Бракът, установен в рая, предполага време и история. Тъй като историята е движение, тя включва раждане, зрялост и смърт. Всяко поколение изпълнява своето предназначение и друго поема пътешествието в историята, която е предназначение и привилегия на човека. Когато Бог установи брака в Едем, преди да съществуват родители, Той постанови “Затова ще остави човек баща си и майка си и ще се привърже към жена си и те ще бъдат една плът” (Бит. 2:24). Значението на този стих е много голямо. Миналото трябва да бъде почитано; понякога, когато е необходимо, почитта към родителите изисква тяхното икономическо обезпечение. Но човек трябва да напусне баща си и майка си и да се привърже към жена си. Той трябва да напусне една институция, за да създаде друга. Миналото трябва да се почита, но историята трябва да продължи напред. Старата власт се почита според конкретна Божия заповед (Втор. 5:16), но почитта към старата изисква създаване на нова власт. Новият съпруг трябва да установи своя собствена област на господство в семейство и призвание. Непроменимата власт не е от този свят: тя е върховният и триединен Бог и Неговото открито и непогрешимо слово. Човекът принадлежи на времето и на историята, и докато е във времето, трябва да остане в историята. Извращението на греха е това, което подтиква хората да отхвърлят небето и вечността, и тогава води до отричането на времето и историята като се опитва да я превърне в рай. Резултатът е ад на земята.

Р. Дж. Ръшдуни[*]

ВЪВЕДЕНИЕ НА РЕДАКТОРА
от Гари Норт

Не бойте се от ония, които убиват тялото, а душата не могат да убият; но по-скоро бойте се от Онзи, Който може и душа и тяло да погуби в пъкъла (Матей 10:28).

Бог е постановил три институционални монопола: семейство, църква и държава. Всеки от тях е установена от Бога институция. Всеки от тях е завет. Има само три институционални заветни управления. Заветът винаги се отличава с клетва, или явна (църква, семейство), или понякога неявна (държавно гражданство) и само понякога явна (държавния съд). Всяко едно от тези управления трябва да защитава другите и всяко заслужава защита от другите.

Клетвата е от централно значение във всеки завет. Тя включва призоваване на Божия гняв върху полагащите клетвата, във времето и във вечността, при всяко нарушаване на условията на клетвата. Когато страхът на хората от Божия съд при нарушаване на условията на клетвата намалее, силата на заветните институции също намалява.

През двадесети век главната институция в представите на повечето хора е държавата, или гражданската власт. Живеем в епоха на религия на силата. Религията на силата учи, че силата прави правото, и следователно мощта е права. Логичната цел, очевидно, е стремежът към властта. Ако някой избере да не се стреми към власт, е изкушаван от другата голяма популярна религия, религията на бягството. Човекът се опитва да избяга от хората, които използват властта.

Има трета религия: библейската религия на господството. Тя се стреми към цялостното Божие царство, видимо, както и невидимо царство, управлявано от Божия открит закон. Неговите поддръжници действуват с увереността, че всички други ценни неща ще бъдат добавени за хората, които се стремят към установяването на Божието царство (Матей 6:33). Тази трета религия най-после преживява съживление. Тя беше изпаднала в сън повече от 300 години. Тя е заплаха – не, тя е заплахата – за привържениците на религията на силата.

Отслабени завети

За нещастие, институционалната църква не се приема сериозно през тези дни, нито от хуманистите, нито от обикновения член на църквата. Заветната заплахата на църквата от отлъчване не плаши много членове, особено при протестантите. Църквите отказват взаимно да уважават отлъчвания и в резултат са намалили своя авторитет до нула. Сега, когато се намират все повече под обсадата на местния данъчен агент, на образователния бюрократ и дори на прокурора (например, случаят в Оклахома с църква, която бе успешно осъдена от доказана прелюбодейка заради това, че църквата я е отлъчила), те започнаха да откриват цената на историческото безсилие.

Църковните служители вече не вярват, че те, като ръкоположени служители на Църквата, притежават дадената от Бога власт и отговорността пред Бог да хвърлят институционално хора в ада, освен ако тези осъдени хора не се покаят публично. Те вече не вярват в думите на Христос към служителите на църквата: “Истина ви казвам: Каквото вържете на земята, ще бъде вързано на небесата; и каквото развържете на земята, ще бъде развързано на небесата” (Матей 18:18). Изгубили вяра в своята власт да осъждат институционално вечните души на хората, те също са изгубили вяра в институционалната власт на църквата. Но, ако служителите на църквата са изгубили вяра в тази жизнено важна власт на църквата, каква защита могат днес да очакват от самоналожения страх от езичниците?

