12

ПЪРВОБИТНИ НОМАДИ

Авел беше овчар, а Каин беше земеделец (Бит. 4:2).

В антропологическата наука на двадесети век няма мит, който да е толкова подхранван, както хипотезата от средата на деветнадесети век относно първобитния човек, номадът. Според много разнообразни, но все повече удължаващи времевите периоди оценки, човекът – или някакво животно, генетично доста близко до човека – се е появил за първи път на земята преди около три милиона години. Без съмнение тази оценка ще бъде жалко консервативна в бъдещите години, като се има предвид фактът, че тази оценка е нарастнала от 500,000 години като абсолютна горна граница (най-вероятно някъде около 250,000 години) – стандартното изчисление в края на 50-те години[1] – до 1.5 милиона години през 1961 (африканските открития на Луис Лийки), до 2.5 милиона години през 1974 (Ричард Лийки),[2] до 3.5 милиона години през 1976 (Ричард Лийки).[3] Археолозите бяха стъписани, когато в средата на 70-те в Етиопия бяха открити 150 кости от група от “човекоподобни индивиди,” които са живяли заедно в семейство или в група, защото изглежаше, че те са починали преди около три милиона години. Антрополозите винаги са вярвали, че човешките социални групи са относително късно явление, едва от 60,000 години.[4]

Колкото и отдавна да изглежда да е било, смята се, че тези създания са се скитали сами или на групи, ядейки диви плодове или други диви растения, ловейки животни и следвайки производителността на природата. Тогава, преди около 10,000 години, хората в региона на плодородния полумесец в Близкия Изток са открили уменията на отлеждането на животни и земеделието. Оценката на Шепърд Клоф е представителна: “Ето една от главните технологични революции на всички времена, защото само в заседналите общества човекът е напълно способен да постигне критериите на Западното общество за цивилизация. Поне досега нито едно номадско общество не ги е постигнало.”[5] Това описание приема валидността на презумпциите на еволюционизма относно обществото и неговия произход: от животно към човешко същество към социално същество. Номадството е еволюирало в цивилизация чрез определени технологични открития.

Библията ни казва, че от самото начало Адам е познавал и земеделието (обработването на градината) и отглеждането на животните (наименоване или класифициране на животните). Двамата му сина са получили достатъчно обучение от своя баща, за да се впуснат всеки в своята кариера. Единият е бил животновъд, а другият е бил фермер. Разделението на труда вече се е изявило, като всеки човек се е съсредоточил върху своята специалност. Еволюционните антрополози и обществените историци приемат, че по-простите задачи на лова на животни и на събирането на диви плодове задължително са предхождали по-сложните задачи на опитомяването, както на животните, така и на растителния живот. Но заветът на господството изрично заявява обратното: заветно верните хора са длъжни да покоряват света – да го опитомят – за Божията слава. Само когато хората се стремят да избягат от изискванията на този завет за господство, номадството става фактор в човешката история.

Разделението на труда, което виждаме в случая с двамата братя, е било ясно изразена част от човешкия живот от самото начало. Ева беше дадена на Адам, за да му помага в неговите задачи (Бит. 2:18; 1 Кор. 11:8-9). Принципът на разделението на труда е бил възприет от техните синове. Разумно е да се предположи, че тази специализация на техните умения е била взаимно полезна и за двамата, тъй като всеки е трябвало да съсредоточи своето време, капитал и познание върху една област от икономиката, докато се е наслаждавал на плодовете на призванието на другия чрез доброволна размяна. Всеки е щял да се окаже с повече земеделски произведения и произведения от овце, отколкото би било възможно, ако всеки един от тях се опиташе да произвежда и двата продукта. Разходите за господството са намалени.

