ВЪВЕДЕНИЕ НА РЕДАКТОРА
от Гари Норт

На среща с група християни в Остин [Тексас] на 19 май 1986, [министърът на правосъдието Джеймз Матокс разкри истинското си лице, когато беше запитан, “Вярно ли е, че Щатът Тексас притежава нашите деца?” Матрокс отвърнал язвително, “Да, вярно е . . . и не само вашите деца, но също и вас!”[1]

Трудно е за вярване, нали? Макар че това отдавна е възприет възглед в Съединените Щати. Джон Сует е бил Надзорник на общественото образование на Калифорния от 1863 до 1868. През 1864 той издава Първия двугодишен доклад на своята служба. Той изразява положителна оценка относно някои юридически решения в източните щати. Сред тях е това:

Родителите нямат правно основание за съпротива срещу учителя – Като правило единствените личности, които имат законовото право да дават заповеди на учителя, са неговите работодатели – а именно, комитетът в някои Щати, и директорът на надзорния съвет в други. Ако неговото поведение се одобрява от работодателите, родителите нямат правно основание срещу учителя. . . .[2]

“На 28 март 1874 Законодателното събрание на Калифорния решава да направи наказуемо деяние изпращането на деца от техните родители в частни училища без съгласието на местния надзорен съвет на държавното училище.”[3]

Как християнските родители позволиха да бъдат въвлечени в подкрепа на движението за държавни училища? Защо все още продължават да го подкрепят финансово и словесно? Защо не са се надигнали в политическо възмездие срещу всеки, който предлага данъчно финансиране на образованието, монопол на държавното училище или държавно наложени стандарти в християнските училища? Имам три отговора. Първо, защото те са повярвали на една лъжа, че държавата е отговорна за образованието на децата. Второ, защото са стиснати и глупаво се стремят да принудят други хора да платят за образованието на християнските деца. Трето, защото са повярвали на първостепенната лъжа на Сатана, мита за неутралността.

Строежът на кочината

Има един разказ за ловец, който година след година носил на пазара огромни количества месо от глигани. Никой не можел да разбере как го правел. Той никога не издал своята тайна. Накрая, на смъртното си легло, някои от неговите приятели го попитали как е правил това.

“Е, изискваше доста планиране. Първо, поставям хранилки. По-старите прасета отначало отказват да се приближат, но по-младите душат наоколо и накрая започват да ядат. Оставям ги да правят това за около месец. Дори старите глигани започват да идват заедно с по-младите на хранилките. Тогава построявам ограда зад хранилката. Това отначало ги плаши, но те преценяват, че им е по-лесно да ядат тук вместо да си търсят сами храна, така че се връщат. Тогава построявам втора ограда под ъгъл 90 градуса към първата. Трябва им известно време за да свикнат, но накрая свикват. Тогава идва третата страна, а после последната. В тази последна част от оградата има голяма порта, и тя винаги е широко отворена. Тя е на панти. Прасетата продължават да идват. Все пак, това е безплатна храна за всички. Когато достатъчно от тях влязат за своята безплатна храна, просто затварям вратата. Останалото е лесно.”

Точно това е стратегията, използвана от мразещите Бога хуманисти срещу християните. Безплатната храна се нарича “безплатно образование.” Но хуманистите са още по-хитри от ловеца. Те карат възрастните християнски прасета да плащат за оградата и за хуманистичната помия в хранилките. Тази система се нарича данъчно облагане. Късогледите прасета плащат за заколването на собственото си потомство. Прасетата обичат своята безплатна помия, дори когато тя не е безплатна. Предупредете ги, че помията в хранилките е капан за техните прасенца, и ще чуете много гневно квичене. Ще си спечелите много врагове.

Робърт Тобърн ще спечели много врагове с тази книга.

