Обяснение на християнската философия за образованието
Съдържание
Предисловие
Въведение

Глава 1
Глава 2
Глава 3
Глава 4
Глава 5
Глава 6
Глава 7

Приложение А
Приложение Б

Библиография

   

Обяснение на християнската философия за образованието
  Home     Стивън Пъркс  

 

3

ОБРАЗОВАНИЕТО КАТО АСПЕКТ НА ЗАВЕТА

Цялото Писание поставя силно ударение върху образованието. Например, Божиите хора постоянно биват водени и насърчавани да четат и размишляват върху Закона (Вт. 1:18-21; Пс. 1:2, 94:12). Всъщност, Законът сам по себе си е в най-основен смисъл учебен материал, образователна програма по благочестие във всяка област на живота – думата тора буквално означава “напътствие” или “наставление.”

Също помислете за мястото на историята в Библията. На обучението по история се гледа като на жизненоважно родителско задължение (Вт. 4:7-9; 6:20-25) и историческите книги и в Стария, и в Новия Завет съставляват значителна част от светото Писание. Всъщност библейската философия за историята в най-широкия й смисъл е основополагаща за идеята за прогреса и е била от основна значимост за възхода на Западната цивилизация. Твърди се, че именно библейският възглед за линейното време, за разлика от езическата идея за цикличното време, е отговорна за появата на научния прогрес в западния свят.[1]

Имаме и книги на мъдростта, които са посветени изключително на образованието. Книгата Притчи е написана, за да даде наставление в мъдрост, правда, правосъдие и справедливост, за да се даде остроумие на простите, знание и разсъждение на младежа, за да слуша мъдрият и да стане по-мъдър и за да достигне разумният здрави начала (Пр. 1:3-5).

Също и новозаветните послания имат силно образователно ударение. Всъщност цялата Библия е загрижена за образованието. Бог говори на човека чрез Своето Слово и ние трябва да разбираме и прилагаме това слово в живота си и да научим децата си да правят същото. Апостол Павел хвали и свидетелства за валидността и ефективността на християнското образование на Тимотей: “А ти постоянствувай в това, което си научил и за което си бил убеден, като знаеш от какви лица си се научил, и че от детинство знаеш свещените писания, които могат да те направят мъдър за спасение чрез вяра в Христа Исуса. Всичкото писание е боговдъхновено и полезно за поука, за изобличение, за поправление, за наставление в правдата; за да бъде Божият човек усъвършенствуван, съвършено приготвен за всяко добро дело” (2 Тим. 3:14-17). Толкова често се позоваваме на този текст просто като доказателство за учението за непогрешимостта и пропускаме неговата значимост за библейската философия за образованието. Бог ни е дал Писанието, за да бъдем истински и правилно образовани според Неговото предназначение и подготвени да изпълним призванието си като Божии хора.

Отговорност и предназначение на Израел, като народ притежаващ ”Божиите слова,” беше да бъде “водител на слепите, светлина на тия, които са в тъмнина, наставник на простите, учител на младенците,” тъй като имаха в своя закон „олицетворение на знанието и на истината” (Рим. 2:19-20). И със сигурност това е призванието на християнската Църква днес. Затова за мисионерите в езически народи установяването на училища е една от най-важните задачи. Те вземат невярващите от техните езически общества и ги образоват наново. Дават на децата им християнско, а не езическо образование. Мисионерското дело е много повече от просто създаване на църкви в далечни земи. То е задачата да обърне цялото общество и начин на живот към християнската религия. Мисионерското дело може да ни служи за пример. Ние трябва да видим логиката в това и да я приложим към нашата собствена все по-светска – и следователно езическа – среда. В нашата собствена страна е толкова наложително да се изградят християнски училища, колкото и в тъмна Африка, и то поради една и съща причина, а именно, че Христос изисква целия ни живот, цялото ни общество да бъдат подчинени под Неговата власт.

Очевидно такава задача изисква образовани хора. В евреите имаха в своя Закон истинско знание и мъдрост и от тях се изискваше да образоват децата си последователно в съответствие със своята вяра. Затова законът казва: “Тия думи, които ти заповядвам днес, нека бъдат в сърцето ти; и на тях да учиш прилежно децата си, и за тях да говориш, когато седиш в дома си, когато ходиш по пътя, когато лягаш и когато ставаш” (Вт. 6:6-7; ср. 11:18-21). Образованието трябваше да бъде последователен и непрекъснат процес. Да не дадеш на децата си праведно образование означаваше пренебрегване на родителските задължения под завета.

Социалният и обществен контекст

Сега трябва да се занимаем да разсъждаваме по-дълбоко върху това, което Библията казва относно отговорностите на родителите относно образованието на техните деца. Правейки това обаче трябва да имаме пред вид, че има значителни културни различия между обществото представено в библейския разказ и нашето общество.

