IX

ДЕВЕТАТА ЗАПОВЕД

1. Изкушаване на Бога

Деветата заповед, „Не свидетелствай лъжливо против ближния си” (Изх. 20:16), е тълкувана неправилно от много хора да означава, „По всяко време и при всички обстоятелства да казваш истината на всички хора, които искат нещо от теб.”

На 15 и 16 октомври 1959 авторът на тази книга изнесе поредица от лекции на конференция на християнски учители в Линдън, Вашингтон. Съдържанието на лекциите, заедно с още материали, беше по-късно публикувано като книга, Intellectual Schizophrenia (превод на български: Р. Дж. Ръшдуни, Интелектуална шизофрения). Както по време на лекциите, така и след издаването на книгата различни „реформистки” църковници остро нападаха автора на тази книга за неговите бележки относно Рахав и нейната лъжа относно израилтянските съгледвачи, които тя скри, и чийто живот спаси. Беше посочено, че

Рахав беше изправена пред избор: 1) можеше да каже истината и да предаде двамата съгледвачи, двама праведни мъже, на смърт; 2) можеше да излъже и да спаси живота им. Това е този вид положение, който моралистът мрази и отказва да приеме. Всяка от двете възможности съдържа някакво зло, колкото и да иска да го отрече моралистът. Въпросът е, кое от двете е по-малкото зло? Нашият избор рядко е черно и бяло; рядко можем да си позволим абсолютен избор. Но наистина непрекъснато имаме възможности да вземаме решения на основата на абсолютна вяра, колкото и да е сиво конкретното положение. Рахав имаше такава вяра. Дали е излъгала е относително маловажно в сравнение с живота на двамата праведни мъже. Тя излъга и спаси живота им. Заради това Яков я поставя до Авраам като пример на жива вяра, вяра, която не е просто възглед, но въпрос на живот и действие (Яков 2:25). Евреи 11:31 посочва същото действие като пример на истинска вяра. Безсмислено увъртане и нарушение на единството на живота е да се опитваме да извлечем от действието нещо достойно за похвала, докато в същото време я осъждаме за лъжата. Рахав очевидно излъга, но лъжата й представлява морален избор срещу изпращането на смърт на двама богоугодни човека и за това тя става прародителка на Исус Христос (Мат. 1:5). За моралиста е важно той да бъде в своята собствена себеправедност, и затова алтернативата на Рахав е нетърпима за него, защото прави някои видове грях неизбежни в дадени обстоятелства. За праведния човек, който не стои в своята себеправедност, а в праведността на Христос, същността на въпроса не е неговата чистота, а извършването на Божията воля. В това положение Бог със сигурност е искал да се запази живота на съгледвачите, а не някакъв отделен човек да излезе пред Него и да може да каже, Аз никога не лъжа.

Но моралистът твърди, Ако Рахав беше казала истината, Бог щеше да е длъжен да награди нейната честност и да спаси нея и шпионите и Рахав беше длъжна да каже истината независимо от последствията. Тук се съдържат няколко заблуди, характерни за морализма:

1. Смята се, че моралният избор означава вземане на просто рационално решение без усложнения.
2. Изборът винаги е между абсолютно добро и абсолютно зло.
3. Централният въпрос винаги е запазване моралната чистота на индивида, а не някакъв трансцендентен фактор.
4. Поетичната справедливост винаги действува: добродетелта винаги е избавена и наградена и истината винаги тържествува.

Но това не е библейско християнство, а деизъм от 18 век със силен примес от Кралицата на феите на Спенсър! Павел казва заедно с псалмиста (Пс. 44:22): “Заради тебе сме убивани цял ден: считани сме като овце за клане” (Рим. 8:26). Без съмнение Писанието потвърждава крайната победа на праведните (не на моралистичните), но то не потвърждава възгледа за поетичната справедливост. Не може да позволим такова крайно изопачаване на вярата да бъде налагано на Писанието.

Всъщност, учението за поетичната справедливост изисква пренаписване на Писанието, историята и литературата.[1]

Тези критици настояват, че Бог ще благослови и избави човека, който по всяко време казва истината. Трябва да се добави, че тези защитници на казването на истината по всяко време са забележителни лъжци. Те смятат, че имат право да отрекат, че са казали някакво твърдение, освен ако не се възпроизведе точно, до последната сричка, точното изречение. Такава фарисейска логика е характерна за тяхното мислене.

