Заветът на господството
Съдържание
Общо
въведение

Въведение
Глава 1
Глава 2
Глава 3
Глава 4
Глава 5
Глава 6
Глава 7
Глава 8
Глава 9
Глава 10
Глава 11
Глава 12
Глава 13
Глава 14
Глава 15
Глава 16
Глава 17
Глава 18
Глава 19
Глава 20
Глава 21
Глава 22
Глава 23
Глава 24
Заключение

Приложение А
Приложение Б
Приложение В
Приложение Г
Приложение Д

Библиография

   

Заветът на господството
  Home    от Гари Норт  

 

ОБЩО ВЪВЕДЕНИЕ КЪМ
ЗАВЕТЪТ НА ГОСПОДСТВОТО
(1987)

Заветът на господството е многотомен икономически коментар на Библията. Както обяснявам във Въведението към Битие (следващия раздел), библейският завет е построен върху пет раздела. Този заветен модел е разгледан подробно от Рей Р. Сътън в неговата новаторска книга, За да преуспееш: Господство чрез завет (That You May Prosper: Dominion Covenant, 1987).[1] Петте точки на библейския заветен модел са:

  1. Трансцендентност/иманентност
  2. Власт/йерархия
  3. Етика/господство
  4. Съд/санкции
  5. Наследство/продължителност

Заветът установява юридическата основа на личните взаимоотношения между Бога и човека. Не може да има взаимоотношения между Бога и човека извън завета. Ето защо Битие 1:26-28 наистина е завет: то установява основата на взаимоотношенията между Бога и човека. Бог, върховният Създател (точка първа), създава човека да служи като Негов представител над създанието (точка втора), заповядвайки на човечеството да се плоди и размножава (точка пета) и да упражнява господство (точка трета). Всъщност човекът е дефиниран от Бога според условията на този завет за господство или това, което понякога бива наричано обществен мандат. Този завет управлява всички четири постановени от Бога човешки управления: индивидуално, семейно, църковно и гражданско.

Самите пет книги на Мойсей (Петокнижието) са представени в същия ред като библейския заветен модел. Това е много важно свидетелство в полза на петточковия библейски заветен модел. Тези, които отхвърлят тезата на Сътън, трябва да представят алтернативен модел, такъв, който по-добре съвпада с Петокнижието, а също съвпада по-добре с Десетте Заповеди, тъй като те също са построени на основата на петточковия модел: 1-5 и 6-10.[2] Критиците трябва да осъзнаят стария политически афоризъм: “Не можеш да биеш нещо с нищо.” Не е достатъчно да измърмориш, че “книгата на Сътън се опитва да докаже прекалено много” или “Има множество различни модели в Библията.” Наистина има множество различни модели и всички те трябва да се разбират на основата или на Триединството, или на заветния модел. Ние започваме и свършваме всички библейски изследвания с Бога и с взаимоотношението Бог-човек: Триединството и завета. Ето защо книгата на Сътън е най-важният теологичен напредък след ранните християнски изповеди на вярата, които формулират ортодоксалното учение за Троицата. Тя ще бъде считана за главна преломна точка в историята на християнското учение. И осъзнаването на факта, че един неизвестен пастор от източен Тексас е направил този исторически напредък, изнервя неговите критици. Те предпочитат да отричат неговата важност. “В края на краищата, ако наистина беше толкова важно,” убедено вярва всеки от тях, “аз бих го открил първи!”

Петточковата заветна структура на Петокнижието[3]

Битие очевидно е книга, занимаваща се с трансцендентността на Бога. Трансцендентността е точка първа от библейския заветен модел. Уводните думи на книгата утвърждават Бога като Създател, свидетелствувайки за Божията абсолютна трансцендентност, основата на разделението Създател-създание: “В началото Бог създаде земята и небето” (Бит. 1:1). Но истинската трансцендентност включва също и иманентност, присъствието на Бога с Неговия народ. Той говори с Адам, и осъди Адам и Ева, когато се върна в градината. Той говори с Каин, Ной и Авраам. Той установява завет с Авраам и обещава да бъде с Авраам и Авраамовите наследници завинаги (Бит. 17:7).

Изход очевидно е книгата на самия завет. Бог установява Своята власт над тях, като ги избавя от Египет. Той също установява йерархичния принцип на представителството. Принципът на представителството е изявен когато Бог от горящия храст призовава Мойсей, казвайки му да отиде при Фараона като Негов представител. Бог избавя израилтяните от Египет и след това се среща с Мойсей, техния представител, на Синай. В Изход 18 Мойсей установява йерархична система на апелативни съдилища, след което Бог се среща с Мойсей като представител на Израел и дава своя заветен закон. Книгата Изход е книга за царе-съперници и царства-съперници, Бог срещу Фараона. Хората трябва да подчинят себе си или на Бога, или на Сатана чрез техните заветни представители.

Книгата Изход лесно може да се раздели на пет раздела: намесата на Бога в историята, за да избави Своя народ; установяването на съдебната йерархия в Израел; даването на закона; съдът над Израел след случая със златното теле; и изграждането на скинията, която щяха да носят със себе си в Ханаан.

Левит е книгата, която отбелязва установяването на ритуалните и моралните граници в Израел. Следователно тя е свързана с господството, защото границите в Библията винаги са свързани с господството. Третата точка на библейския завет се занимава с границите. Третата заповед се занимава със забраната на нечестивото говорене, лъжливите клетви и заклинанията (магическата власт), по този начин утвърждавайки господството чрез етика,[4] а осмата заповед е паралел на третата. “Не кради” е заповед за границите на собствеността.[5] Осмата заповед показва, че схващането за границите е основно за икономическата етика, третата точка от завета.[6]

Гордън Уенхам коментира относно мястото на Левит в старозаветната заветно-договорна структура: “(3) Централната част на всеки договор е бил разделът с постановленията. В законовите сборници, като този на Хамураби, законите са съставлявали централния раздел. Същото се отнася за библейските законови сборници. В договорите може да се разграничи едно основно постановление за пълна вярност към сюзерена от по-подробните постановления, занимаващи се с конкретни проблеми. В тази терминология ‘Бъдете святи’ може да се опише като основното постановление на Левит. Другите закони обясняват какво значи това в различните ситуации.”[7]

