Джон и Валъри,
Дориън, на 14 години
Тайлър, на 11 години

Валъри описва януарски ден в техния квартал на стария въгледобивен и стоманодобивен град Джонстаун, Пенсилвания.

В ПРОЦЕС НА РАБОТА

В продължение на петнадесет години, до преди две години и половина, живяхме в парк за мобилни къщи в провинцията около петнадесет години, до преди две години и половина. Имахме си наша, много стара мобилна къща и живеехме много евтино. Тя беше разположена на края на едно царевично поле, заобиколено от гора. Редовно виждахме стада от елени, които идваха достатъчно близо, за да ги докоснем; ята фазани; следи от зайци и мармоти; ястреби, които използваха нашата люлка като място за почивка след като изяждаха най-различни птици и полски мишки, които често посещаваха нашите хранилки. Веднъж дори видяхме скитаща пума, която прекосяваше полето в здрача! Бяхме на двадесет минути път от нашите любими горски туристически пътеки и на четиридесет минути от любимия ни държавен парк за плуване, пикници и туризъм. За нашето семейство това беше Раят!

Да се върнем в парка на мобилните къщи. Там винаги имаше една група съседски деца от всички възрасти, които караха велосипеди, скейтбордове или кънки. Непрекъснато идваха или излизаха от парка деца, за да се срещнат с други деца, или пък за съжаление не ги намираха.

След това се преместихме в квартал на съседния град Джонстаун, много познато място и само на няколко пресечки от мястото, където съм израснала. Нашият голям, неравен двор е точно срещу гората и ние разбрахме, че е бил използван като фермерска земя почти петдесет години. Сега сме по-близо до магазини, библиотеки и роднини, но сме доста изолирани - географски и поради нашата склонност да сме отделени. Децата, които преди това приемаха множествата на съседските деца за даденост, срещнаха трудност да си създадат добри приятели в този квартал, но виждаме много повече хора от нашето голямо, разширено семейство. Заздравихме връзките си с местната библиотека и се сближихме с библиотекарите. Децата вземат уроци по китара и балет на пет минути разстояние от дома – нещо, което щеше да е невъзможно на предишното ни място.

Децата имат свои спални, имат си кучето Алис; и достатъчно място да бягат, да карат кънки, да играят баскетбол, федербал и да се пързалят с шейни. Въпреки липсата на деца на тяхната възраст (повечето от съседите са възрастни хора) или децата, с които нямат нищо общо, Дориън и Тайлър имат приятелски взаимоотношения с повечето хора, с които се срещат ежедневно.

Когато попитах моя съпруг как иска да опиша неговата работа, той каза: “Аз съм перуански бог, чиито услуги са необходими само веднъж на всеки единадесет години за жертвоприношенията.” Това разбира се не е начинът, по който той си изкарва хляба. Той всъщност е зидар и е инструктор по зидарство в местното занаятчийско училище. По ирония на съдбата, голяма част от неговата заплата през последните пет или шест години идваше от строеж на училища!

По отношение на отглеждането на нашите чисто теоретични деца, двамата с Джон имахме една и съща философия, както и за много други неща. Странно е наистина. Децата (две съвършени деца) си играят с обикновени, естествени предмети като орехи, пръчки и интересни камъни. Те имат интензивни взаимоотношения с дърветата. Тяхна постоянна компания могат да бъдат образи от митовете и въображението. И музиката, която предпочитат идва от въздишането на вятъра в листата. Ето колко сериозно объркани могат да станат една двойка идеалисти.

Децата в крайна сметка се родиха – две съвършени женски топки глина с разлика от три години и половина. Като партньорът с най-малките пазарни умения, аз пожелах доброволно да се заема с тяхното образование у дома. В края на краищата вече имах чудесна колекция от пръчки и камъни. “О, не!” възкликнаха нашите семейства и приятели като вдигнаха ръце от ужас. “О, да,” отговорихме ние уверено, “Образованието ще е у дома.” С това искам да покажа, че Джон и аз имахме План и непоклатимо решение. Нашите дъщери бяха на възраст пет и две години.

