1

Училището и цялостната личност

Съвременните образователни теоретици говорят много за образованието на цялото дете и грижа за всички нужди на личността. Теоретично това изглежда много желателен процес, но ако се замислим, както целта, така и самият процес имат много опасни последствия. Да разгледаме, например, следния коментар на Хелмут Шьок:

Миналата година разговарях с ръководителя на обучението на учители в един от университетите ни. Този приветлив господин ми довери най-голямото си притеснение: “След четири години обучение в нашата програма завършващите излизат от тук с почти същите възгледи, с които са влезли в началото. Наистина мисля, че трябва да поискаме разрешение да ги подлагаме на електрошок.”[1]

Въпреки че не може много да се види в това наблюдение, то не може да бъде подминато. Забележката, цитирана от Шьок, все пак е често срещана, като такива с подобен смисъл често се чуват в много колежи. Независимо дали е казана шеговито или с нервна досада, тя издава възглед за образованието, който рядки се осъзнава като основен за съвременното мислене.

За да разберем съвременната теория на образованието, важно е да познаваме влиянието на Джон Лок. Влиянието на Лок е двустранно, едновременно като теоретик на образованието и като основател на съвременната психология, чрез която той продължава да има влияние. Като ревностен защитник на Просвещението и предвестник на емпирицизма, за Лок е важно да премахне влиянието на миналото и да заличи всеки възглед за ума, който би оставил някакви вродени идеи или запас от идеи на индивида. Така той дава на Просвещението неговото идеално оръжие срещу Бога и миналото – схващането за ума като чист бял лист. Макар и не съвсем нова, тази идея получава своята известна формулировка от Лок. Умът започва своя живот без никакъв товар от миналото; той е като бял лист без нищо написано върху него. Всички идеи в него възникват емпирично; умът е свободен и нищо не може да съществува в него, което не е било първо възприето чрез сетивата. Следователно умът не може да създава идеи; те се възприемат като впечатления, а след това се наслагват и превеждат. Така умът всъщността си е пасивен и приемащ, въпреки че понякога Лок говори за него обратното, като активен и свободен. Същностната пасивност на ума е очевидна в това, че за Лок е невъзможно да даде истинно обяснение на личността; тя е просто едно “вътрешно непогрешимо възприятие, че ние сме,” едно необяснено и скоро изчезнало схващане в по-късното мислене на Просвещението.

Образователите на Просвещението веднага виждат чудесата на тази теория. Човекът е способен да пресътвори човека и образователят играе ролята на бог. Омразното и презряно минало може да бъде изличено и всъщност на човека да се даде ново наследство. Никоя съвременна цел в образованието не може да бъде разбрана освен на основата на тази надежда на Просвещението. Следователно образованието включва война срещу миналото, а две от най-чудовищните страни на миналото са калвинизмът и схоластицизмът, срещу които всички разумни хора трябва да поведат война. За Просвещението “образованието” се превръща в истинска мания, магическо понятие за разрешаване на всички проблеми – обществени, етични и икономически. Образованието ще донесе световно братство и рай на земята, свобода и щастие за всички. Песталоци реализира на практика голяма част от това схващане чрез своите образователни техники и методи. Лесинг, Хердер и други атакуват патриотизма в името на космополитизма; на всяко по-малко от целия свят разделение се гледа с неприязън. За да бъде истина едно нещо, то трябва да бъде универсално и валидно за всички хора. Една “аристократична” идея като предопределението е неприемлива. Властта и традицията са неизбежно погрешни и бунтът срещу тях е задължение на разума. Също така, статичното (като универсалното) и рационалното (противопоставено на реалистичното) са издигнати и направени основни за всяка човешка дейност и философия. Затова Просвещението също развива схващането за “неизбежните” идеи – неща, неизбежни в и сами по себе си.

