7

БИБЛЕЙСКО БАНКОВО ДЕЛО

"Tи, прочее, трябваше да внесеш парите ми на банкерите, и когато си дойдох щях да взема своето с лихва" (Матей 5:27)

Преводачите на King James Version (1611) превеждат гръцката дума toku като "лихварство." Но на гръцки тя не означава "лихварство,” a "лихва.” Така я превеждат съвременните преводачи. Има разлика между лихварство и лихва.

Защо учените на крал Джеймс правят тази грешка? Защото те са приели че понятието лихва в Библията винаги означава лихварство. Еврейската дума “лихварство” е била дума с отрицателен смисъл. Лихварство е означавало само лихва, вземана от беден вярващ, с други думи, лихва, наложена върху благотворителен заем. Такова лихварство е забранено в библейския закон. Но лихвата сама по себе си не е забранена.

Преди да се опитам да докажа това от старозаветните текстове, искам да подчертая, че в тази притча за талантите Исус потвърждава важността на производителността и на печалбата. Като обяснява Божието царство, Той разказва историята на един богат човек, който заминава надалеч, но преди да замине, извиква трима от служителите си и им дава пари ("таланти"), на всеки според способностите му (Матей 25:15). Единият получава пет таланта, другият получава два таланта, а третият получава един талант.

Първите двама удвояват парите си чрез търговия (25:16-17). Третият закопава таланта си в земята. При завръщането на богатия човек всеки служител идва да си даде отчета. Господарят е най-доволен от първия, който е удвоил количеството капитал. Доволен е и от втория, който е удвоил по-малко количество капитал. И на двамата казва: "Хубаво добри и верни слуго! В малкото си бил верен, над много ще те поставя; влез в радостта на господаря си." (ст. 21, 23).

Но собственикът се разгневява на третия, който е закопал таланта си заради страха да не загуби от търговията. Служителят е могъл поне да даде парите на банкерите и да си вземе лихвата от тях.

Исус потвърждава законността и на печалбата от търговия, и на нормалната лихва от заемане на пари. Двете дейности не са еднакви, както посочва притчата, но и двете са законни.

Печалбата чрез търговия е рискована. Ето защо третият човек се страхуваше да се опита да търгува: ". . . и като се убоях, отидох та скрих таланта ти в земята; ето, имаш своето" (ст. 25). Той мислеше, че е по-добре просто да върне главницата на собственика.

Собственикът го критикува. Защо? Защото е изгубил употребата на този талант. Единствената причина, поради която всеки се отказва от употребата на парите, е да се направи по-голямо количество от тях в бъдещето. Иначе защо да не ги изхарчи да купи нещо днес? Защо да чака? Следователно, лихвата е основна категория на човешката дейност. Тя е неизбежна.

Чакане

Ще ви дам два примера, за да ви покажа защо лихвата е неизбежна във всяка област на човешката дейност.

Първо да приемем, че организирам национално състезание. Вие току що сте спечелили голямата награда, един чисто нов Ролс-Ройс. Аз вече съм платил всички данъци за него. Вие можете да го запазите или да го продадете. Зависи от вас.

Но аз идвам при вас и ви моля да изберете. Можете да си вземете колата днес или след три години. Вие няма да почувствате пряко загубата на капитал, защото моделите на Ролс-Ройс не се сменят много често, и тъй като стойността на колата вероятно няма да спадне, вие няма да претърпите пряка загуба на капитал. Но също предпоагате, че стойността и няма да се повиши. Така че какво ще направите, сега ли ще вземете автомобила или после?

Очевидно веднага ще го вземете. Защо да чакате?

Какво да направя, за да ви накарам да чакате? Ще трябва да ви предложа колата плюс още нещо. Може би ще добавя един малък седан в края на трите години, или допълнително пари. Но за да ви накарам да чакате, ще трябва да ви обезщетя, за да си струва чакането.

Сега нека да вземем друг пример. Този път вие купувате нещо от мен. Искате да закупите недвижима собственост. Аз ви показвам, че ще можете да си изкарвате по една унция злато на година като чиста печалба, просто като я давате по наем. Няма нужда вие да правите нещо, за да вземате тези пари. Осве това и двамата сме съгласни, че вероятно земята е в състояние да осигурява тази печалба в продължение на хиляда години без да се изтощи. След това искам от вас да ми дадете хиляда унции злато за земята.

Вие разбира се, протестирате. Тя не струва хиляда унции. Аз възразявам като ви показвам, че вече сме се съгласили, че земята ще произведе хиляда унции злато, така че защо да нямам право да получа хиляда унции. Ние сме се съгласили: равно за равно, нали?

