8

Мистицизмът на държавните училища

Както посочихме, две от главните страни на съвременната идея за образованието са, първо, че то произвежда интелектуална шизофрения и, второ, че то е продължение и светско проявление на средновековния възглед за обществото.

Трябва да се отбележи, че шизофренията е особено разпространено психично заболяване в нашата епоха, съставлявайки голяма част от подлежащите на лечение душевни заболявания. Някои наричат шизофренията най-голямата епидемия на нашето време и действията й в нашето общество са особено дълбоки. Поради тази причина хората често не я забелязват понякога дори в тежките й форми и никога не я забелязват в леките й форми. Тя е пълно разделяне между мисъл и чувство, ражда фантазии вместо действия, съдържа оттегляне от действителността (както свидетелствува в обществото оттеглянето на съвременните философи от логико-аналитичната школа) и също често се характеризира с упорита съпротива срещу умственото здраве. Стрекър цитира с несъгласие “мрачната забележка” на “един способен психиатър”: “Не познавам нито един пациент с шизофрения, който да не може да бъде излекуван, но не познавам нито един, който да го е направил.”[1] Това наблюдение има известен смисъл, тъй като то осъзнава негативната насоченост на шизофренията; тя има също толкова съзнателна любов към единството във фантазиите, колкото съзнателно е отхвърлянето на единството в реалността. Това е особено характерно за обществената шизофрения днес с нейните фантазии за световно единство, съчетани с реалността на разпадането, не само в обществото и семейството, но също и в самия ум на човека.

Светският средновековен характер на образованието е израз на тази болест. При чертането на карти средновековните картографи поставят Ерусалим в центъра и правят картата кръгла, превръщайки го в център, опорна точка и сърце на цялото човечество. Осъвременен, идеалът е цяла Европа и всъщност целият познат и още непознат свят да станат един град, видимият Ерусалим. Като възстановява Римската империя на основата на този възглед, Отон I е представен като негов носител върху литургичен съд с надпис “Jerusalem visio pacis” (“Ерусалим, Видение на мира”). Цялото общество трябва да бъде въплъщение на една световна и свръхестествена действителност; затова и единството е основна предпоставка, независимо дали е под Империята или под Църквата. По-нататъшното развитие на въпроса е относно институционалното проявление и контрол на този ред.

Протестантските Реформатори започват работата си под влиянието на същия този възглед, но скоро дават предимство на истината над единството като единствената истинска основа за единство. Тъй като истината разделя, обществото бързо става плуралистично.

Просвещението, обаче, има своя версия на средновековната вяра и свое схващане за небесния град, една мечта не по-малко очевидна при Карл Маркс, при защитниците на световната демокрация и при идеята за световната държава. Съвременният възглед за образованието е утвърждаване на тази вяра и въпреки всичките си тържествени твърдения, е анти-плуралистичен и вярва в един светски Ерусалим, чийто свещеници са образователите. “Общественото” образование се приема за обществено неоходимо, за да може детето да участвува в духа на този ред и да стане едно с него. По своята същност съвременната цел на образованието е мистицизъм, светски и натуралистичен, но въпреки това мистицизъм. Бог, Тао и Брахма са заменени с мистичната група и целта на образованието е да развие груповите преживявания и чувствителност. Казва ни се, че консерваторите, тъй като са “напълно неосведомени относно истинските цели на образованието при демокрацията,” смятат “съществените неща” за “превземки,” докато “несъществените” в учебната програма, поради “тежеста на традицията зад тях” биват защитавани, въпреки че именно те са ненужните украшения. Те не били виждали, че “Буквата убива, а духът дава живот.’ Трябва да сме непрестанно бдителни срещу опустошителното влияние на напечатаното слово върху независимото мислене.”[2] Да си образован означава не обучение, а непоколебима преданост към демократичните идеали, както училището ги определя. “Цялата учебна програма, целият живот на училището, всъщност, трябва да бъде опитност на младежта в демократичния начин на живот, съживяване на общественото творчество и събуждане на обществената съвест. Така трябва успешно да бъдат образовани гражданите на демократичната държава.”[3] Нищо не може да бъде по-ясно от това. Целта на образованието не е обучение, а преживяване; оттук и “неспособността” и “провала” на “частните” и църковните училища, които наблягат на учението и (като страничен продукт) налагат друг вид преживяване. Наистина, обучението има своето място в този възглед и може да бъде дебело подчертавано, когато е необходимо за държавата, но основното в обучението е мистичното посвещение на новия бог, държавата, чийто първосвещеник е държавното училище. Понякога този нов бог може да бъде видян с комунистическо лице, след това отново с демократичен изглед, но мистицизмът, изискван от всеки един от тях, е само разновидност на една обща ерес и светско съживяване на ясно очертани средновековни възгледи.

