равенството на подтиснатите. Той обявява, че робството е грешно и привидно го заклеймява с всяка дума. Но неговите конкретни предложения за реформа изглеждат напълно обратни на това под светлината на библейския закон. Готов съм да призная, че донякъде е искрен – донякъде; но независимо дали осъзнава какво в действителност прави, следствието от неговите предложения ще бъде един тоталитарен, подтиснически режим, подобен на който Хитлер никога не можа да постигне. Той ще направи държавата равна на Бога. А когато човек играе ролята на бог, резултатът е винаги робство. По време на Втората Световна Война Ф. А. Хайек публикува едно вълнуващо предупреждение към английския народ, който сляпо следваше същата политика, която доведе нацистите в Германия на власт. Той пише: “‘Замяната на икономическата с политическа власт,’ което сега толкова често се изисква, неизбежно означава замяна на власт, която винаги е ограничена, с власт, от която няма спасение. Така наречената икономическа власт, макар че би могла да бъде инструмент за принуда, докато е в ръцете на частните индивиди, никога не е изключителна или абсолютна власт, никога не е власт над целия живот на човека. Но когато е централизирана като инструмент на политическата власт, тя създава такава степен на зависимост, която не може да се различи от робството.”[21]

Юбилеят

След всичко, което Роналд Сайдър казва за “принципа на Юбилея,” може да се очаква, че в темата за библейските Закони за бедността ще се включи естествено едно разширено разглеждане на този предмет. Но няма да го разглеждаме в тази глава, по две причини.

Първо, Сайдър говори за Юбилея толкова често и вади толкова много погрешни заключения от него, че той наистина изисква отделно разглеждане в друга глава.

Но има една по-важна причина да го изключа от настоящата глава. Може да изглежда изненада, но законът за Юбилея не е закон за бедността. Тоест, неговото главно предназначение и функция нямат нищо общо с намаляването на бедността като такава. Разбира се, той наистина засяга положението на някои бедни хора. Но това е само странично следствие от неговата истинска цел. Всъщност – за разлика от законите за десятъка, пабиръка, заемите и робството – повечето бедни вероятно въобще няма да бъдат засегнати от спазването на Юбилея. Честността към библейското свидетелство ни забранява да го разглеждаме като закон за бедността.

В заключение на тази глава, един кратък анекдот може да покаже основополагащия принцип, който защитавам. Веднъж слушах един известен колежански професор да води дебат с д-р Гари Норт на тема “Грижа за бедните.” Той заемаше позиция подобна на тази на Сайдър, и тъй като говореше пред слушатели от семинария, неговата лекция уместно беше подредена в три точки. Първо, каза той, индивидът има задължение към бедните. С отворена Библия той възхитително защити това от Писанието. Второ, твърдеше той, църквата има задължение към бедните; той отново изобилно цитира от Светото Писание. Трето, заяви той, държавата има задължение към бедните. Тогава взе Библията, затвори я и я остави настрана.


[1] Цитирано в The Alan Stang Report, July 23, 1979.

[2] Gary North, The Last Train Out (Fort Worth, TX: American Bureau of Economic Research, 1983), p. 132f. Томас Соуел е автор на два превъзходни труда относно имиграцията: Thomas Sowell, Ethnic America: A History (New York: Basic Books, 1981), и The Economics and Politics of Race: An International Perspective (New York: William Morrow and Company, 1983).

[3] Sider, Rich Christians, p. 212 [ср. p. 202].

[4] Auberon Herbert, The Right and Wrong of Compulsion by the State (Indianapolis: Liberty Classics, 1978), pp. 179f.

[5] Ibid., p. 77.

[6] Sider, Rich Christians, pp. 175ff. [pp. 166ff.].

[7] Ibid., p. 182 [p. 172].

[8] Виж по-долу, Глава 12. За превъзходно разглеждане на десятъка, включително многобройни практически приложения, виж James B. Jordan, The Law of the Covenant: An Exposition of Exodus 21-23 (Tyler, TX: Institute for Christian Economics, 1984), pp. 207-24.

[9] Murray Rothbard, Man, Economy, and State (New York: New York University Press, [1962] 1975), p. 818.

[10] Ibid., p. 931.

[11] Sider, “Words and Deeds,” Journal of Theology for Southern Africa (December 1979), p. 38.

[12] Ibid., p. 49. Ср. Rich Christians, pp. 60f. [pp. 54f.].

[13] За увлекателна история на една важна страна на това, виж Robert Schuettinger and Eamonn Butler, Forty Centuries of Wage and Price Controls, (Ottawa, IL: Caroline House Publishers, Inc., 1979).

[14] Най-доброто представяне на библейските закони за робството е в James B. Jordan, The Law of the Covenant: An Exposition of Exodus 21-23 (Tyler, TX: Institute for Christian Economics, 1984), pp. 75-92; виж също Jordan, Slavery and Liberation in the Bible (Tyler, TX: Institute for Christian Economics, предстои за издаване).

[15] James B. Jordan, “Slavery in Biblical Perspective,” term paper, Westminster Theological Seminary, 1979, pp. 44f.

[16] Herbert, pp. 65f.

[17] Sider, Rich Christians, p. 73 [p. 65]; Cry Justice, pp. 31, 203, 210.

[18] Виж Sider, Rich Christians, pp. 114f. [pp. 102f.]. Виж коментара на Смит в Глава 13.

[19] Цитирано в Schuettinger and Butler, Forty Centuries of Wage and Price Controls, p. 73. Курсивът е мой.

[20] Hilaire Belloc, The Servile State (Indianapolis: Liberty Classics, 1977), p. 168.

[21] F. A. Hayek, The Road to Serfdom (The University of Chicago Press, 1944), pp. 145f. Курсивът е мой.





Productive Christians
Copyright © 1981 Institute for Christian Economics
превод Copyright © 2004 Дамян Кънев