Въведение

Г-н Ръшдуни е написал остър, сбит и безкомпромисен християнски отговор на кризата в обществото. Тази книга е дело на един енергичен, независим и логически ум. Смея да кажа, че никой читател няма да остане незасегнат – и именно това трябва да изискваме от от един автор, който твърди, че “говори за нашето време.”

Една от областите, в която се изявява кризата в нашето общество, е образованието, и именно тук авторът навлиза в проблема. Възгледът на тази книга е, че образованието в най-пълния смисъл на думата е неизбежно християнско образование. Понятието “светско образование,” според възгледа на автора, събира на едно място идеи, които са най-малко невъзможни, ако не противоречащи сами на себе си. Както е очевидно от това категорично твърдение, г-н Ръшдуни не предлага тук просто още една любезна дискусия относно условията в нашите училища. Неговата книга е остра критика на съвременната образователна теория и практика, чиито недостатъци той сравнява с изискванията на християнското откровение.

Обществото е проявена на практика религия и нашето общество носи на себе си отпечатъка от своите християнски основи; преди да започнем да мислим за себе си като Европа или Запада, ние сме били Християнски свят. Печатът на тази вяра се появява дори върху нашия бунт срещу нея, защото всяко отхвърляне или отричане предполага нещо положително, срещу което да се бунтуваме. Положителните неща в нашето общество са били християнски неща, или неща, израстнали от християнството. Т. С. Елиът казва същото нещо в Представата за християнско общество. Има хора, отбелязва той, които казват, “че едно общество е престанало да бъде християнско, когато са изоставени религиозните практики, когато поведението престане да бъде управлявано чрез позоваване на християнските принципи . . .” Но има и друг начин за оценка на нещата. “Другата гледна точка, която по-рядко се осъзнава, е, че едно общество не е престанало да бъде християнско, докато позитивно не е станало нещо друго. Моят възглед е, че днес имаме общество, което е предимно негативно, но доколкото има нещо позитивно в него, то е все още християнско. Аз не смятам, че то може да остане негативно, тъй като негативното общество престава да бъде ефективно в свят, в който както икономическите, така и духовните сили доказват ефективността на обществата, които, дори езически, са позитивни; и аз вярвам, че изборът пред нас е между построяването на ново християнско общество и приемането на езическо общество.” (T. S. Eliot, The Idea of a Christian Society, London, 1939, p. 13)

Думата “езическо” обикновено внушава невинно, безгрижно дете на природата. Това едва ли е приемлива възможност за съвременния човек и вероятно не е това, което Елиът има предвид. Главният противник на християнството през последните два века е светската вяра на Просвещението, а днес главният противник е една нейна извратена разновидност. В началните етапи е имало нещо привлекателно в тази вяра, но своя реакционен етап през този век тя роди един идолопоклонски култ към тоталната държава, изявяващ себе си като комунизъм, а също и като розлични разводнени форми на марксизма.

Комунизмът е версия на култа към средата – идеята, че характерът на човека се формира отвън, а не вътре в него. Подобрете неговите материални условия, и ще промените човека към по-добро. В този начин на мислене образованието е съвкупност от усилия за приспособяване на човека към неговата среда.

Трябва ли образованият човек да бъде приспособен към своята среда? Приспособяването е целта и много образователни експерти виждат това. Някои от тях стесняват понятието за среда до обществената група и препоръчват училището да бъде процес на сливане на човека с тълпата. Тези теории не остават без противници. Човекът, казват противниците на култа към средата, има способности да реагира съзидателно на своята среда и да я надмине. А групата, посочват те, може да предложи норми, които са изкривени или порочни. Приспособяването към тези норми би било извращаване. Привържениците на култа към средата отвръщат на удара като пита своите критици дали тогава целта на образованието е да произведе неприспособени хора? Очевидно не е, но тук спорът засяда, защото и двете страни възприемат твърде ограничен възглед за това какво е средата на човека. Според общоприетата употреба на понятието средата е светът на времето и пространството, светът на нещата, физическата рамка, в която човекът се бори да оцелее. Никой християнин не може да приеме такова тясно определение за среда; неговото естествено обиталище е вселената на времето и пространството, но той също е заобиколен от друго измерение, вечността.

Това измерение е изоставено в съвременния живот. Съвременният възглед не го включва и резултатът е, че множество хора вече нямат усещането за живота като участие в едно космическо приключение. Те вярват, че единственото обиталище на човека е светът на нещата, който може да се види, почувствува, измери и опита. Вярата в истинността на нещата, които не се виждат, е избледняла или изчезнала и, както френският писател Андре Малро ни казва, ние живеем в “първата агностична цивилизация.” Това обвинение или описание е напълно вярно. То е основополагаща презумпция, несъзнателно възприета в нашето време – и следователно е повече настроение, отколкото съзнателна презумпция – че човекът е творение само на природата. Злият гений на Карл Маркс е този, който осъзнава това настроение и го изявява открито. Комунизмът днес предлага религия без бог и спасение в този свят, цялостна и подробна карикатура или пародия на християнството. И човек има тревожното усещане, че много хора, нежелаещи да се напрягат, биха станали комунисти, ако не беше инерцията, която ги възпира да последват докрай своите презумпции.

