|
| |||||||
|
7ХРИСТИЯНСКИТЕ УЧИЛИЩА ТРЯБВА ДА СЕ СЪПРОТИВЯВАТ НА ДЪРЖАВНОТО ЛИЦЕНЗИРАНЕ
Еровоам току що беше извършил успешна политическа и военна революция срещу Ровоам, син на Соломон, който глупаво и бунтовно заплаши да наложи тежки допълнителни данъци върху народа на Израел. Еровоам поведе десет от дванадесетте племена в бунт. Еровоам не беше глупав. Той разбираше, че един успешен военен бунт не може да бъде поддържан достатъчно дълго, за да стане истинска революция, ако сърцата на хората не се променят религиозно и морално. Военната сила не е достатъчна. Хората ще се върнат към политиката на миналото, ако техните духовни сърца все още гледат към миналото. Това е същият проблем, с който Мойсей се сблъска с израилтяните в пустинята. Той беше решен едва когато първоначалното поколение от роби умря (освен Исус Навиев и Халев), а ориентираното към бъдещето второ поколение влезе в Ханаан. Еровоам видя начин да спечели сърцата на своите хора. Той знаеше, че те имат много слаба теология. Затова вече бяха в частичен етичен бунт срещу Бога. Така той се възползва от най-лошите нагони на тълпата. Той възприе теологията на “най-малкия общ знаменател.” Върна се ритуално към нечестивата теология на Египет, и накара да се издигнат златните телета. Те, каза той, са ги избавили от Египет. Обществото прие това. Те искаха да го вярват, и той го направи лесно за тях. Той построи нова система на извратено поклонение, за да заздрави своята политическа власт. Като кучето, което се връща към бълвоча (2 Петър 2:22), така народът на Израел се върна към покварената теология на бунта в пустинята. Първоначалните философи на хуманистичното движение за държавни училища са мразели християнството. Те са осъзнавали, че то е техният върховен враг, но също са знаели, че повечето американци са християни. Тяхната невероятно успешна стратегия е била да възприемат модела на Пруската антихристиянска (хегелианска) държавна училищна система. Официално религиозно неутрални, данъчно финансирани училища ще възприемат религията на хуманизма като заместител на християнството. Те ще преподават “добро гражданско поведение.” Те ще учат универсален морал. Няма да се отнасят несправедливо към ничия религия. Точно както Еровоамовите златни телета не се отнасяха несправедливо срещу Бога, и точно както никой не се опита да призове хората да се върнат към вярата на техните бащи в Библията. Също както Еровоамовата политическа теология, целта на хуманизма е да принуди хората да се подчиняват на държавата. Хуманистите през 19 век са искали християните да се подчиняват на хуманистичната държава, и са завзели една опасна пуританска институция, задължителното, данъчно финансирано местно училище, като инструмент за потисничество. Златното теле вече е било построено. Те само са сменили собственика Като имаме предвид тази хуманистична стратегия, трябва да разгледаме някои от начините, по които светските правителства се опитват да контролират християнските училища. Лицензиране Правителствата лицензират всичко и всеки в наши дни. Те лицензират коли, лодки, камиони, кучета, доктори, медицински сестри, бизнеси, бръснари и строители. Може би единствените групи, които не са лицензирани, са котките и свещениците, двете от които вдигат толкова много шум, че не си струва. Бихте ли отишли при нелицензиран лекар за сърдечна хирургия? След като прочетох наскоро една статия от Wall Street Journal, не съм сигурен, че бих отишъл при такъв, който е лицензиран. Изглежда има някои шарлатани в тази професия, които са успели по един или друг начин да вземат лиценз. Това, което бих желал, е да имам уверението на правно отговорна частна застрахователна компания, че даден лекар е застрахован при тях. Те имат пряк стимул да се уверят, че хората, които застраховат, са компетентни. Има шарлатани във всяка професия и те могат да ви причинят много вреда. Четох за човек, който бил прегазен от нелицензиран шофьор в нерегистрирана кола. Чел съм много повече разкази за хора, които са били сгазени от лицензирани шофьори в регистрирани коли. Дори е известно, че лицензираните хора са блъскани от регистрирани коли, управлявани от лицензирани шофьори. За да направим нещата още по-лоши, известно е, че правителствени служители катастрофират с държавни коли. Не, не се опитвам да се присмивам на никой. Просто мисля, че трябва да помислим малко за какво става дума в