Това оставя семейството като заветната институция, която се възприема от хората като способна да се защити от незаконните посегателства на държавната власт. Но семейната власт също е под обсада. Както е със загубата на власт, понесена от църквата, загубата на семейната власт идва като резултат от това, че самите членове на семейството изоставят своя страх от Бога, пред Когото е положена семейната клетва. Броят на разводите рязко се увеличи – публично признание за липсата в хората на заветен страх от Бога. Членовете на семейството вече не вярват, че положената пред Бога клетва има някакъв вечен смисъл, да не говорим някаква заплаха от съд. Клетвата пред Бога е изгубила своята власт извън държавните съдилища, където престъпването на клетвата е все още наказуемо деяние – наказуемо от държавата, но не от Бога, както се смята. Хората сега се страхуват само от онези, които могат да убият тялото.

Така, загубата на вяра в Бога, Който налага всички три заветни клетви в историята е довела до монопол на държавната власт в историята. Държавата може да убие тялото, или поне да осъди тялото на затвор. Тъй като хората вече не вярват в земната или вечната валидност на никоя институционална изява на властта на Бога да унищожава тялото и душата в ада, клетвата на църквата и на семейството се считат или за незначителни, или за валидни само когато са подкрепени от държавната власт. Държавният завет е единствения завет, на който се обръща голямо внимание днес.

Църквата се е плъзнала надолу към обществено безсилие. Семейството я следва. Само държавата остава като сила, която се възприема сериозно в историята – а историята все повече е единственото нещо, което хората приемат на сериозно.

Промяна във възгледите

През последните две десетилетия започна промяна на възгледите. Християни и нехристияни започнаха да осъзнават историческата заплаха от разпадане на семейната структура. Те започнаха да виждат това, което Сталин видя през 1936, когато прагматично наложи строги държавни закони, защитаващи руското семейство срещу отровите на първоначалните марксистки теории, които поощряват свободната любов и премахването на семейството. Той видя, че теориите на марксизма за семейството ще унищожат Съветския Съюз, затова новите закони направиха развода труден, аборта незаконен, а хомосексуализма еднопосочен билет към Архипелаг Гулаг.

Едва след 1964 Съветите изоставиха това сталинистко про-семейно наследство, точно по времето, когато на Запад започна истинска хуманистична атака срещу семейството. През 1965 в целия Запад от издателствата започна да излиза литература в защита на абортите. Фондациите Рокфелер и Форд похарчиха над 264 милиона долара в периода 1965-76, за да прокарат пропаганда за семейно планиране.[1]

Едновременно с това в Съединените Щати движението на независимите християнски училища тръгна на пълна скорост (е добре, на средна скорост). Нарастващ брой християни най-после осъзнаха истината на казаното от църковния историк Сидни Мийд, “системата на държавните училища на Съединените Щати е държавно установена църква.”[2] Те най-после решиха да извадят своите деца от държавната църква на хуманистите, принудително финансирана за сметка на 60 милиона християни.

Удивителният успех на ориентираното към семейството служение на Джеймз Добсън (автор на бестселъра Смелост да дисциплинираш, James Dobson, Dare to Discipline) – той получава 150,000 писма на месец – и пренебрегнатият от медиите успех на семинарите на Бил Готард “Основни идеи на младежта,” които напълниха стадиони, без да са рекламирани, показват, че християните започнаха да възстановяват своята увереност в семейството като заветна институция. Възможността за разпадане на семейството не е просто опасност в близост до дома; тя е опасност за дома. Провалът в семейството не може да бъде пренебрегнат както може да се пренебрегне (за известно време) провалът на църковната власт.

Обявяване на война

Това, което нарастващ брой християни започнаха да разбират след 1980, е, че тяхната подновена подкрепа за семейството неизбежно ги въвлича във война срещу държавата. От повече от един век държавата постепенно изземва семейната власт, а след 1965 още по-ускорено. Така това, което първоначално изглежда само защита на целостта на семейството, неизбежно води до война срещу незаконната държавна власт. Това е война между две непримирими религии, религията на Библията и религията на обожествяващия държавата светски хуманизъм. Не може да има траен мирен договор между двата лагера. Ще има победители и губещи, в историята и във вечността.

Хуманистите ще бъдат губещите, не само във вечността, но също и в историята. Страхливите отстъпващи християни отказват да повярват в това, и затова стоят в периферията на живота, както са стояли там повече от век. Те ще продължат да викат към войските на религията на господство да се оттеглим, да сключим още една невъзможна сделка с хуманистите и да се задоволим само с временно примирие. Временните примирия със Сатана не траят дълго, било с държавните училища или със Съветския Съюз. Това е война до смърт.

Тази книга е призив към християните да се присъединят към побеждаващата страна.