Тези различия са особено очевидни в степента на изградените институционални формирования в нашето собствено общество за снабдяване на много социални нужди. Всъщност, институционалното разделение е особена характеристика на нашето общество. В сравнение с това, в библейското общество има много по-малко институционално разделение в целия спектър на обществения живот. На пръв поглед може да изглежда, че една конкретна нужда като образованието не е била достатъчно добре осигурявана, защото в библейското общество не откриваме отделна институция посветена изцяло за осигуряване на образование.

Това е преценка, която много вероятно бихме направили, защото сме склонни да гледаме на по-първобитни общества от миналото от съвременна гледна точка и да ги оценяваме според нашите собствени силно диференцирани и бюрократични социални уредби, често неоснователно приемайки за даденост, че те са по-добри. Липсата на конкретна институция обаче, посветена единствено на образованието, не означава сама по себе си липса на образование в библейското общество, нито означава, че ние сме по-просветени днес и че библейският подход към образованието е по-непълноценен от нашия. Напротив, по отношение на образованието библейският модел трябва да бъде считан за модел с непреходна валидност и следователно правилния християнски модел и днес. Следователно в тази конкретна област, както и в много други, завръщането към библейския модел би било значително подобрение на силно институционализирания и бюрократичен подход, който погрешно е считан днес за голямо постижение.

Въпреки това, поради тези институционални различия между нашето и библейското общество ние често не успяваме да оценим цялостното въздействие на библейското учение по този въпрос. Трябва да осъзнаем, че за разлика от нашето институционално организирано общество, библейското общество е организирано на заветна основа. Това означава, че образованието, както всяка друга област на живота, намира своя контекст в заветното устройство на живота. По самата си природа библейското общество не се нуждае от силно диференцирано и специално институционализирано социално устройство, за да могат родителите да осигурят на децата си образование вярно на завета. Ако подходим към библейското учение за образованието от чужда за него гледна точка, която предполага, че подходящото образование изисква такава уредба, което е по същността си съвременна идея, вероятно ще пропуснем важността на това, което Библията говори по въпроса. За да оценим библейските образователни стандарти, трябва да се пренасочим към заветната гледна точка, представена в Божието слово.

Заветната гледна точка

В предходната глава споменахме, че има общение между личностите в Божеството. Всеки член на Триединството общува с другите членове на Триединството. Тъй като човек е сътворен по Божия образ, той отразява и тази страна от Божието естество. Следователно нуждата от общение е съществена характеристика на човешката природа. Но за разлика от Бога, Който е самосъществуващ – напълно самосъдържаща и независима реалност, несътворен и вечен – човекът е същество зависимо от своя Създател във всичко и поради това, както казахме по-горе, неговата нужда от общение се задоволява преди всичко в общение с Бога.

Естеството на взаимоотношението между Бога и човека е изразено в Писанието чрез понятието завет. Бог общува с човека чрез завет и не може да има никакво общение между Бога и човека освен на основата на този завет. Заветът дефинира взаимоотношението между Бога като Създател и човека като Божие създание по Неговия образ.

Нещо повече, важно е да осъзнаем факта, че това заветно взаимоотношение е следствие от сътворяването на човека като зависимо същество по Божия образ и е неизбежен факт от живота, а не избор, предоставен на хората с религиозна нагласа. Заветът е неразделно свързан с природата на човека като творение по Божия образ, защото общението, което съществува между Бога и човека, е отражение на вечното общение между членовете на Триединството.

Подчиненото и зависимо естество на отношението на човека към Бога и върховната природа на Божието отношение към човека са изявени чрез структурата на завета, който Бог установи с човечеството. В този завет Господ Бог, като Създател и Владетел над човека, установява властта Си над Своето създание и така определя границите на човешкия живот според Своята върховна воля. Човекът като Божие творение стои под тази власт като поданик пред своя владетел. Условията на завета обещават спасение и благословено общение с Бога и изискват вярност и покорство от страна на човека. Заветът е всеобхватен, той включва всяка част от живота на човека. Той дефинира призванието на човека като Божий наместник и определя условията на мандата на сътворението да установи господство над земята. С други думи, заветът не бива да се възприема като ограничен и временен договор за постигането на конкретна цел, а по-скоро като цялостен начин на живот, чрез който човек трябва да обича и служи на своя Създател.[2] Следователно за човека заветът е най-върховният факт в живота, отхвърлянето на който съставлява цялата същност на човешкото грехопадение, а възстановяването в заветно общение с Бога е цялата същност на спасението.

