Обяснение на християнската философия за образованието
Съдържание
Предисловие
Въведение

Глава 1
Глава 2
Глава 3
Глава 4
Глава 5
Глава 6
Глава 7

Приложение А
Приложение Б

Библиография

   

Обяснение на християнската философия за образованието
  Home     Стивън Пъркс  

 

2

ОБРАЗОВАНИЕ И ИДОЛОПОКЛОНСТВО

Според възгледа на невярващия, който разгледахме в предходната глава, човешкият разум и творчески дух не произлизат, нито са зависими от външен от него източник, а са вродени автономни качества на човешката личност. Така човек дефинира своето естество и естеството на света, в който живее, и разбира всички неща на основата на самия себе си. Човекът е върховната отправна точка за всеки факт от заобикалящата го вселена. От един показателен текст на Карл Попър научаваме:

Коперник лиши човека от неговото централно място във физическата вселена. Коперниковата революция на Кант обезсилва последиците от това. Той не само ни показа, че е без значение къде е мястото на човека във физическата вселена, но и че в определен смисъл можем да кажем, че самата вселена се върти около нас; защото ние сме тези, които произвеждаме, поне отчасти, реда, който откриваме в нея; ние сме тези, които създаваме нашето познание за нея. Ние сме откриватели: а откриването е творческо изкуство.[1]

Това разбира се е най-старата от всички ереси, водеща началото си право от грехопадението на човека в Едемската градина. Адам иска да дефинира сам естеството на реалността и на собственото си същество и да определи сам мястото си в реда на нещата според собствената си автономна рационалност. Разбира се, това означава, че сега самият Бог Създател трябва да бъде дефиниран по образа на човека, тъй като Адам прави своята рационалност мерило за всяка истина, смисъл и цел. Този процес на разсъждение е картинно изобразен във философията на Имануел Кант, която е в основата на голяма част от съвременното мислене. Следващият текст е от Религия в границите на чистия разум на Кант и самото заглавие говори много за скритото идолопоклонство в идеалистичния и рационалистичен хуманизъм:

Колкото и да ви стреснат моите думи, вие не трябва да ме осъждате за това, което ще кажа: всеки човек твори собствения си Бог. От морална гледна точка . . . дори е необходимо да сътворите своя Бог, за да може в Него да се покланяте на създателя си. Защото по какъвто и да e начин . . . Божеството стане явно пред вас, и дори . . . ако Самият Той ви се открие: вие сте този . . . който трябва да отсъди дали ви е позволено [от вашата съвест] да вярвате в Него и да Му се покланяте.[2]

По-впечатляващо обобщение на обосновката за първородния грях на Адам едва ли ще срещнете. Просто казано, това означава, че човек сам си е бог, защото богът на един човек винаги е този, в когото той поставя върховния авторитет. Според Попър, “Духът на Кантовата етика може да се обобщи в следните думи: осмелете се да бъдете свободни; и уважавайте свободата на другите.”[3] Духът на Кантовата етика може също толкова добре да се обобщи в тези думи: стремете се да бъдете като Бог, сами да познавате доброто и злото (Бит. 3:5). Етиката на Кант е етиката на бунта.

Тази философия за човека като бог – хуманизма – се развива на практика по един от следните два начина: или чрез либертарианство към анархия, или чрез етатисткия възглед за човека и обществото към тоталитаризъм.[4] И двете идеологии са разпространени днес и действат в образователната теория и практика в нашата страна, и са били тук от доста дълго време. Но ние сме главно загрижени относно втората, тъй като идеологията на тоталната държава не само представлява заплаха, в лицето на образователните власти, за стремежа на родителите да дадат на децата си християнско образование, но и оказва голям психологичен натиск върху родителите християни да се съобразяват със статуквото, което е установено през последния век чрез данъчно финансиране на държавното образование. Затова е важно да разбираме тази идеология и да изобличим идолопоклонската природа на философията, която стои в основата й.