Някои хора предполагат, че ние живеем в постхристиянска епоха. Нашият мироглед е като цяло съсредоточен върху човека, светски и утопичен. Той е материалистичен и рационалистичен. Той използва решенията на мнозинството като критерий за правдата. Той защитава един лъжлив индивидуализъм срещу естествените сдружения като семейството и близките общностни групи, а след това се обръща към национализма като принцип на единство в обществото. Има много малко нови истини, но винаги има множество нови грешки – и именно те са станали общоприети през последните няколко века. Аксиомите, които сега са приети от всички като даденост, са произведения предимно на 18 и 19 век, и са враждебни и на християнската, и на хуманистичната традиции. Но макар и да изглеждат повече от всякога дълбоко вкоренени в общоприетото мислене, те вече срещат съпротива сред някои от по-будните умове.

Ударите на съвременността може и да са разрушили историческата християнска вяра, но в последно време те атакуват също и вярата на Просвещението. През тези изпитания християнството е било очистено от някои нежелани израстъци, но неговият противник е наранен безвъзвратно. Разсъждавайте малко повече върху основните идеи на Просвещението и задайте въпроса: Къде са сега неговите поддръжници? Футуризмът, благовестието на невъобразимия прогрес; Религията на науката, вярата в месианските възможности на науката; Демокрацията, вярата във всезнанието на мнозинството; Социализмът, утопия чрез политическа собственост – кой днес защитава тези догми? Наистина, те все още имат своите привърженици, но вече не печелят нови хора. Християнството, от друга страна, отново се възражда; може би не винаги с мъдрост, но във всеки случай достатъчно жизнено за да предизвика най-добрите съвременни умове. То преживя трудни времена под плиткия оптимизъм, царуващ през последния век, тъй като християнството е религия на трудни отговори. То не е добре дошло когато хората се задоволяват с лекомислени отговори на прости въпроси; то участвува в трагичната страна на живота. Хенри Адамс иронично отбелязва, че неговите съвременници са “решили вселената.” Християнството не е за такива хора. Но съвременната криза е възможност за религията. Животът отново сблъсква хората с парадокси, несигурност, противоречия и катастрофи; лъскавата фасада е наранена и пробита. Човекът се опитва да играе Бог, а не успява да си запази дори едно място в кой да е пантеон. Зле скроеният рай, който той се опитва да изобрази на земята – в тоталитарните страни – прилича на познатия от стари времена ад. Той се стреми към ролята на божество, а се превръща в по-ниско от човек същество. Може би ако хората опита една по-скромна роля – да станат наистина хора – те ще успеят, с Божята помощ. Но избор като този изисква посвещението на отделния човек. Преди да търсим нови отговори, да не говорим за трудни отговори, трябва да започнем да задаваме правилните въпроси. В това отношение всеки от нас има нужда от всякаква възможна помощ, а помощ може да получи от правилните книги – като настоящата книга.

Тази книга няма да се хареса на професионалните образователни експерти, нито на онези, които отхвърлят религията на автора. Но за съжаление дори много църковни членове се чувствуват по-добре с чувствеността, отколкото с усиленото, енергично мислене. Ще им е неудобно от начина, по който тази книга ги предизвиква да преразгледат нещата, които са възприели за даденост. Много църковни членове са смутени, защото Библията вече не може да се чете в така наречените “обществени” училища, но колко от тях осъзнават неизбежността на светските тенденции в издържани от данъци и политически контролирани училища? Имаме светска държава в едно свободно общество, а алтернативата е някаква форма на цезаропапизъм. Следователно навсякъде, където държавата влезе в образованието – било на местно или на национално ниво – нейното влияние ще се стреми да направи училищата светски. Църквите отговарят на това предизвикателство като предлагат религиозно обучение през свободното време и като основават – все по-често – свои седмични училища. Колкото и да заслужават похвала тези усилия, аз се страхувам, че в твърде много случаи църковните и частните училища действуват на основата на същите теории за образованието, както и издържаните от данъци институции. Оттук идва и важността на тази книга, едно проницателно, добре обосновано изследване, което започва от християнски презумпции и показва запознатост с приумиците на съвременната образователна теория.

