4

Божието царство и училището

Определенията за дом и училище са относително просто нещо. Но ние се сблъскваме с истински проблем при определението на “църква,” възглед, който трябва да се разбере, за да бъде образованието свободно. Тук откриваме една област на значително объркване и някои мислители са готови да приемат дадени изводи без да осъзнават дългосрочните им последствия. Дори самите мислители от Реформацията не са напълно последователни със своите виждания по този въпрос. Въпросът е следният: трябва ли институционалната църква да бъде отъждествявана с видимата църква? Римокатолическата църква смята, че видимата и невидимата църкви са тясно свързани и че видимата църква е институционалната църква. С други думи, Римокатолическата църква е Божието царство на земята. Преките последствия от това за всекидневния живот са много дълбоки. Светът е разделен на две царства, първо, царството на благодатта, което е Божието царство или църквата и второ, естественото, което включва всичко останало от света. Вследствие на това единственият начин, по който домът, училището и църквата могат да бъдат свързани с Бога, е чрез институционалната църква, тъй като те нямат пряка връзка с Христос и следователно нямат преки взаимоотношения с Бога. Тъй като взаимоотношенията им преминават и са подчинени на институционалната църква, става необходимо държавата, училището и домът да бъдат под властта на църквата във всяка област на живота и като членове на по-нисше царство, естественото царство, да бъдат под постоянно подозрение и наблюдение. За естественото царство се смята, че е в постоянна борба с царството на благодатта и може да служи на Бога единствено когато е под господството на властта на благодатта, църквата. Както посочват Дойеверд, Спир, Ван Тил, Воленхофен и други, това основно противопоставяне между благодатта и естеството е напълно небиблейско и неправилно. Противопоставянето не е между благодатта и естеството, а между благодатта и греха, така че когато някоя област от естеството влезе в състоянието на благодат, с това тя става част от видимата църква. Да определяме Божието царство или видимата църква като институционалната църква означава да поемем пътя към Рим, да се отклоним в подчиняване на всяка област от живота на църквата. Много протестанти наистина споделят тази позиция и гледат с подозрение на всяка област от живота извън господството на църквата. Но за нас библейската църква, Божието царство на земята, трябва да се отъждествява с Божието управление в сърцата на хората където и да се намират те. Следователно трябва да смятаме, че християнският дом е част от видимата църква, както е и християнското училище, християнската държава и християнският човек в своето призвание, праведните хора навсякъде, служещи в призванието си като свещеници на Божието царство на земята. Християнският учен изявява дейността на видимата църква, на Божието царство на земята, в своята конкретна област на дейност. Християнският земеделец, като покорява земята и упражнява господство в Божието име, с това изявява дейността на видимата църква в своята конкретна област. Следователно, институционалната църква определено не е област над всички други области от живота, а е една страна от Божието царство на земята сред много други. Тогава за нас институционалната църква заедно с, а не над училището, дома, християнина с каквото и да е призвание или област на действие, равностойно представлява видимата църква, Божието царство. Християнското училище е част от видимата църква и всяко училище има отговорност, ако е вярно на своята роля, да се превърне в проявление на Царството. Целият този възглед е обобщен много добре от Спир в неговото изследване на Дойеверд:

Ако видимата църква е приравнена с църквата като институция, тогава не можем избегнем римокатолическия дуализъм между “естество” и “благодат.” Според този възглед времевият живот принадлежи на областта на естеството. Христос не е пряко Цар на светския живот. Областта на вярата е отделена; тя е област на благодат. Обществото не е част от тялото на Христос, а по своето вътрешно устройство е светско и лишено от благодат. Неговият произход и цел са във времевото съществуване и като такова то не води към вечен живот. Единствената връзка, която областта на естеството може да има с областта на Благодатта, е непряка. Обществото може да бъде свързано с Христос само чрез благодат. То може да идва пред Бога само чрез институцията на църквата. Само тя може да осигури небето за областта на естеството. “Естеството” не е “безплодно в Господа” само дотолкова, доколкото е свързано с църквата. Църквата не може да се успокои, докато не господствува над целия човешки живот. За да избегнем последствията от дуализма между естество и благодат, трябва недвусмислено да твърдим, че невидимата църква включва нещо повече от институционалния живот на църквата. “Видимата” църква е цялото земно общество, доколкото то извлича своя живот от Исус Христос и използва цялата си енергия за напредъка на Неговото царство. Християнският брак, християнското семейство, държава, училище и кое да е друго християнско взаимоотношение, което признава Христос за Цар на небето и земята, принадлежи на видимата църква. Така църквата като институция, като дом на вярата, е на същото ниво с всички други взаимоотношения. Видимата църква или Божието Царство проявява себе си в множество форми, чрез които се разкрива тялото на Христос. Църквата като институция не е откровението за Тялото на Христос, а едно откровение от Него. Христовото тяло се разкрива и в други форми (сравни Ефесяни 5:23).[1]