Митът за неутралността

Коя е била най-успешната лъжа в историята на християнството? Не може да има съмнение: митът за неутралността. Две хиляди години този мит пречи на християните да развият ясни и изключително библейски решения на своите проблеми. Те са се обръщали в продължение на много поколения към гръцката, римската и съвременната философия и институции, с презумпцията, че Бог и Сатана, доброто и злото, християните и не-християните споделят определени основни вярвания, или поне споделят определени възгледи за света около тях. Но не е така. Всеки факт е тълкуван факт. Сатана тълкува света по един начин, докато Бог го тълкува по друг. Сатана вижда този свят като негов по право, не на Бога; Бог го вижда като Свой по право, не на Сатана. Не може да има примирие между тези два възгледа. Всички опити да бъдат примирени задължително водят до възгледа на Сатана: че Бог няма право да ни казва как да тълкуваме Неговия свят.

Няма неутралност. Може да има безразличие. Един човек може да не се интересува кой спортен отбор ще спечели играта, но той не може да е неутрален относно чие сътворение е направило възможна играта. Неутралността е най-успешния мит на дявола. Той го използва срещу Ева. Той я убеди да стане неутрален експериментатор. Тя можеше да изпита Божието слово, за да види дали тя ще умре в деня, когато яде от плода. “Просто неутрален научен експеримент,” каза той. “Какво можеш да изгубиш?” Отговорът: всичко.

Съвременната институция, която е най-съзнателно построена върху мита за неутралността, е “общественото” училище, тоест държавното училище, тоест данъчно финансираното училище. Неговата юридическа основа е митът за неутралността. В държавното училище не трябва да се преподават никакви религиозни или сектантски възгледи, защото хората от много различни религиозни вярвания са задължени чрез закон да го подкрепят финансово. Разходите на данъчните пари трябва да бъдат неутрални, нерелигиозни разходи.

Всички тези приказки за неутралното образование са чисти глупости. Не можете да преподавате без върховен възглед за истина и лъжа. Определете една идея като лъжа – еволюцията на вселената от случайна материя, която избухнала с голям взрив преди 15 милиарда години – и вие сте атакували дълбоките религиозни убеждения на някой данъкоплатец. Определете друга идея за вярна – еволюцията на човека от по-низши животни, например – и вие сте атакували дълбокия религиозен възглед на друг данъкоплатец. Вие използвате неговите пари, за да обучавате неговите деца в идеи, които той мрази. Без изключение, главните жертви днес са консервативните християни, чиито деца са под съзнателна религиозна и интелектуална атака от данъчно финансираните училища.

Това продължава повече от един век за сметка на християнските данъкоплатци, без никакъв протест от страна на жертвите, не и след “маймунския процес” на Скоупс през 1925 в Дейтън, Тенеси, чак до средата на 60-те, когато започна да се съживява движението за независими (не-църковни) християнски училища.

Защо християните са се примирявали с тази очевидна злоупотреба с доверието? Три причини. Първа и най-голяма, защото вече са повярвали на мита на социалистическото образование, именно, че образованието на децата е морална и финансова отговорност на държавата, а не морална и финансова отговорност на родителите.

Второ, християните искат своята религия, но я искат на евтина цена. Те отказват да дават десятък на църквата и така в крайна сметка дават десятък (дори много повече от десет процента) на държавата. Те са дали като десятък своите деца на държавата! “Безплатно образование! Безплатно образование!” В продължение на повече от един век прасетата изпращат своето потомство на заколение.

Трето, християните се страхуват да отрекат мита за неутралността в областта на политиката и на гражданското право. Те се страхуват да бъдат обявени за “теократи” от своите мразещи Бога врагове, затова се придържат към партийната линия относно неутралността. Партийната линия е хуманистическата партийна линия. Те я приеха първо по отношение на гражданското право, така че беше лесна стъпка за хуманистите да им я натрапят в областта на образованието.