Но дали Бог изисква от нас да казваме истината по всяко време? Такова твърдение е доста спорно. Заповедта е много ясна: не трябва да свидетелстваме лъжливо против ближния си, но това не означава, че нашият ближен или нашият враг имат право винаги да получават истината от нас, или каквато и да е дума от нас, по неща, които не ги засягат, или които са наши лични въпроси. Никой враг или престъпник няма каквото и да е право на сведения от нас, които могат да се използват да ни причинят зло. Писанието не осъжда Авраам и Исак че излъгаха, за да избегнат убийство и грабеж (Бит. 12:11-13; 20:2; 26:6, 7); обратното, и двамата бяха богато възнаградени от Бога, а хората поставили ги в такова нещастно положение, бяха обвинени или осъдени (Бит. 12:15-20; 20:3-18; 26:10-16). Подобни примери изобилстват в Писанието. Никой, който търси да върши зло, да нарушава Закона по отношение на нас или на други, няма право да знае истината.

Нещо повече, на основа на Писанието може да се нарече зло да казваме истината на зли хора и така да им даваме възможност да извършат своето зло. Асаф заявява, „Ако видиш крадец, тичаш с него, и с прелюбодейците участвуваш” (Пс. 50:18). Да видиш кражба и да си замълчиш означава да бъдеш съучастник в кражбата. Да видиш хора, които замислят кражба или убийство, и да отговаряш истината относно местоположението на човека или собствеността, които те имат намерение да убият, ограбят или откраднат, означава да съучастваш в тяхното престъпление. Следователно такова казване на истината е съучастие в престъпление. На основата на това, ако беше казала истината, Рахав щеше да бъде съучастник в смъртта на двамата мъже.

Фактът, че Деветата заповед не изисква, нито заповядва предаване на лична неприкосновеност, е признат и облечен в закон. Петата поправка към Конституцията на САЩ от 1787 заявява, че никой човек „не може да бъде принуждаван в наказателно дело да свидетелства срещу самия себе си.” Човек може да признае; може да реши да свидетелства в своя полза, в който случай не трябва да лъжесвидетелства, но не може да бъде принуден да свидетелства против себе си. Като свидетелства в своя полза, той не може да бъде питан относно странични за случая неща. По тази причина християнинът трябва да се противопоставя на използване на детектор на лъжата за всеки човек, доброволно или недоброволно, защото разпитваният може да бъде принуден да свидетелства за странични неща и с това бива нарушена неговата лична неприкосновеност.

Да се върнем на въпроса за казването на истина, християнинът е под задължение към Бога да казва истината по всяко време, когато е налице нормално общуване. Това казване на истината означава не предаване на нашата лична неприкосновеност, а истинно свидетелстване относно ближния ни. То не важи за действия по време на война. Разузнаването е законно действие, както и заблуждаващи тактики във войната. Защитата от крадци изисква прикриване и стени.

Да вярваме, че можем да казваме истината в ситуация подобна на тази на Рахав, и че Бог чудодейно ще избави нас и хората, чийто живот е в опасност, не е само глупаво, но и е демонично учение. Да твърдим, че Бог е задължен да ни избави в такива обстоятелства означава да сме виновни за сатанинското изкушение да изпитваме Бога. Второто изкушение на Сатана към Исус Христос, последния или втория Адам, беше да се хвърли от покрива на Храма и да призове Бог да Го спаси. Исус каза на Сатана, „Писано е още: Да не изпитваш Господа твоя Бог” (Мат. 4:7). Исус Христос даде ясно да се разбере, че никой човек не може да изпитва Бога или да поставя изисквания към Него. Никой човек не може неразумно да изложи двама човека на смърт под предлог, че негово задължение е да казва истината независимо от обстоятелствата, очаквайки Бог да избави хората, които самият той отказва да избави. Сатана беше този, който твърди, че човекът е длъжен да изпитва Бога: „Наистина ли каза Бог?” (Бит. 3:1).