Бог отделя Своите хора и тяхното поклонение. Той ги прави святи – отделени. Поставя ритуални граници около тях. “Левит се съсредоточава около възгледа за святостта на Бога и как несвятите хора могат допустимо да дойдат при Него и да останат в непрекъснато общение с Него. Пътят към Бога е само чрез кръвна жертва и вървенето с Бога е само чрез покорство към неговите закони.”[8] Същността е в освещението, а това изисква граници: “Израилтяните служат на свят Бог, Който изисква от тях също да бъдат святи. Да бъдеш свят означава да бъдеш ‘отделен’. Те трябва да бъдат отделени от другите народи за Бога. В Левит идеята за святостта се появява осемдесет и седем пъти, понякога показвайки церемониална святост (ритуални изисквания), а в други случаи морална святост (чистота на живота).”[9] Както Р. К. Харисън казва, първите петнадесет глави се занимават с принципите на принасянето на жертви и процедурите, свързани с премахването на греха. “Последните единадесет глави наблягат на етиката, морала и святостта. Обединителната тема на книгата е изразителното подчертаване на Божията святост, съчетано с изискването израилтяните да демонстрират това духовно качество чрез пример в техния собствен живот.”[10] Святост означава отделяне от езичника.[11] Това означава граници.

Числа е книгата на Божия съд срещу Израел в пустинята. Съдът е точка четвърта от библейския заветен модел. Бог ги осъди, когато те отказаха да приемат свидетелството на Исус Навиев и Халев относно уязвимостта на Ханаан към нашествие (Чис. 14). Те се разбунтуваха срещу Него и Той наказа всички, като отложи влизането им в Ханаан до деня, в който всички те ще са мъртви, с изключение на Исус Навиев и Халев. “Числа отразява отказа на Израел да повярва в Божието обещание и последвалото осъждение на скитане в пустинята в продължение на четиридесет години.”[12]

Израел като народ е още в кърмаческа възраст в началото на тази книга, само тринадесет месеца след изхода от Египет. В Числа, книгата на божествената дисциплина, става необходимо за народа да премине през болезнения процес на изпитания и съзряване. Бог трябва да научи Своя народ за последствията от безотговорните решения. Преживяването на четиридесетте години в пустинята ги преобразява от дезорганизирана тълпа от бивши роби в народ, готов да завземе Обещаната земя. Числа започва със старото поколение (1:1-10:10), преминава през трагичния преходен период (10:11-25:18) и завършва с новото поколение (26-36) на подстъпите към Ханаанската земя.[13]

Второзаконие е книгата за наследството, точка пета от библейския заветен модел. “Тя е отправена към новото поколение, предназначено да притежава земята на обещанието – тези, които са оцелели през четиридесетте години на скитане в пустинята.”[14] Децата на поколението от изхода подновиха своя завет с Бога и на тази основа наследяват Ханаан. Мойсей благославя племената (Вт. 33), традиционен знак за наследство в Стария Завет (Бит. 27, 49). Мойсей умира извън земята, но преди да умре, Бог му позволява да види земята от планината Нево (Вт. 34:4). Той вижда наследството. Книгата завършва с издигането на Исус Навиев за ръководител, преходното събитие (Вт. 34:9-12).

И така, Петокнижието само по себе си е показателно за структурата на Божия завет. Следователно, този икономически коментар на Петокнижието е коментар върху завета. Аз го наричам завета за господството, защото именно дадената от Бога и изисквана от Бога задача към човечеството да упражнява господство и да покорява земята, е това, което определя мястото на човека като единственото създание, което изобразява Бога като Създател.

Заветната теология е неизбежно теология на господството. Бог е поставил върху Своя народ моралното изискване да преобразува света чрез проповядване на благовестието. Той също е дал на човечеството средството за господство, Неговите закони.[15] Тази мисъл тревожи всички калвинистки амилениалисти, които отхвърлят като невъзможно и утопично постмилениалното виждане за прогресивното изявяване на Божието царство на земята. Теологията на господството е неизбежно заветна теология. Тази мисъл тревожи всички арминиански проповедници на “позитивната изповед,” които отхвърлят заветната теология и нейния призив за пълно обществено преобразяване[16] и предпочитат да ограничат преобразяващата сила на благовестието до индивидуалната душа и личната банкова сметка. Не можем да имаме християнско господство без библейския завет и не можем да имаме библейския завет без изискването за християнско господство. Също не можем да имаме християнска икономика без завета за господството.

Историята на този коментар

Аз повярвах в Христос през лятото на 1959, когато бях на седемнадесет години. Една година по-късно, към края на моята първа година в колежа, вече бях решил, че академичната област икономика трябва да се изследва на основата на Библията. Вече осъзнавах факта, че няма никакви открито основани на Библията по темата за християнската икономика. Тогава не си представях, че аз ще трябва да напиша интелектуалните основи за тези необходими материали. Продължавах да търся. Когато станах на двадесет години, вече знаех, че аз ще трябва да ги напиша. Не знаех, че също ще трябва сам да събера средствата, за да издам повечето от тях. Целият ми пълнолетен живот беше посветен на тази задача.

Моята първа издадена книга беше Marx’s Religion of Revolution (Марксовата религия на революцията, 1968), критически анализ на идеите на Маркс, включително и на неговата икономика. Отрано разбрах, че войната за умовете на хората през двадесети век се води предимно между комунизма и християнството и че тази война включва всяка област от живота. Тази война продължава и сега. Книгата се появи четири години преди да завърша доктората си. Моята втора книга, An Introduction to Christian Economics (Въведение в християнската икономика), беше издадена през пролетта на 1973. Тя представлява сборник от статии, много от които са ревизирани версии на статии, които са били отпечатани в The Freeman след 1967. Тези две книги вече не се издават.

