9

Бъдещето на християнското училище

Обществото е, както посочва Хенри Ван Тил в Калвинисткият възглед за обществото,[1] “външна изява на религията.” Като резултат, бъдещето на християнското училище е тясно свързано с дадени обществени и исторически факти. Ако християнството е загубило способността да създава и поддържа общество, тогава християнското училище днес има странично и западащо действие, но ако обществената сила на християнството все още предстои да бъде проявена, то християнското училище има да изиграе съществена, но все още неосъществена роля.

Писанието ни дава някои принципи за обществени очаквания. Според Евреи 12:18-29 историята, от даването на закона на Синай до идването на Христос, е подложена на голямо разтърсване, което ще бъде последвано от второ разтърсване (Евр. 12:18-29, Мат. 24), от падането на Ерусалим до края на света. Пророците говорят за последствията от онова първо разтърсване, а “големите” пророци ни дават преброяването за съда над народите в подготовка за идването на месианския владетел и Неговото Царство. Целта на това първо разтърсване е да се подготви света за Неговото идване, докато второто разтърсване ще унищожи лъжливи вярвания и спасения и ще направи ясни последствията от Неговото идване, за да останат само нещата, които не се клатят. Книгата Откровение също се занимава с този въпрос. На човека няма да му бъде позволена никаква лъжлива сигурност, никакво скривалище, никакъв рай извън Бога, и неумолимият курс на историята е унищожаването на всякакви подобни опити и нарастващото безплодие на идеята за бягство.

Със същия въпрос се занимава Мат. 13:24-30, притчата за плевелите и житото, която заявява, че разликата между Божието Царство и царството на тъмнината ще става все по-очевидна. Така историята е процес на епистемологично себеосъзнаване и разделяне. Плевелите и житото ще растат едни до други в началото, почти неразличими. Плевелите или бурените са лъжливо жито, чиято разлика от житото става видима с узряването. Когато обществата узряват, те стигат до епистемологично себеосъзнаване и с развитието на световната история и тяхното пълно съзряване, ще се проявява същият процес на узряване и себеосъзнаване. Така есхатологията не говори за край, който просто ще се появи без причинна връзка с историята, а е кулминация на един възходящ процес. Следователно, да се гледаме обществено назад към времето на неразличаването означава да се противим на хода на историята. Наистина, във време на обществено неразличаване “всеки ходи на църква” и често църквата има по-прости вътрешни проблеми, но само защото плевелът още не е станал различим и себеосъзнат плевел и житото има неясна представа за изискванията и следствията от своята природа и положение. Следователно, процесът на себеосъзнаване включва коренен видим прелом в истинската църква като предпоставка към реалистичното осъществяване на нейната сила и положение. Така макар християнинът като участник в събитията да участвува в общата тревога от трагедиите и нарастващите кризи в историята, въпреки всичко, той трябва да посреща тези кризи като необходимо и определено от Бога разтърсване на историята. Дори повече от Августин той трябва да разбере, че падането на неговия Рим е необходима стъпка към установяването на Божието Царство.

Но процесът на съзряване и себеосъзнаване има две страни. Естественият човек, напредвайки в епистемологично себеосъзнаване и съзнание, постепенно изоставя онази форма на съобразяване със святост, цел, смисъл и обществено единство, която някога е била белег на неговия живот. Има нарастващо радикално разпадане на естествения човек. Колкото по-видимо той се превръща в плевел, толкова по-видимо изоставя външността, която преди го е правела да изглежда част от житната нива. Следователно, във всяко узряващо общество и в цялостното узряване на историята има прогресивно израждане на естествения човек, процес на себеосъзнаване, който прави формите на съобразяване все по-неуместни и нелепи. Описанието в Римляни 1 става все по-приложимо. През това време житото трябва да узрее като жито.

В определени общества процесът на себеосъзнаване лесно може да бъде посочен. Но дали той започва да се изявява в историята като цяло? Дали присъствува в нашето съвремие в някаква осезаема и зародишна форма? Дали елементите на обществото се намират в някакво радикално разпадане, не само в определени общества, но във всички общества? Дали обществената криза е световна криза?

