10

БИБЛЕЙСКАТА ПАРИЧНА СИСТЕМА

Никому не бъдете длъжни за нищо . . . (Римляни 13:8).

В Глава Седма на Да наследим земята (Gary North, Inherit the Earth), друга книга от серията Библейски Инструкции (Biblical Blueprint Series), разглеждам дълговото робство. Библията смята дълга за форма на слугуване: "И който взема назаем е слуга на заемодавеца" (Притчи 22:7б).

Никоя парична система, основана на дълга, не е библейски законна. Такава система заробва икономиката под онези, които определят паричните правила на играта. Ако парите не са дългови пари, Федералният Резерв и другите централни банки не биха могли да съществуват. Стремящият се към печалба елит, който паричната политика на един народ, не би могъл да упражнява никаква власт. Пазарът би определил кое е пари и кое не е. Пазарът би определил какви да са преобладаващите лихви.

Библейските принципи за парите са много ясни:

Библейският възглед е ясен: На държавата не трябва да се поверява правото да издава пари.

Днес това е радикално виждане за парите. Би било също толкова радикално в някоя от древните империи. Те са били империи, които са искали пълната власт. Те са централизирали властта. Обявили са себе си за божествен ред. Затова обявили монопол върху издаването на пари.

Държава, която си присвоява властта да издава пари, и особено единственото право да издава пари, си присвоява правото да злоупотреби с доверието на хората. Нещо повече, в историята малко държави са успявали да задържат това право без да мамят жителите си. Всъщност има само един пример в човешката история на стабилни пари в продължителен период: Византия (Източната християнска Римска империя: 800 години на златни монети).

Освен това банкерите на частичния резерв успяват почти винаги да вземат от държавата властта да създават пари. Централните банкери в крайна сметка изместват държавата като господствуваща власт над парите. Политиците обикновено са твърде заети с купуването на гласове с парите от данъци, за да отделят голямо внимание на подробностите на централното банково дело. Така че държавните пари в крайна сметка стават пари на банкерите.

Сребро или злато

Една от честите грешки, които аматьорите самоуки икономисти са склонни да правят, е да си въобразяват, че стойността на всяко нещо е постоянна. "Златото не си променя стойността; всичко се променя по отношение на златото." Чел съм твърде много брошури, които казвaт такива неща.

Само едно нещо има постоянна стойност: Библията, Божието Слово. Но дори и то няма постоянна пазарна стойност.

Хората откриват златото. Те също намират по-евтини начини да извличат повече злато от рудата. Хората също откриват и среброто. Затова предлагането на злато се променя, а също се променя и предлагането на среброто. Търсенето на двата метала също се мени. Така че как е възможно да не си променят стойността? Те променят стойността си всеки ден на световните пазари и стойността им един спрямо друг също се променя. Всяко така наречено 16-към-едно отношение между среброто и златото е измислица на човешкото въображение; това е наследство от ранния ценови контрол на правителството на САЩ в края на 18 век – наследство, което дава възможност за действие на Закона на Грешъм, постепенно изваждайки от обръщение среброто или златото, в зависимост от това кое е изкуствено подценено от федералното правителство в даден момент от американската история.

Проблемът е, че хората мислят, че трябва да има само едни “главни” пари, чиято стойност се определя от правителството. Но ние доброволно използваме хартиени пари, чекове, кредитни карти и монети: едноцентови, петцентови, десетцентови и др. Използвали сме сребърни монети, а преди това – златни. Някога сме използвали частни банкноти, преди федералното правителство да започне да ги облага с данъци и банките са преминали към чекове (необлагани с данъци).

Защо смятаме, че се нуждаем от една "главна" форма на определени от държавата пари? Единствената определена от държавата форма на пари, която е законна, са данъчните пари. Държавата има право да определя какво ще приеме като плащане измежду различните видове от частно произведени пари, които са установени чрез пазарната конкуренция. Но на държавата не може да се повери издаването на нейни собствени пари. Тя винаги злоупотребява с това доверие. Тя фалшифицира собствените си пари. Тя създава инфлация.

Конституцията на САЩ посочва, че само златото и среброто могат да бъдат издавани от щатските правителства като законни пари (Член I, раздел 10). Бащите-основатели ясно са осъзнавали ограниченията, които металните пари поставят върху държавата. За нещастие те отказват да поставят правителството на САЩ под подобно ограничение. Първата голяма политическа битка на федералното правителство след Конституцията е била относно установяването на частно притежавана централна банка, каквато е искал Александър Хамилтън и на каквато се е противопоставял Джеферсън. Хамилтън печели, и Съединените щати започват своята дълга, макар и с прекъсвания, история на централна банка с частичен резерв.

