2

Целта на познанието

Съвременният човек изключително много е бил поучаван за сексуалния живот на първобитните хора, обществените им обичаи, ритуалите им за плодовитост и образователните им практики, с доста истинска печалба за издателите. Вероятно е под въпрос дали брачният живот в Запада се подобрява от знанието, че страстните меланезийци си отхапват един на друг клепачите в разгара на любовта.[1] Но в основата на голяма част от производството и потреблението на такива сведения се намира една високо уважавана теория, която е станала несъзнателна изповед на вяра: “Знанието е сила.”

За Франсис Бейкън, както той я обяснява в своите “Афоризми относно тълкуването на природата и царството на човека” в Novum Organum, човекът е “слуга и тълкувател на природата,” вместо на Бога. Това е пълно разграничаване от библейската идея в Псалм 8, която твърди, че човекът е цар над създанието под Бога. В Афоризъм III Бейкън отново твърди,

“Човешкото познание и човешката сила се срещат в едно; защото там, където не се знае причината, не може да се постигне следствието. За да управляваме природата, трябва да й се подчиняваме; и това, което при наблюдението е причина, при действието е правило.”

Освен други неща, научният подход на Бейкън се характеризира с изискването за цялостно събиране на подробностите при всяко научно изследване (едно непреодолимо, напълно непостижимо изискване) и с изискването ученият да не признава никакъв факт или извод, докато първо не премине през цялостни изпитания на неговата собствена методология, освен ако ученият, да използваме думите на Бейкън, действува като паяк, който плете паяжина от себе си, вместо като мравка, която просто събира материали.

Следствията от тази теория са много дълбоки. Моралната инерция и страхливост не са новости в историята, но сега те действуват на две нови основи. Хората се колебаят да действуват на основа на достатъчното знание, което имат, защото то не е изчерпателно, като че ли такова знание въобще е възможно. Също така хората събират познание за злото, сякаш публичното прогласяване на тези факти дава някаква власт над злото.

В ограничен смисъл афоризмът на Бейкън е истина; за да управляваме природата, трябва да я познаваме. Но познанието само по себе си не създава управление.

Съвременното схващане, което очаква от науката толкова много обществени ценности, е превърнало “проучването” в нещо страшно. Много политически репутации са създадени на основа на изследвания и изслушвания, както свидетелства Кефаувер, като главното последствие е, че поне един нещастен свидетел е умрял заради казване на истината. Много предприемачи, работници или полицейски служители са свидетелствували в своя вреда с жалката илюзия, че някое проучване дава надежда за промяна. В тези проучвания има една двойна заблуда: 1. Моралната заблуда – ако само чуят истината, хората ще настояват за промяна. Но едва ли има и едно проучване, проведено през последните години, което да не се занимава с някоя позната тема. Общественият интерес обикновено не е насочен към истината или промените, а към удоволствието от скандала. 2. Образователната заблуда, че знанието е сила, че прогласяването фактите на злото, например, е равносилно на контрол върху злото.

В резултат проучванията са започнали да играят сериозна роля в съвременната епоха. Често те са били заместител на действието и, още по-лошо, в ръцете на някои хора са били използвани за опетняването на достойни хора и цели. Все още повечето хора, включително учени, гледат на Индустриалната революция през омърсените проучвания, с техните частични истини, на аристократите, негодуващи срещу възхода на предприемачите.[2]

