10

Краят на една епоха

Няма нужда човек да е привърженик на философиите на Спенглър, Тойнби или Бердяев, за да осъзнава, че се намираме в края на една епоха. Въпреки че всяка епоха си има своите напрежения, кризи, мъчения и съмнения, тези фактори са здравословни и творчески, когато произлизат от борбата и преследването на цел, основана на твърда вяра и ръководна надежда. Тогава те са подтик за действие, а не основание за нерешителност. Когато, обаче, човек загуби своето усещане за личност, своята основна вяра, и се е обърнал от ръководна надежда към самозалъгване, липсата на смисъл води до липса на свързаност в действията и неспособност за самозащита. Общество, което не е убедено в собствената си стойност, е неспособно да се защити. Неговата енергия е заменена от апатия, а убежденията му от мъчението на самоанализа. В резултат на подобен срив “милионите римляни са били победени от хилядите германци.”[1]

Не е необходимо човек да приема вярата на една отминала епоха за да признае нейните постижения; можем да признаем важните страни на Средновековието и да оценим неговия принос към Западното общество и без да приемаме средновековното мислене. Подобно и резултатите от обществото на Просвещението, разглеждани в техния разцвет в държавното образование, могат да бъдат осъзнати и приети без задължително съгласие с основополагащото устройство на тяхното мислене.

Кои са някои от очевидните резултати от настоящото умиращо общество и конкретно от неговите училища?

Преди всичко, чрез съзнателното лишаване от корени и идеята за чистата дъска то очевидно е прекършило гръбнака на традиционното християнство, което сега е оцеляло само като странична, второстепенна и окастрена структура. Това постижение не е маловажно. Реформаторите виждат своя труд бързо затрупан не само от Просвещението, но и от традиционализма, арминианството и пелагианството. Вярата и учението на църквата биват осакатени повече от нейните членове, отколкото от враговете й. Днес християнството изисква повече привързаност отколкото преданост от своите последователи и неговата вяра така е приспособена към епохата, че е почти също толкова уязвима, както и самата епоха. Днес истинското християнство изисква толкова радикално откъсване от църквата и християнството като цяло, както и от съвременното общество, че става непопулярно и с ограничена сила, но в същото време единствено то способно да се откъсне от настоящето общество от гледна точка на ръководна надежда. Установената църква днес, като хвърля своите анатеми срещу своите Мейкеновци, подписва своята смъртна присъда както и осигурява създаването на църквата на бъдещето. Епистемологичното себеосъзнаване се засилва от съзнателното лишаване от корени на тази епоха и почвата се подготвя за обществено съзряване. Тъй като не всички религиозни, икономически, семейни и политически корени са неизбежно добри корени, съзнателното лишаване от корени на тази умираща епоха наистина има успех не само в изтриването на дъската на лъжливото християнство, но също и на всички негови религиозни и светски конкуренти, и всички те сега плуват несигурно в течението на историческия процес.

Второ, както дори във времето на своя упадък Римската империя създава условия за обществено взаимодействие и приемане на християнството от Британия до Китай чрез своя мир и търговия, така съвременото общество създава дори по-добри условия за световно разпространена възприемчивост чрез своето радикално въздействие върху всички съществуващи общества. Развитието на средствата за осведомяване не е малък принос, но още по-голям принос е развитието на възприемчивостта чрез разрушаването на миналите общества. 19-ти век е свидетел на изключително развитие на мисионерската дейност в области, които отскоро са повлияни от Западното превъзходство и са готови да приемат неговата религия като част от това превъзходство. Последствията и от Западното влияние, и от осъвремененото християнство е засилването на общественото разслояване, утежняването на старите вражди и създаване на нови с разпадането на традиционните средства за решаване на конфликти. Но докато така в световен мащаб се създава масовият човек, той все още остава Божие създание, макар и паднал човек, неизбежно отговорен за добро или лошо. Така нарастващият натиск на обществения упадък само ще засили и безпокойството, и възприемчивостта на човека, и ще направи възможен, за добро или зло, възхода на ново общество. Няма по-добра възможност за развитието на световно, но плуралистично общество.