Когато Адам съгреши срещу Бога в Градината, той наруши завета и изпадна от своето състояние на общение с Бога. В Адам падна и целият човешки род, тъй като той беше заветна глава и представител на човечеството. Бог обаче възстанови общението на човека със Себе Си чрез съвършената кръвна жертва, принесена от Исус на Голгота като умилостивение за грях. Чрез вяра Божиите хора в минали времена имаха достъп до това изкупление в Исус Христос, което се изобразяваше в жертвените ритуали на старозаветния церемониален закон, и така биваха възстановявани в заветно общение с Бога. Изкупвайки Своите хора, Бог им откри Своя закон като ръководство и правило за живот. Този закон съставлява условията на завета, под който Бог е изкупил хората Си, и дава напътствие и наредба за всяка област от живота. Следователно животът на цялата общност на Божия народ беше заветно устроен; тоест тя беше теокрация. С други думи, условията (законът) на завета определяха на всяко ниво същността и основната форма на общественото устройство, чрез което Божиите хора живееха живот на вяра и покорство.

Мястото и отговорността на семейството в завета

В това обществено устройство мястото на семейството е от основополагаща важност. Семейството е основната и първостепенна обществена единица, чрез която се осъществява заветният живот на общността. То действа като основната икономическа и образователна единица и също се грижи за благоденствието на своите членове. Тези три области на семейната отговорност – социални грижи, икономика и образование – формират основните елементи на така нареченото “настойническо семейство.”

Настойническото семейство е възгледът за семейството изложен в Библията. Според Р. Дж. Ръшдуни: “Библейското семейство може да бъде сравнено с корпорация. Корпорацията се различава по това, че тя е изкуствена юридическа личност, създадена от държавата. Корпорацията не умира със смъртта на основателите си, нито с тази на своите служители; тя продължава да съществува юридически независимо от своите акционери, които получават дивиденти, докато са живи. По подобен начин семейството е корпорация, съставена от родители и деца. Тя изплаща дивиденти на децата под формата на грижа, финансова подкрепа и наследство, и възвръща дивиденти на родителите под формата на грижа и финансова подкрепа според нуждата им. Като корпорация то управлява собствеността и приходите в съответствие с отредената му и дадена от Бога цел. Поради тази причина произволни и чисто лични решения не могат да управляват решенията на членовете на корпорацията; те са едновременно индивидуални личности и корпоративно цяло, и тяхната най-истинска функция е според пълното осъзнаване на двете тези служения пред Бога.”[3]

Идеята за социалната държава, в която тези определени от Бога области на семейна отговорност стават грижа на държавата, е съвсем очевидно небиблейска и противна на завета. Социалната държава е пряка атака срещу библейското учение за семейството, защото унищожава точно тези области на властта на семейството, които му позволяват да действа като настойник на своите икономически ресурси и да носи отговорност за благоденствието и образованието на своите членове. “Държавата да получи контрол над децата или собствеността означава тя да нахлуе в областта на семейството и да претендира, че тя е корпорацията, чийто живот е грижа на семейството. Такава претенция е сериозно престъпление срещу Божия законов ред.”[4]

При социализма семейството е излишна и остаряла форма на живот. Държавата е настойникът на обществото във всички области и всъщност на практика претендира, че е единственото истинско семейство на индивида. Библейският възглед за семейството е ерес за философията на тоталната държава, защото тя представлява независимост от държавния контрол. Следователно настойническото семейство трябва да бъде унищожено. Държавната социална програма за подпомагане е едно от средствата за това унищожение. Така за идеолозите на тоталната държава семейството не е нищо повече от група генетично свързани индивиди, които обитават едно и също жилище. Те намират истински смисъл и предназначение в живота чрез държавата.

Библейското учение за обществото и семейството не е нито индивидуалистично, нито централистично, а подчертава отговорността на човека и неговите привилегии като заветно същество във всяка област на живота. Държавата, както и семейството, е заветна институция, която действа на основата на Божия законов ред – т.е. теократично управлявана институция. И държавата, и семейството са важни институции в библейското общество, но техните съответни роли са ясно разграничени. Функцията на държавата е служение на правосъдие, гражданско управление, ограничено до прилагането на тези закони, към които са приложени обществени задължения и наказания. Това е област, където библейският закон поддържа ясно институционално разграничение, което е било притъпено в наши дни. Не е прерогатив на държавата или управителя да действа като служение на социални грижи, икономика или образование, или по какъвто и друг начин да се намесва в отговорностите на семейството, освен в случаи на законно налагане на тези закони, за чиято защита съществува – които са доста ограничени в Божието Слово. Според завета, който Бог е утвърдил с човечеството, настойническото семейство е отговорно да се погрижи за посрещането на тези социални нужди.