Важната идея е, че не трябва да се разрешава на държавата да установява някаква постоянна цена между две форми на пари. Тук не говоря за складови разписки, които действуват като заместител на металните пари. Ако една складова разписка обещава да се плати една унция злато, трябва да има една унция злато в запас. Тук говоря за разменната цена на два вида създадени от пазара пари: злато за сребро; мед за сребро; долар за йена, и т.н. Държавата не трябва да налага ценови контрол на нищо, включително и на парите.

Определянето на постоянна цена между среброто и златото довежда в действие Закона на Грешъм. Изкуствено надценените пари ще извадят от обръщение изкуствено подценените пари. Златото и среброто не са защитени срещу този закон за пари с контролирана цена. Много правителства, включително и правителството на САЩ, са се опитвали да открият "съотношението" между цената на златото и среброто, и неизбежно това довежда до изчезването на един от двата метала. Единият от тях изкуствено ще бъде изкуствено подценен в сравнение с това, което определя свободният пазар. Определянето на разменна стойност между две форми на пари е просто още един безплоден пример за държавен ценови контрол.

Никога не забравяйте, че няма такова нещо като контрол върху цените. Има само контрол върху хората. Контролът върху цените всъщност ограничава това, което е позволено на хората. Той отнема тяхната свобода.

Подобно, държавата не трябва да поставя контрол над лихвения процент. Определянето на максимален лихвен процент ограничава доброволните споразумения между заемополучатели и заемодатели. Държавата трябва да насърчава всички морални, законни договори, а в Библията няма нищо, което да посочва, че даден лихвен процент е неморален.

Златният стандарт

Теоретично златният стандарт не е по-добър от кой да е друг стандарт за честни пари. Единственият стандарт, който е важен, е стандартът на пълен банков резерв, заедно със стандарта за верните везни.

Исторически златото заедно със среброто е било един от най-предпочитаните стандарти. То притежава всички характеристики на парите: делимост, преносимост, трайност, разпознаваемост и оскъдност (висока стойност по отношение на тегло и обем). Златото винаги е било паричен стандарт.

Най-важно, златото е рядък метал. Следователно е скъпо за добиване. Не много ново злато влиза в обръщение всяка година. Това прави цената му относително стабилна, като нормално се увеличеве по отношение на масово произвежданите стоки и услуги. Нормално в производителна, развиваща се икономика цените на стоките в злато би трябвало бавно да падат.

Държавите вероятно трябва да събират данъците в злато. Златото е удобно. Приходите в други пари могат да бъдат изчислени (с дневни или месечни пазарни цени) в злато. Държавите също трябва да плащат в злато.

Ако държавата започне да издава "данъчни монети,” тя вече е започнала бавния зловещ процес на завземане на властта над парите. По-добре е държавата просто да определи броя унции от чисто злато, а да остави данъкоплатеца да избере формата. Ако някоя фирма мами, тогава държавата има висок стимул да я съди. Добре е за държавата да преследва онези, които нарушават изискването за честни мерки и теглилки.

Ако държавата каже, че само златото трябва да е в обръщение, това е ограничение върху личната свобода. Ако държавата каже, че само златото е законни пари (законово задължителна форма на пари), това също е нарушение на личната свобода. Нека хората да решат как и какво използват като пари, само без използване на частичен резерв.

Традиционният златен стандарт изисква от държавата да определи своите официални пари в тегло и чистота на златото, и след това да купува и да продава злато на тази определена цена. Това вкарва държавата в бизнеса с пари. Няма свидетелство за тази практика в старозаветния Израел. Новозаветният пример е Римската империя – която не е морален пример за подражание.

Традиционният златен стандарт е по-добър от декретните (необезпечени) пари, но дава твърде голяма власт на държавата. Той също позволява на държавата да "променя правилата" за свое удобство, т.е. да променя паричната единица (обикновено като мами настоящите притежатели на книжни пари: по-малко злато за парична единица), или да забрани на гражданите да теглят злато от банките. По-добре е държавата да надзирава частните издатели на злато и на складови разписки за злато, и след това да събира данъците си в определена форма от частните пари. При такава система политиците имат по-голям стимул да надзирават източника на данъчни печалби за държавата, отколкото да надзирават собствените парични дейности на държавата.

Това, което свободата произвежда, е паралелни стандарти. Различни форми на пари се съревновават една с друга. Държавата не трябва да установява постоянна бюрократична цена между парите. Тогава решенията на свободните хора могат да определят коя форма или кои форми на пари са най-приемливи. Няма нищо магическо в парите. Те просто са най-търгуваната стока. Това го установява пазарът, а не принудителната сила на държавата. Парите са продукт на доброволната човешка дейност, а не на бюрократично устройство. Парите са продукт на свободата и те на свой ред налагат свобода.

