XI

ОБЕЩАНИЯТА НА ЗАКОНА

1. Употреба на Закона

В съвременната епоха значението на библейския Закон в обществото е намаляло възходът на пиетизма в късното средновековие и дълбокото пропиване и на протестантството, и на римокатолическата църква с пиетизъм е довело до спад в наблягането на библейския Закон. Пиетизмът набляга на „духовна” религия; Законът набляга на много материална религия във всеки смисъл на тази дума, практически приложима в света и практически загрижена с всекидневните дела.

Законът пострадва лошо в ръцете на Мартин Лутер. Отчасти в отговор на селското въстание и на анабаптистите, Лутер се обръща рязко против Закона, който той отхвърля невъздържано в проповед от 1525, „Как християните трябва да гледат на Мойсей.” Лутер твърди, че Мойсеевият Закон е задължителен само за евреите, но не и за езичниците. „Вече няма да търпим Мойсей като законодател.” Лутер намира три неща в Мойсей: „На първо място отхвърлям заповедите дадени на народа на Израел. Те нито не подтикват, нито ме задължават. Те са мъртви и изчезнали,” освен като пример или като прецедент. „На второ място, намирам нещо в Мойсей, което нямам в природата: обещанието и клетвата на Бога относно Христос. Това е най-доброто нещо.” Нито една от тези употреби няма нищо общо със Закона, а третата дори още по-малко. „На трето място четем Мойсей за красивите примери на вяра, на любов, и на кръста, както са показани в бащите, Адам, Авел, Ной, Авраам, Исак, Яков, Мойсей и всички други.” Също са ни дадени примери за безбожни хора и тяхната съдба. Но, „където той ни дава заповед, не трябва да го следваме, освен доколкото той се съгласява с естествения закон.”[1]

Така Лутер постила пътя за пълното завръщане на схоластицизма и естествения закон, както прави и Калвин с неговите понякога слаби възгледи относно библейския Закон. Затова първото съживление на схоластицизма идва в протестантските, а не в католическите области на Европа.

Като коментира върху произхода на антиномизма, Кеван отбелязва, че

Антиномизмът е теологичната противоположност на пуританството в неговото учение за Божия Закон в християнския живот. Освен своята ранна поява в новозаветни времена и в гностицизма на Валентин, официално възходът на антиномизма обикновено се свързва с Йоханес Агрикола, понякога наричан Ислебиус, активен водач в лутеранската Реформация. В своето търсене на ефективен принцип, чрез който да воюва против спасението чрез дела, Агрикола отрича, че вярващият по някакъв начин е задължен да изпълнява моралния закон. В диспута с Лутер във Витенберг (1537) Агрикола е цитиран да казва, че човек се спасява единствено чрез вяра, без значение какъв е неговият морален характер. Тези възгледи на Агрикола са отхвърлени от Лутер като карикатура на Благовестието, но въпреки това антиномистите многократно се позовават на трудовете на Лутер за подкрепа на своите възгледи. Но тези претенции са основани просто върху определени неясноти в изразяването на Лутер и в общо неразбиране на учението на Реформатора.[2]

Противно на Кеван, „неяснотите в изразяването на Лутер” почиват върху много сериозни неясноти в мисленето на Лутер.

През 1529 в Краткия Катехизис Лутер дава по-здрав възглед за Закона, но неговите кратки изречения там не могат да поправят вредите на неговите по-подробни атаки срещу Закона. Лутер твърде често смята, че единственият начин да докаже учението за оправдание чрез вяра е да отрича делата и освещението. На 1 август 1521 той пише на Меланхтон, „Грехът не може да ни отдели от Бога, дори ако извършваме убийства и прелюбодейства хиляда пъти на ден.”[3] С такива светии светят няма нужда от грешници.

Ако човек иска духовна или мистична религия, тогава Законът е негов враг. Ако той иска материална религия, напълно практически приложима за света и човека, тогава неизбежно библейският Закон е необходим за него. Левит 26:3-45 подчертава материалната практическа приложимост на Закона. Това „Велико увещание” изяснява, че за човека не може да има успешен материален живот без Закона.

Това „Велико увещание” може да се раздели на три части. В стихове 3-13 са заявени материалните благословения за покорство към Закона. Ще има дъжд, добри жътви, превъзходни реколти от грозде, мир, преуспяване, никакви диви зверове, победи срещу враговете им, и Божието благоволение, както и Божието присъствие с тях. Това благоволение е много голямо, така че „Ще гоните неприятелите си, и те ще падат пред вас от нож. Петима от вас ще гонят стотина, а стотина от вас ще гонят десет хиляди; и неприятелите ви ще падат пред вас от нож” (Лев. 26:7-8).

Във втория раздел, стихове 14-33, е заявено проклятието за непокорство към Закона. Непокорството води до натрупване на осъждение, до болести, поражение, липси, терор, суша, епидемии и попадане под чужда власт. Бойният дух на народа ще бъде толкова нисък, че „ще бягате, когато никой не ви гони” (Лев. 26:17). Тези осъждения ще доведат до поробване, човекоядство и разпръсване между народите. Самата земя ще разочарова хората, които са под осъждение, както ще ги разочарова и небето. Небето ще бъде като желязо (без дъжд), а земята като мед (ненапоявана и безплодна) за непокорните (Лев. 26:19).

Третият раздел, стихове 34-45, заявява, че на земята под осъждение ще бъде дадена съботната почивка. Хората ще отидат в плен, където ще познаят ужаса. Но покаянието ще ги доведе до възстановяване.

Първо, „Великото увещание” очевидно е отправено към Израел. Също толкова очевидно е, че Проповедта на планината е отправена към учениците, а Посланията към конкретни църкви, но това не ограничава тяхното приложение към конкретните хора или църкви, към които са отправени. Или Божието Слово е едно цяло и е Божие Слово към всички хора, или не е. Да отричаме която и да е част от Писанието в крайна сметка означава да го отричаме цялото.

