Обяснение на християнската философия за образованието
Съдържание
Предисловие
Въведение

Глава 1
Глава 2
Глава 3
Глава 4
Глава 5
Глава 6
Глава 7

Приложение А
Приложение Б

Библиография

   

Обяснение на християнската философия за образованието
  Home     Стивън Пъркс  

 

Приложение А

ПИСАНИЕТО И ЗАВЕТИТЕ

Ето, идат дни, казва Господ, когато ще направя с Израилевия дом и с Юдовия дом Нов завет; не такъв завет, какъвто направих с бащите им, в деня, когато ги хванах за ръка, за да ги изведа из Египетската земя; защото те престъпиха Моя завет, поради което Аз се отвърнах от тях, казва Господ. Но ето заветът, който ще направя с Израилевия дом след ония дни, казва Господ: Ще положа закона Си във вътрешностите им, и ще го напиша в сърцата им; Аз ще бъда техен Бог, и те ще бъдат Мои хора.

(Еремия 31:31-33)

Тъжен факт е, че много християни днес не вземат насериозно по-голямата част от Писанието. Три четвърти от Библията е обречена на забвение, а именно Старият Завет. Общоприет възглед е, че ученията на Стария Завет са заменени от ученията на Новия и следователно вече не са приложими за християнския живот. Старозаветното учение, конкретно законът, е считано за неприложим и варварски, или поне неподходящо за съвременната епоха. Това отношение не се ограничава само до номиналния християнин, който посещава църква всяка седмица по навик, като задължение или от желание да спазва традицията. Нито е отношение, което откриваме само сред теологично либералните елементи в църквата. Истината е, че този възглед за Писанието е придобил силно влияние върху считаните за реформирани и евангелски елементи в нашите църкви. Бих отишъл дори по-далеч и бих казал, че за срам на така наречените евангелски среди това нагласа все по-често се превръща в характерна черта на съвременното евангелство.

Повечето евангелисти, разбира се, ще отрекат това и ще твърдят, че се придържат към традиционния ортодоксален възглед за непогрешимостта на цялото Писание. Но това отричане е до голяма степен само външно признаване на учението за абсолютния авторитет на Писанието. Но на практика нещата са съвсем различни. Практически Писанието често е отхвърляно често в полза на човешката мъдрост. Въпреки че това е особено вярно относно ученията на Стария Завет, то в никакъв случай не е рядко срещано и по отношение на Новия Завет. Тази тенденция се забелязва във всички страни на християнския живот днес. И индивидуално, и в организацията и управлението на повечето църкви, като управление и пастирска дейност, вярността към Писанието е на ниско ниво. Много християни вероятно ще изпаднат в голямо затруднение, ако трябва да се сетят за поне една църква днес, която да не минава през някаква омаломощаваща криза или спорове, било поради лични или дисциплинарни проблеми, или просто лошо управление на църквата от небрежни старейшини и служители, неспособни да бъдат водачи.

Трябва да отбележим, че това плачевно състояние на нещата като цяло се свежда до нежеланието на много християни да вземат насериозно Божието Слово в неговата цялост. Всъщност не е необичайно да видим и старейшини, и редови членове в открит бунт срещу Божието Слово, показващи неуважение и дори презрение към ясното учение на Писанието. Ако искаме обаче една църква да бъде изградена правилно, тя трябва да бъде изградена върху основата на Божието Слово. Ако отхвърлим тази основа, индивидуално и корпоративно, в нашите лични взаимоотношения и в нашия църковен живот, резултатът неизбежно ще е осъждение. Състоянието на църквата във Великобритания днес е ярко свидетелство за тази истина. Духовното състояние на църквата в нашата страна днес е ужасяващо, и това е осъждение върху нас за неверността ни към Божието Слово. И главната отговорност за тази ситуация е върху хората, които са на ръководни постове.

Предвид сериозността на ситуацията е жизненоважно да разберем и оценим важността на това да се придържаме към Писанието. Мисля, че тук повечето хора биха се съгласили по отношение на Новия Завет. По принцип – макар че определено не винаги на практика – Новият Завет е приеман като ръководство от повечето християни, поне сред тези, които наричат себе си реформирани или евангелисти. Проблемът е най-остър по отношение на писанията на Стария Завет. Много хора просто не вярват, че Старият Завет е важен. Той се чете предимно с цел пример или аналогия, или пък учението му бива твърде духовно обяснено. В повечето църкви днес буквално не съществува приложение на старозаветните писания.

