Обяснение на християнската философия за образованието
Съдържание
Предисловие
Въведение

Глава 1
Глава 2
Глава 3
Глава 4
Глава 5
Глава 6
Глава 7

Приложение А
Приложение Б

Библиография

   

Обяснение на християнската философия за образованието
  Home     Стивън Пъркс  

 

1

ЕПИСТЕМОЛОГИЧНАТА ОСНОВА НА ХРИСТИЯНСКАТА ВЯРА

Писанието е откровението, което Бог дава на хората за самия Себе си и за Своята воля за тях. Следователно то не просто разкрива истината, “какво трябва да вярва човек за Бога,” но и Божието заповедно Слово, “какво Бог изисква от човека” (Уестминстърски Кратък катехизис, В. 3, О.). Задачата на теологията, следователно, е двустранна: първо, стремежът на теолога е да разбере и предаде ефективно истината на Божието слово, и второ, да приложи заповедното Божие слово към съвременното състояние, като по този начин даде разбираема основа за практичното прилагане на християнската вяра.

Тази дефиниция за задачата на теологията прави определени допускания относно връзката между Писанието и теологията, а именно, че Писанията са същностната и фундаментална основа за нашето разбиране за Бога и за Неговите дела на творение и провидение – с други думи нашето разбиране за всяко нещо – и че следователно Библията говори с върховен авторитет по всички въпроси, с които се занимава. Ако отхвърлим този възглед за задачата на теологията, ние прерязваме същностната връзка между Писанието и теологията.

Това се потвърждава от развитието в съвременната протестантска теология, която все повече отхвърля възгледа sola scriptura за теологията в полза на по-деистичен или рационалистичен подход. Никоя протестантска деноминация или група в тези деноминации не е останала незасегната от тази съвременна тенденция. Резултатът е, че Писанията като източник на абсолютна истина, и още повече като Божие заповедно Слово, са изместени на заден план, а във втория случай са напълно пренебрегнати – в много области дори като основа за учение за етика и личен морал. Същностната връзка между Писанието и теологията е прекъсната, и това е защото епистемологичната основа, върху която е стъпвала, е била изоставена.

Целта на тази глава е да изследва епистемологичната основа на възгледа sola scriptura за християнската вяра в контраст с мирогледа на невярващите,[1] и след това да даде кратко приложение на християнската теория за познанието във философията за образованието. Нуждата и важността от разглеждане на този въпрос днес се налага от факта, че епистемологията е една от главните теми, с които се занимава съвременната философия, и единствено след правилно разбиране на този въпрос ще можем да съставим апологетика за християнската вяра, която да е едновременно логически последователна и в същото време вярна на Писанието.

Върховният източник за рационалност

Австрийският икономист и философ Лудвиг фон Мизес казва, че фактите не говорят сами за себе си, за тях говори дадена теория. Това е типично пост-Кантово изказване и така формулирано то означава, че фактите от реалността нямат смисъл или цел, докато творческият човешки ум не ги подреди в логична система, като така им даде смисъл и цел. Така погледнато върховният източник за рационалност и разумност е самият човек. Човекът е мярката на всяко нещо и извън него не съществува по-висш авторитет. За християнина, обаче, Божието действие на сътворението дава на всички факти от живота техния смисъл и цел. Неговото слово е изначалното творческо слово, което извиква в съществувание и подрежда всички факти на реалността. Човекът е способен да разбере света, в който живее, защото той, сътворен по Божия образ “в знание, праведност и святост, с господство над сътворените неща,” също е част от това рационално подредено творение.

Това, което невярващият твърди относно фактите от реалността, се основава върху определена теория за човешкото познание, която приема, че човешкият разум има изначалната творческа сила да определя и подрежда необработените данни на реалността, която го заобикаля, без да се съобразява с друг външен авторитет или тълкувателен принцип.[2] С други думи тази теория се основава на определени презумпции за естеството на света, в който невярващия живее, а именно, че светът съществува и може да бъде разбран независимо от Бога на Писанието.

По същия начин това, което християнинът приема за фактите на реалността, се основава на определени презумпции за същността на реалността, а именно, че тя е творение ex nihilo на Бога на Писанието. Затова християнинът с вяра разбира всичко (Евр. 11:3), т.е. той започва своето мислене с действие на вяра в Бога на Писанието, с което поставя достоверността и достатъчността на божественото откровение като единствената основа за своето познание на всички неща. С това той настоява, че единственото валидно тълкуване на фактите е това, което техният Създател им дава, и че това авторитетно тълкуване на реалността е изложено от самия Бог в Писанията на Стария и Новия Завет. Така християнинът заявява, че единствената валидна епистемология или теория на човешкото познание е тази, която се основава на Божието изявено слово.

