6

КОГАТО ДЪРЖАВАТА МОНОПОЛИЗИРА ПАРИТЕ

“Покажете Ми данъчната монета.” И те му донесоха един пеняз. Той им казва: Чий е този образ и надпис. Казват му: Кесарев. Тогава им казва: “Като е тъй, отдавайте Кесаревото на Кесаря, а Божието на Бога” (Матей 2:19-21).

В дните на Исус управляващите бяха научили чудесата от издаването на пари. Парите вече не се произвеждаха от златари. Частни лица вече нямаха законовото право да издават кюлчета или други лесно разпознаваеми предмети, направени от скъпоценен метал. Държавата беше направила парите монопол.

Имало е много причини за това. Нека започнем с основния факт в този известен сблъсък между Исус и фарисеите: лицето и надписа. Това беше конкретно данъчна монета, монета за плащане на данък към Рим.

И така, защо Го попитаха за законността на данъка към Рим? За да Го изпитат. Или ще каже, че е незаконно да се плаща данък, и ще Си навлече гнева на римските власти в Ерусалим, или пък ще каже, че трябва да се плаща, и ще Си навлече гнева на множествата, които Го следваха. Но той обърна масите върху тях – този път преобразно.* Той вече беше обърнал масите им в храма (Maтея 21:12).

Каква монета донесоха при Него? Данъчна монета. Значи, те притежаваха данъчна монета? Разбира се. Това означава, че поради реалността на римската власт те вече бяха взели своето решение да използват данъчни монети като пари. Те се възползваха от общоприета парична система, наложена от чужд управник. Ако те печелят от тази система, защо да не плащат данъци за да я поддържат. Край на аргумента.

Можем много да научим от едно изследване на сеченето на монети в Рим. Римската империя е била религиозна организация – както и всички други древни общества. (Такива са и всички съвременни общества, но повечето от тях прикриват този факт.) Императорите все повече са били считани за богове, особено в източната част на Римската империя. Монетите са използвани като политически средства. В един неграмотен свят изображението на монетата съдържа религиозно послание, следователно и политическо послание.

Върху динария, който подадоха на Исус, е било изображението на Тиберий Цезар. Тиберий е издавал само три вида динарии през своето царуване, и определено най-широкоразпространеният е имал на едната си страна неговия образ, украсен с лавров венец, знак на неговата божественост. Надписът е гласял: "Император Тиберий божествен Син на Август Бог,” отнасящо се за Цезар Август, бащата, който го е осиновил.

На гърба на монетата е неговата майка, седяща на престола на боговете. В дясната си ръка държи олимпийски жезъл, а в лявата си ръка маслинова клонка, символ на мира. Както професор Щауфер коментира относно монетата: "Тя е символ на власт. Защото е инструмент на римската имперска политика."

Римските монети след Август прогласяват божествени императори, спасители на света. Но до около 300 от Хр. монетите вече нямат никаква стойност, наложен е ценови контрол, а империята е в икономическа катастрофа. Колкото повече монетите обещавали избавление, толкова по-лоши ставали. Среброто е иззето от тях и е заменено с евтина мед. Книгата на професор Щауфер, Христос и Цезарите (1955), разказва историята на срутването на езическата Римска империя чрез изследване на нейните все повече обезценявани монети. С провала на империята се провалят и нейните монети.

Белег за върховна власт

Политическите управници много рано научават колко могъщи могат да бъдат монетите като символ на политическа и религиозна власт. Те могат да служат като средство за обединяване, точно както знамената служат на съвременните хора. На потребителите постоянно се напомня за източника на монетите (държавата) и личността, която прави държавата да съществува (политико-религиозният ръководител).

Не е изненадващо, че първите издадени някога монети са издадени за да усилят държавата. Макар гръцките монети в древния свят са били частично използвани за разширяване на търговията, историците днес като цяло са единодушни, че политическите мотиви са били също толкова важни, както и икономическите. Правото да сече монети е било знак за политическа и правова независимост на града-държава. С други думи, управителите са гледали на монетите като на ефективно средство за засилването на предаността на гражданите към съществуващото управление.