На този въпрос не би могло да се наблегне прекалено много. Единството на живота се опира на него. Като се има предвид объркването на много църкви по тази тема и неправилната им практика, подозрението на мого хора относно църквата очевидно е оправдано.

Според този възглед институционаланата църква е ограничена до нейната задача да проповядва Божието слово на всяко създание, извършвайки тайнствата сред вярващите и техните деца и управлявайки себе си според Словото. За да е такава църквата, тя трябва да бъде истинска, едно откровение на Тялото на Христос.

От социологична и религиозна гледна точка семейството е основната институция, първото и най-истинско управление, училище, държава и църква на човека. Основните емоционални и психични нужди на човека биват задоволени в семейството. Мъжът, Божият образ, упражнява тук господство като свещеник в Христос, а неговата съпруга е помощник, така че той да изпълни своя мандат на Божия образ. Петата заповед, призоваваща за почит към родителите, правилно е поставена в първата плоча на закона като е свързана със задълженията ни към Бога и любовта ни към Него. Този пряка връзка на почитта към родителите с покорството пред Бога е очевидна от следните закони:

Левит 19:3, “Да се боите всеки човек от майка си и баща си и съботите Ми да пазите; Аз съм Господ, вашия Бог.”

Изход 21:15, 17 призовава за смъртна присъда при удряне на Баща и проклинане на баща или майка. Сравни Левит 20:9.

Второзаконие 21:18-21 призовава за смъртно наказание за непоправими престъпници при оплакване от родителите и потвърждение от местната власт.

Второзаконие 22:20-25, Левит 20-10. Смъртната присъда за блудството свидетелства за централното място на всяко престъпление против семейството.

Непокорството към някоя истинска власт означава непокорство пред Бога, но това е особено вярно за родителите. Презрението към дома е презрение към Бога и бунтът срещу родителите се сравнява с бунт срещу Бога. Психологически двете са свързани. Образът на дома, неговата образна връзка с бащинството на Бога и властта на Христос над Неговата църква е записана дълбоко в естеството на човека. Неизбежно бунтът срещу едното е бунт и срещу другото. Затова властта на дома е от огромно значение.

На основата на всичко това се вижда ясно важността на християнското училище. Християнското училище е проявление на видимата църква и в същото време разширение на дома. Следователно, то има такава връзка с Бога и с видимата църква, която го прави изключително важна и централна част от църквата. Властта в дома с с неговата огромна психологическа връзка на властта на бащата с Бога, като бунтът срещу дома се отъждествява с нарушаване на съботата и бунт срещу Бога, се пренася в училището. Училището упражнява власт над живота на детето и не може да си позволи да я упражнява небрежно. За детето училището е в много силен смисъл неговия свят и, ако училището не е готово да поеме тази тежка отговорност, то може да навреди на истинската църква. За да покажем това ясно, детето, което започва училище, веднага бива убедено, че учителят знае всичко и често изразява учудване, че родителите знаят колкото учителя. Така училището е в състояние да подкопава другите обществени институции. Училището е свят на власт и влияние, който в много истински смисъл представя властта на Бога като част от видимата църква, а също и възложената власт на бащата. Да злоупотреби със своята власт означава то да изкорени всички религиозни и семейни връзки на детето и да произведе един ум и характер без корени, разрушителен както за личността, така и за обществото. За нещастие, в твърде голяма част от светското образование тази липса на корени е критерий за успешен ученик и колкото по-напреднало е обучението, толкова по-радикално е отчуждението от дома. В този смисъл образованието става антихуманно и шизофренично.