Но човекът, тъй като е във война срещу самия себе си, въпреки всичките си фантазии не може да превърне в действителност мечтата си за единство. Колкото по-ревностно следва фантазията, толкова по-радикално ще бъде рухването му. Неговото търсене на преживяване е любов към смъртта (Пр. 8:36) и има за свой предвестник остро и хронично безпокойство. И поради неговото шизофренично раздвояване, безпокойството му не е предупреждение за наближаваща опасност, а призрак, роден от въображението. Но дори в космоса и в неговото изобилие от време човекът не може дори да се надява да избяга от себе си и от въпросите на своето собствено същество.

Развитието на този мистицизъм има стари корени, като има известно наследство от Ренесанса и Просвещението в тяхното превъзнасяне на човека, но по-непосредственият му източник е Русо. Изразен в най-меката му форма, възгледът приема, че волята на мнозинството създава закона и дава правата. Тази воля на мнозинството представлява източникът на истинската справедливост и свобода. Всичко друго е тирания; всяка друга власт е робство. Бакунин свежда идеята до нейните логически заключения и приема две неща: първо, “Ако има Бог, то човекът е роб.” Второ, “свободата е отричане на всяка власт, а Бог е власт.” Павел заявява, “Там, където е Господният Дух, там е свобода” (2 Кор. 3:17); сега обратното се приема за истина: там, където е човешкият дух, там е свобода. Целта на политиката и образованието е общението и съединяването с този дух. Но както Льо Бон отбелязва за своето време, “масите никога не са жадували за истината.” “Това, което винаги преобладава в душата на тълпата не е нуждата от свобода, а от робство. Те са така склонни към покорство, че инстинктивно се подчиняват на всеки, който обяви себе си за техен господар.”[4]

Създаването на масовия човек и развитието на идеята за общата воля има неизбежни последствия върху човека. Първо, отговорността се пренася от индивида към групата, която сега е върховната власт. Второ, налага се обществен натиск навсякъде, където управлява групата. (“Страхът от човека е примка; но който уповава на Господа, ще бъде в безопасност.” Пр. 29:25). Никой тиранин не е така всеприсъствуващ и опасен като човека, и на никой друг тиранин не се слугува по-страшно и по-унизително. Трето, тази идея разрушава отговорността и на по-високите нива, тъй като за разлика от възлагането на власт в една република и управление на основата по-висш закон, тя съдържа едно голо представителство на народа, който сега е източник на закона. Четвърто, тя води до мистицизъм и езикът на политиката, образованието и теологията става преживяване, участие, съобразяване, сливане и други такива. Дори познатият израз “университетско образование” отстъпва място в образователната терминология на “университетско преживяване” и целта на това преживяване е “как да живеем демократично.”[5] Общностите биват атакувани не на основа на тяхната възможна връзка с лошото учене, а на основа на тази същата мистична идея.

Мистицизмът се стреми към единство и сливане в божественото цяло. Това единство е най-висшата цел на живота, далеч надминаваща всяка друга цел. И тъй като се смята, че индивидът и божественото цяло имат общо естество, не спасението, а себереализацията е средството към религиозната цел, и себереализацията по същността си и изчезване на собственото аз в божественото цяло. Субект и обект, бог и човек, човечество и индивид се стопяват и сливат в неделимо едно. Мистичното преживяване започва с екстаз, но трябва да завърши в анестезия. За да бъде извършено това, процесът на поглъщане видимо завладява индивида с енергиите и преживяванията на божественото цяло. Изолацията и уединението на индивидуалността отстъпват място на всепоглъщащото единство и на едно преживяване, в което единното става най-висша ценност.

С лека промяна и осъвременяване на терминологията това описание на мистицизма може да бъде променено в описание на съвременните образователи цели и на идеята за образователното обучение в демократично живеене.