Трето, обществото на Просвещението е дало не малък принос за собственото си разрушаване. С провъзгласяването чрез образованието и по всеки друг възможен начин своя стандарт за себереализация и за обществено единство, то е направило възможна собствената си смърт в ръцете на своите деца. Свобода, братство и равенство, царството на разума, освобождение от миналото както исторически, така и психологически, управлението на върховната и месианска държава, икономическа утопия, управлението и свободата на любовта, задоволяване на човека в и чрез секса, всички тези и други идеали са силно прогласявани, само за да завършат с разочарование. Победите на това общество са помрачени от собствените му прекалени надежди, и така то подготвя пътя към своя дивашки упадък.

Четвърто, но тясно свързано с предходното, насочеността на Просвещението към този свят е неизбежна реакция на небиблейската отвлеченост и духовност на традиционното християнство и особено на другите религии. Горчивият цинизъм на религиите на “радостта в небето” е с благотворни последствия и налага изискване за практическа приложимост на вярата. Библейската прямота на Аврам, който чувствува, че благословението трябва да бъде факт в настоящето, се вижда от искрения му въпрос: “Господи Боже, какво ще ми дадеш като си отивам бездетен?” (Бит. 15:2). Без да приемаме съвременния релативизъм в образованието или неговата вяра в лесните отговори, можем да приветствуваме неговото настоятелно възстановяване на възгледа за реализиране в живота, с това уточнение, че библейската вяра не предлага лесен живот, а добър живот, както свидетелствува Псалм 23. Победата на Христовото Царство има своите исторически и есхатологически страни и измерението, свързано с реализацията, е неизбежна част на вярата и обществената надежда на християнството.

Пето, господството на църквата и, извън християнството, на езически свещеници и шамани е разрушено, което е важна и здравословна характеристика на това общество. Макар и заменено сега от господството на държавата, същото по размер зло, господството на държавата е по-уязвимо към цинизъм и следователно към упадък. Възходът на истинско плуралистично общество с обществена свобода и растеж изисква унищожаването на претенциите както на църквата, така и на държавата, че са проявлението на Царството. Израждането на Просвещението в безплоден анализ е разрушително за претенциите на всяка институция, включително църквата и държавата.

Шесто, хуманизмът, развил се от Просвещението, е едновременно реакция срещу християнството и негов продукт и, въпреки сериозните си недостатъци, е важен и здравословен участник в обществото. Макар обществото на хуманизма често означава разпадане на обществото, това разпадане не е задължително недостатък. Днешната презряна булевардна култура е неизбежен и безценен резултат от хуманизма, който не е задължително да бъде анти-аристократичен и със сигурност е добър проводник на обществения закон на предлагането и търсенето, който единствен е способен да даде по-зрели резултати. Хуманизмът, чрез своето наблягане на времето срещу вечността неизбежно ще доведе своите последователи до близост с краткотрайното. Но краткотрайното в никакъв случай не е необходимо да бъде презирано, защото да презираш краткотрайното означава да мразиш времето и в крайна сметка историята. Строителите на обществени пирамиди напразно се опитват да пренебрегнат времето и само успяват да го прахосат. Съединените Щати, като въплъщение на хуманистичното общество и булевардния живот, все още е обект на завист за целия свят именно поради тези причини. Произвеждат се евтини и излишни предмети, неподходящи, макар и красиви сгради биват събаряни и замествани с нови не от някакво презрение към културата, а от здравословно уважение към времето, настоящото време, и така от уважение също и към бъдещето. В дълъг период ще стане ясно, че “краткотрайното” общество на хуманизма е произвело повече “дълготрайно” общество отколкото неговите съперници и предшественици. Неговото прахосничество и грешки са разкошът на експериментирането, на опитите и грешките, а всички те са доказателство за свободата. В това наблягане на времето държавните училища са безценни, не само в изключителното наблягане на прогресивното образование върху “подготовката за живота,” но и в настояването в основното образование за подобна подготовка за живота чрез интелектуални средства и умения. Нещо повече, наблягането на времето не е безсмислената и без посока цел на гръцкия и римския песимизъм, а оптимистична вяра в покоряването на времето и пространството за реализацията на човека, един идеал с нео-християнски характер и с християнски произход. Хуманизмът, разбира се, не е изгонил всички строители на обществени пирамиди в собствените си редици, както се вижда от марксистите, както и страстта за търсене на обществено положение във всяка област, но това показва провала на хуманизма да даде възглед за идентичност и призвание, който истинското християнство дава, и макар това да е провал, то не намалява важността на възстановяването на краткотрайното до положение на достойнство и смисъл.

