Институти на библейския закон
Съдържание
Предисловие
Въведение
Глава 1
Глава 2
Глава 3
Глава 4
Глава 5
Глава 6
Глава 7
Глава 8
Глава 9
Глава 10
Глава 11
Глава 12
Глава 13
Глава 14
Глава 15
Приложения

   

Институти на библейския закон
  Home     Раусас Джон Ръшдуни  

 

XV

БЕЛЕЖКИ ВЪРХУ ЗАКОНА В ЗАПАДНОТО ОБЩЕСТВО

Важността на библейския Закон се вижда много ясно в каноните на ранната църква. Църквите очевидно са смятали, че библейският Закон е задължителен за вярващите.

Не всички отиват толкова далеч, нито са толкова буквални, както Арменската църква, в която в онези дни и в продължение на векове след това, „за свещеници са били назначавани само онези, които са то свещеническо потекло (следвайки в това еврейските обичаи).” Тази практика е осъдена от Канон ХХІІІ на Шестия Константинополски събор (Трулски) през 692.[1] Канон ХСІХ на същия събор споменава също факта, че „някои хора варят меса в светилището и дават части на свещениците, по юдейски.” Страбон дава сведения за подобен обичай в Запада през девети век.[2] Но това не е всичко. Арменската църква е имала жертвоприношения на животни по старозаветния закон, продължавайки ги дълго след като самите юдеи са ги изоставили, дори до дванадесети век. Били са извършвани при вратата на църквата и са били доброволен принос на Господа, възпоминаващи старозаветните жертвоприношения и давани като следствие от клетви правени пред Господа като част от молитвата. Животното е трябвало да бъде приемливо според левитските правила – едногодишно и без недостатък – според Закона. Молитвата отчасти е казвала следното:

Защото чрез Твоя благословен пророк Мойсей си заповядал на Твоя народ Израел да Ти принасят жертви, от стадата си и от овцете си и от други чисти животни, довеждайки ги при вратата на шатъра на свидетелството, при левитските свещеници, които са полагали ръцете си на тях и са изливали кръвта им на Твоя свят жертвеник, о Господи; и с това греховете са бивали изкупени и молбите изпълнени.

Но във всичко това Ти си дал преобраз, като в сянка, на идещите неща, на онова истинско спасение, което благодатно си ни дал чрез Твоето идване в света. Защото самият Ти, всемилостиви и благодетелни Господи, чрез Твоя предвиждащ Дух казваш чрез пророка: Не приемам тлъстината на вашите юнци, а принасяйте на Бога жертва на хвала, и с радостен ум отдавайте на Бога безкръвна жертва. Защото не се ли казва: Жертва на Бога е съкрушен дух, и смирен дух Ти, Боже, няма да презреш?

И сега, като сме съгрешили и сме недостойни, смирени в сърцата си падаме пред Твоята безкрайна жалост: и се молим за Твоят изобилна благодат към човечеството и милост, и за Твоето вярно обещание, което си направил към Твоите възлюбени, нашите бащи.

Погледни снизходително, о Господи, на този наш принос, и го приеми от ръцете ни; както си приемал приносите за всеизгаряне на овни и юнци, и както си приемал неизброимите приноси на угоени агнета.

Щедро отговори на умоляванията, за да не станем за присмех на враговете си, а да се радваме в твоето спасение. Защото ако Ти претегляш всички планини и равнините с един поглед, и държиш небето и земята в шепата Си, и седиш нависоко на престола на херувимите, и бездните не са скрити от Теб, и всички четириноги и всичко, което има жив дъх не е достатъчно за всеизгаряне към Теб – как се осмеляваме ние да застанем пред Теб и да Ти принасяме жертва?[3]

Гръцката църква също е имала молитви за жертви на животни.[4]

Левитските правила относно свещеничеството са се прилагали и относно свещеничеството в църквата, и законът в Левит 21:17-23 е бил внимателно спазван. Тъй като по този начин на скопците е било забранено да влизат в служение, това създава проблем когато Рим или варварите съзнателно започват да скопяват свещениците, за да унищожат валидността на тяхното ръкополагане. През 318 Никейският събор заявява, че „скопените от варвари” могат да „останат сред свещеничеството,” като се имат предвид обстоятелствата свързани с техния дефект.[5] Канон ХІ на Анкирския събор през 314 е трябвало да решава дела относно сгодени девици, които са били изнасилени; в такива случаи не се е хвърляла никаква вина върху момичето. Каноничното послание на св. Григорий Чудотворец изразява подобна идея в Канон І.[6]