Предвид това, сега ще разгледам много общо: 1. Какво казва Новият Завет за естеството на старозаветните писания. 2. Защо писанията на Стария и на Новия Завет трябва да бъдат разглеждани като едно цяло. 3. Кое е нещото, което се съдържа в цялото Писание и 4. Защо е толкова важно да разберем и приложим в нашия живот и общество ученията на цялото Писание, включително Стария Завет.

1. Новозаветният възглед за старозаветното писание. Какви прозрения можем да получим за естеството и продължаващата валидност на Стария Завет от новозаветните писания?

На първо място, съвсем очевидно е дори от бегло прочитане на Новия Завет, че той е изцяло написан от гледната точка на Стария Завет. Авторите на Новия Завет се основават върху писанията на Стария Завет. Те приемат валидността, авторитета и достоверността на тези писания и свободно ги цитират. Безспорно те считат писанията на Стария Завет за вдъхновени от Бога и поради това непогрешими. Апостол Петър пише: “И това да знаете преди всичко, че никое пророчество в писанието не е частно на пророка обяснение на Божията воля; защото никога не е идвало пророчество от човешка воля, но [светите] човеци са говорили от Бога; движими от Светия Дух” (2 Пет. 1:20-21).

Второ, авторите на Новия Завет считат писанията на Стария Завет за откровение за Божията благодат, което е достатъчно, за да доведе човека до спасение чрез вяра в Христос. Апостол Павел пише на Тимотей: “А ти постоянствувай в това, което си научил и за което си бил убеден, като знаеш от какви лица си се научил, и че от детинство знаеш свещените писания, които могат да те направят мъдър за спасение чрез вяра в Христа Исуса” (2 Тим. 3:14-15). Тези Писания не само са достатъчни да доведат човека до вяра в Христос, те също могат да ни научат и ръководят за праведен живот и добри дела, защото Павел продължава с думите: “Всичкото писание е боговдъхновено и полезно за поука, за изобличение, за поправление, за наставление в правдата; за да бъде Божият човек усъвършенствуван, съвършено приготвен за всяко добро дело” (2 Тим. 3:16-17). Писанията, за които Павел говори тук, съвсем очевидно са старозаветното писание. Ранните християни не са имали Новия завет. Библията се е състояла изцяло от старозаветното писание и тяхното зачитане на неговия авторитет е безспорно.

Сами по себе си тези аргументи трябва да са достатъчно силни, за да ни избавят от всяка идея, че старозаветното писание няма голяма важност. Но има и още.

Трето, и най-важно, сам Христос направи писанията на Стария Завет валидни и съвсем недвусмислено заяви, че техният авторитет е вечен:

Да не мислите, че съм дошъл да разруша закона или пророците; не съм дошъл да разруша, но да изпълня. Защото истина ви казвам: Докле премине небето и земята, ни една йота, ни една точка от закона няма да премине, докато всичко не се сбъдне. И тъй, който наруши една от тия най-малки заповеди, и научи така човеците, най-малък ще се нарече в небесното царство; а който ги изпълни и научи така човеците, той ще се нарече велик в небесното царство. (Мат. 5:17-19)

Христос учи съвсем ясно тук, че законът и пророците имат вечна валидност. Следователно техните учения са приложими за нас днес не по-малко, отколкото за хората, които са живели преди Христос. Християнската вяра е твърдо основана от самия Христос върху писанията на Стария Завет.

Затова авторите на Новия Завет вярваха, че писанията на Стария Завет са дадени от Бога, непогрешими и следователно валидни за християнската епоха.