Следователно, въпреки че трябва да отхвърлим веднага изказването, че фактите не говорят сами по себе си, за тях говори дадена теория, ние ще трябва да признаем, че в него се съдържа и важна истина. Всъщност, за човека тази истина е фундаменталната основа за епистемологията. Но за хуманиста автономният човешки разум осмисля фактите, той има решаващата дума в определяне на истината относно света на явленията, докато за християнина Бог е Който определя истината относно реалността.[3]

Следователно за християнина, върховният източник за рационалност и разумност е Богът на Писанието и ако човек иска да има истинско познание за нещо, трябва като Божие творение, сътворено по Неговия образ, да “мисли Божиите мисли след Бога,” според думите на Корнилиъс Ван Тил.

Нещо повече, според християнската теория за познанието невярващият също може да достигне до истинското познание в същата степен, макар той да не го осъзнава. До степента, до която той отрича това и отказва да мисли Божиите мисли след Бога, неговото познание е лъжливо, тъй като е основано на теория, която не се съобразява с върховното и авторитетно тълкуване на Създателя за реалността. Класически пример за това, разбира се, е преценката на Ева относно фактите от реалността в Едемската градина. Допускайки, че има способността да достигне до абсолютната истина относно естеството на реалността без отнасяне към авторитетното Божие слово, тя направи погрешна преценка на фактите за дървото за познаване на доброто и злото. Този процес на автономно разсъждение, т.е. отхвърлянето на Божието върховно Слово като основа на всяко познание, доведе до грехопадението и съставлява същността на първородния грях.

Някои проблеми с хуманистичния възглед за рационалността

Невярващият, както вече видяхме, започва своето мислене с предпоставката, че светът съществува и може да бъде разбран независимо от Бога, Който го е сътворил и го поддържа чрез могъщото Си слово. Той представя епистемология, за която твърди, че е неутрална или обективна, т.е. основана на реални факти, а не на факти, тълкувани от религиозна вяра. Тази претенция за неутралност е мит. Мит е, защото дори при формулирането на това основно предположение, невярващият е всичко друго, но не и неутрален и обективен. Той започва с теория, която в самата си същност отрича, че Богът на Писанието може да съществува, и по този начин по същество отрича цялата библейска религия. Така неговото тълкувание на фактите неизбежно ще отрича, че вселената е това, което християните твърдят, че е, а именно, Божие творение. С тази отправна точка невярващият не може да стигне логически до друго заключение.

Тук може да се възрази, че макар в началото невярващият да не приема съществуването на Бога на Писанието, той също не го и отрича, а просто оставя това под въпрос. Дали Бог съществува ще се определи като следствие от използването на автономни рационални принципи. С помощта на собствените си умения да разсъждава човек ще проправи пътя си към познание на Бога.

Но богът на такава естествена теология не може да е Богът изявен в Писанието, а просто човешко творение на бог, съобразено с религиозната мода на времето. Това е защото Богът на Писанието е основата на всяко нещо, източникът на всеки разум и следователно на самия разум на човека. Затова, както вече казахме, ако човек иска да познава истинно кое да е нещо, той трябва да мисли Божиите мисли след Бога, защото Той е този, според Когото всичко трябва да бъде разбрано и измерено, а не според автономния човешки разум. Да попитате “Съществува ли Бог?” означава да заявите, че Божието съществувание е възможност, че възгледът за възможността определя Неговото съществуване. Такъв бог не е Богът, за Който Писанието говори, защото Богът на Писанието е източникът на всяка възможност. Библията заявява, че не е възможно Богът, за Който тя говори, да не съществува, и съществуванието на всички неща зависи от Него. Така Богът на Писанието е източникът на всяка истина, Този, Който определя какво съществува и какво не, Този, Който дефинира всичко, включително и човека, чрез Своето творческо действие. Да приемете автономния разум на човека значи да отхвърлите съществуването на такъв Бог. Желанието на човека да реши сам за себе си дали Бог съществува или не означава човекът да стане източник на върховната истина, този, който определя какво съществува и какво не, и този, който дефинира Бога според своя си образ. Всеки бог определен на тази основа не може да е Богът на Писанието, а проекция на идол върху Писанието. Да поставите под въпрос съществуването на Бога е от самото начало да отречете съществуването на Бога на Писанието.[4]

Това показва лъжата в така наречената неутралност на рационалиста. Така наречената обективност или доктрина за неутралност на съвременния човек всъщност е универсална негативна религиозна презумпция за естеството на реалността, която се приема и защитава единствено чрез а вяра, тъй като презумпцията, че светът съществува и може да бъде разбран независимо от Бога на Писанието може да бъде доказано обективно точно толкова, колкото и съществуването на Бога; това е въпрос на вяра.