За да отговорим на този въпрос, нека първо да анализираме някои страни на обществения живот, които сега са в процес на разпадане. Колкото по-назад се връщаме в историята, толкова повече впечатлявани сме от силното чувство на принадлежност към общността, което някога е преобладавало. Колкото и да мрачни някои взаимоотношения, човекът е имал едно силно чувство на принадлежност към човешката общност. Това може да бъде доказано изобилно, но може би не по-красиво от Битие 18. Тук намираме ясно изобразен древният възглед за гостоприемството. Авраам, седнал в горещината на деня под Мамриевите дъбове, вижда да приближават трима непознати. Самоличността на непознатите не му е известна, но фактът, че приближават уморени от пътуване странници, веднага налага задължения върху Авраам. Всяко нарушаване на гостоприемството е неописуемо престъпление, на което са способни само най-пропадналите (Бит. 19:1-9, Съдии 19-20). Затова Авраам веднага става и ги посреща, “Господарю мой, ако съм намерил благоволение пред тебе, не отминавай твоя слуга,” и им предлага подслон и храна. Като се има предвид, че този поздрав представлява един формален и ритуален подход, той все пак е показателен за факта, че гостоприемството е едновременно отговорност или задължение, както и привилегия. Странникът, ако не е враг, който трябва да бъде убит, е брат, който трябва да бъде приет. До миналия век, въпреки техния обществен упадък, това схващане преобладава много силно сред арабите, но сега е в процес на бързо разпадане. Археолозите в Палестина откриват, че е задължително да ядат сол, тоест да споделят храната на местния шейх като вид присъединяване към неговия народ. Всяко хранене включва утвърждаване на общността и действие на присъединяване, за което тайнството на Господнята вечеря е ритуално напомняне. Първоначално, това е било общо ядене на християнския народ или род, обратно на демонското общо ядене. Сред по-старото поколение на паютите и шошоните в Невада, народи, които в последно време бързо изчезват, се вижда същата идея за общността. Други индианци могат да дойдат в Западния Резерват на шошоните, уверени, че ще бъдат добре приети и ще могат да останат, дори в продължение на дълги месеци. Независимо колко препълнен и тесен е домът на домакина, къща от една стая и множество деца, непознатият е добре приет. Сираците също нямат проблем: те живеят при семейството, което желаят. Обратно, белият човек е студено и негостоприемно чудовище, а християните са особени хора, които говорят за любов и не приемат никого. Законът за гостоприемството има някои презумпции, общи за всички хора, и определени задължения, обвързващи домакина и госта. Днес тези неща са станали невъзможни. Това, което някога хората са очаквали от непознатите, сега не очакват от собствените си деца, дори не смеят да попитат за това. Чувството за принадлежност към общността все по-бързо изчезва и дори онези провинциални области, които някога са били крепости на такава солидарност, сега са свидетели на нейното разпадане. Почти във всяка част на света чувството за общност отстъпва пред разрушителните сили на съвременния живот и пред погазващия всичко контрол на държавата. Обществото отстъпва пред държавата и сега общностите съществуват само като създадени и развивани от малцинствата срещу общото течение. Но връщане към старата солидарност не може да има. Епистемологичното себеосъзнаване на човечеството е разрушително за подобно единство и при новородените е все по-враждебно към подобно лично общуване и взаимна зависимост.

Друга област, сега подложена на ускорено разпадане, е семейството. Централното място на семейството в библейското общество е ясно очертано. Двете най-сериозни престъпления са престъпленията срещу Бога и престъпленията срещу семейството. В много общества най-страшното от всички престъпления е отцеубийството, престъпление, превръщащо виновния в омразен дори за самия себе си. Човек без семейство е противоречие, предмет на недоверие и подозрение. Семейството стои в основата на всяка част от живота на човека и в Писанието самата идея за спасението е на основата на роднината-изкупител. Властта на семейството е силна и основополагаща, не подтисническа власт, а подкрепяща власт. Но днес семейството във всичките си разновидности навсякъде е подложено на бързо разпадане и само съвременното атомистично и осакатено семейство оцелява в много области. Полиандричното семейство в Тибет сега е подложено на разрушителната сила на комунизма и старата семейна система в Китай е насилствено разрушена. В Африка и племето, и семейството се предават пред разложението на Запада и осъждението идва върху ескимосите в не по-малка степен, отколкото за народите в джунглата. Извън света на Исус Христос семейството постепенно се разпада. Семейното общество е в бърз процес на разлагане навсякъде и с нарастване на кризата на човека и увеличаване на разтърсването на народите старите форми на живот изчезват все по-бързо. И няма връщане към миналото. В миналото, както при падането на Рим, отново се появява родовото общество, тъй като срутването не засяга всички народи в империята. Нещо повече, в разлагането на обществото днес няма действуващо лице, което да остава стабилно, докато наблюдава или ускорява промяната. Особено семейството не е вече страничен наблюдател, а първо е подложено на обществена промяна. И самото семейство, извън ограничени области, е отстъпило в полза на държавата и училището и се е превърнало в странична институция. Психиатрите и социолозите, опитвайки се да съживят семейното общество, наблягат на неговото психическо значение в развитието на детето и емоционалното здраве на възрастния, и това правилно. Но това подчертава само една единствена добродетел на семейството. Не се споменава неговото традиционно централно място в религията, образованието, икономиката и обществото, дори не е желателно споменаването му. В най-добрия случай на семейството се отрежда ограничена роля по отношение на бъдещето.

