ВЪВЕДЕНИЕ

Семейството в Америка е под обсада.

Аз знам това.

Вие знаете това.

Всички чувствуваме истината на думите на един обществен учен, “Хората са уплашени. Те виждат как около тях взаимоотношенията се сриват, и се притесняват дали техните ще траят дълго. Но не знаят как да се справят с това.”

Но когато казвам, че семейството е под обсада, имам предвид, че срещу него се води цялостна война!

В множеството области, които засягат семейството, статистиките са тревожни.

Нивото на разводите се е увеличило повече от два пъти след 1971. Смущаващото число 1.2 милиона разводи през 1985 е засегнало 1.8 милиона деца.

Семействата с един родител са нараснали двадесет пъти по-бързо от семействата с двама родители.

По-ужасяващ е нарастващият брой семейства с един родител и деца, които живеят с майка, която никога не се е омъжвала. След 1970 има четирикратно нарастване (2.8 милиона) на децата, които са отглеждани от майка, която никога не се е омъжвала.

Но макар че семейството е под обсада, повечето хора не знаят откъде идва атаката.

Атака отвън

Знаете ли откъде идва атаката?

Изследователите на човешкото поведение рядко са единодушни за каквото и да е, но една статия в броя на Scientific American от август 1974, “Причини за отчуждението,” казва, че има две “обобщения,” в които единодушие при изследванията на нашето общество:

(1) Общественото безредие в нашата цивилизация е резултат на пълно разстройство на семейството, и

(2) “Голяма част от същото изследване показва, че като цяло причините за разпадане не са в самото семейство, а от обстоятелствата, в които семейството се намира и от начина на живот, наложен от тези обстоятелства.”

Точно така!

Познавам толкова много родители, които се опитват да изградят семейство, но като че ли плуват нагоре по течението.

Изглежда сякаш всичко и почти всеки в нашето общество е против семейството – самото нещо, което е най-скъпо за всички.

Има хора, които си придават вид, че защитават семейството, но винаги откриваме, че техните решения са също толкова част от проблема, както решенията, препоръчани от някой, който открито атакува семейството.

Това е като интервюто в броя на Dallas Morning News от 15 март 1979 с Бети Фридън, основателка на Националната Женска Организация и с “майката на Движението за равенство на жените,” Мюриъл Фокс.

Те като че ли се грижат за семейството, признавайки, че то е в “безнадеждно състояние на разруха.” Тяхното предложение: “Оригинални и практични решения.”

Какво имат предвид?

Тяхното определение за семейство разкрива всичко: “Семейство е хора, които живеят заедно с дълбоко посвещение, с общи нужди и споделяне.”

Схванахте ли идеята?

Семейство е всеки, дори лезбийки и хомосексуалисти, “които живеят заедно с дълбоко посвещение.”

Няма значение дали семейството е изградено върху хетеросексуална връзка. Това, което е от значение, е посвещението, дори ако е извратено!

И така, просто защото някой казва, че е “за семейството,” не означава задължително, че наистина е. Той може и да е, и вероятно е, част от нечестната съпротива срещу традиционното семейство.

Но нека да говорим конкретно. “Кои” или “какви” са тези “сили на разпадане,” които водят война? Кой е истинският враг?

Обществен враг №1

Може би сте чували поговорката, “С приятели като теб не се нуждая от врагове.” Не мога да изброя всички “врагове на семейството,” но мога да отлича обществен враг №1: съвременната държавна власт.

Това е истина.

За последните 50 години социалната и икономическата политика на държавната власт, както и нейното законодателство против семейството, нанасят многократни смъртоносни удари. Това не трябва да бъде така. Бог е създал държавната власт да защитава обществото, от което семейството е толкова важна част. Но в нашето общество това просто не е така. Всъщност, всеки път, когато правителството казва че прави нещо в помощ на семейството, внимавайте!

Помните ли администрацията на Картър? През 1979 президентът Картър реши да се опита да “помогне” на семейството, след като то беше изтощено от обществени и икономически сили “извън неговия контрол.” Неговата помощ беше под формата на създаване на “Отдел за семейството,” част от Министерството на здравето, образованието и социалните грижи. Един автор каза, че това е “като да поставиш кози да пазят лехите със зеле.”

Първи в “списъка със задачи” бяха три конференции, започвайки от 1980, които да определят дали правителството, частната инициатива и бизнесът помагат или вредят на семейството.