Така идеята, че сблъсъкът между хуманизма и християнството е конфликт между факти и вяра, която толкова много се пропагандира от “научните” среди в наши дни, е лъжа. В действителност конфликтът е на вяра срещу вяра, защото няма “сурови факти” във вселената, има само тълкувани факти и в това тълкуване на фактите от реалността, невярващият си приписва способността да познава и разбира независимо от Бога света, за който вярва, че съществува независимо от Бога.

Тази е презумпцията, която ръководи мисленето на невярващия и от това следва неговото тълкуване на фактите във всяка област. Той гледа на света около себе си и на всички неща на основата на теория, което е предтеоретична – т.е. недоказана и по самото си естество недоказуема. Следователно невярващият започва своето мислене с вяра в своите презумпции за автономното естество на реалността и своите способности като изначален творчески мислител и познавач на света; с други думи той вижда всичко от религиозна гледна точка, за която е необходима вяра като нейна основа.

Познание, вяра и откровение

Това е очевидно, ако размислим, че всъщност има само две абсолютни положения в постигането на знание, а именно изчерпателно познание или всезнание, и пълно невежество. Ако искам да знам нещо истински, трябва да познавам всичко изчерпателно, иначе това, което знам, или по-скоро което мисля, че знам, може да бъде повлияно от това, което не знам, по начин и до степен, които не бих могъл да знам, и следователно моето “познание” не е познание в истинския смисъл, а просто предположение. Ако аз като ограничено същество, без изчерпателно знание, трябва да знам нещо истински, то трябва да ми бъде открито от някой, който познава всичко изчерпателно. На основата на това откровение и до степента, до която моето мислене е в съответствие с него, аз мога да продължа напред и да развивам своето познание и разбиране за заобикалящата ме вселена. Но моето знание задължително ще бъде основано на вяра във валидността на полученото откровение.

Това се отнася също толкова за невярващите и за считащите се за рационалисти, колкото и за християнина. Всяко знание, научно или друго, се основава на откровение, тоест на „даденост,” която е предтеоретична и следователно се приема с вяра. Тези „дадености” се считат за аксиоматични и следователно се приемат без доказателство. Те формират основата за по-нататъшното познание и не подлежат на рационално доказване, тъй като всяко съмнение във валидността им ще бъде съмнение във възможността за познание. С други думи, познанието (науката) се крепи на вяра, а не вярата на познание. Единствената алтернатива за ограничените човешки същества е пълното невежество и скептицизъм.

Невярващият приема рационалната същност на реалността като самоочевидна истина. Но тази истина е очевидна за човека само защото самият той е създаден по образа на Този, Който поначало е сътворил този рационален свят. Рационалното естество на реалността е изявено в творението; всички могат ясно да видят това, защото Бог така я е сътворил.[5] Невярващият приема валидността на това откровение като “даденост,” въпреки че отхвърля Този, Който е дал откровението. Приемането на откровението обаче в същността си е религиозна вяра, т.е. възглед за реалността, който се приема на вяра.

Невярващият обаче приема нататък, че светът съществува и може да бъде разбран независимо от Бога на Писанието и че неговият собствен разум е достатъчен, за да достигне до разбиране на този свят и да подреди и осмисли фактите от реалността по оригинален и творчески начин. Това също са фундаментални религиозни вярвания, тоест презумпции, които управляват структурата на мирогледа на невярващия и се приемат единствено чрез вяра.

Доколкото невярващият е последователен с първото (т.е. рационалната същност на реалността), той е способен да постигне познание за обкръжаващата го вселена. Но до степента, до която приема второто (т.е. автономната същност на реалността), неговото познание е опорочено и погрешно. Взаимната несъвместимост на тези основни презумпции относно естеството на реалността правят невъзможно в крайна сметка невярващият да състави рационално последователен и смислен мироглед.

