Интелектуална шизофрения
Съдържание
Предговор
Въведение
Глава 1
Глава 2
Глава 3
Глава 4
Глава 5
Глава 6
Глава 7
Глава 8
Глава 9
Глава 10

Приложение 1
Приложение 2
Приложение 3
Приложение 4
Приложение 5
Приложение 6

   

Интелектуална шизофрения
  Home     Раусас Джон Ръшдуни  

 

3

Единството на обучението

Досега всяко общество е имало своите средства за образоване на младото си поколение в значението на своето наследство. Обучението и въвеждането в живота на това общество не са били въпрос на принуда, а средство за живот. В резултат образованието не е било проблем, а общоприета част от живота, жизненоважна за зрелостта, за поемане на определените им роли на мъж или жена, земеделец, ловец или воин. Разбира се, това вече не е така. Обществото е стигнало до степен на сигурност и себеосъзнатост, която е отделила обществото от живота и го е превърнала, от една страна, в осъзнат стремеж към превъзходство, обществено положение или по-висши ценности, а от друга, в принизяване на обществото до закриляни и подхранвани “народни” чувства, съдържащи презрение към търсещите “напредък.”

Освен това, обществото престава да бъде общество и става плуралистично и атомистично. Човек няма общ живот с по-голямата част от обществото и търси ограничен кръг като своя арена на дейност, арена, в рамките на която, а не в рамките на цялото общество и неговата вяра, той търси своето положение.

Говори се, че обществото ни е плуралистично именно поради неговото развитие и че плурализмът е жизненоважен за развитието ни от единството на родовото общество, и в известен смисъл можем определено да се съгласим с това. Но съществува разлика между атомистично общество и плуралистично общество. Едното има многообразие от съревноваващи се значения, всяко със своето вътрешно единство и пълнота, докато другото е разрушаване на обществото до отделните му съставки. Очевидно Западното общество, с неговите различни представители на християнски църкви, хуманизъм под различни форми и други обществени разделения, е плуралистично. Но плурализмът е номинален, външен и неприсъщ. Всъщност атомистичното общество е общество, сведено до определени общи знаменатели, които не успяват да поддържат дори и един-единствен елемент. Вероятността за дълбоко вкоренени напрежения е малка, защото нещата нямат смисъл. Напреженията, които се създават, се отнасят до властта и контрола, вместо до смисъла. Това е особено вярно за комунистите днес; за тях от значение не е разпространението на световния социализъм, а точно тяхната конкретно форма на социализъм да управлява света. По същия начин църквите се интересуват повече от властта, отколкото от учението.

Накратко, кой е този настоящ общ знаменател? Християнството като цяло е обезценено в неопределена и сантиментална любов към човека, в смаляване на Бога единствено до любов и в едно анархистично схващане за изискванията на любовта. Не може да бъде цитиран по-показателен пример за това от широко популяризираната и доста използваната книга Basic Christian Ethics от Пол Рeмзи (1950), асистент преподавател по религия в Принстънския университет. Под други форми същият този елемент се появява в Римокатолическата църква като един негов ранен представител е Франциск от Асизи. Това е съпътствувано и от усилия за обожествяване. Забележете изводите от следните изявления на редактора на съвременно издание на един древен аскетичен наръчник: “Обожествяването е крайното изпълнение на способността на човешката природа да постигне Бога . . . обожествяването и спасението са едно и също нещо.”[1] Хуманизмът е станал неясна вяра в човека и в “ценности,” но става все по-неспособен да дава определение за ценности и при екзистенциализма е в пълно отстъпление от живота.

Затова, ако искаме да разберем възгледа за единството на учението от библейска гледна точка, трябва да го изследваме отново на основа на неговите основни схващания, които са широко пренебрегвани в настоящите анархистични и сантиментализирани форми на християнството.

Библейските принципи за единството на учението неизбежно трябва да се изведат от самото Писание. Да се внасят чужди принципи означава да се унищожи всяка възможност за разбиране и Словото да бъде вкарано насила в чужд калъп. Следователно основното, което ни интересува, е внимателното разбиране на библейското учение за откровението и мъдростта. Много рано ние откриваме потвърдено основополагащото единство на “словото,” като на Израил е забранено да прибавя или отнема от “словото” (Вт. 4:2). “Думи” могат да бъдат прибавяни до края (Откр. 22:18), но не и друго “слово.” Много пъти ни се казва, че “Мъдростта” е изворът на “словото,” и в Притчи ни е даден възглед за мъдростта, според който тя е тясно свързана с Божеството.