В почти същото време, когато се появи Въведението, аз реших да започна подробен коментар на икономическите учения на Библията. Изглеждаше ми глупаво да се опитам да направя учебник по библейска икономика, да не говорим за трактат, подобен на Богатството на народите на Адам Смит, без първо да положа екзегетичните основи, които явно показват точно какво Библията казва за икономиката. Християнските учени първо трябва да знаят какво казва Библията за всички области на икономиката, преди някой да се опита да напише цялостно научно обобщение на християнската икономика. Светът няма нужда от още една недообмислена защита на капитализма, подкрепена от шепа несвързани библейски стихове. Такива книги са твърде лесни за пренебрегване от християнските политически либерали. Стандартният риторичен отговор на хуманистично образованите християнски политически либерали на всяко предположение, че капитализмът задължително се появява там, където цялото Божие учение се проповядва, вярва и следва от кое да е общество, е този: “Доказателства! Доказателства!” това е тяхната кодова дума за “това е твърде опасно етично и политически.” Така на тридесет и една години осъзнах, че написването на икономически коментар върху Библията ще стане проект на живота ми и че вероятно никога не ще успея да напиша християнската версия на Богатството на народите. Не знаех, че ще са ми нужни петнадесет години, за да стигна до Левит.

Завърших предварителния си конспект на моя икономически коментар върху Петокнижието през 1980, когато завърших последната от месечните ми рубрики върху Петокнижието в Chalcedon Report на Фондация Чалседон. Тогава даже не осъзнавах, че само Изход ще изисква три дебели тома. Не осъзнавах, че необходимите допълнения ще станат толкова дълги и отнемащи време. (Считам Приложение А в Заветът на господството: Битие за най-важното дело на академичната наука в моята кариера. Отне ми повече от година – над 500 часа – да го изследвам и напиша, 1978-79). Те включват видимите приложения в края на всеки том, а също и Is the World Running Down? (Разпада ли се светът?, 1987), изследване на възгледа на физическата наука за ентропията и нейната предполагаема важност в обществената теория, и Dominion and Common Grace (Господството и общата благодат, 1987), изследване на връзката между библейския закон и историческия прогрес. Есеистичните версии на тези две книги започнаха като приложения на Средство за господство, моят коментар върху Изход 21-23.

През 1977 реших да отделям десет часа на седмица, петдесет седмици на година, докато стигна до седемдесет годишна възраст, за да напиша и издам този коментар. В продължение вече на десет години се придържам към това разписание. Ако е Божията воля, ще се придържам към него докато стана на седемдесет години. Може би дори ще мога да рабтя още едно десетилетие след това, ако умът ми, тялото ми и икономическите ресурси ми позволят. Не очаквам обаче да завърша коментара. Библията има твърде много икономически материал, за да мога да го завърша за един човешки живот с десетчасови работни седмици. Библията е пълна с материали, които са свързани с икономиката в широкия смисъл на това понятие, тоест политическа икономия, както е била наричана през деветнадесети век, или морална философия, както е била наричана през осемнадесети век. Обратно на теологичните пиетисти и политическите либерали, които отричат, че Библията има нещо много да каже относно икономическата теория и практика, тя има толкова много материал, че не очаквам да разгледам повече от една малка част от него.

Това, което възнамерявам да направя с този многотомен коментар, е да положа интелектуалните основи за преструктурирането на обществените науки. Нищо по-малко от това не е приемливо за мен като цел на живота ми. Необходимо е цялостно преструктуриране на всяка академична дисциплина. Единственият модел, подходящ за такова преструктуриране, е библейският завет. Християнските учени трябва съзнателно да приемат методологията на завета като своя епистемологична основа. Нито философският номинализъм (инивидуализъм и субективизъм), нито реализмът (колективизъм и обективизъм[17]) могат да служат като последователни, надеждни основи на човешката мисъл, включително и на икономиката. Този икономически коментар може да послужи като модел за това как другите академични дисциплини могат и трябва да бъдат преструктурирани. Имаме нужда от подобни коментари и в другите области.

Очевидно, ако в бъдещето не се състои цялостно християнско съживление, този издателски проект ще бъде счетен от бъдещите историци за скъпоструваща чудатост, произведена от един ексцентрик, ако приемем, че въобще бъдещите историци ще се натъкнат на поне относително пълен комплект от документите, произведени от този ексцентрик. Без световно съживление този коментар ще стане в най-добрия случай съвкупност от документи от първоизточник, потенциално полезни за докторска дисертация в някой от по-малко престижните световни университети. В живота ми има по-добри неща за правене от това да доставям безплатно материали за първоизточници за някой ограничен кандидат за докторска степен, който търси най-бързия и най-лесния начин да се измъкне от колежа и да влезе в безопасния, но не много заплатен свят на преподаването в колеж, ако приемем, че въобще успее да си намери работа като преподавател. Аз полагам библейско-теологичните основи за преструктуриране на световната цивилизация, а не основите на докторска дисертация по история. Имам увереност, че ще постигна целта си. Уверен съм, защото съм калвинист-постмилениалист, който знае, че Бог е предопределил световната победа на Своето благовестие.

Есхатологията и личната мотивация

Постмилениализмът е важна мотивация за онези учени, които съзнателно са се посветили дългосрочно на Християнската Реконструкция. Хората често ме питат, “Наистина ли има толкова голямо значение каква е есхатологията на християнина?” И аз отговарям: “Зависи от това какво християнинът иска да прави с живота си.” Есхатологията безспорно има значение в живота на един учен, който гледа на делото на своя живот като нещо по-важно от серия академично приемливи интелектуални упражнения. Всеки, който поддържа друга есхатология, е малко вероятно да сяда десет или повече часа всяка седмица в продължение на тридесет или четиридесет години, за да открие какво точно Библията казва относно даден предмет от реалния свят и как нейните принципи могат да се приложат от хората в новозаветната епоха.