Етатисткият възглед за човека

Както видяхме, за хуманизма човекът е в центъра на света. Но хората са много индивидуални и идеалът за човек не може да бъде ограничен до конкретните особености на някой отделен човек. Затова за етатисткия хуманизъм идеалът за човека е винаги отвъд конкретния човек и е въплътен в идеята за обществото. Този възглед идолизира идеята за обществото и за човека като социално същество. Но тази идея за обществото е много далеч от света на истинските хора и техните нужди и грижи. Това е защото идеалът винаги е далеч от историческата ситуация. Следователно, ако искаме да стане реалност в историята, тази абстрактна идея за обществото трябва да бъде въплътена в някой представителен орган или институция на земята, която след това да моделира историческата ситуация и да се опита да я съобрази с идеала. Тази институция – съвършеното въплъщение или истинско изражение на идеята за човешко общество според разбиранията на етатисткия хуманизъм – е държавата. Следователно държавата е “Божествената Идея, осъществена на земята,” казано с думите на Хегел.

Тъй като според идеологията на етатизма човекът е творение на обществото – с други думи той е това, което е, в следствие на социално обуславяне – дълг на държавата е да определи и регулира всички параметри и величини в обществената и културна матрица на човека, така че крайният продукт да отговаря на идеала за съвършеното социално същество. С други думи държавата, като въплъщение на абстрактната идея за обществото в историята, има за цел да пресъздаде обществото по своя собствен образ. Като глава и попечител на обществото държавата трябва да се грижи, моделира и дисциплинира според собствената си цел онези, които ще съставляват бъдещото общество. Затова не е изненадващо, че семейството е омаловажено от идеолозите на тоталната държава и контролът върху децата от самото раждане се приема все повече и повече като отговорност на държавата. Детето е творение на държавата и обществото е неговото истинско семейство. И ако генетичното семейство на детето се окаже препятствие пред неговото изграждане като идеален член на тоталната държава, то трябва да бъде лишено от попечителство над него.

Това не е просто теория. Във Великобритания положението може и да не е толкова очевидно като горния анализ, но подмолно тази идеология действа в нашата страна, а в по-напреднали социалистически страни като Швеция тя се среща в много по-видими форми. В настоящите опити на някои хора да забранят чрез закон всички форми на телесно наказание на деца от родители може би виждаме свидетелство за това, което предстои.

Според този възглед човекът е дефиниран от държавата като социално същество. Индивидът няма стойност освен по отношение на обществото, тъй като неговият растеж и развитие като личност се определят и контролират от неговата социална среда. Така образованието задължително е процес на съзряване в образа на човека както е дефиниран от държавата. Следователно целта на образованието е интеграция в обществото. Поради това често чуваме учители да оценяват развитието на дадено дете в светлината на крайната полза от него като пълноправен член на обществото. Често срещано явление е да чуете политици да говорят в такива понятия. Човек е считан за зрял и ценен за обществото, защото е негов полезен член и е способен да допринесе нещо стойностно за общността. Индивидът намира истинска реализация само до степента, в която допринася за осъществяването на идеалното общество, в чиято служба е посветено съществуването му.

И в крайна сметка трябва да се очаква, че хората, които не могат или не желаят да изпълнят това очакване, да изгубят статута си на човешки същества и да бъдат изолирани в психиатрични клиники или трудови лагери, където да бъдат принудени да служат на държавата като роби, или, ако не могат дори това, да бъдат умъртвени. Това е било общоприета практика в комунистическите страни в продължение на много години, и разбира се е една от чертите на нацисткия режим. Практики като аборт на деформирани зародиши или дори на напълно оформени зародиши, чието раждане би довело до “стрес” или “емоционални увреждания” за майката, са често срещано явление сега на Запад. Прибавянето на генното инженерство към човешкия арсенал от техники за социален контрол рисува мрачна картина за бъдещето на човека под влиянието на такава идеология.

Етатистката философия на образованието

Но по отношение на образованието е ясно, че нашата дефиниция за човека определя характера на нашата образователна философия. Тя също определя и метода, и целта на образователния процес. За хуманиста човекът винаги е в центъра на образованието. Човекът е мярката за себе си и за всички неща. Целта на образованието е човек напълно да изгради себе си според образа на своя бог, бил той неговото собствено его, като при либертарианството, или етатисткия идеал за обществото или за човека като социално същество. За либертарианеца процесът ще бъде насочен към индивида и неговите нужди, желания и стремежи във всяка област. За етатиста той ще бъде насочен към социалната среда на човека. Целта на образованието следователно е да подготви детето да заеме своето място в обществото на възрастните чрез пълното му интегриране в групата на връстниците. Групата от връстници се превръща в отправна точка за развитието на детето на всеки етап от неговото образование.