В Канон ХХІ Анкирският събор наказва сурово абортите (десет години на разкаяние); трансвеститите са отлъчвани; споменавани са различни сексуални престъпления като причина за доживотно отлъчване (тъй като църквата е нямала право да налага смъртно наказание); убийството, чародейството, поклонението на ангели, ересите и други въпроси са били разглеждани на основата на библейския Закон, доколкото църквата е имала право да го прилага.[7]

Реституцията е била в основата на каноничното право и разкаянието. Апостолските наставления я споменават в Канон LXXII, както прави св. Григорий Чудотворец в Канон VІІІ на своето канонично послание.[8]

Каноните и правилата относно съботата са от особен интерес. Тимотей, Александрийски епископ, изисква съпрузите да се въздържат от „сношение . . . в събота, и на Господния ден; защото в тези дни се принася духовната жертва.”[9] Това е било на основание на Изход 19:15 и е било предназначено да отдели от поклонението всякакъв елемент от култовете на плодородието. Християните не винаги са били свободни да почиват на Господния ден, християнската събота, и необходимостта е била законно оправдание; но спазването на еврейската събота е било забранено:

Християните не трябва да юдействат като почиват в съботата, а трябва да работят на този ден, и вместо него да почитат Господния ден; и ако могат, да почиват на него като християни. Но ако се открият такива, които юдействат, нека да бъде на тях анатема от Христос.[10]

Тъй като Господният ден е бил време на почивка и радост, постът в неделя е бил осъден и е изисквал отлъчване.[11] Същият събор, Гангрийският, осъжда онези, които осъждат брака (Канон І); осъжда вегетарианството (Канон ІІ); осъжда онези, които се отделят от женените свещеници (Канон ІV); и така нататък.

Следователно ранната църква очевидно е спазвала библейския Закон. Това никак не означава, че покорството е било съвършено. Понякога обичаят е надделявал над Закона. Първото канонично послание на Васил, архиепископ на Кесария в Кападокия, към Амфилохий, Иконийски епископ, отбелязва това в Канон ІХ:

Нашият Господ еднакво забранява развода и на мъжа, и на жената, освен в случай на блудство; но обичаят изисква жените да остават при своите съпрузи, дори да са виновни за блудство. . . .[12]

Но все пак не е липсвало разумно прилагане на Закона. Така Канони ХХХІІІ и LII на посланието на Васил заявява, че изоставянето на дете, което води до смъртта на детето, е убийство.[13]

Така църквата е осъзнавала централното място на библейския Закон в християнската вяра, и нейното канонично право е било прилагането на този Закон в житейските проблеми. Но църквата все пак е била в рамките на Римската империя и на римското право. Необходимо е да споменем накратко някои страни на тълкуването на римското право в контекста на християнската вяра.

По онова време Рим е бил достигнал централизация и прекалено опростенчество на контрола върху хората, които започват да пречат и да унищожава обществения ред. С. Дикерман Уилямс казва относно периода на Теодосиевия Кодекс (313-468),

Теодосиевият Кодекс и Новелите засягат исторически период, който много прилича на нашия в много от своите проблеми. Но в онези дни вече не е било възможно да се опитва да се решават проблемите чрез повече централизация и държавни служби. По времето на най-ранния едикт включен в Кодекса, централизацията на обществото не е можела да става по-голяма, защото вече е била напълно завършена. Област, която за своите обитатели е била смятана за целия свят, е била споена в една единствена организация. Социалните, икономическите и религиозните дейности са били управлявани или строго контролирани от държавата. Властта на императора е била напълно неоспорвана. Едиктите, събрани в Теодосиевия Кодекс и в Новелите представляват често отчаянието опити да бъде направена системата да заработи. Но през тези години именно тенденцията към разпадане е била неудържима. Постановленията, предназначени да задържат организацията едно цяло, са се провалили. Само няколко години след последния от едиктите, империята е била разбита на хиляди части. Онази епоха, точно както нашата, е била епоха на разпадане, макар и разпадане, което е било напълно недоброволно.[14]