Всеки, който вярва, че светът неизбежно ще изпада в повече и повече грях и че християните ще имат все по-малко влияние в историята, е много малко вероятен кандидат за едно доживотно изследване – и то самофинансирано изследване – да открие как принципите на Библията могат и трябва да се прилагат в историята в конкретна академична област, която също е област от реалния свят. (Всеки, който вярва в неизбежното поражение на църквата в историята, е възприел форма на предопределение, дори и да настоява, че вярва в свободната воля. Ако поражението на Църквата е неизбежно, тогава нищо, което кой да е човек прави, може да промени това.) Всеки, който има такъв възглед за бъдещето на света, би трябвало да бъде някакъв мазохист, за да изразходва своите лични време и пари, за да произведе дело на живота си, което е гарантирана антика. В известен смисъл такова усилие би било неморално. То би било неправилно разполагане на християнски ресурси. Последователният диспенсационалист Питър Лалонд обвинява християните за почти неморално поведение за това, че се съсредоточават върху реални решения на проблеми в реалния свят. Всички такива усилия за преобразяване на света са напразни, казва той, и следователно са похабяване на Божиите дарби в християните. “Въпросът е, ‘Има ли смисъл да излъсквате медните прибори на потъващ кораб?’ И ако те работят за установяването на нови институции, вместо да излязат и да ловят души за Христос, тогава те похабяват най-ценното време на планетата точно сега, и това е сериозният проблем. . . .”[18]

Накратко, есхатологията има значение, особено в личната мотивация. Есхатологията води до самоизпълняващи се пророчества. Песимилениалистът вярва, че светът прогресивно бива завземан от Сатана и от тези, които са етично в завет с него. Следователно, той е изкушаван да смята за исторически безполезно развиването на изключително и изрично библейски “инструкции,” които трябва да се използват от християните на мястото на сегашния хуманистичен световен ред.[19] Тъй като много малко песимилениални автори посвещават себе си на такова подробно интелектуално дело, интелектуалното ръководство на такива практически усилия по необходимост и постепенно преминава към теономичните (Божият закон) постмилениалисти. В същото време, постмилениалните учени, тъй като вярват, че такава цялостна обществена трасформация е не само възможна, но и неизбежна, работят усилено, за да постигнат господство в историята.

Във всичко това има и второстепенна психологическа мотивация. Тъй като премилениалистът очаква поражение в историята, той не иска неговото име да се свързва с някакъв безсмислен обществен проект. Той не иска публично да се срамува заради своите наивни усилия в миналото да изгради успешна дългосрочна институция, посветена на общественото преобразяване в историята. Песимилениалистите очакват или 1) почти пълно прогресивно поражение на църквата в историята (амилениализъм), или 2) победа за християните само на основата на преломната, неестествена, физическа намеса на Христос в историята (премилениализъм), за да промени посоката на безплодните усилия на църквата да преобрази обществото чрез проповядване на благовестието и спазване на Божия закон. Те нямат увереност в търпеливия ежедневен труд на християните да направят този свят по-добро място за живеене. Те нямат увереност в приемствеността в историята и продължаващата валидност на Божиите заветни обещания. Те виждат изпълнението на Божиите заветни обещания само чрез прекъсване на историята, или когато Христос се върне за крайния съд (амилениализъм), или когато се върне, за да установи централизирана, управлявана отгоре-надолу, бюрократична държава, обхващаща целия свят (премилениализъм). Следователно, песимилениалистите не очакват християните някога да бъдат на ръководни позиции в колежите и университетите, нито очакват бъдещите християнски историци да бъдат в положение да пишат история, обясняваща как усилията на по-ранните християни са довели до триумфа на благовестието.

Постмилениалистите, от друга страна, вярват, че такива усилия за преобразяване на обществото в крайна сметка ще бъдат успешни и те искат лично да бъдат хората, които полагат основите за това бъдещо преустройство на обществото. Те искат да оставят видим белег в историята. Те искат да бъдат споменавани като ключовите фигури на прехода при преобразуването на хуманистичната цивилизация в християнска цивилизация. Те искат отношението към тях в историческите книги на бъдещето да бъде благоприятно. Те вярват в бъдещето, затова вярват, че някой ден в бъдещето ще има историци, които ще се отнесат към тях сериозно и с внимание. Техният страх от възможното публично унижение за пропадналите усилия се компенсира от техните очаквания, че може би техните лични усилия може да се окажат усилията, които са довели новите страни на Божието царство в историята.

Песимилениалистите съзнателно проповядват прогресивния упадък на благовестието и неспособността или нежеланието на Святия Дух да преобрази позитивно света според стандартите на царството. Дейв Хънт отива дотам да каже, че Самият Бог е неспособен да установи Своето царство на земята: “Всъщност, господството – завземането на господството и установяването на царство за Христос – е невъзможност, дори и за Бога. Милениалното царуване на Христос, което въобще не е царство, е всъщност последното доказателство за непоправимата природа на човешкото сърце, тъй като Самият Христос не може да направи това, което тези хора казват, че ще направят. . . .”[20]

Това не означава, че непостмилениалистите никога няма да произведат трудове в областта на приложната християнска теология. Холандските амилениалисти го правят. Премилениалистите го правят, особено в областта на естествените науки.[21] Въпреки това, не е случайно, че след 1987 всички големи академични трудове в движението за Християнска Реконструкция са били написани от постмилениалисти. Тук говоря за книги, писани от позицията на християнска теология за позитивно обществено преустройство, в противовес на просто негативните християнски негативни критики.[22] Мога да кажа с голяма увереност, че колкото по-дебела е една християнска академична книга, колкото по-трудна е темата, колкото по-ориентирана е към обществени и правни реформи и колкото повече ресурси са нужни за нейното завършване и издаване, толкова е по-вероятно тя да е писана от постмилениалист. За това има една проста причина: постмилениалистите не считат писането и издаването на такива материали за похабяване на оскъдни икономически ресурси – “лишени от смисъл проекти на лишени от смисъл интелектуалци,” както би ги нарекъл бившият губернатор на Алабама Джордж Уолъс.

