Институти на библейския закон
Съдържание
Предисловие
Въведение
Глава 1
Глава 2
Глава 3
Глава 4
Глава 5
Глава 6
Глава 7
Глава 8
Глава 9
Глава 10
Глава 11
Глава 12
Глава 13
Глава 14
Глава 15
Приложения

   

Институти на библейския закон
  Home     Раусас Джон Ръшдуни  

 

ІII

ТРЕТАТА ЗАПОВЕД

1. Негативизмът на Закона

Третата заповед заявява, „Не изговаряй напразно Името на Господа твоя Бог; защото Господ няма да счита безгрешен онзи, който изговаря напразно Името Му” (Изх. 20:7; Вт. 5:11).

Преди да започнем анализ на тази заповед, важно е да насочим вниманието към една характеристика на закона, която го прави особено противен на съвременния ум: неговия негативизъм. Осем от Десетте заповеди са заявени в негативна форма. Другите две, „Помни съботата за да я освещаваш” и „Почитай баща си и майка си,” са подкрепени от множество производни закони, които всички са негативни по характер. Заповедта за съботата е негативна: „да не вършиш никаква работа” (Изх. 20:10; Вт. 5:14), така че, в тяхната пълна форма, девет от Десетте заповеди са негативни.

За съвременния ум законите на отричане изглеждат потиснически и тиранични, и копнежът е за позитивни служители на закона да заменят полицията. Така водачът на Черните пантери и кандидат за президент на Партията за мир и свобода, Елдридж Клийвър, заяви през 1968, че „ако бъде избран, ще премахне програмата за бедни, и ще замени полицията със ‘служители за обществена безопасност.’”[1] Служителите за обществена безопасност са произвели царство на терора по време на Френската революция, и не без причина, тъй като позитивният закон може да доведе само до тирания и тоталитаризъм.

Най-доброто изявление на позитивния възглед за закона е римския правен принцип: благополучието на народа е най-висшият закон. Този принцип е навлязъл така дълбоко в правните системи по света, че оспорването му означава предизвикателство против основополагаща презумпция за държавата. Римският принцип е основополагащ за американското развитие, като съдилищата тълкуват клаузата в Конституцията на САЩ за „общото благосъстояние” на основа коренно чужда на първоначалното намерение през 1787.

Негативното схващане за закона дава двойна полза: първо, то е практично, тъй като негативното схващане на закона се справя реалистично с конкретно зло. То заявява, „Не кради,” или „Не лъжесвидетелствай.” Така негативното изявление се справя с конкретно зло пряко и ясно: забранява го, прави го незаконно. Така законът има скромна функция; законът е ограничен, и следователно държавата е ограничена. Държавата, като налагаща закона институция, е ограничена до справяне със злото, не до контролиране на всички хора.

Второ, и пряко свързано с тази точка, негативното схващане на закона осигурява свобода: освен в забранените области, целият живот на човека е отвъд обсега на закона, и законът по неизбежност е безразличен към него. Ако заповедта казва, „Не кради,” това означава, че законът може да управлява само кражбата: той не може да управлява или контролира честно придобитата собственост. Когато законът забранява богохулството и лъжесвидетелството, той гарантира, че всички други форми на говорене имат свобода. Негативността на закона е запазването на позитивния живот и на човешката свобода.

Но, ако законът е позитивен в своята функция, и ако благополучието на народа е най-висшият закон, тогава държавата има пълната власт да наложи насила тоталното благополучие на народа. Незабавното следствие е двойно наказание върху народа. Първо, налага се всезнаеща държава, и следствието е тоталитарна държава. Всичко става част от обхвата на властта на държавата, тъй като всичко потенциално може да допринесе за благополучието или погибелта на народа. Тъй като законът е неограничен, държавата е неограничена. Работа на държавата става не да контролира злото, а да контролира всички хора. В основата на всеки тоталитарен режим е позитивният възглед за функцията на закона.

Това означава, второ, че за човека не може да съществува никаква област на свобода; никаква област на безразлични неща, на действия, грижи или мисли, които държавата не може да управлява в името на общественото благополучие. Да отдадем на държавата способността да служи на общото благосъстояние означава да приемем всезнаеща държава, а да приемем всезнаеща държава означава да приемем незнаещ народ. Тогава държавата става бавачка за граждани, чийто основен характер е детински и незрял. Така теорията, че законът трябва да има позитивна функция, приема за даденост, че хората по същество са инфантилни.

Тук някой може да отбележи, че със своите учения за грехопадението и пълната извратеност библейската вяра се придържа към подобен възглед за човека. Нищо не може да е по-далеч от истината. Като налага дълги епохи на развитие за човека, еволюционната вяра вярва от една страна, че човешкото битие все още е управлявано от древни, първобитни нагони и инстинкти, а от друга, че човекът днес е все още дете по отношение на бъдещия еволюционен растеж.

Обратно, библейската вяра вярва в първоначалното създаване на човека като зрял и добър. Човешкият проблем не е първобитно естество, не детинщина, а безотговорност, бунт против зрялостта и отговорността. Човекът е бунтовник, и неговата обхода не е детинство, а грях, не невежество, а съзнателна глупост.

По същество глупакът не може да бъде закрилян, защото проблемът на глупака не са другите хора, а самият той. Книгата Притчи обръща значително внимание на глупака. Както Киднър обобщава поучението на книгата Притчи, тя заявява относно глупака, че

Коренът на неговия проблем е духовен, не умствен. Той харесва своята глупост, и се връща към нея „като куче към бълвоча си” (26:11); той няма почит към истината, предпочитайки удобни илюзии (виж 14:8, и бележката). В основата си онова, което той отхвърля, е страхът от Господа (1:29: именно това го прави глупак, и това прави неговото самодоволство трагично; защото „безумните ще бъдат погубени от своето си безгрижие” (1:32).

В обществото глупакът е, с една дума, заплаха. В най-добрия случай той прахосва времето си: „Няма да намериш смислена дума в него” (14:7, Moffatt); а може да бъде и по-сериозна неприятност. Ако има идея в ума си, нищо няма да го спре: „По-добре да срещне някого мечка лишена от малките си, отколкото безумен човек в буйството му” (17:12) – независимо дали това буйство е някаква лоша шега (10:23), или някаква свада, която трябва да започне (18:6) и да бяга към смърт (29:11). Отбягвай го, защото „другарят на безумните ще пострада зле” (13:20), и ако искаш да го отпратиш, не го отпращай с послание (26:6).[2]

Могат да се цитират многобройни примери колко склонен е глупакът към глупост: избави го от едно бедствие, и той изпада в друго. Болният, най-после убеден да изостави един шарлатанин, който го лекува, отива веднага при по-лош от него. И това не трябва да изненадва никого; глупакът е по природа склонен към глупост.

За да изследваме област, където законът е действал позитивно, според вярването на много хора със забележителен успех, нека да разгледаме състоянието на медицината. Държавният контрол върху медицинската професия е бил като цяло насърчаван и движен от фондациите на Рокфелер. Медицинските училища са доведени под държавен контрол, както и медицинската професия. Нелицензираните медицински практики са обявени извън закона, и ни се казва, че резултатът е забележителен напредък.

Но дали напредъкът се дължи на държавния контрол или на работата на медицинската професия? Самата професия не е ли била отговорна за своя собствен напредък? И очевидно, днес има също толкова шарлатани, колкото и преди, и вероятно повече. Федералното правителство изчислява, че през 1966 повече от два милиарда долара са били изразходвани върху това, което някои авторитети биха нарекли медицинско шарлатанство, макар че това понятие, показателно, обхваща всичко от измама до неофициални или нелицензирани практики.[3] Нещо повече, сега опасността е, че всеки медицински изследовател, чиято работа не успее да получи лиценз, не само бива определен като шарлатанин, но може и да се окаже в сериозен юридически проблем. Нещо повече, стандартната, приета медицинска професия, заедно с производителите на лекарства, е под много сериозна атака от Конгреса за сериозни незаконни действия. Има сериозни последствия от различни „чудодейни лекарства” използвани експериментално и пуснати на пазара без достатъчно тестване.[4] Медицинските списания също говорят за сериозно свръхдозиране в болниците.[5]

Дори да приемем отговорността на лекарите в неразумното писане на рецепти, остава фактът, че много пациенти, осъзнаващи добре опасностите от новите лекарства (а и от старите), искат да бъдат свръхдозирани. И като се имат предвид всички възможни правни гаранции, как може да се очаква съвършенство, било от лекарите или от пациентите? Някои лекари и някои пациенти винаги ще бъдат глупаци.

Но реалният проблем лежи по-дълбоко. Държавният контрол върху медицината нараства, но и в същото време обвиненията в медицински незаконни практики се увеличават, и лекарите днес са в постоянна опасност от съдебни дела. Американските медицински и хирургически умения са по-добри от всякога, и съдебните дела са повече от всякога. Това сочи към любопитен факт: държавата е отнела от медицинската професия основната надзорническа власт, но държавата, вместо да поеме и отговорността, всъщност увеличава правната уязвимост на лекарите. Някоя федерална агенция лицензира лекарството, но лекарят понася наказанието, ако има лоши последствия.