За етатистите липсата на такова образование е равно на лишение, и съзнателното изваждане на детето от този процес на асимилация в групата е деяние на жестокост. Следователно, въпреки че трябва да признаем, че на практика етатисткото унищожаване на всички форми на частно обучение до голяма степен е мотивирано от завист и омраза към привилегиите, то е логически последователно с етатистката идеология в стремежа й да унищожи в обществото всички образователни институции, които не дават образование напълно съответстващо на етатистката образователна философия и практика, което в крайна сметка означава държавно финансиране и контрол. Да не си в съответствие със социалната норма, дефинирана от социалистическата идеология, е отклонение, което може да бъде считано единствено за вредно за детето и обществото.

Затова методологията на етатисткото образование изисква главно и преди всичко интеграцията на детето в групата от връстници. Без това образованието губи смисъл за социалистическата философия. Образованието преди всичко е процес на посвещаване или кръщение в обществото, в което в крайна сметка детето ще намери своето призвание и което ще дефинира неговото съществуване като възрастен. Използвам думата „кръщение” съвсем съзнателно поради нейното религиозно значение, защото принципът на асимилиране в групата от връстници е догма, която се отстоява упорито от последователите на етатистката образователна теория, която в същността си е религиозна вяра в идолопоклоннически възглед за човечеството.

Тази хуманистична вяра оказва голямо влияние върху много родители християни, които са били подведени и манипулирани да повярват, че ако децата им не бъдат принудени да се интегрират в езическата социална среда на групата от връстници, те ще израснат неадекватни, затворени и антисоциални членове на обществото. Дори се твърди, че ако децата на християните не бъдат интегрирани в своята възрастова група, те ще станат шизофренични и злобни личности. Аргументи като тези могат да окажат огромно психологическо влияние върху родители християни, които обмислят оттеглянето на децата си от държавните училища, за да им осигурят християнско образование. Подтекстът е, че да образоваш децата си извън рамките на установената система е тормоз над детето.

Заради това е жизненоважно родителите християни да разберат религиозната основа на такива възгледи. В социалистическата идеология, не по-малко отколкото в християнството или коя да е друга религия, човек се дефинира чрез своя бог, който за социализма е държавата, и следователно целта на образованието е да създаде съзряване в образа на човека като социално същество. С други думи държавата, е въплътеният бог, по образа на който човек трябва да пресъздаде себе си. Образованието е процесът, чрез която трябва да се извърши това пресъздаване.

Християнският възглед

Християнинът, обаче, тръгва – или поне трябва да тръгва – от съвсем различна гледна точка. Богът на Писанието е създал човека и следователно го дефинира; Той е сътворил човека по Своя образ. Така целта на образованието е да създаде съзряване по Божия образ, и дълг на християнските родители е да се грижат за детето, да формират характера му и да го дисциплинират в съответствие с Божията цел за живота му.

Според Уестминстърския Кратък катехизис, “Основното предназначение на човека е да прославя Бога и да се радва на присъствието Му завинаги” и “Бог сътворява човека, от мъжки и женски пол, по Свой образ, и със знание, праведност и святост, да упражнява власт над другите творения.” Затова целта на християнското образование е да направи детето способно да понесе отговорностите и привилегиите на носител на Божия образ и да го подготви за живот в служба на Бога като негов наместник на земята. Тъй като Бог е Който дефинира човека, а не обществото или държавата, ролята на връстниците и процесът на социализация не са от първостепенна важност. Обществото, като група хора с общи интереси и начин на живот, е само по себе си второстепенен аспект на човешкото състояние, тъй като първоначално Адам беше сам като човешко същество. Но това не го правеше по-малко човешко същество, защото човешкото му естество се състоеше в това, че е носител на Божия образ. Всичко, което разграничава човека от животните и съставлява неговата човешка същност, се намира във факта, че той е сътворен по Божия образ. Нуждата на човека от общение е свързана с факта, че носи Божия образ, защото в Божеството има общение между личностите в Триединството. Следователно, като зависимо същество носещо Божия образ, човекът също има нужда от общение. Но – и това е точката от основополагащо значение тук – тъй като човекът е Божие творение и носител на Неговия образ, неговата нужда от общение се състои главно в нуждата от общение с Бога, а не с човека. Като носител на Божия образ Адам имаше заветно отношение с Бога преди да има отношения с кое да е друго човешко същество. Неговото взаимоотношение с Бога като носител на Неговия образ, а не с друг човек, съставлява неговата човешка същност, защото Адам беше сътворен сам като първото човешко същество преди Ева да бъде сътворена.