Но символичното значение на парите е само началото. Държавата е можела да използва монетите като средство за събиране на данъци. Ако държавата издава монети от скъпоценен метал, тя би могла да събира данъците в монети. Това прави по-лесно воденето на данъчните регистри, а политиците винаги обичат да улесняват събирането на данъците! Ако има монети, държавата би могла да закупи стоки и услуги, включително и военни услуги.

Откъде държавата може да вземе благородни метали? От мини, от успешни войни или чрез облагането на предприемачите, занимаващи се с търговия. Веднъж като държавата утвърди дадени пари, това ще доведе до увеличаване на търсенето на държавно удостоверени пари. В края на краищата държавата събира данъците си със свои пари. Това само по себе си ще доведе до търсене на пари.

В края на краищата политиците научават за бързите печалби от обезценяването на парите. Всъщност те научават за това доста рано. Когато държавата е започнала да работи със злато и сребро, тя е издавал монети, които са чисти. Но с течение на времето, когато хората привикват с монетите, старата хитрост с обезценяването става твърде изкушаваща за политиците, за да й се противопоставят.

Хората не обичат да плащат данъци. Никога не са обичали. Политиците обичат да харчат пари. Винаги са обичали. Така че политиците още отдавна са намерили начин да увеличат разходите си без да увеличават пряко събирането на данъците. Ако те просто вземат от разтопеното злато или сребро и излеят вътре в него някакъв по-евтин метал, биха могли да произведат повече монети с останалото злато или сребро. Всичко това сте го слушали вече. (Извадете една "сребърна" монета – ха-ха – от джоба си. Имате видимо доказателство за това, че политиците не са се променили за последните две хиляди години.)

Тогава правителството вкарва тези допълнителни монети в обръщение. В дълъг период от време няма никакво значение дали това се прави от правителството или от частен златар. Резултатът е повече монети в обръщение. В крайна сметка цените се вдигат. Хитростта е обезценените пари да се изхарчат преди всеки да е осъзнал какво става и да вдигне продажните цени.

Но има и друг проблем. Хората може би се доверят на държавата повече, отколкото на частните златари. Те мислят, че държавата е честна. В древните дни те са мислили, че тя е божествена. Затова, когато държавата започва да произвежда обезценени пари, това застрашава доверието на хората в закона и в реда. В древният свят това е правело хората да се съмняват в честността на боговете.

Така се връщаме към Божия закон относно честните мерки и теглилки. Ако Бог е Съдия, тогава Неговите законни представители в държавната власт не трябва да мамят. Да мамят означава да поставят под въпрос надеждността и честността на Бога.

Тъй като хората се доверяват на държавата, държавата има възможност да продължава дълго процеса на обезценяване безнаказано. Но монетите са монети, и ако повече от тях влизат в обръщение, хората натрупват количества от тях. Защо да не изхарчат част от натрвупаното? Когато монетите биват похарчени, цените започват да се покачват в сравнение с миналогодишните цени, които са били образувани при икономика с по-малко монети в обръщение.

В крайна сметка няма значение кой произвежда монетите. Хората реагират на новите условия на предлагането и търсенето на пари. Ако има по-голямо предлагане на пари, цената им (разменната стойност) ще спадне. Ще бъдат ощетени хората, които пазят пари в брой.

Нова форма на обезценяване.

От гледна точка на политиците проблемът с паричните метали е възможността за измерване и претегляне на метала. Ако един потребител може да го измери и претегли, може да каже дали някой е прибавил неблагороден метал към благородния. Теглото на монетата ще се промени. Цветът й също започва да се променя с прибавянето на повече неблагородни метали. Тогава всеки открива измамата. Хората губят доверие в този, който издава монетите.

Но хартиените пари преодоляват този същностен недостатък. Едно парче хартия изглежда като всяко друго парче хартия. Всички имат еднакво тегло. По какъв начин потребителят ще разбере кое парче хартия е фалшивото? По никакъв начин.