Когато държавният закон поеме позитивна функция в защита на здравето и общото благосъстояние на народа, той не поема и отговорността за това. Народът е освободен от отговорност, но медицинската професия (или бизнесът, притежателите на собственост, и други) поема неограничена отговорност. Стъпките към неограничена отговорност са постепенни, но са неизбежни в една социална икономика.

Историците често хвалят медицинската практика на езическата древност, и обикновено й приписват далеч повече заслуги отколкото тя действително е имала. В същото време обвиняват християнството за извращаване и спиране на напредъка в медицината. Но по собственото признание на езичниците в древността, упадъкът на древната медицина е започнал през трети век пр. Хр.[6] Ентралго посочва, че всъщност християнството освобождава медицината от нейните безплодни презумпции.[7]

Но в древен Египет, Вавилон и на други места лекарят е бил под неограничена отговорност. Ако пациентът умре, и лекарят умира. Макар вината да не е негова, лекарят е бил неограничено отговорен. Но дори когато вината е на лекаря, кое прави лекарят неограничено отговорен? В края на краищата пациентът е дошъл доброволно, и лекарят не е бог. Или трябва да бъде? Европейското езическо наследство, както и други езически практики, свързват медицината с боговете. От лекаря са се изисквали аскетични практики, така лекарят постепенно да се превърне в монах. Това езическо влияние, съчетано с неоплатонизма в ранните векове на християнската епоха, води до разбирането за аскета като лекар. Пикман отбелязва относно Галия,

Очевидно всеобщата привлекателност на аскетизма в онези дни се дължи по-малко на психологическото въздействие върху самия аскет, отколкото на неговото физическо въздействие върху онези, на които служи. Аскетизмът е бил предпочитаното оръжие на филантропите. Ето защо скоро след това лекарите, които не стават монаси, изгубват практиката си.[8]

Едва след това постепенно, с християнизирането на Запада, това езическо схващане за медицината е изоставено, и с него и схващането за отговорността, която изисква от лекаря или да бъде бог, или да пострада.

Държавният контрол върху медицинската професия постепенно възстановява старото схващане за отговорността, и лекарите се оказват особено уязвими към съдебно преследване. Станало е опасно за лекар да окаже спешна медицинска помощ на участници в автомобилно произшествие поради уязвимостта към съдебна отговорност. Ако настоящата тенденция продължи, може да не са далеч дните, когато лекарите ще бъдат съдени за убийство, ако пациентът умре. В последните дни на Сталин в Съветския съюз е имало такива намеци.

Ако законът приеме позитивна функция, то е защото се вярва, че хората са негативен фактор, тоест некомпетентни и инфантилни. Тогава, в такова положение, отговорните хора биват наказвани с неограничена отговорност. Ако престъпник, който поради своя престъпен характер е некомпетентен, влезе в дома на някой, законът защитава правата му, но отговорният и спазващ закона гражданин може да се изправи пред обвинение в убийство, ако убие нашественика когато животът му не е очевидно застрашен, и не е опитан всеки друг начин за бягство. Хулиганинът може да нахлуе в чуждата собственост, като се покатери по оградата или разбие вратата, но ако си счупи крака в непокрита дупка или ров, собственикът на дома е отговорен да плаща обезщетение.

Когато законът изгуби своя негативен характер, когато законът приеме позитивна функция, той защинава престъпниците и глупците, и наказва отговорните хора.

Отговорността и вината са неизбежни факти: ако бъдат отречени в една област, те не биват отменени, а просто прехвърлени в друга област. Ако алкохолиците и престъпниците не са отговорни хора, а просто болни, тогава някой друг трябва да е виновен, че ги е направил болни. Така д-р Ричард Корн, преподавател в училището по криминология в Калифорнийския университет в Бъркли, казва, че проститутките не трябва да бъдат арестувани и затваряни, защото са „отчуждени бедни деца, които търсят по-добър начин на живот.”[9] Ако тези проститутки са просто „отчуждени бедни деца, които търсят по-добър начин на живот,” тогава някой друг е виновен за тяхното тежко състояние, а не те самите, защото техните намерения са добри. Доста хора са готови да назоват виновната страна: обществото. Но проститутките, техните сводници и целият престъпен свят са част от нашето общество в общия смисъл, и е очевидно, че те не са обвинявани. Също е очевидно, че под „виновно общество” се имат предвид отговорните и успешни хора. При комунизма това означава неограничената отговорност на християните и капиталистите като виновни за всички обществени злини. Като неограничено отговорни, те трябва да бъдат ликвидирани.

Отговорността и виновността не могат да бъдат избегнати: Ако се отрече библейското учение за отговорността, на негово място идва езическо учение. И ако библейският негативизъм на закона бъде заменен със закон с позитивна функция, това е революция против християнството и свободата. Негативното схващане за закона е пазител не само на свободата, но и на самия живот.

2. Ругаене и революция

В миналото третата заповед е имала централно място в църквата и в обществото; днес нейната значимост силно е намаляла за съвременния човек. Дори в такъв труд като Digest of the Divine Law на Ранд тази заповед не се споменава освен в списък на всичките десет заповеди, и един кратък цитат по-долу.[10] От друга страна, както свидетелства трудът на един антрополог, Ашли Монтагю, защитниците на ругаенето са все по-открити в негова подкрепа:

Ругаенето има ясно очертано обществено, както и лично предназначение. Обществено предназначение? Но нали ругаенето винаги е било обществено осъждано и забранявано? Било е. И именно в това е въпросът. Тъй като ранните форми на ругаене често са били от естество смятано за подривно спрямо обществените и религиозните институции, както когато са били призовавани имената на боговете в кълнене, тяхната употреба по такъв начин е била строго забранена.[11]

Тук е засегната важна точка: ругаенето е свързано по някакъв начин с подриване. Ще се върнем към това по-късно.

Ругаенето не е „повсеместно явление.” То не се среща сред американските индианци, японците, малайците и повечето полинезийци. Примерите, които Монтагю дава за неговото съществуване сред други хора, като австралийските аборигени, представляват не теистично ругаене, а ругаене като порнографски думи, и между двете има значителна разлика.[12]

Монтагю има интересна класификация на различните форми на „ругаене”:

Кълнене (swearing) е действието на словесно изразяване на чувството на агресивност, което следва от разочарование, в думи притежаващи силно емоционално значение.

Проклинане (cursing), често използващо се като синоним за кълнене, е форма на ругаене отличаваща се с факта, че призовава някакво зло върху целта на кълнене.

Профанство (profanity), често използвано като синоним за кълнене и проклинане, е форма на ругаене, в която се произнасят названия или качества на образи или предмети на религиозно поклонение. . . .

Неприлично говорене (obscenity), форма на ругаене, която използва неприлични думи и изрази.

Вулгарност (vulgarity), форма на ругаене, която използва груби думи, като гаден.

Евфемистично ругаене (euphemistic swearing), форма на ругаене, в която оригиналните силни изрази са заменени с меки, неясни или променени изрази.[13]

Разбира се, тази класификация е небиблейска в своята насоченост. Първо, има забрана единствено върху лъжливо кълнене и лъжливо проклинане. Използването на Господното име напразно, или „профански” (Berkeley Version) е това, което е забранено. Очевидно не всяко кълнене или проклинане е забранено. Второ, от библейска гледна точка всяко лъжливо кълнене или проклинане е профанство, и следователно профанството не е отделна категория. Думата профан идва от латинските думи pro, пред, и fanum, храм, т.е. пред или звън храма; така профанството е всяко говорене, действие и живот, които са извън Бога. Така профанството включва скверно говорене, лъжливо кълнене и проклинане, а също и любезно и учтиво говорене, които са извън Бога и не признават Неговата върховна власт. Трето, само един вид заслужено проклинане не може да бъде позволено. В проклинането човек призовава Божието осъждение върху злосторник. Но колкото и да са зли нечии родители, и колкото и да заслужават осъждение, никой човек не може да проклина баща си и майка си. Всъщност, „който кълне баща си и майка си, непременно да се умъртви” (Изх. 21:17). Почитта към родителите е толкова основна за праведното общество, че дори в най-крайните случаи синът или дъщерята не могат да проклинат своите родители. Децата трябва да се покоряват на своите родители. От възрастните просто се изисква да ги почитат; могат, и понякога трябва да не се съгласяват с тях, но да ги проклинат е нарушение на основен принцип на реда и властта.

Четвърто, богохулството е повече от просто празна употреба на Божието име. То е клеветнически, нечестив и бунтовен език насочен против Бога (Пс. 74:10-18; Ис. 52:5; Откр. 16:9, 11, 21). То се наказваше със смърт (Лев. 24:16). Навутей беше лъжливо обвинен в богохулство (3 Царе 21:10-13), както и Стефан (Деян. 6:11) и Исус Христос (Мат. 9:3; 26:65; Йоан 10:36). „Хулата против Святия Дух се състоеше в приписването на чудесата на Христос, извършени чрез Святия Дух, на сатанинска власт (Мат. 12:22-32; Марк 3:22-30).”[14]

Монтагю посочва, че според закона, „В Англия и във всеки щат на Съединените Щати все още е престъпление да се ругае.”[15] Такива закони рядко се прилагат днес. В последните години жените, които едно време обикновено не са били свързвани с ругаенето, стават все по-пристрастени към него. Пред Втората световна война в един завод за самолети, където са били наети много жени, е имало предупреждение, „Не ругай. Наоколо може да има мъже.”[16] От друга страна, посочва Монтагю, докато в бедняшките квартали на английските градове могат да се чуят грубо профанство и сквернословия и сред жените, те „рядко, ако въобще някога, се срещат в цивилизованото английско село, в което табутата върху всякакъв ‘лош език’ все остават викториански в своята строгост.”[17] Интересно е да се отбележи, че в последните години има някаква враждебност към ругаенето в СССР.[18] Ругаенето наистина е свързано с обществена неориентираност и израждане.