Четвърто, във второто си послание апостол Петър говори за хора, които изопачават Писанието за свое собствено погубление (2 Пет. 3:16). Трябва да отбележим тук, че прекомерното спиритуализиране на Стария Завет, което е толкова често днес, не е справедливо към неговото съдържание. Старият Завет просто не е такъв документ. Старозаветните писания са много практични и конкретни. Те не са писани за да се спиритуализират. Практичността на старозаветните писания не винаги се предават в преводите със силата, която имат в оригинала. И езикът, и съдържанието на тези писания често оказват непосредствено въздействие, което не можем да оценим, когато четем много от нашите преводи, особено съвременните. Спиритуализирането на Стария Завет всъщност е изпразване от неговото истинско съдържание. Нещо повече, такова спиритуализиране е било чуждо на мирогледа на еврейския народ в онези времена. Нашето спиритуализиране днес би било чуждо за еврейския ум и затова такъв прочит на Стария Завет пропуска значимостта на неговото послание.

С това не искам да кажа, че Старият Завет не е полезен за илюстрации и аналогии. Но не бива да бъде приеман само като такъв. Неговите учения са подходящи за конкретно приложение в наши дни. Правилното разбиране на ученията на Стария Завет е жизнено необходимо, ако искаме да възстановим истинския библейски мироглед, който е необходим за ефективната и дълготрайна реконструкция на нашия живот, нашите църкви и нашия народ на основата на християнската вяра.

2. Цялостта на Писанието. Писанието съдържа прогресивно откриващото се специално Божествено откровение за изкуплението. Това откровение намира своето изпълнение в Благовестието на Исус Христос. Но откровението за Божията спасителна благодат в Исус Христос предполага откровението, което дойде преди Христос, и както видяхме, Христос потвърди това откровение и свидетелства за неговата продължаваща валидност. Следователно Божието откровение трябва да бъде разглеждано като едно цяло; и тъй като Писанието е вдъхновеното писмено свидетелство за това откровение, самото то трябва да бъде разглеждано като едно цяло.

Следователно от първостепенна важност е да не разделяме Писанието на части, които са валидни и други, които не са, или да поставяме неоснователни и насилствени разграничения между тях. Христос приемаше старозаветните писания и видя Своето дело на Изкупител като продължение и изпълнение на тяхното учение. Законът и пророците бяха основата, на която Той гради, и това е защото именно законът и пророците говорят за нещата относно Христос (Лука 24:27). Омаловажавайки ученията на Стария Завет, ние омаловажаваме ученията и делото на Самия Христос.

Писанието е едно цяло, съставено от Стария и Новия Завет, и всяка негова част намира истинската си значимост само по отношение на цялостното изложение на библейското откровение. Следователно в нашето тълкувание на коя да е част от Писанието трябва да се ръководим от учението на цялото Писание. Само когато четем Писанието според това правило, ще сме способни да се предпазим от грешката да се отклоняваме в небалансирани и небиблейски учения.

3. Заветното съдържание на Писанието. Писанието съдържа учението за завета и историята на завета. Заветът е начинът, по който Бог общува с човечеството. Човекът е заветно създание и неговото отношение с Бога винаги е според завет.

Този завет може да бъде описан и е описван като договор.[1] Описвайки завета като договор, обаче, трябва да бъдем внимателни да не създадем впечатлението, че той е резултат от процес на договаряне, при което Бог и човекът стигат до някакъв компромис по отношение на съответните им права и изисквания един към друг. Такова договаряне може да е характерно за договорите, които хората сключват помежду си, но между тях и завета, който Бог установява със Своя народ, има съществена разлика.[2] Заветът не е компромисен договор между Бога и човека, той е факт от творението, и условията му са определени и установени единствено от Божествената власт. Човекът е сътворен като заветно същество и не може да бъде правилно дефиниран освен на основата на своето заветно отношение с Бога. Човекът може да приеме или да отхвърли условията на завета, но той не може да избегне самото съществуване на завета, нито своето съществуване като заветно същество. С други думи, той може да бъде пазител или нарушител на завета, но отношението му с Бога е неизбежно заветно и той трябва да понесе, в живота и в смъртта, последствията от своя отговор на този завет.

Идеята за завета заема централно място в учението на Библията. Ако не успеем да разберем и оценим значимостта на завета, няма да успеем да разберем Библията. Писанието може да бъде разбрано правилно единствено в светлината на завета. Заветът дефинира отношението между Бога и човека и следователно също и отношението между човека и цялото творение. Отношението между Бога и човека е описано в Писанието такива думи: “Ще ходя между вас и ще съм вашият Бог, и вие ще бъдете Мои хора” (Лев. 26:12; ср. 2 Кор. 6:16); отношението между човека и творението е описано като господство, напр. “плодете се и се размножавайте, напълнете земята и я завладейте” (Бит. 1:28). Условията на завета регулират и двете взаимоотношения. Така заветът обхваща целия живот на човека.