Банково дело

Как ще изглеждат банките със 100% резерв? Не можем да бъдем сигурни. Бизнесмените са находчиви. Все ще намерят начин да мамят. Но бихме могли да очертаем основните неща.

Най-важното е, че вече няма да съществуват щатски или федерални лицензи за банки. Държавният монопол над създаването на пари ще свърши. Моделът ще бъде “банково дело по собствено желание.” Едно единствено законово правило ще ограничава банките: никакъв частичен резерв.

Какво означава това? Първо, всеки вложител ще има избор. Първо, той може да вложи парите си в банка за съхраняване и да плати такса за услугата. Разбира се, това ще бъде друга форма на банков трезор. Банката ще отдели тези влогове и няма да позволи даването им назаем. Не само няма да се дава лихва върху тези влогове, но и ще се плаща такса за тях. "Безплатната" услуга показва кражба някъде в системата: нарушение на правилото за 100% резерв. Единственият начин за банката да печели от такива влогове ще е чрез таксуване на потребителя за извършените услуги. Очевидна услуга ще е привилегията да се пишат чекове.

Второ, ще има друг вид влог, от който могат да се дават заеми. Тези заеми ще са за определен период при съгласуван лихвен процент. На вложителя ще е даден избор: по-висок лихвен процент, но без банкова гаранция за връщането на парите от наемателя, или банкова гаранция за връщането на парите при по-нисък лихвен процент.

Заемите ще са истински заеми. Няма да има клауза за по-ранно изтегляне на парите от страна на вложителя. Заетите пари ги няма. Не може двама човека, вложителят и заемополучателят, да пишат чекове за един и същ влог. Ако вложителят се нуждае от парите по-рано от падежа на заема, той би могъл да вземе заем от банката, използвайки разписката за влога си като гаранция.

И двете страни на заема ще са за един и същи период от време. Така банките няма да могат да "заемат дългосрочно,” и да "наемат краткосрочно.” Няма да могат да дават заеми за дълги периоди от време, а в същото време да гарантират връщането на влога при поискване. Това правят извратените собственици на складове, които издават повече разписки за злато отколкото имат злато в резерв, и тогава използват златото, което е вложено от едни, за да платят на други, които теглят злато. Всяка сделка ще е с определено време. Няма да има дългосрочни заеми без дългосрочни заемодатели.

Това ще предпази банковата система от изчерпване. Това също ще предпази обществото от създаването на фалшифицирани пари от частичен банков резерв.

Държавните банкови инспектори ще проверяват банките по същия начин, както проверяват везните на продавачите на дребно. Ще проверяват дали всеки заем има съответствуващ влог. Въпреки че ще е позволено на банката да обединява в един фонд заеми с един и същи срок на изплащане (за да намали риска за вложителя, че “неговият” длъжник може да не върне заема), никой заемодаващ вложител няма да има правото да пише чекове. Това право ще се дава само на тези, които влагат парите си в сметка за съхранение и плащат такса за това.

Това може да звучи объркващо, но не е толкова объркващо, както централното банково дело, изискванията за частичен резерв, превръщането на дълга в пари и другите ужаси на съвременната банкова система.

Програмата за 100% банков резерв е ясна в принципите си: нещо срещу нещо, нищо срещу нищо. Нищо не е "безплатно.” Никакви неизпълними обещания: "Можете по всяко време да пишете чекове за пари, които вече са дадени на заем, така че ние да ви плащаме лихва." Когато ви обещаят употреба на пари, които вече са били дадени назаем, трябва да знаете, че ви мамят. Когато дори ви платят лихва върху пари, които може да използвате по всяко време, вие наистина знаете, че ви мамят.

Ако Блонди отиде при Дагууд и го помоли да й даде пари назаем, за да си купи нови шапки, и в същото време му обещае, че той винаги може да си вземе обратно парите, заедно с лихвата, която тя ще му плаща върху тях, той вероятно няма да й повярва. Дори Дагууд не е толкова глупав. Но той ще си вложи парите в сметка, където ще му платят лихвите СЕГА. Защо? Защото банката му обещава, че има още 5,000 други Дагуудовци, глупави като него, така че те се обезщетяват един друг и работата върви.

Точно както вървеше през 1930-33, когато 6,000 банки в САЩ фалираха. Или както вървеше в масовата инфлация в Германия през 1923, когато на черния пазар в крайна сметка един долар купуваше единадесет трилиона германски марки.