Победа по презумпция

Времето е на моя страна, не на страната на моите критици. Аз вярвам, че християните имат изобилие от време, за да работят за преобразяване на света. Песимилениалистите вярват, че Исус идва скоро. Аз виждам надежда в дългосрочните научни проекти; песимилениалистите не виждат надежда в нищо дългосрочно. Времето е на моя страна и в друг смисъл. Тъй като отне толкова много време моите икономически коментари да бъдат отпечатани и тъй като има толкова много още да бъде написано, по времето, когато вече ще съм почти завършил, ще имам непреодолим аванс пред всеки, който би се опитал да напише социалистическа или кейнсианска смесена икономическа версия на моя труд. Съмнявам се, че такъв проект е теологично възможен; във всеки случай, определено се съмнявам, че някой друг в рамките на моя живот ще се опита да го направи. Ако някой го направи, той ще трябва да свърши много трудна работа само да ме настигне с материала, да не говорим да си намери издател. Колкото по-далеч отивам, толкова по-малко вероятно е някой дори да се опита. Не възнамерявам да спра. Нещо повече, тези коментари не са финансово рентабилни; те трябва да бъдат субсидирани. Това ще направи двойно по-трудно за всеки мой конкурент да намери издател. Да го кажа направо, аз имам списък с клиенти, фондация с идеална цел с малко пари в банката и поне някакъв пазар. Моите потенциални критици нямат нищо от това. Отне ми едно десетилетие, за да събера поне тази институционална подкрепа. Моите критици още не са започнали. Аз печеля по презумпция. Честно казано, Християнската Реконструкция въобще печели по презумпция. Нашите критици не са си написали домашната работа. Те се опитват да бият нещо с нищо.

Моите християнски критици наистина вярват, че могат да се борят с нещо (многотомен икономически коментар) с нищо (недостойни забележки, случайна критика на някоя книга в някое неизвестно периодично издание, непубликувано недоволно мърморене, и най-вече, мълчалива терапия: академично затъмнение). Те не са прави. Не можеш да биеш нещо с нищо. Когато дълго чаканото християнско съживление е факт, моите възгледи ще пометат всичко, академично и политически, просто защото на полето няма да има никой друг. Никой друг, освен някой постмилениалист, би се опитал да ме надмине, тъй като никой друг освен постмилениалистите не вярва, че има някаква възможност да се спечели широка публична подкрепа за открито християнско преустройство на местната, националната и международната икономика. Този факт премахва днешната потенциална конкуренция, тъй като всички постмилениалисти са съгласни с цялостното съдържание на моите икономически трудове.

Възкресението и Святият Дух: Победа или поражение?

Песимилениализмът на премилениалистите и амилениалистите ги принуждава неофициално да приемат, че централното събитие на смъртта и възкресението на Исус Христос всъщност някак е намалило размера на Божието царство в историята. Божието царство е било видимо в старозаветния Израел, са готови да признаят те (Вт. 4:6-8). Макар да признават, че Божието царство е било географски разширено чрез Църквата – Дейв Хънт тук е изключение – те също настояват, че практическото влияние на благовестието е доста слабо днес и неизбежно ще става все по-слабо. Накратко, макар Христовото възкресение да нанесе невидим смъртоносен удар на Сатана, то не му нанесе видим, исторически смъртоносен удар, както Хол Линдзи казва в заглавието на своята книга, Сатана е жив и здрав на планетата Земя (Satan Is Alive and Well on Planet Earth, 1972). Тези теолози премахват силата на възкресението в историята, като я правят да бъде само “духовна”; някакси възкресението не е намалило влиянието на Сатана върху властите на този свят. Този подход към есхатологията е двойно ироничен в случая на диспенсационалистичните премилениалисти. Те публично обявяват себе си за единствените истински защитници на буквалното тълкуване на Библията, а в същото време снижават само до духовно значение разширяващите царството последствия от централното събитие в човешката история, възкресението на Христос.

Песимилениалните християни изглеждат психологически неспособни да си зададат (и след това и да си отговорят) този очевиден въпрос: “Защо заветната власт на Сатана в историята след Голгота е по-голяма от заветната власт на Христос след Голгота?” Връщаме се до неизбежната реалност на завета. Въпросът никога не е завет или не-завет. Въпросът винаги е какъв завет.

Сила от Святия Дух

Непрекъснатото настояване на новозаветните автори е, че идването на Святия Дух донесе голяма сила за християните. Това видимо даде началото на новозаветната Църква. Божието Слово и Святия дух са заветното наследство на Църквата, средството за продължаване на завета. Унищожаването на Храма през 70 г. от Хр. беше крайният видим знак за прехода към тази нова епоха, видимото унищожаване на старозаветните основи.[23] Старата жертвена система беше публично прекратена.

Грег Бансен подчертава даването на сила от Святия Дух на християните да се покоряват на Божия закон като една от ключовите страни на прехода от Стария Завет към Новия Завет. Той пише: “Макар че Святият Дух работеше в живота на старозаветните вярващи, за да им помогне да спазват Божия закон, Той го правеше по начин, който беше и ограничен, и провиденчески – гледайки напред към великия ден на силата на Петдесятница. Павел във 2 Коринтяни 3 отбелязва, че Духът е изпълнителят на писането в сърцето на новозаветния вярващ (ст. 3). Буквата на Стария Завет донасяше смърт, но Духът на Новия Завет дава живот и праведност (ст. 6:8-9, 18). Това, което едно време беше външно и обвиняващо (законът писан на плочи от камък), сега е вътрешно и мотивиращо (законът, написан на плочата на сърцето). Казано ни е, че ‘законът не е усъвършенствувал нищо’ (Евр. 7:19), но новият и ‘по-добър’ завет има ‘по-добри’ обещания – конкретно въплътяването на закона чрез Христовото жертвено и свещеническо дело, така че да се спази законът (Евр. 8:6-10).”[24]

Бихте си помислили, че съвременните петдесятни и харизматици ще реагират позитивно на обяснението на Бансен за прехода от Стария към Новия Завет. До известна степен това става, макар и много бавно. Можем също да разберем защо традиционните диспенсационалисти са възмутени от теологията на Бансен, защото тя подчертава толкова силно продължаващата валидност на библейския закон. Диспенсационализмът отрича идеята, че старозаветният закон играе някаква роля в новозаветните времена до милениалната диспенсация. Като набляга на ролята на Святия Дух в даването на сила на християните да спазват Божия закон, Бансен отвори врата за петдесятните и харизматиците да обмислят отново своето учение за библейската етика и заедно с това затвори вратата пред диспенсационализма. Той започна да вбива клин между диспенсационализма и харизматичното движение. Както ще видим накратко, същото прави и книгата на Дейвид Чилтън върху есхатологията, Възстановеният рай (Paradise Restored, 1985).[25]