Единствената част от Плана, която остана непокътната след десет години, са броят на децата и “образованието ще е у дома.” Нашите дъщери Дориън и Тайлър следват своите пътища. Дориън винаги силно се вълнува с праведно възмущение към неправдите на света. Тайлър е мечтателка, танцьорка, художничка, нашият комик и изследовател в света на въображението. Никоя от тях не е играла с орехи.

В нашето домашно училище имаме три вида дни, понякога и трите вида в един ден (но такива дни бих предпочела да забравя): “добри,” “прекрасни” и “лоши.” Един типичен “добър” ден започва, когато всички станем към 7:00, добре отпочинали и с добър хумор. Типичен “лош” ден започва неизбежно след като започна да викам и заплашвам в 8:30 или по-късно, и всеки хленчи, защото не се е наспал.

През “добрите” дни гледаме десет минути новини и прогнозата за времето по телевизията докато ядем препечени филийки и мюсли. След това сядаме и обсъждаме деня на чаша чай и какао.

През “прекрасните” дни след новините и прогнозата за времето, препечените филийки и мюслито правим физически упражнения, а след тях сядаме да обсъдим деня на чаша чай и какао. Аз лично мразя да се движа бързо, но кръвта, която нахлува през вените ни и събужда мозъците ни, ни прави малко по-ентусиазирани. “Прекрасните” дни са без съмнение онези, в които имам нещо специално на ум. Много, прекалено много дни са само малки войници, които преминават през календара и отбелязват времето. (Ние обучаваме децата през цялата година, но правим много импровизирани екскурзии, дни за писане и почивки заради хубавото време. Затова трябва да правя в главата си груба сметка за задължителните дни). Наистина добри дни се случват, когато аз се събудя към 6:00 или там някъде, и започна да размишлявам над нещо, което ме е заинтригувало. Случайно изречение в книга, вестник или списание, или по телевизията могат да предизвикат часове спекулация. Тъй като съм склонна към рационалното, моето предпочитано четиво е в областта на науката: списание Discover, The Planetary Society Report, National Geographic, книги от Стивън Джей Гулд, Карл Сейгън, криминални и научни романи. Приятно ми е да гледам предавания за природа, NOVA и Star Trek.

Всяко от тези може да вдъхнови тази искра. Например сблъсъкът на кометата Шумейкър-Леви 9 с Юпитер, когато беше отразен от местните медии, беше черна дупка от разочарование, тъй като нямаше научни факти на разположение, но беше супернова от творчество за нашето спекулативно въображение. Позовавайки се на приказки за катастрофи и оцеляване толкова обичайни в научната фантастика и четейки всичко от статиите, измъкнати от женските списания в зъболекарския кабинет, до техническите доклади в научните списания, ние си представяхме всички възможни сценарии и пишехме истории, планирахме дългосрочни стратегии за оцеляване и спорехме за съпътстващите ги етични проблеми и общо взето се радвахме на творческо безумие. Когато твърдите научни данни започнаха да бъдат преценявани и предавани на обществото, ние бяхме силно разочаровани от неотговарящия на очакванията край на дивите ни въображения, и някои от нас изоставиха спасителните планове за края на света с истинско съжаление.

В други моменти, една книга от библиотеката беше завладяла моя интерес – Frost Hollows and Microclimates – книга, която веднага грабва ума (дори сега, това заглавие ме кара да потръпвам)… и честно казано, това, което ме впечатлява, определено ще стане част от учебната програма.

Трябва да спомена, че дъщерите ми са станали предпазливи към всичко, което вълнува въображението ми. Те виждат когато ентусиазмът ми нараства и знаят, че ги чака работа. Дориън, зряла, умна тинейджърка, е разбрала, че пътят на най-малката съпротива е и тя да се въодушеви; в края на краищата аз никога не скучая и рядко съм скучна, така че тя трябва съвсем честно да признае, че мога да дам известни творчески подбуди. Тайлър, която едва напоследък достигна разумност на 11 години, харесва да има установен ред, метод и подредена логика на фактите, и се бори със зъби и нокти срещу всяко проваляне на плановете ѝ.