Второ, не можем да вярваме, че Бог няма осъждение за хора и народи в християнската епоха. Евреи 12:18-29 показва ясно, че един и същи Бог и един и същи Закон и осъждение важи и за църквата, и за Израел, и че хората и народите и народите получават същото разтърсване, за да се унищожи онова, което се клати, и да остане само Божието „царство, което не се клати.” Калвин твърди, че в старозаветната епоха „Бог изявява Себе Си по-пълно като Баща и Съдия чрез материалните благословения и наказания, отколкото след разпространяването на Благовестието.”[4] Като доказателство за това Калвин заявява,

Днес земята не се разцепва за да погълне бунтовните; днес Бог не изпраща гръм от небето както направи против Содом; не изпраща огън върху нечестивите градове както направи с лагера на израилтяните; не се изпращат горителни змии за да нанасят смъртоносни ухапвания; с една дума, такива явни случаи на наказание не се представят всекидневно пред нас, за да правят Бог ужасен в нашите очи; и по тази причина, тъй като гласът на Благовестието звучи много по-ясно в ушите ни, като звук на тръба, чрез него биваме призовавани пред небесния съд на Христос.[5]

Това са глупави и дребнави разсъждения. Свръхестествените осъждения не са били „представяни всекидневно” в старозаветната епоха; те са били малко и много редки. Краткият период на Новия Завет е свидетел на също толкова много свръхестествени осъждения: върху Юда, върху Ерусалим и Юдея, върху Ананий и Сапфира, върху Ирод (Деян. 12:21-23), и върху много други. Той също е свидетел на свръхестествени избавления: ангел избави Петър (Деян. 12:7-10), Павел и Сила във Филипи (Деян. 16:25-31), множествата изцелени от Христос и апостолите, избавянето на Павел от корабокрушение, и така нататък.

Калвин бърка чудесата със Закона. Извън тези чудеса, осъжденията и благословенията на Закона са очевидни в старозаветния свят, върху Израел и народите, и са очевидни също и в християнската история.

Да отричаме вечния характер на Божия Закон означава да изпаднем в диспенсационализъм и в крайна сметка в манихейство. Вместо непроменим Бог, пред нас се представя един променящ се Бог в най-добрия случай, ако не и двама различни богове. Калвин е по-мъдър, когато заявява,

Доколкото в Закона е изложена разликата между добро и зло, той е даден за регулиране на живота на хората, така че може справедливо да се нарече правило за добър и праведен живот.[6]

Точно така. Ако Бог е създал всичко, тогава всички неща могат да се употребяват правилно и безопасно единствено според Неговия Закон, „правилото за добър и праведен живот.” Законът ни дава съвкупност от „инструкции от производителя,” които можем да пренебрегваме само за наша собствена погибел.

Трето, тъй като животът на човека е материален живот, той трябва да бъде управляван от материален закон, закон приложим за неговия живот. Следователно материализмът на Закона е необходима страна на Закона. Като следствие, „Великото увещание” е също толкова валидно днес, както и когато е било дадено от Мойсей. Законът пребъдва докато земята пребъдва. Онези, които се опитват да „освободят” човека от библейския Закон, нарушават закон заявен и в Стария, и в Новия Завет, във Второзаконие 25:4, 1 Коринтяни 9:9 и 1 Тимотей 5:18: устата на вола, който вършее житото, не трябва да бъде обвързвана, защото работникът заслужава заплатата си. Определено Божиите награди и наказания са за предпочитане далеч пред обещанията на народите или на някакъв митичен естествен закон.

По-рано се спомена за антиномиста Йоханес Агрикола (1492-1566). През 1537 Агрикола пише, „Дълбоко си в грях – прелюбодеец или крадец? Ако вярваш, ти си спасен. Всички, които следват Мойсей, отиват при дявола; Мойсей да бъде обесен.”[7]

Като отрича Закона, антиномизмът отива в мистицизъм и пиетизъм. Изправен пред свят от проблеми, той няма смислен отговор. За да се справи с този недостатък, антиномизмът от много рано става премилениален; неговият отговор на световните проблеми е да отложи решенията до „скорошното връщане” на Христос. Така антиномизмът води до силен интерес и очакване на завръщането на Христос като единствено решение на световните проблеми, тъй като на Закона на Христос е отречено правото да бъде решение. Не е изненада, е едно от последствията от Джон Дарби и Плимутските братя, водачите в това движение, е един печален факт, описан през 1877 от Стийл:

Шепа американци, части от семейства, обзети от това инфантилно тълкувание на Писанието, преживяват някак в Ерусалим. Те са приети и назовавани с името „Американската колония.” Те са решени да бъдат първи в редицата от кандидати за държавни служби, когато новата администрация пристигне.[8]

2. Закон и отлъчване

Второзаконие 7:9-15 е много важно изявление, което е част от изявения Закон:

И тъй, да знаеш, че Господ твоят Бог, Той е Бог, верният Бог. Който пази до хиляда поколения завета и милостта към ония, които Го любят и пазят заповедите Му;
А на ония, които Го мразят, въздава им в лице и ги изтребва; няма да забавя наказанието на онзи, който Го мрази, но ще му въздаде в лице.
За това, пази заповедите, повеленията и съдбите, които днес ти заповядвам, за да ги вършиш.
И ако слушате тия съдби и ги пазите и вършите, Господ твоят Бог ще пази за тебе завета и милостта, за която се е клел на бащите ти;
И ще те възлюби, ще те благослови и ще те умножи; ще благослови и плода на утробата ти и плода на земята ти, житото ти, виното ти и маслото ти, и рожбите от говедата ти и малките от овците ти, в земята, за която се е клел на бащите ти да я даде на тебе.
Ще бъдеш благословен повече от всичките племена; не ще има неплоден или неплодна между вас или между добитъка ви.
Господ ще отстрани от тебе всяка болест и няма да докара върху тебе ни една от злите египетски болести, които познаваш; но ще ги наложи върху всички ония, които те мразят.

Първо, макар това да е част от заветния Закон, неговото приложение не е ограничено до Израел. Заветът обхваща всички хора без изключение. Първоначалният завет беше с Адам; обновеният завет беше с Ной. Всички хора са или пазители на завета, или нарушители на завета; следователно всички хора са неизбежно обвързани със завета и с неговите обещания за любов и омраза, благословения и проклятия. Като обновява завета, Христос показва ясно, че в него участват всички хора. Според Йоан 12:32, 33,

И когато бъда Аз издигнат от земята, ще привлека всички при Себе Си.
А като казваше това, Той означаваше от каква смърт щеше да умре.