Сега, за да анализираме някои основни факти относно ругаенето, трябва да отбележим, първо, че забраненото ругаене е същностно и неизбежно свързано с религията. То е профанство, извън Бога и против Бога. Когато използва Божието име, то представлява незаконна и враждебна употреба на Божието име, или неговата нечестна употреба. Много от първобитното и съвременното ругаене цитирани от Монтагю са неприлично говорене, а не профанство. Първобитното, както и съвременното ругаене използват като предмет сексуални думи и изпражнения.[19] Този факт е от значение. За да оценим неговото значение, нека да прегледаме няколко централни факти. Богоугодното полагане на клетва е тържествено и важно религиозно действие. Човек поставя себе си под Бога и съобразно с Неговата праведност, за да спази своето слово точно както Бог спазва Своето Слово. Праведното заклеване е форма на полагане на клетва. Но неправедното кълнене е съзнателно оскверняване на предназначението на клетвата или оброка; то е подигравателна употреба, презрителна употреба, за да изрази презрение към Бога. Но неправедното кълнене не може да остане просто негативно или враждебно: то отрича Бога като върховна власт, но трябва да постави друга върховна власт на Негово място. Богоугодните клетви търсят своето потвърждение и сила от горе; нечестивото кълнене търси своята сила долу. Неговият възглед за „долу” е манихейски по самата си същност: материалното. Затова нечестивото кълнене намира своята сила, своето „долу,” в секса и в изпражненията. Връзката е от значение. Дори да се противят на „пуританщината” на библейския морал, нечестивите разкриват, че за тях сексът и изпражненията са свързани като сили на „подземния свят” на несъзнателното, първобитното и гибелното.

Така посоката на профанството е все повече надолу. През втората половина на 20 век нова профанска дума придобива популярност, очевидно „изобретение на американските негри,” чието пряко значение е кръвосмешение с майка. Понятието всъщност придобива и известен „почетен” смисъл.[20] От тогава стават все по-широко разпространени и други ругатни с хомосексуално значение. Увеличават се и ругатните с други извращения. Накратко, посоката на профанството е все по-надолу. Когато религията на триединния Бог бъде отречена, религията на революцията, култът към хаоса, тържествува. Вярва се, че жизнеността, властта и силата идват от долу; профанското говорене се опитва да бъде изпълнено със сила, а силата е това, което е долу.

Второ, както вече е очевидно, в профанството има религиозна градация: то се развива от незачитане на Бога към призоваване на изпражнения и секс, и след това извратени форми на секс. Тази религиозна градация е и словесна, и обществена. Профанизираното общество призовава не Бога, а света на забраненото, неприличното и извратеното. Това, което то призовава в думи, призовава и на действие. Низходящото движение на обществото е търсене на обновена енергия, стимула на нова сила и жизненост, и постоянно търсене на нови профанизми. Бели мъже ходят при цветнокожи проститутки за „нов късмет,” т.е. да обновят своята жизненост и сила за да преуспяват известно време. Като „слизат долу,” те се презареждат за да се „качат нагоре.” Словесното профанство е устен свидетел на общественото профанство. Когато словесното профанство копае все по-дълбоко, така прави и обществото в своите действия.

Следователно, това означава, трето, че профанството е барометър. То показва революция, която е в процес на извършване. То е показател за обществено разпадане и израждане. Революционните епохи осъзнават много добре психологическото значение на профанството; профанството бива прогласявано в евангелска ревност. Не трябва да изненадва никого, че в началото на 60-те речник на жаргонни и нецензурни думи се препоръчваше като безценен справочник за библиотеките в средните училища.[21] За профанизирания свят истинското образование включва интегриране надолу в пустотата, според уместния израз на Корнилиъс Ван Тил. Познанието за Бога е забранено в училищата, но познанието на профанството е насърчено. Революцията бива приветствана и насърчавана в общество, което търси интегриране надолу, и профанството е показател, барометър на това революционно интегриране надолу.

Четвърто, сега можем да разберем защо, по думите на Монтагю, „ранните форми на ругаене често са били от естество смятано за подривно спрямо обществените и религиозните институции.”[22] Те все още са. Всяко ругаене е религиозно, и лъжливото кълнене представлява нагон към подриване на обществото. По-горе видяхме, че някои общества, като аборигените в Австралия, нямат теистично кълнене, а тяхното ругаене е просто скверен език, екскрементален и сексуален по съдържание. В такова общество такова ругаене не е подривно, тъй като обществото по цялото си естество вече е регресивно и е на най-ниско ниво. Но когато такова ругаене възприеме големи размери и съставлява литературен и художествен реализъм в Западното общество, то е подривно и е религиозно. Интересното изследване на Монтагю също е религиозен труд; той открива здравословност в такова профанство, и ние трябва да помним, че здраве и спасение (от латински salus, salve, здраве) са една и съща дума. Високото качество и академичността на неговото изследване служат само за да подкрепят неговата религиозна цел: ругаенето е здравословно обществено изразяване. Но когато се стигне до познание на неговите мотиви в желанието на тази здравословност, или защо е здравословно, той мълчи.

Сър Джон Харингтън дава интересна идея в своето стихотворение „Против ругаенето,” в неговите Епиграми, издадени в Лондон „около три години след смъртта му.” Монтагю цитира това стихотворение за документиране на развитието на клетвите:

In elder times an ancient custom was,
To sweare in weighty matters by the Masse.
But when the Masse went downe (as old men note)
They sware by the crosse of this same grote.
And when the Crosse was likewise held in scorne,
Then by their faith, the common oath was sworne.
Last, having swore away all faith and trothe,
Only God damn them is their common oath.
Thus custome kept decorum by gradation,
That losing Masse, Crosse, Faith, they find damnation.

В стари времена древният обичай е бил,
За важните неща да се кълнат в литургията.
Но когато литургията отпаднала (както казват старците)
В същия смисъл се заклевали в кръста.
И когато и Кръстът бил подложен на насмешка,
Във вярата е била казвана обичайната клетва.
Накрая, проклели всяка вяра и вярност,
Само „Бог да ги прокълне” е тяхното кълнене.
Така обичаят постепенно запазва благоприличие,
Изгубили Литургията, Кръста, Вярата, да намерят проклятие.[23]

Харингтън отбелязва религиозната градация. От тогава досега сме свидетели на голямата промяна.

Заповедта заявява: Да не използваш напразно името на Господа твоя Бог. Позитивно това означава: Да използваш името на Господа твоя Бог в праведност и истина. Негативно то също означава: Да не използваш имената на други богове или сили. Във всеки от случаите следствията достигат много далеч.

3. Клетва и общество

Третата и деветата заповеди са тясно свързани. Третата заявява, „Не изговаряй напразно Името на Господа твоя Бог; защото Господ няма да счита безгрешен онзи, който изговаря напразно Името Му” (Изх. 20:7). Деветата заявява, „Да не свидетелстваш лъжливо против ближния си” (Изх. 20:16). И двете заповеди се занимават с говорене: едната по отношение на Бога, другата по отношение на човека. Нещо повече, Инграм е прав да виждам правните последствия от двете. Конкретно третата нормално се смята, както Инграм заявява, „за вид благоприлично възражение на груб или вулгарен език,” докато всъщност тя е „забрана против лъжесвидетелство, ерес и лъжи.”[24] Вече видяхме връзката на кълненето със сквернословието. Законът се занимава с това, и с още неща. Но същността на третата заповед е в нейното естество като основа на правната система. Да цитираме отново Инграм, „основата за всяка съдебна процедура в така наречените граждански спорове очевидно е в Третата заповед, и определено пренася своята важност и в областта на наказателното право.”[25] Клетвата за встъпване в длъжност, надеждността на свидетелите, стабилността на обществото на основата на всеобщо зачитане на истината, верността на свещениците към тяхната клетва, или на съпругите и съпрузите към техните брачни клетви, и много повече от това, всичко зависи от святостта на клетвата или оброка. Където няма зачитане на истината, когато хората могат да полагат клетви и оброци без никакво намерение да спазват техните условия, следват обществена анархия и разлагане. Когато няма страх от Бога, изчезва святостта на клетвите и оброците, и хората преместват основите на обществото от истината към лъжа. От значение е, че днес почти не се чува за съдебни дела за лъжесвидетелство, макар лъжесвидетелството да е всекидневно събитие в съдилищата. На, както Инграм посочва, в третата заповед Божият закон изяснява, „че каквото и да прави човекът в това отношение, Бог няма да счита за невинен онзи, който използва напразно името Му.”[26]