В тази връзка позицията на Джон Мъри, изтъкнат теолог, заслужава разглеждане. В отговор на въпроса „Какво е истина?” Мъри заявява:

Отговорът на нашия Господ към Тома, „Аз съм пътят, истината и животът” (Йоан 14:6) сочи посоката, в която трябва да намерим отговора. Трябва да имаме предвид, че „истинното” според смисъла на думите на Йоан не е толкова истинното в сравнение с лъжливото, или реалното в сравнение с измисленото. То е абсолютното, противопоставено на относителното, върховното противопоставено на вторичното, вечното противопоставено на земното, трайното противопоставено на временното, цялостното противопоставено на частичното, същността противопоставена на сянката.[2]

Като заявява, че е истината, Исус „обявява удивителния факт, че Той принадлежи на върховното, вечното, абсолютното, първичното, съвършеното.”[3] Истината се отнася за „святостта на естеството на Бога като жив и истинен Бог. Той е Бог на истината и всяка истина придобива своята святост от Него.”[4] Мъри осъзнава законността на скриване на истината:

Напълно вярно е, че Писанието позволява скриване на истината от онези, които нямат право на нея. Можем веднага да осъзнаем справедливостта на това. Колко нетърпим би бил животът, ако сме под задължение да разкриваме цялата истина. И скриването често е задължение, което самата истина изисква. „Одумникът обхожда и открива тайните, а верният духом потайва работата” (Пр. 11:13). Също е вярно, че хората често се отказват от своето право да знаят истината, и ние не сме под никакво задължение да им я даваме.[5]

Обаче, когато разглежда Рахав и подобни случаи в Писанието, Мъри се извърта:

Не трябва да остане незабелязано, че новозаветните Писания, които хвалят Рахав за нейната вяра и дела, споменават единствено факта, че тя е приела съгледвачите и ги е изпратила по друг път. Не може да се оспорва правилността на тези действия или на скриването на съгледвачите от пратениците на царя на Ерихон. И одобрението на действията не носи логично или според аналогията дадена от Писанието одобрение за конкретната неистина казана на царя на Ерихон. Би било странна теология да настояваме, че одобрението на нейната вяра и дела в приемането на съгледвачите и помощта за тяхното бягство да включва одобрение за всички действия свързани с нейното похвално поведение.[6]

Противно на Мъри, трябва да настояваме, че е много странна теология онази, която твърди, че Бог е одобрил вярата и действията на Рахав, но лъжата, на която се крепи цялото избавление, е някак си лоша. Позицията на Мъри няма доказателство в Писанието: тя включва неправилно разделяне на Словото, опитвайки се да разделя действието от самото действие, и отричане, че Божията похвала за действието е наистина похвала.

Същата фарисейска несмисленост се употребява и по отношение на акушерките, които спасяваха живота на израилтянските бебета, които трябваше да бъдат убивани при раждането. Според Мъри,

Явното увъртане на акушерките в Египет се използва като оправдание за казване на неистина при определени обстоятелства. „И бабите казаха на Фараона: Понеже еврейките не са като египтянките; защото са пъргави и раждат преди да дойдат бабите при тях. Затова Бог правеше добро на бабите” (Изх. 1:19, 20). Съюзът тук може да изглежда, че означава одобрение на отговора към Фараона. . . .

Но нека да приемем, че акушерките наистина са говорили неистина и че техният отговор е наистина лъжлив. Все пак няма основание да се заключи, че неистината е одобрявана, още по-малко, че именно неистината се има предвид, когато четем, „Затова Бог правеше добро на бабите” (Изх. 1:20). В непокорството към царя акушерките се бояха от Бога, и именно защото се бояха от Бога, Господ ги благослови (ср. стихове 17, 21). Въобще не е странно, че техният страх от Бога съжителства с морална немощ. Идеята е просто, че от този случай не може да се извлече основание за казване на неистина, както и от случаите на Яков и Рахав.[7]

Това е удивителна логика. Мъри нарича отговора на акушерките „увъртане” и „неистина”; нека ние да го наречем, по-честно, лъжа. Нещо повече, как да наречем разделянето от Мъри на лъжата на акушерките, която спаси живота на децата осъдени на смърт, от Божието благословение върху акушерките? Те са очевидно представени като причина и следствие. Акушерките излъгаха именно защото се бояха от Бога. Техният страх от Бога се изяви именно в лъжата, вероятно рискувайки своя собствен живот, за да спасят живота на Божиите заветни деца. Противно на Мъри, тяхната лъжа не беше „морална немощ,” а морална смелост, точно както беше и лъжата на Рахав. Моралната немощ в случая е изцяло у Мъри и неговите ученици. Фараонът беше във война против Бога и против Израел; Израел беше в робство, неговите хора бяха измъчвани, и неговите новородени деца бяха осъдени на смърт. Това беше очевидно война; нещо повече, то беше узаконено масово убийство. Акушерките излъгаха Фараона за да спасят живота на децата. Това беше очевидна лъжа; тя очевидно беше оправдана. И беше очевидно благословена от Бога.