Кръгово мислене

Следователно всяко мислене е кръгово, тъй като прави определени фундаментални допускания относно естеството на реалността, които управляват процеса на мислене. Тези презумпции управляват едновременно метода за оценяване на данните от реалността и заключенията достигнати относно тези данни, тъй като на основата на верността на тези презумпции става процесът на мислене. Това важи за невярващия в същата степен като за християнина. Така мирогледът на невярващия е основан на вяра, тоест на приетата валидност на презумпциите, които управляват неговото разбиране за естеството на реалността. С други думи, невярващият прави определени предположения за света, в който живее, които в същността си действат като религиозни догми, чрез които той се стреми да постигне повече познание и разбиране за света. Когато отрича това и има претенции за обективност или неутралност, той само показва своето невежество относно епистемологичната основа на своето собствено мислене. С една дума, той е заблуден.

Откраднати презумпции

Това обаче не е единствената точка, в която невярващият е заблуден. Ако бъде интелектуално честен със себе си – рядко събитие сред така наречените съвременни научни мислители – невярващият трябва да признае, че винаги мисли и разсъждава на основата на напълно непоследователни принципи. Той предполага съществуванието на рационално подреден свят, или поне свят, който допуска да бъде рационално подреден от човешкия ум, което в крайна сметка е едно и също, защото ако светът не е рационално подреден, той няма смисъл и следователно не подлежи на рационално подреждане – всъщност в такъв свят няма такова нещо като рационалност. След това обаче той се опитва да състави философия, която се основава на диаметрално противоположен възглед на това предположение, т.е. напълно случайната еволюция на вселената, което означава, че целият свят, всеки факт и подробност от реалността, в това число човека и неговия разум, са случайни неща без връзка помежду си, случайни събития, следствия от случайност, безсмислени една спрямо друга случки във вселената. С други думи, невярващият се опитва да разсъждава рационално относно вселена, която е нерационална по самото си естество и като такава не може да бъда разбрана, защото няма основа за разбирането й.

Ван Тил описва задачата на невярващия като низане на безброй мъниста без дупки на безкрайно дълга нишка, която няма начало, нито край. На практика невярващият твърди, че е постигнал точно това, защото твърди, че може да разбере света, в който живее. Той обаче може да направи това само дотолкова, доколкото е непоследователен със себе си. За да може да разбере вселената, той трябва да приеме действащи принципи за рационалност, закон и разум, което из основи противоречи на неговата вяра, че вселената е следствие от хаос и случайност. Тези приети принципи всъщност са взети от разбирането за реалност сътворена от Бога. Използвайки тези принципи, невярващият свидетелства за своята постоянна зависимост от възглед за реалността, който предполага, че светът е творение на Бога на Писанието. Разбира се, той отрича това, защото да го признае би означавало да признае Бога. Затова той потиска истината за Бога и непрестанно се опитва да отрече, че реалността е творение на Бога.

Така невярващият постоянно действа на върху крадени презумпции. Той трябва да приема вселената както Бог я е сътворил, а именно рационална вселена, управлявана чрез закони. Той може да прави това и без да е съзнателен, защото е сътворен по Божия образ и затова има рационално естество. Но като грешно същество, той отрича и потиска истината за Бога, и се опитва да обясни естеството на реалността чрез теория, която предполага независимото съществуване на вселената и автономната рационалност на човека. Резултатът е непоследователна епистемология, която води до много ad hoc теории относно произхода на вселената и нейното устройство. Но понеже всички тези теории и философии са логически несъстоятелни, те водят до ирационалност. Човек не може да осмисли вселената без Бога. Опитите му да го направи са непоследователни със себе си, защото се основават на непримирими принципи.

Въпреки това, тъй като човекът е Божие творение, сътворено по Божия образ за да мисли Божиите мисли след Бога, с други думи, защото е непоследователен и приема, че светът е рационален, той може да осмисля заобикалящия го свят до определена степен. Но това става въпреки отричането му на Бога и само до степента, до която приема неволно сътворената и изявената от Бога реалност – с други думи до степента, до която мисли Божиите мисли след Бога. Ако беше последователен в своето отричане на Бога, той трябва да стигне до заключението, че нещата нямат смисъл и че е невъзможно да се каже нещо разумно за който и да е факт или аспект от съществуването на заобикалящата го случайна вселена – всъщност в такава вселена самата идея за разумност е безсмислица. До определена степен някои школи в съвременната философия са развили тази истина по-последователно отпреди, и така имаме екзистенциализма и нихилизма.