Първото нещо през всеки ден през тази типична седмица беше децата да се редуват да четат на глас от написаната за деца Frost Hollows, като отделяха ненужно дълго време (така си мислеха те), за да препрочитат и размишляват над ключовите места и микроскопичното проучване на красивите снимки. Поисках от тях да направят карта на задния двор и да определят всички потенциални микроклимати. След няколко седмици това усилено наблюдение доведе до победоносни викове, че са открили още една граница между светлолюбивите и сенколюбивите растения, и средства за топенето на снега и запазването му. Писаха много за това.

Тогава, тъй като настоявам те да пишат, казвам: “Напишете нещо. Не ме интересува дали ще е доклад или стихотворение, или разказ.” “Колко дълго трябва да бъде?,” пита Тайлър, пресмятайки колко трябва да пише, за да ме зарадва и да продължи със собствения си живот. “Няма значение,” казвам почти винаги. “Ако е добро, можете да напишете и хайку. Ако е лошо, можете да напишете и роман и пак ще си знаете, че е лошо.”

Аз никога не пиша оценки, освен на теория, заплашително и с цел сравнение. Чувствам тръпка на наслада от доброто усилие и болка на разочарование от това, което е посредствено. Винаги споделям чувствата си. Пляскам им радостно и танцувам с тях в кухнята като ги хваля или тъгувам открито за малките усилия. Те никога не са изненадани от моите оценки, защото честно казано, вече са стигнали до същите заключения.

Снабдили сме се с множество истински добри материали за ежедневна употреба от PBS: наръчници, свързани с NOVA, и програми, свързани с литературата. Намирам че тези програми вдъхновяват активното мислене. За нещастие връзката с местния PBS телевизионен канал е много слаба и е необходимо огромно въображение, само за да гледаш програмата. Обикновено се опитваме да гледаме предаването предната вечер, а на следващата сутрин бързаме да споделим нашите теории или да изразим възмущението си от определени аспекти. Отпечатаните материали са много добри за подхождане към темите, но често се отказваме от подготвените уроци и поемаме в посоката, в която се разгорещяваме най-много. Наскоро документален филм за едно “диво дете” изпълни всички ни със съкрушителна тъга и гняв. Свързахме историята с провеждане на опити с животни, с истинската история за друго малко момиче, с некомпетентността на родителите за развитието на детето и с примери от нашия личен опит.

Съвсем наскоро получихме Seek Out Science – печатни материали от PBS, в които се изтъкват жените в науката. Материалите насочват учениците да търсят, да интервюират, и да направят проект за избран от тях учен за евентуална изложба в сътрудничещи си музеи, по-късно през тази година.

Всички настръхваме от ужас от подобно задължение! Интервюта? Видео или фото презентации? Музейни изложби?? Плашим се от наблюдаването на хората, не участваме; постигаме лично удовлетворение вместо публично аплодиране. Това е една склонност, която двамата с Джон сме предали на нашите деца. Това са възможностите.

Тъй като действително познаваме няколко учени и сред тях има една-две жени, предложих да ги имаме предвид в бъдеще. Или да изберем почитан (макар за нещастие починал) учен – възможност, която е дадена в материалите. Децата се съгласиха предпазливо. Четенето, писането, рисуването и дискусиите бяха продуктивни, дори забавни. Но мама ще трябва да смени характера си, а може би и кожата си, преди да представят нещо в музея.

Друг голям източник, от който черпим своето вдъхновение, е неделният брой на вестника. Един бърз поглед върху опита им да пишат статии показва, че работата включва устни разисквания, четене на глас и на ум, проучване и писмени доклади. Тези творчески усилия са причината да обучавам децата си у дома. Всичко останало се изисква по закон и не ме интересува много.

Ако нашите проекти не са заели прекалено много време, се опитвам да учим математика всеки ден. Дориън работи напълно самостоятелно. Тя учи по алгебра от учебника за девети клас, който сме заели от районното училище, и Mathematical Endeavors и книги по геометрия на Jacob, и учи в библиотеката на спокойствие. След като мина една трета от текста по алгебра, тя ме информира, че въобще не е разбрала за какво става въпрос.