Образованието, социалните грижи и настойничеството над икономическите ресурси на обществото са от централна значимост за запазването и развитието на цивилизацията. Фактът, че в Библията тези области на отговорност са поверени конкретно на семейството, е от голяма значимост. Това означава, че семейството е основополагащата социална единица в заветната структура на нацията. Благоденствието и бъдещето на нацията са поверени главно на семейството, не на държавата. Именно измежду главите на семейства са били избирани служителите в държавните политически и юридически структури – напр. старейшините, тоест главите на семейства, кланове и племена са действали като граждански, политически и в по-ранните периоди военни водачи. Следователно функцията на семейството като настойник е била жизненоважна за живота на цялата общност и от значимост простираща се извън границите на самото семейство, защото качеството на семейният живот и верността на семейството към завета ще се отразят върху качеството и характера на хората, които водят нацията. Бъдещето на нацията е зависело от вярното изпълнение на заветните отговорности на семейството.[5]

Съвсем ясно в Библията образованието на децата се счита за отговорност на семейството. Децата е трябвало да бъдат обучавани в контекста на заветния живот на семейството под властта и закрилата на главата (сравни Пс. 78:4-7).[6] Характерът на образованието също е трябвало да бъде заветно построен; тоест бащата е бил отговорен да следи образованието, което децата му получават, да бъде съсредоточено върху Бога и да може да спомогне детето да разбере своето призвание и дълг в живота като Божий слуга и носител на Божия образ. С други думи, заветният възглед е трябвало да управлява изцяло образованието на детето (Пс. 78:4-7). Авраам е похвален точно поради своята вярност да даде на децата си и на родените в дома си благочестиво образование (Бит. 18:19), за разлика от Лот, който запазва личното си благочестие, но пренебрегва, в обкръжението на едно зло поколение, да образова децата си вярно според изискванията на завета (Бит. 19:14, 31-36).

Нещо повече, образованието не е било просто „религиозно образование“ в тесния смисъл на думата. История, право, философия, етика, икономика, психология, наука и т.н. са все съвременни понятия, но същността на дисциплините, които представляват, са присъствали в различни степени в еврейската култура от библейски времена – въпреки че обучението е било под формата на практична мъдрост вместо абстрактни академични дисертации. Авторът на Премъдрост Соломонова казва, че “Сам Той ми дарува истинско познание на това, що съществува, за да позная строежа на света и действието на стихиите, началото, края и средата на времената, повратните смени и измененията на времената, годишните кръгове и положението на звездите, природата на животните и свойствата на зверовете, стремежа на ветровете и мислите на людете, отликите на растенията и силата на корените. Познах всичко, и скрито и явно, защото ме научи премъдростта, художница на всичко.”[7]

В еврейското общество една от отговорностите на бащата е била да научи сина си на занаят или да му осигури средство за препитание. Много известна равинска поговорка казва: “Който не научи сина си на занаят, го учи да краде.”[8] Логиката зад това е, че без занаят, който да осигурява законно средство за препитание, човек би се изкушил да се обърне към кражбата.

Този принцип е също толкова валиден и днес и здравата му логика е била доказана неведнъж в нашето общество. Много хора днес, които нямат занаят или законен начин за препитание – или които нямат достъп до заетост в своята област поради, например, ограничителни профсъюзни картели – се обръщат към друг вид легализирана кражба за своето препитание, а именно държавни социални подаяния финансирани от високи данъци или така наречените програми за “преразпределение на благата.” Декапитализацията на обществото следваща от тези данъчно финансирани социални програми заплашва да унищожи традиционната – и основно библейска – структура на западното общество, тъй като прави огромна част от обществото икономически – и с времето, психологически – зависима от патерналистичната държава, и също чрез финансово задушаване поради потиснически данъци прави все по-трудно за семейството да изпълни дадената му от Бога отговорност да осигури образование и благосъстояние на своите членове. Държавните социални програми, чрез които биват конфискувани средствата на семейството за собственото му препитание, за да подпомогнат получаващите социални помощи, е вид кражба и главен фактор за разпадането на семейството като основна социална единица на обществото днес. Съвременните държавни програми за социални помощи изопачават напълно изложената в Писанието библейска система на семейни социални грижи, допълвани при нужда от църквата и лична благотворителност.

Новозаветното учение

Когато погледнем конкретно към Новия Завет, откриваме, че този заветен модел за семейната отговорност остава непроменен. Новият Завет ясно заявява, че семейството продължава да бъде основната социална единица със същите заветни функции като настойник на своите икономически ресурси с отговорност за образованието и социалните грижи за своите членове (1 Тим. 5:4, 8, 16). Новото естество на християнския завет по никакъв начин не отменя заветните отговорности на семейството, нито централното място на семейството в заветната структура – нито дори по отношение на институционалната църква, тъй като презвитерите например трябва да бъдат глави на семейства, семейни мъже, доказали, че са способни да управляват себе си и домовете си благочестиво, преди да поемат управлението на църквата (1Тим. 3:2-13). Бог не установява Своя завет с хората единствено като с индивидуални личности, но и като с глави и представители на техните семейства (Бит. 17:7, 9 и т.н.; Деян. 11:14, 16:31).