Изтощението, духовно и физическо, е унищожавало империята. Централизацията на властта само е увеличавала същностната безотговорност, довела до унищожаване на ресурсите. Уилямс отново е точен в своя коментар:

И така, проблемът на империята е бил недостигът: недостигът на зърно, на материали, и на хора. . . . В целия средиземноморски район земеделието е било управлявано така, че да снабдява далечната господарка на света. Ползите за потребителя са били твърде привлекателни; ползите за производителя са били недостатъчно привлекателни. Земите, особено в Италия, са били оставени необработвани. Области в Африка, от които Рим е добивал зърно и месо в продължение на векове, са ставали пустиня. Горите на Испания и други страни са били изсечени, за да осигурят гориво за обществените бани в Рим. „Упадъкът на Римската империя е разказ на изсичане на гори, изтощаване на почвата и ерозия. . . . От Испания до Палестина не остават гори в района около Средиземно море, районът става видимо сух вместо да има мекия, влажен климат на покритите с гори земи, и повечето от неговата изобилно богата почва лежи на дъното на морето.” (White and Jacks, Vanishing Lands, p. 8).

Днес е модерно в някои кръгове да се подиграват на предупрежденията за изтощаването на природните ресурси. Такова лекомислие не би намерило отзвук в дворците на късните императори.[15]

Императорите са били безсилни да променят хода на събитията. Властта е била централизирана, и империята сега е била в ръцете на императора и неговата бюрокрация, които не са можели да започнат да се справят с проблемите на местно ниво, където са били повече от проблемите. „Управлението на гигантската административна машина просто е било отвъд техните способности.”[16] След определено ниво на централизация бюрокрацията вече няма връзка с реалността; тя се занимава да управлява управлението и да ръководи машината на властта. „Чудото е, че териториалната цялост на империята е била запазена толкова дълго време.” След определено ниво бюрокрацията също става самоунищожаваща се.

За своята политическа подкрепа императорите са разчитали на градския пролетариат, особено в града Рим, и от държавната и военната бюрокрация. За да запазят тази поддръжка, било е необходимо да облагодетелстват тези потребителски елементи от населението, особено за сметка на селскостопанските производители. Последствията от тази политика са били обезсърчаване на производството и изкушение за земеделските производители да се преселят в градовете. Кодексът и Новелите показват, че за да се осигури храна за градските жители и за държавния персонал, е било необходимо да се предприемат твърди мерки като закрепостяване на селяните и данъци в натура. Налагането на такива мерки е изисквало увеличен държавен апарат на администрация и принуда, което от своя страна принуждава все повече хора да се оттеглят от производство. Потисканите управители на земеделски стопанства, непрекъснато под натиск да изпълняват своите квоти за храни, не са можели да обръщат голямо внимание на запазването на почвата и горите. Последващото изтощаване прави още по-големи трудностите на производството. Държавната машина в края на краищата е станала толкова сложна, че е била неуправляема.[17]

Като следствие, станало е възможно за скитащи племена от варвари да доведат падането на Рим. Империята се е разпаднала поради своята вътрешна гнилота.

Също толкова реално е било разпадането на римското право. Теодосиевият Кодекс показва влияние на християнството, но той все още е римско право. Като анализирахме законите за брака, отбелязахме радикалното християнизиране на римското право при Юстиниан І (ок. 482-565), в Corpus Juris Civilis. Римското право тогава продължава да се развива, но все повече става израз на библейския Закон. Институтите на Юстиниан (част от Corpus Juris Civilis заедно с Краткото изложение, Кодекса и Новелите) ясно отразяват онова, което се нарича „естествен закон,” но това понятие сега става нещо различно естествения закон, какъвто римското право познава.[18] Естествения закон, бил той в ръцете на юристи, схоластици или деисти, е по същество антитринитарно учение, но той все пак е бил повече християнски отколкото римски. Естественият закон става форма на християнска ерес и приписва на природата законодателна власт и абсолютни закони, които очевидно са взети от Бога на Писанието. Така с течение на вековете и римското право, и естественият закон стават така дълбоко християнизирани, че никой римлянин не би могъл да ги разпознае. Дори където думите на древните римски закони са били запазени, новото съдържание и тълкуване са направили древното значение безсмислено и безплодно.