Гражданско право

Всеки закон е религиозен. Всеки закон казва на определени хора, че не им е позволено да вършат определени неща, или че трябва да правят други неща. Всеки закон се основава на идеята за добро срещу зло. Но добро и зло са морални понятия, а всеки морал е религиозен. Но митът за така наречения естествен закон – общ закон, обща морална система – е свършил своята работа в областта на гражданското право. Християните не търсят Божието откровение в Библията, за да им каже кои закони са законни и кои не са. Така християните са изоставили правото и политиката на своите противници, които също действуват на основата на религия – религията на хуманизма, която навсякъде бива защитавана на основата на мита за неутралността.

Има ли неутралност между небето и ада? Ще имат ли глас тези в ада относно това, което се случва в небесата? Дали Бог ще даде “равноправие на Сатана” през вечността? Трябва ли християните да бъдат задължени да позволяват на атеистите равноправие на амвона всяка неделя? Ако християните не искат да възникне проблемът “равноправие за Сатана,” те трябва да започнат да ограничават държавата. Те трябва да започнат да гласуват за ограничаването на парите, които държавата може да вземе като данък и да изразходва за одобрени от държавата проекти.

Всичко на земята е битка между принципите на Библията и антибиблейските принципи. Води се война. Но в продължение на повече от един век християните отказват да осъзнаят тази истина в областта на образованието. Това ще означава да се откажат от “безплатната” хуманистична помия в хранилките.

Никъде тази война не се води толкова ясно, както в битката за умовете на хората. И основното бойно поле е областта на финансираното от данъкоплатците образование. Хората воюват за предаността и покорството на следващото поколение. И от сто години християните губят битката. Защо? Защото са решили да се съгласят с основния аргумент на своите противници: мита за неутралността. Те са приели като морално валидно – дори, морално предпочитано – финансираното от данъци задължително училище. От 40-те години на 19 век в Съединените Щати тази институция е била прицелната точка на мразещите Бога, хуманистически похитители, започвайки с Хорас Ман от Масачусетс, който използва мразещата Бога, обожествяваща човека, зла училищна система на антихристиянска Прусия като модел за държавните училища.

Християните искат образование, но го искат евтино. Така то им е струвало почти всичко, точно колкото струваше на Ева.

Реформиране на държавните училища

Не всичко е изгубено, ни казват повечето християни. “Ние можем и трябва да реформираме държавните училища!” (Виждали ли сме нещо друго освен академичен и морален упадък след 1840?) “Ние можем и трябва да ги направим отново безопасни.” (Учители биват нападани; над 70% от учениците са опитвали наркотици преди дипломирането; в много училища е позволено на организацията Семейно Планиране да предлага аборта като законна алтернатива.) “Можем да ги принудим да преподават креационизъм.” (Има ли някое училище в Съединените Щати, което го преподава?) “Разбира се, креационисткият възглед в държавните училища няма да споменава за Създател, това би било незаконно, нарушение на мита за неутралността.” (Създание без Създател?) “Но ние можем да преподаваме креационистки възглед без Бог.” И тогава от християните се иска да даряват стотици хиляди долари – пари, които биха могли да построят християнски училища – в такси за адвокати, за да се защитават тези съдебни дела на “креационистката наука,” никое от които не е било спечелено, и никое от които не може да бъде спечелено.

Или какво ще кажете за това? “Ще върнем молитвата обратно в училищата!” Молитвата не може да споменава Исус, разбира се. Това би нарушило мита за неутралността, а ние всички вярваме в разделението на църквата (чийто Бог е категорично не-неутрален) и държавата. Но молитвата може поне да споменава думата “Бог.” Само че не може. Нито едно училище в страната не може законно да позволи такава молитва. Позволена е само молитвата наум. Дотук с религиозната свобода. Това, което се провежда всяка сутрин в Конгреса на САЩ – молитва от финансиран от данъкоплатците свещеник – не се позволява на децата.