Това не означава, че индивидите не могат да бъдат в завет с Бога или че спасението е просто да се родиш в християнско семейство независимо от личната вяра. Но пък и спасението не бива да бъде разглеждано само на индивидуалистична основа. С други думи, заветното отношение, което Бог е утвърдил с човека, не свършва до индивида; то започва от него и обхваща онези, за които е заветно отговорен и които трябва да представлява пред Бога. Семейството, в това число и неговите осиновени членове, е страна в завета, тъй като то е представено от главата.

Това е така и в сотериологичния възглед на Новия Завет, където Исус Христос е изявен като глава и представител на Божието семейство (1 Кор. 11:3; Еф. 2:19; Кол. 1:18). Чрез нашето осиновяване като Божии синове ние участваме в благословенията на заветното общение с Бога (Еф. 1:4-5). Бог се отнесе към Адам като към заветен представител на цялото човечество и към Исус, последния Адам, като към заветен представител на новото човечество. Ние сме примирени с Бога благодарение на нашето осиновяване или присаждане в Христос (Гал. 3:26-29). Той е главата, с която сме свързани, и източникът на нашето спасение. Но първостепенната сотериологична важност на нашето участие в Божието семейство чрез осиновение в Исус Христос не отменя, нито намалява по какъвто и да е начин значимостта на семейството като заветна единица. И старозаветните, и новозаветните вярващи са под един и същ завет на благодат в Исус Христос и следователно ролята и отговорностите на семейството остават едни и същи и при двете устройства. Семейството е основната заветна институция, която съществува вътре в църквата, обществото и нацията и помага за поддържане на тяхната заветна структура.

Затова в Новия, както и в Стария Завет, обещанието за спасение – тоест възстановяване в заветно общение с Бога – е дадено на вярващия и на децата му (Деян. 2:39). Разбира се, това обещание незабавно е допълнено от клаузата, “колкото Господ, нашият Бог, ще призове при себе Си.” Това незабавно уточнение обаче не бива да се приема като равнозначно на отричане на предходното обещание, както би било, ако приемем, че децата на вярващите не бива да бъдат считани за християни, докато не получат някакво преживяване на обръщане и се приеме, че “са взели собствено решение да следват Христос.” И въпреки че много хора стигат до вяра в Христос чрез такова обръщане, трябва да помним, че опитността на обръщане не е нито важен елемент, нито библейско доказателство за истинска вяра. Определено такива опитности не бива да бъдат считани за цел на християнското образование. По-скоро библейската норма е нашите деца да бъдат възпитавани в учение и наставление Господне (Еф. 6:4). Писанието ни учи да “възпитаваме детето отрано в подходящия за него път, и то не ще се отклони от него, дори когато остарее” (Пр. 22:6). Трябва ясно да се заяви, че казаното тук не цели да утвърди учението за новорождение чрез кръщение в никакъв смисъл.[9] Но това означава, че Бог ще зачете завета Си и ще бъде верен на обещанието Си. Това обещание обаче предполага понасянето на определени отговорности от страна на тези, на които е дадено.[10] Това е заветно обещание към родителите, което изисква заветна вярност от тяхна страна. Наше задължение е да възпитаваме децата си според завета като Божии слуги в общение с Бога. Голямо насърчение за родителите християни е да знаят, че Божията ръка е върху децата им и че трябва да се отнасят към тях като към наследници на Божието царство, освен ако или докогато те с изповед или отстъпническо поведение, докажат, че не са.

Тъй като обещанието за спасение е за вярващия и за децата му, дълг на вярващите е да образоват децата си в Господа, тоест да ги възпитат като християни, а не като езичници, които един ден трябва да вземат автономно решение относно своята вечна съдба. За нещастие, твърде често децата на вярващите днес са възпитавани по втория начин. Библейското учение е децата на вярващите да бъдат приети като членове на заветното общество и възпитавани в познание и страх от Господа (1 Кор. 7:14), което заедно с други неща означава да им бъде дадено образование, което е съсредоточено в Бога и почита Бога, и което може да ги подготви за живот в служба на Бога.

Важно е да разберем тук, че родителите християни са отговорни не само да осигурят на децата си образование, но и за вида образование, което децата им получават. За християните целта на образованието е да спомогне децата да достигнат зрялост в Божия образ и да израснат като истински мъже или жени, способни да изпълнят мандата на сътворението в покорство на Божието Слово. Оттук следва, че видът образование, който даваме на децата си, трябва да бъде изцяло основан на християнския мироглед и трябва да се стреми да подчини всяка дисциплина на властта на Божието Слово както е открито в писанията на Стария и Новия Завет. Така образованието неизбежно е заветна дейност; всъщност то е централен аспект от заветния дълг на човека. Следователно да лишим децата си от такова образование означава да пренебрегнем нашите отговорности на заветен Божий народ.