Нека съвсем накратко да изследваме някои твърдения само в Притчи 8:

  1. Светът беше създаден чрез Мъдростта и Мъдростта е принципът на неговото сътворяване, ст. 22-31.
  2. Човекът е част от плана на Мъдростта за създанието; “и наслаждението ми беше с човешките деца,” ст. 31.
  3. Мъдростта призовава човека да живее според Мъдростта и правдата, ст. 1-12, 32-36.
  4. Мъдростта посредничи между Бога и човека ст. 32-35.
  5. Любовта към Мъдростта е любов към живота: “А който съгрешава срещу мен, онеправдава собствената си душа; всички, които ме мразят обичат смъртта,” ст. 36.
  6. Мъдростта е основа за всеки закон и ред, за всеки мир и благополучие, за самия живот, ст. 13-21.

Като се обърнем към Новия Завет, виждаме изложен същия възглед за Мъдростта:

  1. Исус Христос заявява за Себе Си, че е Мъдростта, Лука 7:34, 35; Мат. 11:19.
  2. Исус Христос е обявен за Слово, Логос, или Божия Мъдрост, Йоан 1:1-17.
  3. Той говори за Своето съществуване преди времената, Йоан 8:58.
  4. Павел също заявява за Него, че е Логос или Божия Мъдрост, 1 Кор. 1:24, 30; сравни Рим. 13:27; Кол. 2:3.

Връщайки се отново към Притчи 8:15, откриваме това важно изявление: “Чрез мене царете царуват и началниците узаконяват правда.” Като налагат своите презумпции върху Словото, хората изопачават смисъла на това изявление, приемайки го просто като наредба за светско управление; всъщност тук има много повече от това. “Чрез мене царете царуват и началниците узаконяват правда” означава, че самата основа на правосъдието е самата Мъдрост и извън Мъдростта няма узаконяване на правосъдие, няма закон, нито ред, че основата за целия живот, на всеки закон и ред, на всяко устройство, на всеки смисъл в създанието идва от Бога. Същият този принцип е развит от Павел в Ефесяни, където имаме едно изключително задълбочено изявление за значението на прославения Христос за целия живот. В този контекст в Ефесяни 3:15 Павел говори за Бога като баща на всички семейства или, по-буквално, баща на всяко бащинство. По-нататък, в Ефесяни 5:22-33, той говори за брачната връзка между съпруг и съпруга като образ на Христос и църквата. Днес обикновеният хуманистичен подход към тези думи е обръщане на реда на първостепенността и всъщност казва: “Павел, опитвайки се да направи ясни тези божествени тайни, взема обикновени човешки стандарти и факти и заявява, че тези неща много неясно и мъгляво ни представят божествените тайни, които не могат да бъдат познати. Така, действителността е, че семейството, бащата и неговите деца, по един неясен начин ни представя божествената действителност скрита зад него. Това е антропоморфно говорене.” Всъщност, обратното е истината. Основната действителност не е човешкото семейство, човешкото бащинство; по-скоро за Павел то е образ или сянка, а бащинството на Бога е върховната действителност. Връзката между Христос и Неговата църква е основната действителност, на която връзката между съпруг и съпруга е сянка, проява на същия принцип. Бог е бащата на всяко бащинство и човешкото бащинство е неясно отражение на вечните взаимоотношения в онтологичното Триединство, между Бащата и Сина. Следователно нашето човешко общуване, управления, взаимоотношения са сянка на действителността, която съществува във вътрешната връзка между Бащата, Сина и Святия Дух. Следователно всички основни взаимоотношения в живота идват от вечния стандарт на вътрешния живот на Божеството. Ето я основната библейска предпоставка, която възгледът за антропоморфизмите пренебрегва и унищожава. Според тази идея за Мъдростта, приоритетът във всички мисловни категории на онтологичното триединство, не съществуват нито закон, нито общество, нито справедливост, нито устройство, нито предназначение, нито смисъл отделени от Бога и всички тези страни и взаимоотношения в обществото са образи на това, което съществува в Божеството.