И вълкът сит, и агнето цяло

Цялостната гледна точка на невярващия е изкривена, макар той да е способен да достига до лични прозрения и истини. Тези прозрения и истини обаче не могат да бъдат смислено свързани една с друга, нито с небиблейските презумпции, които управляват неговото разбиране за вселената. Конкретно, невярващият отчаяно се стреми да схване определени страни от реалността, особено качества и страни на човешката личност, за които инстинктивно знае, че са важни за неговата собствена човешка същност, за които обаче няма обяснение на основата на собствената си философия.

Това дава началото на дуалистични мисловни системи, които се опитват да обяснят естеството на реалността на основата на смятаната за автономна човешка рационалност, напр. схемата “форма-съдържание” от древногръцкия период, “природа-благодат” от средновековната схоластика и “природа-свобода” от Ренесанса и Просвещението до наши дни.[6] Всички тези философии са просто опит и вълкът да е сит, и агнето цяло. Тъй като са плод на непоследователна епистемология, те са изопачени и в крайна сметка ирационални, тоест не успяват да съставят разумно обосновано тълкувание на вселената. Така невярващият няма връзка с реалността, макар да не го осъзнава, и следствието е постоянна проява на “интелектуална шизофрения” в неговото мислене, да използваме думите на Р. Дж. Ръшдуни.

Християнският възглед за реалността

Християнската позиция, от друга страна, е последователна със своите презумпции; тя дава възможност за рационално последователно тълкуване на фактите на реалността. Тя не е шизофренична, а е способна да хармонизира цялата вселена в единен мироглед, основан на последователни принципи. Следователно християнинът за разлика от невярващия вярва истински във вселена, т.е. свят, който е единно цяло, защото намира смисъл и цел в творческото действие на Бога на Писанието и следователно е разумен и обясним единствено чрез Неговото Слово. Нещо повече, единствено чрез християнската теория за познанието човек може да достигне до последователно и единно разбиране за реалността. Невярващият може и да не харесва Бога, Който ще намери в центъра на тази християнска теория за познанието, нито естеството на произхождащия от нея мироглед, но ако е интелектуално честен, той не може да отрече нейната абсолютна рационалност.

Разбира се, невярващият никога няма да признае това, защото е грешник, бунтовник във вражда против Бога. Затова той не може да приеме, че Бог е в центъра на реалността. Той би предпочел да повярва на лъжа, отколкото да се поклони пред Бога на Писанието. Етичната поквареност се проявява във всяка област на неговия живот и оттам в неговото разбиране на всеки аспект и факт от реалността.

Казаното по-горе не предполага, че християнинът никога не може да сгреши в опитите си да достигне до правилно познание на фактите от реалността. Очевидно християнинът прави грешки и стига до неверни заключения за света, в който живее. Но това става въпреки, а не поради неговите основни презумпции относно реалността като Божие творение. Разликата между вярващия и невярващия е следната: предвид основните презумпции на невярващия относно произхода и естеството на реалността, за него е невъзможно принципно да говори разумно относно кой да е факт във вселената. Но тъй като е непоследователен в своите предположения и приема, че вселената е рационално подредена – с други думи, защото мисли според предтеоретични възгледи, откраднати от християнското разбиране за реалността – той успява да достигне до правилно разбиране за много страни от заобикалящия го свят. Но в крайна сметка тези истини не могат да бъдат обединени в рационално последователен и смислен мироглед, защото отричането на Бога неизбежно го лишава от единствения тълкувателен принцип, който може да даде рационалната основа за такъв мироглед, а именно целият космос е сътворен ex nihilo от Бога на Писанието. Християнинът обаче, въпреки че може да греши в разбирането си на някои от фактите, е способен да достигне до правилно разбиране за естеството и смисъла на реалността като цяло. Неговият мироглед е принципно последователен със себе си и със заобикалящия го свят.

Приложение на християнската теория за познанието към философията за образованието

Принципът sola scriptura предполага, че всяка област от живота трябва да бъде подчинена на Божията воля, както е изявена в Писанието, или поне на теория така са твърдели тези, които приемат този принцип. Когато се стигне до практическото приложение на този принцип, става ясно, че следствията от епистемологията, която лежи в неговата основа, са широкообхватни. Никъде това не е по-вярно днес, и не се нуждае по-спешно от нашето внимание, от областта на философията на образованието.