Заветът, който Бог е установил със Своя народ, е завет на благодат и следователно човек влиза в него единствено чрез вяра. Това е така и в старозаветните времена, и днес. Старият Завет не представя завет на спасение чрез дела. Старозаветният вярващ е бил спасен по благодат чрез вяра, точно както и християнинът днес. Но да бъдеш под завет на благодат – с други думи, да бъдеш спасен по благодат – означава да бъдеш под закона на този завет като начин на живот, и това е така днес, както е било и в старозаветни времена.

Старият Завет ни разказва историята на заветното взаимоотношение на Бога с Неговия народ преди Христос. Той също постановява условията, или закона, на този завет за всички времена, и Христос потвърди това, когато каза, че не е дошъл да разруши закона, но да го изпълни (Мат. 5:17). Новият Завет ни показва как заветът се прилага в християнската епоха. Но това е същият завет, обновен в Христос.

Идеята за завета присъства в цялото Писание. Бог утвърди завета Си с патриарсите и тяхното потомство, и Той избави народа на Израел от робство в Египет и им даде Своя закон на планината Синай. Но с времето хората се отвърнаха от Бога и презряха закона Му. Станаха идолопоклонници и нарушиха завета, в който бяха бащите им бяха влезли. Резултатът беше осъждение, защото законът на завета постановява благословения и обещания за верните, и проклятие и осъждение за неверните и непокорните (Вт. 28).

Но Бог запази верен остатък от Своите хора, за да може да утвърди намерението Си и да изпълни обещанията Си, и след това Бог препотвърди или обнови Своя завет с този верен остатък. По този начин единственият завет на изкупителна благодат беше подновяван със следващите поколения, когато те осъзнаваха, че са съгрешили и са се отделили от своя Бог, и така се обръщаха към Него с вяра и покаяние.

Това подновяване на завета със следващите поколения създава впечатление за различни завети; и разбира се, в известен смисъл е правилно да се каже, че има различни завети, напр. заветите с Авраам, Мойсей, Давид и т.н. Те обаче са различни завети само по форма, а не по съдържание. Те са подновявания на единствения завет, според който Бог изкупва Своите хора чрез Своята благодат и установява Своето управление сред тях. Новият Завет, за който Еремия говори в глава 31, е окончателното подновяване на този завет на изкупителна благодат в Исус Христос, към Когото сочат всички предходни завети, и в Когото намират своя истински смисъл и цел.

Възражение. Тук може да се възрази, че ако християнският или новият завет е същият завет, който владееше в старозаветните времена, тогава защо е наречен нов завет в Писанието и в какъв смисъл е нов?

Има, разбира се, значителни разлики и промени между стария и новия завети, и всички те се основават върху факта, че централната фигура на единствения вечен завет на изкупителна благодат, Исус Христос, е дошъл в плът и е завършил изкупителното дело в историята. Тези разлики са важни и е от съществено значение да ги разбираме. Но също трябва да помним, че същността или съдържанието на завета остават същите; само формата се е променила. Следователно християнският или новият завет е подновяване на същия завет на изкупителна благодат, който владееше в старозаветни времена.

Въпреки това, фактът, че Исус Христос е дошъл в плът и е завършил изкуплението на Своя народ в историята, означава, че християнският завет е нов завет в един много специален смисъл. В четири отношения християнският завет може да бъде наречен нов или по-добър завет.

Първата разлика е свързана с факта, че с идването на Христос имаме пълно откровение за Божията изкупителна цел: “Който при разни частични съобщения, и по много начини, е говорил в старо време на бащите ни чрез пророците, в края на тия дни говори нам чрез Сина, Когото постави наследник на всичко” (Евр. 1:1-2).