Още преди много време Льо Бон, в един по-практичен смисъл, отбелязва успеха на такава образователна теория на тоталната държава и мистицизма. През втората половина на 19 век държавното образование във Франция създава поколение, което отбягва работата в свободното предприемачество в полза на държавни служби (създавайки огромна държавна бюрокрация, която е истинското правителство на Франция и неин най-голям недостатък). Образователната подготовка не е била на основата на самостоятелна посока и независимо действие, а на основата на функциите на държавата и “суеверната увереност в Държавата, която тя разглежда като някакво Провидение.”[6] На практика резултатът е нарастваща връзка, поради този вид обучение, между разпространението на такова образование и престъпността. Льо Бон би могъл да обвини тази образователна теория в превръщането “на мнозинството от хора, върху които е въздействувала, във врагове на обществото.”[7] Това е неправилно опростяване на проблема; както видяхме, религиозните презумпции на съвременния човек, които лежат в основата както на ученика, така и на училището, превръщат и училището, и ученика едновременно в престъпници и в жертви на една смъртоносна вяра.

Този мистицизъм вижда своя бог като стоящ над закона: индивидът може да се провали, но държавата винаги ще има отговор, който е по-силен от старите икономически реалности. Затова и трябва да се даде повече власт на държавата. Проблемите стават трудни за отделния човек, но държавата притежава по-висша мъдрост, чрез която може да се справи с всякакви ситуации. Ако държавата се колебае или се провали, причината е единствено в погрешната група от хора, които я ръководят, като се приема, че смяната на хората е отговорът на проблема, без въобще да се поставя под въпрос неспособността на тоталната държава. Средновековният човек никога не е показвал толкова силна и ревностна вяра както съвременния човек в неговото посвещение към култа на държавата.

Тъй като съвременният възглед за образованието е религиозна вяра, той ще става все по-враждебен към всички недържавни форми на образование, защото те разделят индивида от неизразимото преживяване, което само той може да даде. Следователно ще се води все по-яростна битка срещу всички “врагове,” да използваме думите на Националната асоциация по образованието, на държавните училища. От тази гледна точка, християнските и другите “частни” училища ще бъдат безнадеждно нереалистични, ако гледат на въпроса като просто оцеляване или свобода. Срещу тях се води “свята” или религиозна война и проблемът може да се разреши само когато ортодоксалното християнство приеме следствията от своята вяра и ги развие последователно във всички области на живота. Това не може да стане на основата на ново средновековничество или някаква носталгия към минали форми, нито чрез избягване на факта на епистемологичния плурализъм, защото подобен нереалистичен подход довежда до опити за възстановяване на миналото, вместо до осъзнаване на реалностите на настоящето. От друга страна, не може да има отстъпление във възгледа за постоянен остатък, защото идеята за Царството го забранява. Нещо повече, трансцендентното единство на Божието царство е такова, че то включва дори човешкия гняв и прави всички неща да служат на Божията върховна и всемогъща цел. Дали със съгласието на човека или без него, цялата обществена дейност на човека ще допринесе за обединената устройство на Царството. На основата на идеята за развитието на епистемологичната осъзнатост християнинът има всяко основание за увереност относно бъдещето.

Но увереността трябва да бъде основа не за бездействие, а за действие, защото атаката нараства и все по-настоятелно става изискването цялата американска младеж да бъде в “обществените” или държавни училища, като такова изискване идва не от кой да е, а от Джеймс Конънт. Генс Литъл, президент на Съвета за християнско образование на Обединената презвитерианска църква на САЩ, нарича църковното образование “вид промиване на мозъка” и защитава “обществените” училища като средство за истинско образование, очевидно уверен, че държавните училища притежават обективност и тяхната светска вяра не съдържа индоктриниране. Нещо повече от това, поставя се под въпрос решението на съда по случая Орегон от 1925. Тогава Върховният Съд постановява, “Основната теория на свободата, върху която се основават всички управления в САЩ, изключва всякаква обща власт на държавата да уеднаквява своите деца като ги задължава да получават обучение само от държавни учители.” Но Джон Чайлдс, почетен преподавател в Колумбийския учителски колеж, поставя под въпрос правото на недържавните училища да работят свободно, заявявайки: “Ако не бъдат прегледани и променени църковните образователните практики, за които се смята, че са одобрени от това историческо решение на Върховния Съд, то бъдещето на общественото училище не е обещаващо.”[8] Така, докато дисциплината се срутва и хулиганството е постоянно нарастващ проблем, образователните специалисти на тоталната държава все по-гласовито изискват цялата младеж да бъде подложена на митичното преживяване, в което те са първосвещеници. Държавата има нужда, вярват те, да уеднакви “своите деца.”