Главната цел на образованието

По-горе беше казано, че целта на образованието е да спомогне детето да достигне зрялост по Божия образ и така да го подготви да изпълни своето призвание в живота като Божий наместник и да разшири господството му на земята. За да може детето да изпълни това призвание, то трябва да придобие мъдрост. Мъдростта е поставена като главна цел на образованието в Библията: “Придобий мъдрост! Придобий разум! . . . Не я оставяй и тя ще те пази. Обичай я – и ще те варди. Главното е мъдрост; затова придобивай мъдрост, И при всичко, що си придобил, придобивай разум” (Пр. 4:5-7).

Мъдростта е повече от придобиване на информация в академичен смисъл или “практическо познание” в общоприетия смисъл. Нито е просто интуиция; тя е разбиране в най-пълния смисъл на думата и следователно е нещо, което се придобива, научава (Пс. 34:11). Библейските книги на мъдрост са наистина образователна литература, както е и цялото Писание; но стремежът към придобиване на мъдрост е повече от съвременната светска идея за образование. Мъдростта в определен смисъл е повече от сбора на отделните си части, поне от гледна точка на формалното съдържание. Тя включва или по-скоро се характеризира с посока в живота, а именно усещане за дълг и служение към Бога, и преди всичко осъзнаване на факта, че животът на човека протича в присъствието на Бога и е средство за Негова прослава. Следователно мъдростта в крайна сметка идва от Бога (Яков 1:5) и се постига чрез покоряване на живота и умовете ни на Неговото Слово във всяка дисциплина и научна област и във всяка стъпка от живота. Затова “страх от Господа е начало на мъдростта; и познаването на Светия е разум” (Пр. 9:10).

В същото време обаче мъдростта не е пиетистична. Тя е силно практична. Библейските книги за мъдростта са пълни с разумни, благочестиви съвети за живота – а колко малко от това срещаме в много училища днес! Всъщност много от съвременната образователна философия не е нищо повече от учена глупост и пълна безсмислица.

Коментарите за същността и смисъла на библейската идея за мъдростта на Дж. Адамс са много уместни и заслужават да бъдат цитирани: “Главната еврейска дума за мъдрост, chokmah, която преобладава в мисленето на старозаветните и новозаветните писатели, и която е предизвикала появата на жанра, който днес наричаме ‘литература на мъдростта,’ означава мъдрост чрез опитност, а не просто чрез учение. Тя също включва идеята за разпознаване между доброто и злото, приемане на напътствие, отношение (или мисловна нагласа) и упражняване на правилна преценка и умения. Обхватът на думата е огромен, обединяващ цялата интелектуална, житейска и практична опитност на човека. В английския език не съществува равностойно понятие. Нашата собствена дума за ‘мъдрост’ е обедняла. Всъщност тя е дума, която като че ли е започнала бързо да изчезва от речника ни. По същността си библейската дума мъдрост обединява три фактора: познание, живот и служение. Тя е познание, разбиране според Божията гледна точка, полезно за всекидневния ни живот за Него, и (като част от това) споделяно с другите и използвано да им служим.”[11]

Следователно библейската философия на образованието обхваща много повече от механизма на придобиване на знание или техническа информация. Тя си поставя по-високи цели от “себереализацията” на детето. Нито пък се занимава само да подготви детето “за полезно участие в обществото.” Тя е загрижена то да придобие мъдрост, и това включва отношение или насоченост в живот на покорство към Божието Слово и посвещение към разкритата в това Слово истина. Целта на образованието е да помогне на детето да изпълни истинското си призвание да живее в заветно общение с Бога и “да прославя Бога и да се радва на присъствието Му завинаги.”

Мястото на училището

Липсата на училища за образованието на децата в библейското общество не трябва да се приема като доказателство, че училищата като такива са погрешни или несъответстващи на библейската философия на образованието изложена в Писанието.

Вярно е, че училището не е библейска институция в никакъв смисъл, тоест то не е институция определена от Бога с библейски определена роля в заветното устройство на нацията.[12] Определената от Бога институция за образование е семейството. Следователно училището не трябва да бъде смятано за отделна институция в живота със собствена власт по отношение на въпросите, свързани с образованието. Училището трябва да е в служба на семейството в следването на неговите образователни отговорности. Предлагайки специална подготовка по конкретни предмети, училището е валидно помощно средство, от което родителите могат да се възползват. Но възползвайки се от услугите на училището, християнските родители трябва да са сигурни, че образователната философия и практика са последователни и подкрепят и насърчават християнския заветен мироглед, който трябва да управлява образованието на детето на всяко едно ниво.