Седмо, технологиите са важен резултат от хуманизма и това е много очевидно. Наблягането върху човека и неговата реализация прави неизбежно човекът да постави знанието и науката в служба на себе си. Наистина, ако съботата е направена за човека, а не човекът за съботата, това важи не по-малко за науката, изкуството и цялото знание. Въпреки че резултатът е непрекъснато присвояване на тези неща от държавата на принципа, че човекът и неговата наука са създание на държавата, дори държавата трябва прави това, отдавайки дължимото на хуманистичния идеал и на знанието и науката се гледа като на средство за човешката реализация. Технологията е превърната в неизбежен факт от обществената дейност и даав нови възможности на човека като го освобождава от ограниченията на неговите ръце и пряката умствена и физическа дейност. Чрез средствата за изчисляване и автоматизиране човекът става повече човек и увеличава своя обсег във всяка област, увеличава обхвата на своя живот и жизнен стандарт. Макар и да не успява да даде идентичност и смисъл на увеличените сили на човека, остава все пак фактът, че човекът е спечелил неизмеримо чрез технологиите. Да презираме технологиите и техния принос означава да презираме живота и времето. Образованието стимулира технологиите не само като създава търсене за тях, но и като впряга образованието за подпомагане на покоряването от човека на природните сили за човешките цели. От гледна точка на библейския мандат за покоряване на земята на основата царското служение, такъв резултат от съвременното образование и общество в никакъв случай не трябва да бъде презиран, а трябва да се приема като задължително изискване за всяко истинско общество.

Може да се каже и повече за важния принос на Просвещението и неговото обществено развитие, един от чиито велики паметници е съвременното училище. Това е движение с огромна сила, преминавайки през всички континенти само за няколко столетия. Въпреки това, макар че в много отношения то е велика освобождаваща сила, то е и източник на най-голямото действително и потенциално робство, което историята досега познава. Чрез своя агностичен светски характер, то се е превърнало в извор на тирания. Постепенно бива разрушена огромната разделителна линия между Божията абсолютна и законодателна власт и човешката възложена и служебна власт, и светската държава постепенно се превръща в източник на абсолютизъм, надминаващ Божията власт. Управляващи, президенти, сенатори, губернатори и съдии вече не са поставени под по-висш и трансцендентен закон, управление или съд, но самите те са въплъщение на закона и властта. Оттам идва и нарастващата необходимост президентът да има “образ на баща” или подобна важност, тъй като сега той носи на плещите си основната тежест на върховната власт и трябва да играе ролята на бог. Човекът е изправен пред съдии, които все повече не познават закон над държавата и така човек става безпомощен, тъй като едновременно съдът е твърде тясно отъждествен със закона и светският човек има все по-малко вяра в позоваване на Цезаровия бог. Така релативизмът ограбва живота от измерението и възгледа за Божия абсолютен закон и от възможността за устояване на демоничните сили в историята. Резултатът е пълното човешко безсилие, тъй като никаква власт над или отвъд човешката власт не може да въоръжи или защити угнетения човек. Така най-демоничната от всички тирании е тази, която релативизмът произвежда, тъй като увереността на надеждата и победата са подкопани и идеята за реализацията, която никога преди не е била предлагана така ясно на човека, се превръща в язвителна подигравка за неговото безсилие. Както Ван Рийсен посочва: “Разпадането на съществуването, т.е., изчезването на свързаността в съставните части на съществуването, е достигнало напреднал етап за твърде много хора.”[2]

При това разпадане на съществуването държавните училища играят важна роля.[3] Човек не може да живее само с хляб, нито само с хляб и идеи. Тогава, как живее той или може ли наистина да живее? Отговорът на Исус е ясен: “Не само с хляб ще живее човек, но със всяко слово, което излиза от Божиите уста” (Мат. 4:4). Истинското условие на живота е Бог и Неговото слово и само на основата на това човек може да има идентичност и реализация. Преподаваните сега остатъци от различни общества, заедно с технологиите, като образование, всъщност не са образование, а трохи от образователната трапеза.