Къде е грешката в моя аргумент? Тя е в днешната стойност, която тези бъдещи унции злато имат за вас. Аз искам от вас да ми дадете златото предварително, унция по унция. Но каква е за вас в действителност стойността днес на хилядната унция след хиляда и една години? Дали ще се откажете днес от унция злато (и всичко това, което тя може да купи) за тази хилядна унция в далечното бъдеще на някой неизвестен ваш наследник? Едва ли ще го направите.

Вие снижавате стойността на този бъдещ приход. Една унция злато след хиляда няма няма същата стойност за вас, както една унция днес. (Ако има, моля обадете ми се незабавно. Имам сделка за вас! Има един мост в Ню Йорк Сити, който знам, че ще желаете да купите.) Няма да сте тук, за да се възползвате от нея.

Но помислете си за този принцип. Една унция злато след петдесет или двадесет години няма същата стойност, както една унция днес. В ума си вие снижавате стойността й. Същото е и с една унция след година. Така открихме един закон на човешката дейност (който се прилага във всяка област на икономиката): сегашната стойност на бъдещи стоки винаги е снижена в сравнение с пряката стойност на същите стоки днес.

Как се нарича това снижение? Обзалагам се, че вече сте го разбрали. То се нарича лихва.

Вие снижавате бъдещата стойност за вас на всяка стока в сравнение със стойността на тази стока в настоящето, независимо дали това е Ролс-Ройс или унция злато от това парче имот. За да ви убедя да да се откажете днес от дадена стока (пари), ще трябва да ви обещая, че ще ви я върна заедно с допълнителни пари или друга печалба в бъдещето. С други думи, ще трябва да ви платя лихва.

В притчата за талантите господарят се разгневи на страхливия слуга, защото слугата му върна само първоначалната монета. Господарят каза, че той е можел да я даде на банкерите и да вземе лихва.

Банки, риск и лихва

Информацията не е безплатна. Някой трябва да плати за нея. На вас може и да е дадена даром ("Ще те посъветвам нещо, приятел!"), но хората рядко ценят такива безплатни съвети ("Приятел, не мисля, че точно ти можеш да посъветваш!"). Така че обикновено трябва да плащаме за информацията. Никой не се оплаква, когато трябва да плати за нещо ценно.

Да речем, че имате много пари в брой. Вие сте пестелив човек и сте загрижен за своето бъдеще. Искате да си имате нещо сложено настрана за бъдещето. Така че вие сте заинтересован от даването в заем на част от тези пари.

Аз идвам при вас и ви казвам, че познавам предприемач с много добра идея за печеливша инвестиция. Той си търси съдружник, който да осигури парите. Ще плаща на съдружника си 25% от печалбата. Но ако фалира, партньорът губи инвестираните пари. Не, мислите си вие, това е твърде рисковано.

Отговаряте със следната оферта: предприемачът да ми гарантира от себе си 10% ниво на възвръщаемост на парите ми, независимо дали проекта успее или не. Тогава аз ще му заема парите.

Какво правя? Първо, отивам при предприемача. Той смята че, ще може да печели 30% върху парите.

Второ, задавам си вълшебния въпрос: "Какво има за мен в тази работа?" Би трябвало да получа нещо за усилията си около сключването на сделката – тоест, за информацията ми къде са парите (вие) и къде е възможността за печалба (предприемачът)? Ако той се съгласи, тогава се връщам при вас и вземам парите.

Предприемачът получава своите пари и своите възможности да прави много повече пари. Вие вземате вашите 10% ниво на възвръщаемост (вашето снижение на стойността на бъдещите стоки спрямо сегашните стоки), аз си получавам 3% от сделката за усилията си.

Това е честно банково дело. Представлява размяна на информация. Това също е и размяна на риск. Вие се притеснявате за рисковете в бъдещето. Искате повече пари, за да се справите с тези рискове. Предприемачът се притеснява за гарантирането на 13% на кредитора (мен), но чувствува, че рискът си заслужава. Аз се притеснявам от риска, че ако предприемачът ще фалира и напусне страната, аз ще трябва да ви плащам вашите 10%. Но аз разбирам, че си струва моя риск.

Ние доброволно сме си поделили риска. Сега всеки се чувствува по-добре със своите собствени страхове. Всеки получава нещо за усилията си. Всички ние поемаме риск, но поемаме количество риск, което е по-изгодно за всеки от нас, отколкото би било възможно, ако аз като посредник не се бях появил на сцената.