Чувството за място и призвание е още една област на разлагане. Само едно разрушено и умиращо общество не може да изяви в своите членове силно чувство за призвание. Днес това е очевидно от липсата на това чувство. Не са открити “първобитни” общества, в които да липсва това чувство за призвание. Някога се твърдеше, че сред аборигенските жени в Австралия, които се смятат за “най-нисшето” известно общество, липсва всякакво чувство за място и призвание. Дългото изследване на Филис М. Кабери, Аборигенската жена, свещена и богохулна (Phyllis M. Kaberry, Aboriginal Woman, Sacred and Profane, 1939), ясно описва силното чувство на свещено предназначение сред аборигенските жени в Австралия. Завладени от чувство за свещено предназначение, те притежават достойнство заедно с дълбоко удоволетворение от своята работа. Тук, като на други места, влиянието на запада е това, което унищожава достойнството на положението и превръща всяко предназначение в глупаво, празно и безсмислено. В библейската вяра човекът има призвание като пророк, свещеник и цар в Христос и неговото служение е с космическо значение. Но на съвременния човек му липсва призвание; той има чудесни условия за работа, но няма чувство за призвание. С превръщането на обществата навсякъде в светски общества, те биват изпразвани от смисъл. Тъй като обществото е външна изява на религията, липсата на вяра означава извращаване на обществото и неговото вкаменяване или срутване. А вкаменяването, някога възможно, както в Китай и Япония, е все по-малко възможно при превръщането на света в спящо общество и все повече е заплаха за неговия мир. Хората, които някога са живели за да работят, сега работят за да се забавляват, да търсят бягство от отговорност и от следване на смисъла. Така човек постепенно губи всичко, което го прави човек, всичко, което го характеризира като създаден по Божия образ. Това, което Ван Тил нарича ранна благодат или благодат на сътворението, сега е в ускорен процес на разлагане и смърт. Човек заличава всичко, което някога е правило живота му смислен, защото мрази смисъла. В резултат характерното настроение на съвременния човек е непрекъснато състояние на безпокойство, безпокойство, защото неговият живот не означава нищо, безпокойство, защото той е непрекъснато обременен от факта, че няма истинско бреме. През Втората световна война умственото здраве се подобрява, тъй като хората придобиват евтина “кауза” чрез войната без това да струва нищо на тяхното желание на чиста съвест, но това е краткосрочно и болнаво здраве. Те намират във войната и омразата лесни каузи и удобни за изгонвани демони.

Ярка картина на крайната ирационалност и безсмислие на съвременния човек ни дава Жорж Сименон в своя роман, Човекът, който гледаше преминаващите влакове (1946). Животът е куп безсмислени правила и човекът, който постоянствува да ги следва, е жертва; действието на мъдростта е “да бъдеш първи в нарушаването на правилата” и така да си сигурен, че “не си губещ.” Тъй като човекът е без предназначение и призвание, при нарушаването на рутината на своя живот бързо се отказва от всички морални стандарти и принципи, които са били част от тази рутина. “Никой не се покорява на законите, ако може да си го позволи.” Кеес Попинга, нямайки основополагаща вяра, бързо се изражда в обикновен престъпник. Но и неговата почтеност, и престъпният му характер са случайни и без убеждение; той е уязвим пред обстоятелствата и без собствена посока. При своето арестуване той се опитва да напише автобиографично извинение със заглавие “Истината за случая Кийс Попинга,” но открива, че е неспособен да напише и дума и заключава: “Всъщност няма никаква истина за това, нали, докторе?” За нещастие, този проницателен роман е твърде истински. Съвременният човек без вяра обикновено се превръща в кошче за боклук, в което попадат най-различни преживявания без цел и смисъл. В резултат, той замества смисъла с анализ, тъй като изследването е по-приемливо за него от посоката. Мортън Уайт много проницателно нарича това Епохата на анализа. От философска гледна точка този анализ съдържа пълно отбягване на всякаква идея за мироглед или метафизика. Традиционните философски въпроси биват подминати, както и въпросите на обществения и личния живот, проблемите на обществото, изкуството и политиката, заради детински и идеалистичен анализ на езика.