Но съвременната идея, че образованието по естество е отговорност на училището – и в широкия смисъл на училището като оръдие на патерналистичната държава – и област от живота на детето, която е отделена от заветния живот на семейството под властта и ръководството на главата, е напълно несъответстваща на библейската философия за образованието. Разделение на институциите, при което отговорността и властта за образованието на детето са прехвърлени от определената от Бога институция на семейството към училището като оръдие на държавата, е плод на хуманизма и опит на човека да утвърди своята независимост от Бога и Неговия заветен модел за човешкия живот. То е форма на социална революция срещу заветния модел постановен в Божието Слово, и следователно трябва да получи яростен отпор от християните и да бъде публично отречено от Църквата.

Частното училище като помощно средство за родителите в образованието на техните деца предлага полезна услуга на обществото днес; но отново, то не трябва да бъде приемано за институция, в полза на която родителите могат да абдикират от своите образователни отговорности.

Очевидно е, че след като Еразъм е последният човек, който е знаел всичко, което човек може да знае на своето време, не е възможно родителите днес да се специализират във всички научни области, на които биха желали да научат децата си. Така училището е далеч по-необходима услуга днес отколкото в библейски времена. Обхватът на знанието, което еврейският народ е имал в библейски времена, е бил много по-ограничен от този, който ние имаме днес. За един баща е било възможно да образова своите деца поне в основите на повечето предмети и вероятно дори до степен, която е невъзможна днес.[13] Затова училища и учители на свободна практика със специални умения – например пътуващи музикални инструменталисти – и други помощни средства, които биха улеснили обучението в области извън компетенцията на родителите, като кореспондентски курсове, трябва да се използват според необходимостта. Това става особено важно в по-високите нива на учението. Но възползвайки се от тези услуги, родителите нямат свободата да оставят формирането на мирогледа на своите деца на институции и хора, които имат езически и антизаветни възгледи.

Заключение

Родителите са отговорни за вида мироглед, който техните деца възприемат, и вида на обучението, което децата им получават по конкретните предмети. Цялостните образователни цели и перспективи, така както и конкретните предмети, които децата изучават, попадат в областта на родителските отговорности. Затова за учителите се казва, че са in loco parentis, тоест те заместват родителите в образованието на техните деца. Отговорност на родителите е да съблюдават образованието, което техните деца получават, да бъде в съответствие с християнската вяра, а не с религията на хуманизма и на държавата на Молох. Бог ще изиска това от нас.


[1] Stanley L. Jaky, Science and Creation: From eternal cycles to an oscillating universe (Edinburgh: Scottish Academic Press). Обаче, възгледът за линейното време не трябва да бъде смятан за единствения отличителен библейски възглед необходим за развитието на съвременната наука. Всъщност той създава необходимо интелектуално предварително условие за усилията на човека да развива и управлява естествения свят. Заедно с възгледа за линейното време, равни по важност са библейските учения за културния мандат и валидността на господството на човека над земята. И двата възгледа са конкретно библейски и те са главната причина научният прогрес да бъде плод на конкретно християнската обществена матрица и да съпътства разпространението на християнската цивилизация. Обратно на това библейско учение за законното господство, водещо с течение на времето към конкретен резултат, е езичеството, при което човек се опитва да подобри условията си на живот или чрез стремеж към незаконно господаруване над другите чрез употребата на сила, напр. фашизма и комунизма, или чрез контрол над духовния свят чрез практикуването на магия, като анимизма, индуизма и др. Тези два различни подхода към състоянието на човека пораждат коренно различни цивилизации, чиито основни характеристики могат да се видят при сравнение на обществата от Първия и Третия свят.

[2] Herman Hoeksema, Reformed Dogmatics (Grand Rapids: Reformed Free Publishing Association), p. 222.

[3] R. J. Rushdoony, The Institutes of Biblical Law (Presbyterian and Reformed Publishing Company), p. 417.

[4] Ibid., p. 418.

[5] С това не се опитвам да защитавам патриархално управление на обществото – поне не в смисъла, в който това понятие обикновено се използва. В Библията властта на семейството не е върховна. Семейството е едната от трите главни институции – църквата и държавата са другите две. В Писанието неговата власт, както тази на църквата и държавата, е ограничена и то не бива да нарушава областта на власт на другите две институции, както и те не бива да нарушават неговата област. Следователно аз не твърдя, че властта на семейството трябва да се простира извън неговите институционални граници, просто казвам, че неговото влияние неизбежно се простира извън тях, защото то е основополагащата институция на обществото, в чиято власт Бог е поверил отговорните задачи за социалните грижи, икономиката (в най-широк смисъл) и образованието, и затова то играе формираща роля в изграждането на интелектуалния и моралния характер на своите членове, и оттам на цялото общество.

