Приложение 3

Принудата и християнското училище

Християнското училище не бива да се обърква с църковното училище, тъй като то не е придатък към църквата, а е творение на независимо училищно общество, съставено от заинтересовани родители на основата на конкретни християнски и образователни стандарти. Различни църковни организации, обаче, проявяват активен интерес в насърчаването и развиването на училището като принципен въпрос и в здравото и достойно убеждение, че детето е отговорност не на държавата, а на родителите. Църквите приемат това отолкова отговорно, че смятат за своя отговорност да напомнят на родителите, че децата не принадлежат на Цезаря и че държавното образование е в основата си антихристиянско.

Всичко това е чудесно, но възниква проблем, когато някои църкви упражняват известна принуда върху родителите, за да изискват присъствие. Няма дисциплиниращо или принудително действие, предприемано от църквата, но има известен натиск от страна на църковните служители да записват децата си в християнско училище. В някои случаи църквите докладват на официалното си ръководство процента на семействата, чиито деца посещават християнско училище, който често е 100%.

Макар областта на поучението да е правилна и необходима отговорност на църквата, т.е., да обучава родителите относно последствията от държавното образование и от праведното образование, набирането на ученици или записването е изцяло функция на училищното общество. Повечето хора определено предпочитат християнско образование; малцинството обикновено не е съгласно, но се съобразява заради обществения натиск, дразнейки си поради нежеланието си да носи двоен финансов товар, системата на държавните училища чрез данъците и християнското училище чрез училищните такси.

Тези несъгласни родители стават тежест за училищното общество. В стремежа си към ниски разходи те са изпълнени с недоволство относно финансовите въпроси, винаги видимо враждебни, но никога достатъчно честни да кажат защо. В резултат училищното общество, въпреки че в някои случаи има богати поддръжници, се оказва с ограничени финанси и нископлатени учители, просто защото едно недоволно малцинство, нежелаещо да се противопостави на пастора или на църковната администрация, избира вместо това да си излее недоволството върху училището. Училищното общество, като доброволна организация, работи много по-икономично от държавните училища що се отнася до сграда, оборотни и административи разходи и разходи за поддръжка. На тази основа то все още може да произвежда превъзхождащи резултати. Но дори и ако в най-малка степен принципът на принуда навлезе в християнското училище, неговата основна сила е отслабена.

Училищното общество, чрез своите членове, родителите, е най-добрата агенция за набиране на ученици. За да се поддържа единството, жизнеността и силата на обществото, неубедените и нежелаещите членове трябва да отпаднат. Активно заинтересованите родители често са членове, които даряват извън своите училищни такси, за да могат и други деца да бъдат включени в училището. Те са готови да отделят време и пари за развитието на училището във всяка област от неговите дейности. Сами по себе си те са способни да създадат и наистина създават едно силно училище и високи стандарти за образование. Макар недоволството на онези, които се дразнят от двойната финансова тежест, е разбираемо, тяхното присъствие в училищното общество е вредно и може да отнеме силата на християнското училище.

Често точно това се случва. В някои училища превъзходни учители са се разочаровали от невъзможността да изкарват достатъчно за прехраната си и са били принудени да се оттеглят, а способни и посветени родители са се разочаровали поради трудността си да продължат нещо, започнато с такава ревност. Намесата на църквата в полза на училището носи нарастване на училището, но не го прави да преуспява. Както за църквата, така и за училището ще бъде по-добре, ако елементът на натиск е напълно премахнат от църквата. Родител, готов да отстъпи пред държавното образование, не е от полза за училищното общество и за него съществуването на християнското училище е в известен смисъл разкош, а не необходимост. Ако, както християнското училище твърди, то е независима територия, отделена от държавата и църквата, и проявление на християнското общество и най-тясно свързано със семейството, тогава то трябва да поддържа своята независимост или да се откаже от своята почтеност. Това по никакъв начин не изключва тесни връзки с институционалната църква, но изключва положението на придатък.

Във всяко общество, голямо или малко, с нарастването на мярката за принуда чувството за отговорност изчезва. Колкото повече хората намират възможност да предадат властта на държавата, църквата или училището, толкова повече се увеличават тяхната безотговорност и техните оплаквания. Много често в авторитарните общества циничният хумор, оплакванията и побоите са единственият начин за безотговорния човек да наложи своето превъзходство над глупавите власти без самият той да носи някаква отговорност. Такъв цинизъм и оплаквания съществуват не като истински протест, а като форма на приспособяване. Това не е признак на здраве, а на дълбоко заболяване. Нито образователните експерти, нито църковните членове могат да се надяват да спечелят уважение, ако създават подобно състояние на принуда, нито могат да се надяват да насърчават отговорността.

От друга страна независимостта на християнското училище не може да се разглежда като самодостатъчност на училището по въпросите за управлението. Училището не може да бъде слуга на дома; самото то също е изява на Царството. Но то също не може да създава независима йерархия и да отрича правата на родителите. Областта на власт не е област на автономия и независимост във всеки здрав смисъл означава също взаимозависимост.