Същото важи и за езическите закони. Очевидно много езически закони са оцелели и упражняват влияние върху западните правни кодекси, но отново, те са били подложени на коренна промяна в повечето случаи. Нещо повече, трябва да се отбележи, че един много реален недостатък на учените е тяхното непознаване на библейския Закон. Като следствие, много от онова, което е наричано езическо, е всъщност библейско. Така, в един справочник по средновековна история от харвардски учен ни се казва относно Алфред Велики в Англия през девети век:

Ето някои характерни закони включени от Алфред в кодекса, който той съставя на основата на старите обичаи и законите на някои от ранните саксонски крале. . . .

Ако някой удари ближния си с камък, или с юмрук, но удареният може да върви като се подпира на тояга, нека да му осигури лекар и да върши неговата работа, докато удареният се поправи.

Ако вол убоде мъж или жена, така че умрат, нека волът да бъде убит с камъни, и месото му да не се яде. Собственикът няма да бъде отговорен, ако волът е имал навик да боде с рогата си два или три дни преди това, и той не е знаел; но ако е знаел, и не го е затворил, и волът тогава е убил мъж или жена, нека волът да бъде убит с камъни; и нека собственикът му да бъде убит, или да плати за убития, според както „витанът” определи за право.

Не ощетявайте вдовиците и сираците, и не ги наранявайте никъде; защото ако го направите, те ще извикат към мен и аз ще ги чуя, и ще ви избия с меч; и ще направя вашите жени да бъдат вдовици, и вашите деца сирачета.

Ако човек удари друг и му извади окото, нека да плати шестдесет шилинга, и шест шилинга, и шест пенса, и една трета от пенса, като „бот.” (Обезщетение изплащано на наранен човек.) Ако окото остане в главата, но той не може да вижда с него, нека да се опрости една трета от „бота.”

Ако човек удари друг и му избие зъба, нека да плати за него „бот” от осем шилинга; ако е кучешки зъб, нека да се платят като „бот” четири шилинга. Заден зъб на човека струва петнадесет шилинга. Ако бъде отрязан пръстът, с който се държи тетивата на лъка, „ботът” е петнадесет шилинга; за нокътя на същия пръст е четири шилинга.

Ако човек осакати ръката на друг, нека да се платят двадесет шилинга като „бот,” ако може да се излекува; ако е наполовина отрязана, тогава като „бот” да се платят четиридесет шилинга.[19]

Разбира се, това очевидно са библейски закони, приспособени към английската парична система и обстоятелства.

Библейският Закон играе важна роля във формирането на Западната цивилизация, като навлиза в обществото и от друг източник, европейските евреи. За съжаление историята на евреите, както нормално е представяна, обикновено набляга на техните страдания, а не на техните постижения. Това е нездравословна концентрация на вниманието, която е характерна за много други способни народи, но не е добра история, независимо дали става въпрос за евреи, арменци, поляци, французи, американски южняци, или кой да е друг.

Западната цивилизация дължи много на културата на своите градове. Градовете са били създадени от търговци и техните общности, и те до голяма степен са били еврейски. Така търговското право и градското право произхождат от еврейските общности и тяхното силно посвещение на библейския Закон. Макар някои сирийци и финикийци да продължават и през християнската епоха като европейски търговци, като християнски търговци, все повече главната роля се играе от евреи. Влиянието на евреите върху техните християнски подражатели в търговската област е много голямо. Тяхната власт също е била много голяма. В един много важен труд Ървин Агъс пише,