[6] Вярно е, че едно от племената, Левиевото, беше определено за свещеническо и получи специалната отговорност да поучава народа в Божия закон. Но левитите не бяха отговорни за цялостното образование на децата. Те бяха отговорни за религиозното образование (в тесния смисъл на думата) на народа. Те съответстват на поучаващите презвитери, които се трудят в словото и учението в християнската епоха (1 Тим. 5:17).

[7] Премъдрост Соломонова 7:17-22.

[8] Вавилонски Талмуд, Кидушин 29а.

[9] Тези коментари не бива да бъдат смятани предимно за принос в дебата между баптисти и тези, които вярват в кръщението на деца относно валидността на детското кръщение. За съжаление, не винаги разделителната черта е ясна и точна. Има баптисти, които наистина възпитават децата си в учение и наставление Господне и така им дават образование вярно на завета, и сред тези, които вярват в кръщението на деца, има такива, които очевидно не образоват децата си в учение и наставление Господне.

[10] Нужно е да подчертая, че това обещание е дадено на родителите християни като родители. Идеята, че човек може да има вяра за своите деца, която понякога е изтъквана като аргумент в полза на кръщението на деца, е абсурдна и небиблейска. Човек може да има вяра единствено за себе си. Нашата вяра не може да спаси друг човек. Но обещанието е дадено на родители, които са членове на завета в Христос. Тяхната вярност към завета има последствия за децата, които представляват пред Бога, не защото те могат да имат вяра заради децата си, но защото действат във вяра и покорство на обещание, дадено на самите тях като участници в завета в ролята на родители. С други думи, обещанието за спасение на нашите деца е дадено на родителите християни в ролята им на родители. Текстът казва “обещанието е на вас и на децата ви.” Следователно това е обещание дадено на родителите християни, което те трябва да приемат с вяра и да действат с вяра; и затова е дълг на родителите християни да кръщават децата си във вярата и да ги възпитават подобаващо.

[11] Jay E. Adams, Back to the Blackboard: Design for a Biblical Christian School (Phillipsburg, New Jersey: Presbyterian and Reformed Publishing Company), p. 87f.

[12] Ср. J. E. Adams, op. cit., p. 77ff. Начални училища са създадени в еврейското общество в ранния следбиблейски период. До края на втори век от Хр. те обикновено са частни. След това стават тясно свързани със синагогата. За развитието на ранното еврейско начално образование виж Nathan Morris, The Jewish School, An Introduction to the History of Jewish Education (London: Eyre and Spottiswood, 1937).

[13] Много учени изглежда приемат за даденост, че обикновените хора в библейското общество са били неграмотни (ср. Morris, op. cit., p. 20-21 & 45). Това обаче е прибързано заключение, твърде много повлияно от предположения относно какво е правдоподобно според съвременните социологични модели. Напротив, от текстове като тези във Вт. 8:8-9; Ис. 8:1; 10:19 става очевидно, че грамотността е била по-голяма, отколкото много съвременни учени са готови да приемат. Според А. Р. С. Кенеди, “Невъзможно е сега да си съставим точна преценка за степента, до която образованието, изразяващо се в умение за четене и писане, е било нещо обичайно за хората. Стандартът за ученост е естествено да бъде по-висок в градовете, отколкото в провинциалните райони, и най-висок сред обкръжението на царския двор. Но факти като този, че Амос и Михей са литературни пророци, произлезли от средите на народа; че Миха, царят на Моав, разчита хората да прочетат каменния надпис, възхваляващ победите му; че работниците, които прокопават тунел между Девическия извор и къпалнята Силоам, гравират в камъка рисунки, описващи техния труд – тези факти, заедно с повече от един стих в Исая (8:1, 10:19 ‘да може дете да ги запише’; ср. 29:11-12, разграничението между грамотен и неграмотен), трябва да ни накарат да се замислим, преди да начертаем линията на неграмотността твърде високо в социалната стълбица.” (A. R. S. Kennedy, “Education” in James Hastings, ed., A Dictionary of the Bible [Edinburgh: T. & T. Clark], vol. I, p. 647a). Следователно не е неоснователно да подозираме, че нежеланието на някои хора да приемат по-широко разпространена грамотност сред евреите от този период се дължи повече на предварително посвещение на идеята за еволюция, отколкото на старателно изследване на съответните източници, на които човек трябва да основава своите заключения – а именно библейските и археологически свидетелства.





The Christian Philosophy of Education Explained
Copyright © 1992 Stephen C. Perks
превод Copyright © 2005 Даниела Петкова