Божията изкупителна цел беше изявявана постепенно през целия период на старозаветната история. Откровението не беше дадено изведнъж, а беше постепенно разкривано от обещанието за избавление дадено на Адам след падението, а именно, че потомството на жената ще нарани главата на змията (Бит. 3:15). Тук има обещание за избавление, но начинът и средствата, чрез които избавлението ще бъде осъществено, са почти напълно забулени. Това обещание е като семе, от което израства Божията изкупителна цел. С разгръщането на историята се разгръща и откровението за Божията изкупителна цел, докато накрая, с идването на Христос, получаваме цялото откровение за Божията спасителна благодат.[3] Така откровението престава след епохата на апостолите, тъй като в Исус Христос Божията изкупителна цел е напълно открита.

Следователно християнският завет се характеризира с пълно откровение за Божията изкупителна цел в Исус Христос. Покривалото е вдигнато. Виждаме по-ясно от патриарсите и пророците, и канонът на Писанието е завършен, защото откровението на Бога за Него самия и за Неговата спасителна благодат е напълно изявено в Исус Христос.

Второто отношение, в което християнският завет е нов или по-добър, е свързан със жертвения закон на стария завет. Жертвеният закон регулира жертвите и церемониите, които се изпълняваха според Стария Завет. Той изявяваше необходимостта от действие на изкупление, преди грехът да може да бъде простен. Казваше какво е приемливо като принос и регулираше начина, по който се принасяха жертвите. Също определяше кои хора могат да служат на тези церемонии, а именно свещениците.

Тези жертви бяха преобраз на Христос, както и свещениците, които ги отслужваха. В посланието към Евреите ни е казано, че “не е възможно кръв от юнци и от козли да отмахне грехове” (Евр. 10:4). Жертвите на самите животни не бяха това, което премахваше греховете на хората, а умилостивителното дело на Христос, на което жертвите бяха преобраз и което определяше техния истински смисъл. Чрез вяра те приемаха обещанието за Христос и Неговото умилостивително дело, а оттам и прощението на греховете, което обаче получаваха под формата на сянка или преобраз на Божието Агне.

Вярно е, разбира се, че изкупителното дело на Христос на кръста беше покрито в тези церемонии и жертви и затова хората не можеха да видят ясно това, към което те сочеха. Въпреки това фактът, че пълното откровение за Божията спасителна благодат в Исус Христос не беше дадено, докато Той не дойде като човек и обитава между нас, не променя същността или съдържанието на предходното откровение, и това, което се изискваше от Божия народ, беше покорство, родено от вяра в Бога, Който единствен определя каква е приемливата жертва за греха. Без вяра тези жертви нямаха никакъв смисъл. Вярващите от Стария Завет, както и християните днес, не получаваха спасение чрез делата на закона. Спасението винаги е било единствено и само по Божия благодат в Христос чрез вяра. Разликата между старозаветния и новозаветния вярващ е само във факта, че преди въплъщение Христовата умилостивителна жертва за греха беше изявена и отслужвана по един покрит начин в жертвите и церемониите, които съставляваха съдържанието на жертвения закон.

Сега, след като Христос е дошъл и извършил изкупителното Си дело в историята, Неговото умилостивително дело на кръста е изпълнението на тези жертви. Свещеничеството, което отслужваше тези жертвоприношения, също е изпълнено в Христос. Неговото еднократно дело на умилостивение и примирение има вечна валидност. Спазването на церемониите и принасянето на жертви вече е прекратено. Но същността на жертвения закон е все още валидна, а именно “без проливането на кръв няма прощение” (Евр. 9:22). Разликата сега е, че Христос е пролял Своята кръв веднъж и завинаги. Следователно целта или смисълът на жертвения закон са осъществени окончателно в смъртта на Христос.

Така след идването на Христос жертвеният закон се спазва единствено когато гледаме към Исус Христос с вяра и поставим упованието си в Неговата умилостивителна жертва заради нашия грях. Следователно същността или съдържанието на заветите по отношение на нуждата от умилостивение за прошка на греховете и примирение с Бога са същите, но в християнския завет действието на Този, Който прави това умилостивение, е ново и вечно.

