2

ПРЕДНАЗНАЧЕНИЕ, РЕД И ВЪРХОВЕНСТВО

И Бог каза: Да бъдат светила на небесния простор, за да разделят деня от нощта; нека служат за знаци и за времената, дните и годините; и да бъдат за светила на небесния простор, за да осветляват земята; и стана така. Бог направи двете големи светила: по-голямото светило за да владее деня, а по-малкото светило за да владее нощта; направи и звездите (Бит. 1:14-16).

Тези стихове не изглеждат да са свързани по някакъв начин с темата на икономиката. Но по отношение на тяхната важност за човешката мисъл въобще и конкретно за икономическата наука, тяхното значение не може да бъде преувеличено. Те са отстъпват по важност в областта на космологията само на Битие 1:1. Тяхната времева рамка е твърде конкретна. Тяхната перспектива е твърде конкретна. Учените, които може би искат да вдигнат рамене относно Битие 1:1 като че ли думите са безвредна поетична реликва от миналото, биха изстенали в ужас, ако някой предположи, че тези стихове трябва да се приемат буквално.

Хронологическата последователност на сътворението на небесните тела поставя предизвикателство пред съвременната еволюционна наука. Казва ни се, че звездите, слънцето и луната са създадени на четвъртия ден, денят след сътворението на живите растения. Няма възможен начин тази хронологична последователност да се интегрира в последователността от исторически събития на еволюционната времева рамка. За нещастие уважавани библейски коментатори са направили компромис с изричния език на Писанието, като твърдят, че звездите, луната и слънцeто са били създадени на същия ден, в който и земята, но те не са имали никаква специална функция по отношение на земята преди четвъртия (вероятно небуквален) ден. Въпреки това, Библията потвърждава, че Бог създаде светлината чрез силата на Своето слово. Тази свръхестествена светлина е отделяла деня от нощта. Едва на четвъртия ден са били създадени конкретни тела, за да дават светлина и да отделят деня от нощта. Един коментатор твърди, че слънцето е съществувало още на първия ден, но Бог го е закрил с някакъв вид завеса, която е премахнал на четвъртия ден.[1] Как един сериозен учен може да види такъв сюжет в ясните думи на Битие 1 е озадачаващо. Защо да снижаваме ясното поучение на Библията по този начин? Толкова ли сме наивни да вярваме, че ако християните върнат сътворението на звездите на първия ден, правейки ги сътворени заедно със земята, съвременните еволюционисти в областта на астрономията и космологията ще си помислят, че в крайна сметка християнството би могло да бъде вярно? Дали не се опитваме да си купим малко академично уважение чрез такава екзегетика? Съвременната наука твърди, че земята е относително късно явление, може би на около пет милиарда години, във вселена, която е поне на десет милиарда години. Каква полза ще добием като пренебрегваме думите на Битие 1 и твърдим, че сътворението на звездите и слънцето е било на първия ден, въвеждайки въображаема завеса или облачно покритие, за да дадем обяснение защо Библията говори за слънцето, луната и звездите като създадени на четвъртия ден? Ако така или иначе ще изглеждаме като глупаци за това, че се придържаме към библейското откровение, което безспорно е така (1 Кор. 1:19-21), тогава защо поне не бъдем последователни, прями, по-нападателни глупаци – глупаци, дълбоко посветени на тази глупава вяра на откровение, глупаци, незасегнати от псевдомъдростта на света? Дали някой би се занимавал да въвежда завеса или облачно покритие за слънцето, луната и звездите от първия до третия ден, ако не е бил изправен пред някаква версия на еволюцията, с която е решил да се съобразява, поне частично, за да не изглежда недостоен за уважение?[2] Нека застанем на страната на библейския език и да престанем с нашия жалък, нереализуем стремеж към академична репутация в света на светската хуманистична наука.