Заветът на господството също се нарича обществен мандат. Този израз е подходящ, защото без обединените усилия на индивидите, действуващи заедно чрез пазарната конкуренция, покоряването на земята ще бъде далеч по-трудно за координиране и далеч по-скъпоструващо за регулиране. Обществото, продукт на съвместната човешка дейност, е жизненоважно за задачите по опитомяването. Бог очаква от хората да полагат корени, да изграждат за бъдещето, да основават постоянни институции и да израстват в мъдрост. От самото начало хората са основали общества. Каин построи град (Бит. 4:17). Цивилизованите хора винаги са се страхували от номадския живот. Каин спореше с Бога, че скитническият живот е повече, отколкото той може да понесе като наказание и Бог благодатно промени тази присъда (Бит. 4:12-15). Това беше твърде голямо проклятие.

Възходът на номадството, особено в неговата индивидуалистична форма, е белег за обществена деволюция. Хронологически номадството се е появило в човешката история след цивилизацията, обратно на религията на еволюционизма. Номадските племена често са яростни воини, но те оставят малко сведения за себе си и никаква култура. Хуните, например, не са оставили никаква следа от своите години на победи. Единствената история на хуните, написана през двадесети век, е била изследване, продължило един човешки живот, което не е било завършено от своя автор.[6] Той е трябвало да владее много езици, за да може да събере отново историята на хуните, тъй като е имало налични само фрагменти, в много географски региони, написани от жертвите и враговете на хуните. Победоносни на гърба на коня, те в крайна сметка са били погълнати от обществата, които са завладели, не оставяйки никаква собствена литература, която да свидетелствува за тяхната важност.

Скитащото племе, което действува на основата на политиката на пустата земя (индианците от северноамериканските равнини, например) или кражбата (циганите), е очевидно бунтовно. Както годините на скитането в пустинята на израилтяните, номадството е Божие проклятие. Хората, които се опитват да избягат от етичния товар на работата под завета за господството, често са изкушавани да избягат в тази форма на обществено непокорство. Автостопът в Съединените Щати винаги е бил практика на бедните, скитниците, престъпниците и младежите без корени.[7] Полицейските участъци и други воюващи с престъпността организации отдавна предупреждават шофьорите да не вземат на автостоп, тъй като сред автостопаджиите има толкова много престъпници или объркани, опасни хора. Не е съвпадение, че в годините на контракултурата, 1965-72, по пътищата на Западните страни имаше толкова много млади хора, търсещи безплатно автомобилно пътуване към никъде. Животът на номада е живот на малко отговорности, поради което номадството нарастна толкова бързо, когато се появи контракултурата.

Безспорно е, че най-универсално познатата американска фигура е каубоят. Прославян във филми, книги и телевизионни програми, романтичната фигура на самотния каубой, крайния загрубял индивидуалист, е любима от истинската епоха на каубоите през 70-те и 80-те години на 19 век до сега. Голяма част от разказите са измислица, както и романтичната рамка, в която действува легендата за каубоя. Това са били хора с малък капитал, никакво видение, никакво бъдеще.[8] Онези, които са преуспявали, обикновено са преставали да бъдат каубои и са ставали предприемачи, които са наемали каубои на ниски надници. Американският каубой е бил явление на едно поколение на икономическа експанзия. Той е оцелял предимно в легендите и фантазията, но там е оцелял доста упорито. Показателно е да се види фактът, че телевизионното шоу “Гънсмоук” е било най-дълго продължаващата, заемаща най-гледаното време серия по американска телевизия, оцеляла две десетилетия от средата на 50-те до средата на 70-те. Показателно е също да разберем, че шоуто е продължавало също толкова дълго, колкото и действителната епоха на каубоите, особено ако вземем предвид допълнителните години, през които шоуто беше предавано по радиото, преди телевизионните серии. Ако приемем вероятността за повтаряне на сериите – които се очаква да продължат през двадесет и първи век – то ще надживее епохата на каубоите.