Банки и господство

Библията казва да не дължим нищо на никого (Римляни 13:8). Това е добро правило за християни. Но тя също казва, че белегът за благословена от Бога нация е, че хората ще заемат на чужденци, довеждайки ги така под някаква степен на подчинение.

На евреите беше позволено да дават заеми на пришълци в страната си и на чужденци, и да получават лихви и след седмата година. Защо? Защото дългът е средство да довеждаш другите хора под твоята власт. Библията учи, че злите хора трябва да бъдат под властта на Божия закон, налаган от Божиите хора. Даването на заеми на други хора е средство за господство.

По време на Божието благословение Израел щеше да дава заеми в чужди страни. "Господ ще ти отвори доброто си съкровище, небето, за да дава дъжд на земята ти на времето му, и да благославя всичките дела на ръцете ти; и ти ще заемаш на много народи, а няма да заемаш назаем." (Второзаконие 28:12).

По времето на Божие проклятие Израел щеше да влезе в дългове към чужденци: "Чужденецът, който е всред тебе, ще се издига горе и по-горе над тебе; а ти ще пропадаш по долу и по-долу. Той ще заема на тебе, а ти не ще заемаш на него; той ще бъде глава, а ти ще бъдеш опашка." (Второзаконие 28:43-44)

Смисълът е ясен: даването на кредит е средство за подтисничество в ръцете на зли хора, но даването на кредит е средство на господство в ръцете на Божиите хора. Божието царство трябва да се разширява над етичните бунтовници. Етичните бунтовници са биват впримчени и доведени под Божията власт чрез дългове.

Но християните не трябва да са глупави. Не трябва да дават пари на заем на онези, които не искат да ги връщат. Това би ги вкарало в капан. Техните представители, ориентираните към печалба банкери, ще бъдат по-внимателни в избирането на достойни за кредит заемополучатели, ако държавата и удостоверените от нея банкови монополи не осигуряват лошите банки за сметка на данъкоплатците.

Християните трябва да искат да влагат парите си в банки със 100% резерв, като по този начин позволяват на нехристияните да се научат да служат чрез дългово робство. Обременените с дългове езичници могат да се научат като чираци какво означава да работиш усилено за взискателен надзирател. Ще мислят два пъти преди да отново влязат в дългове.

Обобщение

Библейската идея за свобода в парите е същата както библейската идея за свободата въобще. Държавата трябва да забрани измамата и насилието. Останалото зависи от отделните хора.

Частичният банков резерв е измама. Той е нарушение на библейския принцип за честни мерки и теглилки. Обезценяването на металните монети е измама. То също е нарушение на принципа за честните мерки и теглилки. Издаваните от държавата пари са нарушение на властта на потребителите над парите. Това е власт, с която държавата в края на краищата неизменно злоупотребява.

В тези общи рамки всичко останало е позволено. Сребърни пари, златни пари, платинени пари, сол, вампуми, всичко. Нека купувачът да решава и нека купувачът да внимава. Договори трябва да се сключват по всякакъв начин, избран от участниците, с каквато и форма на пари, с която са съгласни.

Развитието на библейската парична система е основано на следните схващания:

1. Длъжникът е слуга на заемодателя.
2. Дълговете трябва да бъдат избягвани.
3. Парите не трябва да се основават на дългове.
4. Честните мерки и теглилки трябва да се налагат от държавния закон.
5. Многократното задлъжняване е измама и следователно е незаконно.
6. Частичният банков резерв е многократно задлъжняване.
7. Никой не трябва да бъде принуждаван да приеме коя да е форма на пари (никакви закони за официални пари).
8. Държавата може законно да установи формата на частно издавани пари, която тя ще приема като плащане на данъци.
9. Големите банки в края на краищата завземат контрола над държавната парична политика, и така правителството излиза от бизнеса с пари.
10. Няма постоянна стойност на златото или на среброто.
11. Държавата не трябва да определя цените на нищо, включително и разменното отношение между парите.
12. В една икономика могат да съществуват много различни пари.
13. Златният стандарт е бил популярен в историята.
14. Златото и среброто са скъпи за добиване; затова запазват стойността си относително дълго време.
15. Въпреки това традиционният златен стандарт все пак е държавен стандарт.
16. Свободата на парите води до паралелни стандарти: никаква определена цена между два вида пари.
17. Банковите лицензи нарушават свободата.
18. За всеки заем трябва да има влог със същия срок на изплащане.
19. Банковото дело може да стане средство за християнско господство.
20. Християните дават назаем; нехристияните вземат на заем.