Колко добре си спомням сесията в Балтимор на конференцията на Белия дом за семейството. Един делегат незабавно поиска конференцията да определи семейството като “две или повече личности, които споделят ресурси, отговорност за решения, ценности и цели, и имат взаимно посвещение във времето.” Звучи подобно на това, което се опитаха да направят г-жа Фридън и г-жа Фокс.

Най ужасяващата гледка беше, че тази инициатива загуби само с два гласа от 761 участници!

Цялата конференция протече по този начин, давайки на либералите обществен форум, в който да променят дефиницията за семейство.

Щеше да стане същото на сесията във Вирджиния, ако една посветена защитничка на семейството на име Джо Ан Гаспър не беше осъзнала какво става и не организира противодействие в последната минута. Събранието във Вирджиния беше изпълнено с подкрепящи семейството жени, които не гласуваха антисемейните резолюции. Но ако тази жена не беше усетила възможната злоупотреба на този форум от антисемейните сили, тя щеше да бъде катастрофа. Както организаторката на анти-семейните делегати по-късно призна лично на нея: “Вие провалихте една година от моя живот.” (Г-жа Гаспър по-късно беше назначена в администрацията на Рейгън на висока длъжност в Министерството на здравето и на човешките услуги.)

И така, “добрият приятел” на семейството Джими Картър се опита да предприеме правителствени действия в подкрепа на модерното семейство, но се провали.

Винаги когато държавната власт се опитва да направи програми за социална и икономическа помощ, самите тези програми създават точно това, което “предполагаемо” се опитват да отстранят. Защо се получава така?

Отговорът е прост: държавата причинява проблемите.

Провалът на държавните програми

Преди години местните власти определяха парични награди за вредни гризачи или животни, които обществото желаеше да унищожи. Те плащаха пари ако някой им донесеше доказателство, че е убил вредител, като например опашка от плъх или уши на койот.

Познайте какво се случи? Ако наградите бяха достатъчно високи, за да повлияят на плановете на хората, в крайна сметка някои предприемчиви хора започваха да се препитават чрез отглеждане на плъхове или койоти. Те носеха купища от опашки или уши и прибираха наградите. Все пак, много по-лесно е да отглеждаш плъхове в хамбар или в обор, отколкото да ги ловиш. Резултатът от паричните награди беше точно обратен на официално заявените цели. Накрая обществото се оказваше с повече нежелани вредители отколкото преди започването на програмата.

Да плащаш на хората, за да не разчитат на себе си

Точно това става, когато държавата се опитва да създава социални програми. Подобно на паричните награди за опашки от плъхове, социалните програми всъщност създават това, което се опитват да премахнат. Разходите на програмите стават все по-високи и по-високи.

Когато правителството дава пари на хора, които са неспособни да се издържат, тя създава стимул хората да станат такива. Тези, които някак са свързвали двата края – които се издържат трудно – сега виждат възможност. Те могат да се регистрират като официално неспособни да се издържат и да вземат лесни пари. За минимално производителните е изгодно да “преминат границата” на официалната бедност. Това ги изважда от свободния пазар (където винаги има поне надежда за увеличаване на отговорността и доходите) и ги вкарва в света на социалните помощи, където има много малка надежда да се избяга от порочния кръг на бедността.

Цялата теза на Чарлз Мъри в неговата подробна книга Загуба на територия (Charles Murray, Losing Ground, 1984) е, че програмите за “социални грижи” от началото на 60-те години са увеличили бедността, престъпността и социалните помощи сред малцинствата. Доста поразително твърдение от човек, който е политически либерал в много от своите възгледи!

Можем да кажем, че свободният пазар реагира на паричното търсене, независимо за какво е това търсене. Ако има ново държавно търсене на жертви на бедността, тогава пазарът ще отговори и ще произведе такива жертви в по-голямо изобилие отколкото преди започването на програмата.

Семейството

Когато става въпрос за семейството, няма разлика. Виждаме същия процес.

Икономическата политика на правителството се противопоставя на семейството. Правителството стана семеен враг №1.

Забележете в графиката по-долу, че годините 1960-1980 създадоха изключително високи нива на извънбрачни раждания. През 1960 около 224,000 деца са родени от самотни майки. Но през 1980 броят е скочил на 665,747.

Защо?

Мъри посочва, че именно през този период на историята се появяват всички схеми на Великото Общество. Колкото повече държавата се намесва в социалните грижи, толкова повече нарастват незаконородените деца.