Като става жертвоприношение, свещеник и божествен обновител на Божия завет с човека, Исус привлича всички хора при Себе Си, т.е. става принципът на осъждение и спасение, на проклятия и благословения. Така заветът и законът на завета, както и Господарят на завета, съдят всеки човек.

Второ, заветният Бог определя Себе Си като „Бог, верният Бог,” което по думите на Райт означава, че „Той единствен е върховен Господар, и Той е надежден и сигурен; каквото е казал, ще го направи.”[9] Характеристика на Божията вярност е Неговата ревност, Неговият гняв, омраза и осъждение върху онези, които презират Неговия завет и Закон. Бог обещава любов и омраза като характеристика на Неговата абсолютна справедливост и вярност.

Трето, това означава възмездие. Той обещава да отмъсти на „ония, които Го мразят, въздава им в лице и ги изтребва; няма да забавя наказанието на онзи, който Го мрази, но ще му въздаде в лице” (Вт. 7:10). Следователно възмездието е страна на Божия Закон, която хората трябва да прилагат, защото то е преди всичко Божий принцип на действие, който Той прилага. Онези, които Той обича, т.е. които се покоряват на Неговия заветен Закон, Той благославя с „плодородие на утробата, на земята, на стадата, и свобода от известните зли египетски язви.”[10]

Четвърто, Бог отвърждава Своите върховни права. В стих 12 Той споменава Своите „съдби.” Както Алигзандър посочва,

Съдби, т.е. права, законни претенции. Бог, като Великия Цар, има Своите права, и те трябва да Му бъдат признавани от Неговите поданици и слуги.[11]

Кайл и Делицш тълкуват „съдби” (във Вт. 4:1) да означава „права, и всичко, което им се дължи, било по отношение на Бога или на другите хора.”[12] Но Божият Закон е утвърждаване на Божията праведност и права над човечеството. От това следва, тъй като човекът е Божие създание, че неговите единствени истински права в Бога и в Божия Закон. Интересно е да отбележим, че една гръцките новозаветни думи за осъждение е кризис, което означава разделяне и след това решение. Законът и осъждението на Закона е заявление на Божиите праведни претенции, Неговите права над всички хора. От това следва Неговото право да ги обича и мрази според техния отговор на Неговите права.

Пето, както вече отбелязахме, на всички, които са покорни на Божия заветен Закон, са обещани плодородие и изобилие. До степента, до която дори неправедният човек зачита Божия Закон, до тази степен той преуспява. Това е основата за възхода и падението на народите. Непокорството води до осъждение.

Това ни довежда до въпрос от особена важност. По-горе казахме, че заветът обхваща всички хора без изключение: спазващите завета биват благословени, а нарушителите на завета биват проклети. Това се вижда в „отлъчването,” което предхожда и следва Второзаконие 7:9-15 – стихове 1-8 и 16-26. Израел е призован да изгони и унищожи жителите на земята, защото сега тяхното нечестие е „пълно” (Бит. 15:16). Цялата идея на отлъчването е, че тези ханаански народи са омразни на Бога (Вт. 20:16-18).

Отлъчването може да бъде произнесено само от Бога, не от човека. Чрез отлъчване Бог обявява даден народ извън закона и под смъртна присъда. Отлъчването е обратното на причастието, и то обявява края на общението с Бога и с човека; като осъждение отлъчените са предадени на смърт.

Причастието и общността могат да съществуват там, където има силни личностни различия и вражда. Ван дер Лию цитира един добър пример за това:

Днес най-добрият пример за това все още е селянинът, който няма „чувства,” а просто принадлежи към своята общност, обратно на гражданина измислен пред осемнадесети век! Дори селяните, които се бият едни с други или се съдят, остават съседи и братя; селянин в източна Нидерландия, който има смъртен враг в селото, все пак знае, че в пазарни дни е задължен да поздрави врага си и да се поразходи с него поне веднъж, когато селската общност на целия окръг се събира в окръжния град, така показвайки видимо пред очите на „чуждите” общностния дух.[13]

Идеята в такъв обичай е следната: несъгласията съществуват, водят се съдебни дела, но такива различия са част от живота в общността и са форма на общност. Така разликите са неизбежни във всеки брак; при праведни хора разликите служат да увеличат областите на общуване и съгласие като извеждат проблемите на повърхността за решаване. Общността изисква противоречия и несъгласие за да има напредък. Но отлъчването означава край на общността; то показва, че ситуацията е отишла отвъд обикновено несъгласие; означава, че е дошло проклятието.

Взаимоотношението между общност и несъгласия се илюстрира добре от един случай в малка селскостопанска област в Калифорния през 1970. Жена известна със своето кавгаджийско и заядливо поведение са опитва да започне разгорещен спор с г-жа Е. С., която е срещала само веднъж преди това. Г-жа С., с превъзходна женска логика и мъдрост, й обръща гръб, като отбелязва, „Не се заяждайте с мен! Не ви познавам дотолкова добре!” Нейната идея е добре разбрана; между тях двете няма каквато и да е общност, и следователно няма основание за каквото и да е общуване или някакво несъгласие.

Отлъчването е повече от просто липса на общност; то е по-скоро краят на всяка общност, на всяко възможно съгласие или несъгласие. Еврейският обичай да се чете службата за мъртви над главата на член на семейството, който е престъпил отвъд определена граница, е много основателен: човекът е отлъчен. Където отлъчването съществува законно, там царува проклятието.

В проклятието човек призовава Бога да съди човек или хора, които той смята за намиращи се извън границите на общение, чиито грехове изискват пълно осъждение. Бог няма да се вслуша в незаслужено проклятие, както в случая с Валаам (Вт. 23:5), но го обръща в благословение. Безпричинното проклятие не постига нищо (Пр. 26:2). Когато Бог произнася проклятията за непокорство, които се намират в Закона и в епилога към Закона, Той поставя всички такива хора под отлъчване.

Законът ни забранява да проклинам определени хора. В Изход 22:28 ни е забранено да проклинаме управителите или „боговете” или съдиите, или да проклинаме родителите си (Изх. 21:17), или глухите (Лев. 19:14). Това не означава, че алтернативата е робско покорство, но то все пак ни забранява да проклинаме властите над нас и безпомощните. Самият Бог произнася проклятия върху безбожните власти.