От християнска гледна точка е грях ако не действаш според познанието. От съвременна гледна точка има смисъл в “намирането на фактите,” но често има безсилие за действие на основа на фактите. Това безсилие често бива подсилено от сдържаната преценка, изисквана от научния идеал за изчерпателно познание. Ако разгледаме без подробности изводите от някое по-маловажно проучване, разкриващо нечестността на някой служител, показателно е да посочим причините за бездействието след дълго и доста скъпо струващо проучване. Първо, “Никога не знаеш всички факти,” въпреки че фактът на измама и неправомерно присвояване е добре известен. Второ, “Какво всъщност означава виновен?” Освен това е платено обезщетение за известните загуби и всичко бива покрито. Този случай, твърде малък за да привлече нещо повече от временния местен интерес, въпреки това е важен. Без истински възглед за отговорността е трудно да имаме престъпление или всъщност каква да е добродетел. Днес много хора се питат дали или кога една личност е отговорна. Неговото наследство, околна среда, родители са го обусловили; вместо наказание, той има нужда от ново обуславяне, за да последват желаните резултати. Наказанието, което предполага вина и отговорност, е варварско, а най-вече смъртното наказание. Изведнъж откриваме, че познанието е абдикирало пред обуславянето като средство за власт!

Научният идеал за познанието има друга страна, която е доста влиятелна в съвременната мисъл. От научна гледна точка една хипотеза е използваема, ако тя е теорията, която обяснява най-много факти. Тя е вид общ знаменател за дадена група от факти. Подобна процедура може да е валидна за науката, но дали е приложима на други места? Тя бива всеобщо употребявана в етиката, религията, “обществените науки” и на други места. В етиката тя започва много отдавна със събирането на успоредни текстове на Златното правило, всички извадени от контекста, и с търсенето на общ смисъл в много различни изявления. Една съвременна група използва Проповедта на планината по подобен начин, заявявайки в рекламите на голям вестник: “Във важен смисъл ние чувствуваме, че тази проповед представлява борбата и пречистената мъдрост на всички пророци от всички времена: Ехнатон, Мойсей, Зороастър, Еремия, Конфуций, Буда, Исус, Мохамед; и други неизвестни през вековете преди тях. При всички тях техните основни учения наистина показват начина за смислено поведение в рамките на всеобщата дисциплина и предизвикателство от ‘Бога.’” Извън крайното историческо изопачаване на това изявление, както и неговото уверено включване на незнайни и незаписани “пророци,” важният факт е, че Бог се появява с “цитати,” както подобава. Той е, в края на краищата, само общият знаменател за всички човешки идеи, а върховният източник на истина и откровение е съвкупното единомислие на хората. Само така може да се появи истинската ценност. Чрез тази методология някои извличат “истинската” или “естествената” религия. Крайният резултат на подобен подход може да бъде открит при Кинси, който изброява и сравнява контактите с животни и хомосексуалността с хетеросексуалността като еднакво естествени и следователно нормални.[3] В този възглед познанието става равносилно на търпимост вместо на сила, а психиатричните изследвания показват, че търпимостта води до безсилие вместо до сила. Знанието като статистическа категория никога не води до сила; то само свидетелствува за общественото пристрастие и предпочитание на даден вид поведение. Но знанието като статистическа категория все още е неудържима обществена сила.

Обаче, с изчезващата вяра в демокрацията, марксизма и масите, възгледът за познанието като статистическа категория в някои области е отстъпил място пред едно по-фройдистко схващане. Ортодоксалното християнско учение за непогрешимото Божие слово, Библията, като основа за всяко истинско познание и само по себе си непогрешимо, има своя светски аналог във фройдисткото учение за непогрешимостта и безгрешността на подсъзнателното. Фройд приема вярността на всяка част от това ново слово. Ето една област на собствено откровение, където не е възможно да съществува “грешка.” Самата идея за “фройдистка невнимателност” приема, че дори най-малката грешка на речта е част от това ново непогрешимо слово, пробиващо през нездравото покритие на съзнателното. При Фройд има много от Русо, макар и много по-малко оптимистично доверие в природата. Не се дава доказателство за тази идея за непогрешимост, нито може да й се припише някакъв значителен принос към познанието. Навярно има нещо успокоително в този факт, защото би било нелеко изпитание да живееш спокойно с цялата тази величествена непогрешимост под кожата!