ФИГУРА 9.1
Незаконородени деца на 1,000 раждания по расова принадлежност

Толкова е просто. Държавата не може да премахне бедността със закон. Вземете една област, коя да е област, и ще откриете, че въвличането на държавата в социалните въпроси носи бедствие. Статистиката за извънбрачните раждания е очевидна. Дали има и други примери?

Създадени от държавата проблеми с осиновяването

В Съединените Щати днес се убиват годишно около 1,5 милиона бебета в утробите на майките. Общият брой за целия свят се изчислява от държавните агенции на 35 милиона годишно.

Днес е също трудно да осиновите дете. Не че много хора не искат да осиновят деца, а има многобройни препятствия пред осиновяването, повечето от които са създадени от държавата, и те дават отражение върху проблема с абортите.

Как се получава така?

Държавата поставя “максимална цена” на плащанията за осиновяване и за разходите за майчински грижи, които са толкова ниски, че всъщност не покриват разходите. Твърди се, че държавата иска да предотврати “търговията с бебета” и поставя максимални цени, например в окръг Колумбия, на 2,500 долара. Това означава, че агенцията по осиновяване не може да плати за домашни грижи за бременната жена. Това затваря един възможен изход за бременното момиче. Тя често намира, че е по-лесно и по-евтино да убие детето в абортивната камера (клиниката за аборти).

Ето класически пример как “свободнопазарният” подход към нежеланите бременности би бил изгоден за майките да доносват децата си до раждане и ще позволи осиновяването на децата.

Нека да изясним нашата терминология. Библията е ясна: отвличането на човек носи смъртно наказание (Изход 21:16). Библията учи, че общество, което почита Бога, трябва да налага възможно най-високото наказание за отвличане на човек, за да обезсърчи това деяние. Поради тази възможна опасност е законно за държавната власт да изисква от агенциите по осиновяване да следят много внимателно източниците за издръжка на всяко дете и да ограничават законните осиновявания до сделки с тези агенции, които спазват правилата.

Второ, Библията е ясна, че развратът е зло. Той трябва да бъде ограничаван от властта, но не от държавната власт. Трябва да бъде ограничаван от църковната и семейната власт. Църквата има законна отговорност за морала на своите членове. Ако родителите не успеят да дисциплинират своите деца, тогава Църквата трябва да се намеки с някаква дисциплина (Матей 18:15-18).

Но семейната власт трябва да бъде главният ограничител на разврата. Главата на семейството, от което е забременялата дъщеря, трябва да реши дали да изиска брак между съгрешилата дъщеря и нейния съучастник. Ако решението на родителя е против брака, той може да изиска мъжът (или неговото семейство) да платят достатъчна сума, за да платят за раждането на бебето – не за неговата екзекуция, а за неговото раждане. Държавата няма някаква независима власт в това отношение; тя просто подкрепя решението на законната власт на родителя (Второзаконие 22:28-29).

Накрая, ако неомъжената дъщеря се съгласи семейство-осиновител да плати за разходите, тя може да запази парите, платени от нейния съучастник – това, което в някои общества се нарича зестра. Това й дава някакъв защитен капитал преди да влезе в брак – нещо, което е нейно, и което тя взема със себе си в брака. (Между другото, бащите на младоженките в Америка плащат за скъпи сватби, а гостите носят много подаръци. Ако това не е зестра, то е само заради нетрайността на даровете; в обществата със зестра бащата дава на булката сребро или други активи, и това е нейна доживотна собственост – защита в случай, че нейният съпруг я изостави.)

Всеки опит да се обяви такава осиновителна сделка за “продажба на бебета” на свободния пазар е заблуда. Идеята е, първо, да се постави финансов стимул за запазване на живота на детето (чрез разходите за осиновяването), и второ, да се намали стимулът за незаконно прелюбодеяние (чрез родителската власт над неомъжената двойка).

Но държавната власт се намесва в първия случай, и отказва да подкрепи втория, и затова става главен противник на семейството. Всъщност, Националната агенция по осиновяване се оплаква, че в някои области на страната на роднините не се разрешава да осиновят дете заради строгата възрастова граница от 40 години.

Тази политика против осиновяването непряко субсидира клиниките за аборти. Държавата трябва да прекрати субсидиите. Всъщност, почти винаги бедните семейства с любящи родители са много по-добри от “данъчно субсидирания,” ниско квалифициран, държавно удостоверен приют за сираци.