Няма абсолютно никаква полза да се създават такива екзегетични отклонения в опит да направим описанието на Библията да звучи по-разумно, тоест по-научно, тоест по-еволюционно. Има няколко причини за това. Първо, съвременните астрономи твърдят, че слънчевата система и земята са относително късно явление в сравнение с възрастта на вселената. Астрономите през 70-те като цяло стигнаха да някакво съгласие относно границите в хронологията, като се има предвид факта, че много от тях изглежда са приели космологичната теория на “големия взрив.” Някъде в далечното минало, преди десет до петнадесет милиарда години, една първоначална свръхкондензирана материя-енергия е експлодирала, създавайки по този начин вселената.[3] Слънчевата система и земята са се появили много по-късно, приблизително преди 4.6 милиарда години.[4] Съвременната светска наука би трябвало да отхвърли всяко предположение, че слънцето, луната и звездите са били създадени на същия ден както земята.

Второ, когато стане въпрос за първоначален произход, учените така или иначе не са на едно мнение помежду си. Тулмин и Гудфийлд пишат, че “върху тези космологични теории не съществува нищо като общо съгласие сред астрономите относно теориите за еволюцията на звездите. В космологията основните противници заемат позиции, които остро се противопоставят една на друга и дори са – както понастоящем са формулирани – непримирими. Някои смятат, че астрономическите доказателства подкрепят схващането, че цялата вселена е започнала в един първоначален момент във времето преди около 10 милиарда години, чрез катаклично Сътворение, чрез което са се появили заедно времето и енергията, веднъж завинаги. Други вярват, че космосът е имал неограничено съществуване във времето и неговото първоначално състояние и вид винаги са били подобни на това, което са днес. Тази еднообразност във вечността дори се представя като необходима аксиома за цялата научна мисъл относно космологията – рационална презумпция, с която всяко приемливо описание на вселената трябва да се съобразява. Трети са възприели друга позиция. Космосът нито е имал първоначално Сътворение, нито показва вечна непроменимост: вместо това той преминава през повтарящ се цикъл на повтарящи се промени, трептейки между две крайни положения, с период на трептене може би около 100 милиарда години.”[5] Последната позиция е подобна на езическия възглед за повтарящите се исторически цикли и съвременният хиндуизъм все още се придържа към него.[6] Всъщност, както твърдят Тулмин и Гудфийлд, и трите космологии следват от древногръцката мисъл. “Като се пренебрегнат подробностите, общите прилики между космологията на двадесети век и нейните предшественици не са просто съвпадение. По-скоро те подтикват човек да търси също толкова общ мотив. Дали, например, това не е фактът, че когато сведенията за далечното минало са твърде недостатъчни за емпирично възстановяване на ранната история, човешкият интелект – в търсене на нещо по-добро – естествено се връща към тези a priori теоретични схеми?”[7] С други думи, космолозите просто са несигурни относно произхода на космоса.

Ханнес Алфвен, носител на Нобелова награда за физика през 1970, заявява въпроса дори по-прямо. Алфвен е противник на космологичната теория за “големия взрив.” “Тъй като хипотезата за Големия Взрив е неприемлива, възниква въпросът каква друга хипотеза да поставим на нейно място. Отговорът е прост и прям: никаква! Но догадката за Големия Взрив е мит, бил той и чудесен мит, който заслужава почетно място в музея, който вече съдържа индийския мит за цикличната вселена, китайското космическо яйце, библейския мит за шестдневното сътворение, Птолемеевия космологичен мит и много други. Той винаги ще бъде обожаван поради своята красота и винаги ще има много вярващи в него, както и в старите с хилядолетия митове. Но ние не печелим нищо, ако се опитваме да поставим друг мит на мястото, което митът за Големия Взрив заема сега, дори ако този мит е украсен с още повече красиви математически формули.”[8] Най-доброто, което един учен може да прави, е да прави догадки относно състоянието на вселената преди един милиард години, а “вероятността тази догадка да бъде реалистична е пренебрежимо малка. Ако той приеме такава догадка като отправна точка за дадена теория, малко вероятно е това да бъде научна теория, но е много вероятно тя да бъде мит. . . . Опитите да бъде написана величествена космическа драма задължително водят до митове.”[9] Ако той е прав – а аз смятам, че той е прав – тогава защо истинските християни да се опитват да пренапишат разказа за шестдневното сътворение, за да го направят да изглежда малко по-достоен за уважение, малко повече съобразен с последната светска версия на трите първообразни космически мита относно произхода, която в момента се е оказала по-популярна?