Това, съответно, има огромно значение за единството на живота и учението. Винаги когато човек утвърждава своята независимост от Бога, заявявайки всъщност, че макар да отрича Бога, той няма да отрече живота, нито неговите взаимоотношения, ценности или обществото, неговите наука и изкуство, той влиза в противоречие. Според тези пренебрегвани библейски презумпции е невъзможно човек да отрича Бога и в същото време да има закон и ред, справедливост, наука и всичко друго, но извън Бога. Колкото повече човекът и обществото се отдалечават от Бога, толкова повече се отдалечават от цялата действителност, толкова повече са хванати в капана на противоречие със самите себе си и на раздразнение от самите себе си, толкова повече са въвлечени в желанието за разрушение и любов към смъртта (Пр. 8:36). “Чрез мене царете царуват и управницине узаконяват правда.” “Всички, които ме мразят, обичат смъртта.” Затова, да обърне човек гръб на Бога означава да се обърне към смъртта; в крайна сметка това включва отричане на всяка част от живота. Така, всяко управление, независимо дали е християнска държава или не, не може да съществува отделено от Бога. Доколкото има някакъв закон и ред, някаква справедливост, то е предател към себе си, защото с тях потвърждава Бога. По същия начин всяка наука, колкото и външно да отрича Бога, ако тя приема, че съществува основна структура и закон във вселената, както се изявява, например, във Втория закон на термодинамиката, тя е предател сама срещу себе си, защото докато отрича Бога, работи на основата на основни структури, които са невъзможни извън Бога.

За да отрече Бога, човек трябва в крайна сметка да отрече, че съществува някакъв закон или действителност. Пълните приложения на това са осъзнати от двама проницателни мислители през миналия век, единият християнин, а другият нехристиянин. Ницше напълно осъзнава, че всеки атеист е против волята си вярващ до степента, в която той има някакъв елемент на справедливост или ред в своя живот, до степента, в която дори е жив и се наслаждава на живота. Ницше първо се опитва да създаде друга съвкупност от стандарти и ценности, утвърждавайки живота за известно време, докато стига до заключението, че не може да утвърди самия живот, нито да му даде някакъв смисъл, някаква стойност извън Бога. Така крайното решение на Ницше е самоубийството; само тогава можем напълно да отречем Бога и в своя собствен живот този изключителен мислител, един от най-точните в описанието си на съвременното християнство и съвременните проблеми, наистина извършва един вид психично самоубийство.[2] Достоевски изключително убедително излага същия възглед, особено в Бесове, или по-точно, Обладани от бесове. Кирилов, един напълно ницшеански герой, е доста загрижен да отрече Бога, утвърждава себе си за Бог и твърди, че човек не се нуждае от Бог. Но във всеки момент Кирилов открива, че никакъв стандарт или структура в действителността не могат да бъдат утвърдени без в крайна сметка утвърждаване на Бога, че никаква ценност не може да бъде утвърдена без в крайна сметка тя да бъде извлечена от триединния Бог. В резултат Кирилов извършва самоубийство като единствения очевиден практически начин за отричане на Бога и утвърждаване на себе си, защото да бъде жив означава да потвърди по някакъв начин това онтологично божество.

Философските следствия от всичко това са изгубени в нещастното и жалко мислене характерно за голяма част от християнската философия. За щастие, през последните години има развитие на последователна християнска философия, започвайки с употребата от Абрахам Куйпер на презумпциите на Калвин и могъщото й развитие в тази страна от Корнилиъс Ван Тил. Тази позиция се потвърждава в цялото Писание. Да разгледаме изводите от следните текстове:

  1. Мъдростта в Пр. 3:18 е наречена дърво на живот.
  2. В Йоан 18:51, “Ако някой пази Моето учение, никога няма да види смърт.”
  3. “Злите хора не разбират правосъдие, но онези, които търсят Господа, разбират всичко,” Пр. 28:5.
  4. И отново, в 1 Йоан 2:20 имаме това задълбочено твърдение: “А вие сте помазани от Святия и знаете всичко.”