Както вероятно сте се досетили, в този пример аз съм банкерът.

Банката не е лоша институция. По принцип тя е чудесна институция. Тя позволява печеливша размяна на информация и печеливша размяна на риск. Всички участвуващи вярват, че са по-добре с тази институция, отколкото без нея.

Истината е, че банковото дело е било една от жизненоважните институции в развитието на съвременния свят. То изпълнява законни икономически желания. То ни позволява да се справяме по-успешно с несигурно (напълно непознато) и рисковано (частично непознато) бъдеще. Банковото дело ни позволява да разпределим рисковете си.

Белезите на честното банково дело

Трябва да има заемодател. Наричаме го вложител. Той трябва да се откаже от употребата на парите си за определен период от време. В замяна му се предлага конкретен лихвен процент в добавка към връщането на първоначално инвестираните пари при изплащането на заема.

Трябва да има и наемател. Той е някой, който вярва, че неговите възможности да вложи капитала в употреба превъзхожда разходите (и риска) от изплащането на главницата и лихвата. Може да е производител. Може да е потребител. Но той представя залог (неговата досегашна дейност, бъдещи очаквания, идеи и т.н.) и обещава да изплати сумата.

Трябва да има оценител. Това е банкерът. Той преценява риска заемът да не бъде върнат. Той носи риска да плати сумата на депозитора, ако наемателят не успее. Той трябва да оцени кредитната надеждност на наемателя. Той получава своя дял чрез маржа: разликата между лихвения процент, който наемателят му плаща, и лихвеният процент, който той плаща на вложителя, след като сделката е приключила.

Няма нищо неморално в такива сделки. Библията никъде не ги забранява, с едно изключение: благотворителните заеми. (По-късно ще говоря за тях.) От тези видове сделки се очаква да бъдат полезни за всички участници, иначе участниците не биха участвували доброволно в такива сделки.

В следващата глава ще разгледам някои дълбоко неморални страни на една извратена форма на банково дело. Но няма нищо лошо в банковото дело, което описах до тук. Главното, което трябва да имате предвид, е въпросът за употребата на парите. Вложителят се отказва от употребата на парите си през периода на заема. Той не може да получи нещо за нищо. Ако вземе лихвен процент, той го взема, защото няма право да използва парите си през този период. Когато ги заеме, те вече не са негови пари. Той се отказва от собствеността и употребата на сегашни пари в замяна за бъдещи пари. Той не получава нещо (лихвен процент) за нищо (без истинско прехвърляне на собственост). Когато тази основополагаща размяна на собственост е нарушена, банковото дело става неморално, както ще покажа в следващата глава.

Какво ще стане, ако вложителят поиска по-рано “своите” пари. Не би трябвало това да е толкова трудно. Отива при банкера и подава молба за заем. Банкерът знае, че предприемачът вероятно ще върне заема. Той може да даде заем на вложителя от банковия капитал или може да му заеме пари от сметка на друг вложител, с разписката от предприемача като залог.

Но за да получи сега парите, вложителят или ще загуби (няма да вземе всички пари, които отначало се е съгласил да получи обратно), или пък ще трябва да обещае, че ще плати на банката допълнително пари при връщането на заема. Смисълът е, че никой не получава нещо за нищо. Вложителят е поискал пари, които вече са дадени в заем. Те вече не са в банката. За да вземе “своите” пари по-рано, той трябва да ги наеме от някой друг, защото по времето на заема те вече не са негови пари.

Всичко това е много лесно да се разбере. Тук няма скрити тайни. Основите на банковото дело не са някаква тайна. Това е просто метод за размяна на настоящи и бъдещи рискове, настоящи и бъдещи стоки с посредник, който осъществява сделките. И всичко това се управлява от следното правило: "Не получавай нещо срещу нищо."

Благотворителни заеми

Старият Завет забранява на заемодателите да дават заеми с лихва на изпаднали в бедност братя по вяра. "Ако дадеш в заем пари на някой свой беден съсед между Моите хора, да не постъпваш с него като заемодател [лихвар – KJV], нито да му налагаш лихва [лихварство – KJV]" (Изход 22:25, курсивът мой).

Тук Библията не говори просто за заемане на пари. Лихвата е явление, свързана със всяка човешка дейност, така че тази забрана важи за всякакъв заем. "Ако обеднее брат ти и видиш, че ръката му трепери, тогава да му помогнеш. . . . Да не му вземеш лихва или печалба, но да се боиш от своя Бог, та да живее брат ти при тебе. Парите си да му не дадеш с лихва, нито храната си да му дадеш за печалба." (Левит 25:35, 36-37) Забележете: говори се за бедния брат. Това не е забрана срещу деловите заеми.