лицензирането. Едно местно частно училище винаги показваше на видно място в своята реклама, че то е “лицензирано от държавата.” Моята съпруга и аз се подсмихвахме за това, защото ние бяхме дори горди от факта, че не бяхме “лицензирани от държавата.” По някаква странна причина броят на записаните при нас ученици продължаваше да се удвоява всяка година (макар да разбирате, че това не можеше да продължи вечно, иначе всеки на земята щеше да бъде записан в нашето училище след няколко години), докато това “лицензирано от държавата” училище въобще не нарастваше. Какво е лицензиране, все пак? Лицензирането означава позволение. Като ви дава лиценз, държавата ви позволява да правите нещо. Ако искате да карате кола на държавна магистрала, по-добре да си извадите лиценз. Ако искате да се ожените, ще се нуждаете от лиценз. (Мислел ли сте се някога защо ви е необходим държавен лиценз, за да се ожените? Дали държавата притежава семейството? Това е ключовият въпрос, който разглежда книгата на Рей Сътън, Кой притежава семейството?, в Серията Библейски Инструкции. Считам за интересен факта, че като църковен служител аз съм длъжен да извършвам бракосъчетания. Трябва да имате акт за раждане, а вашите наследници трябва да ви изкарат смъртен акт. Те ви държат на влизане и на излизане.) Делото Силивън Когато едно училище е лицензирано, държавата казва, че то има разрешение за съществуването си. Пастор Евърит Силивън от Баптистка църква Вяра в Луивил, Небраска, е бил хвърлен в затвора през 1983, защото ръководел църковно училище без лиценз от държавата. Защо Силивън е нямал лиценз? Той отказва лицензирането, защото става дума за важен принцип. За пастор Силивън да вземе лиценз от държавата означава да се съгласи, че държавата има правото да разрешава на училището да съществува. В случая със Силивън става въпрос за повече от училището. Училището е служение на църквата. Щатът на Небраска твърди, че има правото да лицензира служение на църквата. Единствено възмущението на християните навсякъде в Съединените Щати беше това, което принуди щата да премахне всички закони, посягащи на родителския избор в училищата. Видеозаписът на това как шерифът вкарва Силивън в затвора мобилизира християните, когато беше показан по християнските телевизионни програми и в църквите. Дори хуманистичните медии посети Небраска и поставиха под съмнение правителствените действия. Политиците бяха смущавани месец след месец. Те мразеха да бъдат питани открито за това. Накрая федералният апелативен съд разпореди, че щатът е нарушил гражданските права на Силивън и правата на няколко църковни служители, които насила са били изведени от църквата. Тогава шерифът получи сърдечен удар и се пенсионира. Ако християните в Небраска се бяха скрили и се бяха направили на мъртви, щатските бюрократи щяха да се държат с тях като с политически трупове. Когато ние, християните, действуваме като ли сме подлоги, хуманистите си изтриват краката върху нас. Но Библията казва, че Бог се отнася към Своите врагове като към подлоги (Псалм 110:1). Светските хуманисти винаги хленчат за нуждата да разделим църквата от държавата. Те са вълци в овчи кожи. В началото не вдигнаха и пръст в защита на малобройната църква на Силивън. Едва когато видеокасетите (“Новини от очевидци!”) започнаха да се появяват по националната телевизия и в църквите, политиците и образователните бюрократи се замислиха. Щатският клон на профсъюза на Националната Образователна Асоциация, най-голямото политическо лоби в страната, никога не призна, че делото Силивън включваше основни религиозни права. Те воюваха през цялото време срещу отстъпващите политици. Конституцията на Съединените Щати казва, че Конгресът не може да приема закон за установяване на религия. Също, Конгресът или щатите не могат да забранят свободното упражняване на религия. Въпросът, обаче, отива по-далеч от Конституцията. Под библейския закон, църквата е институция под Божията власт. Царят не може да си присвоява свещенически функции. Пастор Силивън спечели своето дело. Държавата се предаде. Това не означава, че битката за лицензирането е приключила. Тя ще продължава да се води. Какво означава лицензирането Някои християни не разбират значението на лицензирането на една църква. Те мислят, че това не се различава от получаването на лиценз за кола или за куче. Целият въпрос за лицензирането на всякакви видове професии е извън