Диспенсационализмът срещу педтесятното движение

Разбираемо е защо традиционните диспенсационалисти винаги са били открито враждебни към петдесятно-харизматичното движение, което поставя голямо ударение върху видимите прояви на Святия Дух. Твърдението на съвременния диспенсационализъм, че Храмът трябва да бъде построен и трябва да се възстанови системата на жертвуване на животни в една бъдеща милениална диспенсация е пряка атака върху учението за Святия Дух, което се дава в Новия Завет. Диспенсационалистичната теология е неявно изградена върху скритата презумпция, че нещо липсва в работата на Святия Дух днес, така че Той не може да променя хора и организации. Диспенсационалистът открито говори за милениална диспенсация, в която ще бъдат възстановени жертвите в Храма. С други думи, Святият Дух има нужда от още една диспенсация, който да Му даде възможност да завърши делото Си. Диспенсационализмът също е отхвърляне на Посланието към Евреите, където се казва, че Христовата жертва е кулминация и премахване на системата на жертвуване на животни. Следователно диспенсационилзмът е скрита атака срещу учението за проебразяващата сила на Божието Слово и Святия Дух в историята.

Това, което изглежда странно за християнските реконструкционисти, е, че голямото мнозинство от петдесятни и харизматици са възприели диспенсационализма като своя предпочитана теология. Защо съвсем доскоро почти всички петдесятни и харизматици са били диспенсационалисти? Защо се придържат към есхатология, която отрича почти всичко, което те казват относно способността на Святия Дух да променя живота на хората в историята? Защо проповядват силата на Святия Дух да променя чудотворно индивидуалния живот в историята, а в същото време утвърждават традиционното премилениално твърдение, че тази промяна е ограничена само до няколко човешки сърца в историята? Защо отричат преобразяващата сила, която Христовото възкресение даде на изкупените хора в историята? Защо продължават да проповядват властта на Сатана над този свят, въпреки факта, че също проповядват неговото първоначално поражение на Голгота и неговото видимо поражение с идването на Святия Дух на Петдесятница?

Аз мисля, че имам един смислен отговор: те не бяха чували за постмилениализма преди началото на 80-те години. Едва през 80-те години нарастващо малцинство от харизматици изоставиха традиционния диспенсационализъм в полза на постмилениализма, който проповядва победата на християните в историята чрез силата на Святия Дух. Дори днес много християнски ръководители не биха признали публично, че са направили този преход. Защо? Вероятно защото се страхуват да изгубят даренията от финансови спонсори, които още не са направили този преход.

Харизматичното движение започна да се разделя по въпроса за есхатологията. Това разделяне ще се разширява и задълбочава. Това е отвор, който няма да се затвори. Традиционните диспенсационални харизматици започнаха да виждат заплахата, която теологията за господството създава за тяхната система и, следователно, за познатия харизматичен начин на живот. Тяхната ръководна позиция е застрашена; техните парични средства са застрашени; и тяхното политическо и обществено самодоволство е застрашено. Те започнаха да тръбят срещу теологията за господството, но вече е твърде късно. По-младите, по-умни харизматични ръководители вече започнаха да се отказват от песимилениализма; същото става и с много от по-старите ръководители, като Боб Мъмфорд и Чарлс Симпсън. Написаното от невидимата ръка вече е на стената.

Диспенсационалистичният харизматик се придържа към една очевидно шизофренична теология: есхатология, която проповядва неуспеха на Святия Дух в обществената промяна, и сотириология (учение за спасението), която проповядва цялостната лична промяна, която Святият Дух прави. Появата на книгата на Дейвид Чилтън, Възстановеният Рай (Paradise Restored) през 1985 направи тази скрита шизофрения очевидна за нарастващо малцинство способни харизматични ръководители. Сега те имат истинска библейска основа да изоставят предишната си теологична шизофрения, като възприемат есхатология на победа, която да съответствува на тяхната пневматология (учение за Святия Дух) на победа. Скритата шизофрения на почти всички индивидуални харизматици е към своя край; на нейно място е една нарастваща част от харизматичното движение с гласовити защитници на постмилениализма, които предизвикват традиционните диспенсационалисти за интелектуалното ръководство на движението.

Като постмилениален оптимист, аз знам коя група ще спечели.

Теологична шизофрения

Повечето вярващи в Библията фундаменталисти като цяло са съгласни с множеството от икономическите заключения в моите трудове. Те може да се противопоставят на моята теономична постмилениална теология, но не и на моята икономика. Инстинктивно те са благоприятно настроени към икономическата свобода. Те са философски номиналисти и индивидуалисти,[26] така че обикновено са съгласни с обществена философия, която набляга на децентрализираните инистуционални уредби, а не на наложените от държавата решения на икономическите проблеми.

От друга страна, моите икономически заключения срещат сериозни критики от неоевангелски и дори от калвинистки теолози, чието обучение в светските училища е оставило много от тях с очевидни социалистически рани. Тези акредитирани учители вярват във финансираното от държавата висше образование и въобще във финансирано от държавата всичко останало (освен църквите). Те не били социалисти или колективисти според техните непрекъснати настоявания,[27] но някакси винаги могат да бъдат открити да препоръчват допълнителни правителствени разходи за социални грижи и намалени разходи за национална отбрана. Книгата на Роналд Сайдър Богатите християни във века на глада (Rich Christians in an Age of Hunger, 1977) е най-добре продаващият се пример за този вид мислене.[28] Икономиката и човекът (Economics and Man, 1976) на Дъглас Викърс е най-слабо продаващият се пример. Колкото по-академично уважаван е колежът или семинарията, толкова по-политически либерален (защитник на държавната намеса) е неговият преподавателски състав.[29] Затова неоевангелистите не са съгласни нито с моята теология, нито с моите икономически заключения.