Третата, и най-важната причина да е безполезно и непроизводително да се преправя ясното учение на Битие 1 относно последователността на сътворението е, че сърцето на противопоставянето на съвременната наука на това описание не е хронологията сама по себе си. Причината съвременната наука да възприеме древногръцките космологически възгледи – не подробностите, разбира се, но основните черти – е, че съвременните учени, както древните гърци, се опитват да избягнат схващането за вложено от Бога предназначение. Това, което е най-възмутително за съвременната наука, е идеята за космологично предназначение преди еволюционната поява на човека. Сърцето на библейското описание на сътворението е Бог и Неговия целенасочен свят, докато сърцето на съвременната еволюция е отричането на целенасочеността, която и от светските космологии човекът реши да приеме. Очевидно този факт не е бил разбиран от консервативните коментатори на Библията, които са избрали да пренапишат Битие 1. Това, което трябва да имаме предвид, е, че именно Дарвиновото настояване върху непланираната, безцелна същност на геологичните и биологични промени му е спечелило мигновен успех в света на светския хуманизъм. Дарвин отрича всички стари аргументи за божествено предназначение като причина за подредеността в природата. Природният ред не доказва такова нещо, настоява той; естественият отбор на случайно произведени мутации, а не свръхестественото предназначение, е причината за подредеността в природата. Еволюционните учени са възприели Дарвиновото отричане на космическото предназначение далеч преди да е имало каквато и да било идея, че вселената би могла да е на възраст десет милиарда години. Сърцето на Дарвиновата интелектуална революция не е било в еволюцията. Централният фактор е Дарвиновото хипотетично обяснение на безцелния ред. Това е било неговото отричане на крайната цел, на целевата ориентация на вселената, на телеологията.

Телеология

Телеологията служи на християнските апологети от времето на Тома Аквински (починал 1274) като основен стълб в петте предполагаемо неопровержими доказателства за Бога. Телеологичните аргументи твърдят, че редът във вселената отразява подредения Бог, която я е създал. Не само че този ред отразява Бога, както Павел твърди (Рим. 1:18-20, той предполагаемо също показва логически, че такъв Бог трябва да съществува. Вселената може да бъде обяснена само на основата на свръхестествено предназначение. Уилиям Пейли, пишещ в края на осемнадесети и началото на деветнадесети век, убеждава мнозинството от английските и американските читатели в логиката на аргумента за предназначението. (Виж Приложение А: “От космическата безцелност към хуманистичното върховенство.”)