В този смисъл не всички неща от Просвещението са важни за нас. Идеята за ума като чиста дъска много бързо се разпространява като психологическа реалност, но тя си остава идеал. Тя се превръща в идеалното схващане в основата на идеята за революцията. Историята трябва да бъде изличена чрез революция, да се създаде чиста дъска и историята да започне отново. Този възглед господствува в цялото мислене на Френската революция и се развива дотам започването на ново летоброене. Той е основен в мисленето на анархистите, марксисти като Ленин и други, и все още е в основата на всички революционни очаквания и следреволюционния цинизъм. Той е основополагащ за цялото утопично мислене. [2]

Да повторим, той дава идеала за научно мислене. Истинският учен предполагаемо изчиства ума си от всички предразсъдъци и подхожда към предмета на изследване с ум като чиста дъска, готов да вижда и тълкува фактите сами по себе си. Този научен подход е един от големите митове на съвремието ни. Херман Дойеверд и Корнилиъс Ван Тил умело показват, че ученият всъщност пристъпва към предмета за изучаване с множество аксиоми в мисленето и предтеоретични и религиозни презумпции.[3] Неговият ум като чиста дъска е свободен само от възгледите, срещу които Просвещението е въстанало – предубежденията свързани с калвинизма и схоластицизма. Инструментализмът е друго проявление на същата основна идея и приема, че само той притежава способността да придобива истинско познание, тъй като само той е видимо свободен от предварително възприети идеи при разглеждане на фактите. Това също е митична вяра и е невъзможно. Инструментализмът също е виновен за много, главно религиозни презумпции, които осигуряват неосъзнатите аксиоми на цялото му мислене.

Но, по-важно за нас, идеята за ума като чиста дъска става единствен идеал на образованието. Истинското образование включва безмилостно изтриване на дъската, изчистването от всички корени от миналото и от всякакви идеи и възгледи, които не произтичат от самия образователен процес. И наистина, някои професори съвсем съзнателно и добросъвестно използват някакъв вид шокова терапия, за да разтърсят ученика и да го освободят от всички презумпции, да го разделят от неговото минало, дом, народ и религия, за да може ученикът вече истински да търси познанието. Така идеята за електрошокова терапия е подходящ образ на идеята за ума като чиста дъска в образованието и не е чудно, че не един обезсърчен специалист по образованието се е обръщал към нея!

В резултат става разбираем характерният модел на съвременното образование, както става разбираема и враждебността на много хора към образованието. Образованието, в стремежа си за постигане на чиста дъска като първа стъпка към истинското образование, неизбежно произвежда състояние на пълна липса на корени сред интелигенцията. А това среща силно негодувание в малкия град и провинциалните области, където корените често са най-дълбоки. Младият човек, който отива на училище с дълбоки корени, се връща с презрение към корените си. Интелектуалецът отказва да признае валидността и на най-обикновения извод, ако той не е изпитан и доказан по неговите собствени методи. Съответно, докато съществува някаква обществена жизненост, ще има силно негодувание срещу подобно образование. Едва когато такова образование напълно е изличило всякакви обществени вододели, негодуванието ще изчезне само за да направи място на наводнението. И наистина, съпротивата на много студенти срещу днешното образование е признак на умствено и обществено здраве. Такова образование е безспирна война за заличаване на всички общества и то не търпи никакви компромиси, настоявайки за безусловна капитулация за целите на унищожението. То съдържа в себе си една огромна гордост: ние сме хората; мъдростта е родена с нас и ако не сме внимателни, тя ще умре с нас.

Затова, макар и предизвикано от собствените си изследвания да признае, че домът и общността са съществено важни за умственото здраве на цялостния човек, домът, общността и църквата са снижени до необществено ниво по всеки интелектуално възможен начин, ограничени основно до емоционално влияние и нищо друго. Във всички въпроси на ума инициативата трябва да идва от образованието и “научния” мислител. Но подобен подход е разрушителен за всяка обществена институция, включително и дома. Да повторим, обществото никога не е продукт на ума като чиста дъска или на ума в изолация, а на цялостния човек, който сега е превърнат в шизофреник и стерилен с това образователно схващане.