Така фактът на отлъчването и на проклятията изяснява, че обхватът на Закона е отвъд обхвата на Израел или на църквата. Бог като Създател на всички хора възнамерява Неговият Закон да управлява всички хора. Така всички хора подлежат на осъждение и смърт за непокорство към Божия Закон.

Като се занимава със законите за земята, Талмудът настоява на Божията собственост върху земята. Поради Божието всеобхватно господство и върховенство, земята, дори когато е в ръцете на езичниците, е под Божията власт. Така според Талмуда езичниците са отговорни пред Бога за грижата за земята под Закона, и за плащане на десятъка.[14] За много „християни” е модерно да изразяват своето презрение към Талмуда; въпреки многото му странности, по този конкретен въпрос и по някои други въпроси Талмудът дава по-добро практическо признаване на Божието върховенство от Лутер, Калвин и мнозина други. Като отрича Божия Закон, Лутер довежда своята враждебност дотам, че да отрича всичко свързано с него, включително евреите и Талмуда.

Като отрича Божия Закон, лутеранството е принудено да отрече и победата, обещана от този Закон. Затова в Аугсбургската изповед, Член ХVІІ, последният параграф, за лутеранските църкви се казва, че,

Те осъждат и другите, които сега разпространяват юдейски възгледи, че преди възкресението от мъртвите праведните ще завземат световното царство, и нечестивите навсякъде ще бъдат потискани (само светиите, вярващите, ще имат световно царство, и ще унищожат всички безбожници).[15]

Така начертаното движение на църквата е от победа към поражение.

Самият Лутер започва с победа и завършва с поражение, себеизтезаващ се, потискан от вина и надменен човек. Той, който е бил надеждата на християнските бедни, бива отречен от тях като Хер Лудер, г-н Лъжец, измамник, мошеник или лешояд. Лутер може правдиво да твърди, че неговата теология не е теология на социална революция, но той все пак създава лъжливи надежди сред селяните. “Sola Scriptura” е неговият стандарт: единствено Божието Слово. За хората това е означавало не само оправдание чрез вяра, но също и върховният Божий Закон. Те се позовават на този Закон, а Лутер отхвърля Божия Закон в полза на държавния закон.

Меланхтон не предава Лутер, когато „съставя ново учение за естествения закон основано върху Аристотел и библейската теология, което в много отношения е идентично с това на св. Тома. Подобието с томизма не е случайно.”[16] Когато Божият Закон бъде отхвърлен, единствената алтернатива е томизмът и естественият закон. Така Реформацията остава мъртвородена.

Лутеранството поддържа стандарта “Sola Scriptura,” но отрича валидността на Божия Закон. Повече от всяка друга църква то обезсърчава интереса към книгата Откровение, тъй като тази книга толкова категорично заявява всеобхватната приложимост на Бога и Неговия Закон в този свят. Ако хората четат твърде много Откровение, може да възникне криза на вярата, и хората могат да започнат да наричат своята църква лудеранска вместо лутеранска.

Калвин също прави възможно съживяването на естествения закон със своите неустановени възгледи върху Божия Закон. За известно време пуританите спасяват калвинизма от самия него чрез своето наблягане на библейския Закон, само за да се поддадат на интелектуалния климат на неоплатонизма и също на примамката на естествения закон. Като цяло Реформацията преминава от победа в поражение, от практически смисъл в безсмислие, от предизвикателство към света в предаване на света или безсмислено оттегляне от него. Рим, Женева, Витенберг и Кентърбъри също се оттеглят в неефективен пиетизъм. Сега се оказват от света, но не и в света!

Да изоставим Закона означава да изоставим благословението и победата, които Законът дава на всички, които са покорни. Езическите народи, които отхвърлят Бога, но все пак са покорни на някои от Неговите закон, поддържайки праведен семеен ред, спазвайки законите относно убийството, кражбата и лъжесвидетелството, а също зачитайки законите относно употребата на земята, такива народи преуспяват и процъфтяват до степента на своето покорство. Великите народи са станали велики като следствие от дисциплината на Закона, и са паднали когато са го изоставили.

Ако изоставянето на Закона означава изоставяне на победата и благословението, а спазването на Закона означава преуспяване и процъфтяване, и ако това е вярно за езическите народи, колко повече за праведните? Ако един народ признава Исус Христос като Господар и Цар и се покорява на Неговия върховен Закон, тяхното благословение и победа ще бъдат толкова по-големи, също както в безбожие и в неверие тяхното осъждение ще надминава осъждението на всички други.

3. Проклятие и благословение

Във Второзаконие 27 и 28 имаме допълнително и важно познание за приложенията на Закона. Тези глави ни дават проклятията и благословенията свързани със Закона.

Проклятие, отлъчване и анатема са по същество едно и също понятие. Онова, което е под проклятие, отлъчване или анатема, е посветено или обречено, т.е. предадено на унищожение според Божиите изисквания. В църквата идеята за проклятие, отлъчване или анатема се явява като екскомуникация.[17]

Според Харпър библейското предназначение на отлъчването е винаги етично, и неговата цел е да „запази религията, когато бъде сериозно застрашена.”[18]

Отлъчването, проклятието или анатемата не изчезват от обществото, когато то изостави библейската вяра. Отлъчването просто преминава към нова област от живота. Така, пишейки в началото на 20 век, Харпър отбелязва:

Въпреки че Църквата на Новия Завет е носител на най-висшите интереси на човечеството, нас ни учат, че когато тя е най-малко категорична в своята посока и поведение, когато е най-толерантна към светските практики, тогава била най-вярна на своето първоначално предназначение. Казват ни, че отстъпчивата църква е това, което днес е нужно; всички просветени умове приемат, че моралната строгост и религията са окончателно разделени. Този възглед рядко се изразява категорично, но той е в основата на цялата популярна религия и има своите апостоли в заможните младежи, които разпространяват просвещение като играят тенис в неделя. Също поради това „пуританин” е станало подигравателно название, а удоволствията белег на изтънченото християнство. Злепоставя се не само аскетизмът, но и аскесис, и като следствие от това моралният тон на обществото е спаднал видимо. В широки кръгове в Църквата и извън нея изглежда болката се смята за единственото нетърпимо зло, и тази идея се появява както в литературата, така и законодателството.[19]

Харпър е прав. В началото на 20 век болката е поставена под отлъчване в хуманистичното общество. Днес войната, бедността, дискриминацията по отношение на раса, цвят или вяра, а също и ортодоксалните християни, биват постепенно поставяни под отлъчване и са мишена на законодателството.

