|
9КОЙ ЗАЩИТАВА СЕМЕЙСТВОТО, И КАК?В изложението на тази книга многократно подчертавам, че Бог притежава семейството, и че му е поверил свещени права. Много от тези отговорности принадлежат само на семейството, а не на другите институции в обществото. Но ние толкова сме свикнали да мислим за държавата като “родител на семейството” (parentiae parens), точно което държавата иска да мислим, че ние оставаме учудени как може нещо да се свърши, ако държавата не изпълнява тази родителска позиция. Например, в последната глава говорихме за образованието. Повече от 100 години нашият народ позволява на държавата да налага закони за “задължително образование.” Защо? Добър въпрос. Дали тези закони са имали успех? Съдейки по графиката по-долу, ние достигаме все по-ниски нива на грамотност.
Ефективни ли са тези държавни закони за задължително образование? Имат ли успех? Очевидно не. Да забравим за способността на държавата, да не говорим за нейното “право,” да закриля семейното образование. Държавата срамно се провали в тази област. Не мисля, че това означава, че държавата няма никаква роля на “закрила,” но когато говорим за образование, тя не е настойник. Затова имаме основание да попитаме: “Кой защитава семейството и как?” Дали семейството е оставено да се защитава само? Преди да се опитам да отговоря на тези въпроси, нека да разгледаме едно дело, което ще ни даде няколко от идеите, които искам да представя. Делото Куинлън Може би си спомняте, че в края на 70-те имаше една важна поредица от съдебни процеси, които стигнаха чак до Върховния съд: Делото Карен Ан Куинлън. Какви бяха проблемите? Карен Ан Куинлън беше младо момиче, което изпада в безсъзнание след трагична поредица от обстоятелства. Тя е можела да бъде поддържана жива само чрез машини. Родителите искат да изключат уредите, защото са смятали, че тя вече е мъртва. По закон, лекарите не могат да разрешат такова нещо. Семейството отнася спора в съда. Тяхната защита се основава на две основни неща. Първо, Карен е упълномощила приживе семейството, че ако тя някога стане неспособна до такава степен, че да бъде поддържана жива само от машини, те трябва да изключат машините. Изглежда, че “през февруари 1974 бащата на приятелка на Карен Ан Куинлън умира от рак. Карен, в разговор със своята майка, Джулия Куинлън, своята сестра, Мери Елън, и нейна приятелка, Лори Гафни, изказала мнение, че ако тя страда от смъртоносна болест, не би желала нейният живот да бъде продължен чрез напразната употреба на извънредни медицински мерки.” Второ, семейството също твърди, че поръчението било “свещено.” Карен вярвала в това, защото църквата, към която принадлежала (Католическа) позволявала “извънредните” средства за животоподдържане да бъдат изключени. Какво е съдебното решение? Първо, относно аргумента за упълномощаването приживе, съдия Мюър казва: “Предполага се, че основният проблем тук е точното душевно състояние на Карен Ан, и се приема, че то е твърде смътно разбираемо; че няма приемственост на намерението; и че има различни действителни ситуации, които ни навеждат на мнението, че не става въпрос за едно и също нещо.” С други думи, съдът не зачита мненията, които Карен изказва, защото не може да установи приемственост, или връзка между тях и това, което действително се е случило. Идеята за “упълномощаване приживе” е отхвърлена. Второ, подходът за “свещено завещание” също не успява. Обобщавайки мнението на съда, макар желанието на семейството да е в “общо съгласие” с римокатолическата общност, няма “конкретен завет,” който да е направен с църквата. Ако има, това е съвсем друго нещо. Какво ни казва това? Държавата приема ролята на “родител” над семейството. Нещо трябва да отправи предизвикателство срещу тази роля, нещо, което има толкова власт, колкото и държавата, макар да не е същия вид власт, а именно Църквата. В Литургии и съдебни процеси (Richard Fenn, Liturgies and Trials) Ричард Фен стига до следния извод относно делото Куинлън: “Способността на отделния човек да отправи ефективно предизвикателство срещу властта на обществената система също зависи от това дали вярата на човека, колкото и традиционна или древна да е тя, е изговорена с авторитета на конкретна религиозна общност, а не само на самия човек.” Църквата е институцията, която е станала спящ великан в нашето общество. Ако надигне своята глава, на държавата ще й бъде трудно да