Правителството и разводите

През 1981 г. Най и МакДоналд направиха проучване, в което зададоха въпрос на основните групи ръководители, “Трябва ли в тази страна разводът да е по-лесен, или по-труден, отколкото е сега?” Резултатите са описани по-долу.

МНЕНИЕТО НА ОСНОВНИ ОБЩЕСТВЕНИ ГРУПИ ЗА РАЗВОДИТЕ

Погледнете двете групи, които дават най-нисък отговор в категорията “по-труден”: правителството и съдебната система.

Това означава, че имаме огромна разлика в ценностите между народа и държавата. Това означава, че държавата е за семейството само когато наближават избори, но е за развода по всяко друго време.

Това означава, че и тайно, и открито държавата е във война със семейството.

Това ми напомня за един поразителен случай, за който съм чувал. Макар че не е станал в Америка, той със сигурност представлява същия тип практика в тази страна. В London Times от 20 май 1978 се съобщава, че на една жена е даден развод с нейния съпруг, който си подсвирквал и пеел.

Г-н Уолтър Джъдж, на шестдесет и седем години, проявявал навика си да си подсвирква и да пее до такива крайности, че неговата съпруга го счела за нетърпим. . . . На г-жа Джъдж е даден развод, понеже бракът бил разстроен заради необяснимото поведение на нейния съпруг.

Семейството е под обсада. То е атакувано от всички страни. Най-големият враг е самата държава. Какво трябва да направим? Има ли отговор?

Да!

Библейски инструкции за семейството

Изглежда, че вече сме опитвали всичко останало.

Какво да кажем за Библията? Едно време нашият народ е вярвал, че тя е мярката, според която трябва да се измерва всичко, включително и семейството.

Колко хора днес вярват в това? Не се изненадвайте. Все повече и повече хора осъзнават, че сме се отклонили от нашата библейска основа! Но те не знаят какво да направят.

Тук стигаме до целта на тази книга.

Никой човек със здрав разум не би помислил да строи къща без някакви инструкции, които да следва. Въпреки това милиони американци се опитват да изградят своите семейства без да се съветват с Божиите инструкции, Библията.

Не е ли вярно, че бихме имали успех, ако го правим по Божия начин?

Затова, преди да можем да се защитим срещу враговете на семейството, и конкретно срещу икономическата и правна политика на държавата, трябва да послушаме Бога!

Мисля, че трябва да зададем един много основен въпрос: Кой притежава семейството?

Открил съм, че много хора не осъзнават, че именно в това е същността на всички проблеми относно семейството. Ако не притежаваш нещо, не го контролираш. Това изглежда толкова очевидно, нали? Но колко често сте откривали, че източника на един проблем е просто в това, че не сте осъзнавали очевидното?

Напълно очевидно е, че държавната власт знае, че това е главният въпрос, на който трябва да се отговори.

Откъде знам това?

Погледнете законодателството, което идва от съдебната власт. Спомнете си, това е групата на съдебната власт, която даде толкова слаб отговор по въпроса за развода.

През последните 50 години държавата систематично въвежда закони, с които да отнеме семейството от неговия законен Собственик.

Ако не ми вярвате, трябва да прочетете тази книга. Дори ако ми вярвате, сигурен съм, че не знаете за 10-те съдебни дела, които промениха семейния живот в Америка. Вие също трябва да прегледате съдържанието на следващите страници.

Кой притежава семейството е организирана в два раздела: принципи и практическо приложение.

В частта за принципите ще представя 10 принципа в отговор на въпроса, “Кой притежава семейството?”

Всяка глава се съсредоточава около важно съдебно дело, което нарушава или един от десетте принципа. Тъй като повечето от скорошните съдебни дела относно семейството са атакували семейството, мнозинството от примери, които използвам, са негативни.

Според мен, това са 10-те съдебни дела, установили прецеденти, които или са променили, или биха могли да променят живота на нашите семейства. Подчертавам, аз не си измислям тези тревоги. Тези тревоги са законов факт.

В частта на практическото приложение искам да ви кажа конкретно как всяка една от областите на обществото – семейство, църква и държава – могат да върнат собствеността на законния собственик.

Когато завършим, ще знаем кой притежава семейството, какво означава това и как отново да възстановим семейството в нашето общество.

Но първо, трябва да разбираме кой притежава семейството. Държавата? Църквата? Родителите? Те ли притежават семейството?

Нека да погледнем първата глава, за да разберем.