Това са изумителни потвърждения: “Тези, които търсят Господа, разбират всичко.” “Помазани сте от Святия и знаете всичко.” Очевидно, познанието ни за всички неща не е изчерпателно и подробно, нито пък е всеобхватно; подобно знание е възможно само за Бога. Тогавакак всъщност знаем всичко? Нека изследваме отново това твърдение: ако, когато станем наистина християни и разбираме истинските следствия от това, имайки познание от Святия, знаем всичко, обратно, ако нямаме Христос, помазание от Святия, ние нищо не знаем. Следователно трябва да кажем на невярващия: “Въпреки цялото ти учене, ти нищо не знаеш.” От друга страна, едно последователно християнско образование, имайки този възглед за единството на учението, трябва да потвърди, че да бъдеш християнин и да бъдеш помазан от Святия означава да знаеш всичко по принцип. Това означава, че познавайки Христос, познаваме Този, чрез Когото всичко е било създадено и без Него нищо не е било създадено от това, което е създадено (Йоан 1:1-17). В резултат, нищо не е разбираемо, освен на основата на Христос, на основата на Неговата съзидателна воля. Цялото светско обучение е въвлечено в едно основно противоречие: то трябва да действува върху презумпцията за единство на закон и смисъл, като в същото време отрича това единство или неговите приложения. То действува върху презумпцията за върховенството на закона, докато в същото време утвърждава случайността. “Чрез Него всичко беше създадено и без Него нищо не е станало от това, което е създадено.” Никакво тълкуване или смисъл не може логически да съществува извън Него. Има един вечен закон, една вечна цел и нищо не е разбираемо, освен на основата на тази презумпция. Познавайки Христос, ние познаваме всичко; имаме основния принцип на тълкуването. Светското познание е въвлечено в противоречие със самото себе си и непрекъснато се самоотрича. Например, при изучаване теорията на числата в толкова много университети, когато се стигне до въпроса какво е число, се отрича, че числото има каквото и да било съответствие с действителността. Но, ако числата нямат съответствие с действителния свят, защо да учим математика? Ако аритметиката и математиката нямат връзка с живота, ако са нещо произволно, защо да ги учим? Но ако потвърдим връзка с действителността, една основна действителност, представена в числата, означава да потвърдим, че съществува основна действителност, пред която човек е отговорен. При изучаване философия и теория на ценностите отново сме изправени пред същата относителност. Тогава образованието се превръща в много шум за нищо. Защо да се занимаваме с напредъка в образованието, когато всичко е поставено в контекста на настоящата върховна относителност? Защо да се прахосва толкова много енергия за създаване на ценности в образованието и обществото, ако относителността управлява всичко? Защо са необходими закони? Тук Ницше е по-искрен от Дюи. Има философи, които смятат за съществено всички философски теории на науката да отхвърлят възгледа за причинността, защото да приемат причинността означава в някаква степен да приемат вечен закон в основата на цялата действителност. Затова вместо причинността се приема възгледът за вероятността, който всъщност казва, че досега намираме явленията предсказуеми, но нямаме начин да знаем дали в следващия момент няма да се появи някакво съвсем противоположно явление. Чрез това хитро увъртане се избягват следствията от причинността. Да се приеме причинността означава да се приеме категорично и по подразбиране един вечен закон зад явленията в създанието.

Изненада ли е, че образованието не е вече начин на живот, а въпрос на държавна принуда? Във всяка област имаме нещо, което може да се определи само като интелектуална шизофрения, раздвоена индивидуалност. От една страна, съвременният човек, “християнин” или нехристиянин, занимавайки се с практически необходимите неща в коя да е област на науката или учението, трябва да бъде теистичен, трябва да приеме като презумпция онтологичното триединство, тъй като трябва да положи един вечен закон, единство в живота и учението и съответствие на числата с върховната реалност и т.н. Оставете го да се придържа към колкото иска краен релативизъм, той все още действува на основата на вечен закон. В резултат той е хванат в напрежението на интелектуална шизофрения и е раздвоена личност, дом, разделен против себе си. Нарастващото напрежение в съвремения живот е в резултат точно на този шизофреничен елемент в цялото учение. Колкото повече науката и учението стават приложими във всекидневния живот, толкова по-безсмислени стават в теорията. Човекът е шизоиден в опита си да действува отделен от Бога, да използва нещата от това създание, отричайки в същото време техния Създател и вечния закон в основата на цялата действителност. Човек, отделен от Бога, е виновен за това, което Ван Тил нарича Каиново желание, желанието Бог да не съществува, но когато и където човек се опитва да премахне Бога, се оказва, че той премахва цялата действителност. Той все повече трябва да отрича определени страни от своя опит и от действителността, защото не могат да се вместят в неговата философия. Да вземем например психологическите теории, които отказват да говорят за ума и мимоходом споменават съзнанието като “странично явление” без практическа значимост. Да се занимаваме последователно с проблема за ума и съзнанието означава, както един писател предупреждава, да стигнем до свръхестественото. Вместо това се използва терминология като нагони, подтици, мотивации, но не ум или съзнание. Да премахнем Бога като онтологичен принцип означава да осакатим действителността. Както свидетелствува Карл Барт, това се вижда ясно в съвременната теология повече от всяко друго място. Барт представя един Кантов Бог, който по същество е част от човешкото съзнание, който толкова се страхува от силата и съществото в себе си, че твърди, че ако Бог е сила сам по Себе Си, всемогъщ, Той би бил дявол, “Защото ‘Всемогъщ’ е лошо както ‘сила сама по себе си’ е лошо. ‘Всемогъщият’ означава Хаос, Зло, Дявол. Не бихме могли по-добре да опишем и определим дявола от опита да осмислим тази идея за една основана сама на себе си, свободна, върховна сила.”[3] Като следствие подобна философия клони към недоверие към всякаква власт и господство и всъщност отхвърля самия мандат на човека на Божия образ да упражнява господство, да стане определен носител на Божията власт и представител на Бога, и да упражнява това господство в пълна степен във всяка област на познанието. Така, само последователната християнска философия на образованието може честно да се занимава с действителността, тъй като, потвърждавайки Създателя, само тя може да види смисъл в създанието. Като признава, че Бог е Този, чрез Когото е направено всичко, и без Него не е станало нищо от това, което е, тя утвърждава единствения принцип, чрез който истински можем да познаем всичко. Според текста в Римляни 1:18, както Джон Мъри и други го разглеждат, “Божият гняв се открива от небето срещу всяко нечестие и неправда на хората, които подтискат истината чрез неправда.” Ето същността на нещата: истината е неизбежна; характерното за човека е не толкова неуспех в учението, колкото етичен бунт срещу следствията от това, което знае. Той осъзнава вечния закон, вижда го изявен навсякъде, но подтиска следствията от тази истина в неправда, подтиска ги, защото унищожават неговата автономия. Резултатът е непреодолимо напрежение. Съвременният човек, бивайки раздвоена, шизофренична личност, в крайна сметка достига до кризата, срутването на всички шизофренични индивидуалности, в неспособността си да подддържа съществуване в такова остро противоречие със самия себе си. Съвременното образование е шизофренично, подтискащо истината като единствено средство за увековечаване претенциите на съвременния човек за автономност. Ако е необходимо, всеки смисъл ще бъде отречен, за да се защити тази странна свобода. Красноречив пример за това е коментарът на Хърбърт Мюлер върху “Злоупотребите с миналото” (“The Misuses of the Past”).[4] Мюлер открива човешката свобода точно в липсата на какъвто и да е управляващ принцип в историята и липсата на обективна действителност извън човека.