твърди, че “тя” е родител на семейството. Дали това означава, обаче, че държавата няма правилно място в закрилата на семейството? Не, но нейната роля е била объркана. Когато тя защитава, тя го прави по погрешен начин. Какво да кажем за Църквата? Тя също е объркана. Тя се крие в ъгъла на обществото, страхуваща се да изгуби своя 501(с)(3) статут на освободена от данъци институция. (Всъщност, църквите автоматично са освободени от данъци, така че по закон не трябва да се регистрират за някаква допълнителна привилегия под алинея 501(с)(3) от Данъчния кодекс. Но много от тях го правят.) Какво да кажем за семейството? Случаи като Куинлън показват нуждата от хитрост. Къде ни води това? Ние всъщност се докосваме до четвъртия принцип на завета: санкциите. Как така? Държавата злоупотребява със своята власт да санкционира семейството, вместо да го защитава по правилния начин. Така че в наши дни семейството трябва да разбира “кой” и “как” осигурява закрилата. Библията казва, че всяка институция – Църква, семейство и държава – защитава семейството по особен, но не един и същ начин. Тази глава е опит да представя пряко библейско познание, за да изясня ролята на всяка институция в закрилата на семейството. Църквата Църквата защитава семейството по особен начин. Институционалната църква може с основание да се нарече “страж на семейството.” Павел казва:
На Църквата, не на държавата, е дадена отговорността да се грижи за вдовиците. Дадена е цяла съвкупност от наставления. Помощите не трябва да се дават произволно. Вдовиците трябва да са на определена възраст, и трябва да са показали своята вярност. Библейската система не е сляп подход на “подаяния.” “Ако някой не работи, той не трябва да яде!” Но защо на Църквата е дадена ролята да закриля и да подпомага семейството? Изкупителна история Библейската история на семейството хвърля светлина върху ролята на Църквата. Нека да започнем с Битие. На първото семейство беше казано да “завладее земята” (Битие 1:26). Те направиха ли това, което им беше казано? Не. Адам и Ева се провалиха и бяха осъдени, но Бог ги изкупи. Той пожертвува животни, които осигуриха изкупление, или покритие. “И Господ Бог направи кожени дрехи на Адам и на жена му и ги облече” (Битие 3:21). Семейството би било изгубено, ако Бог не осигури изкупление, и не ги върна обратно в Божието царство. В целия Стар Завет тази история се повтаря. Семейството пада, бива съдено, и бива изкупено. Всеки път посланието е: човешкото семейство не може да спаси света. Необходимо е “ново” семейство. Когато стигнем до времето на Христос, Евангелията говорят сякаш има сблъсък между семейството и Христос. При един случай Христос казва:
Дали Исус отрича семейството? Не. В друг случай от Своето служение Той върна детето на неговия баща. Това е свидетелството за дъщерята на Яир.
Това изцеление е символ на възкресението. Забележете, текстът казва, че тя “стана” (41, 42). Това е “символика на възкресение.” Възкресението на Исус донесе изцеление. Но в този случай, това е възкресението/изцелението на семейството! И така, как да обясним факта, че Исус разделя, но също и възкресява семейството? Точно както видяхме в случая с Адам и Ева, семейството не притежава сила да се спаси само. Но това не означава, че семейството е премахнато. Не, изкуплението възстановява семейството чрез Божието семейство. След кръста Божието “семейство” е източник на живот за човешкото семейство. На Църквата, Божието семейство, е дадено настойничество над семействата на църковните членове, грижата за вдовици и сираци и дори осигуряването образование за семействата, които са твърде бедни, за да образоват своите деца. Затова църквите имат законно библейско място в областта на образованието. Държавата няма тази роля. Тя не може да осигури спасение на семейството, нито трябва да приема върху себе си роля, която принадлежи на Църквата. Но какво остава за държавата? Дали това означава, че държавата по никакъв начин не е свързана с “благоденствието” на семейството? Не. Държавата Държавата трябва да защитава семейството като налага смъртно наказание за престъпленията, посочени в Библията. Как това помага на семейството? Мислили ли сте за това, че всички углавни престъпления в Библията са всъщност пряка атака срещу семейството? Помислете върху това, когато четете списъка на апостол Павел за престъпленията, заслужаващи смъртно наказание.