Трето, въпреки че същността на новия завет е същата като на стария, след идването на Христос и изливането на Святия Дух на Петдесятница движещата сила е нова. Пророците бяха обещали, че ще дойде време, когато Бог ще излее Духа Си на цялото човечество. Йоил казва:

И след това Ще излея Духа Си на всяка твар; и синовете ви и дъщерите ви ще пророкуват, старците ви ще виждат сънища, юношите ви ще виждат видения; още и на слугите и на слугините ще изливам Духа Си в ония дни. . . И всеки, който призове името Господно ще се избави. (Йоил 2:28-32)

Исая казва: “Защото скоро ще дойде спасението от Мене, и правдата Ми скоро ще се открие” (Ис. 56:1). Има много повече пророчества, разбира се, които казват същото нещо. Идването на Христос беше голямото събитие, което пророците от Стария Завет очакваха. С идването на Христос всички тези пророчества са изпълнени. И с пълното откровение на Божията благодат в Исус Христос дойде и нова движеща сила и изливане на Святия Дух много повече от когато и да било преди. Следователно Новият Завет се характеризира с ново и по-силно проявление на Святия Дух, макар същността на завета да остава същата.

Четвъртата разлика между стария и новия завет следва пряко като следствие от третата, а именно, че целта на по-силното проявление на Духа в християнската епоха е да направи Божия народ способен да проповядва Благовестието с дързост и така да разшири завета извън границите на народа на Израел по целия свят.

Преди Христос, Израел беше единственият заветен народ. Разбира се, беше възможно отделни индивиди от езическите народи да се обърнат към юдаизма, както и ставаше, и на евреите принадлежеше отговорността да прогласяват и свидетелстват за повереното им послание за спасение (Рим. 2:19-20; 3:2), защото Бог беше избрал и определил Израел да бъде светлина за езическите народи (Ис. 42:6). Но Израел беше единственият народ в завет с Бога. След Христос обаче това е променено. Заветът сега е за всички народи. Великото Поръчение, което Христос даде на учениците Си, го потвърждава. Христос ни е заповядал “идете, прочее, научете всичките народи и кръщавайте ги в името на Отца и Сина и Светия Дух” (Мат. 28:19). Английският превод на този стих не предава всъщност истинското значение на този стих. Ние обикновено четем това изречение така: “идете, прочее, и направете ученици от всички народи”. Това е защото в английския език няма глагол, чийто смисъл е правя някого ученик.[4] В гръцкия език обаче има, и изразът “всички народи” е пряко допълнение на този глагол. С други думи, поръчението на Христос тук е да научат самите народи, не просто дадени хора от народите. Заветът вече не е ограничен само до Израел; той е за всички народи като цели народи.

Да повторим, същността на завета остава непроменена, но в християнската епоха обхватът и приложението на завета са нови. Всички народи трябва да бъдат спечелени за Христос и научени под Неговото управление и власт. Световното царство стана царство на нашия Господ и на Неговия Христос (Откр. 11:15).

Да обобщим: заветът е обвързващ договор или спогодба между Бога и човечеството, който дефинира отношението на човека с Бога и с останалата част от творението, с уговорката, че за човека заветът съществува по силата на неговото сътворяване по Божия образ, т.е. той е факт от неговата сътворена същност, не споразумение, което той сключва като независима, пълноправна страна. Този завет е задължителен за всички хора, и чрез човека за цялото творение. Човекът наруши завета чрез греха си, но това не променя заветната същност на живота и затова той трябва да понесе последствията от нарушените си взаимоотношения с Бога. След падението Бог изкупи Своя народ чрез Своята безплатна благодат и така отново потвърди или поднови Своя завет с него. В това подновено заветно отношение се влиза с вяра, която води до покаяние – т.е. обръщане от греха – и покорство към Божията воля, постановена в заветния закон. Новият Завет е подновяване в Исус Христос на единствения завет на изкупителна благодат, който е валиден след падението и обещанието за избавление дадено на Адам в Едемската градина, но той е нов или по-добър в четири важни отношения: (1) в Христос имаме пълно откровение за Божието изкупително намерение, (2) жертвеният закон е изпълнен и усъвършенстван в Христовата смърт за изкупление на греховете и следователно вече не трябва да бъде спазван, (3) след Петдесятница и изливането на Святия Дух движещата сила е нова и много по-велика от преди, и затова (4) обхватът на завета сега е много по-широк от когато и да било преди, обхващайки целия свят и всеки народ на земята.