Разрушаването на обществените институции се задълбочава от идеята за еволюцията. Според много популярните и влиятелни развития на тази идея, семейството, религията и всички по-малки обществени форми са относително първобитни форми в човешката еволюция, като върховната форма на организирания живот на човека е космополитната и в крайна сметка световната държава. По-първобитните форми на организация трябва съзнателно да бъдат надрастнати; в най-добрия случай те трябва да оцелеят като помощни институции към държавата. Да разгледаме, например, много популярното на времето си мнение на Льотурно, генерален секретар на Антропологичното дружество в Париж и професор по антропология:

“Но тази нова колективност по никакъв начин няма да бъде възприета от първобитния род. Независимо дали ще се нарича държава, район, кантон или общност, управлението й веднага ще стане деспотично и либерално; тя ще подтиска всичко, за което би се сметнало, че наранява общността, но във всичко останало тя ще полага усилия да остави пълна независимост на индивидите. Собственият ни семеен кръг много често е несъвършен: много малко семейства могат да дадат или знаят как да дадат добро физическо, морално и интелектуално образование на детето си, така че в тази област дълбоката намеса на държавата, била тя малка или голяма, е вероятна и дори желателна. Всъщност, съществуват големи обществени интереси, пред които въображаемите права на семейството трябва да бъдат заличени. За да живеем и преуспяваме е необходимо етническата и обществената единица непрекъснато да произвежда достатъчен брой индивиди, добре надарени в тяло, сърце и ум. Всички предрасъдъци трябва да се предадат, всички егоистични интереси трябва да се пречупят пред тази първостепенна нужда.

Но семейството и брака са тясно свързани. Първото не може да бъде променено, ако второто остане непроменено. Ако правните връзки на семейството се разширяват, докато обществените връзки се свиват, бракът ще има същата съдба. Повече или по-малко безшумно, от много време е започнало делото на бавно разпадане и всеки ден ние виждьме това все по-ясно.”[4]

Подобно мислене е много далече от крайното. Наистина, един от удивителните факти на съвремието ни е, че разрушителните последствия от еволюционното мислене върху съвременната общество, колкото и смъртоносни да са, не са унищожили напълно свободата и обществото. Идеята за еволюцията се е превърнала в двигател на всяка форма на обществена враждебност и антиномизъм.[5]

Както беше посочено, напоследък домът и други обществени групи са до определена степен възстановени в образователните кръгове, но само като важни за емоционалното здраве на индивида. Те н могат да приемат да разширят техния обхват извън това. Човекът като мислител трябва да бъде космополит. Истинският му дом трябва да бъде обединеният свят, а негово семейство човечеството. По-нисшите клетви за вярност са нездравословни и са болнави вярности, ако не са надраснати.

Друга важна страна на идеята за чистата дъска в образованието е, че тя е разрушителна за самата идея за образование, тъй като то се свежда само до обуславяне. Умът се приема като същностно пасивен и затова най-добре бива образован чрез обуславяне. Експериментът на Павлов с приспособяването на кучетата, разбира се, не е възприет напълно от съвременните образователи, но Павлов като тях има определени схващания относно ума като същностно пасивен и податлив на обуславяне. Думата “образовам” на английски (“educate”) идва от латинските е, навън, и duco, ръководя, което означава да се развият способностите и талантите на личността и по този начин тя да се развие от самата себе си. Това също отчасти е библейското схващане. Както Кейл и Делич превеждат Притчи 22:6: “Дай на детето обучение подходящо за самото него, и то няма да се отдалечи от него когато остарее.” Но идеята за ума като чиста дъска не прави такова нещо; тя не се занимава с образование, а с радикално пресътворяване на личността, подобно на което не се предвижда в никоя религия. Това е радикална месианска и религиозна програма, чиято цел е да се пресътвори човека и цялото му общество.