предмета на тази книга. Да се надяваме, че Божият народ поне ще осъзнае, че църквата никога не трябва да гледа към държавата за своето законово право на съществуване. Има една страна на лицензирането, която бих желал да коментирам по-дълбоко. Става въпрос за лицензирането на училище, което не е под служението на църквата. Не виждам причина защо държавата трябва да лицензира кое да е училище. Училищата съществуват, за да посрещнат нуждите, които родителите имат относно образованието на техните деца. Родителите, не държавната власт, са отговорни за образованието на своите деца. Затова родителите не трябва да получават позволение от държавата да образоват своите деца. Държавата няма повече право да ограничава свободата на родителите, отколкото има право да ограничава свободата на църквата по този въпрос. Трябва да има разделение между семейството и държавата, точно както има разделение между църквата и държавата. Това означава също разделение между училището и държавата, защото училището е пълномощник на семейството. Разделението между църквата и държавата не означава, че църквата трябва да бъде религиозна, а държавата светска. И църквата, и държавата са под Бога. Семейството също е под властта на Бога. Исус каза на Пилат, че той не би имал власт над Него, ако не му беше дадена отгоре. Павел казва, че всички власти, които съществуват, са отредени от Бога. Трите основни институции са семейството, църквата и държавата. Всяка една от тях има област, в която действува. Те има различни функции, но всяка от тях трябва да е под Бога. Държавната власт не се нуждае от разрешението на църквата, за да екзекутира убийци. Църквата не се нуждае от разрешението на държавата, за да проповядва благовестието. Семейството не се нуждае от разрешението на църквата и на държавата, за да обучава децата. Когато църквата или държавата се опитват да отнемат правата на Бога и да контролират цялото общество, тогава отиваме към тирания. Бог желае да живеем в свобода под Христос. Исус Христос е Бог. Той е Господар. Той ни дава разрешение да образоваме своите деца. Не се нуждаем от лиценза на някой държавен управник. Акредитация “Вярвам в Бога, Всемогъщия Баща, Създател на небето и на земята. И в Исус Христос, Неговият Син. . . .” Тези са познатите думи на Апостолската Изповед на вярата, позната на християните навсякъде. В латинския език, от който е преведен символът, думите “аз вярвам” са изразени с една дума. Тази дума е “credo.” Английската дума “creed” идва от “credo.” Изповедта на вярата е заявление на това, което вярваме. Някои други познати думи имат своите корени в “credo.” Те са “кредит,” “кредитор” и “акредитирам.” Когато казваме, че вярваме в Бога и в Христос, ние казваме, че поставяме нашата вяра в по-висше Същество. Когато едно училище бива акредитирано, училището поставя своята вяра в по-висша институция, която дава законност на училището. Когато едно училище е акредитирано от държавата, училището поставя вярата си в държавата и в това, че е прието от държавата. Така, акредитацията е религиозно действие. Това обяснява защо акредитацията е едно от средствата, използвани от хуманистичните правителства за контрол над християнските училища. Ръководя християнско училище от повече от 25 години. В интервютата с родителите, които обмислят дали да запишат децата си, съм чувал многократно един и същи въпрос: “Училището акредитирано ли е?” Това винаги е един от моите любими въпроси. Винаги бях горд да кажа: “Не, ние не сме акредитирани, и нямаме желание да се акредитираме.” Тези родители бяха привлечени към училището, защото бяхме постигнали добра репутация в нашата общност. Естествено, те се учудваха на моя отговор. Много не задаваха въпроса. Може би просто приемаха, че сме акредитирани. Защо тези родители питат за акредитацията? Главно, както вярвам, защото постоянно са чували, че добрите училища винаги са акредитирани. Някои мислят, че ако училището не е акредитирано, учениците няма да бъдат приети, ако се прехвърлят в държавни училища, или че “няма да могат да влязат в колеж.” Нека да разгледаме някои от тези притеснения. Нека да започнем с идеята, че “няма да могат да влязат в колеж.” В училището, което ръководя, досега са завършили 18 средношколски випуска. Никога не сме имали ученик, който да не успее да влезе в колеж. Не твърдя, че нашите възпитаници винаги влизаха в колежа, който беше техния