През това време, разлагането се засилва във всяка област и човешкият живот става все по-безсмислен, тъй като е лишен от всякакво устройство и форма освен тоталната държава. Това трябва да се очаква. Библейската философия на историята подчертава, че животът на естествения човек не е в застой, а се движи непрекъснато към епистемологично самоосъзнаване и разлагане и израждане, които неговото осъзнаване създава. Наистина, истинската църква е призована да се приготви за деня на пълна обществена отговорност, както свидетелствува призивът на Павел в 1 Кор. 6:1, 2: “Когато някой от вас има нещо против някого, смее ли да се съди пред неправедните, а не пред светиите? Или не знаете, че светиите ще съдят света? Ако, прочее, вие ще съдите света, не сте ли достойни да съдите и най-малките работи?” Тук думата съдя е използвана в старозаветния смисъл, “управлявам.” В крайна сметка, светиите ще управляват света като единствено способни да дадат посока, смисъл и обществена форма на живота във всяка област. Предвид това крайно състояние църквата трябва да се приготви чрез свое собствено вътрешно самоуправление, чрез развита способност да се справя със своите проблеми, чрез развитието на своя живот във всяка област на семейството, училището и професионалното обучение и чрез философското развитие на своята вяра в посока към познание и наука, поради действието на християнина като носител на сол (тоест, запазваща сила) и управител на света. С ускоряването на обществения упадък само Бог може да стане източник на общество и смисъл и християнинът се превръща в обществена сила и действуващо лице. Естественият човек разрушава семейството, общността, обществото, всичко, което прави живота възможен, унищожавайки смисъла на труда, унищожавайки смисъла на действието и дори унищожавайки смисъла сам по себе си, тъй като съвременните семантични теории предполагат, че смисълът сам по себе си е отживелица.

Призивът към спящата църква е ясен: “Не знаете ли, че светиите ще съдят света?” Сега не е време за самодоволен пиетизъм и оттегляне; нямаме разкоша да бъдем грабнати и избавени от проблемите. Царствата на този свят трябва да станат Царство на нашия Господ и на неговия Христос. През това време, с нарастването на кризата, сърцата на хората примират от страх. Ако общественото бъдеще на човека без Бога е израждане, тогава обществената участ на истинския и последователен християнин трябва да бъде новорождение и няма бягство от тази отговорност. Да бягаме от нея означава да се превърнем в безвкусна сол, изхвърлена и тъпкана под краката на хората.

Следователно, имаме сериозна необходимост от християнско образование, от изграждането на християнски университет на основата на християнско-теистични епистемологични презумпции. Трябва да осъзнаем, че нищо не е по-късогледо и по-трагично от ограничаването на християнството до църковни цели, когато неговата отговорност се отнася до цялостния живот и Исус Христос е представен в Писанието като посредник на космическо както и лично изкупление. Човекът е призован да упражнява своя мандат на Божия образ в познание, праведност, святост и господство, покорявайки земята чрез селското стопанство, науката, обществото, изкуството, по всеки възможен начин, получавайки правата на короната от Царя Исус във всяка област на живота, утвърждавайки върховните права на Цар Исус във всяка област на живота, изисквайки царствата на този свят да станат Царство на нашия Господ и неговия Христос. Знамето на Исус Христос трябва да бъде издигнато във всяка област на живота. Това е основната задача на християнското образование, с осъзнаване на неговата нарастваща отговорност при разтърсването на настоящата действителност, за да остане само това, което не се клати. От гледна точка на всичко това християнинът не може да ограничи действията си до институционалната църква, нито да се превърне във властен манипулатор или бездеен и стоически наблюдател. Както посочва Хенри Ван Тил, обществото не е неутрална дейност. Тъй като християнството обхваща цялостния живот, то изцяло трябва да се превърне в източник на общество. “Защото религията на един народ се изразява в неговото общество и християните не могат да се задоволят с нищо по-малко от християнска организация на обществото.”[2]