И така, разпадането на съществуването, като ирония съпътствувано от коренното подобряване на условията на съществуване, е особено изразително в света на семейството. Упадъкът и разлагането на християнската идея за семейството е една от най-сериозните трагедии на тази епоха. Както често се посочва, една от причините за пълното разцепление между християнството и Римската империя е отказът на християнството да гледа на църквата по римски образец като част от държавата, като предназначението на религията е да осигурява общественото единство. Така единството и абсолютизмът на държавата биват разрушени, за да стане възможно съвременното схващане за свободата. Единството на живота в древния свят е единство от най-опасно естество. Религията е част от живота на държавата, тъй като държавата или нейният владетел, или някаква страна от нейното естество е божествена. Съответно, всяка страна от живота, изкуството, селското стопанство, търговията, всичко, е част от живота на държавата. Религия, държава и живот са едно. Храмът, месарницата (или кланицата), банката, работническата гилдия и семейството, всички са страни от живота на държавата, а държавата е свързана с живота на един или множество богове. Обществената и космическа връзка между земята и небето, както е представена във Вавилонската кула и вавилонските зигурати[4] е характерна черта на живота в античността извън Израел, и именно това единство християнството постепенно разрушава (въпреки опитите на някои църковни членове да го възстановят), а днес съвременната държава и училище се опитват да го възстановят отново. Единството на древната обожествена държава е единство без трансцендентност, защото идеята за приемственост, връзката между небето и земята, прави времето и вечността подчинени на обикновения живот. Животът на боговете, въпреки че е по-висш, не е трансцендентен и не е напълно откъснат от света на промяната. Така боговете също понасят поражения и упадък и самите те са променливи и загниващи същества. Така, макар светът на боговете от една страна да е много по-велик по достойнство и възвишеност от този на християнската теология с нейното учение за въплъщението, от друга страна светът на боговете е подчинен на същия закон на промяната, както света на човека, докато в християнската теология двата свята никога не могат да бъдат смесвани. Същността на този конфликт, неразбран от Гибън, но решаващ за историята на Запада, се съсредоточава върху двете природи на Христос. Халкедонското определение от 415 говори за “нашия Господ Исус Христос, напълно съвършен в Божеството и напълно съвършен в човешкото естество, истински Бог и истински човек.” Този Исус Христос е

от едно естество с Бащата относно Неговата Божественост и в същото време от едно естество с нас относно Неговото човешко естество; подобен на нас във всичко, но без грях. . . . един и същи Христос, син, Господ, Единороден, познат с ДВЕ ПРИРОДИ, БЕЗ СМЕСВАНЕ, БЕЗ ПРОМЯНА, БЕЗ ПРОТИВОРЕЧИЕ, БЕЗ РАЗДЕЛЯНЕ; различието на природите по никакъв начин не е премахнато от съюза, а всъщност характеристиките на всяка природа са запазени и се събират да формират една личност и съществуване, не отделни или разделени в две личности, но един и същ Син и Единороден Бог Словото, Господ Исус Христос; както пророците от предишни времена са говорили за Него, и както самият наш Господ Исус Христос ни учи и както изповедта на Бащите ни е предадена.