Във всеки случай човек става все по-несигурен какво представлява познанието и, отъждествявайки както познанието, така и ценностите със статистически категории, унищожава и двете. Както посочва Уивър, “ценностите създават разделения между хората.”[4] Ценностите в основата си са разделящи. Но много често човек е враждебно настроен към “разделящите” ценности и затова ценностите, които цени, са всъщност анти-ценности, опити за снижаване на религията, етиката или някаква друга търсена от човека ценност до ниво, включващо всичко. Например се казва, че един любящ Бог не може да позволи съществуването на ада; следователно всеки трябва да отиде на небето. Тъй като при тези условия небето трябва да включи и Джак Изкормвача и Хитлер, този любящ Бог трябва да ги обуслови за новото им съществуване. Така се извършва насилие срещу ценностите като цяло и срещу почтенноста на Бога, небето и човека.

Този проблем е важен, защото възгледът на човека за познанието е свързан с неговия възглед за ценностите. Това, което индианският шаман смята за истинско познание, едва ли е определението на учените за познание, и разликата е в тяхната основна философия и ценности. Ученият не е бил роден напълно зрял човек от главата на Зевс; той е продукт на обществото, като в своята наука има някои основни презумпции, които са продукт на древногръцки, християнски, средновековни и съвременни хуманистични влияния. Сега, обаче, старите установени истини са подложени на съмнения и ценностите често са повече лични, отколкото обществени. Всъщност, все повече ценностите се смятат за област на личен човешки избор вместо за обществена необходимост.

Следствието от това е развитието на един странен класификационен възглед за ума и човека. След като основният стандарт вече го няма, като цяло за човека остава една класификация: разни. В прогресивното обучение “групата” е само едно по-голямо от индивида нещо в графата “разни.” Днес човешкото познание е александрийско, купища подробности без център. Но човек не може да даде на познанието си център, какъвто той самият не притежава.

Да видим центъра, който човек все повече изявява. Рийзмън, Глейзър и Дени привличат вниманието ни към факта, че човек се е превърнал в ориентиран към потребление вместо към производство, направил е групата източник на морал и основен стандарт, превърнал е в някои случаи разбирането в заместител на силата, станал е управляван от другите вместо от самия себе си, преместил е ударението от морала към ентусиазма и е възцарил груповото усещане в положение на божество.[5] Всичко това е добре показано в двойния брой на списание Life от 28 декември 1959 под заглавие “Добрият живот” (“The Good Life”). Около двеста луксозни страници са отделени за определение за “добър живот” като две неща, забавлението и “еликсира на любовта.” Нищо не се споменава за Бога, относно Когото някога е бил определян добрият живот, нито за работа или учение. Без съмнение тук имаме едно детско схващане за добрия живот, любов и забавления, но все повече съвременният човек е такова дете навсякъде. Както отбелязахме, някога човек е живял, за да работи, а днес той работи, за да живее, т.е., да се забавлява. Същото важи и за познанието. Церта на човека в познанието е все повече освобождаване от отговорността на познанието. Често са необходими спешни промени в учебната програма, но, в условията на този прилежен инфантилизъм, те не са достатъчни.

Много преди Бейкън човекът си е поставил фалшив идеал за познанието. Първоначалният грях на човека включва презумпция за върховен епистемологичен и метафизичен плурализъм, който дава еднакво върховенство на умовете на човека и Бога, както и на времето и вечността. Следователно, няма вечен закон и само времето би могло да бъде тест за всичко, заедно с опитите и изчерпателното познание. От тази гледна точка истинското познание става или илюзорно, или в най-добрия случай е временно.