Поне тези неоевангелски защитници на държавата схващат съвсем ясно, че моите икономически заключения в полза на свободния пазар произлизат пряко и неизбежно от моята теономична теология; те отхвърлят и моята теология, и моите заключения.[30] Далеч по-малко вероятно е фундаменталистите да осъзнаят последователността на моята теология и моята икономика, тъй като те отчаяно се стремят да избегнат необходимостта да проследят моите икономически заключения назад до моята теология. Те намекват (макар и никога да не казват открито), че моите икономически заключения някакси не са съставна част от моята теономична теология, че има някакво невидимо и необяснимо несъответствие между това, което аз вярвам относно библейския закон, и това, което заключавам относно икономиката. Фундаменталистите не намират нищо противоречиво в този предполагаем дуализъм между моята теология и моята икономика, тъй като самите те настояват да поддържат подобен дуализъм, а именно, радикално разграничаване между политиката и теологията. Те поддържат този дуализъм – интелектуална шизофрения – поради своето схващане, че има радикално несъответствие между старозаветния закон и новозаветната етика.[31]

Една от моите цели в Заветът на господството е да направя кристално ясно, че моята теология и моите икономически заключения са едно неразделно цяло. Ако християните възнамеряват да създадат състоятелна библейска защита на икономическата свобода, те трябва да го направят на основата на Петокнижието. Няма друг начин да се създаде християнска защита на икономическата свобода. Няма полза от позоваването на трудове на хуманисти за установяването на епистемологичните и етични основи на икономическата свобода, тъй като цялата хуманистична мисъл е по същността си противоречаща сама на себе си. Дуализмите на хуманизма – между субект и обект, единство и многообразие, детерминизъм и свобода, разум и интуиция, феноменално и номенално, мисъл и действия – потапят хуманистите в невъзможната цел да добият смислени обяснения за света. Ако Христос и Библията не са приемливи за хуманистите като основи на обществените институции, толкова по-зле за самите хуманисти.

Заключение

Противниците на Християнската Реконструкция повтарят непрекъснато, че ние, християнските реконструкционисти, сме арогантни. “Арогантност” е тяхната кодова дума за “твърда убеденост в неща, с които ние не сме съгласни.”

Реконструкционистите вярват, че благовестието ще покрие целия географски свят за Исус Христос и че враговете на Христос ще бъдат постепенно покорени в историята. Това несъмнено ни дава много увереност – увереност, характерна за комунистите и ислямските фанатици, тоест, увереност, необходима за завладяването на една цивилизация. Но по-важно, това е увереността, необходима за да се изгради нова цивилизация – увереност в децентрализирано, засягащо всяка отделна душа, действуващо отдолу нагоре преобразяване на хуманистичната цивилизация в християнска цивилизация. Ние не търсим начин да завладеем хуманистичната цивилизация чрез сила; ние очакваме да я наследим чрез християнско съживление и икономическо производство. Християните ще изкупят хуманистичната цивилизация – ще я откупят от етичното и духовно робство.[32]

Тази увереност се отхвърля от песимилениалистите, които са също толкова уверени, че благовестието няма да тържествува в историята, че Църквата няма да успее в своята възложена от Бога мисия на световно евангелизиране и че християните са губещи в историята. Те дълбоко се възмущават от факта, че реконструкционистите ги призовават към пълна отговорност за тяхното сегашно обществено безсилие всеки път, когато твърдим, че благовестието на Исус Христос може и ще бъде побеждаващо в историята, когато най-после последователите на Христос станат заветно верни към Него чрез спазване на Неговия закон чрез силата на Святия Дух. Песимилениалните пиетисти вярват, че реконструкционистите са насочили показалеца си към тях, обвинявайки ги за неуспехите на Църквата в наши дни. Те са прави; ние ги обвиняваме. Но поне сме достатъчно учтиви да използваме само азбучните показалци в края на книгите си, за разлика от реакциите, които получаваме от някои от нашите критици.

Реконструкционистите също вярват, че Божият закон установява основата на истината във всяка област от живота. Това означава, че християните, които пасивно или дори активно се задоволяват да оставят хуманистите да управляват света, действуват неморално, защото така те скрито възприемат сатанинската лъжа, че нещо друго освен Божия закон може да бъде стандарт в историята. Ние отговаряме, че Божият закон е единственият стандарт, сега и през вечността.[33] Да го кажем отново, те ясно осъзнават, че ние, реконструкционистите, ги наричаме морални слабаци за това, че не утвърждават законните права на Цар Исус във всяка област от живота. Ние не ги критикуваме за това, че не са измислили ясни отговори на всички житейски проблеми. Нашата критика не е, че понастоящем те нямат достатъчно познание да упражняват господство. Интелектуалните проблеми могат да се преодолеят чрез сериозни изследвания и усилена работа в прилагането на наученото. Ние ги критикуваме за това, че те тайно или явно отричат, че единствено християните имат на свое разположение единственият възможен източник на истина в историята, единствената възможна инструкция за богоугодно морално поведение във всяка област от живота и единствената възможна основа за победа в историята: етичния ум на Христос (1 Кор. 2:16), Неговото вдъхновено писано Слово (2 Тим. 3:16) и Святия Дух.

Нашите критици разбират, че като казват, че Църквата на Исус Христос не е обречена от никое библейско пророчество да бъде все по-безсилна в историята, християнските реконструкционисти казват също, че видимото безсилие на Църквата днес трябва да се счита отговорност на християните, които са се отклонили от своите възложени от Бога задачи. Тези християни са отхвърлили правните и етичните условия на завета за господството. Те също съзнателно възприемат есхатологии на поражение, антиномистка етика и хуманистичния мит за неутралността. Те са отговорни за провала на Църквата, а не хуманистите и определено не някое библейско пророчество. Сатана не е жив и здрав на планетата Земя; той е болен и умиращ, водещ ариегардни бойни действия, които са толкова безнадеждни, както контранастъплението на Хитлер в Ардените през зимата на 1944. Видимото безсилие на християните днес е резултат от самопричинени рани: фундаменталистите и другите вярващи в Библията групи шизофренично са изоставили Библията, докато неоевангелистите са възприели риториката и лозунгите на политическите либерални хуманисти в името на Исус. Първите са се отказали от посланието за победа, а вторите съзнателно са се продали на хуманистите срещу паница акредитиран академичен буламач.