Нещо повече, през вековете преди кръстоносните походи тази забележителна група играе най-героична роля в северозападна Европа. Няколкото хиляди евреи, които са съставлявали тази група в периода преди кръстоносните походи, са били толкова могъщи, че са принуждавали европейските владетели да слушат тяхната воля. Принудили са тези владетели да предизвикат сериозна промяна в основата политика на Църквата спрямо евреите. На евреите е било позволено да практикуват своята религия без да бъдат смущавани, да наемат християнски слуги и понякога дори християнски роби, да заемат постове на власт над християни и да управляват финансовите дейности на големи имения, дори на епископства. Тези няколко хиляди евреи са принудили църковните прелати да станат техни благодетели. Посред почти всеобщо лично подчинение в обществото, евреите единствени са били политически свободни; всред смутове и войни те единствени са можели да пътуват в сравнителна безопасност и да превозват ценни стоки на дълги разстояния. Когато практически всеки човек е дължал на своя началник услуги и данъци, които са съставлява жертва от петнадесет до петдесет процента от неговото производително време, евреите са плащали като данъци само незначителна част от своите доходи. Те са организирали самоуправляващи се общности, развивали са надобщностни институции, налагали са наредби на национално ниво и са използвали най-ефективна и най-забележителна форма на организация и управление на групата, която е осигурявала на всеки индивид ефективна помощ и закрила дори когато е бил на стотици мили от дома. Те са въвеждали практики и процедури, които са им давали голяма власт и способност за оцеляване, давали са им способност да се справят с църковните и държавните владетели от позиция на сила, и са създавали за тях възможности за могъщ икономически растеж и голямо физическо разширяване.[20]

Тази власт е била основана върху систематично и вярно покорство на библейския Закон, на система на правосъдие, която е поддържала общността във времена на трудности и е давала инструмент за справяне с вътрешните и външни дела. Животът в общността е означавал живот в Божия Закон. На основата на това съвременният град, плод на еврейските търговци и техните общности, е едно цяло обединено чрез закон, не чрез кръв, и поддържано не чрез груба сила, а по същество чрез правосъдие. Нещо повече, тези еврейски съдилища са били недържавни съдилища, предвестници на средновековните общностни съдилища и на съвременния арбитраж.

Влиянието на Маймонид (рави Моше бен Маймон, 1135-1204) върху европейското мислене почива върху тази градска насоченост на еврейския живот и мислене. В процеса на превръщане на Европа от средновековна в градска, тя започва да търси бащите на градския живот. Маймонид събира в кодекс еврейските приложения на библейския Закон към градския и търговския живот, и като следствие неговото влияние е неизбежно.

Маймонид е най-добре запомнен заради своето влияние върху европейската философия, за това, че помага за въвеждането на аристотелианството в европейското мислене, както и в юдаизма. Неговите философски трудове биват предадени от евреите в Прованс на Инквизицията, която изгаря тези трудове. Неговото кратко изложение на библейския Закон, като цяло пренебрегвано от учените днес, е било далеч по-влиятелно по негово време дори от неговите философски трудове. В Европа, която е била силно заинтересувана от правото, от развитието на градовете и на националните държави, правните трудове на Маймонид са били важни. Поради своята споделена вярност към библейския Закон, макар и с някои разлики, християни и евреи тогава са били в много по-близки отношения, както и понякога в силни противоречия. Библейската основа на правните трудове на Маймонид ги е направила много влиятелни.[21]

Друг източник, чрез който библейският Закон е упражнявал голямо влияние върху Западната цивилизация, е било общото право. Каквито и да са местните обичаи, или елементи на „римското” право, които да присъстват в него, общото право по същество е библейско право. „Общото право е било християнско право.”[22] Както Кийтън отбелязва, „Съдиите в ранните времена са говорели с увереност, която произтича от тяхната убеденост, че Общото право е било израз на християнското учение, което никой не е поставял под въпрос.”[23] Като се опитват да премахнат библейския Закон от Западната цивилизация, учените прилежно прецеждат цели стада камили в търсене на комари.