Също трябва да кажем, че фактът, че християнският завет е нов, не оказва влияние върху трайната валидност на условията на завета, а именно закона, тъй като само формата на завета е променена, а не същността му. Христос не отмени закона. Принципно жертвеният закон не е отменен, той намира изпълнението си в Христовото дело на кръста, и това е причината жертвените ритуали от Стария Завет вече да не се спазват. РсЛСъщността на жертвения закон е направена завинаги валидна чрез смъртта на Христос, и това е променило формата на спазването му – а именно, сега гледаме единствено към Исус Христос и Неговата смърт на кръста като умилостивение за нашия грях, и следователно като средство, чрез което биваме примирени с Бога. С други думи, сега спазваме жертвения закон единствено в Христос. Така кръстът вместо да унищожи закона, свидетелства за неговата вечна валидност. Христос дойде и умря заради греха именно защото законът не може да бъде отменен, и чрез това действие Той утвърди неговата неотменимост. Божият закон трябва да бъде наше ръководство за живота днес, точно както беше за народа на Израел преди много години.

4. Целта на завета. Защо всичко това е толкова важно? Нужно ли е да знаем всичко това, за да живеем християнски живот? Отговорът е да. Не е необходимо да знаем всичко това просто за да станем християни, но е необходимо, за да живеем последователно като християни.[5] Какво искам да кажа с това?

Казват, че е възможно човек да има спасена душа и прахосан живот. Не само че това е възможно, но за нещастие то е реален факт за много християни днес. Това е защото на спасението се гледа единствено като на индивидуално, лично преживяване или в най-добрия случай преживяване или начин на живот, който е ограничен в рамките на институционалната църква. Но това е сериозно изкривено схващане за християнската вяра, както е изявена в Библията. Това е възглед, който е направил християнската общност напълно безсилна и безсмислена в обществото днес, и затова трябва да бъде оспорен и отхвърлен, ако искаме да живеем последователно като християни.

Християнската вяра е цялостен начин на живот. Тя означава да мислим и живеем по начин, който обхваща всяка страна от човешкия живот и същност. Ако искаме нашата вяра да се проявява в цялостта на нашия живот, трябва да разбираме какво ни казва Писанието за това как трябва да живеем. Това отново ни връща към завета. Не можем да избегнем завета. Християнството е заветът. Животът на вяра се върти около завета. Защо?

Заветът е Божият план за победа. Каква победа? Тя е изкуплението на падналия свят. Това изкупление е първоначално изпълнено в Христовата смърт и възкресение. Но тази победа на Голгота сега трябва да бъде извършена в историята в живота на Божиите хора. Заповядано ни е да завземем света за Христос. Апостол Павел казва: “Защото, ако и да живеем в плът, по плът не воюваме. Защото оръжията, с които воюваме, не са плътски, но пред Бога са силни за събаряне крепости. Понеже събаряме помисли и всичко, което се издига високо против познанието на Бога, и пленяваме всеки разум да се покорява на Христа” (2 Кор. 10: 3-5).

Това е мандатът, който Бог е дал на Своя народ. Трябва да покорим света под управлението на Христос. Това е целта, задачата, която заветът ни поставя. Този завет е завет на благодат, тоест на взаимоотношение основано на изкупителното дело на Исус Христос, в което се влиза единствено чрез вяра; но то е също завет на господство в Исус Христос. С други думи, ние сме спасени по благодат чрез вяра, за да можем да покорим земята за Божия слава. Победата вече е спечелена. За Божия народ сега остава да изработи тази победа в историята.

Заветът ни дава цел, смисъл на живота, а именно господство в Христос. Но той също ни дава и средствата за изпълнение на тази цел, а именно закона. Законът е този, който ни води и наставлява как трябва да живеем, като индивиди и като общество. Спасени сме по Божия благодат, за да можем да живеем за Христос. Законът ни показва как трябва да живеем за Христос и така да постигнем господството, към което сме призовани в Христос. Прилагайки Божия закон в нашия живот и в нашето общество, ние ще започнем процес на реформация или реконструкция на нашата страна.

Това трябва да започне от самите нас, от нашия живот и живота на онези, за които носим отговорност пред Бога. Но трябва да излезе извън личните граници и да обхване също и обществените измерения на живота, и по този начин да обхване целия живот и общество по целия свят. Заповядано ни е да отидем по целия свят и да проповядваме Благовестието на всяка твар (Марк 16:15). Така Божието царство ще расте и управлението на Христос ще се разпростре над цялата земя.