Тук има дълга традиция на прецеждане на комари и поглъщане на камили. Св. Августин се впуска в странна логика за да приеме твърдението на Писанието относно акушерките, заявявайки, „Защото ако човек, който е свикнал да казва лъжи с цел вреда, стигне дотам да ги казва с цел добро, този човек е постигнал голям напредък.”[8] С други думи, акушерките са били долни лъжкини, но сега имат подобрение: лъжат за добра кауза! За Августин „тези свидетелства от Писанието нямат друг смисъл освен този, че никога не трябва да казваме лъжа.”[9] Ако винаги казваме истината, твърди Августин, като използва неправилно библейски стих, Бог винаги ще ни даде изходен път (1 Кор. 10:13).[10]

Акушерките пострадат и в ръцете на Калвин, въпреки Божието благословение. Според Калвин,

В отговора на акушерките се наблюдават два порока, тъй като те нито изповядват своето благочестие със съответната искреност, и което е по-лошо, увъртат чрез лъжи. . . . Следователно две точки трябва да бъдат признати, че двете жени са излъгали, и тъй като лъжата е неугодна на Бога, те съгрешиха. . . . Нито има някакво противоречие на това във факта, че два пъти са похвалени за своя страх от Бога, и че се казва, че Бог ги е възнаградил; защото в своята бащинска снизходителност съм Своите деца Той все пак цени техните добри дела, като че ли са чисти, без значение дали са замърсени в с някаква част нечистота. Всъщност, няма действие толкова съвършено, че да е напълно свободно от нечистота; макар това да се вижда по-ясно при едни отколкото при други. . . . Така, макар тези жени да са твърде малодушни и страхливи в своите отговори, все пак, тъй като са действали на практика с чист сърце и смелост, Бог търпи в тях греха, който иначе заслужено би осъдил .[11]

Калвин би направил жените не само да кажа истината на Фараона, но също и да му свидетелстват, превръщайки аудиенцията в някакво свидетелствено събрание. Такова свидетелство не само би било невъзможно на среща с царя, но и би било неморално на основата на думите на Христос: „Не давайте свято нещо на кучетата, нито хвърляйте бисерите си пред свинете, да не би да ги стъпчат с краката си и се обърнат да ви разкъсат” (Мат. 7:6).

Много други места в Библията са против вярването на Калвин, че жените е трябвало да свидетелстват на Фараона. Според Соломон,

Който поправя присмивателя навлича на себе си срам; и който изобличава нечестивия лепва на себе си петно.
Не изобличавай присмивателя, да не би да те намрази. Изобличавай мъдрия и той ще те обикне (Пр. 9:7, 8).

В едно отношение Калвин е прав: жените излъгаха; но противно на Калвин, Бог по никакъв начин не показа неодобрение към тяхното деяние.

Ходж, обаче, цитира случая с акушерките като „намерение за заблуда,” което не е „престъпно.”[12] Той обаче не развива темата, и за съжаление неговата позиция има твърде малко последователи. Парк хвали акушерките, но основава тяхното действие върху „човечност” и го нарича „истинска религия,” което дава хуманистична окраска на текста, която не се намира в него.[13]

Южняшкият презвитериански теолог Дабни, като анализира значението на Деветата заповед, заявява, че „Човек може да убива, когато виновният се е отказал от правото си на живот пред Бога, и Бог упълномощава човека да го унищожи като Негов представител. Следователно, смятам аз, крайните прояви на агресия, несправедливи и злобни, и опасни за нашето оцеляване, съставляват отказ от права за виновния нападател,” и следователно Рахав, акушерките и другите светии в миналото са невинни по обвинение в злотворство.

Писанието наистина говори подробно за факта, че лъжата е омразна пред Бога (Пр. 6:16-19; 12:22; Лев. 19:11; Кол. 3:9, и т.н.). За Сатана се говори като баща на лъжата (Йоан 8:44; Деян. 5:3). Критиците на Рахав и на акушерките (както и на Авраам, Исак и други) пропускат да цитират стихове като 3 Царе 22:22, 23, където се казва, че Бог е поставил лъжлив дух в устата на лъжепророците, за да заблуди лъжливия цар. Причината е, че тези стихове отричат техния абсолютизъм. И именно това е същината на проблема. Трябва ли, по платонически обичай, да абсолютизираме казването на истина като слово, идея или универсален принцип над Бога, или Бог единствен е абсолютен? Да абсолютизираме казването на истината е да направим Писанието абсурдно, тъй като Бог в Своята върховна власт единствен е абсолютен. Казването на истина е винаги по отношение на, и на основата на абсолютния Бог и Неговия Закон. Човек има задължение да говори истинно във всички нормални обстоятелства, но не може да позволи на злите хора да крадат, убиват или грабят чрез своето казване на истината, което по всяко време трябва да е свързано с абсолютния Бог, а не с абсолютна идея.