Малкият израз “заслужават смърт” казва всичко. Знаем, че това означава смъртно наказание, защото Павел използва същия израз, когато беше обвинен за богохулство. Той каза, че не е направил нищо, което да “заслужава смърт,” имайки предвид смъртно наказание (Деяния 25:11). Помислете за последствията, които тези смъртни наказания ще имат върху семейния живот в Америка. Убийците ще бъдат осъждани на смърт. Блудствуващите с деца ще бъдат наказвани със смърт, което означава, че порно-индустрията ще умре, защото няма да има никакъв пазар. Абортите ще бъдат прекратени. Погледнато от тази гледна точка, немилостива ли е Библията, когато говори за смъртното наказание по този начин? Не. Отговорността на държавата е да се грижи за прилагането на Божиите закони. Нейната отговорност не е образованието. Нито социалните грижи. Нито жилищното настаняване. Нито печатането на пари. Нито 90% от това, което прави. Вижда се ясно, че всички тези неща нараняват семейството. Тези, които убиват семейството, са крадци и разбойници във и извън правителството. Но какво да кажем за семейството? Има ли нещо, което то може да направи, за да се предпази от всички атаки срещу него? Семейството Да, семейството може да се защити, но “то трябва да бъде хитро.” Нямам предвид “незаконно,” но умело в своите контакти с гражданската власт. То ще трябва да знае закона по-добре от правителството. Има добър библейски пример. Когато апостол Павел беше хвърлен в затвора, той показа, че знае местните закони по-добре от длъжностните лица, които го затвориха. Когато застана пред Фест, римски държавен служител, се проведе следния разговор.
Апостол Павел беше римски гражданин. Той знаеше, че може да се отнесе до римския закон, за да получи честен процес – поне по-честен от този, който беше получил до сега. Освен това, така нямаше да го убият в Ерусалим. Павел знаеше римския закон. Той не беше беззаконник или бунтовник. Въпреки това, той използва закона за разширяването на Божието царство. Вярвам, че точно това става в “битката за християнските училища.” Семействата се отнасят до “Кесаря.” И в повечето случаи, “Кесарят” се произнася в тяхна полза. Наистина, има съпротива и битката се води постоянно. Но тази стратегия е библейска и изпитана и вярна. (Когато престане да работи, можем да опитаме нещо друго.) Семейството може да бъде защитавано. Всяка област има своята роля. Църквата е страж и снабдител. Държавата извършва смъртното наказание върху тези, които са определени в Божието Слово, умъртвявайки по този начин множеството нападатели срещу семейството. Самото семейство има законов изход като познава закона по-добре от “образованите в държавни училища” държавни служители. Обобщение Започнах като зададох въпроса “Кой защитава семейството и как?” Държавата и почти всички останали, които се опитват да “защитават” семейството, го правят по погрешния начин. Затова семейството остава незащитено. 1. Говорих за делото Карен Ан Куинлън, за да покажа, че държавата разсъждава по определен начин, когато става въпрос за защита, и всеки, който иска да защитава семейството трябва да обърне внимание на тези въпроси. 2. Тогава разгледах как всяка област на обществото трябва да защитава семейството.
В крайна сметка става въпрос за бъдещето. Когато семейството бива атакувано, битката е за децата. А те представляват бъдещето. В последния принцип искам да разгледам този много важен въпрос: Кой притежава децата? Отговорът на този въпрос определя какво ще стане с тяхното бъдеще! |