Следователно общението на човек с човек, или обществото, е производно от човешката същност, а не негова определяща характеристика. Съществуването на общността и на заветните взаимоотношения между хората е резултат от факта, че човек е заветно творение по природа, сътворено по Божия образ за общение с Бога. С други думи, човек наистина е сътворен за общение, но преди всичко за общение с Бога, и на второ място с хората.

Това е ясно показано от факта, че когато това общение с Бога е нарушено, общението на човека с другите хора също се разпада. Времето, в което живеем, показва това по много начини. Очевиден пример е удивителният брой на разводите днес в Запада. В тази връзка Р. Дж. Ръшдуни обръща вниманието ни към факта, че едно от ключовите понятия в психоанализа в наши дни е “отчуждението,”[5] разпадането на общността и общението между хората. Тъй като Бог е Който дефинира човека, правилно изграденото човешко общество е група от хора, които са в завет или общение един с друг под Бога. Общността, която отхвърля тази дефиниция за обществото и се стреми да подреди живота си независимо от Божието Слово, няма да устои трайно в историята. Затова приблизително двадесет и една цивилизации са се издигали и загивали в хода на историята, и Западната цивилизация също е в процес на упадък, защото отхвърли Единственият, Който може да даде на човека истинска основа за социална свръзка и дългосрочна обществена стабилност. Хората не могат да установят трайно общение един с друг на основа, различна от общението с Бога. Това е защото като носител на Божия образ, общението с Бога е от първостепенна важност за човека, и следователно е единствената стабилна основа за истинско общение между хората.

Разбира се, умението да общува и работи с другите е важна част от израстването и развитието на детето, и ние не бива да отричаме това. Но ние трябва да разбираме, че отправната точка за всяка страна от нашия обществен живот, както и за нашия личен живот с Бога, е Бог и нашият завет и общение с Него, а не хората около нас. Като християни ние съобразяваме нашето поведение и с вярващите, и с невярващите с Божието слово, защото нашето общение с другите трябва да бъде основано на факта, че имаме обща природа, която е създадена по Божия образ, ако искаме то да бъде общение в истинския смисъл.

Ако това не беше вярно, взаимоотношенията на човека с другите човешки същества не биха се различавали от взаимоотношенията, които съществуват между животните. Нуждата на човека от общение и взаимоотношения обаче е повече от нуждата от биологично единство за самозащита и запазване на вида. Наистина има много животински общества, които действат възхитително на биологично и инстинктивно ниво. Но там спират. Нуждата на човека от общение и взаимоотношения е над това; тя не е животинска по природа, а е основана върху нуждата от общение с други същества, които носят Божия образ. Следователно съществуването на човешкото общество не е предимно биологичен факт, а духовен факт, тоест то се основава върху споделените качества на Бога. Поради тази причина човешкото общество е подчинено и производно на способността на човека да общува с Бога.

Разбира се, вярно е, че Бог ги сътвори мъж и жена (Бит. 1:27), и че човекът не е бил сътворен да съществува като единствено човешко същество. Когато Адам даде имена на всички животни, не се намери подходящ помощник за него, и затова Бог сътвори Ева за негова жена (Бит. 2:21-23). Казаното по-горе не цели да омаловажи или обезцени важността и стойността на човешкото общество и ние признаваме, че човечеството обикновено намира реализацията на своето естество и призвание като носител на Божия образ в контекста на човешките взаимоотношения, и така истински прославя Бога. Затова ни е казано “И Господ Бог каза: Не е добре за човека да бъде сам; ще му създам подходящ помощник” (Бит. 2:18). Бракът, семейството и обществото като цяло са проявления на важни страни от природата на човека. Човешкото общество е създаден от Бога факт, който не бива да бъде пренебрегван.

Намерението ми е просто да подчертая две важни точки: първо, че човешкото общество не дефинира човечеството, т.е. то не е това, което прави от човека човешко същество. За християнина фактът, че човекът е сътворен по Божия образ, го прави човешко същество, докато за социалиста човекът се дефинира чрез обществото – т.е. намира своята същност, смисъл и цел по отношение на обществото, от което е част, и в служба на което е посветено съществуването му. Второ, човешкото общество, за да бъде истински човешко и така смислено, тоест да бъде общение и взаимоотношения, както Бог е отредил, трябва да се основава главно върху необходимостта от общение с Бога, защото общението с Бога е жизненоважно за правилното проявление на човешкия живот, и оттам на човешките взаимоотношения и общество, което е страна от човешкия живот.