Аргументите за “оставане в системата”

Чували сте много аргументи защо християните трябва да изпращат своите деца в държавните училища, и за управлението на тези училища на библейска, морална основа. Нека да изброя няколко:

Позволете ми да ви дам една аналогия. Тук сме само възрастни. Поставете думата “публични домове” вместо “държавни училища.” Сега нека да чуем същите познати доводи в полза на превръщането на обществените училища в прилични за християните:

Абсурдно, нали? Но ако митът за неутралността е лъжлив, тогава също толкова абсурдни са всички призиви да “си възвърнем държавните училища.” Те въобще никога не са били “наши.” Те в същността си нарушават библейските принципи: семейството, а не държавата, има моралната и финансова отговорност да образова своите деца.

Но държавното училище същото ли е като публичен дом? Достатъчно близо! Бог нарича поклонението на лъжливи богове “блудстване с лъжливи богове.” Лъжливото поклонение е блудство, а блудството е поклонение на лъжливи богове. Библията приравнява тези двете. Книгата Осия е изградена върху тази тема.

Какво е училищна система, която преподава еволюция на човечеството от безсмислена слуз, ако не блудство? Какво е училищна система, която обявява за незаконно да се проповядва Божия закон като единствен валиден морален стандарт за човечеството, ако не блудство? Какво е училищна система, на която според Върховния Съд на САЩ дори не е позволено да поставя Десетте Заповеди на стената в класната стая, ако не блудство? Какво е училищна система, която преподава, че Библията не е Боговдъхновена книга, но в най-добрия случай “литература” – не по-добра от драмите на Шекспир, романите на Хемингуей, или дори от романите на маркиз дьо Сад? Всичко е относително, в края на краищата, казва митът на неутралността.

Добре, преувеличавам. Признавам това. Наистина публичните домове не са като държавните училища. Има една основна разлика между публичните домове и държавните училища: публичните домове не се издържат от данъци. Те не са задължителни. Не провеждаме избори за Щатски Надзорник на Обществените Бордеи.

Но някои християнски родители, които не желаят да плащат такси за образование, може би ще протестират, нашите деца не вярват задължително на всичко, което техните държавни учители им казват в продължение на дванадесет години (или шестнадесет, или двадесет), осем часа на ден, пет дни в седмицата, осем месеца в годината, плюс домашната работа. Не, нашите деца ще вярват в това, което ние им казваме (след като прекарват три часа на ден в гледане на телевизия), и това, което научават в неделя на църква. Това е същото като да твърдим, че е безопасно да изпращате вашите деца на публичен дом в продължение на дванадесет години, за да развият музикална култура от слушане на пианиста. (Все пак, той е “професор”!) Трябва ли да вярваме, че моралната среда и моралните изкушения нямат никакво значение? Разбира се, че имат значение. Тогава как може някой християнин да вярва, че средата в държавното училище няма значение?

Те не вярват в това; те само казват, че го вярват. Просто се скъпят твърде много пред Бога, за да изтеглят своите деца от системата. Предпочитат да изпращат своите деца всекидневно в образователна система, създадена от ада, вместо да жертвуват своята лятна почивка или да бъдат принудени да се преместят в по-малко жилище. Предпочитат да говорят безкрайно за “прочистването на държавните училища някой ден,” докато седят удобно, без да правят нищо друго, освен да плащат все по-високи имотни данъци, и да се вайкат за това колко добри са били училищата, когато те са учели там. Като бившите роби, скитащи в пустинята, страхувайки се да навлязат в Ханаан, те се залъгват с лъжливи спомени за праза и лука на Египет. Предпочитат да мечтаят за митична политическа програма за “прочистването на Египет,” вместо да покорят Ханаан.

Разделението на училището от държавата

Тази книга е подробно изследване на библейския възглед за образованието в сравнение с хуманистичния възглед. Авторът заключава, че ние трябва да настояваме за разделение между училището и държавата. На държавата не трябва да се възлага формирането на умовете на гласоподавателите. Изваждането на държавата от образованието на всяко ниво е единственият начин да постигнем почитащо Бога образование.

Не е функция на държавата да издържа образователните институции. Ако тя прави това, това е равносилно на държавно-субсидирано религиозно поклонение. Това е държавно установяване (финансиране чрез задължителни данъци) на църква, с ново свещенство, учителите.