Въпросът е от най-голяма важност: да се твърди, че човешкото може да стане божествено, че вечното и времевото могат да се смесят, че времето и вечността могат да имат независимо и равностойно съществуване, означава вечността да се направи времева и тя вече да не е определяща за времето. Нещо повече, тогава времевото е виновно само в това, че е времево, и целта на човека става да направи вечни себе си и своя ред, в опита му да създаде църковен или обществен ред, които ще замразят времето във вечност, един идеал, ревностно следван през средновековните и днешните времена в не по-малка степен от древността. Следствията от Халкедон отричат истинността на това. Слабостта на човека не е метафизична, не е ограничеността му, както древните, схоластиците, нео-ортодоксалните и екзистенциалните мислители я представят; тя е етична. Не “търсенето на сигурност” е това, което човек трябва да отхвърли, а самото търсене на вечност, към което самият Дюи се стреми в своето “велико общество,” реализацията на вечността във времето, постигането на окончателен ред, “краят” на историята. Отричането на Халкедон е отхвърляне на зависимостта на времето от вечността заедно с отказ да се остави времето да бъде време; то трябва да бъде направено вечно или най-малкото да бъде спряно. Целта във всяка област на живота става това презрение към времето, изразено или идеалистично, или цинично. Но в християнския смисъл да уважаваме вечността означава да уважаваме времето. И такава способност, каквато ранното християнство има в създаването на нов обществен ред, в създаването на това, което Уилиям Каръл Барк нарича първооткривателско мислене на онази епоха, идва с разрушаването на смъртоносното единство на древното общество, връзката между небето и земята. Именно тази връзка прави Вавилон образ на всяка съпротива на Сатана и човека срещу Бога, както е описано в Откровение. Именно опитът да се преодолее това разрушаване, с всички негови обществени следствия, е в основата на всички спорове за природата на Христос. Контролираните от държавата духовници, с тяхната преданост към един вечен абсолютизъм и обединение на време и вечност в държавата, са враждебно настроени към опита да се наложи такова разделяне. Така Халкедон е смъртна присъда за древния свят и начало на истинската свобода. Но гръцкото мислене в Римската църква се стреми да възстанови тази връзка и, както свидетелствува схоластицизмът, отново внася объркване. Лутер не успява да очисти това от църквата, докато Калвин отново възстановява значението на Халкедон в това отношение.[5] Следствията от Реформацията сега бързо биват разрушавани и държавата отново се превръща в древното единство на небе и земя, център на живота и смисъла. Тя е едновременно древен и нов левиатан, предлагайки себе си като истински опиум за масите, източник на всяко благосъстояние, служение, сигурност, бъдеще и смисъл.

Срещу всичко това християнството, формулирано в Халкедон, застава твърдо, така че дори Созомен, пишейки малко по-рано и идващ от по-склонния към подчинение Изток, може да твърди, че семейството принадлежи на Бога, а не на държавата. Подобна идея е чужда за един свят, който чувствува, че двете са неразделими, че онова, което принадлежи на бога на държавата, със сигурност принадлежи също и на държавата. Но днес влиянието на Халседон изчезва и всички ползи, представлявани от него, са отхвърлени, забравени или презирани. Абортите отдавна са бойно поле като езическите мислители или им се противопоставят като посегателство на правата на държавата или ги защитават като необходими за държавата. Когато съпротивата срещу тях е от езичеството на основата на бащинските права, това е на основата на религията на групата, т.е., култа към предците, обожествяването на миналото и единството на общественото устройство, а не от гледна точка на един абсолютен закон. Така аргументът на християнството въвежда едно крайно тълкуване, а именно, че животът принадлежи на Бога, а не на обществената група. Именно това тълкуване сега бива потопено с възхода на тоталната държава. Структурата на семейството, като наредена от Бога и имаща определени права извън държавата и нейния закон, сега изчезва и образованието е сериозен участник в нейното разлагане. Западната семейна система преминава през множество промени през последните двадесет века.[6] Сега тя е изправена не само пред собствения си упадък, а пред изчезването на един ред, който признава нейната свобода; тя отново е погълнато от по-голямо “семейство,” държавата, възприемана като най-висша човешка организация. Сега тази държава притежава средство да установи своята власт и господство както никога преди това. Така свободата вече не е дадена от Бога характеристика на живота, а област на търпимост, позволена от държавата. И човекът, нямайки вяра в друга област за реализация освен държавата, колкото и да проси свобода от държавата, в същност търси просто позволение и бягство, защото свободата без вяра се превръща просто в желание за задоволяване на собствените страсти и бягство от отговорност. И съвременното объркване на време и вечност прави невъзможно едно последователно и истинно учение за свободата. Следователно, разпадането на съществуването е продукт на същото това объркване, от което някога Халкедон спасява един разпадащ се свят.