Общо казано – вероятно само с изключение на “религиозното образование” – невярващият преподава същите предмети и факти като християнските учители, но се опитва да ги вмъкне във възглед за реалността, който отрича съществуването на Бога на Писанието и се опитва да обясни всичко на основата на този мироглед. Погледната така християнската вяра е просто плод на един остарял и ненаучен мироглед, и следователно е нерационална система от вярвания в съвременната научна епоха. Но християнската вяра е нерационална в очите на невярващия, защото е противоположна на неговите собствени религиозни презумпции относно естеството на реалността. За християнина ситуацията е точно обратната. Разбирането на християнина за живота поставя Бога в центъра и затова се стреми да разбере и тълкува всичко според творческата цел на Бога на Писанието и на Словото, което е дал да управлява човешкия живот. Тъй като Той е Създателят и поддържа всичко, вселената намира цел и смисъл единствено в Него. Затова и отричането на Бога е скок в ирационалността и интелектуално самоубийство.

Това поставя въпроса за образованието в неговия философски контекст. Последните две позиции са взаимно изключващи се. Те никога не могат да постигнат фундаментално съгласие в коя да е точка относно тълкуване на фактите от реалността, ако останат верни на своите презумпции. Следователно за християнина и за невярващия не може да има обща основа.[7] Досега обаче тази истина е по-добре осъзнавана от хуманистите, отколкото от християните. Именно несъвместимостта на тези две позиции прави жизнено важно осигуряването на конкретно християнско образование за нашите деца, и изпращането на децата ни в държавните училища да бъдат образовани от хуманисти е негласно отричане на вярата.

Следователно тази истина – че именно естеството на нашите основни религиозни презумпции управлява нашето разбиране за всяко нещо – е фундаменталната обосновка за конкретно християнска философия и практика на образованието, защото ако е вярно, че единственото валидно тълкуване на света, в който живеем, е което се основава на изявеното Божие Слово, тогава образованието, което даваме на нашите деца трябва да бъде основано на това Слово във всяка точка. Християнското образование следователно е образование, което прави ученика способен да мисли Божиите мисли след Бога във всяка дисциплина и област от живота; с други думи, образование, което му дава както идейна рамка основана и последователна с върховното тълкуване на реалността представено в Божието слово, така и интелектуалните средства за вместването на данните за реалността в тази рамка. Само такова образование ще даде на ученика способност да осмисля света, в който живее, и ще го подготви да изпълни своя обществен мандат да подчини всички неща на Христос.

Нещо повече, тъй като християнинът вярва, че всички неща са сътворени от Бога и следователно фактите от реалността могат да бъдат правилно разбрани единствено в светлината на Божията цел при сътворението, християнската философия на образованието категорично отрича, че е възможно която и да било дисциплина, научна област, научен метод, открития и заключения относно коя да е част от вселената да бъдат неутрални по отношение на основните презумпции на епистемологията, върху която тя е основана. Божието действие на сътворение дава смисъл на фактите от реалността, и следователно единствената теория, която може да говори авторитетно или да осмисля в пълнота тези данни, е тази, която предполага Бога на Писанието като основополагащ принцип за тълкуване на всички неща: “Защото всичко е от Него, чрез Него и за Него” (Рим. 11:36) и “Той е преди всичко, и всичко чрез Него се сплотява” (Кол. 1:17). Тази истина е началото на всяко познание, защото само тази истина прави истинското познание възможно. Затова “страх от Господа е начало на мъдростта” (Пр. 1:7).

И затова е предателство към Бога да поверим децата си на невярващите за да формират техния интелектуален мироглед и философия за живота – защото именно това детето получава в училище, а именно цялостен мироглед, а не просто специализирана и техническа информация върху определени предмети, която неговите родители не могат да му дадат; всъщност, повечето преподаватели се гордеят именно с това, че дават цялостна философия за живота. Всеки, който си мисли, че ще има контрол над мирогледа, който децата му ще възприемат, като ги праща в държавно или хуманистично училище, е заблуден. Не е възможно да се унищожи петдневно систематично обучение в хуманистичен мироглед чрез един урок в неделното училище, което обикновено е единственото, което децата на християни получават като конкретно християнско обучение – и дори той е с ниско качество и ограничено до “религиозно наставление” в най-тесния смисъл. Ние отричаме вярата, когато изпратим децата си да бъдат обучавани от нашите врагове, да бъдат наставлявани и насърчавани да приемат света и всички неща в него според безбожните категории на човешката мисъл. Да направим това означава да посветим децата си на друг бог. Това е едновременно идолопоклонство и предателство.