Един особено блестящ учен, д-р Юджийн Розенсток-Хюси, говори за крайния политеизъм на съвременния живот. Докато едно време вярата на момичето е била монотеистична в смисъл, че то е била възпитавано под властта на баща си и е споделяло неговата вяра като е нямало други учения или ценности освен неговите, сега в училището и университета то е подложено на влиянието на множество противоположни вярвания и учения. “Образованието на съвременното момиче е политеистично.” Така мъжът се жени не за “дъщерята на даден човек, а за ученичката на много хора,” продукт на “неизброимо количество богове, божества, идеали, демони, сили.” “Момичетата са изложени на разрушаване на здравия им инстинкт от лъжепророците на едно общество на златното теле.”[2] Ние наистина живеем в безспорно политеистичен свят и навсякъде изкуство, образование, преса, телевизия, кино и държава налагат претенциите на чужди богове. На всеки ъгъл се изправяме лице в лице с Ваал, изискващ съобразяване или поклонение и самата сложност на съвременния живот изкушава много хора да приемат един политеистичен свят.

Трябва да отговорим на този политеизъм. Не можем да му отговорим с отстъпление в безнадежден изолационизъм и бягство от света. Нито пък можем да отговорим с изграждане на обща кауза с политеизма, нито с предаване на някоя област от Царството по стратегически причини. На политеизма трябва да отговорим с образование, ако християнското училище разбира величината на задачата и се подготви да реши проблема. То не може да бъде институция за бягство или за изолация, а за подготовка за разбирането, че трябва да се включим в битката, че никой човешки живот не може да избяга от напреженията на политеистичния свят и че отговорът не е в изолацията, а в завладяването.

Християнското училище, занимавайки се с проблема на политеистичния, без корени човек, трябва да работи върху сърцето на човека, за да избегне съвременната атомизация на човека. Макар че даден предмет може да бъде строго интелектуален по своя характер, детето присъствува цялостно в училището и приемането на наученото е в зависимост от цялото.

При романтичната мисъл сърцето се отъждествява с човешките емоции; романтизмът толкова силно е проникнал в съвременното мислене, че неговата философия се е превърнала в почти неизбежна за човека днес. Едно изследване на библейския възглед за сърцето ни дава напълно различна картина. Физиологично, сърцето е центъра на тялото и изворите или отворите на живота физиологично излизат от сърцето; то храни, подхранва, държи цялото тяло живо. В Словото за него се говори като душата на плътта: Левит 17:18 – “животът на тялото е в кръвта.” И отново, в Битие 9:4, Левит 17:14, Второзаконие 12:23 откриваме израза, “кръвта е душата.” И така, кръвта е душата на плътта, а сърцето е физиологичният център на кръвта, който приема, поглъща и разпределя всички неща в тялото. Духовното сърце, за което говори Библията, е подобно. Физическото и духовното са тясно свързани и центърът на психическата душа, като разграничена от душата на тялото, е сърцето. Целият духовен живот идва от това сърце, то е центъра на всяко желание и познание. Да цитираме няколко примера от неговите многообразни страни и функции, които са ни разкрити:

1. Йов 17:6, източник на съвестта
2. Притчи 17:16, източник на разума, знанието, морална преценка
3. 3 Царе 5:12, Притчи 10:8, мъдро сърце
4. Псалм 51:12, чисто сърце
5. Битие 20:5, честно и праведно сърце
6. Псалм 10:4, извратено сърце
7. Еремия 3:17, грешно и извратено сърце
8. Езекиил 38:2, високомерно сърце
9. Битие 8:21, източник на злото
10. Еремия 17:9, страшно болно
11. Второзаконие 6:6, откровението е отправено към сърцето
12. Лев. 26:41, Вт. 10:16, Изх. 4:21, зло и необрязано сърце
13. Второзаконие 30:6, обрязване на сърцето
14. Псалм 33:11, 104:15, Бит. 8:21, Изх. 14:5, 3 Царе 8:33, Ис. 30:26, 66:14, Второзаконие 4:9, 29:4, източник на интелектуалния и емоционалния живот, на мисленето, паметта, разбирането, волята, въображението, радостта, мъката, гнева и т.н.
15. 2 Лет. 17:6, Пс. 37:1, Ер. 24:7, Вт. 11:13, 3 Царе 8:61, Ер. 32:40, място на религиозните чуства
16. Вт. 7:17, 8:17, 9:4, Ис. 14:13, истинската същност на човека, обратно на лъжливия външен вид
17. 1 Петър 3:4, сърцето е скритият човек, истинският човек
18. Езекиил 36:26 – “Ще ви дам ново сърце.”