Как държавата убеждава хората да приемат късчетата хартия като пари? Като ги прави разменими при поискване за злато и сребро. Тогава държавата просто започва да издава повече парични бележки отколкото има злато в запас. Повечето хора не се досещат. Те приемат държавните пари като честнипари. Все пак, това са нашите ръководители. Те няма да ни измамят.

Да ще ни измамят . . . ако смятат, че ще бъдат безнаказани. А те могат да го направят. Вече са го правили: в Съединените Щати през 1933 (златото) и 1967 (среброто).

Когато повече късчета хартия влизат в обръщение, цените на стоките започват да нарастват. Това включва цената на златото или на среброто. И така, ако парче хартия, наречено "един долар," дава право на приносителя да получи една унция сребро, но отпечатването на хартиените пари повишава цената на среброто на "два долара," за човека, който притежава парчето хартия, е изгодно да отиде до съкровищницата и да си вземе унция сребро със своя хартиен долар.

Отгатнете какво ще направи после с унцията сребро? Ще я занесе на свободния пазар при търговец на сребро и ще я продаде за два долара. Тогава ще занесе двата долара в съкровищницата и ще вземе две унции сребро. Тогава ще ги продаде на хората за четири долара. Тогава. . . .

Сега вече разбирате. Съкровищницата ще изчерпи запасите си от сребро. Всъщност това ще стане дълго преди пазарната цена на среброто да стигне два долара за унция. Съкровищницата вероятно ще се изчерпи още по времето, когато цената стигне до долар и десет цента.

Така че политиците или ще трябва да престанат да печатат повече хартиени пари, или ще трябва да “затворят гишето” пред хората, които ще искат да обменят доларите си за сребро.

Това е, което направиха в Съединените Щати през 1967. На следващата година цената на среброто се удвои.

Защо не престанаха да печатат хартиени долари? Не ставайте глупави. Ако те бяха престанали да създават пари, трябваше да покачат данъците (непопулярно) или да намалят държавните разходи (още по-непопулярно). Затова вместо това те печатаха пари. И така, цените на стоките и услугите се увеличиха повече от три пъти за периода 1967-85.

Дали обществото ще се разбунтува?

Не твърде често. Обществото решава, че хартиените пари са пари, а не парчетата лъскав метал. Ако хартията се приема от магазина на улицата, тогава защо да се тревожим? Кой го е грижа, че цените се качват с всяка година? Какво от това, че има “малко” ценова инфлация? Ние всички се чувстваме по-добре, нали?

Проблемът е, че всички ние мислим краткосрочно. Забравяме какво се случва със стойността на парите ни когато всяка година покупателната им сила намалява (тоест, когато цените се повишават). Какво става, ако се пенсионирате и сте принуден да живеете на постоянен паричен доход? Погледнете на таблицата по-долу. Виждате какво става със стойността вашите пари при различни нива на ценова инфлация.

ПОКУПАТЕЛНА СПОСОБНОСТ НА 100 ДОЛАРА ПОСТОЯННИ ПЕНСИОННИ ДОХОДИ ПРИ РАЗЛИЧНИ НИВА НА ИНФЛАЦИЯ

Вземете една година. Погледнете какво става с дохода ви при различните равнища на инфлация. Никак не е приятно.

"Инфлацията не може да засегне никого твърде лошо," е заблудата на глупавите млади наемни работници. Тя може да засегне всеки, увеличението на чиято заплата не изпреварва инфлацията, и аз имам предвид увеличение на заплатата след облагането с данъци.

По-високи данъчни ставки

Това е друга причина, поради която държавата обича инфлацията. От времето на Първата световна война правителствата убеждават гласоподавателите да нарушават библейския принцип за десятъка и налагат по-високи данъци на хората, които имат по-високи приходи. Това се прави в името на някакъв по-висш морал. Прави се в името на справедливостта.