Заключение

Победата на Христос на Голгота бива изработвана в историята, когато народите биват евангелизирани и поставени под управлението на Христос. Това е Великото Поръчение, към което са призвани Божиите хора. Но не можем да се надяваме, че ще изпълним тази задача, ако не се стремим да разбираме и прилагаме писанията на Стария и Новия Завет, защото именно тези писания изявяват завета, според който Бог е определил да изкупи света. Без растящо знание за ученията на Писанието и вярност към тях, в най-добрия случай ние ще имаме спасени души и прахосан живот.

Връщам се отново към това, с което започнах – старозаветните писания. Старозаветните писания са жизненоважни за християнския живот, защото те постановяват условията, или закона на завета, според който сме изкупени и сега живеем. Новият Завет приема вечната валидност на ученията на Стария Завет, и новият завет в Исус Христос може да бъде разбран правилно единствено през погледа на старозаветните писания.

Затова е невъзможно да живеем последователно като християни и да изпълняваме Великото Поръчение да научим всички народи, ако не сме готови да изучаваме и прилагаме в нашия живот и общества ученията на Стария Завет и закона на завета, постановен за всички народи.


[1] За завета като договор, виж Meredith G. Kline, The Structure of Biblical Authority (Grand Rapids, Michigan: Eerdmans, [1972] 1978).

[2] Това не означава, че няма сходства между заветите и договорите между хората и завета, който Бог установява с човечеството. Всъщност има неизбежно сходство и връзка между тях. Естествената склонност на човека да изгражда договорни взаимоотношения е отражение и следствие от факта, че на най-основно ниво човекът е заветно творение – т.е. сътворен по Божия образ като морално същество и така подчинен на Божия абсолютен върховен закон. Така, макар да има различия, има и прилики между Божия завет с човечеството и човешките договори. Човешките договори произтичат и са възможни поради Божия завет, защото договорът между хората трябва да има за основа заветната природа на човека. Приликите между двете се коренят във факта, че всички хора са Божии творения и следователно имат обща заветна природа. Разликата се намира във факта, че като Създател, отношенията на Бога с хората са от съвсем друг характер от този на човека с другите хора.

[3] Като казвам, че има развитие или растеж в съдържанието на библейското откровение, нямам предвид, че има някакво развитие или еволюция в Божия ум. Такова внушение би било съвсем небиблейско. Бог знае края от самото начало, и го знае, защото е планирал края още от самото начало (Ис. 46:10). Бог е самоосъзнат, самодостатъчен и всезнаещ; в Неговото познание по отношение на самия Него или на Неговото творение няма растеж или развитие. Но има развитие в историческия процес на откровението. В миналото Бог говори чрез пророците по много начини, но сега говори чрез Сина Си, и Божията изкупителна цел е получила пълното си откровение в Исус Христос. За прогресивната същност на библейското откровение виж Geerhardus Vos, Biblical Theology (Edinburgh: The Banner of Truth Trust, [1984] 1975).

[4] The Oxford English Dictionary споменава архаичния глагол to disciple, но той рядко се използва. Най-близкият английски глагол е to discipline, дума, която макар да може да има нюанс, който в наши дни обичайно не се свързва с това да бъдеш ученик на Христос, определено може основателно да се използва да предаде истинското естество на християнското ученичество.

[5] Спасителното познание на Христос, въпреки че предполага знание за греха и оттам основно разбиране на учението за закона, не предполага съвършено и подробно познание на Писанието. Спасителната вяра е проста. Този факт, обаче, не бива да се използва като оправдание за небрежност и леност в разбирането за християнската вяра (Евр. 2:1-3). Тези, които проповядват “простото благовестие,” както настояват да го наричат – на практика това е тяхната опростенческа версия на Благовестието – и които решително отказват да се съобразят с цялостното съдържание на Писанието и изискванията, които то отправя към цялостния живот на човека, не могат да се крият зад наивното естество на спасителната вяра. Процесът на израстване в разбиране, като важен страна от процеса на освещение, е необходим за истинските вярващи, и липсата на растеж в тази област показва основен проблем в християнския живот.





The Christian Philosophy of Education Explained
Copyright © 1992 Stephen C. Perks
превод Copyright © 2005 Даниела Петкова