Заключение

Започнах тази глава с твърдението, че съвременната протестантска теология е изоставила основата sola scriptura, на която първоначално е била основана, и че това е станало, защото е била изоставена епистемологичната основа, която я е крепяла. Това обаче не е направено съзнателно, и това е защото като цяло епистемологичната основа на възгледа sola scriptura за теологията не е била поддържана съзнателно от тези, които приемат принципа sola scriptura. Тя е била приемана теологично, но не и съзнателно. Затова Ван Тил критикува тези, които приемат принципа sola scriptura, но въпреки това се опитват да развият апологетика, която се основава на рационалистична епистемология на общата основа – напр. Ходж, Уорфийлд и старата Принстънска школа. Това според Ван Тил е твърде голямо отстъпление: всъщност по принцип то предава всичко на врага. С настъплението на рационалистичния хуманизъм и неговите претенции за научен подход мнозина заключават, че Благовестието вече не е интелектуално защитимо – или поне Благовестието поддържано от Реформаторите и тяхната вяра в Писанието като непогрешимо Слово на живия Бог и върховен и задължителен авторитет по всички въпроси на вярата и живота.

Така протестантската църква, в това число и евангелското й крило, останала без стабилна опора, когато се налага да защитава вярата, напуска строя и бяга пред неприятел, чиято сила се крепи само в една илюзия за рационалност. Някои, срамуващи се от претенциите на Писанието, нежелаещи да пожертват интелектуалната си репутация в един враждебен на библейската истина академичен свят, трескаво търсят начини да покажат, че Писанието от самото начало всъщност твърди това, което днешните “учени” рационалисти казват – погледнете само теорията за паузата в сътворението и идеята за теистична еволюция, развити за да съответстват на теория, която не само е небиблейска, но е недоказуема на основата на каквото и да е правилно схващане за научния метод. В този процес на нагаждане обаче протестантската теология престава да бъде основана на Писанието по един честен и смислен начин, и се е пренасочила към една форма на естествена теология, която е по-приемлива в съвременния интелектуален и академичен климат. Други, в желанието си да изповядват придържане към библейската истина и като не желаят да възприемат рационалистична теология, несъзнателно са се скрили точно в клетката, която рационалистите са им построили, а именно дуализъм между вярата и разума, между християнската религия и така наречената научна или емпирична истина. И двете тенденции са резултат от отдаването на твърде голяма достоверност на незаконните твърдения на рационалистичната философия. Накратко, протестантската църква днес страда от сериозен пристъп на интелектуално малодушие пред лицето на врага.

Ако Църквата иска да се възстанови от това си състояние и да завземе загубени територии, тя трябва да отхвърли своето интелектуално робство пред рационалистичната гледна точка на съвременната философия и теология и да се върне към възгледа sola scriptura за християнската вяра. Нашата задача тогава ще бъде да изградим наново последователна теология според този принцип и да развием херменевтика, която е способна да приложи Писанието към съвременния свят, и така да освободи Божието заповедно слово в живота на Църквата и на света, за който ни е заръчано да доведем до покорство пред Христос.

Но ако искаме да изявим библейската истина ефективно, нашата апологетика трябва да бъде основана на епистемология, която е рационално последователна със самата себе си и с нашето разбиране, че Писанието е непогрешимото и абсолютно откровение за Бога и за Неговата воля за човека. С такава основа ние можем уверено да предизвикаме всички рационалистични философии и мисловни системи, изправили се срещу християнската религия днес. Правейки това обаче, ние трябва ясно да заявим, че християнската епистемология, на която градим, не е просто рационална основа за истината, която прогласяваме, тя е единствената рационална основа за всички претенции за истина. Тя е основата не само за библейската истина, но за всяка истина постигната по религиозен или научен път, защото претенциите на библейската истина са всеобхватни. Само на основата на такава епистемология сме в състояние да изложим на показ интелектуалното идолопоклонство на неверието и да изобличим ирационалността на позицията на невярващия.


[1] За много от нещата, които имам да кажа тук върху епистемологията, и за моето общо разбиране на този предмет съм задължен на трудовете на Корнилиъс Ван Тил. Но тъй като повечето от неговите книги нямат азбучни указатели – а където има, те не са изчерпателни – не съм способен да дам конкретни препратки към неговите трудове за някои от идеите, които изразявам, и затова това общо признание трябва да е достатъчно. За онези, които желаят да изследват тази тема в по-големи подробности, следните три книги от Корнилиъс Ван Тил са превъзходно начало: Cornelius Van Til, A Survey of Christian Epistemology, The Defense of the Faith и A Christian Theory of Knowledge, всички издадени от Presbyterian and Reformed Publishing Company.