Религиозното естество на образованието

Следователно нашата дефиниция за човека – какво е човекът, откъде произлиза, каква е целта за неговото съществуване и т.н. – е определящият фактор за нашето схващане що е образование, и определя целите на образованието и методите за постигане на тези цели. За невярващия, в същата степен както и за християнина, смисълът, методите и целите на образованието неизбежно се основават на метафизичните – т.е. религиозни – презумпции за природата на човека. За християнина образованието задължително е процес на съзряване в Божия образ, защото това точно е целта, за която човек е създаден, а именно да изобразява Бога на земята. Така групата от връстници е второстепенен фактор в образованието и социализирането трябва да бъде разглеждано в светлината на висшето призвание на човека да изобразява и прославя Бога на земята. Предаността към Бога е на първо място. Жизненоважно е родителите християни да осъзнаят това и да откажат да се поклонят пред идолопоклонническия възглед за първенство на групата от връстници. Бог е сътворил и определил човека по Своя образ и ние трябва да възпитаваме и образоваме нашите деца съобразно Неговия образ, а не спонед образа на отстъпниците.

Разбира се, нашата загриженост за социалната интеграция, ако е поставена на своето второстепенно място и съобразена с нуждата от покорство на Божието Слово, е валидна загриженост. Но да изпратим децата си да се интегрират в езическия образ на човека като ги подложим на натиска на връстниците не е отговор на основателната загриженост, която родителите християни могат да имат за това, че децата им са обучавани у дома и имат по-ограничени контакти с други деца в сравнение с повечето невярващи деца. Това не означава, че християнските деца не трябва да общуват или играят с невярващи деца. Но това означава, че те не трябва да бъдат образовани като невярващи, а точно това ще се случи, ако бъдат образовани в държавни училища – или езически частни училища.

Нещо повече, трябва да се каже, че именно защото християнинът вижда нуждата на човека от общение преди всичко като нужда от общение с Бога, и точно защото разглежда образованието в светлината на този принцип, децата, които са образовани у дома или в християнски училища според тази християнска философия, често се оказват по-способни да действат като отговорни членове на обществото. Тези деца като цяло са по-зрели, интелектуално и по отношение на своя характер и обща компетентност, от средностатистическия член на езическата група от връстници. Така образованите деца на християни са стабилен елемент в обществото, защото като цяло са по-балансирани и в своята вяра имат истинска основа за социална свързаност. Просто не е вярно, че такова образование произвежда самовглъбени, неадекватни индивиди. Напротив, не само че тези деца имат по-високи академични резултати и като цяло се оказват по-зрели и способни на социална приспособимост, но дори способността им да се социализират е на по-високо ниво и е по-адекватна за света на възрастните.

Ръководният принцип в образованието:
зрялост срещу незрялост

Тази последна точка обаче сигурно ще изложи на показ една отличителна черта на преобладаващия манталитет в наши дни, особено по отношение на очакванията към децата. Тъй като невярващият не гледа на човека като на Божие творение, създадено като зряло човешко същество, зрялостта няма голяма стойност в неговите очи.[6] Отговорностите на зрялостта са бреме, което той се стреми да избегне. Вместо това хората търсят безгрижен живот и забавление без отговорности. Това може да се види толкова ясно от рекламите, които имаме днес. Продуктите се рекламират чрез внушения за безгрижен живот, в който отговорностите от реалността забележително отсъстват. Желанието да избягаш от отговорности характеризира голяма част от нашия съвременен свят. Тази мисловна нагласа води до инфантилно общество, тъй като в основата й лежи желанието да останеш дете, без отговорности и зависим във всичко.[7] С този вид мисловна нагласа да останеш млад, физически и интелектуално, е главно занимание и цел в живота. Всъщност на детството често се гледа като на някакъв рай или Едемската градина. Израстването е загуба на невинност, вид хуманистична версия на грехопадението. Тази мисловна нагласа е източник на “поп” културата, която владее толкова голяма част от съвременното западно общество.