“В първите години на деветнадесети век,” пише Стоу Пърсънс, “ортодоксалните протестантски християнски мислители, както в Англия, така и в Америка, възприели деистичното мислене в неговите рационалистични аспекти, като съчетали естествената религия с откровението. Смятало се е, че двете се подсилват и потвърждават едно друго. . . . От това смесване на естествената и откритата религия идва един от най-великите аргументи в подкрепа на правилната вяра. Това е учението за предназначението. Точно както известният часовник на Пейли е свидетелствувал за дейността на часовникаря, така и вселената във всичките си чудесни подробности е пеела хваления за своя Създател. В епоха, в която теориите за естествения закон започвали да проникват в обществената мисъл и в която постиженията на приложната наука вече започвали да натрупват престиж за рационалистичния и материалистичния възглед за нещата, апологетиката на предназначението е станала един от най-полезните и широко използвани защити на християнството. Разбира се, естествената религия трябва да бъде подкрепяна от откритата религия, защото те са изследвали отделни, взаимно несъизмерими измерения. Въпреки това естественият закон, както тогава се е възприемал, е бил, както откритото Божие слово, постоянен, абсолютен и непроменим. Едното е бивало ясно разбираемо чрез интелекта, а другото чрез изследване на Святото Писание.”[10] Схващането за механистичния, самодостатъчен естествен закон не е било осъзнавано като заплаха за здравото християнско учение – отричане на космическия персонализъм. Християните през деветнадесети век не са осъзнавали опасността от построяване на систематична теология, която лежи едновременно върху библейски стълб и върху стълб на светска автономия. Логиката на предназначението е изглеждала толкова сигурна, толкова неоспорима. Как иначе хората биха обяснили небикновеното “пасване” между всички части на създанието? Такава интегрирана, вътрешно свързана среда не изисква ли вярата на хората в един космически Строител? И този Строител не е ли Богът на Библията? Ако вселената е направена, то тя има предназначение, вложено й от Бога. Дори нечестивите трябва да признаят логиката на предназначението, настоявали християнските защитници на вярата. Логиката изглеждала неизбежна: редът означава замисъл; замисълът означава Създател; Създателят означава предназначение. Какво би могло да бъде по-логично? Християнските апологети малко са се замисляли или въобще не са се замисляли върху интелектуалната уязвимост на защитата върху двата стълба. А ако светският стълб се срути?

Дарвин унищожава твърдението на телеолозите, че никое друго светско обяснение не е способно да обясни подредеността в природата. Не всички негови ранни последователи са разбирали напълно неговата идея. Един, който го е разбрал, е Карл Маркс, който хвали постижението на Дарвин: “Книгата на Дарвин е много важна и тя ми служи като основа в естествената наука за класовата борба в историята. . . . Въпреки всички нейни недостатъци, в нея не само за първи път се нанася смъртен удар срещу ‘телеологията’ естествените науки, но и емпирично се обяснява техният рационален смисъл.” Маркс пише тези думи през 1861, две години след издаването на Произход на видовете на Дарвин.[11] (Маркс не е разбирал много от биология; той е хвалел налудничавия расист Пиер Тремо.[12]) Кореспонденцията на Дарвин с течение на годините разкрива няколко изречения, в които може да се признае известна степен на неопределена и безличностна крайна причинност, но той никога не е възприел открито напълно развита телеология, нито има някакви сведения от първоизточник, показващи предполагаемото му обръщане към християнството на смъртно легло.[13] Тези разкази за покаяния на смъртно легло са заразявали и ортодоксалните християнски историци, и смутените семейства на скептиците в продължение на повече от век. Толкова често срещани са били тези неподкрепени слухове за покаяния на смъртно легло в края на деветнадесети век, че атеистичното Национално светско общество се е видяло принудено да публикува разширени некролози на своите членове, за да предотврати такива очаквани слухове.[14])

Няма съмнение, че Битие 1:14-16 ясно заявява, че звездите, слънцето и луната имат конкретно предназначение. Те са били създадени на четвъртия ден, за да заменят свръхестествената светлина, която е управлявала нощта и деня през първите три дни. Те са били създадени да дават светлина и да отделят деня от нощта, както и да служат като средства за определяне на сезоните. Именно това е центърът на конфликта между светската наука и библейското откровение. Библията ясно заявява, че вселената е теоцентрична, защото Бог я е създал. Това, от своя страна, означава, че земята, като дом на човека, Божия образ, е център на вселената, защото тя е център на Божието намерение, мястото, където Неговият Син трябваше да живее, да умре и отново да възкръсне. Това не означава задължително, че земята е пространственият център на вселената, ако наистина е възможно да си представим такова нещо като пространствен център на вселената. Има някои доказателства, че това не е умствено възможно.[15] Това означава, че тя е центърът на Божия интерес и план и фактът, че тя е била създадена преди небесните тела, трябва да е достатъчен да докаже това. Небесните орбити са били предназначени от Бога да служат на човека и на другите живи създания. Това е предназначението на небесните тела.