Никое общество не може да избегне отлъчването; важният въпрос е, кое ще бъде отлъчено?

Според Второзаконие 27:15-26 нарушенията на Божия Закон (не на държавния или на църковния закон) поставят хората под отлъчване или проклятие. Произнесени са дванадесет проклятия, същият брой като на израилевите племена, което означава пълнота. Тези дванадесет проклятия са:

1. против тайно нарушаване на Втората заповед (Изх. 20:4), ст. 15;
2. против презрение или липса на дължима почит към родителите (Изх. 20:17), ст. 16;
3. против всички, които преместват междите на съседа (Вт. 19:14), ст. 17;
4. против онези, които подвеждат слепите (Лев. 19:14), ст. 18;
5. против всичко, които извращават правосъдието на чужденците, вдовиците и сираците (Вт. 24:17), ст. 19;
6. против кръвосмешение с доведена майка (Вт. 23:1; Лев. 18:8), ст. 20;
7. против скотоложство (Лев. 18:23), ст. 21;
8. против кръвосмешение със сестра или полусестра (Лев. 18:9), ст. 22;
9. против кръвосмешение с тъща (Лев. 18:8), ст. 23;
10. против убийство (Изх. 20:13; Чис. 35:17ff.), ст. 24.
11. против всеки, който приема пари или за да убие човек, или да причини смъртта му чрез лъжесвидетелство (Изх. 23:7, 8), ст. 25;
12. против всеки, който отказва да прилага Закона в сила, който не прави Закона модел и стандарт за своя живот и поведение.

От това последно проклятие, което се прилага за всеки раздел от Закона, очевидно следва, че различните грехове и престъпления вече споменати са избрани само като примери, и повечето от тях са такива, че могат лесно да се скрият от юридическите власти. В същото време, „в това последно изречение е показано служението на Закона, обобщаването на всички останали като предимно прогласяващи осъждение. Всяко съзнателно действие на престъпване подлага грешника на Божието проклятие, от което не може да ни избави никой друг никой освен Онзи, Който е станал проклятие за нас.” (Гал. 3:10, 13, O. v. Gerlach).[20]

Много очевидно, принципът и основата за благословения и проклятия е Законът (Вт. 28:1, 15). Горните проклятия посочват конкретни грехове на извратеност, грехове, които са деяния на особена поквара. Но дванадесетото проклятие включва всеки Божий закон и така не дава никаква област на бягство от проклятието, освен в покорството.

Второзаконие 28, особено стихове 1-26, ни дава величествено заявление на благословения и проклятия. Виждат се два много очевидни и важни факти. Първо, тези благословения и блаженства обещават живот, преуспяване и успех на онези, които се покоряват на Божия Закон. Клайн е прав като казва,

Ако е верен на клетвата на завета, Израел ще печели във всеки военен сблъсък и всяко търговско взаимоотношение с другите народи. В царството ще има изобилие от земните блага. Ханаан ще бъде истински рай, с реки от мляко и мед. Което е най-важно, Израел ще преуспява в своето общение със своя заветен Господар. Това е тайната на всяко благословение, защото Божието благоволение е живот.[21]

Покорството на Закона е действие на вяра, че Бог е верен и ще даде на Своите хора изобилен живот и плодородна земя. Давид потвърждава вярата на цялото Писание като заявява,

Защото злотворците ще се изтребят; а ония, които чакат Господа, те ще наследят земята.
Защото още малко, и нечестивият не ще го има вече; да! прилежно ще изследваш мястото му, и не ще се намери;
Но кротките ще наследят земята, и ще се наслаждават с изобилен мир (Пс. 37:9-11).

Думите на Давид не могат да бъдат разбрани без връзка с Второзаконие 28, нито може блаженството на Христос, „Блажени са кротките; защото те ще наследят земята” (Мат. 5:5). На кротките, укротените към Бога, които Му се покоряват, буквално е обещана земята като награда за тяхното покорство. Те са благословени в града и на полето, в плода на тяхното тяло и в плода на нивата, в коша и хамбара, и във всичко. Обещанието е, че „Кротките ще ядат и ще се наситят” (Пс. 22:26). „Ще води кротките с правда, и ще научи кротките на пътя Си” (Пс. 25:9); т.е. ще ги води в правосъдие и ще ги научи на пътя на живота. Следователно Законът съвсем очевидно е пътят към изобилен живот на земята. Няма обещание за каквото и да е преуспяване извън Закона. Покорството на вярата е Законът.

Второ, по отношение на проклятията, „Изгонването от обещаното наследство е крайно проклятие.”[22] Точно както Законът отваря дава живота и земята, така беззаконието дава проклятия, поражение и накрая смърт. По-голямата част от главата е отделена за точно изброяване на последствията от проклятието.

Когато Адам и Ева отрекоха Бога като принцип на живота и закона, като свой върховен Владетел, именно проклятието върху беззаконието доведе до тяхното изгонване от рая. Точно същото проклятие върху беззаконието във всяка епоха обрича човека на безсилие, поражение и смърт. Да отричаме Бога означава да отричаме Неговия Закон и върховна власт, и обратно, да отричаме Божия Закон и върховна власт означава да отричаме Бога. Да потвърждаваме Божия Закон означава да приемаме Божията върховна власт и Божието господство. Вярата и Законът са неразделни, защото „вяра без дела е мъртва” (Яков 2:20).

Всъщност, „Благословенията са представени като действителни сили, които следват народа и го настигат.”[23] Писанието не само поучава учение за върховна и неустоима благодат, но то също поучава учение за върховни и неустоими благословения и проклятия за покорство и непокорство на Божия Закон. Това е неизбежният смисъл на Второзаконие 28.

Във Второзаконие 28:2 ни се казва, че „всички тия благословения ще дойдат на теб и ще почиват на теб, ако слушаш гласа на Господа твоя Бог.” В ст. 15 се казва, че „всички тия проклетии ще дойдат на теб и ще почиват на теб.” И в двата случая се заявяват неустоими последствия.