Г-н Ръшдуни изповядва библейска вяра основана на последователен и безкомпромисен калвинизъм. Дали това намалява стойността на книгата му за онези, които идват от други традиции вътре в християнството? По мое мнение, в никакъв случай – и аз говоря като човек, чиито връзки са с традициите на либералното конгрешанство. Не съм сигурен дали съм съгласен с г-н Ръшдуни абсолютно във всичко и може би на места бих използвал други думи, но по същество и двамата говорим един и същ език. Накратко, нашите доктринални различия са съвместими с нашето доктринално съгласие.

Преди да можем интелигентно да разгледаме естеството на образованието, ние трябва да стигнем до някакво разбирне за естеството на човека. Съветското училище, със своето ударение на научното и технологичното обучение, отразява Марксовото разбиране за естеството на човека. Каквото и да говорим за Марксовия възглед за човека, трябва определено да признаем, че той във всичко се различава от християнския възглед за човека – творение, създадено от Бога за да общува с Него. Ако нашата презумпция е християнският възглед за естеството и предназначението на човека, не е възможно да се съгласим, че дори превъзходно обученият инженер е завършен продукт на образованието. В съвременното общество се нуждаем от множество инженери и трябва да предпочитаме добрите инженери пред не толкова добрите. Но инженерството е в областта на средствата, а жизненоважният въпрос е относно целите, за които служат тези средства. Добре е, че постоянно подобряваме своите средства, но ако заедно с това не подобряваме и целите си, ние създаваме конфликт, като впрягаме твърде големи сили за твърде малки цели. “Силата никога не е добра,” отбелязва Алфред Велики, “освен когато е добър този, който я притежава.” В интерес на по-голямата яснота ще използваме думата обучение, за да опишем подготовката, свързана със средствата или инструменталното познание; а думата образование ще запазим за това, което е свързано с целите или съзидателното познание.

Подготовката в инструменалното познание не е образование, макар да е част от образованието и сама по себе си е полезна. Нужно е хората да притежават такива умения като способността да зидат тухли, да подстригват, събират числа, извършват физически и химически опити, да пишат книги и да проповядват. Но макар притежаването на такива умения да е желателно и важно, тяхното упражняване не е отличителен белег на образования човек. Вярно е, обаче, че един образован човек трябва да е въоръжен с такива и подобни таланти и да може, както Джеферсън, “да изчислява затъмнения, да извършва земемерство, да превързва артерия, да начертае план за сграда, да се защитава в съда, да обяздва кон, да танцува минует и да свири на цигулка.” Но това просто означава, че човек трябва да бъде обучен, както и да бъде образован.

Така наречената система на обществените училища в Съединените Щати започва предимно през 19 век и е част от съмнителната философия на онова време и последващите периоди. Като система на обучение, издържана от данъци и задължително присъствие, тя е била обречена да клони към светски мироглед и тоталната държава, но могат да се видят и други същностни недостатъци. В края на миналия век проницателният френски критик Ернест Ренан отбелязва, че “страни като Съединените Щати, които са създали значително всеобщо обучение без сериозно висше образование, ще трябва дълго време да изкупват грешката си със своята интелектуална посредственост, простащината на нравите, повърхностното мислене и липсата на обща интелигентност.” (Цитирано в Albert Jay Nock, The Theory of Education in the United States, 1932, 1949, Chicago, p. 20.)

През двадесети век задължителното държавно обучение получава своя философ, Джон Дюи. “Образователният процес,” според възгледа на този влиятелен учител, “няма друга цел освен сам себе си.” Образованието е “жизнена енергия, която търси възможност за ефективно упражняване.” (John Dewey, Democracy and Education, N.Y. 1921, p. 59, 84) Философията на Дюи е прагматична, опитна и инструменталистка – не е развита експериментално за обосновка или спорове, а налагана догматично като единствено позволена гледна точка. И. Л. Кендъл, почеен професор по образование в учителския колеж на Колумбийския университет пише в “School and Society” от 22 август 1953, “Критикът, колкото и искрен да е, който си позволява да коментира критично последствията от култа към прагматизма, експериментализма или инструментализма, се смята като че ли е извършил богохулство.”

Но сега всички признават, че свещената крава губи позиции. Има нещо погрешно в нашата система на образование, защото има нещо погрешно в нашата теория за образованието, и ние няма да поправим нашата система, докато не поправим нашата теория. Но ние дори не можем да започнем това, докато не знаем какви са критериите. Ние всъщност знаем, но трябва да ни се напомни, че критериите са християнските принципи. Приносът на г-н Ръшдуни е в това, че ни го напомня с думи, които едва ли ще забравим.

Пастор Едмънд Опиц

Фондация за християнско образование

Ървингтън-он-Хъдсън, Ню Йорк

28 октомври 1960.