В ранните години президентската клетва за встъпване в длъжност, и всяка друга длъжностна клетва в Съединените Щати, са били признавани именно като намиращи се под третата заповед, и всъщност приемащи като основа третата заповед. Като полага клетвата, човекът обещава да спазва своето слово и своите задължения точно както Бог е верен на Своето Слово. Чрез своята клетва на встъпване в длъжност държавният служител призовава божественото осъждение и проклятието на закона върху себе си, ако не спази своите задължения. Макар че дори с това не са липсвали корумпирани длъжностни лица, ясно е също, че е имало висока степен на реална политическа отговорност. Праведните хора са сериозни, когато полагат клетви. Джордж Вашингтон, чиято вяра в задължителния десятък вече отбелязахме, е приемал много сериозно значението на клетвата. В своето прощално обръщение той изразява своето разочарование от скептицизма, агностицизма, деизма и атеизма проникващи от Франция и Френската революция. Според него неверието нанася големи вреди. Освен всичко друго, като унищожава вярата, която е в основата на клетвите, неверието подрива сигурността на обществото. Той заявява:

Религията и моралът са задължителна опора за всички нрави и навици, които водят до политическо благополучие. Напразно си приписва славата на патриот онзи човек, който се старае да подрони тези велики стълбове на човешкото щастие, тези най-здрави подпорки на дълга на хората и гражданите. Политикът, заедно с праведния човек, трябва да ги зачита и подкрепя. Един цял том не би стигнал да се проследят всичките им връзки с личното и общественото щастие. Нека просто да попитаме, Къде остава сигурността на собствеността, на доброто име, на живота, ако чувството на религиозен дълг напусне клетвите, които са инструменти на разследванията в съдилищата? И нека с предпазливост да приемаме твърдението, че моралът може да се поддържа без религия. Каквото и да можем да припишем на влиянието на изтънченото образование върху умове с особено устройство, и разумът, и опитът ни забраняват да очакваме, че националният морал може да оцелее без да има религиозни принципи.

Следователно да се презира, злоупотребява или профанизира клетвата е престъпление, което отрича валидността на всякакво право и ред, на всички съдилища и длъжности, и е действие на анархия и революция. На основата на това можем да разберем по-добре Левит 24:10-16, случаят с богохулството и изпълненото смъртно наказание. Престъпникът в този случай е наполовина от Дановото племе и наполовина египтянин. Еврейският текст приема за даденост познание, което отдавна е забравено. Древната халдейска версия перифразира по следния начин:

И докато израилтяните живееха в пустинята, той искаше да постави шатъра си след племето на синовете на Дан; но те не му позволиха, защото според наредбата в Израил, всеки човек според рода си живееше със семейството си до знамето на бащиния си дом. И се сбиха в лагера. При което синът на израилтянката и израилтянинът, който е от Дановото племе, влязоха в съдебния дом.[27]

Присъдата беше против наполовина даниеца, наполовина египтянин, и неговата реакция беше, че той „похули Господното име и прокле” (Лев. 24:11). Той отрече цялото устройство на израилското общество и закон, самия принцип на реда. В резултат беше наложена смъртна присъда за богохулство. Неговото престъпление всъщност беше, че той обяви цялостна революция, абсолютно отделяне от всяко общество, което отказва да изпълни неговите желания. Никое общество, което позволява такава подривна дейност, не може да просъществува. Божият закон в този случай е от особено значение: „Който прокълне своя Бог ще носи греха си. Който похули Господното име непременно да се умъртви” (Лев. 24:15, 16). Всеки езичник, който презира или нарушава клетвата на своята си религия, е под законите на своята религия, според каквито наказания нейният закон налага за такова богохулство, или кълнене, защото да презре клетвата на своята вяра означава да прокълне своя Бог. Гинсбърг умело обобщава закона:

Ако такъв езичник прокълне своя си бог, в когото все още изповядва, че вярва, той ще носи греха си; трябва да понесе наказанието за своя грях от ръцете на своите другари по вяра, чиито чувства е оскърбил. Израилтяните не трябва да се намесват да го спасяват от последствията от неговата вина; защото на езичник, който хули бога, в когото вярва, не може да се вярва и в други неща, и дава лош пример на другите, които могат да се подведат да подражават на неговото поведение.[28]

Има един момент от много голямо значение в тези закони, който изисква особено внимание. Първо, трябва да отбележим, че съвременният ум вижда „добро” във всички религии, предполагаемо, докато на практика ги отрича в полза на автономния човешки ум. За да отрече християнството и неговата изключителна истина, съвременният ум твърди, че намира истина във всички религии. Но Библията не съдържа такава търпимост към лъжата. Псалмистът обобщава този въпрос: „Защото всичките богове на племената са нищожества; А Иеова е направил небесата” (Пс. 96:5). Без всякакво уточнение всички други религии са осъдени от Библията. Съвременният ум, макар да е напълно религиозен, не е институционално религиозен, и затова може да предложи презрителна търпимост към всички религии. Но съвременният ум е политически религиозен; тоест той гледа на политическия ред като на своя върховен и религиозен ред, и това ни води до второ наблюдение, а именно, че политическата нетолерантност е основна за съвременния ум и тя отрича валидността на всеки друг ред освен неговата държава на мечтите, и на всеки закон и ред чужди на неговите собствени прищевки и воля, тъй като смята всички тези устройства за страшни лъжи. Библията, от друга страна, дава ограничена търпимост на другите обществени устройства. Единственият истински ред е основан върху библейския закон. Всеки закон е религиозен по естество, и всеки небиблейски законов ред представлява антихристиянска религия. Но ключът към поправяне на положението не е революция, нито каквато и да е съпротива, която действа да подрони закона и реда. Новият Завет изобилства с предупреждения против непокорство и с призиви за мир. Ключът е в новорождението, разпространяването на Благовестието и обръщането на хора и народи към Божието законово слово. Между другото съществуващият законов ред трябва да бъде зачитан, и съседните законови устройства трябва да бъдат зачитани, доколкото е възможно това без нарушаване на собствената вяра. Езическият законов ред представлява вярата и религията на народа; той е по-добър от анархия, и осигурява дадената от Бога рамка на съществуване, в която може да се разпространява Божието дело. Съвременният възглед води до революционна нетолерантност: или в мечтата за единен световен ред, или във „вечна война за вечен мир.”

Толкова насериозно е била вземана злоупотребата с клетвата, че човек, който е свидетел на такава клетва, или е положил клетва за извършване на зло, без да е предприел никакво действие, е трябвало да принесе умилостивителна жертва за грях (Лев. 5:1-7).

Притчи 29:24, в превода Berkeley Version казва, „Който е съдружник с крадец мрази своята си душа; той слуша проклятието (т.е. произнесено върху крадеца), но не казва нищо.” Делицш коментира:

Според Лев. 5:1 клетвата е на съдията, който заклева съдружника на крадеца в Божието име да каже истината; но той я прикрива и обременява душата си с престъпление заслужаващо смърт, защото от прикривател на престъпление става също и клетвопрестъпник.[29]

По-сериозна от действието на кражба, или дори на убийство, е лъжливата клетва. Кражбата ограбва един човек, убийството отнема живота на един човек, или вероятно на група хора, но лъжливата клетва е посегателство върху живота на цялото общество. Фактът, че нейната значимост се подценява, е сигурен барометър за обществено разложение. Праведната омраза към лъжливото заклеване е ясно отразена в Псалм 109:17-19. В Матей 5:33-37 Христос забранява лекомислената употреба на клетвата, и Неговите думи частично се позовават на Числа 30:7. Лъжливата клетва вече е била забранена в закона; Христос дава ясно да се разбере, че клетвата или оброкът не трябва да се използват за лични цели освен в такива сериозни случаи, които са позволени от намерението на закона. Но евтиното прибягване до клетви за подкрепа на някакво твърдение, колкото и да е вярно твърдението, е забранено.

Думите на праведния са „да, да” и „не, не”; това е честно и прямо (Мат. 5:37). Праведният се заклева или свидетелства честно в своя вреда, и не променя своето свидетелство в полза на своите си интереси (Пс. 15:7). Бивайки под Бога, в известен смисъл словото на праведния винаги е под клетва. Както Инграм отбелязва, „От значение е, че в някои европейски християнски системи съзнателното нарушаване на клетва на обещание се смята за клетвопрестъпничество.”[30]

Инграм много правилно набляга на връзката на ереста с тази заповед. Църковни членове и служители, които отричат своите оброци на кръщение и на ръкополагане за да твърдят ерес, престъпват своите клетви. Нещо повече, еретикът, „в целия ужас на бушуващата гордост . . . заявява, ‘За мен е правилно да греша.’”[31]

В много страни и в някои американски щати днес Божието име е премахнато от длъжностните клетви и от заклеването на свидетели. Това означава, че когато човек се заклева за встъпване в длъжност, той не се задължава пред Бога да изпълни конституционните изисквания на длъжността или на закона; човекът тържествено се заклева в себе си; ако за него е приятно да промени закона, ако смята своите собствени идеи за превъзхождащи, тогава може да заобиколи закона. Големите промени в американското държавно устройство са станали в период от време, когато не са направени никакви основни промени в Конституцията на САЩ. Причината е, че сега буквата и духът на закона имат твърде малко значение в сравнение с политическата воля на хора и партии.