пръв избор. Но, отново, не знам някое училище да може да се похвали с това. Едно от най-интересните преживявания, което сме имали, беше с нашия пръв дипломиран гимназист. Тя беше не само нашата първа завършила гимназистка, тя беше единствената гимназистка през тази година. Тя едва беше навършила “сладките шестнадесет години,” преди да завърши. Тя беше първенец на випуска (най-добрият ученик), разбира се. Тя също беше и последна във випуска. Зависи как гледате на това. Както и да е, тя се записа в клон на Вирджинския университет. Следващата година имахме двойно повече дипломанти: двама. Единият от тях се записа в същия клон на Вирджинския университет. После и вторият кандидатствува там. Тогава получих телефонно обаждане от приемния отдел на университета: “Г-н Тобърн, какво правите по въпроса с акредитацията?” “Нищо! Защо?” беше моят бърз отговор. “Ами, тук имаме молба за прием от един от вашите ученици, и аз забелязах, че вашето училище не е акредитирано,” обясни тя. “При нас вече учи една от вашите ученички, и тя се справя много добре. Но не можем да вземаме повече. Не ни е позволено да приемаме ученици от неакредитирани училища.” Изтъкнах, че ученикът, който кандидатствува, се е справил много добре на приемният изпит за колежа. Тя призна, че е така, но това нямало значение. Тогава казах: “Добре, повече няма да изпращам мои ученици във вашия колеж. (Наистина, предпочитах да ги видя в някой християнски колеж.) Мисля да основа мой собствен колеж.” Това също беше истина. Това очевидно я засегна. Следващата сутрин имах още едно обаждане от нея. “Отнесохме това до декана и до приемната комисия. Решихме да разглеждаме молбите на вашите ученици на индивидуална основа.” (Предполагам, че не съм много умен. Мислех, че всички ученици са разглеждани на “индивидуална” основа.) Ученикът беше приет, и всеки ученик, който след това кандидатствуваше там, биваше приет. Забавното нещо в целия този епизод беше, че нашата първа дипломантка завърши своето следване в този колеж на зрялата дълбока възраст от 20 години, и тя беше първенец на своя випуск в колежа (който наброяваше повече от 400 студенти). Разбира се, от тяхна гледна точка, те също получиха това, което желаеха. Така и не се наложи да основавам колеж. Сблъсквал съм се с този “проблем” да вкарам ученици в колеж и при други случаи, но всеки път ученикът беше приеман. Едно семейство, което имаше ученик, завършил друго християнско училище, ме помоли за помощ. Армията на Съединените Щати не искаше да приема ученици от неакредитирани училища! Разрешихме това доста бързо, и младежът отиде да служи. Сега откриваме, че колежите активно се опитват да привличат нашите ученици. Те искат да говорят с нашите четвъртокурсници. Един президент на колеж ми се обади. Той каза, че те с голямо желание приемат ученици от християнски училища. Военните академии редовно контактуват с нас за бъдещи студенти. Ако ние, християните, имаме превъзходни училища, няма нужда да се притесняваме за това дали децата ни ще влязат в колеж. Колежите, които си струва да бъдат посещавани, ще оценят младите хора, които се интересуват от истинските неща, а не от бира и марихуана. Спомням си посещението в престижния Станфордски университет по време на студентските бунтове в края на 60-те. Той изглеждаше като бомбардиран. Счупени прозорци заковани със дъски. Беше като бойно поле. Колежите в тази епоха се научиха да приемат студенти, които нямаше да трошат всичко. Един от моите собствени синове (който сега управлява нашето християнско училище) завърши нашата гимназия на 15-годишна възраст. Когато отиде в колеж, той взе приемните изпити и получи стипендия за цяла година. Стана второкурсник в колежа на възраст 15 години, а завърши на 18 години. Едно от неговите оплаквания относно колежа беше, че студентите са незрели. Какво да кажем относно прехвърлянето в държавни училища? Това е най-голямата безсмислица. Откриваме, че често нашите ученици са поставяни цял клас напред, когато се прехвърлят. От друга страна, често се е налагало да връщаме един или два класа учениците, когато са идвали при нас от държавни училища. Трябва да осъзнаем, че държавните училища искат всяко дете, до което могат да се доберат. То означава повече пари и повече власт за тях. Те няма да направят прехвърлянето при тях трудно. Всичко, което искат, е да създадат впечатлението, че това е някакъв “проблем,” така че