Първоначално само богатите хора е трябвало да се облагат с тези по-високи ставки. Това е, което политиците обещават. Те ни се заклеват в това. През 1913, годината, когато прогресивният данък е гласуван в Съединените Щати, данъчната ставка започва от 1% и стига до 7%. Ставката от 1% важи за всички доходи над 20,000 долара на година, а 7% за всички доходи над 500,000 на година. Това е във време, когато обикновеното семейство печели около 1,000 долара на година. В продължение на почти четири години почти никой не е облаган с данъци.

Тогава, през 1917, долната граница е снижена от 20,000 долара на година на 2,000. Политиците вмъкват много повече хора в мрежата си. А вижте какво правят с горната граница: 1913-15: 7%; 1916, 15%; 1917, 67%, 1918, 77%. Накратко, те променят правилата. Винаги са го правили.

Ето техният план: намаляват облагаемия доход и увеличават данъчната ставка във всеки данъчен интервал. След това увеличават предлагането на пари, така че всеки бива принуден да влезе във все по-висок данъчен интервал. Колкото по-висок е вашият паричен приход, толкова по-висок е процентът, събиран от държавата.

"Степенуваното" данъчно облагане (наречено е също "прогресивно" данъчно облагане) е препоръчано от Карл Маркс, основателят на комунизма, в книгата му от 1848, Комунистически манифест. Той разбира, че такава данъчна система би помогнала да се разруши частната собственост. Забравя да посочи, че това би поставило голямо изкушение пред политиците да увеличат количеството на парите, да повишат паричните доходи на всеки и така да вкарат всеки в по-високи данъчни интервали.

Примамката на по-големите данъчни приходи от степенуваното данъчно облагане прави увеличаването на парите да изглежда много ефективно. Това прави неморалността на променянето на мерките и теглилките да изглежда като добра идея. Прави разрушаването на икономическото бъдеще на хората много популярно. Държавата започва да прави все повече пари и почти никога в историята този процес не спира, докато стойността на парите не падне до нулата. Може да отнеме сто години, но накрая хората губят това, от което се нуждаят: стабилна, общо предсказуема парична система.

Инфлацията е невидим данък. Вместо да облагат пряко хората, политиците ги лъжат. Увеличават държавните разходи, но не събират достатъчно данъчни приходи за да ги покриват. Затова отпечатват пари, за да покрият разликата, и ги пускат в обръщение. Жертвите (хората на постоянни парични доходи, които са изправени пред повишаващи се цени) рядко разбират кой ги е разорил. Те обвиняват "спекулантите" и "ценовите измамници,” но не и политиците.

Но в края на краищата разбират кой е направил това. Прочитат някоя книга като тази. Ядосват се. Инфлационното обезценяване на парите е добър начин да се създаде революция. Политиците твърде осъзнават това.

Два вида фалшификатори

Частният фалшификатор отпечатва пари и ги вкарва в обръщение. Държавният фалшификатор отпечатва пари и ги вкарва в обръщение.

Частното фалшифициране повишава цените, ако достатъчно фалшификатори вършат това достатъчно бързо достатъчно дълго. Държавното фалшифициране повишава цените, ако държавата прави това достатъчно бързо и достатъчно дълго.

Частният фалшификатор не е съгласен да даде конкретното тегло и чистота от злато или сребро на човека, който "се разплаща" с хартиените си пари. Държавният фалшификатор обещава да плати злато и сребро за парите, но накрая нарушава обещанието си.

Обществото няма доверие на частно фалшифицираните пари. Но обществото има доверие на държавните фалшифицирани пари поне за дълъг период, докато доверието на хората бива напълно изгубено (при масова инфлация).

Каква е принципната разлика между частното и държавното фалшифициране? Никаква.

Каква е икономическата разлика? Единствено в това кой се възползва от това: частните фалшификатори, които си купуват стоки и услуги, или политиците, които си купуват стоки, услуги и гласоподаватели?

Каква е политическата разлика? Частните фалшификатори унищожават доверието на хората в престъпниците. Държавните фалшификатори унищожават доверието на хората в правителството.