Но човекът не е свободен да избира последствията, т.е. той не може да заяви, че тъй като има право да бъде благословен, той избира да бъде благословен чрез пари, нова жена или четирима синове. Подобно, човекът не може да избира своето наказание. Светът на проклятията и благословенията не е шведска маса, където човекът може да упражнява своя свободен избор и да избира според вкуса си. По всяко време Бог е върховен Владетел, и „избира за нас наследството ни” (Пс. 47:4).

Историята на това неустоимо проклятие започна с грехопадението и продължава и до днес. Неустоимите благословения започнаха в Едем, и са действали през цялата история навсякъде, където покорството е преобладавало. Със Своите блаженства Исус Христос потвърждава Второзаконие 28 и изявява Себе Си като Законодателя. Неговите слушатели усетиха това, защото „народът се чудеше на учението Му; защото ги поучаваше като един, който има власт, а не като техните книжници” (Мат. 7:28-29). Книжниците тълкуваха Закона; Исус Христос обяви Закона като негов създател. Като създател на Закона, Неговите думи бяха откровение на Закона. Следователно проклятията и благословенията на Закона зависеха от слушането и спазването на Неговите „думи” (Мат. 7:24-27).

Човекът иска и се нуждае от свят на проклятия и благословения. Тъй като неговото естество е създадено от Бога, всичко в него изисква свят на следствия и причинност. Но тъй като човекът е грешен и е в бунт против Бога, той иска тези проклятия и благословения да бъдат отсъждани според неговите собствени условия, според неговите изисквания и неговата преценка за справедливост. Не преди много години авторът на тази книга имаше доста опит с комарджии в Невада. Макар като цяло да бяха нерелигиозни хора, те понякога се молеха, и бяха гневни на Бога, че на техните молитви не се отговаря според желанията на сърцата им. Понякога, залагайки отчаяно, те се молеха за сензационен успех, обещавайки на Бога, че голяма част от печалбите ще отиде при свещеника, църковния служител или църквата. Един даже обеща да върне на майка си пари, които отдавна й дължи. Някак си, заради техните „благородни” заявления, Бог като техен „партньор” беше длъжен да ги благослови, и фактът, че Той не ги благославяше, беше доказателство, че религията е измама. Във всички такива случаи хората постановяват условията, правилата или законите за благословение, и тогава очакват Бог да се подчини. Тъй като този вид спазаряване е богохулно, то може да спечели само осъждение, не благословение. Нездравото начинание не става добро като назовем Бога за съдружник. Човекът не може да нарушава Божия Закон, без самият той да бъде унищожен.

Разгледайте отново проклятията. Само защото човек е избягнал първите единадесет тайни престъпления, това не го прави свободен от проклятието на Закона. Проклятието важи за всички, които откажат да приложат в действие целия Божий Закон. Когато Бог ни съди за нарушаване на Неговия Закон, не можем да се оправдаваме, че не сме извършили кръвосмешение или скотоложство. Даден ни е цялостен Закон, и заявлението е, „Проклет, който не потвърждава думите на тоя закон, като ги изпълнява” (Вт. 27:26). Има много неща в Закона, които дори най-злите хора одобряват. В затворническите общности убийците презират изнасилвачите, крадците презират убийците, и така нататък. Всеки престъпник иска целият свят да е свят да е свят на законност и ред с изключение на своята лична област. Някои престъпници са горделиво себеправедни със своите области на покорство. Никой крадец не бива освобождаван от затвора само защото не е убивал, нито убиецът бива освободен само защото не е изнасилвал. Подобно, в Божия поглед ние сме отговорни за целия Закон, и не можем да искаме да бъдем освободени от проклятието, ако спазваме деветдесет и девет процента от него, и се отнасяме към останалия един процент с пълно непочитане или презрение. Бог многократно поставя моралистичните църковници под Своето проклятие поради такова мислене. „Защото, който опази целия закон, а съгреши в едно нещо, бива виновен във всичко” (Яков 2:10).

4. Вселена на неограничена отговорност

Дружество с ограничена отговорност е дружество, в което отговорността на всеки съдружник е ограничена до сумата на неговите дялове или акции, или до сума ограничена от гаранция наречена „ограничена по гаранция.” Предназначението на законите за ограничена отговорност е да ограничават отговорността. Макар че привидната цел е да се защитят акционерите, практическото следствие е ограничаване на тяхната отговорност и следователно насърчаване на безразсъдността в инвестициите. Икономиката на ограничена отговорност е социалистическа. Като се опитва да защитава хората, икономиката на ограничена отговорност просто прехвърля отговорността от хората към държавата, където „планирането” предполагаемо отстранява отговорността. Ограничената отговорност насърчава хората да предприемат начинания с ограничени рискове, и да съгрешават икономически без да плащат цената. Законите за ограничена отговорност почиват върху заблудата, че няма нужда да се извършва плащане за икономически грехове. В действителност плащането просто се прехвърля към други. Законите за ограничена отговорност са били непопулярни в предишните, християнски епохи, но процъфтяват в дарвинисткия свят. Те се основават върху важни религиозни презумпции.

В едно изречение, което е централно за неговия разказ, К. С. Луис описва своето предпочитание преди своето покаяние към материалистична, атеистична вселена. Предимствата на такъв свят са много ограничените изисквания, които той поставя върху човека.

За такъв малодушен човек вселената на материалиста има огромната привлекателност, че ти предлага ограничени отговорности. В нея не може да те постигне никакво строго неограничено нещастие. Смъртта е край на всичко. И ако някога крайните нещастия се окажат по-големи отколкото човек е готов да понесе, винаги е възможно самоубийството. Ужасът на християнската вселена е, че тя няма врата, на която пише „Изход.” . . . Но, разбира се, това, което имаше най-голямо значение, беше моята дълбоко вкоренена омраза към властта, моят чудовищен индивидуализъм, моето беззаконие. Никоя дума в моя речник не изразяваше по-дълбока омраза от думата „намеса.” Но християнството поставяше в центъра онова, което тогава за мен изглеждаше като трансцендентен Намесващ се. Ако неговата картина е вярна, тогава никакъв вид „договор с реалността” не би бил възможен никога. Не би имало област дори и в най-вътрешната дълбина на душата (най-малко там от всяко друго място), която да мога да оградя с бодлива тел и охранявам с надписи „Влизането забранено!” А аз исках именно това; някаква област, колкото и малка да е, в която мога да кажа на всички други същества, „Това си е моя работа, и само моя.”[24]

Това е превъзходно обобщение на проблема. Атеистът иска вселена на ограничена отговорност, и се опитва да създаде политически и икономически ред на ограничена отговорност. Колкото по-социалистически става, толкова повече изисква от своя обществен ред максимални предимства и ограничена отговорност, което е невъзможност.