Съвременната светска наука, от Дарвин до сега, има за своя работна предпоставка следната презумпция: всяка причинност в природата е автономна и никоя причинност не е целенасочена – до появата на човека. Произходът на реда трябва да се търси в безцелната случайност – основата на ненарушимия научен закон през деветнадесети век и призната върховна власт пред двадесети век – а не в Божието предназначение и замисъл. Да цитираме отново изявлението на Медауър: “Именно върху понятието случайност генетиците са основали своята атака срещу едно добронамерено или злонамерено божество и срещу съществуването на каквато и да било обща цел или предназначение в природата.” Семейство Медауър говорят не просто за генетиците, а за цялата съвременна наука.

За да победят логиката на Пейли, учените от края на деветнадесети век предприемат първата важна стъпка: да припишат произхода на наблюдавания ред на случайната промяна. Тази хипотеза е голямата интелектуална революция на деветнадесети век. Важността на тази научна презумпция не може да бъде преувеличена: тя е послужила да освободи светската наука от критиците, потенциални и действителни, които биха успели да пренасочат работата на учените според насоките в Библията. Но има една още по-основна страна на това утвърждаване на случайността: да бъде изтикан Бог извън вселената, веднъж завинаги. Човекът иска да избегне заплахата от контрол от страна на свръхестествен Създател. Веднъж като е предприета тази стъпка, учените предприемат втора стъпка: да утвърдят върховенството на човека. Тъй като във вселената няма космическо предназначение, заключават секуларистите, човекът е свободен да взема свои автономни решения според своите автономни планове. Човекът става източник на космическо предназначение. Безцелните сили на случайната еволюционна промяна най-после са произвели нов, целенасочен суверен, човека, и сега човекът утвърждава своето върховенство над създанието. Той поема контрола, чрез науката, на преди това безцелните закони на еволюционното развитие. Вселената се нуждае от бог и човекът е този бог.

Схващането за ред, който е възникнал, но не е бил трансцендентно целенасочен, се появява за първи път в обществените науки, особено в трудовете на шотландските рационалисти, най-забележително при двамата Адамовци, Фъргюсън и Смит. Тези двама обществени теоретици от средата на осемнадесети век се опитват да обяснят рационалността на пазарната икономика на основата на човешки действия, които никога не са били предназначени да произведат пазарен ред. Пазарът се обяснява като продукт от човешки действия, но не от човешко предназначение. Еволюционната същност на това обяснение трябва да бъде ясна: обществото е продукт от спонтанни сили, които не са контролирани от каква да е върховна цел или лична власт. Ф. А. Хайек, икономист и обществен философ от двадесети век, е посветил голямата част от последните години на своята академична кариера на изчерпателно разглеждане на следствията от това обяснение на общественото развитие.[16] Социалната еволюционна теория предхожда биологичната еволюционна теория. Дарвин и Уолъс са въвели идеята за еволюцията чрез естествен отбор след като са чели Томас Малтус, протестантският пастор, който песимистично предсказва, че нарастването на населението непрекъснато ще надхвърля способността на човека да увеличава земеделското производство.[17] Дори идеята за “оцеляването на най-пригодените” е била създадена първоначално от един обществен философ, Хърбърт Спенсър, друг защитник на неограничения свободен пазар.[18]

Още рано в пост-Дарвиновата наука възниква въпросът: Сега, след появата на човека, могат ли случайните процеси в природата да бъдат оставени сами на себе си да изработват своята безкрайна безцелност? Или човекът трябва да започне да пренасочва силите на еволюцията? Братовчедът на Дарвин, Франсис Галтън, става основател на евгениката, идеята за генетично планиране.[19] В Съединените Щати един ранен основател на социологията, Лестър Ф. Уорд, заключава, че на неограничения свободен пазар не може да се разчита да произведе хуманни резултати, както не може да се разчита на неограничените природни сили да изпълняват целите на човечеството. Той започва да публикува своите мнения в началото на 80-те години на 19-ти век, но е пренебрегнат; до началото на 20-ти век неговите идеи надделяват над аргументите на социалните дарвинисти (предимно Хърбърт Спенсър и Уилиям Греъм Съмнър).[20] Преди това автономните и спонтанни сили на пазара трябва сега да бъдат пренасочвани от обществени и икономически плановици. Както може да се очаква, биолозите поемат ръководството на новите обществени учени; те също искат да бъдат сигурни, че еволюцията от тук нататък ще бъде целенасочена.