Ако свидетелят е задължен да се закълне да каже цялата истина и само истината без никакво споменаване на Бога, тогава истината може да бъде и обикновено се дефинира сама по себе си. Клетвата в Божието име е „правното признаване на Бога”[32] като източник на всичко и единствена истинска основа на всяко съществуване. Тя поставя държавата под Бога и под Неговия закон. Премахването на Бога от клетвите и лекомислената и нечестна употреба на клетвите е декларация за независимост от Него, и е война против Бога в името на новите богове, отстъпническия човек и неговата тоталитарна държава.

Съвременната американска клетва, която пропуска всяко споменаване на Бога, е положена в контекста на прагматична философия, вяра преподавана в училищата и поддържана от щатските и федералното правителства. Според прагматизма истина е това, което работи. Следствието може да бъде само революционна анархия. То означава не само война против Бога, но и война на всеки човек против ближния му.

4. Заклеване и поклонение

В един много проницателен анализ на третата заповед Калвин привлича вниманието към връзката между заклеването и поклонението. Той отбелязва, че

Скоро ще видим, че да се кълнем в Божието име е вид религиозно поклонение или част от религиозното поклонение, и това се изявява също от думите на Исая (45:23), защото когато предсказва, че всички народи ще се посветят на чистата вяра, той говори така, „В Себе си Се заклех, казва Господ, че пред Мене ще се преклони всяко коляно, всеки език ще се закълне в Мене.”[33]

Пълният текст на цитирания стих в Исая 45:23 е: „В Себе си Се заклех, (праведна дума излезе из устата Ми, и няма да се върне), че пред Мене ще се преклони всяко коляно, всеки език ще се закълне в Мене.” Бог заявява, че историята ще кулминира в световно поклонение към Него, и богоугодната клетва като основа на всяко общество. Коментарът на Алигзандър ясно излага смисъла:

Преклоняването и заклеването в последната клауза са действия на почит, вярност и преданост, които обикновено вървят заедно (3 Царе 19:18), и включват тържествено признание на върховната власт на онзи, на когото се отдават. . . . Павел прилага този текст два пъти за Христос (Рим. 14:11; Фил. 2:10), като доказателство за Неговата царска и съдебна власт. Той не предсказва задължително, че всички ще се обърнат към Него, тъй като думите са такива, че включват и доброволно, и принудително подчинение, и по един от тези два начина всички без изключение ще Го признаят за свой законен владетел.[34]

Тълкуванието на Алигзандър възстановява основния възглед на закона: Бог е абсолютният върховен господар и цар над всичко, единственият създател, опора и спасител на човека. Поклонението към Него наистина изисква пълно покорство към Него не само по отношение на спасението, но също по отношение на всички други неща. Единствен Бог е господар на църквата, държавата, училището, дома и всяка област и част от цялото създание. Така, както Калвин отбелязва, да се кълнем в Божието име наистина е „вид религиозно поклонение или част от религиозното поклонение.”

Коментирайки по-нататък върху значението на употребяването на Господното име напразно, Калвин отбелязва:

Глупаво и детинско е да ограничаваме това до името Йеова, като че ли Божието величие е ограничено до букви или срички; но докато Неговото естество е невидимо, Неговото име е поставено пред нас като образ, като Бог ни изявява Себе Си, и изрично прави Себе Си познат на нас чрез Свои собствени названия, точно както всеки човек има свое си име. На тази основа Христос учи, че Божието име обхваща небето, земята, храма, жертвеника (Мат. 5:34), тъй като Божията слава се вижда във всички тях. Следователно Божието име бива осквернявано всеки път когато се омаловажава Неговата върховна мъдрост, безгранична власт, справедливост, истина, доброта и правда. Ако предпочитаме по-кратко определение, нека да кажем, че Неговото име е това, което Павел нарича . . . „което може да бъде известно” за Него (Рим. 1:19).[35]

Така Господното име се употребява напразно винаги когато човек се отнася лекомислено и профански към факта, че Божията върховна власт е в основата на цялата реалност. Човекът не трябва да приема несериозно Божието върховенство, нито задължението на човека да говори истината по всяко време във всяка нормална област на живота.

Тясната връзка на тази заповед с деветата е очевидна. Калвин отбелязва,

Бог отново осъжда клетвопрестъпничеството в Петата заповед от Втората плоча, а именно, когато то престъпва и нарушава любовта чрез ощетяване на ближните ни. Целта и предметът на тази заповед са различни, а именно, почитта дължима към Бога да остане неопетнена; да говорим за Него само със страхопочитание; че сред нас трябва да се поддържа правилно почитание към Него.[36]

Ако заклеването и поклонението са толкова тясно свързани, и ако лекомислената и лъжлива употреба на Господното „име,” Неговата мъдрост, власт, справедливост, истина, милост и правда съставлява богохулство, тогава трябва да считаме повечето проповядване в наши дни за дълбоко богохулно. Забавно е да виждаме как някои църковници смятат израза, в оригиналния английски, “I don’t care a dam,” в Америка обикновено “not worth a dam,” за сквернословие, а не успяват да видят колко сквернословна е голяма част от тяхното проповядване. Този израз, “I don’t care a dam,” идва от Индия чрез Уелингтънския херцог. Дам е най-малката индийска монета; следователно изразът е свързан с „не струва и су,” т.е. най-малката френска монета, която отдавна не съществува.[37] Следователно, “I don’t care a dam” означава просто „не ме е грижа.”

Трябва ясно да заявим, че повечето проповядване днес не струва и дам, нито су, нито нищо. Повече от това, то е богохулно, тъй като или от една страна отрича вярата, или от друга я свежда до незначителни размери. Голяма част от проповядването може да бъде набожно в намерението и богохулно в изпълнението.

Когато човекът падна в грях, когато върху човечеството беше наложено проклятие, това е защото човекът се поддаде на сатанинското изкушение да бъде свой собствен бог (Бит. 3:5). Човекът отдели себе си от Бога и от Божието име, за да дефинира реалността на основата на човека и в името на човека. Когато хората започнаха отново да призовават Господното име (Бит. 4:26), те гледаха на Бога като господар и създател, а също и като спасител. Употребяваха Господното име не напразно, а в истина; признаваха Бога за свой единствен спасител, законодател и надежда. До степента, до която наистина призоваваха Господното име, до степента, до която довеждаха целия живот под Божието господство, до тази степен те оставаха извън проклятието и под благословение.

Следователно да употребяваме Господното име в истина означава да основем нашия живот и действия, нашите мисли и притежания, и всяка законова област на живота твърдо и пълно върху Бога и Неговото законово Слово.

Да употребяваме Господното име напразно означава да отричаме в действителност единния истинен Бог; изповядването на името Му е празно, когато нашият живот и действия, и често всяка мисъл, притежание и всяка законова област са отчуждени от Бога или са богохулно приписвани на нас самите.

Така, както Йолер отбелязва, „Клетвопрестъпничеството не засяга единствено клетвопрестъпника, а целия народ.”[38] То премества човека и неговото общество от света на благословението в света на проклятието.

Следователно истинското заклеване е истинско поклонение: То приписва на Бога славата, която се дължи на името Му.

Едва когато започнем да разбираме взаимоотношението на клетвата с основите на обществото, с революцията и с религията, можем да започнем да разбираме древното отвращение към богохулството. Ужасът изразен от първосвещеника спрямо думите на Исус, когато обвини Исус в богохулство (Мат. 26:65), може и да е бил лицемерен, но все пак той отразява възмущението, което хората нормално са изпитвали. Преди Втората световна война този ужас е бил все още реалност в Япония; винаги когато се е произнасяло някакво богохулство спрямо шинтоизма, то е представлявало много сериозно гражданско престъпление. Съвсем правилно японците са го осъзнавали като предателство, революция и анархия.

Но тъй като сега е изчезнало усещането за богохулство, и ужасът от него, схващането за предателство сега се променя. Важно е да изследваме идеята за предателството. Ребека Уест дава много добро обобщение на историческото схващане:

Според традицията и логиката, държавата дава закрила на всички хора в своите граници, и в замяна изисква тяхното покорство на нейните закони; и процесът е реципрочен. Когато хората в границите на държавата са покорни на нейните закони, те имат правото да изискват нейната закрила. Максима на закона, цитирана от Коук през шестнадесети век, е, че „закрилата получава вярност, а вярността получава закрила” (protection trahit subjectionem, et subjection protectionem). Тя е формулирана през 1608 по отношение на процеса против Шерле, французин, който е бил дошъл в Англия и се е присъединил към заговор против краля и кралицата, че такъв човек „дължи покорство на краля, тоест докато е под закрилата на краля.”[39]

Но в епоха, в която хората отричат Бога и Неговото върховенство, светът се разкъсва между двама противоположни претенденти за Божията власт: тоталитарната държава от една страна, и тоталитарния анархистичен индивид от друга. Тоталитарната държава не позволява никакво несъгласие, а анархистичният индивид не признава никаква възможна лоялност извън самия себе си. Когато целият свят е черен, не е възможно никакво понятие за черно, тъй като няма разграничение. Когато всичко е черно, няма принцип на дефиниция и описание. Когато целият свят е богохулство, не е възможно никакво определение за богохулство: всичко е едно и също. Когато светът се движи към пълно богохулство, намалява неговата способност да дефинира и разпознава каквото и да е. От това идва и необходимостта и здравословността на осъждението, което като катарзис възстановява на света отправната точка и възможността за дефиниране.