И в същото време, точно поради своята шизофренична същност и своята липса на корени, тя е неспособна да създаде общество. Например, цялостният принос на университета към съвременото общество е много малък и е в противоречие с него самия и със собствените му принципи. Единственият най-голям принос е може би основната работа по атомната бомба, подходящ символ на неговата образователна теория.

Обратно, нека разгледаме накратко една страна на образованието, срещу което Просвещението въстава, калвинисткото и реформисткото образование, изявено при пилигримите и пуританството по време на Просвещението. Пуританите не са били обвързани с миналото в смисъл, че не са гледали назад към някакво старо състояние, а са се стремяли да създадат един нов ред. От гледна точка на Просвещението, обаче, те са обвързани с миналото в това, че се придържат към непогрешимото слово, даденото веднъж и завинаги пълно откровение на Бога, Библията. Те гледат към бъдещето, но отказват да бъдат заробени от него. Така комунизмът на пилигримите бързо бива изоставен, когато се проваля. Но най-важно за нашето изследване, образованието се смята за изключително важно, но с напълно различни презумпции. От непогрешимото слово трябва да дойде нова светлина. На основата на фундаменталната вяра трявба да се проявят нови развития в обществото. Две религиозни схващания са основни за образованието, заветът и утвърждаването. Утвърждаването, общоприета християнска практика, има по-здрави корени често и в други групи, но идеята за завета е била най-силна сред калвинистите и далеч по-важна по отношение на образованието. Нашата цел тук не са теологичните страни на учението за завета, въпреки че те имат широки социологични приложения. Но две страни на завета пряко ни интересуват. Заветът на благодат е завет за живот и с обещание. Всяка надежда на човека за щастие и радост, за участие в богатството на живота и общността са на основата на завета. Така образованието неизбежно е заветно действие, присъединяване на личността към живота на едно богато и жизнено тяло, обучение в неговия минал живот и сила и участие в неговия настоящ и бъдещ живот и сила. Заветът, обаче, не е статичен; той е завет с обещание и за сегашния и за бъдещия живот. Относно настоящия живот, например, той очаква изковаването на мечовете в плугове, напълването на земята с “познание за Господа, както водите покриват морето” (Ис. 11:9) и времето, когато продължителността на живота ще бъде такава, че “дете ще умре стогодишният, а грешник, ако живее сто години, ще бъде роклет. И те ще построят къщи и ще живеят в тях . . . Няма да се трудят напразно, нито ще раждат деца за бедствие, защото те са род на благословените от Господа както и потомството им.” (Ис. 65:20, 21, 23) Вярвали са, че това е обещанието на абсолютния Бог, Който не може да лъже; това, например, е преподавано в Принстън миналия век от великия Джоузеф Адисън Александър. Заветната теология е била учение за спасение, план за поведение и философия на историята както и основа на образованието.[6] Така образованието е било неизбежна грижа и на него се е гледало не като на разделяне на “интелектуалеца” от “селянина,” а като на част от мандата за Божия образ в рамките на завета. Образованието, като част от заветния живот, не може да се разглежда като призвано да насърчава липсата на корени, а да прилага на практика развитието на живота и обещанията на завета. Например, то не се занимава с прекъсване на връзките с дома, а с утвърждаването им, като работи да развие повече човешкото познание, праведност, святост и господство във всяка област на живота. Така то се занимава с развитието на праведна наука и праведни младежи, които ще бъдат също праведни синове и дъщери сега, и праведни съпрузи, съпруги и родители утре. Утвърждаването е пълно приемане на наследството от миналото и на обещанията за бъдещето. Освобождението не е извън формите на живота и обществото, а вътре в тях. Държавата е само една от тези форми. Космополитизмът не е идеал; всъщност той е сериозен грях, тъй като съдържа престъплението на Вавилонската кула, общност, в която заветът на благодатта е унищожен в полза на безразличието към добро и зло, характерът и заслугите са отхвърлени в полза на нечестието и мързела и се вдига бунт срещу върховенството на вярата в полза на едно безсмислено и опасно единство. Това е идея, на която те се противопоставят религиозно, и затова в Уестминстърската изповед не се колебаят, заедно с Реформаторите, да отъждествяват Римската Църква с блудницата Вавилон и папството с Човека на греха. Те се противопоставят на това също и политически и все още съществуващите елементи от пуританството в Съединените Щати днес обикновено са областите на враждебност към интернационализма и Обединените нации.