Важността на десятъка в развитието на Западната цивилизация заслужава изследване, но понастоящем не е възможна преценка на неговата роля. Има сведения, обаче, че десятъкът е бил в основата на обществени реформи и църковни реформи, на образованието и социалните грижи, и че десятъкът е бил основен фактор в промяната и напредъка на обществото. Някои от английските пуритани не са били напълно съгласни с установената форма на десятъка като част от стагниращата система, но техните собствени доброволно давани десятъци и приноси са допринесли за сериозната промяна на английското общество.[24]

В Америка, особено в Нова Англия, като част от християнския консерватизъм, вслушване в миналото, и радикализма, връщане към корена на нещата, на пилигримите и пуританите и на други колонисти, библейският Закон е бил съзнателно възприет. Отношението е най-добре обобщено от Джон Котън в Moses His Judicials, когато отбелязва, „Колкото повече някой закон мирише на човек, толкова по-безполезен е той.”[25]

Забележително е, че когато през 1641 Масачузетс съставя своите закони на основата на английското и пуританското разбиране за библейския Закон, този документ е наречен Кодекс на свободите (Body of Liberties). Бог, Който е призовал човека да Му служи чрез Закона, е направил този Закон харта на свободата. Пуританите са приемали много буквално думите на Исая 33:22, които според техния прочит казват, „Йеова е наш съдия, Йеова е наш законодател, Йеова е наш цар, Той ще ни спаси.” По-ранното обобщение на закона от Котън е било теоретично; Кодексът на свободите е бил библейски в своя поглед, но пряко се е прилагал към проблемите на колонията, и следователно е бил практически кодекс занимаващ се с непосредствени проблеми.[26] Верността на законите на Масачузетс към Писанието понякога бива подценявана от учените, и Пауърс, който от време на време сам дава свидетелства за това, все пак ни дава изобилни сведения за библейския характер на правото. През 1851 комисия на Генералния съд отменя „Еврейския Кодекс,” който очевидно преди това е бил в сила.[27]

Където законодателите са навлизали в области непокрити от библейския Закон, те са го правели „според по-общите правила на правдата,” както става ясно от законите на колонията Ню Хейвън:

Следователно този Съд постановява, че най-напред с всякаква грижа и прилежание ще се грижи за поддържането на чистотата на Религията, и ще потиска противното на нея, според неговото най-добро познание, и според насоките от Божието Слово.

1.
Пс. 2:10, 11, 12
1 Тим. 2:2

Второ, макар да признава смирено, че Върховната власт за правене на Закона и за тяхната отмяна принадлежи единствено на Бога, и че от Него тази власт е дадена на Исус Христос като Посредник, Мат. 28:19; Йоан 5:22, и че в Писанията вече са направени и дадени Законите за святост и праведност, които по въпросите на морала или на моралната справедливост не могат да бъдат променяни от човешка власт или авторитет, Мойсей само показа на Израел Божиите Закони и Постановления, и Синедрионът, най-висшият Съд сред евреите трябва да се придържа към тези закони. Но Държавните Управители и Съдилища, и конкретно този Генерален Съд (бивайки учреден от свободни хора), са Божии Служители за доброто на хората; и имат властта да заявяват, издават и установяват за областите под тяхна Юрисдикция Законите, които Той е направил и прави, за да съдят дела за по-дребни проблеми, не конкретно определени в Писанието, според по-общите правила на Правдата, и докато са в сила, да изискват тяхното надлежно изпълнение.[28]

2.

Ис. 33:22

Вт. 5:8
Вт. 17:11


Рим. 13:4

Именно защото днес юристи, съдилища и учени обикновено са радикални хуманисти и антихристияни, съществува общоприета враждебност към каквото и да е пълно признаване на библейската основа на правното наследство на Западната цивилизация. Обратното, усилията са да бъде съборено това правно устройство и да бъде заменено с хуманистично право.

Такова предизвикателство не е нещо ново. Такива опити са били правени многократно в историята, и един такъв опит кулминира в ренесансова тирания. Така властта на библейския Закон се е усилвала и е отслабвала. Някои страни от този Закон са запазили по-голяма сила от други. Наказателното право до голяма степен е плод на библейските изисквания. Диетичните правила постепенно губят своята сила в повечето области, доколкото става въпрос за свинското и мидите, и конското месо във Франция, макар и да запазват своята сила при някои народи. Храната не бива засегната така бързо от покаянието, както другите страни на живота на хората, тъй като храната обикновено е тясно свързана с икономическите ограничения в обществото. Нещо повече, с течение на вековете по-строгата вярност на евреите води до това, че диетичните закони биват осъждани с възхода на антиеврейските настроения. В сравнение с новоповярвалите в християнството между варварите, еврейските общности са представлявали по-високо морално и културно ниво.