родителите никога да не опитват първо в християнското училище. Има ли някаква опасност в акредитацията? Ако едно училище смята, че акредитацията е наистина важна, препоръчвам да се обедини с други сходни училища и да организира частна акредитираща агенция. Има опасност от получаването на държавна акредитация или от акредитирането при частна организация, която има хуманистична философия. Държавната акредитация означава държавен контрол. Нещо повече, ние не искаме хуманистите да налагат стандартите за нашите училища. Акредитиращата агенция ще влияе (по косвен начин в много случаи) върху учебния план, философията на образованието, квалификацията на учителя и други страни на училището. Изискванията за акредитация могат да изглеждат съвсем основателни и в съгласие с училищните стандарти. Трудността може да възникне, когато изискванията се сменят. Новите стандарти могат да са напълно неприемливи. Тогава училището трябва да ги приеме, или да “изгуби своята акредитация.” В съзнанието на обществеността е ужасно нещо едно училище да “изгуби своята акредитация.” По-добре е то никога да не я е имало. Акредитацията може да породи трудности за едно училище. Преди много години в Холанд, Мичиган, на християнските училища беше казано, че трябва да имат часове по трудово обучение и управление на дома, за да бъдат акредитирани. Училищата не искаха никой от курсовете, защото смятаха, че тези предмети са достатъчно застъпени в домовете. Изискването на такива курсове може да струва скъпо, да не говорим, че се отнема време от преподаване на основните предмети. Разберете също, че тези училища са управлявани от църквите на холандското малцинство. (Холанд, Мичиган!). Много често тези хора са фермери. Техните църкви са пълни с умели занаятчии. Мичиганските фабрики, собственост на холандци, имаха и все още имат отлична репутация в цялата страна за висококачествена продукция. Тези хора не се противят на идеята за трудово обучение защото не ценят майсторството. Те просто знаят, че учениците могат да научат такива умения по-добре в местните ориентирани към печалба предприятия. Това, което учениците трябва да научат в училище, са интелектуалните умения, които обикновено се дават само от обучени учители. Акредитиращите агенции могат да изискват по-ниско съотношение учители-ученици, отколкото е необходимо за ефективно обучение. Това би повишило цената на образованието без да увеличи качеството. Резултатът би бил, че някои ученици няма да могат да си позволят да посещават християнското училище. В Северна Вирджиния беше основано училище по право от християни. То имаше за своя основа библейската етика. На училището беше отказана акредитация от Американската Асоциация на адвокатите. Като резултат, учениците не можеха до полагат изпит за адвокати. Ако не положеха изпита, не можеха да практикуват право. Така беше установена йерархия на контрол. Причината, поради която училището по право не беше акредитирано, беше, че Американската Асоциация на адвокатите се противопоставя на “самостоятелните” училища. Училището по право трябваше да се свърже с колеж или с университет. Училището се пречупи и се свърза с държавен университет. Няма нужда да казвам, то вече не е християнско правно училище. През цялото време подозирах, че истинската причина асоциацията да не акредитира правното училище бяха неговите християнски корени. Не след дълго Университетът Орал Робъртс срещна трудности при акредитацията на своето училище по право. Ясно беше, че проблемът е християнската връзка. Американската адвокатска асоциация отстъпи, когато беше заплашена със съд. (Помислете за това: адвокати да не желаят да отидат на съд! Ако използваме медицинска аналогия: те бяха изправени пред опасността да бъдат принудени да глътнат някое от своите собствени лекарства.) Преди да премина към друга подобна тема, искам да цитирам друг пример, за да покажа как акредитацията не е това, за каквото се представя от контрольорите на децата. Преди няколко години една млада дама завърши като първенец на своя гимназиален випуск във Вашингтон. Тя се представи толкова слабо пред приемните комисии, че не успя да влезе в местен университет! Представете си какво трябва да е нивото на останалите ученици. Същото нещо се случи в едно градско училище в Балтимор. Първенецът на випуска от една голяма гимназия не успя да влезе в колеж поради слаби оценки на приемните