И така, не може да има компромис между двата възгледа за образованието, калвинисткия и този на Просвещението и съвременната мисъл. Те са в безнадеждно противоречие. Съвременното схващане със своя космополитизъм и идеала за ума като чиста е унищожително и разрушително за всички области на обществото, освен за монолитната държава, която става въображаем създател и покровител на обществото. Когато тя говори за цялостната личност на детето, тя говори за едно пасивно същество, което да бъде моделирано от държавното образование за възглед за добър живот, напълно отделен от Бога и всички трансцендентни стандарти. Целта на такова образование ще бъде достигната само когато човекът престане да бъде човек и, тъй като това е невъзможно, единственият резултат от подобно образование може да е растящата съпротива на детето срещу радикалните последствия от това образование.

Следователно съвременното образование е образование на тоталната държава и държавата е превърната във всеобхватна институция, на която всички други институции са само съставни части. Държавата и личността, управлението и индивидът стават двете реалности на подобен мироглед. И двете искат свобода и власт за себе си. Държавата не признава никакъв закон извън себе си, а индивидът настоява за собствената си автономия и върховенство. Но детето на държавата, тъй като е човек без вяра, няма жизнен принцип за съпротива и така, дори в своя бунт, то е привърженик на тоталната държава. Всяка философия на автономния човек от древните гърци до днес се е спъвала в проблема за единия и многото, единството и различията. Ако единият бъде утвърден за върховна действителност, индивидите биват погълнати от цялото. Ако многото бъдат утвърдени, тогава действителността се изгубва в безкрайна прекъснатост и индивидуалност и не може да съществува никакъв обединяващ възглед. Така единият и многото са в непрекъсната борба. Например, индивидът и държавата могат да утвърдят всеки себе си единствено за сметка на другия.

Срещу това последователната християнска философия, както е развита от калвинистки мислители като Куйпер, Бавинк и К. Ван Тил и в чиято основа са библейското откровение и онтологичното триединство, започва с еднаквото върховенство и основополагащата хармония на единия и многото в триединството – три личности, един Бог. Идеята за завета продължава това единство, тъй като себереализацията на индивида е напредък за всички и се извършва чрез и заедно с реализацията на другите. Според съвременното схващане щастието и себереализацията на индивида са за сметка на другите и може да включват тяхното жертвуване. За ортодоксалния християнин е себереализацията извън завета е невъзможна и тя включва живот в организъм, истинското тяло на Христос. Този последен възглед, за тялото на Христос, подчертано твърди във всички свои библейски изявления, че индивидуалността не е монотонно повторение, а осъществяване на различни функции и призвания като индивиди и в същото време като части на едно общо цяло. Служението на тялото изисква осъществяването на индивида; окото трябва да осъществи себе си като око, за да може цялото тяло да преуспява. Така заветното образование не е в противоречие със себе си и с природата на човека. То е обвинявано, че не е нищо повече от “просто индоктриниране,” но индоктринирането в крайна сметка не е нищо повече от обучение според дадени принципи и обучаване в тези принципи. Заветното образование е това, и много повече от това. Но то със сигурност не е обуславяне, нито може да бъде, тъй като вижда човека не като пасивен и празен предмет, нито създание на държавата, а Божий настойник, създаден по Неговия образ и призван да установи господство над цялото създание – и над себе си. Това призвание, със своите отговорности и последствия, не може да бъде променено или премахнато от никакъв електрошоков възглед за образованието.