Страхувала съм се от този момент от години. Досега съм се справяла със всичко по математика, наука, литература и обществени науки с увереност. Но в гимназията много малко разбирах алгебрата. Сега за моя голяма изненада и радост намирам, че тези неща всъщност имат смисъл! Посвещението ми на Г-н Спок от Стар Трек и неговите модели за рационална мисъл се е отплатило! Двете с Дориън отстранихме пластовете на неизвестното. Джон купи една компютърна алгебрична програма и двамата с Дориън прекараха часове пред клавиатурата.

Тайлър работи стоически върху деление с многоцифрени числа, деление с двуцифрени числа, дроби и десетични дроби – неща, които я изтощават от скука. Изглежда че схваща повечето от идеите. Преди няколко години можеше да ме изплаши до лудост, когато след като е умножавала или делила, или дори събирала и изваждала със седмици наред, тя се запъваше и не знаеше как да продължи. Нейната увереност се затвърди заедно със способностите ѝ, но тя иска, съзнателно или не, аз да бъда в същата стая, където работи. В противен случай съмненията ѝ в себе си отново се връщат.

Обикновено свършваме с математиката до обяд, към 11:30, и си оставяме време да играем с кучето. Аз оправям прането, взимам душ, и приготвям вечерята преди да ги върна към работа.

Дориън има да прави писмени упражнения. Темите на проектите ѝ са винаги по неин избор и аз не се интересувам какво е избрала, независимо дали е по литература, история или наука. Най-често проектите включват и трите. Тя изследва своите собствени материали, води си записки и пише резюме, по което накрая ще напише съчинението с необходимата дължина. Това от което силно се интересувам е тя да научи нещо. Продължавам да питам: “Какво ти беше интересно или какво не знаеше?” Често онова което е интересно и непознато за нея, е непознато и за мен.

След като е свършила необходимата част по четене и водене на записки, Дориън е свободна за деня и може да прави каквото поиска, което означава да се заеме с голямата си кореспонденция за запознанства. Тя пишеше невероятна поезия и има няколко повести от по 100 страници. Сега цялата ѝ енергия е отдадена на клюки. Компютърът работи до късно вечерта, докато баща ѝ поиска да приключи. Всичко, от уроците по китара до пазаруването на хранителни продукти, храненето, домашните задължения, е едно прекъсване на тази социализация, простираща се на дълго разстояние. Когато изключи компютъра, тя прекарва вечерите си в гледане на любимите си телевизионни предавания, слуша касети и чете половин метър висока купчина от документални или научнофантастични книги, които държи до леглото си. Стои до 1:00 през нощта, или докато я хвана и ѝ кажа стандартната приказка: “здрав ум, здраво тяло, рано лягай…” Оставането до късно е източник на конфликт между нас – един безкраен спор и непрекъснато повтарящ се компромис.

През следобедите Тайлър работи върху граматика и ръкопис. Аз ѝ определям страници по граматика, няколко глави четене на автобиографии и истории, и я карам да прави устен и писмен доклад. Особено ѝ е приятно да чете биографии. Двамата с Джон останаха на Амелия Еърхарт няколко месеца. Харесват я и се забавляват като си споделят увлекателни подробности от живота ѝ.

Тайлър пише и лирична поезия и фантастика – по шестдесет страници или повече, и обхваща дълъг период от време, в който разкрива мотивацията за действията на героите си. Наскоро откри стойността на хумора за създаване на ефекти в писането. Тайлър рисува непрекъснато. Лицата, които рисува, са особено впечатляващи, и тъй като стигна шесто ниво по балет, телата танцуват по страниците.

Приносът на Джон във всичко това е най-вече подкрепа с много голям дял конкретна помощ. Като местният най-голям почитател на импресионизма и технологиите, той се грижи да посещаваме редовно музеите и научните центрове. За по-голямата част от историята вдъхновението идва от него, като конкретни части от нея са негова страст. Всички неща свързани с компютъра са негов принос – от компютърна грамотност до основно програмиране, до обработване на текстове, до образователни игри като Sim City. Никое от двете момичета не би могло да работи без текстообработка, тъй като обемът им на писане е много голям. Ако беше останало на мен, те все още щяха да дращят поезията си в прахта с пръчки.