Трябва да се помни, че саксонците например са практикували човешки жертвоприношения, докато след двадесет години на война Карл Велики ги побеждава и ги принуждава да се покръстят през 782, за да скъса тяхната връзка с престъпните езически практики. Едва с поставянето на саксонците под Бога на Писанието, Чийто гняв се открива против онези, които практикуват такива ритуали като човешки жертвоприношения, е било възможно да се скъса с миналото. Тяхното принудително покръстване е направило саксонците и други народи отворени за цивилизацията, но в продължение на няколко века тяхното ниво на постижения очевидно е било под нивото на евреите. Малко са нещата, които хората мразят в другите повече от превъзходството. Затова враждебността е била истинска. За поправянето им никак не помага и фактът, че като търговци евреите често са търгували с християнски роби. (Като робовладелци евреите са били уязвими, тъй като по закон роб притежаван от евреин, придобива свободата си ако стане християнин.)

Така в много случаи враждебността към евреите става враждебност към законите за кошер, и много хора понякога са се наслаждавали да правят еврейските вина ритуално нечисти. Липсата на познание относно Писанието поради общата неграмотност е задълбочавала разделението и е правела още по-дълбоко невежеството относно много библейски наредби.

Нещо повече, с течение на времето тълкуването на някои закони става църковно вместо обществено. Така съботата, много очевидно наредена за почивка, все повече започва да означава поклонение и църквата; второстепенното приложение се превръща в първостепенно ударение и смисъл. Изискването за почивка, и то почивка в Господа, е все още основополагащо за Писанието. То означава почивка за човека, за неговите работни животни и за земята; в това отношение най-строгите съботянски църкви са очевидно нехайни в своето спазване на съботата. Съботният закон все още е необходим за човека, както е целият Закон, и неговото спазване е задължително за здравето на обществото. Църквата, изоставяща Божия Закон в област след област, или свеждаща го до чисто църковно или морално приложение, подвежда обществото в своето нехайство. Джон Котън е прав: „Колкото повече някой закон мирише на човек, толкова по-безполезен е той.” Хуманистичният закон води до обществен хаос и кризи. Време е заедно с пуританите да се обърнем отново към Исая 33:22: „Господ е наш съдия, Господ е наш законодател, Господ е наш цар, Той ще ни спаси.”

Хуманистичният човек търси спасение от човека, понякога чрез политиката и държавата, понякога чрез анархизъм. Но анархизмът води до обществен колапс и война, а държавата, носейки греха на човека, може само да го умножи. Цитирайки Фултън Луис ІІІ, отец Франсис Едуард Нъджънт говори за корупцията на членовете на Конгреса, и добавя:

Щатските законодателства са не по-малко отворени към низкото и поквареното: вижте нещастния Ню Хемпшър, където сегашната Камара на представителите включва човек, който е бил осъден, че е използвал пощите за да върши измами, друг е бил арестуван за кражба на кола на спешна помощ докато е бил пиян, и трети, който е осъден за изнасилване на умствено недоразвито 15-годишно момиче.[29]

Очевидно, с нарастващия упадък на обществения и личния морал, никое устройство на хора или политически институции не може да даде решение. Злото е предимно в човека, и в неговите институции и среда, тъй като те отразяват неговото естество. Рапсак е прав относно Египет: „Виж, ти се надяваш, като че ли на тояга, на оная строшена тръстика на Египет, на която, ако се опре някой, ще се забучи в ръката му та ще я промуши. Такъв е египетският цар Фараон за всички, които се надяват на него” (4 Царе 18:21). Бъдещето не е в политиката на прободената ръка, а във върховния и триединен Бог и Неговия абсолютен Закон.


[1] Henry R. Percival The Seven Ecumenical Councils, Second Series of Philip Schaff and Henry Wace, Nicene and Post-Nicene Fathers (Grand Rapids: Eerdmans, 1956), XIV, 381. Авторът на тази книга произхожда от древен род на такива наследствени арменски свещеници; неговият баща, син на свещеник, е бил презвитериански църковен служител, както е и самият автор.

[2] Ibid., p. 407.