Предназначение

Важността на Битие 1:14-16 за икономическата теория, както и за всички други теории за човека и вселената, е утвърждаването на замисъл и предназначение. Цялото създание има своето предназначение на основата на Божия план. Този план поставя човека на най-високото място в космоса. Следователно, редът във вселената не е продукт от необяснима космическа експлозия на първоначална материя-енергия. Животът не е случаен продукт на случайни неодушевени сили. Появата на пазарния ред също не е продукт от чисто и изключително случайни човешки сили. Вселената е пропита с предназначение поради космическия персонализъм на цялото създание. Опитът на човека да изтика Бога от вселената неизбежно води до утвърждаването на върховенството на човека над процесите на еволюцията. Подобно, опитът на човека да обясни подредеността на човешките институционални наредби – появата на езика, появата на семейството, появата на държавата (“обществения договор”), появата на подредените пазари и т.н. – също води до твърдението, че човекът, тоест даден елит, трябва да поеме контрола над спонтанните сили на икономическото развитие. В двата случая – човешката биологична еволюция и човешкото обществено развитие – онези хуманисти, които защитават продължаващата жизненост на случайните, непланирани, ненасочвани и безцелни процеси, срещат все по-успешно академично противопоставяне от по-последователните хуманисти. Етично бунтовните хора отказват да живеят под господството на случайността. Но те също отказват да живеят с представата за върховен личностен Бог. Затова те са възприели единствената интелектуална алтернатива: господство чрез елитни плановици. Виждаме, че хората които са решили (тоест сами желаят) да избягнат господството на грижовен, но върховен личностен Бог и негрижовен, но хипотетично върховен безличностен случаен процес, са избрали да приемат робството на елитисткото планиране, поне на теория. В практиката те обикновено се опитват да осуетят плановете на плановиците в случаите, когато тези планове не са им изгодни.

Предназначението е неизбежно свързано с личностно върховенство. Хората от втората половина на деветнадесети век, които са се гордеели със защитата си на автономната естествена вселена на автономната естествена наука, са се опитвали да забранят Божието върховенство, като забранят идеята за трансцендентно космическо предназначение. Резултатът е бил създаването на интелектуална чудовищност, която почти никой не е желаел да приеме. Хората обикновено желаят предназначение, което означава, че те желаят целенасочен, личностен владетел. Бил е въведен нов владетел: планиращото човечество, което в двадесети век означава планиращ елит. Хуманизмът е създал философия на върховно предназначение и по този начин е помогнал да ни бъде наложен задължителният съучастник на такава философия: бюрократичната клетка.

Няколко традиционни хуманисти, чиито интелектуални корени се все още в деветнадесети век, се опитват да съживят умиращата вяра в приемливостта и дори полезността на децентрализираната целенасоченост. Те продължават да цитират с добро мнение наблюдението на Адам Фъргюсън през осемнадесети век, че човешките институции са продукт на човешка дейност – децентрализирано, индивидуалистично планиране – но не и на човешко предназначение. Икономическите теории на почти всички защитници на икономиката на свободния пазар, но особено теоретичната рамка на т.нар. Австрийска школа – Лудвиг фон Мизес, Ф. А. Хайек, Израел Кирцнер, Мъри Ротбард – са построени на основата на тази космология от осемнадесети век. Въпреки убедителните икономически аргументи на тези хора, съвременният свят систематично отказва да приеме на сериозно тези аргументи. Хората искат да вярват във възглед за подробно космическо предназначение, а това означава схващане за последователен, компетентен, произвеждащ ред плановик. Хората отказват да вярват, че успешната обществена и икономическа координация, която е полезна за всички или за повечето членове на обществото, може да бъде продукт на некоординирани човешки действия, които някак се координират чрез система от частна собственост и свободно плаващи цени. Те се придържат религиозно към идеята за личностното предназначение. Повечето хора искат да живеят във вселена със смисъл и предназначение, но това изисква възглед за предопределение. Както Ръшдуни пише: “Единствената алтернатива на учението за предопределението е утвърждаването на царството на пълната случайност, на безсмислието и грубите факти. Истинският въпрос е какво предопределение ще имаме, предопределение от Бога или предопределение от човека?”[21] С други думи, въпросът никога не е предопределение или не предопределение. Въпросът винаги е чие предопределение.