Дали нашето домашно училище е успешно? Разбрала съм, че независимо от всичките добри намерения на света, всичките най-добри усилия на хората с добри намерения и всичкото търпение на светиите, успехът или провалът зависи от отделното дете. Ако стоят до много късно вечер, или си позволяват да бъдат атакувани от разсеяност, или нечий лош характер надделява, не е нужно да полагаме усилия. Аз наивно се натоварих с огромна отговорност (и трябваше да се науча да се справям с нея в процеса на работата), която изпълнявам по възможно най-добрия начин, и която съм разбрала, че лично възнаграждава. Но никога не обърквам моите постижения с техните, или добрите намерения с крайните резултати.

Двете момичета са публикували стихотворения и имат награди. Нашата програма за четене, която се основава на литература и обхваща диапазон от любимия ни Д-р Сюс, през Маделин Ленгъл до Шарлота Бронте и Луис Карол, е произвела напълно различни, критични читатели. Двете рисуват изящно. Двете са честни и почтени. Като развиващи се, те са интересни и необикновени. Какви възрастни хора ще станат е тяхна отговорност. Всичко това е част от Плана.

Аз и моят Неон
(от Дориън)

Крайчетата на жицата като нерви изтръпват
от електрическия поток
скритата енергия като мисъл тече
сурова под перото
електричество! умът е нажежен,
горещи мълнии
проблясват от творческата буря
бързо, страницата просиява
от огъня на ума
и думите, като воден поток
почти са достатъчни
да охладят мечтата на неона.

Плюшеното мече
(от Тайлър)

Момиченцето с умоляващи очи,
усмихва се на майчиния дар.
Едно мече за миговете на прегръдки,
за обличане и изучаване на рими
за първото ти спане далеч от дома
и слънчевите поля, по които се скиташе,
летните нощи, когато стоеше до късно
в компанията на най-добрия си другар в игрите.
Онези весели мигове вече са преминали
и твоят най-добър приятел е изгубил едно око.
Твоето мече не е на леглото ти,
то е в гардероба, на полицата.
Нуждаеш се от него, когато се чувстваш зле,
за да ти напомня за добрите минали времена.
Прегръщаш го, когато се чувстваш тъжна,
знаеш, че имаш истински приятел.
Напълно си пораснала, но все още обичаш
своя стар приятел – плюшеното мече.

ДОПЪЛНЕНИЕ:

От десетгодишното домашно обучение на моите деца съм научила много неща: Не съм много слаба по математика (и всъщност имам ум, за да разреша някои доста сложни неща); имам истински интерес към науките до такава степен, че чета множество съвременни списания и книги просто за удоволствие. Научих, че да оставя децата сами да вземат решения и да следват свой собствен път може да бъде също толкова болезнено за един родител колкото и награждаващо, и води до лично осъзнаване на детето. Разбрах и че сме много различни личности. Колкото и да са важни тези неща, единственото откритие, което трябваше да правя многократно е това, че както Големият Взрив, така и големият План винаги се разширява.

Разбрах, че докато старателно, съвестно съм включвала всички основни неща, децата са стояли и са чакали това от мен. Макар да знам, че колкото повече правиш нещо за хората, толкова по-малко склонни са да правят нещо за себе си, преживяването на това беше поучително за мен. Не беше лесно да се отдръпна и да се доверя на децата, че ще се справят с трудните неща без да дишам тежко във вратовете им. Понякога е трудно да вярваш, че един лош ден по математика или посредствен, написан небрежно научен доклад не означават края на земния живот. Научила съм, че дори ако момичетата не направят нещо по начина, по който аз бих се радвала да го видя направено, те ще бъдат способни да постигнат целите си, когато имат нуждата или желанието, или съответно ще приспособят стремежите си.

Големият План означаваше да се опитаме да изпълним успешно един проект и да стигнем до следващия с нашите умения и непокътнато самочувствие. Тогава, това означаваше да преминем от една година към следващата. Сега големият План означава да наблюдаваш как детето преминава през юношеството към съзряването, да го харесваш за огромните усилия, които полага и да не казваш “аз ти казах,” когато не успява. Дори в процеса за влизане в колеж вечно разширяващият се План помага да се поддържа всичко в перспектива.