Днес основната предпоставка на закона и обществото е релативизмът. Релативизмът свежда всички неща до един цвят, до едно сиво. В резултат вече няма определение за предателство, или дори за престъпление. Престъпникът е закрилян от закона, защото законът не признава престъпници, тъй като съвременното право отрича тази абсолютност на справедливостта, която определя добро и зло. Което не може да се дефинира, не може да се ограничи или закриля. Дефиницията е ограда и закрила около предмета: тя го отделя от всички други неща и закриля неговата идентичност. Абсолютният закон изложен от абсолютния Бог разделя доброто от злото и закриля доброто. Когато този закон бъде отречен и се установи релативизъм, вече не съществува никакъв валиден принцип на разграничаване и определение. Кое трябва да се закриля от кого, когато целият свят е равен и еднообразен? Когато целият свят е вода, няма брегова линия, която да се защитава. Когато цялата реалност е смърт, няма живот, който да бъде закрилян. Тъй като съдилищата са все по-неспособни да дефинират каквото и да е поради своя релативизъм, те са все по-неспособни да закрилят праведните и спазващите закона в свят, в който не може точно да се дефинира престъпление. За Емил Дъркхайм престъпникът може да е и често е еволюционен първооткривател, чертаещ следващата посока за обществото.[40] На основата на релативистичната социология на Дъркхайм престъпникът може да е по-ценен човек от спазващия закона гражданин, чиито интереси биха били консервативни или реакционни.

Следователно релативистичното общество е наистина „отворено общество,” отворено за всякакво зло и никакво добро. Тъй като по определение релативистичното общество е отвъд доброто и злото, то не може да предложи на своите граждани никаква закрила от злото. Вместо това релативистичното общество ще се стреми да закриля своите хора от онези, които се опитват да възстановят определението за добро и зло на основата на Писанието.

Когато върховният съдия на САЩ Фредерик Мор Винсън заяви след Втората световна война, „В съвременното общество нищо не е по-сигурно от принципа, че не съществуват абсолюти,” той даде ясно да се разбере, че пред закона единственото ясно дефинирано престъпление е човек да застане на основата на Божия абсолютен закон. „Принципът, че няма абсолюти,” възцарен като закон, означава война против библейските абсолюти. Той означава, че знамето на закона е стандартът на Просвещението, Ecrasez L’infame, „срамът и позорът на християнството” трябва да бъдат изличени. На основата на този принцип Волтер приветства възторжения поздрав на Дидро, който го описва като „възвишен, почтен и скъп Антихрист.” Не прави ли Волтер свой принцип, че „Всеки смислен човек, всеки почтен човек, трябва да изпитва отвращение към християнската секта”?[41] Волтер само говори; съвременните съдилища действат на основата на тази вяра. Следствието от такава посока може да бъде единствено повсеместно царство на терора. Можем само да кажем заедно с древния еврейски наблюдател, „Които се боят от Господа, ще приготвят сърцата си и ще смирят пред Него душите си, думайки: да паднем в ръцете на Господа, а не в ръцете на човеци, защото каквото е Неговото величие, такава е и Неговата милост” (Исус Сирахов 2:17, 18).

5. Клетва и власт

Един вече цитиран казусен закон, Изход 21:17, заслужава особено внимание: „Който хули баща си или майка си непременно да се умъртви.” Това изречение е едно от трите в Изход 21:15-17, които следват изискването в Изход 21:12-14 за смъртно наказание за убийство. Следователно те в известен смисъл са свързани с убийството. Първо, „Който удари баща си или майка си непременно да се умъртви” (Изх. 21:15). Второ, „Който открадне човек и го продаде, или ако откраднатият се намери в ръката му, той непременно да се умъртви” (Изх. 21:16). Отвличането и принудителното робство се наказват със смърт. Библейският закон признава доброволното робство, тъй като има хора, които предпочитат сигурността пред свободата, но строго забранява недоброволното слугуване освен като наказание. Трето, вече цитираният закон против хулата против родители също е даден като сравним с убийството. Коментарът на Ролинсън е много точен:

С човекоубийството са свързани и други престъпления, смятани за ужасни и наказуеми със смърт: а именно, (1) удряне на родител; (2) отвличане; и (3) проклинане на родител. Изброяването на тези престъпления незабавно след убийството и тяхното наказване със същото наказание ясно бележат Божието отвращение от тях. Родителят се смята за Божий представител, и удрянето му е лична обида към Бога. Клетвата против родителя означава сериозна липса на страхопочитание; и тъй като проклятията могат да бъдат ефективни само когато се позовават на Бога, тя е опит да бъде привлечен Бог на наша страна против Неговия представител. Отвличането е престъпление против личността, което е съвсем малко по-леко от убийството, тъй като то лишава човека от това, което дава главната стойност на неговия живот – свободата.[42]

В други древни общества могат да се намерят закони свързани с тези. Така древният вавилонски закон заявява, „Ако син удари баща си, да му отрежат китката.”[43] Властта в цялото общество е застрашена от всяко посегателство върху родителската власт или върху коя да е друга власт. Изход 21:15, 17 е вграден от много рано в законите на Масачузетс; няма сведения за смъртно наказание, но няколко случая преди 1650 отбелязват тежко бичуване наложено от съдилищата на бунтовни синове, и на синове, които са ударили родител.[44]

Клетвата, или проклятието, и физическата съпротива са важни неща. Клетвата или проклятието е призив към Бога да застане на наша страна за правдата против злото. Подобно, физическата съпротива, било във формата на война или лична съпротива на атака от убийци, или на опит на зли хора да ни подчинят, е праведна позиция и в никакъв случай не е зло. В един зъл свят такава съпротива често е необходима; тя е неприятна и грозна необходимост, но не и зло. Давид благодареше на Бога, че го учи да воюва успешно (2 Царе 22:35; Пс. 18:34; 144:1). В злия свят Бог изисква от хората да стоят на основата на Неговото Слово и закон.

Тук мнозина ще цитират Матей 5:39, „не се противете на злото.” Идеята на Христос в този текст (Мат. 5:38-42 се отнася за съпротива срещу чужда сила, която владее страната, може да „принуждава” хората да служат като носачи на римските имперски сили в продължение на миля и повече, да отнема собственост, налага заеми, и като цяло да конфискува собственост, пари и труд за своите нужди. В такъв случай съпротивата е безполезна и погрешна, и сътрудничеството, изминаването на още една миля, произвежда повече добро. Коментарът на Еликот върху Матей 5:41 е много точен:

Гръцката дума означава специалната принуда за задължителна служба като куриер или посланик под държавата, и е била внесена от персийската пощенска система, организирана върху план за наемане на хора принуждавани да пренасят държавни пратки от станция на станция (Ирод. 8:98). Използването на метафората тук изглежда намеква за възприемането на същата система от римската държава по времето на империята. Римските войници и техните коне са били разквартирувани в юдейски домове. Хората са били набирани за служба за различни периоди от време.[45]

Следователно думите на Исус са предупреждение против революционна съпротива. Неговото предупреждение е повторено от св. Павел в Римляни 13:1, 2, с предупреждение, че съпротивата срещу надлежно установената власт е съпротива срещу Божията наредба. В същото време трябва да отбележим, че когато им беше забранено от властите да проповядват, „Петър и другите апостоли” заявиха, „Право е да се покоряваме на Бога, а не на хората” (Деяния 5:29).

Няма противоречие между тези две позиции. Почитта към надлежно установената власт се изисква и като религиозен дълг, и като практическа политика. Светът не става по-добър чрез непокорство и анархия; злите хора не могат да произведат добро общество. Ключът към общественото обновление е личното новорождение. Трябва да се покоряваме на всички власти, родители, съпрузи, господари, управители, пастори, като винаги преди това е покорството към Бога. Всяко покорство е под Бога, защото се изисква в Неговото Слово. Следователно, първо, заветните хора не могат да нарушават законната власт без да употребят напразно Господното име. Непокорството на всяко ниво съставлява непокорство към Бога. Второ, удрянето на родител, или посегателството върху полицай, или към каквато и да е законна власт, е посегателство против Божията власт и също злоупотреба с правото на самозащита за агресия против властта. Трето, проклинането на родителите е опит да се постави Бог на страната на бунта против Божията централна власт, родителя, и Божията централна институция, семейството. В убийството човек посяга и отнема живота на един човек, или на няколко човека. Във всяко анархистично посегателство върху властта престъпникът атакува живота на цялото общество и самата Божия власт.

Оправданието за такова посегателство е съвестта. От времето на Просвещението, и особено с възхода на романтизма автономната и абсолютна власт на съвестта бива постепенно налагана. В Съединените Щати името на Торо идва веднага наум като пример за романтичен анархизъм. Съвест означава отговорност по отношение на правилно и неправилно; съвестта предполага творение и подчинение. Съвестта трябва да бъде под власт, иначе престава да бъде съвест и става бог. Хуманистичното желание да се живее отвъд добро и зло е всъщност желание да се живее отвъд отговорността и отвъд съвестта. По маската на съвестта е нанесен удар върху съвестта и властта.