От тези стихове става ясно, че новорожденито не означава, че човек се променя по отношение на своите наклонности; той остава същия човек, но с ново сърце. И така, утвърждава се взаимодействието и съответствието между тялото и духа или по-точно основното единство на тяло и дух, не просто психосоматично, а също и обратното, така че тялото може да влияе на сърцето и сърцето на тялото. Това се вижда, например, в 1 Царе 25:36, 37: “Сърцето на Навал се развесели, защото той беше пиян.” А по-нататък: “Сърцето му примря и той стана като камък.” Тъй като тялото и духът са в единство, те имат едни и същи реакции. В центъра на всичко е сърцето, от което са изворите на живота (Пр. 4:23-27). В пустинните страни замърсяването на изворите е страшно престъпление, унищожаващо живота. Замърсяването на изворите на живота ни е подобно на това и е духовно и физическо самоубийство, тъй като засяга целия човек. Откровението говори на сърцето и истинската църква или Царството във всяка област се основава върху обновеното сърце.

За светското образование библейският възглед за сърцето е митологичен и затова голяма част от това образование се занимава с ума. Това важи особено за “основното образование,” което се занимава с ума на детето. Подобно образование, преобладаващо през по-голямата част от историята на образованието в Съединените Щати, предполага една преобладаващо селска страна, без разделения в обществото, които да са по-големи от разделението между баптисти и презвитерианци. Учебната програма показва влиянието на християските възгледи и Библията, четена всеки ден, също е основна презумпция на всичко съществуващо. Вече не съществува подобна обстановка за основно образование. То действува в изолация по отношение на обучението и развитието на ума на детето и с презумцията, че освобождението на човека е в основата си интелектуално действие и че от обществена гледна точка знанието е сила. Това е същностно религиозна позиция и последствията от нея са ускоряване на атомизацията и липсата на корени. Наскоро един психиатър посочва този факт като насочва вниманието към един представителен случай: млада жена, измамена точно преди сватбата си, като следствие развива сериозни личностни разстройства. Неспособността й да се справи със своя проблем се държи точно на интелектуална заблуда. Тя е решила, че за нея е възможен един единствен зрял интелектуален отговор, според интелектуалния възглед за зрелия ум, и затова лишава себе си от емоционалния отговор на възмущение и гняв. Последствията от това лишаване са рухване на цялостната личност. Интелектуалната измама е свеждане на човека до ума и настояването, че не сърцето с неговия възглед за пълнота, а умът трябва да е самият човек. В резултат имаме характерното за съвременния човек постоянно колебание между стерилен интелектуализъм и отчаян емоционализъм. Имаме интелектуално отричане на предразсъдъците заедно с техния усилен, но подтискан емоционален заряд. Връщането към старата форма на основно образование изисква обществената среда, която прави възможен възгледа за широк обхват на обучението и осигурява обща вяра. Без това, основното образование, макар и често да служи умело на интелектуалните нужди на детето относно познанието по предмети, носи със себе си опасни презумпции. От голямо значение е фактът, че основното образование има най-голям успех там, където съществува стабилна обществена среда, или в християнските училища, където една основополагаща вяра дава цялостност в някаква степен.

От друга страна, прогресивното образование с неговото ударение върху образованието на цялостното дете, веднага и неизбежно се превръща в религиозно учение и програма за спасение. Неговата загриженост е неизбежно сотириологична, включваща спасение и спасител в пряко противоречие на християнската вяра. Планът за спасение не е промяна на сърцето, а приспособяване, пренареждане на елементите на обществото или личността. Това е възглед за обществено спасение и няма по-добро описание за него от това в The Lonely Crowd. Групата, обществото става бог и моралът става нрави. Резултатът е крайно отчуждение на индивида от самия себе си.