Да повторим основната библейска презумпция, за да я развием по-нататък, върховната действителност е личностна, защото онтологичното триединство е личностно. Всяка област на живота, обществото, властта, бащинството, общността и т.н. е сянка или образ на върховната и пълна действителност на вътрешните взаимоотношения на онтологичното триединство. Гръцката философия, вярвайки във върховната безличностност, развива идеята за антропоморфизма, една идея, на основата на която църквата почти постоянно и настоятелно е четяла Библията. Например, станало е във важно да се настоява, че Бог е безчувствен, тъй като чувствата са слабост на личността, и да се четат библейските изявления за Божия гняв, ревност, смях и наслада като антропоморфизми, използвани като снизхождение към едно първобитно човечество.[5] Трагичните последици от древногръцката мисъл са проследени умело от Чарлз Норис Кохрейн, Християнството и класическото общество (Charles Norris Cochrane, Christianity and Classical Culture, 1940). Заедно с Кохрейн можем да говорим за класическо-съвременната позиция като враждебна на християнската. В класическо-съвременния възглед случайността е върховна, установена в море от безличностност. Каквито и абсолютни принципи да се заявяват, доброто, истината и красивото остават абстракции, безличностни по същността си. Проблемът с единия и многото става непреодолим: или безсмислено море от единство цялост, или също толкова безсмислена вселена от безкрайни и несвързани подробности. Християнинът, от друга страна, действувайки на основата на онтологичното триединство, може да мисли и действува на основа на презумпцията за равнопоставеността на общото и конкретното в Божеството. Нещо повече, той отрича съществуването на чисти факти; всеки факт е тълкуван факт. Човекът или създава своите факти чрез своя принцип на тълкуване и така става бог сам за себе си, или приема факта на сътворението и че единствено Божията съзидателна цел прави факта това, което е, и че не е възможно истинско тълкуване извън Него. Но както Ван Тил отбелязва:

Идеята за чистия, тоест напълно нетълкуван “факт” е презумпцията за търсене на всички факти с научно значение. Според презумпциите на съвременната наука един “факт” не става факт, докато не е направен факт от върховната определяща сила на човешкия ум. Съвременният учен, претендирайки че просто описва фактите, всъщност е създател на фактите. Той създава факти докато описва. Самото му описание е произвеждане на факти. Той има нужда от “материал” за създаването на факти, но материал, който той изисква, трябва да е суров материал. Всичко друго би разрушило неговата машина. Данните не се дават; те се вземат.