Предупреждението срещу печалба от благотворителни заеми за сметка на брата във вярата е ясно: "Който умножава имота си с лихварство и придобивки, събира го за този, който показва милост към бедните." (Притчи 28:8). С други думи, нечестивият трупа богатство по неправеден начин, но накрая праведният ще го получи. Това е в съгласие с друго обещание в Притчи, ”богатството на грешния се запазва за праведния."(Притчи 13:22б)

Да, заемодателят, който дава пари на бедния ближен, може законно да иска връщане само на главницата. Не трябва да настоява за допълнителни пари. Това означава, че той губи лихвата, която иначе би могъл да спечели чрез делови заем. Заемодателят претърпява загуба, защото той се отказва от използването на своя капитал за определено време и поема риска, че заемът никога няма да бъде върнат. Но Притчите казват, че Бог ще възнагради щедрия заемодател. Всъщност Бог плаща лихвата на праведния заемодател. Бог става един вид небесен поръчител в заема към бедния. Конкретно, в общество, което е управлявано от Божия закон, праведният заемодател ще преуспява за сметка на неправедния експлоататор.

Обобщение

Даването на пари на заем с лихва не е неморално и не трябва да се обявява извън закона. То не трябва по никакъв начин да се контролира от държавата. Библията учи, че не трябва да се дават заеми с лихва на бедни братя, но тя също така подчертава, че Бог е този, който наказва този вид заеми. Не се споменава за никакви държавни наказания. Това е религиозен въпрос. Някой трябва да даде определение за "вярващ" и "бедните.” Но това не е нещо, с което трябва да се занимава държавната власт. Най-много църковните власти да накажат лихварите, не държавата.

Но повечето заеми в обществото са делови заеми или са дадени на хора, които имат кредитни препоръки и гаранция. Те не са бедни хора. Те идват с кредитна надеждност. Това е истински капиталов актив. Репутацията на един човек като честен и печеливш предприемач, който си плаща дълговете (и има малко такива), със сигурност е ценен актив. Той може да се използва за гаранция в определени обстоятелства. Разбира се, като дава гаранция за заема, човекът увеличава своята надеждност.

Защо на някой човек с големи идеи да служи на потребителя, но без достатъчно налични пари да финансира първоначалната доставка на тази услуга или стока, да не се позволи да търси други хора да дадат парите? Защо на другите да не се позволи да съучаствуват в неговото видение и да съучаствуват в печалбите? Някои могат да желаят "равнопоставена" позиция: споделяне на собствеността върху бизнеса, в лоши и добри времена, при успех или неуспех. Други може да не искат да станат предприемачи, но желаят да се откажат от употребата на парите си заради лихвата. В своята притча за талантите Исус учи, че и двата вида инвестиции са законни: стремежът към печалба с висок риск, както и стремежът към гарантирана лихва.

Основите на банковото дело в Библията са следните:

1. Преводачите на King James погрешно превеждат гръцката дума за "лихва" като “лихварство.”
2. В Стария Завет лихварството означава само лихва вземана от беден човек.
3. Исус описва Божието царство като търсена печалба и лихва: положителна възвращаемост.
4. Лихвата е основна категория на човешката дейност; тя е неизбежна.
5. Тя произлиза от факта, че ние снижаваме сегашната стойност на бъдещите стоки в сравнение с това, което същите тези стоки струват за нас точно сега.
6. Информацията не е безплатна стока; някой плаща за нея.
7. Някои хора предпочитат да дадат на заем пари на достатъчно висок лихвен процент като средство да си осигурят бъдещето.
8. Други хора имат нужди и възможности, които желаят да удовлетворят сега и плащат за тях, като наемат пари за лихва, която ще платят в бъдещето.
9. Посредниците събират тези два вида хора; тези посредници се наричат банкери.
10. Тяхната информация не е безплатна.
11. Те правят пари от “маржа”: разликата между обещаната от наемателя лихва за тях и обещаната на вложителя лихва от тях.
12. Чрез даване и вземане на заем хората разменят степени на риск.
13. Основата на честното банково дело е прехвърлянето на собственост върху капиталови активи: това, което е дадено на наемателя, не може едновременно с това да се използва от наемодателя.
14. Благотворителните заеми на бедните вярващи не трябва да съдържат лихвено плащане.
15. Бог възнаграждава щедрите заемодатели, които дават безлихвени заеми на бедните.