В действителност приемането на факта, че вселената и нашият свят винаги носи неограничени отговорности, е най-добрият начин да се осигурят сигурност и предимства. Най-добрата сигурност на човека е да се примири с реалността и да търси напредък в нейните рамки.

Проклятията и благословенията на Закона подчертават неограничената отговорност на човека към проклятията и благословенията като следствие от непокорството или покорството към Закона. Във Второзаконие 28:2 и 15 ни се казва, че проклятията и благословенията идват върху нас и „почиват” върху нас. Човек не може да излезе от света на Божиите последствия. Във всеки миг и във всяка точка човек бива покрит, заобиколен и напълно обхванат от неограничената отговорност на Божията вселена.

Човекът се опитва да избегне тази неограничена отговорност или чрез отричане на истинния Бог, или чрез лъжливо приемане, което отрича смисъла на Бога. В атеизма човешкото отношение е добре обобщено от стихотворението на Уилям Ърнест Хенли, „Инвиктус.” Хенли се хвали със своята „непобедима душа” и заявява,

Аз съм господар на съдбата си:
Аз съм началник на душата си.

Не е изненада, че стихотворението е много популярно сред незрелите и бунтовни подрастващи.

Лъжливото приемане, обичайно за мистицизма, пиетизма и псевдоевангелистите, твърди, че е „приело Христос,” докато отрича Неговия Закон. Един студент в колеж, отдаден на евангелизиране на всеки, когото срещне, не само отрече Закона като част от своята вяра, когато говори с автора на тази книга, но и отиде по-далеч. Попитан дали би одобрил ако младежи работят в публичен дом като проститутки и сводници за да обръщат работещите там във вярата, той не отрече това като законна възможност. Той продължи като потвърди, че много от неговите приятели наистина обръщат момичета и сводници като отиват в публичните домове за да евангелизират. Той също твърдеше, че има многобройни покаяния на хомосексуалисти, но не можа да покаже нито един хомосексуалист, който е прекратил хомосексуалните си практики след покаянието си; нито проститутки или сводници, които са напуснали публичните домове със своите „евангелизатори.” Такова беззаконно „евангелизиране” е само богохулство.

В така нареченото „Велико пробуждане” в колониална Нова Англия антиномизмът, хилиазмът и лъжливият перфекционизъм са вървели ръка за ръка. Мнозина от тези „светии” са изоставили своите семейства за да се отдадат на прелюбодейни отношения, отрекли са Закона и са претендирали за мигновено съвършенство и безсмъртие.[25]

Такова съживленчество и пиетизъм възприемат възгледа за вселена на ограничена отговорност в Божието име. Така то е атеизъм под знамето на Христос. То заявява свобода от Божието върховенство и отрича предопределението. Отрича Закона и отрича валидността на проклятията и благословенията на Закона. Такава религия се интересува само какво може да получи от Бога: затова „благодатта” се потвърждава, а също и „любовта,” но не и Законът, не и Божията върховна власт и повеления. Но религията на шведската маса е само хуманизъм, защото тя утвърждава правото на човека да избира само онова, което иска; като върховен съдия на своята съдба, човекът става началник на душата си, а Бог е само негов помощник. Така пиетизмът предлага религия на ограничена отговорност, а не библейска вяра.

Според Хеер, средновековният мистик Екхарт дава на душата „върховно величие заедно с Бога. Следващата стъпка е предприета от негов ученик, Йохан Таулер, който пита дали словото на душата не е също така могъщо както словото на Небесния Баща.”[26] При такава вяра новият върховен владетел е човекът, а неограничената отговорност бива прехвърлена на Бога.

Според библейското учение в личността и действието на Божеството няма абсолютно никакви отговорности. Божието вечно повеление и върховна власт напълно управляват и обхващат цялата реалност, която е Негово създание. Тъй като човекът е създание, човекът е изправен пред неограничена отговорност; неговите грехове имат времеви и вечни последствия, и той не може в никой точка да избегне Бога. Ван Тил много добре обобщава тази идея:

Главната идея е, че ако човекът можеше да погледне някъде без да вижда Божието откровение, тогава той не би могъл да съгрешава в библейския смисъл на това понятие. Грехът е нарушаване на Божия Закон. Бог е представен на човека навсякъде. По самото естество на проблема, Той не може да се представя на човека никъде, ако не се представя навсякъде. Бог е един; Законът е един. Ако човекът можеше да натисне един бутон на радиоприемника на своя опит, за да не чува Божия глас, тогава той ще натиска винаги само този бутон и никой друг. Но човекът не може да натисне дори бутона на своето собствено съзнание без да чуе Божиите изисквания.[27]

Но човекът иска да обърне това положение на нещата. Нека Бог бъде отговорен, ако откаже да изпълни изискванията на човека. Нека човекът да заяви, че неговото собствено преживяване го обявява за спасен, и след това може да продължава в своя хомосексуализъм или да работи в публичен дом, без никаква отговорност. След като е произнесъл магическата формула, „Приемам Исус Христос за свой личен Господ и Спасител,” човекът прехвърля почти цялата отговорност на Христос и може да съгрешава със съвсем ограничена отговорност. Христос не може да бъде приеман, ако Неговото върховенство, Неговият Закон и Неговото Слово биват отричани. Да отричаме Закона означава да приемаме религия на дела, защото то означава да отричаме Божието върховенство и да приемаме съществуването на човека независим от Божия всеобхватен Закон и управление. В свят, в който Бог действа само за да отнеме отговорността на ада и никакъв закон не управлява човека, човек върви по своя собствен житейски път само чрез своята съвест. В такъв свят човекът е спасен чрез своето собствено дело на вяра, чрез приемането на Христос, не чрез Христовото върховно приемане на човека. Христос казва, „Не вие избрахте Мен, а Аз избрах вас” (Йоан 15:16). Пиетистът настоява, че той е избрал Христос; че това е негово дело, не на Христос. В такава вяра Христос служи като застрахователен агент, като гаранция срещу отговорност, не като върховен Господар. Това е езичество в името на Христос.