Очевидно при такава нагласа ранното развитие на детето не е на почит. Децата не бива да бъдат оставяни или насърчавани да “пораснат преди да им дойде времето.” Да отнемеш на детето неограничената наслада от детството, насърчавайки ранното му развитие и зряло отношение към света на възрастните, се счита често за голямо зло. Деца, които съзряват рано и постиженията им са над тези на връстниците, са считани за преждевременно развити и окачествявани като “свръхуспяващи” от социалистическите учители. Такива деца са смятани за извън границите на нормалността. Тъй като нормалността се определя от групата и целта на образованието е да направи детето способно да се интегрира в нея, такъв “свръхуспех” не е желателен.

Всъщност може да се твърди, че по-вероятен резултат от господстващата роля на връстниците в образованието е създаването на незрели индивиди, неспособни да се справят с отговорностите и бремето на зрелия живот, и поради това зависими и психологично, и в крайна сметка материално от патерналистичната държава; с други думи, то произвежда хора, които са неспособни да бъдат свободни във всеки разумен смисъл на думата. Фактът, че нашето общество днес е изправено в големи мащаби пред този проблем на зависимостта, трябва поне да ни даде достатъчна причина да погледнем критично на идеала за социалната интеграция, който е в основата на настоящата образователна философия, и който често се приема като даденост за правилния модел за развитието на детето.

Да цениш зрелостта, от друга страна, създава общество характеризирано от напредък в целия спектър на човешкия живот и дейност. Християнството подчертава дълга на човека към Бога и неговите отговорности като зряло създание, сътворено по Божия образ “ със знание, праведност и святост, да упражнява власт над другите творения” (Уестминстърски Кратък катехизис, В. 10, О.). Това произвежда зряло общество, което цени високо свободата и господството в Христос, а не забавленията и бягството от реалността. Не е случаен фактът, че западният свят – християнският свят, въпреки всичките си недостатъци и провали – ни е дал културния, научен и икономически прогрес, който е направил възможен съвременния свят, и превръщането му в едно по-човечно и цивилизовано място за живот.

Заключение

Като християни ние трябва да отхвърлим езическия мироглед. Целта на християнското образование е да помогне на детето да израсне в зрял човек по Божия образ, да го подготви да понесе отговорностите си като носител на Божия образ и да му даде средствата да изпълни мандата на сътворението да разшири своето господство на земята като Божий наместник. Това е целта за съществуването на човека и образование, което не е пригодено да подготви детето да изпълни тази цел, е неуспешно, защото го лишава от неговото развитие в зряло човешко същество. Ние като християни нямаме свободата да подложим децата си на образование, което ги кръщава в езическия образ на падналия човек. Човешкото естество на човека се състои във факта, че е направен по Божия образ, и именно този образ е от първостепенна важност и отправна точка за образованието на детето на всяко ниво. Родителите християни трябва да преосмислят отново своето разбиране за приоритетите. Когато библейските приоритети бъдат възстановени в образователната теория и практика, детето ще благоуспява и ще съзрява по-бързо за Божиите цели, и така ще може да изпълни своята част в обществото за Божия слава.


[1] Karl Popper, Conjectures and Refutations, the Growth of Scientific Knowledge (London and Henley: Routledge and Kegan Paul, [1963] 1972), p. 181.

[2] Цитирано в ibid., p. 182.

[3] Ibid.

[4] За философията зад това поляризиране виж R. J. Rushdoony, The One and the Many, Studies in the Philosophy of Order and Ultimacy (Fairfax, Virginia: Thoburn Press, 1978).

[5] Ibid., p. 368.

[6] R. J. Rushdoony, Revolt Against Maturity: A Biblical Psychology of Man (Fairfax, Virginia: Thoburn Press, 1977), p.6f.

[7] Тази мисловна нагласа е изиграла главна роля в развитието на социализма и тоталната държава като цяло, тъй като политиците социалисти печелят гласоподаватели чрез обещания за такъв начин на живот. Спасението чрез политика, при което пролетариатът е избавен от отговорностите и грижите на живота чрез държавна бюрокрация, е основна двигателна сила в социалистическата идеология. В такъв възглед отговорността е равна на зло и “социалната справедливост” – социалистическата версия на спасението – е отчасти избавление от проблемите и изискванията на живота на възрастния. Социалистите пропускат да осъзнаят, обаче, че свобода без отговорност е утопия, и че истинското следствие от абдикиране от личната отговорност в полза на държавата е робство.





The Christian Philosophy of Education Explained
Copyright © 1992 Stephen C. Perks
превод Copyright © 2005 Даниела Петкова