Те всички са без извинение пред Бога. След издаването на Завета на господството те ще бъдат още повече без извинение. Ако това е арогантност, ще трябва да го преживеете.


[1] Tyler, Texas: Institute for Christian Economics.

[2] Gary North, The Sinai Strategy: Economics and the Ten Commandments (Tyler, Texas: Institute for Christian Economics, 1986), Preface.

[3] Има продължаващи слухове, че определени членове на преподавателския състав на една калвинистка семинария са били обсъждали петточковата заветна структура на Петокнижието в продължение на много години. Но кой пет точки? Ето това е въпросът. Частните разговори са едно нещо; смелостта да излезеш в книга за да защитиш една доста спорна, застрашаваща кариерата теза е нещо друго. Колебливото сърце никога не създава промяна в мисленето.

[4] Ibid., ch. 3.

[5] Ibid., ch. 8.

[6] Gary North, Inherit the Earth: Biblical Blueprints for Economics (Ft. Worth, Texas: Dominion Press, 1987), ch. 3.

[7] Gordon J. Wenham, The Book of Leviticus (Grand Rapids, Michigan: Eerdmans, 1979), p. 30.

[8] The Open Bible: Expanded Edition (Nashville, Tennessee: Thomas Nelson, 1983), p. 95.

[9] Ibid., p. 96.

[10] R. K. Harrison, Leviticus: An Introduction and Commentary (Downers Grove, Illinois: InterVarsity Press, 1980), p. 14.

[11] Jacob Milgrom, “The Biblical Diet Laws As an Ethical System: Food and Faith,” Interpretation, XVII (1963), p. 295.

[12] Open Bible, p. 127.

[13] Ibid., p. 128.

[14] Ibid., p. 171.

[15] Gary North, Tools of Dominion: The Case Laws of Exodus (Tyler, Texas: Institute for Christian Economics, 1987).

[16] Gary North, Is the World Running Down? Crisis in the Christian Worldview (Tyler, Texas: Institute for Christian Economics, 1987), Appendix C: “Comprehensive Redemption: A Theology for Social Action.”

[17] Под “обективизъм” нямам предвид странния атеистичен култ, основан от писателката Айн Ранд. За критика на учението на Ранд, виж John Robbins, Answer to Ayn Rand (Washington, D.C.: Mount Vernon Publishing, 1974). За една приятна за четене автобиография на бивш последовател на Ранд, виж Jerome Tucille, It Usually Begins With Ayn Rand: A Libertarian Odyssey (New York: Stein & Day, 1972).

[18] Peter Lalonde, “Dominion: A Dangerous New Theology,” Tape One of Dominion: The Word And New World Order (Ontario, Canada: Omega-Letter, 1987), 3 tapes.

[19] Виж многотомния сборник, Biblical Blueprint Series (Серия Библейски инструкции), издаден от Dominion Press, Ft. Worth, Texas, който започна да излиза на пазара в края на 1986.

[20] Dave Hunt, Tape Two, “Dominion and the Cross,” in Dominion: The Word And New World Order.

[21] Почти винаги, обаче, от гледна точка на историческия песимизъм: неправилно използване на втория закон на термодинамиката, или “ентропията.” Виж Gary North, Is the World Running Down? Crisis in the Christian Worldview.

[22] Тук имам предвид негативните критични трудове на премилениалиста Франсис Шефър и на амилениалистите от холандската традиция Херман Дойеверд и Корнилиъс Ван Тил.

[23] David Chilton, The Days of Vengeance: An Exposition of the Book of Revelation (Ft. Worth, Texas: Dominion Press, 1987).

[24] Greg L. Bahnsen, By This Standard: The Authority of God’s Law Today (Tyler, Texas: Institute for Christian Economics, 1985), pp. 160-61.

[25] David Chilton, Paradise Restored: A Biblical Theology of Dominion (Ft. Worth, Texas: Dominion Press, 1985).

[26] Виж по-долу.

[27] Ian Hodge, Baptized Inflation: A Critique of “Christian” Keynesianism (Tyler, Texas: Institute for Christian Economics, 1986), ch. 2: “Neither Capitalism Nor Socialism (May Be).”

[28] Ronald J. Sider, Rich Christians in an Age of Hunger: A Biblical Study (Downers Grove, Illinois: Inter-Varsity Press, 1977); Сравни David Chilton, Productive Christians in an Age of Guilt-Manipulators: A Biblical Response to Ronald J. Sider (4th ed.; Tyler, Texas: Institute for Christian Economics, 1986).

[29] James Davison Hunter, Evangelicalism: The Coming Generation (University of Chicago Press, 1987), pp. 165-80); “What Theologians Believe,” This World, I (Summer 1980).

[30] Виж трите статии от мои критици в Robert Clouse (ed.), Wealth and Poverty: Four Christian Views of Economics (Downers Grove, Illinois: InterVarsity Press, 1984). Една година след издаването тази книга с цена 5.95 долара беше тайнствено премахната от каталога на Интерварсити Прес и непродадените бройки бяха разпродадени за 25 цента на бройка. Моето издателство, Dominion Press, закупи повечето от останалите бройки, а също и правата за издаване. Ние все още я продаваме за 5.95 долара, плюс транспортните разходи. Понякога идеологическата ненавист на моите неоевангелски противници ги прави да желаят да пълнят моята банкова сметка с пари. Това е ставало много пъти. Подозирам, че отново ще стане така.

[31] Gary North, “The Intellectual Schizophrenia of the New Christian Right,” Christianity and Civilization, 1 (1982).

[32] Gary North, Inherit the Earth.

[33] Greg L. Bahnsen, By This Standard; Bahnsen, Theonomy in Christian Ethics (2nd ed.; Phillipsburg, New Jersey: Presbyterian & Reformed, 1984).





Dominion Covenant
Copyright © 1987 Gary North
превод Copyright © 2002 Божидар Маринов