Популярността на американската телевизионна серия от началото на 60-те, “Шосе 66” (“Route 66”), също свидетелствува за широкоразпространеното възприемане на номадството като въображаема идея точно преди идването на контракултурата. Двама млади мъже се скитат из страната в скъпа спортна кола, Шевролет Корвет, която очевидно всяка година бива заменяна с последния модел (шоуто беше спонсорирано от Шевролет), въпреки факта, че никой от хората няма никакви видими белези за трудова заетост. “Тогава дойде Бронсън” (“Then Came Bronson”), едногодишна серия в края на 60-те, изобразяваше номад на мотоциклет. Всяко шоу започваше със сцена, в която Бронсън спира на светофар, и един мъж в автомобил комби, символът на семейната отговорност в Америка, поглежда към него и казва, “Къде отиваш?” “Никъде конкретно,” отговаря Бронсън. “Бих искал да съм на твое място,” отговаря човекът. “Добре, закачай се,” казва Бронсън, и се смалява в далечината при светването на зелената светлина на светофара. Ето го центърът на посланието на романтичното номадство: примамката на съществуването с ниски отговорности, примамката на пътя. Каубоите номади от американските разкази са носели със себе си законност и ред, макар те самите често да са били на ръба на установения закон. Съвременният измислен номад живее на ръба на обществото и носи със себе си екзистенциалистично отчуждение. Истинските номади на контракултурата донесоха (и носят) със себе си болести, например венерически болести и въшки. Контракултурата, малко след своето раждане, беше буквално опощена от самата себе си.

Няма съмнение, че номадите са първобитни. Те не са ориентирани към бъдещето. Те не градят за бъдещето. Било в африканските савани, или в австралийската вътрешност, или в предколумбовите американски равнини, в американските равнини след Гражданската война, пясъците на Арабската пустиня, или на Шосе 66, номадите не могат да изградят цивилизация. Бог парализира хората, които се опитаха да строят Вавеловата кула, като ги разпръсна. Скитникът е обществено безсилен. Но това, което трябва да се разбере, е, че първобитността е предимно религиозен и етичен мироглед; тя не е някакво въображаемо начално стъпало във възходящата еволюция на човека. Тя е религия, противоположна на цивилизацията.

Хората без корени не са съзидателни за дълго време. Не е изненада, че съвременните американски корпорации най-после поставиха под въпрос практиката на преместването на служителите от град в град на всеки няколко години. Те се срещат с нарастващото противопоставяне на своите служители, които сега по-добре разбират последствията, които това номадство създава за семейството. (Разликите в разходите за жилище в различните градове, в края на 70-те, също станаха важен фактор, насърчаващ някои семейства да останат на място; те не могат да си позволят ипотечните дългове в градове като Лос Анджелис, Сан Франциско и Вашингтон.) В дълъг период от време големите американски корпорации ще открият, че по-силните общностни и семейни връзки ще бъдат от полза за компаниите, тъй като производителността при по-восия мениджмънт ще се увеличи.

Автономността на съвременния градски живот, с неговия атомизиран начин на живот, има вградени в себе си граници. Нестабилните квартали, в които малко хора познават повече от едно или две семейства в съседство, са лесни мишени за крадци и други престъпници. Необходимостта от самозащита, особено след расовите бунтове в средата на 60-те, принуди някои квартали в големите американски градове да създадат “квартална стража,” в които хората наглеждат собствеността и домовете на другите хора в квартала, или дори “граждански патрули,” с кола, в която седят живеещи в квартала, които патрулират улиците през нощта, следейки за подозрителни неща и съобщаващи по радиото на квартална “база,” ако смятат, че има нещо, за което трябва да се извика полицията. Без изключение, престъпността спада в такива квартали; за престъпниците е по-евтино да работят в по-атомизирани квартали. В приложението TV Times на Los Angeles Times от неделя, 22 юли 1971 се появи една реклама. Телевизионните програми се четат предимно от жените, както разкрива рекламата. В този случай, обаче, позоваването е към нуждите на цялото семейство. Това е реклама за училище по карате, в което учениците ще изучават бойните изкуства на Изтока. Заглавието е: “Моите синове и аз. . .” В по-малък шрифт четем: “Морис Стейплър от Торанс казва, чрез нашето обучение по карате синовете ми и аз се сближихме един с друг. Малкото часове на седмица, които прекарваме заедно в тренировки, прави повече за нашите отношения баща-синове, отколкото отиването на къмпинг веднъж в годината.” Ето нещо, което би стоплило сърцето на една майка. Най-после начин момчетата да се сближат с баща си! И докато общуват заедно, ще се учат как трошат костите на обирджии и потенциални изнасилвачи. Рекламната агенция е усетила многобройните нужди на семействата в забележителния с липсата на корени район в южна Калифорния.