Когато един свят се разпада, нищо не става по-бързо презряно от неговите мъртви ценности, нищо по-мъртво от неговите паднали богове и нищо по-отвратително зловонно от старите му жизнени потребности. Това ще важи в не по-малка степен за ценностите на тази умираща епоха, една от най-главните от които е държавното училище. Ако новият ред е способен да се откъсне от тоталната държава, той своевременно ще се обърне против всяка крепост на тоталната държава, училището, както и всички останали. В настоящия момент нищо не изглежда по-неправдоподобно, въпреки че определени белези вече показват посоката на обществените настроения. Цифрите от правителствените доклади показват, че в средата и края на 40-те в държавните училища са 90% от детското население, с 10% в “частни училища” от всички класове. През 1959, цифрите са 84% в държавните училища и 16% в “частните” училища. Според Хънт: “Вече не можеш да приемаш държавните училища за даденост,” и той цитира осем тенденции, говорещи против такива училища.[7]

Но тук има много повече. Държавното училище участвува напълно в съвременното общество, и като негов продукт, и като негов защитник. Въпреки противоположните тенденции, то живее толкова, колкото и обществото, и не по-дълго. За това общество идеята за задължителна държавна религия изглежда напълно неправилна, но не и задължителното държавно образование. Но между двете не съществува реално различие; и двете изискват принудителната сила на държавата за това, което обществото смята за необходимо. В една по-ранна епоха принудата в религията е била обществена необходимост, както е сего с образованието. Тогава каузата на религията е изисквала принуда, както сега каузата на образованието изисква принуда от държавата. И в двата случая принудата произвежда точно определени изгоди и тежки наказания. Но това, че образованието може да изиграе дори по-важна роля в друга епоха, в никакъв случай не изисква образованието да бъде държавно дори в най-лека степен. Въпреки цялата сила на атаките срещу него държавното образование и ще увеличава своето упование и слугуване на държавата до тогава, докато съществува съвременното общество, но с умирането на това общество неговото образование също бързо ще повехне. А ние сме в края на една епоха, епоха, воюваща усилено срещу себе си и напразно търсеща ново усещане за посока.

Подобна посока е жизнено необходима за нов живот и жизненост. Дълго преди средновековното общество да отстъпи пред друго общество, неговите хора са били цинични и са презирали неговите ценности. Въпреки всичко, цялостната дейност и власт на църквата успешно надживяват цинизма и се провалят едва в сблъсъка с новите вярвания. Въпреки своя цинизъм хората не могат да мислят за свят без тази църква, и наистина, някои от най-язвителните циници, включително Еразъм, изискват този свят. Така и съвременната идея за тотално управление и власт на държавата ще оцелее и срещу най-горчивото негодувание и цинизъм така лесно, както е оцеляла и църквата. Не сатириците на продажните свещеници или измамите на данъчните чиновници са това, което може да създаде ново общество, а само онези, които са движени не от безплодна враждебност, а на основата на действена вяра, даваща нова основа и устройство на обществото. “Празните хора” на Т. С. Елиът сега управляват света и са негови граждани, всички еднакво обзети от чувство за приближаващо бедствие, измъчвани от безцелността на живота и, в епоха на научна точност, отдадени на религиозна и философска неопределеност и двусмисленост. В изкуството, любовта, религията и целия живот техниката се превръща в заместител на смисъла и в бягство от действителността. Нямайки надежда за бъдещето, човек се опитва също да унищожи миналото и неговата решителност, както свидетелствува Сартр.[8] Онова, което Леви нарича Ницшеанско “желание за илюзии,”[9] е характеристика на епоха, съзнателно отдадена на илюзии.

Краят на една епоха винаги е време на смутове, войни, икономически катастрофи, цинизъм, беззаконие и бедствия. Но това е също време на засилено предизвикателство и творчество, и на силна жизненост. И поради изострянето на проблемите и техния световен обхват, никога една епоха не се е изправяла пред по-изискваща и вдъхновяваща криза. Това е преди всичко велика и славна епоха, време на възможности, изискващо свежо и дръзновено мислене, наистина славно време, в което да живеем.