Тогава изглежда, че универсалният стандарт за естеството на всяко съществуване е предварително възприет, дори в “описанието” на съвременния учен. Още изглежда, че този универсален стандарт отрича същността на християнско-теистичната гледна точка. Съгласно всеки последователен християнски възглед, Бог и само Бог има върховна определяща власт. Божието описание или план за факта прави факта това, което е. Това, което съвременният учен приписва на човешкия ум, християнството го приписва на Бога.[6]

Разглеждайки отново безличностността в основата на класическо-съвременния възглед, неизбежното следствие е, че колкото по-развити са разумът и обществото, толкова по-голяма е тяхната безличностност, толкова по-необходима е и тяхната абстрактност. Някои религии и философии виждат целта като край на принципа на индивидуалността, като потъване в космическото море на нищото или на бога, според съответния случай. Но тъй като човекът е личност и неговият живот е много личен въпрос, невъзможно е за обществото да развие това схващане за безличното без отново да прояви шизофреничен живот. Да разгледаме например следствията в музиката. В същото време, когато музиката е започнала да става в атонална, интелектуална и безличностна, на другия край на музикалната скала се появява джазът, за да изяви едно антиинтелектуална и напълно атомистична личностност. Един от защитниците на джаза заявява, “Джазът няма нужда от разум; той има нужда само от чувство.”[7] И двете крайности определено представляват тържество на музикалната виртуозност, но повече от това, и двете съществуват на основата на предполагаемо върховенство на безличностността. “Интелектуалната” музика празнува тази безличностност на цената по-тесен кръг почитатели. Джазът реагира срещу тази безличностност с дива и безнадеждна личностност, с философията “яж, пий и се весели, защото утре ще умреш.” Както отбелязва Уивър, това е “музика не на мечтите – със ситурност не на нашата метафизична мечта – а на опиянение.”[8] И въпреки това силата на джаза е именно в представянето на възможна личностност в един свят на безличностност, и от това идва и неговата привлекателност в комунистическите страни, където преобладава много по-строга безличностност в живота и философията. Толкова могъщо е въздействието на джаза върху комунистическите народи, че някои джаз-музиканти представят себе си за символи на свободата, което в един крайно тесен смисъл те наистина са. Но сляпото утвърждаване на една анархистична емоционалност не е оръжие срещу тиранията на безличностността, била тя на вселената, обществото или масовия човек, а принос към нейната сила и подчиняване на останалите неща от живота на безличностността. Подобна картина се вижда и в изкуството, съвпадение на възхода на абстракционизма с напълно личностната и несподелима емоционалност. В поезията се появява подобно развитие: вече не е необходимо едно стихотворение да “означава” нещо; то просто трябва да “бъде.”

Подробностите могат да се изброяват надълго и нашироко. Достатъчно е да кажем, че те просто повтарят този факт: когато безличностността бъде възприета като върховна, тогава колкото по-развити са разумът и обществото, толкова по-голяма е тяхната безличностност, толкова по-неизбежна е и тяхната абстрактност. Тъй като човек не може да приеме този неизбежен извод от своите обществени стремежи и той самият е твърде личностен факт, той неизбежно става шизофреник в живота си и обществото. Затова и образованието му загубва всяка идея за каквото и да е единство на учението. Прогресивното образование се опитва да запълни тази празнина и да даде смисъл на обучението, свързвайки го с всекидневния живот. Но тази връзка се прави откъм неправилната страна. Безполезно е да се опитваме да свързваме аритметиката със спестяване и пестеливост, с печалби и инвестиране, ако по начало човекът не смята, че има смисъл да живее, ако ценностите в икономиката и инвестирането нямат никакво значение. В резултат прогресивното образование обикновено насърчава отстъплението в анархистична личностност, в която самотното его търси защита от необятната безличностност. Да се набляга върху безмислието на цялото чрез обяснения или подразбиране означава да се наложи или пълен песимизъм, или неоправдан егоцентризъм върху самотния индивид, човека. Той става, по съвременната терминология, ориентиран към потребление – вече не е съзидателен и производителен, а съсредоточен главно в получаването на своя дял от цялата безсмислена бъркотия.

На основата на подобен възглед алгебрата, науката, историята и езикът са някакви странни безсмислени неща. В зависимост от личните наклонности може да бъде развит някакъв интерес в определена област, но това е просто субективна реакция. Няма усещане за обществена необходимост, никакво чувство, че тези умения представляват въвеждане в живота и обществото на съвременния човек и следователно са абсолютно необходими. Чувството за необходимост в обучението, която първобитният човек предава на сина си, липсва в нашето общество. Създали сме една внушителна структура и заявяваме, че основите й нямат никакъв смисъл!