Последствията от всичко това са очевидни в промиването на мозъци в Корея. Чрез отделяне на човека от самия него и определяюки го не относно Бога, а относно групата, чрез разделяне на ума и чуствата и отричайки реалността на сърцето, човекът става неспособен да бъде самия себе си и да запази своята цялост като човек. За да разберем това, нека предположим, че сме затворници, подложени на промиване на мозъка. От нас се иска да напишем автобиографията си и да включим отношението си към Европейската война през 1939-1941.[3] Да приемем, че сме изолационисти и сме го заявили открито. Прякото следствие, с което ще се сблъскаме, е обвинението в прохитлеризъм. Ще бъде напразно да се защитаваме, изразявайки антихитлеровите си настроения, нашия антиинтервенционизъм или да отстояваме цялостта на нашето сърце. Сърцето ни не съществува. Моралните ни принципи са без значение. От значение е само действието ни и по отношение на него сме в неправилната група и осъждаме сами себе си. Само християните са подготвени последователно да устоят на последствията от промиването на мозъци. За тях човекът не е остарял възглед, нито интектуалната заблуда е привлекателна. Знаейки, че от сърцето са изворите на живота, християнинът може да се изправи срещу обществените и интелектулните заблуди с увереността за своята цялостност пред Бога.

Християнското училище, тъй като не работи във вакуум, не е под задължението да поема пълна отговорност за детето. Тъй като е наясно с природата на детето, то все пак може да работи в своята област, имайки предвид цялостната картина. Разбира се, това е вярно само при условие, че училището съзнава теологично и философски своите истински библейски презумпции. За съжаление, това е твърде рядко явление дори в теологичните семинарии. Един от забавните, но жалки факти относно теологичните училища е тяхната склонност към интелектуална или рационална заблуда в презумпцията, че логическата последователност е човешката последователност. Научен на правилния ред по въпросите за управлението или дисциплината, младият служител приема, че това е правилният човешки ред, но с нещастни последствия! Да се отъждествява човекът с неговия ум и да се очакват рационални отговори и резултати не е малка заблуда и въпреки това тя е в основата на твърде голяма част от мисленето и действието днес.

Неизбежно, всеки образовател днес осъзнава религиозните страни на образованието и е изправен пред въпроса за ценностите, независимо дали подходът му е прогресивен или основен. Тяхната дилема е истинска. Ако ценностите се смятат за обективни, вечни и задължителни за всички хора, това в крайна сметка води до ограниченост върху човека и утвърждаване на вечен закон. Ако ценностите не са обективно валидни, по естество те са само нрави, стандарти на глутницата и нищо повече. И всяко образование е на основата на някакъв основен възглед или вяра, която по същество е религиозна. Наистина, църквите повдигат този религиозен въпрос и държавните училища са подложени на някакво предизвикателство и натиск. Но трябва да се отбележи, че независимо от цялата тази дейност, самите училища настоятелно повдигат религиозния въпрос, като понякога не го определят като такъв, но все пак го повдигат. Различни обществени групи също упорито се занимават с въпроса.

Американският Съвет по образование провежда изследване по въпроса за религията в държавното образование от гледна точка на кризата в обществото. “Религията е или централна в човешкия живот, или е без значение.”[4] “Духовното възстановяване на съвременното общество” изисква практическото действие на религиозните сили и опитът да се преодолее настоящата криза без такава мярка е “просто обществена лудост.”[5] Така преподаването на религия става необходимост. Тъй като нашето общество има “юдейско-християнска” основа, за да продължи съществуването си, то се нуждае от съживяване на основата на онези основни вярвания, които подхранват неговия живот. Но как трябва да се преподава религия? Възгледът за “общото ядро на религиозното вярване” се отхвърля като явно погрешен. Такъв опит би довел само до създаването на нова религия, “секта на държавното училище – която ще заеме своето място до съществуващите вярвания и ще се съревновава с тях.”[6] Признава се, че религията в училищата би засегнала някои. От друга страна, кой възглед не би направил същото? В училищата се преподава равенство, което има по-малко привърженици в сравнение с християнството, но то се преподава, защото нацията чувствува това за свой дълг, като част от “демократичния идеал.” Абсолютното разделяне на църквата от държавата е невъзможно и Конституцията разделя институцията, а не вярата. Всъщност, въпреки всичко се преподава религия, макар и анти-християнска религия под други имена. “Да се нарече свръхестественото религия, а естественото философия, и на тази основа да се изключва едното и да се приема другото, според нас е форма на самозаблуда.”[7] Основната отговорност на държавните училища е задължението да дадат на младите хора разбиране за главната движеща сила на обществото и неговите стандарти. Но това не може да бъде просто едно обективно изследване. Да се подходи към предмета религия така, сякаш това е въпрос на неутралитет или безразличие, “означава да не си неутрален – да наклониш везните срещу всякакво занимание с религия.”[8] Без да се посвещава на позицията на някоя секта, държавното училище трябва да издигне като важна действителността конкретното посвещение и трябва да даде на учениците възможност за самостоятелно изучаване. Проблемът е труден, изисква подготвени учители и сътрудничество на църквите с програмата, но тъй като религията е неразделно свързана с обществото като цяло, проблемът трябва да бъде решен.