изпити. Какво ужасно нещо е да се причини това на учениците. Те и техните родители са горди от образованието, което мислят, че се дава в акредитираните училища, а после идва денят на истината. Какво полза са имали те от този процес на акредитация? Той ги е държал в един измислен свят. Удостоверенията на учителите Марк Твен каза, че всичко необходимо за едно училище е един учител, седящ от едната страна на един дървен труп, и един ученик от другата страна. (Учителка по английски в началните курсове на колеж в Калифорния казва, че нейните студенти често не знаят кой е Марк Твен). Тези образователни дейци, които са по-заинтересовани в контрола, отколкото от предаването на знания, биха настоявали дървеният труп да е с правилната дължина и диаметър. Те най-малко биха желали да се постави лиценз върху близкото дърво, за да се узакони такава учебна обстановка. Учителят върху дървото ще трябва да е “удостоверен” от държавата. Той (или тя) ще бъдат задължени да посещават акредитиран колеж или университет, и да специализират в педагогика. Тогава държавата би издала лиценз за преподаване на този човек и би определила кои предмети би могъл да преподава. Ако Алберт Айнщайн предложеше да предаде някоя мъдрост от областта на физиката, държавата би казала: “Съжаляваме, г-н Айнщайн. Наистина разбираме, че вие знаете повече за физиката от всеки друг в света. Но вие не сте положили задължителните курсове в акредитиран колеж. Затова не може да получите удостоверение за учител.” Адам Смит никога не е полагал курсове по икономика. Джеймс Медисън никога не е вземал курс по политология. Карл Маркс никога не е изучавал икономика или политология; неговата докторска степен била по философия от университет, който всъщност не е посещавал, но не е могъл да вземе диплома от Берлинския университет, където е бил студент в продължение на години. (Той изпраща своя докторат на Йенския университет, а те му дават научната степен по пощата.) Чарлз Дарвин е имал магистърска степен по теология, не биология. Джон Дюи никога не е изпитвал затъпяващите ужаси на университетския педагогически факултет. Кого се опитват да заблудят привържениците на акредитацията? Те не биха могли да наемат дори самите хора, чиито трудове се изучават в техните най-добри училища! Преди няколко години във Вирджиния имаше един човек с докторска степен, който беше омъжен за жена с магистърска степен по математика. Те учеха едно от децата си у дома. Държавата ги изправи пред съда. Родителите спечелиха делото, но много други родители са загубили. Виждате, че дори не е достатъчно човек да има степен от колежа. Той не се счита квалифициран да преподава, само защото не е минал през педагогическите курсове – точно както Джон Дюи. Християнското училище, което ръководя, веднъж нае човек с два доктората, степен по право и пет други степени. Въпреки това той не би бил законно квалифициран да преподава в повечето държавни училищни системи. (Нито те биха го наели и без това; те са задължени по закон и профсъюзен договор да плащат на хората според броя на степените, които притежават. Той би разорил училищната система!) Един от начините, по които правителствата се опитват да контролират християнските училища, е като ги задължават да имат удостоверени учители. За да са удостоверени, учителите трябва да преминат през четиригодишни отегчителни “педагогически” курсове в някой колеж, одобрен от държавата. В тези курсове, те са обучавани в хуманистична философия. Моята съпруга положи такъв курс. Тя беше хранена със светските идеи на нашия стар философски “приятел,” атеиста и социалиста Джон Дюи. (Колежът, който тя посещаваше, по случайност беше обвързан с църква, затова не приемайте, че хуманизмът е само в държавните училища.) След четири години такива глупости, моята съпруга беше “удостоверена” да преподава. Нейната първа година (в държавно училище) беше почти катастрофа. Тя преподаваше в детска градина в Кънектикът. Те не желаеха нищо от това, което се учеше в детската градина. Като резултат, децата бяха отегчени и необуздани в края на първия срок. Не можех да си представя по-съзнателна учителка от моята съпруга. Тя имаше два класа детска градина в това училище, единият сутринта, другият следобед. През лятото, преди да започне училище, тя лично посети всяко дете в неговия дом. Тя е великолепна учителка, но задължителната програма на държавните училища просто не