Тук последователният християнски образователен специалист, който е епистемологично осъзнат, е в напълно различна позиция. Той може да преподава в увереност, че съществува единство на обучението в неговото училище, тъй като онтологичното триединство е презумпцията за всички факти и че всички факти са създадени факти и следователно са дадени от Бога свързани факти. Чрез това той може да избегне интелектуалната шизофрения на нашата епоха за себе си и за своите ученици. Обаче, ако някой мнимо християнски учител се опита да действува на основата на враждебните презумпции на върховната безличностност, неговото напрежение и противоречието му със самия него са най-крайните от всички. Да се “добави” християнство към същностно враждебна учебна програма, макар и да е “по-достойно за уважение,” е в крайна сметка толкова безумно, както и утвърждаването на една личностна вяра в джаза. То е себеразрушаващо и шизофренично. Вярата в един личностен Бог не може да оцелее на основата на един свят на безличностност, както е изобразен в обикновената учебна програма. Църковните власти често изискват съобразяване на християните с подобни училища, но тези власти са не по-малко инструменти за секуларизация, инструменти за прокарване на светския мироглед на върховен песимизъм и безличностност. Принудителното събразяване в църковните училища скрива крайното вътрешно разпадане, така че докато понякога то предлага по-добра дисциплина и повече класически схващания за образователните изисквания, въпреки всичко не успява да даде вътрешно единство на обучението. А нашата грижа е именно вътрешното единство на обучението, а не външното съобразяване с общоприет авторитет или стандарт. Разбира се, това не означава да подценяваме стойността на истинското съобразяване.

Една от най-опасните тенденции днес при всяко изследване на образованието е примамката на опияняващото вино на носталгията. Дори при твърде многото странично обучение, което се изисква от учлищата днес, твърде много се приписва на училищата вчера. Например, да разгледаме чудесната и точна оценка на Клифтън Фадиман за неговото собствено средно образование между 1916-1920. Той посещава обикновено училище, чиито ученици днес биха били наречени “непривилигировани,” обучаван е по стандартен курс, включващ четири години английски език със строга програма по съчинения, граматика и риторика; четири години немски език; три години френски език; три-четири години класическа, европейска и американска история плюс курс по обществознание и една година физика; три години математика, включително тригонометрия. Всичко това дава възможност на Фадиман за самообучение. Това също му гарантира, че никога няма да бъде част от едно “изгубено” поколение.[9] Но защо да спираме до времето на Фадиман? Защо не погледнем към Франклин, Масачузетс, повече от столетие назад? Хорас Ман, който презира обучението си, бива подготвен за колежа за шест месеца от Семюъл Барет, гений и алкохолик, когото твърдите калвинисти смятат за все още способен учител и който преподава в своя курс повече английска граматика, латински и гръцки, отколкото студентите учат днес. Ман овладява латинската граматика и чете Кордерий, басните на Езоп; Енеида с части от Георгиките и Буколиките; Избрани речи на Цицерон, евангелията и част от посланията на гръцки, и част от Graeca Majora и Minora.* Кое прави възможно образованието на Фадиман и това на Ман? Фадиман ни дава интересно прозрение за своето училище, когато твърди, че въпреки непривилегированото си положение, съучениците му, идващи от обществени прослойки, които днес произвеждат “най-голям процент от непълнолетните престъпници,” все още се държат толкова възпитано, че “единственият скандален случай” през четирите му години на обучение в средното училище е кражба от студент на чифт галоши! Днес в най-привилегированото държавно средно училище биха били доволни да не могат да съобщят за по-голямо нарушение на ученик от това! И с такива дисциплинирани ученици кой не би успял да преподава по-ефективно? Със сигурност детето от времето на Ман е пълно с лудории, често в много груб вид, но то с готовност се покорява на властта и осъзнава отговорността си да учи. Това съществува в по-малка степен в средното училище на Фадиман. Силното чувство за отговорност на калвинизма от Нова Англия липсва при съвременната младеж. И да приемем желателността на основното образование, дали една промяна в учебната програма би променила условията в образованието? В края на краищата някои учители, които днес най-съвестно се придържат към основното образование, често срещат най-големи трудности с учениците, с малки изключения. И дори да приемем, че някои ученици имат изявени наклонности и са способни на задълбочени учебни занимания, каква реална стойност има образование, което се гради върху наклонност, вместо да съществува като начин на живот и необходимост за живота? Този подход на наклонностите набляга на търпимостта, която в края на краищата е себеразрушаваща. За да бъда конкретен, ето един пример за млад научен инженер, все още на около двадесет и пет години, вече работещ в доста обещаваща кариера в сложната електроника, който е получил безплатно обучение и гарантирано бъдеще. На основата на наклонностите всичко това всичко това се оказва много благоприятно. Но сега той открива друга наклонност, която дори му носи повече удоволствие и тъй като е част от едно необуздано и толерантно поколение, той наивно се хвали с нея с порочна гордост. Той е преуспяващ проституиращ мъж за жени. Наклонността със сигурност е важна, но като анархистичен принцип тя е разрушителна и опасна. Наклонността сама по себе си не носи нито стандарт, нито закон, нито истински ценности. Заблудата на носталгията е, че тя се опитва да открие във вчерашното образование по-късните резултати и остатъци от американското пуританство, амбициозната самодисциплина и ревността към подражание на имигрантските семейства, днес вече мъртво уважение към “по-висши неща,” които някога са били общ стандарт за всички групи, западащия сега авторитет на дома, църквата, училището и обществото (обратно на държавата) и т.н. Дисциплините, които Фадиман учи, могат да бъдат възстановени в държавните средни училища, но не могат да се върнат същите ученици и същият свят, в който са живели. Колкото и да е ценно за Фадиман неговото средно училище, със сигурност той е продукт на онази по-широка от училището атмосфера.