При езичеството не са съществували поклонници. Човек не се покланя на езическите божества, нито има служби на поклонение. Храмът е бил отворен всеки ден като място за бизнес. Езичникът е влизал в храма и е закупувал закрилата на бога чрез дарение или принос. Ако богът не е изпълнявал задължението си, човекът е търсел услугите на друг бог. Езичникът е търсел застраховка, ограничена отговорност и неограничени благословения, и като върховен вярващ, той е пазарувал да намери Бога, който предлага най-много. Така езическата религия е била сделка, и както при всички бизнес сделки, не е имало никаква сигурност. Боговете не са можели винаги да изпълняват задълженията си, но надеждата на човека е била, че някак си отговорността на човека ще бъде ограничена.

„Свидетелството” на пиетизма с неговия „победоносен живот” е свидетелство за подобна религия на ограничена отговорност. Едно често срещано „свидетелство” е, „Слава на Бога, откакто приех Христос, всичките ми проблеми свършиха.” Свидетелството на Йов в неговото страдание беше, „Ако и да ме убие Той, аз ще Го чакам” (Йов 13:15). Св. Павел представя дългия и страшен списък на своите страдания след като е приел Христос: тъмница, побои, корабокрушения, бит с камъни, предаван, „в глад и жажда, . . . в студ и голота” (2 Кор. 11:23-27). Религията на Павел не беше религия на ограничена отговорност, нито на избавление от всички проблеми заради вярата му.

Светът е бойно поле, а в битката има жертви и рани, но битката е на Господа и краят й е победа. Да се опитваме да избягаме от битката означава да бягаме от отговорностите на войната против грешните хора, за да влезем в битка с разгневения Бог. Да влезем в битката означава да понасяме наказанията от човешкия гняв, и благословенията на Божията благодат и Закон.

Без Исус Христос хората са юридически мъртви, т.е. под смъртно наказание пред Бога, независимо колко морални са техните дела. С новорождението, началото на новия живот, човекът не излиза от обхвата на Божията неограничена отговорност. Точно обратното, при новорождението човекът бива пренесен от света на неограничената отговорност под проклятието в света на неограничената отговорност под Божиите благословения. Светът и човекът бяха проклети когато Адам и Ева съгрешиха, но в Исус Христос човекът е благословен и светът бива постепенно спечелван и изкупван за него. Във всеки случай, светът е под Божия Закон. Така благословенията и проклятията са неразделни от Божия Закон и са просто различни отношения към него. Светът на новородените хора е свят на Закона.

Хората неизбежно живеят в свят на неограничена отговорност, но в различно отношение. Нарушителят на завета, във война с Бога и неновороден, има неограничена отговорност за проклятие. Адът е крайната присъда на тази неограничена отговорност. Възраженията против ада и опитите той да бъде сведен до място на изпитание или поправление, са основани върху отричане на неограничената отговорност. Но според Писанието неновороденият има неограничена отговорност за осъждение и проклятие. От друга страна, новороденият, който ходи в покорство на Исус Христос, неговият заветен глава, има ограничена отговорност към осъждението и проклятието. Неограничената отговорност на Божия гняв е била поета за избраните от Исус Христос на кръста. Новороденият човек е съден за своите нарушения на Божия Закон, но неговата отговорност в това е ограничена, докато неговата отговорност за благословенията в този живот и в небето е неограничена. Неновородените могат и да преживеят ограничена мяра на благословения в този живот, но никакви в бъдещия живот; те имат ограничена отговорност за благословения.

Следователно човекът не може да избяга от вселената на неограничена отговорност. Важният въпрос е следният: в коя област е изложен той на неограничена отговорност, неограничена отговорност на проклятието поради неговото отделяне от Бога, или неограничена отговорност на благословението поради неговата вяра в Исус Христос, съединяване с Исус Христос и покорство към Исус Христос.

---

[1] Luther’s Works, vol. 35, Word and Sacrament (Philadelphia: Muhlenberg Press, 1960), I, 161-173.

[2] Ernest F. Kevan, The Grace of Law, A Study of Puritan Theology (Grand Rapids: Baker Book House, 1965).

[3] Цитирано в Friedrich Heer, The Intellectual History of Europe (Cleveland: World Publishing Company [1953], 1966), p. 221.

[4] Calvin, Commentaries on the Four Last Books of Moses, III, 217.

[5] Ibid., III, 215f.

[6] Ibid., III, 196.

[7] Daniel Steele, A Substitute for Holiness, or, Antinomianism Revived, or The Theology of the So-Called Plymouth Brethren Examined and Refuted (Boston: Christian Witness Co., 1899), second edition, p. 47.

[8] Ibid., p. 355.

[9] G. Ernest Wright, “Deuteronomy,” Interpreter’s Bible, II, 381.

[10] Ibid., II, 382.

[11] W. L. Alexander, The Pulpit Commentary, Deuteronomy, p. 136.

[12] Keil and Delitzsch, The Pentateuch, III, 308.

[13] G. Van Der Leeuw, Religion in Essence and Manifestation, p. 243.

[14] Gittin, 47a, p. 208; Kiddushin, 38b, p. 188.

[15] Philip Schaff, The Creeds of Christendom (New York: Harper, 1877, 1919), III, 18.

[16] Friedrich Heer, The Intellectual History of Europe, p. 240.

[17] J. Denney, “Curse,” in Hastings, Dictionary of the Bible, I, 534f.

[18] Andrew Harper, The Book of Deuteronomy (New York: Doran, n.d.), p. 173f.

[19] Ibid., p. 185.

[20] Keil and Delitzsch, The Pentateuch, III, 434f.

[21] Meredith G. Kline, Treaty of the Great King, p. 125.

[22] Ibid.

[23] Keil and Delitzsch, The Pentateuch, III, 435f.

[24] C. S. Lewis, Surprised by Joy (New York: Harcourt, Brace, 1956), p. 171f.

[25] C. C. Goen, Revivalism and Separatism in New England, 1740-1800, Strict Congregationalists and Separate Baptists in the Great Awakening (New Haven: Yale University Press, 1962), p. 200f.

[26] Friedrich Heer, The Intellectual History of Europe, p. 179.

[27] Cornelius Van Til, A Letter on Common Grace (Philadelphia: Presbyterian and Reformed Publishing Company, 1955), p. 40f.