Държавна църква

Държавните училища от дълго са били единствената държавна църква в Америка. Това е признато от либералния църковен историк Сидни Мийд и от консервативния учен Р. Дж. Ръшдуни. През 1963 Мийд написа този превъзходен анализ на християнския проблем с държавните училища – проблем, който още не е решен, но който християните трябва да решат веднъж завинаги. Имало е време в историята на САЩ, когато църквите са били издържани (платени) от държавата. Това приключва през деветнадесети век. Но когато църквите се отказват от държавната подкрепа за да си осигурят религиозна свобода, те загубват нещо много важно, казва Мийд: власт над училищата.

Може би най-силната власт, от която църквите се отказаха заради религиозната свобода, беше контролът върху общественото образование, което традиционно се считаше като съществена страна от работата на установената църква, ако тя изпълнява своята същностна функция да разпространява и да насажда необходимите основни религиозни вярвания. . . .[4]

А кой може да отрече, че тези вярвания са религиозни? Със сигурност това е било признато от ранните дейци като Хорас Ман, които просто защитават “несектантско” религиозно преподаване в обществените училища. Но скоро се разбира, че не може да има “несектантско” религиозно обучение в Америка, защото религията е излята в сектантски калъпи, които се втвърдяват в сектантски форми. Така идеи като тези на Хорас Ман се приемат от много евангелски протестанти като подозрително “унитариански,” а в най-добрия случай това, което минава за “несектантско” религиозно преподаване, изглежда на много унитарианци, римокатолици и други като евангелско протестантство. Дори Библията е изключена, защото не е можела да бъде четена в държавните училища освен в “сектантските” английски преводи.

Това са корените на проблема, създаден от приемането на практиката за разделение между църквата и държавата от една страна, и общото приемане на задължителното държавно образование, издържано от държавата, от друга страна. Това е същността на проблема, който твърде често е пренебрегван. . . .[5]

С други думи, държавните училища в Съединените Щати иззеха една от основните отговорности, които традиционно се е поемала винаги от установената църква. В този смисъл системата на държавните училища в Съединените Щати е държавно установена църква. Но ситуацията в Америка е такава, че никоя от многобройните религиозни секти не може да признае, без рискува своето съществуване, че религията, преподавана в училищата (или в някоя друга секта) е “истинна” в смисъла, че може законно да изисква абсолютна преданост. Това това само подчертава противопоставянето между националната религия, налагана от държавата чрез държавните училища, и религията на деноминациите, преподавана в свободните църкви.[6]

През същата година, 1963, Ръшдуни пише:

Засиленото ударение върху морализма и патриотизма в издържаните от държавата училища беше изпълнение на тази цел на тяхното създаване, да станат “католическа” [вселенска] църква на американския народ и морална идентичност на политическата система. Има изобилни свидетелства за тази страна на образователната история; тя е била пренебрегната единствено защото макар късните пуритани да оказват могъща помощ за осъществяване на държавната подкрепа, училищата постепенно падат в ръцете на анти-пуританите. Като резултат, училището продължава съществуването си днес като истинската държавна църква на Съединените Щати, посветено на католическа вяра, която вече не е полу-християнски морализъм, а обществен морализъм и социална демокрация.[7]

Християни, които не биха търпели нито за миг идеята за издържани от държавата задължителни църкви, са силни защитници на издържаното от държава задължително образование. Те са интелектуални шизофреници.

Кое ще принуди християните да излязат от държавните училища? Не хетеросексуалните венерически болести, които върлуват в средните училища. Не наркотиците: над 70% от всички гимназисти са ги опитвали. Не насилието в класната стая, което се признава за проблем от всички образователни дейци. Нито насилственото расово интегриране (макар че това отблъсва някои родители, и то не само християни). Какво ще е необходимо за това? Епидемия от СПИН? Дори и това няма да бъде, подозирам аз, макар че е вероятно.