Съвременните хора са отхвърлили схващането за предопределение от Бога. Те са принудени да търсят друг предопределител: случайното еволюционно развитие, пазарните сили, детерминизмът на средата, производителните сили, историческата неизбежност, сексуалния подтик, стремежът към власт, тайните общества или централната планираща агенция. Във всички случаи предопределящата власт е част от създанието. Хората стават слуги на някаква част от създанието. Следователно човешката отговорност не е обратна на предопределението, а неговата друга страна. Отново, истинският въпрос е източникът на предопределение. Пред кого ще бъде човекът отговорен?

Учението за библейската отговорност е много важно за библейската икономика. Наставлението на Павел да “изработваме спасението си [спасението, което е наше] със страх и трепет” (Фил. 2:12б) е жизнено важно. То показва, це центърът на отговорността е в индивида. Библейската методология е методологично заветно учение, а не методологичен холизъм или методологичен индивидуализъм. Всички обществени, политически и икономически анализи трябва да започват с презумпцията, че основата на реда в обществото е личното взаимоотношение между Бога и индивидуалните хора и между Бога и отговорните колективни групи. Космическият персонализъм е основата на обществения ред – наблюдаваните закономерности в човешките дела.[22] Тези закономерности не са изключително продукт на действуващите хора, нито са изключително продукт на колективното действие. Те по никакъв начин не са продукт на чисто случайни сили или чисто детерминистични безличностни сили (холизъм). Но няма съмнение, че индивидуалните изпълнения на Божиите заповеди са централни за разбирането на различните Божии завети, включително завета за господството. Така че индивидуалистичният подход на класическите икономисти и неокласическите икономисти (преди Кейнс) не е без полза. Но класическите икономисти не са могли да оцелеят от атаката на дарвинизма. Анализът на Ръшдуни е правилен: “Класическият либерализъм е основан върху тази вяра на Просвещението, както е и съвременният либерализъм и консерватизъм. Природата има вложени вътре в себе си свои собствени процеси и закони, които управляват действителността. Следователно, мисленето на човека е мислене на laissez-faire*; не трябва да има намеса в природните закони и контрол. Така планирането е било прехвърлено от Бога към природата. Дарвинизмът унищожава тази вяра в природата. Природният процес вече бива изобразен не като съвършено действие на закон, а като сляпа, несъзнателна енергия, работеща бясно, за да изрази себе си. В борбата за оцеляване най-пригодените оцеляват поради своята пригоденост, а не поради естествения закон. Природата произвежда много ‘грешки,’ които не успяват да оцелеят и стават изчезнали видове и вкаменелости. Съдбата на вселената е постепнно изстиване в намаляването на нейната енергия. Всичко това служи, за да разтърси старата вяра в природата. Природата изчезва като агенция за предопределение. Става все по-очевидно за естествените мислители, че човекът трябва да управлява своята еволюция и еволюцията на растителния и животински свят. Нещо повече, човекът трябва да създаде и контролира свой собствен обществен ред, така че тоталната държава, тоталният социализъм, е ‘научен социализъм,’ тоест социализъм, който признава, че човекът съществува без предназначение и затова осигурява контрол на процеса, осигурява тотално планиране и предопределение от хората на елита.”[23] Съвременните наследници на класическия либерализъм, бивайки дарвинисти, не са успели да се противопоставят успешно на това пропадане към тотално планиране, въпреки техните убедителни аргументи в полза на индивидуалната отговорност и свободния пазар като агенция на координация. Хората искат космически персонализъм, и ако Богът на Библията е изключен по определение, от съвременния хуманизъм, тогава ще трябва да приемат бога на съвременната държава. Богът на пазара е твърде безличностен, твърде лишен от космическо предназначение, твърде теоретичен и е неспособен да гарантира своята облагодетелствуваща човека върховна власт, за да може да впечатли повечето дарвинистки и постдарвинистки търсачи на свързаност във вселената.