[3] F. C. Conybeare, editor, Rituale Armenorum (Oxford: Clarendon Press, 1905), p. 56.

[4] Ibid., p. 403f.

[5] Canon I in Percival, op. cit., p. 8.

[6] Ibid., pp. 68, 602.

[7] Ibid., pp. 70f., 73f., 82f., 150, 606-609, и т.н.

[8] Ibid., pp. 598, 603.

[9] Ibid., p. 613.

[10] Ibid., p. 148; Канон ХХІХ от Лаодикийския събор, 343-381 от Хр.

[11] Ibid., p. 99; Канон ХVІІІ, Гангрийски или Пафлагонийски събор, 325 или 380 от Хр.

[12] Ibid., p. 605.

[13] Ibid., pp. 606, 608.

[14] C. Dickerman Williams, “Introduction,” in Clyde Pharr with T. S. Davidson and M. B. Pharr, translators, editors, The Theodosian Code and Novels and the Sirmondian Constitutions, p. xvii.

[15] Ibid., p. xixf.

[16] Ibid., p. xxii.

[17] Ibid.

[18] Thomas Collett Sanders, translator, editor, The Institutes of Justinian, 12th revised edition, 1898 (London: Longmans, Green, 1905).

[19] Frederick Austin Ogg, A Source Book of Mediaeval History (New York: American Book Company, 1908), p. 104f.

[20] Irving A. Agus, Urban-Civilization in Pre-Crusade Europe (New York: Yeshiva University Press, 1968), I, 16f.

[21] Виж Yale Judaica Series: vol. II, The Code of Maimonides, Book Thirteen, The Book of Civil Laws; vol. III, Book Fourteen, The Book of Judges; vol. V, Book Twelve, The Book of Acquisition; vol. IX, Book Eleven, The Book of Torts; etc. (New Haven, Conn.: Yale University Press, 1949).

[22] Eugen Rosenstock-Huessy, Out of Revolution, Autobiography of Western Man, p. 270. Виж също David Little, Religion, Law, and Order, A Study in Pre-Revolutionary England (New York: Harper, 1969), p. 103n.

[23] George W. Keeton, The Norman Conquest and the Common Law (London: Ernest Benn, 1966), p. 221.

[24] Виж W. K. Jordan, Philanthropy in England, 1480-1660 (New York: Russell Sage Foundation, 1959, 1964). Дори до 19 век в Шотландия месечни „помощи от църковния дискос” са били раздавани на бедните от църковните презвитери, според H. C. Preston MacGoun, The Elder and His Wife (London: T. N. Foulis, n.d.), p. 11. В същото време от 1536 до 1834 държавните закони за бедните в Англия създават дълготрайна криза. Чрез помощите за бедни се създава хроничен проблем на безработица, и тъй като ниските заплати са били допълвани от държавни помощи, работодателите са се смятали свободни да плащат по-ниско и така да утежняват социалния проблем (Henry Hazlitt, “The Poor Laws of England,” in The Freeman, vol. 21, no. 3 [March, 1971], pp. 137-146). Решението на проблема през 1834 заема част от своите идеи от старата пуританска схема и е било част от реформи въведени евангелското движение.

[25] W. C. Ford, “Cotton’s Moses His Judicials,” in Massachusetts Historical Society, Proceedings (Series 2), vol. XVI (1902), p. 184.

[26] За текста на Body of Liberties, виж Richard L. Perry and John C. Cooper, Sources of Our Liberties (New York: American Bar Foundation, 1959), pp. 148-161.

[27] Edwin A. Powers, Crime and Punishment in Early Massachusetts 1620-1692, A Documentary History (Boston: Beacon Press, 1966), p. 315. Виж също George Lee Haskins, Law and Authority in Early Massachusetts (New York: Macmillan, 1960).

[28] New-Haven’s Settling in New-England, And some Lawes for Government (London, 1656), in Charles Hoadly, editor, Records of the Jurisdiction on New Haven, From May, 1653, to the Union (Hartford: Case, Lockwood, & Co., 1858), p. 569.

[29] Father Francis Edward Nugent, in Christendom, February, 1971, p. 3n.





Institutes of Biblical Law
Copyright © 1973 The Craig Press
превод Copyright © 2007 Божидар Маринов