Позоваването на анархистичните революционери на съвестта е очевидно лъжа и измама. В съвременната философия и настроения съвест е просто название на нашите желания, възцарени като закон. Така в Портрет на художника като млад Джеймс Джойс прави Стивън Дедалъс да каже, „Добре дошъл, о живот! Приготвям се за милионен път да посрещна реалността на преживяването и да изкова в ковачницата на душата си несътворената съвест на моя род.” За хората под влиянието на Фройд съвестта, или свръх-егото, е просто вътрешното изражение на външните авторитети, родители, религия, държава и училище. Свръх-егото е наследник и представител на родителите и другите власти; за Фройд свръх-егото е враг на ид-а, принципа на удоволствието и на волята за живот, и следователно трябва да бъде разрушено. Ид-ът и егото не могат да бъдат избегнати, но свръх-егото, като непосредствен обществен продукт, може да бъде разрушено като власт над човека. Въпреки вариациите, възгледът на Фройд за съвестта е възгледът на съвременния човек. Съвестта няма място в съвременното мислене и всъщност е в немилост, освен когато е удобна като съпротива против закона. Съвестта на автономния човек е съзнателен бунт против съвестта и властите като символи на потисничество и тирания.

Истинската съвест е под власт, благочестива власт. Истинската съвест се управлява от Писанието; тя не издига себе си като съдия над Бога и Неговото Слово, или като глас на Бога и специално откровение сама по себе си. Истинската съвест се подчинява на Божията власт: тя по всяко време е под Бога, никога сама по себе си бог и господар. В своите „Уводни Принципи” към „Формата на Управлението” от 1788 Презвитерианският синод на Ню Йорк и Филаделфия заявява, че „единствен Бог е Господар на съвестта; и я е оставил свободна от учения и заповеди на хора, които в каквото и да е нещо са противни на Неговото Слово, или извън него по въпросите на вярата или поклонението.” След това декларацията защитава правото на лична преценка. Целта е била човек да бъде освободен от произволните изисквания на държавата и хората на основата на абсолютната власт на Бога над съвестта. Като отрича господството на Бога, хуманистичният възглед за съвестта прави неизбежна човешката тирания. Хуманизмът прави съвестта на всеки човек абсолютен господар; студентските бунтове от 60-те и 70-те, анархистичните революционери, протестиращите за „граждански права,” всички те си приписват правото да използват „съвестта” за да унищожат правото и реда и да съборят обществото.

Смъртното наказание от Изход 21:15, 17 изяснява, че никое зло не може да стане оправдание за повече зло. Дори когато родителите са най-зли, семейството като Божий централен законов ред не може да бъде атакувано от детето. От детето не се изисква да се покорява на своите родители като върши зло; от детето не се изисква да нарича злото добро. Но трябва да почитаме онези, на които се дължи почит (Рим. 13:7), и на родителите се дължи почит.

Това означава, че макар човекът да трябва да работи за подпомагане на правдата, има граница по отношение на неговото право да воюва против злото. Писанието подчертава, че възмездието принадлежи на Бога (Вт. 32:35; Пс. 94:1; Евр. 10:30; Рим. 12:19). Св. Павел ясно заявява: „Не си отмъстявайте, възлюбени, но дайте място на Божия гняв; защото е писано: ‘На мене принадлежи отмъщението, Аз ще сторя въздаяние, казва Господ’” (Рим. 12:19).

Съществуват две законни форми на богоугодно възмездие: Първо, абсолютната и съвършена Божия справедливост окончателно и изцяло нанася съвършена справедливост. Историята кулминира в победата на Христос, и вечността дава всекиму заслуженото. Второ, властите наредени от Бога, родители, пастори, държавни власти и други, имат задължение да упражняват Божията справедливост и възмездие. Тъй като самите те са грешници, те никога не могат да направят това съвършено, но несъвършената справедливост все още може да бъде справедливост. Облачният ден не може да бъде наречен полунощ; несъвършената справедливост не е несправедливост.

Праведният не очаква съвършена справедливост и възмездие, и понякога осъзнава, че не може въобще да ги очаква от хората. Библията ни дава примери за възмездие, за поправяне на стари злини, но нищо такова не става с Йосиф по отношение на Потифар. Йосиф отиде в затвора за опит за изнасилване; беше изваден от затвора за да получи голяма власт. Миналото му беше без значение за Фараона. Без съмнение, до смъртта на Йосиф злите критици на Йосиф са шепнели зад гърба му, че Йосиф е бивш затворник, виновен за опит за изнасилване, но Йосиф праведно упражняваше властта си. Където имаше значение, както с неговите братя, той нанасяше възмездие предназначено да изпита техния характер. Да накаже Потифар или жената на Потифар не би постигнало нищо; а и никое наказание не би могло да бъде по-ужасно за това семейство от това да знаят, че техният бивш роб сега има най-голямата власт в Египет след Фараона. Бог беше възмездието на Йосиф.

Да мечтае за извършване на съвършена справедливост, да спечели възмездие във всичко, и да поправи нещата във всички точки, означава за човек да поеме ролята на възмездие, която по право принадлежи единствено на Бога. Означава да се присъедини към самите сили на злото. Макар такава самонадеяност да е облечена с Господното име, тя е богохулство. „Който кълне баща си и майка си, непременно да се умъртви” (Изх. 21:17).

6. Божието име

През юли 1968 в Уестминстър в щата Мерилънд един човек е осъден по обвинение, че „незаконно използва сквернословие като употребява Господното име напразно на публично място.” Въпросният човек е бил арестуван за сбиване на Мейн Стрийт и съпротива при задържане. Причината за присъдата е показателна. Постепенното подкопаване на закона поради тълкуванията на Върховния съд прави осъждането по обичайните обвинения по-трудно. Съдията Чарлс Дж. Симпсън използва стария закон от 1723, защото „понякога неизвестен закон като този е единственият начин да решим някои от тези проблеми.”[46]

Дилемата на съдията не е изненада. Под влиянието на новата доктрина за равенството престъплението постепенно е изравнено с доброто, и дори има превъзходство. Уолт Уитман, смятан от мнозина за най-великият поет на Америка, открито заявява този принцип на изравняване: „Което е наричано добро, е съвършено, и което е наричано зло, също е съвършено.”[47] Когато доброто и злото бъдат изравнени, ерозията на закона е неминуема и неизбежна.

Но не е достатъчно да се отрича равенството. Законът основан върху равенството просто ще утвърди тираничното превъзходство на елитна група хора. Истинският закон трябва да се основава върху абсолютния и единен истинен Бог. Бог като абсолютен Господар и Съдия е върховният съдия на всичко, и като определящ човешките съдби, Неговото Слово и страхът от Него са движеща сила в живота на вярващите. Затова клетвената декларация от истински вярващ винаги е била в основата на всички правила за свидетелстване. Един принципен каноничен закон, който е влиятелен в съдилищата, е следният:

Клетва, положена в смисъла на средство за юридическо доказателство, докато запазва своя индивидуален характер като призоваване на Божественото Име в свидетелство или гарантира истинността на конкретно твърдение, е най-могъщото и ефективно средство за добиване на доказателство и за достигане на истината относно фактите на делото, и е необходима преди съдията да може да произнесе присъдата.[48]

Същият авторитет дефинира богохулство с тези думи:

Това престъпление може да приеме формата на еретично богохулство, тоест такова, чрез което се оспорват или отричат съществуването и качествата на Бога; или на обикновено богохулство или проклинане, т.е. ругаене или оскверняване на името на Бога или на светиите.[49]

По-горе разгледахме и двете страни на това определение. Сега е важно да се занимаем по-конкретно с Божието име: „Не изговаряй напразно Името на Господа твоя Бог; защото Господ няма да счита безгрешен онзи, който изговаря напразно Името Му.”

Имената в Писанието са откровение за характера и личността на наименования човек. С промяната на характера се променя и името на човека. Както Мередит пише,

Третата заповед се занимава с името, действието, положението на Бога като великия върховен ВЛАДЕТЕЛ на вселената. . . .

В Библията личните имена имат значение.

Всяко Божие име и звание разкрива някакво качество на Божествения характер. При изучаването на Божието Слово научаваме нови факти относно Божието естество и характер с всяко ново име, с което Бог изявява Себе Си. С други думи, Бог наименува Себе Си какъвто е!

Ако хората употребяват Божието име по начин, който отрича истинското значение и характер на Бога, те НАРУШАВАТ третата заповед.[50]

Не само старозаветното, но и новозаветното значение на името изявява идеята на Мередит. Така, в гръцкия Нов Завет,

С една главно еврейска употреба име се използва за всичко, което името обхваща, всичко, за което се предизвиква мисъл или чувство в ума чрез споменаване, чуване, припомняне на името, т.е. положение, авторитет, интереси, удоволствия, власт, превъзходства, дела, и т.н.[51]

Нещо повече, както Мередит отбелязва,

Еврейската дума преведена тук като „без вина” може да се преведе по-добре като „чист” – „Господ няма да счита за чист онзи, който изговаря напразно името Му.” Критерият за духовна чистота е отношението на човека към Божието ИМЕ! Човек е чист или нечист според това как употребява Божието име в истина – или напразно.[52]

Това определение на третата заповед е ясно изведено от пуританския теолог Томас Уотсън в неговата книга Десетте Заповеди (Thomas Watson, The Ten Commandments), продължение на неговия труд, A Body of Divinity. Подробният катехизис на Уестминстърския събор също ясно изразява това:

В. 112. Какво се изисква в третата заповед?