Провидение и управление

Библейската икономика признава съществуването в човешкото общество и на други координиращи институции освен държавното управление. Семейството, църквата, доброволните сдружения, ориентираният към печалба бизнес и други местни, децентрализирани структури: всички те осигуряват обществен ред. Управлението не е просто държавното управление. Себевладението е далеч по-важно от държавното управление. Вътре в обществото институцията на свободния пазар – правата за частна собственост, законните печалби и загуби, свободният достъп до пазара и свободно плаващите цени – могат да осигурят забележителна система за обществено сътрудничество. Впечатляващата защита на пазара като агенция за координация на индивидуални планове – най-забележително, защитата, направена от икономистите от “Австрийската школа” – трябва да бъде възприета. Но процесът не е автономен. Има някои непроменими неща, които последователният дарвинист не може да признае, като непроменимостта на човешката природа, непроменимостта на библейския закон и непроменимостта на Божия личен съд. Интелектуалната защита на пазара трябва да бъде провеждана на основата на закони за причина и следствие. Причинно-следствените връзки са продукт на Божието провидение – Неговата поддържаща ръка, в пряко управление, планираща вторичната причинност на човешките действия и съдейки хората според Неговия закон. Свободният пазар не трябва да бъде защитаван чрез дарвинистката логика. Тази интелектуална защита се е оказала неефективна в събарянето на далеч по-последователните аргументи на онези дарвинисти, които защитават необходимостта от добиване на пряк контрол, чрез централизирано планиране, на предполагаемо случайния, безсмислен, безцелен, ненасочван и над всичко, несъзнателен процес на естествен отбор – процес, който по никакъв начин не гарантира оцеляването на човечеството, да не говорим за неговия просперитет. Такъв случаен процес на развитие не може да гарантира постигането на целта на хуманизма: мястото на човека във вселената като източник на космически персонализъм. Правилният начин да се защитава валидността на пазарните процеси, следователно, не е чрез утърждаването на върховната автономия на пазарните сили, а чрез противоположното твърдение: не-автономията на пазарните процеси, под Бога. Пазарните процеси изискват етична защита, не просто прагматична защита, основана на икономическа ефективност или на абсолютната власт на индивидуалните хора над техните доброволни сделки.[24]

Заключение

Тържеството на дарвинизма не може да бъде разбрано без да се осъзнава фундаменталната презумпция на Дарвин: отсъствието на какво да е космическо предназначение във вселената преди еволюцията на човека. Дарвиновата еволюция е религията на съвременния хуманизъм: отричане на космическото предназначение извън човечеството. Дарвинистът твърди, че всички исторически събития извън човека и влиянието на човека трябва да се считат за продукт на безличностни сили: комбинация от случайни вероятности и ненарушим природен закон. Не може да има ориентация към бъдещето в развитието на вселената. Следователно, дарвинизмът е във война с християнството, защото Библията учи, че Бог е върховен, че вселената е била създадена от Бога, че нейният смисъл и предназначение могат да се разберат само на основата на Божието постановление и че човекът е Божият упълномощен заветен представител на земята.

Това е втората точка на завета, учението за йерархията. Човекът служи на Бога, а вселената служи на Бога, като служи на човека. Причинно-следствените взаимоотношения в първоначалното създание са били ориентирани към бъдещето, ориентирани към земята, и ориентирани към човека. Бог създаде звездите, слънцето и луната за човека. Това е което Библията учи и то е атака срещу антибиблейската религия.