Ако и правителствените, и частните фалшификатори издават хартийки и ги наричат пари, тогава на каква законова основа правителството преследва фалшификаторите? Единственото, което ми идва на ум, е, че това е нарушение на закона за запазената марка на държавата.

Обобщение

От около 600 до 500 пр. Хр. правителствата започват да издават златни, сребърни, златно-сребърни и медни монети. Това става част от държавната власт. Градовете (които са били градове-държави) обявяват политически монопол над парите. Същото прави и Римската империя няколко века по-късно.

Системата на сечене на монети е и политическо, и религиозно явление. Тя е също икономическо явление. Когато хората започват да използват монетите на дадена държава заради популярността им, държавата е поставена пред изкушение: да обезцени парите. Държавата би могла да купи допълнителни стоки и услуги за себе си – първоначално, преди цените да започнат да се покачват – като изразходва нови (обезценени) пари в обръщение. Всичко, което тя трябва да направи, е да смеси шлакови метали в скъпоценните. Накратко, монетите улесняват извратените държави да крадат от доверчивите граждани.

В крайна сметка хората разбират и започват да повишават цените. В края на краищата икономиката е гигантски търг и ако държавата дава повече пари на хората, те могат да си позволят да по-високи цени, отколкото са били преди да имат достъп до новите пари.

Накрая повишаването на цените разрушава доверието на хората в паричната система. Тази загуба на доверие накрая се отразява в загубата на доверието им към държавата. Отговорност на държавата е да се запази честността на парите, защото се предполага, че държавата трябва да налага честни мерки и теглилки.

Но кой може да налага честни мерки и теглилки по отношение на парите ако тези, които трябва да налагат – политици и управници – печелят от измамата? Това е проблем, който никое общество не е могло да реши. В крайна сметка държавните пари стават извратени пари.

Всичко се свежда до следното: по-евтино е да се отпечата късче хартия с образа на някой мъртъв политик, отколкото да се копае злато на три километра под земята. Тъй като е по-евтино, това става твърде голямо изкушение за политиците, за да му устоят по време на криза или дори в мирно време. Те не са ограничени от геологията на добиване на злато. Всичко, от което се нуждаят, е хартия и мастило.

Тъй като в сърцата си избирателите са крадци ("нещо за нищо" от държавата), в края на краищата те са измамени с нищо за нещо: те продават стоките и услугите си на държавата и вземат в замяна обезценяващи се книжни пари. Когато се опитат да ги похарчат, разбират, че са били ограбени от разбойниците, които са избрали. Бог не е за подиграване.

Всичко това става, защото хората приемат държавата да си присвои монопол върху парите. Политиците нарушават библейските принципи, но никой не протестира. Накрая паричната система на държавата е унищожена. Същото се става и с тези, които са станали зависими от нея.

Държавата стъпка по стъпка нарушава следните принципи:

1. От държавата се очаква най-много да удостоверява честността на парите: тегло и чистота.
2. Държавата нарушава принципа на икономическата свобода: свободата на хората да продават и да купуват според своите желания: тя поставя извън закона частните монети.
3. Държавата си присвоява икономически монопол, за който не може да й се има доверие.
4. В древния свят държавата използва сеченето на монети за да промива умовете на обществото (лъжлива религия).
5. Държавата злоупотребява с доверието на хората.
6. Държавата става официален обезценител на металните монети: като прибавя евтин метал ("шлак") в скъпоценния метал.
7. Тези нови, "шлакови" монети увеличават броя на използваните паричните единици.
8. Тъй като имат повече пари за харчене, хората повишават цените на стоките и услугите.
9. Ценовата инфлация започва да намалява вярата на хората в парите.
10. Съвременната държава използва хартиени пари, с които да прикрие, а след това да ускори процеса на обезценяване.
11. Държавата налага невидим данък: инфлацията.
12. Икономически и морално няма разлика между частното и общественото фалшифициране.
13. Политически има разлика: обществото губи вярата си в закона.