Това е едно важно и чувствително изследване на въпроса, но както другите изследвания не е плодоносно. Единственият отговор, който не се разглежда, е премахването на системата на държавните училища. Тук има скрито известно средновековно отношение, което заслужава внимание. На християнина непрекъснато се говори, че трябва да се примири с факта на един плуралистичен свят и това е така. От теологична гледна точка е погрешно да очакваме еднообразна обществена картина и всяка теология, действуваща на тази основа, е под подозрение. Времевите промени и епистемологичното развитие на историята изискват нарастващо себеосъзнаване, което ще подчертава плурализма. Има църкви, и либералното протестантство с неговите идеи за Божието царство като социално благовестие и църковно единство е доста изявено сред тях, които работят за ново средновековие, за монолитно и организирано общество. Но, повече от когато и да било, нашият свят не може да повери такава монолитна власт за контрол на никого, нито да се стреми към такъв неестествен възглед за обществото. Плурализмът трябва да бъде приет и най-добрата надежда за човека в едно истинско общество е на основата на свободата и плурализма. Държавното училище е институция, заместваща свещената Римска империя и Римокатолическата църква от Средните векове и е дълбоко средновековно схващане. Изисква се едно униформено общество и държавното училище трябва да го създаде. Следователно, всяка група, която вярва и се стреми да контролира този нов левиатан и огромен монолит, се стреми към контрол на държавните училища. Но едно свободно и плуралистично общество изисква премахването на държавното училище и данъчната издръжка на училището в полза на плуралистично образование. Конкуренцията ще осигури качество на образованието и ще се даде свобода за развитие и принос на обществените следствия от различни вярвания, философии и възгледи. Нашето общество днес, въпреки претенциите си, не е плуралистично, освен по отношение на религията, която смята за несъществен въпрос. Във всичко останало то е монолитно. Ортодоксалният християнин може да се изправи срещу плуралистичното общество с увереността, че неговата вяра, ако й е дадена подобна свобода, може да покаже своята сила и превъзходство обществено и религиозно. Той трябва да осъзнае, че днес агностицизмът си е осигурил положение на установена църква чрез институцията на държавното училище и тази нова религия трябва да се свали от мястото й.

Друго разглеждане на проблема за религията и образованието идва от “Доклада Рокфелер” върху образованието, който се занимава с проблемите на образованието и индивида. Според доклада върховният източник за величие на една нация е величието на нейните индивиди. Само едно свободно общество може да даде на индивида способност да развие своите способности. Основната ценност е “първостепенната важност на човешкото достойнство. То не е средство, а крайна цел. То изразява представата ни за добрия живот и върховните ценности.”[9] Докладът осъзнава конфликта между равенство и превъзходство и го разрешава чрез ограничаване на равенството като го определя като равни възможности и равно положение пред закона. Да се настоява за краен възглед относно равенството означава да се наложи дори по-сериозно неравенство върху обществото. Осъзнаването на основните ценности е задължително в образованието; например, за да има почтеност в обществото, то и науката се нуждае от почтеност. Федералната помощ за образованието се приема за безспорна. Накрая се стига до въпроса за ценностите и той се приема за съществен за бъдещето на нашето общество. Всяка ценност днес е застрашена и оцеляването изисква да се борим за ценностите. Но какво представляват те? Отговорът е забележителен:

Не бихме желали да налагаме на учениците строго определени добродетели. Всеки ученик е свободен да променя естеството на своето посвещение. Но тази свобода трябва да бъде разбрана в правилната й светлина. Върваме, че индивидът трябва да бъде свободен и морално отговорен: двете са неразделни. Фактът, че търпим различни ценности, не трябва да се обърква с моралния неутралитет. Такава търпимост трябва да се гради на основата на морално посвещение; в противен случай тя се изражда в слабохарактерно безразличие, без никаква вяра и посвещение.