Тогава какъв е отговорът? Трябва ли да пренебрегваме въпросите на училищната програма? Със сигурност не, но трябва да ги виждаме на правилното им място и от правилната гледна точка. Колкото и да е важно всестранното обучение в основните образователни изисквания, с много по-голяма важност е то да се придържа към възглед за единството на учението. Привилегия за последователния християнин е, че може да подхожда към образованието без носталгия, отдаден не на нещо в миналото, а на развитието на християнска епистемологична осъзнатост в настоящето и бъдещето. Наистина, църквите са склонни да гледат към някакво идеализирано минало заради привилегиите, властта, възможностите и успеха, но подобна носталгия е лукс, който само умиращите могат да си позволят. Оставете мъртвите да погребват своите мъртъвци, живите имат работа за вършене.

Важното за християнина е епистемологичната осъзнатост.[10] Това означава той да заяви, че няма факт извън онтологичното триединство и че всички факти са личностни факти именно защото са създадени от личностен Бог, Който единствен е истинският източник на тълкуването им, и че тъй като цялата създадена вселена е създадена чрез действието на този един Бог, Чийто вечен закон поддържа цялата действителност, то учението не е въоражаемо и цялото учение е в основата си единно.


[1] St. Maximus the Confessor: The Ascetic Life, The Four Centuries on Charity, p. 71. Translated and annotated by Policarp Sherwood, Westminster, Md., The Newman Press, 1955.

[2] За изключително блестящ анализ на Ницше от тази гледна точка, виж H. Van Riessen: Nietzsche. Philadelphia: Presbyterian and Reformed, 1960.

[3] Karl Bart: Dogmatics in Outline, p. 48. New York: Philosophical Library, 1949.

[4] Horizon, I, 4, March, 1959.

[5] Библията е антропоморфична в смисъл, че голяма част от онова, което е отвъд възможностите на настоящия опит на човека или отвъд ограниченията на създанието, става разбираемо по този начин. Това, което имаме предвид, е, че да се припише идеята за Божието Бащинство и други подобни схващания на антропоморфизма означава да се унищожи една основна характеристика на Писанието и да се подготви пътя към безличностността.

[6] C. Van Til: Common Grace, p. 4 (1947). Виж също книгите на Ван Тил The New Modernism (1946), The Defense of the Faith (1955), The Metaphysics of Apologetics (1931), A Christian Theory of Knowledge (1954), и др., и R. J. Rushdoony, By What Standard? 1959, всички издадени от Presbyterian and Reformed Pub. Co.

[7] Цитирано от Robert Goffin, Jazz, p. 42, от Richard M. Weaver, Ideas Have Consequences, p. 85.

[8] Ibid., p. 87.

[9] Clifton Fadiman, “Today’s Lost Generation”, pp. 13-15, 55f., Saturday Review, Sept. 12, 1959, XLII, 37. Това е съкращение от въведението на Фадиман към James D. Koerner, The Case of Basic Education, Boston, Atlantic Monthly Press, 1959.

* Graeca Majora и Graeca Minora – двутомен сборник от произведения на древногръцки автори в оригинал, много популярен в англоговорящите страни като средство за изучаване на класически гръцки език. Бел. ред.

[10] Следствията от това ще разгледаме по-нататък.





Intellectual Schizophrenia
Copyright © 1961 Presbyterian and Reformed Publishing Company
превод Copyright © 2001 Божидар Маринов