Обратно на това ортодоксалното християнско учение приема, че човекът е създаден по Божия образ, което означава не само че той е създаден в познание, праведност, святост и господство, но по-общо, че никоя част от живота и опита на човека не може да съществува извън посредничеството на този образ. Човекът, макар и паднал, е все още неизбежно свързан в целия си опит с действителността и познанието за своя произход. Човекът е призван да упражнява своето познание и господство над създадената вселена като настойник под Бога и за Негова слава. И според Притчи 1:7: “страхът от Господа е начало (или, главната част) на знанието.” С други думи, познанието не е просто сбор от данни; то е данни, разглеждани в отношение към Бога като върховен и всемогъщ. Знанието идва от Бога; то е почтително подчинение на всяко познание на Създателя. Човек не може да определи себе си на основата сам на себе си, нито в крайна сметка може да поддържа някакво знание на основата на самия себе си. Автономният човек трябва да знае всичко, иначе не знае нищо, ако трябва да е последователен със своите принципи. Този идеал за изчерпателно познание претендира за много повече от библейското откровение, което определено не твърди за себе си, че е изчерпателно. Библейското откровение, обаче, определено е в основата на цялата действителност. Както отбелязва Ван Тил: “Най-доброто, единственото, абсолютно сигурно доказателство за истината на християнството е, че, освен ако неговата истина бъде приета за презумпция, няма доказателство за нищо. Доказателството на християнството се състои в това, че то е единствената основа за самата идея за доказателство.”[6]

Знанието, отделено от основната презумпция, клони към разпадане и изкривяване. Нещо повече, възгледът за човека на познанието, учения, също се разпада. Реформацията започва като движение на християнска наука и за известно време ученият заема централно място.[7] Научните изследвания, които под Лутер получават толкова високопоставено място в немския народ, губят своята почтеност и уважение с избледняването на истинската лутеранска вяра.[8] Висшето призвание на християнското свещеничество е в науката, но свещеничеството запада със западането на вярата. Възходът на пиетизма в църквата прави централно усещането, както при романтизма, и научното изследване става презряно.

Учените често са използвани и почитани от различни общества, нов отрицателен смисъл, тъй като независимо колко са уважавани и колко последователи имат, те не биват възприемани за нормални или истински хора. В известен смисъл, ориенталското общество е важно изключение; в друг смисъл ориенталският учен, възприемайки краен релативизъм и изоставяйки възгледа за истината, е бил просто един образован източник за обществено единство и образовано препятствие пред истинската наука. При други общества, обаче, ученият има в различна степен нещо от характера на ескимоския шаман, чието призвание изисква една развита, контролирана и общоприета шизофрения в медицинския смисъл на тази дума.[9] При ескимосите имаме клинично развит случай на шизофрения като обществено изискване към шамана. Други общества имат подобни изисквания към лечителите, свещениците и т.н. Въпреки че има ясни различия и аналогията не може да отиде твърде далеч, съвременното общество наистина има подобни шизофренични схващания и очаквания от човека на знанието. Една епоха заета със своето собствено потребление и забавление неизбежно смята стремежа към знание като разделящ за човешката душа и нещо не съвсем нормално. Така ученият се явява едновременно като непорочна, чиста и самоотвержена монахиня в едно свещено търсене и като безумно чудовище, опитващо се да разруши света. Човекът на изкуството е груб, чувствен и суров и в същото време е доста над земните проблеми, за да се занимава с деловите подробности. Професорът е разсеян търтей и в същото време е опасен човек, който се опитва да подкопае обществото. Научните изследвания и ученето не са живот на “нормалния” човек и се приемат като изискващи шизофренично наказание за всички техни последователи.

А в същото време библейското схващане за призванието и пророческата роля на човека изисква ние да вярваме, че истинският учен е обикновеният човек и всеки друг възглед е нехристиянски. Съвременният човек е ексцентрик в буквалния смисъл на думата – извън центъра. Извън истинската вяра неговият живот е извън центъра. Неговото общество, в най-доброто си състояние, и пропито от християнски презумпции, е все още виновно за ексцентричност. Той налага ексцентричност във всяка област от своето общество и върху своя съвременен шаман, учения. “Добрия живот,” забавлението и “еликсира на любовта” той запазва за себе си с нещастния инфантилизъм на старческата глупост.

Християнският учен трябва да се съпротивява на всичко това. Науката е пророческо, свещеническо и царско призвание, централна част на мандата на човека за господство над създанието. Благочестивият учен е истинският човек и училището е съществена част от Божието царство.