Накратко, бихме желали да позволим повече свобода при избора на ценности, но трябва да приемем, че образованието е процес, който трябва да бъде проникнат от смисъл и цел; че всеки ще има дълбоко вкоренени вярвания; че всеки млад американец ще желае да служи на добродетелите, с които е закърмен, които са направили възможно неговото образование и свободата му като индивид.[10]

Не може и да се желае по-ясен пример за това, че не е задължително разумът да произвежда смисъл! Единственото нещо, което подобно образование може да преподава, е пълната обществена неприложимост на всякакви ценности. При подобен възглед, пред какво е “морално отговорен” индивидът? Тъй като крайната цел и “краят” е “първостепенната важност на човешкото достойнство,” каква друга ценност може да съществува или да се сравнява с горната? Това не е ли в същност обучение в чист егоизъм? И това не е ли точно моралният неутралитет, който те се опитват да избегнат? Всеки човек е бог сам за себе си и върховен съдия за ценностите. Нека нито законът, нито образованието си позволяват да пречат на тази “първостепенна важност” и свещено положение на човека.

Поради липсата на трансцендентния стандарт, който Писанието дава, другите системи неизбежно се обръщат към иманентен стандарт и абсолютизират държавата, индивида или някоя друга област от живота. Ръсел Кърк задава уместен въпрос: “Може ли да има смисъл или цел без религиозно тълкуване на живота?”[11] Както Кърк заявява, богът на много хора днес, които твърдят, че не са религиозни, е Демос. Тези иманентни богове на съвременния свят създават една абсолютна власт на човешко ниво, която в името на тези богове, било то комунизъм, демокрация, свобода или равенство, заявяват изискване за тоталитарно подчинение. Университетът, както показва Кърк, търси същия вид подчинение в своята област на своите конкретни иманентни богове.

Единствената защита срещу това е последователната библейска вяра. Това означава, че институционалната църква не може да бъде отъждествявана с цялата църква или с Божието царство и с това да въплъщава или изявява в историята. Нещо повече, властта в църквата трябва да бъде библейска, строго служителска и никога законодателна, според Божията воля и цел, разкрити в Писанието. Властта в църквата е в областта на проповядване на Божието слово, управлението на тайнствата и управление на своя собствен вътрешен живот като институция. Християнството разрушава себе си, ако абсолютизира иманентна власт.

Необходимо е да се спомене един друг опит за разрешаване на съвременната дилема. Нейно проявление е “битническият” интерес към зен-будизма. Това е опит за откриване на нов източник на смисъл за живота и обществото чрез избягване на цялостния въпрос за религията, за смисъла, в полза на естетиката. Преди няколко века ориенталското общество изгубва всяка вяра във възгледа за истината, открива, че релативизмът в неговия чист вид е смъртоносна доктрина и намира убежище в естетиката, в красотата като заместител на истината. Резултатът е продължително западане и застой, сега все повече засягащи и Западните абсолютистки идеи, обикновено марксизма, понякога християнството, често и други философски алтернативи. Идеята е привлекателна за западния човек, като се появява частично в прагматизма, така че Юджийн Розенсток-Хюси в своето проникновено изследване The Christian Future говори за това като “китайското нашествие у нас.” Но прагматизмът неизбежно е религиозен и просто заменя старите абсолюти с нови. Процесът на оттегляне от идеята за истината, описан от Джордж Сенсъм в A History of Japan to 1334, изисква аристократичен разкош и изолация, което, макар и търсено от някои автори, съвременният живот не позволява. Битникът, “щастливият” и “благословен” човек според неговото собствено определение, се опитва да открие този живот на блаженство като изолира себе си от всякаква отговорност, ценност, смисъл и истина, само за да се окаже, че се е изолирал от живота и всъщност е обикнал смъртта. Светът става все по-сложен и изискванията на живота стават все по-неумолими, дори и когато обещанията му се умножават. Пред всичко това нашата надежда е, че Бог, Който е сътворил създанието и ни е заповядал да бъдем царе над него, ще ни води, поддържа и направи да преуспяваме, докато работим съобразно Неговия мандат и според Неговото Слово.