Разбира се, стремежът към общност може да стане патологичен. Тоталитарните режими на двадесети век използват езика на общността, за да спечелят поддръжката на хората без корени в градовете, както и на селяните, чиито религия и институции са били разтърсени от нахлуването на Запада. Консервативният американски социолог Робърт А. Нисбет пише, че “Най-силното привличане на тоталитарната партия, марксистка или друга, се състои в нейната способност да създаде чувство на морална свързаност и участие в общността за онези, които са станали, до една или друга степен, жертви на чувството за изключеност от нормалните канали за принадлежност към обществото. Да считаме фактите на бедността и икономическите смутове като причини за възхода на комунизма е заблудително. Да кажем, че добре нахраненият работник никога няма да се поддаде на примамката на комунизма е толкова абсурдно, както и да кажем, че и добре нахраненият интелектуалец няма да се поддаде. Наличието или липсата на три яденета на ден, или дори просто работната заетост, не е решаващият фактор. Това, което е решаващо, е отправната точка. Ако, по една или друга причина, пряката среда на индивида започне да изглежда отдалечена, безцелна и враждебна, ако хората започнат да чувствуват, че те всички са жертви на дискриминация и изключеност, цялата храна и трудова заетост на света няма да ги възпрат от това да търсят някаква утеха, която идва с членството в обществен и морален ред, който изглежда насочен към самите им души.”[9] Забележително е, че книгата, в която се намира това изявление, The Quest for Community (Търсене на общност), мина почти незабелязано, когато беше публикувана за първи път през 1953. Няколко консервативни учени познаваха нейната тема, но другите интелектуалци я пренебрегнаха. В изданието с меки корици от 1962 заглавието беше променено на Community and Power (Общност и власт). Но през 1965 беше върнато старото заглавие; взривът на контракултурата доведе темата за търсенето на общност пред очите на интелектуалците. Кариерата на Нисбет направи скок нагоре едва след идването на контракултурата, когато книгата стана много популярна. (Също, както той веднъж призна, било е от полза, когато Commentary, месечното еврейско интелектуално издание, е започнало да клони надясно, използвайки негови статии, за да подкрепят защитата на по-малко радикалната политика и по-консервативните традиции. Евреите, каза той, купуват и четат много книги, особено сериозни книги.[10])

Заключение

Както Каин, който се страхуваше от скитническия живот, хората не могат дълго да носят товара на пълната липса на корени. Номадите винаги ще бъдат малцинство. Все пак, съвременното общество, с неговата липса на философски и морални корени, може да стане временно благословение. То дава на християните свободна зона, за да започнат да преосмислят и възстановяват основите на обществото. Но това възстановяване трябва винаги да бъде на основата на някакъв идеал за дълговечност. Интелектуалното и обществено номадство на съвременния градски секуларизъм е временно явление. Християните са длъжни сега да придобиват умения, във всяка област от живота, за да са готови да заменят ръководството на света на всяко ниво, когато обществените номади на секуларизма се изгубят в пустинята на наркотиците, бягството, тоталитаризма или самоубийството. Трябва да се движим напред като общество, а не да стоим в един статичен, номадски цикъл. Статичните цикли на номадството са демонични.