О. В третата заповед се изисква Божието име, Неговите титли, атрибути, наредби, Словото Му, тайнствата, отправяните към Него молитви, клетви, оброци, хвърлените жребии, делата му, и всичко друго, чрез което Той се изявява, да се пази свято и да се използва и споменава с почит – в мисли и разсъждения, устно или писмено, чрез святата изповед и назидателно говорене, за Божия слава, за доброто на нас самите и на другите.

В. 113. Какви грехове се забраняват в третата заповед?

О. Греховете, забранени в третата заповед, са: да се използва Божието име в несъответствие с изискванията; да се злоупотребява с него, като то се споменава невежо, лековерно, непочтително, изопачено, суеверно, злонамерено; или да се използват Неговите титли, атрибути, наредби или дела за богохулство и лъжесвидетелство. Също забранява всякакви греховни заклинания, клетви, оброци и жребии; забранява да се нарушават клетвите и оброците ни, ако са законни, и да се изпълняват, ако се отнасят за нещо незаконно. Забранява да се роптае и възразява, да се любопитства и да се отправят подигравки към Божиите декрети и Божието провидение; да се тълкува неправилно, подигравателно или по някакъв начин да се изопачава Словото или част от него със скверни шеги, подвеждащи или безполезни въпроси, напразни раздори или поддържане на лъжеучения. Забранява да се злоупотребява със Словото, с творенията или с нещо, съдържащо се в името на Бога, чрез заклинания, греховни страсти и действия; да се злослови, осмива, хули или по какъвто и да е начин да се противостои на Божията истина, благодат и действията на Бога. Забранява да се изповядва вярата лицемерно или за злокобни цели; да се срамуваме от вярата си или да я посрамваме чрез непристойно, глупаво, безполезно и оскърбително поведение, или като отстъпваме от нея.

Така е очевидно, че днес богохулството е по-често срещано от истинската употреба на Божието име. Д-р Уилис Елиът от Обединената Христова църква казва, „Аз смятам придържането към непогрешимостта на Писанието за демонично.”[53] Б. Д. Олсен, който твърди, че се придържа към непогрешимостта на Писанието, претендира за „видения.”[54] И двете твърдения са богохулство. Да цитираме отново Мередит,

Бог заявява чрез Исая: „Чуйте това, доме Яковов, които сте се нарекли с Израилевото име, които излязохте из Юдовия източник. Които се кълнете в името Господно и си спомняте за Бога Израилев, но не с истина, нито с правда” (Исая 48:1). Хората, за които се отнася това пророчество, употребяват Божието име, но не се покоряват на Божието откровение, което се съдържа в Божието име.[55]

В Писанието има много названия за Бога; те са откровения за страни на Неговото естество. Но Неговото име е дадено като Йеова или Яхве (истинската конструкция на гласните не е известна), и то означава Който Е, Самосъществуващият, Аз съм Който Съм. Това е откровението за Бога съдържащо се в Неговото име.

Така Бог е истинският принцип за дефиниция, за закон и за всичко. Той е предпоставката за всяко мислене, и необходимата презумпция за всяка област на мисълта. Следователно е богохулство да се опитваме да „доказваме” Бога; Бог е необходимата презумпция за всяко доказателство. Така да основаваме коя да е област от мисленето, живота или действието, или на която и да е област от битието, или каквото и да е върху нещо друго освен триединния Бог, е богохулство. Образование без Бога като своя предпоставка, право, което не започва от Бога и Неговия закон, обществен ред, който не извлича всяка власт от Бога, или семейство, чиято основа не е Божието Слово, всички те са богохулни.


[1] Van Nuys, California, The News, “Channel 28 to Interview Black Panther Leader” (Sunday, August 11, 1968), p. 10-A.

[2] Derek Kidner, Proverbs, An Introduction and Commentary (Chicago: Inter-Varsity Press, 1964), p. 40.

[3] Виж James Harvey Young, The Medical Messiah, A Social History of Health Quackery in Twentieth-Century America (Princeton, N.J.: Princeton University Press, 1967).

[4] Виж Morton Minz, By Prescription Only. Second Edition, revised (Boston: Houghton Mifflin, 1967).

[5] Виж “Medical Care Can Be Dangerous,” in Prevention (August, 1968), p. 80ff.

[6] J. Beaujeu, “Medicine,” in Rene Taton, ed., History of Science: Ancient and Medieval Science, from the Beginnings to 1450 (New York: Basic Books, 1957, 1963), p. 365.

[7] Pedro L. Entralgo, Mind and Body, Psychosomatic Pathology: A Short History of the Evolution of Medical Thought (New York: P. J. Kennedy and Sons, n.d.).

[8] Edward Motley Pickman, The Mind of Latin Christendom (New York: Oxford University Press, 1937), I, 457.

[9] “New Approach to S. F. Vice,” Oakland, Calif., Tribune (Friday, August 16, 1968), p. 10.

[10] Rand, Digest, pp. 51, 56.

[11] Ashley Montagu, The Anatomy of Swearing (New York: Macmillan, 1967), p. 1.

[12] Ibid., pp. 10-18, 55f.

[13] Ibid., p. 105.

[14] Davis, Dictionary of the Bible, p. 98.

[15] Montagu, Anatomy of Swearing, p. 2.

[16] Ibid., p. 87.

[17] Ibid., p. 134.

[18] Ibid., p. 333f.

[19] Ibid., p. 10f.

[20] Ibid., p. 313f. Интересно е да се отбележи, че любимата руска ругатня на Сталин също се е отнасяла за кръвосмешение с майка; Francis B. Randall, Stalin’s Russia (New York: The Free Press, 1965), p. 37.

[21] Harold Wentworth and Stuart Berg Flexner, Dictionary of American Slang (New York: Crowell, 1960).

[22] Montagu, Anatomy of Swearing, p. 1.

[23] Ibid., p. 287.

[24] Ingram, World Under God’s Law, p. 46.

[25] Ibid., p. 44.

[26] Ibid., p. 44.

[27] C. D. Ginsburg, “Leviticus,” in Ellicott, I, 451.

[28] Ibid., I, 451f.

[29] Franz Delitzsch, Biblical Commentary on the Proverbs of Solomon (Grand Rapids: Eerdmans, 1950), II, 257f.

[30] Ingram, World Under God’s Law, p. 44.

[31] Ibid., p. 45.

[32] Ibid., p. 46.

[33] John Calvin, Commentaries on the Four Last Books of Moses, II, 408.

[34] Joseph Addison Alexander, Commentary on the Prophecies of Isaiah (Grand Rapids: Zondervan), p. 188.

[35] Calvin, op. cit., II, 408f.

[36] Ibid., II, 409.

[37] Виж Montagu, Anatomy of Swearing, pp. 92f., 296-298.

[38] Oehler, Theology of the Old Testament, p. 250.

[39] Rebecca West, The New Meaning of Treason (New York: The Viking Press, 1964), p. 12f.

[40] Emile Durkheim, “On the Normality of Crime,” in The Rules of Sociological Method, in Talcott Parsons, Edward Shils, Kaspar D. Nargele, Jesse R. Pitts, eds., Theories of Society (New York: Free Press of Glencoe, 1961), II, 872-875.

[41] Peter Gay, The Enlightenment, An Interpretation. The Rise of Modern Paganism (New York: Knopf, 1967), 391.

[42] George Rawlinson, “Exodus,” in Ellicott, I, 267.

[43] H. W. F. Saggs, Everyday Life in Babylonia and Assyria (New York: G. P. Putnam’s Sons, 1965), p. 143. Виж също James B. Pritchard, ed., Ancient Near Eastern Texts (Princeton, N. J.: Princeton University Press, 1955), p. 175.

[44] George Lee Haskins, Law and Authority in Early Massachusetts (New York: Macmillan, 1960), p. 81.

[45] Ellicott, VI, 30.

[46] “In Jail for Blasphemy; But Lucky?,” Los Angeles Herald Examiner (Thursday, July 18, 1968), p. A-14.

[47] Цитирано от William James, in F. O. Matthiesen, The James Family, A Group Biography (New York: Knopf [1947], 1961), p. 496.

[48] Fernando DellaRocca, Manual of Canon Law, trans. by the Rev. Anselm Thatcher, O.S.B. (Milwaukee: Bruce, 1969), p. 396f.

[49] Ibid., p. 586.

[50] Roderick C. Meredith, The Ten Commandments (Pasadena, Calif.: Ambassador College, 1960), p. 19.

[51] Joseph Henry Thayer, A Greek-English Lexicon of the New Testament (New York: Harper & Brothers, 1889), p. 447.

[52] Meredith, op. cit., p. 19f.

[53] “COCU ‘Unifying,’” in The Presbyterian Journal, vol. XXVI, no. 9 (June 28, 1967), p. 9.

[54] B. D. Olsen, Divers Seeds and the Kingdom (Richmond, Calif.: The Triumph of God Publishing Co., c. 1967).

[55] Meredith, op. cit., p. 19.





Institutes of Biblical Law
Copyright © 1973 The Craig Press
превод Copyright © 2007 Божидар Маринов