В Тексас само едно нещо може да направи това: десет последователни години от равни резултати на футболните мачове, особено нула на нула. Тогава християнските родители ще се замислят. Това – и само това – би се разглеждало като истински съд от Бога.

Ако всяко баптистко семейство в американския Юг откаже да постави своите деца в държавните училища тази година, цялата държавна училищна система ще се срути изведнъж. Това е властта, която имат християните. Но в сърцата си те са езичници, а в половината от случаите техните местни футболни отбори печелят. Християните остават в училищата.

Тази книга ще ги разгневи.

Каква структура?

Тази книга също ще засегне защитниците на християнските училища. Тя показва, че най-ефективната структура на християнското образование е ориентираното към печалба, плащащо данъци, частно училище. Тази система дава най-голяма власт на родителите, но също прави възможно разделението на труда.

Това заключение ще ядоса по-отявлените защитници на домашното училище, чиито училища рядко могат да извлекат пълна полза от разделението на труда, особено на гимназиално ниво. То също ще ядоса защитниците на неориентираните към печалба, управлявани от съвети (“контролирани от родителите”) училища. Такива училища са много по-бюрократични от ориентираните към печалба училища, тъй като управителите не получават лично печалбите. Такива училища, управлявани от директорски съвет, “под контрола на родителите,” в крайна сметка се оказват под властта на родители на пораснали деца, които отдавна са завършили, не от родителите на настоящи ученици. Така “родителските съветите” са заблуда. Единственото абсолютно родителско училище е домашното училище. Може да има повлияни от родителите училища, но да се нарича бюрокрацията управлявано от родители училище е заблуда.

Накрая тази книга ще отправи предизвикателство срещу идеята за църковни училища, защото тези училища винаги търсят непреки субсидии – финансови или имотни – от църковните членове, чиито деца не учат в училището, или които нямат деца, или които имат друг подход към образованието. Обикновено тези училища поставят твърде много отговорност в ръцете на пасторите, на които не им се плаща за управлението на училището. Църковните училища носят спорове в църквата. Те неизбежно намаляват влиянието на родителите на записаните ученици до степента на непреките субсидиии, които се плащат от други хора.

Много по-добре ще бъде училището да е собственост на семейство, ориентирано към печалба и да е близо до спонсориращата църква, като църквата наема сградите на училището през вечерите и в почивните дни. Но тогава какво става ако друго семейство в църквата желае да започне училище (конкуренция на първото училище), но не може да ползва същата субсидия? Отново, получавате раздори в църквата, които могат да се избегнат.

Решението е свобода. Отговорът е конкуренцията на свободния пазар. Отговорът е принципът на пазара: нещо за нещо. Отговорът е: родителите трябва да плащат пълните разходи за образованието на техните собствени деца, по същия начин, както купуват храна, жилище, фризьорски услуги, подаръци за Рождество и всичко останало. Отговорът е: никога вече принудителни субсидии – нито в името на Бога, нито в името на държавата.

Може би някои църковни членове наистина не могат да си позволят да изпратят своите деца на частни християнски училища. Нека да поискат финансова помощ. Нека дяконите да прегледат финансите на семейството. Нека да предложат начини за съкращаване на разходите. Ако семейството все пак не може да си го позволи, нека дяконите да използват църковни пари, за да финансират частична училищна издръжка. Благотворителността трябва да се отива за тези, които се нуждаят от нея, не за тези, които не се нуждаят (както е случая, когато църквата управлява училището и изисква недостатъчна училищна такса от всяко семейство).

Нека църквите да събират пари за нуждаещите се ученици чрез доброволни, освободени от данъци дарения на управляван от църквата фонд за стипендии. Тогава нека родителите да решат в кое християнско училище да изпратят своите деца. Църквата трябва да подпомага пряко родителите и непряко училищата, не пряко училищата пряко и непряко родителите. Това подкрепя библейския принцип за родителска отговорност за образованието, като църквата е защитник на семействата, не на учителите.

След като завършите четенето на тази книга, ще разбирате този принцип много по-добре.