работи. След една година в държавното училище моята съпруга посвети целия си живот на християнското образование. Тя откри, че ще трябва да се отучи от всичко, което беше научила в колежа. Оттогава тя разработва успешни учебни материали. Моята съпруга и аз започнахме наше училище. Рядко наемахме учители, които бяха удостоверени от държавата, нито следвахме някаква учебна програма само защото е модерна. Постигахме резултати, и това е всичко, което има значение. Родителите бяха доволни, затова покровителствуваха (“осиновиха”) училището. По мое време никога не сме издавали рекламна брошура за училището. Живата реклама на доволните потребители помогна да увеличим записаните ученици. (Трябва да призная, моят син спечели толкова пари за училището със своите лични рекламни писма, че разбрах как ние също можем да позволим на свободния пазар да ни научи на един полезен урок.) Веднъж една майка дойде при мен, за да запише своето дете в нашето християнско училище. Тя беше удостоверена начална учителка. Каза, че не знае как да научи своето собствено дете да чете, и затова искаше аз да й помогна. Помислих си: “Тази дама е била четири години в колеж, специализирала е педагогика, и пита мен как да научи своето дете да чете!” Та аз никога не съм минавал педагогически курс в моя живот. Специализирал съм философия. (Точно както Джон Дюи и Карл Маркс. Уупс.) Има разлика между удостоверяване и квалификация. Някои учители са квалифицирани да преподават, а някои не са. Само защото един учител е удостоверен от държавата не означава, че той или тя има квалификацията да преподава. Много високо квалифицирани хора не могат да бъдат удостоверени, защото не са карали задължителните държавни програми. Тъжният факт е, че специалистите по педагогика в нашите колежи са “последните на опашката” по отношение на академичните стандарти. Те се класират най-ниско на приемните изпити в колежите. Вие знаете старата поговорка: “Тези, които могат, го правят. Тези, които не могат, учат другите. Тези, които не могат дори да учат другите, учат учителите.” Обществеността все повече осъзнава слабото преподаване, което се извършва в държавните училища. Върху политиците се оказва натиск да изискват от учителите да полагат изпит за компетентност. Също се защитава заплащането на учителите да е за постигнати резултати. Учителските профсъюзи се борят срещу двете идеи, макар че дори и те неохотно признават, че имат сериозни проблеми в професията. Учителските профсъюзи имат за най-голям приоритет работните си места. Изпитите за компетентност могат да отстранят негодните членове. Колкото за заплащането за постигнати резултати, по определение само малцина от учителите ще се справят. Мнозинството, които не се справят, винаги ще надвишава по брой гласове малцинството в учителските профсъюзи. Обобщение Войната срещу християнските училища е продължение на атаката на хуманизма срещу християнския морал и семейството. Когато те отнеха повечето деца чрез държавните училища, малък брой деца започнаха да се изплъзват от техния контрол. Хуманистите използваха различни методи и стратегии, за да си възвърнат поне частичен контрол над частните училища. Родителите трябва да вземат окончателното решение. Те трябва да се посъветват с други хора, но във всеки случай държавната акредитация не им дава важна информация с едно изключение: тя им казва, че ръководството на училището се е предало пред държавата. Това е лоша информация, не добра. Ако християнските родители искат независимост от държавата, те трябва да платят финансовата цена. Те също трябва да платят цената в смисъла на така наречени светски похвали, като акредитацията и удостоверяването на учителите. Родителите не трябва да използват държавните критерии като критерий. Нашата цел е да избегнем хуманистичната държава, не да я накараме да одобри това, което правим, да не говорим да лицензира това, което правим. Но християните имат академични комплекси за малоценност. Те просто не могат да повярват, че Христос е по-доброто, или че нашите модели са по-добрите. Те плащат цената. Те са шизофренични: те плащат за да изкарат децата си от държавните училища, а след това се тревожат за акредитацията. Както народа на Израел по времето на Еровоам, те просто не са сигурни къде да се покланят. Като обобщение:
|
| Copyright © 1986 Robert L. Thoburn превод Copyright © 2002 Радослава Петкова, Dominion 777 |