[2] Като пише за секуларизацията на науката, Херман Дойеверд заявява: „Новият идеал на науката секуларизира библейския мотив за сътворението. Силата за сътворение се приписва на теоретичното мислене, на което е дадена задачата за методично разрушаване на структурите на реалността, както са дадени в божествения ред на създанието, за да ги сътвори наново теоретично според своя си образ.

Горделивото твърдение на Декарт, повторено от Кант, ‘Дайте ни материя, и ние ще ви построим свят,’ и заявлението на Томас Хобс, че теоретичното мислене може да твори точно като самия Бог, са вдъхновени от същия хуманистичен мотив, мотивът на творческата свобода на човека съсредоточена в научната мисъл.” (Herman Dooyeweerd, The Secularization of Science [Memphis, TN: Christian Studies Centre, 1954], p. 19.)

[3] Разликата между тези два подхода вероятно може да се обобщи като кажем, че за християнина тази истина е приблизителна отправна точка за процеса на познанието, докато за хуманиста тя е върховна отправна точка.

[4] Така Ван Тил казва: “На този вид бог, който се появява от принципа за автономния човек, се противопоставя Богът на Писанието. Той представя Себе Си в Писанието за Този, на основата на Когото самият човек трябва да остави своята автономност и да приеме Божието тълкуване за себе си. С други думи, Писанието представя Бога като върховен. Така Писанието представя себе си като върховния принцип, с който трябва да се измерва всяко нещо. Боговете родени от човешкото мислене без Писанието са идоли. Да вярваш в такъв бог е нарушение на първата заповед на Бога на Писанието.” (A Christian Theory of Knowledge [Nutley, New Jersey: Presbyterian and Reformed Publishing Company, 1969], p. 224.)

[5] Ван Тил заявява това: “Според Писанието Бог е сътворил ‘вселената.’ Бог е сътворил времето и пространството. Бог е сътворил всички научни ‘факти.’ Бог е сътворил човешкия ум. В този човешки ум Бог е положил законите, по които той да действа. В научните факти Бог е положил законите на съществуването, според които те действат. С други думи, отпечатъкът на Божия план е върху цялото творение.

Можем да определим цялата ситуация като кажем, че Божието сътворение е Божие откровение. Бог разкрива Себе Си в природата и Бог също разкрива Себе Си в човешкия ум. Следователно невъзможно е за човешкия ум да действа освен в атмосфера на откровение. И всяка човешка мисъл, когато действа нормално в тази атмосфера на откровение, ще изразява истината както е заложена в Божието творение. Следователно можем да наречем християнската епистемология епистемология на откровение.” (A Survey of Christian Epistemology [Phillipsburg, New Jersey: Presbyterian and Reformed Publishing Company], p.1.)

[6] Тези философски идеи са описани от Херман Дойеверд в A New Critique of Theoretical Thought (Presbyterian and Reformed Publishing Company, 1969), In the Twilight of Western Thought, Studies in the Pretended Autonomy of Philosophical Thought (Nutley, New Jersey: The Craig Press, 1980) и The Secularization of Science, цитирана по-горе.

[7] Общата основа не бива да се бърка с обща благодат. Поради Божията обща благодат към човечеството невярващият разбира до известна степен света, в който живее, и е способен да достигне до истината относно много страни на реалността. Но както казах по-нагоре, това е въпреки, а не поради основните презумпции, които управляват неговото мислене. С други думи невярващият е непоследователен в собствената си епистемология и това е защото е сътворен по Божия образ и не е способен да отрече или изличи напълно този образ. Всъщност единствено поради факта, че невярващият е сътворен по Божия образ, той може да действа като разумно човешко същество, дори когато използва всичките си сили на разумно същество за да отрича своя Създател – тоест когато се опитва да използва рационални аргументи, за да отрече съществуването на Бога на Писанието. Фактът, че Божият образ в човека не е напълно заличен от грехопадението, и следователно фактът, че невярващият все още е способен да достига до част от истината относно света в който живее, е част от Божията обща благодат към човечеството, но това не означава, че що се отнася до последователна епистемология и на двете страни, има обща основа между вярващия и невярващия относно коя да е част или факт от реалността.





The Christian Philosophy of Education Explained
Copyright © 1992 Stephen C. Perks
превод Copyright © 2005 Даниела Петкова