Във въпроси 77 и 78 Уестминстърският Кратък катехизис ни довежда до същината на проблема със своите отговори:

В. 77.	Какво се изисква в Деветата заповед?
О.	В Деветата Заповед от нас се изисква да казваме, да поддържаме и поощряваме истината между хората, както и доброто име – нашето и на другите, особено когато свидетелстваме.
В. 78.	Какво се забранява в Деветата заповед?
О.	В Деветата Заповед се забранява всичко, което възпрепятства истината или накърнява доброто име на някого.

Ако този закон не ни разрешава да накърняваме „доброто име на ближния ни,” колко по-малко ни е забранено да подпомагаме злите хора да откраднат неговата собственост, да изнасилят жените в неговото семейство и да го убият? Казването на истината в такива обстоятелства не е добродетел, а морална страхливост.

Схващането за казване на истината, което е в основата на критиците на Рахав, акушерките, Авраам, Исак и други, е свързано с езическото учение за освещението. При езичеството религиозният идеал и целта на освещението е себеусъвършенстването на човека. Съвършеният човек е този, който е постигнал сам съвършенство. Следваната цел, била тя от суфите или от Буда, няма никаква връзка с Бога и Неговия законов ред, и много често няма връзка и с другите хора. „Аз-ът” е светът на езическата святост, а целта е усъвършенстването на „аз-а.” Следствието е схващане за святост и казване на истината, което е абстрактно, т.е. отделено от реалността на Бога и Неговия Закон, и от реалността на свят, който е във война. Така абстрактният нехристиянски морализъм може да заявява, че е свято да се казва истината на враговете и така да се стига до убиването на приятели, съседи или близки хора, защото единственият въпрос е абстрактната чистота на душата. Такова учение очевидно не е християнско.

2. Освещение и закон

Тъй като Деветата заповед, както Третата, се занимава с изговорено слово, важно е в тази връзка да изследваме внимателно една особена дума в Божия Закон, „свят.” Законът многократно е даван като път към святост или освещение, и изискването, „Бъдете святи, защото Аз, Господ вашият Бог, съм свят” (Лев. 19:2), е предпоставка в Закона към всеки закон. В този цитат в Левит 19:2 то е предпоставка към забраната за одумване и лъжесвидетелстване в съда (Лев. 19:16).

Законът е пътят на святостта, пътят на освещението. Една част от Петокнижието е наречена „Кодекс на святостта” (Лев. 17-26) поради нейното особено настояване върху Закона като средство за освещаване. От началото до края Писанието дава ясно да се разбере, че спасението, оправданието е по Божията благодат чрез вяра, а освещението е чрез закон, Божия Закон.

Грехът на фарисейството е, че то обръща Закона и делата по закона в път за спасение. Заедно с това то също променя Закона и дава предимство на своето претълкуване на Закона. Така смисълът на Закона става неясен е Законът получава функция, която не е подходяща за него. За греховете на фарисейството е писано много, и няма нужда да го повтаряме тук. Твърде малко се казва за подобните грехове и често отстъпление на църквата по отношение на Закона.

Едно следствие от проникването на гръцкото мислене в християнската общност е било въвеждането на ново учение за освещението. Библейското учение е напълно практично: то призовава към прогресивно покоряване на човека и света под Божия Закон. То е програма за завладяване и победа. Дори неговото частично спазване е давало превъзходство на хора и общества. Величието на средновековното общество е изградено върху основата на покорството към Закона, и същото важи и за пуританството. Силата на евреите да оцеляват в бедствия се дължи на степента на тяхната вярност към Закона.

Но гръцкото мислене, както всички езически философии от онова време, е било дуалистично. Светът е по естество две отделни реалности или битиета свързани в диалектично противоречие. От една страна е духът, светлината или добротата, или добрият бог, а от другата е материята, тъмнината или злото, или лошият бог. Ако разделението бива разширено твърде много следствието е срив на диалектиката и поява на радикален дуализъм, форма, в която диалектическото отношение е разбито и остават два чужди, враждебни един на друг светове.

И в диалектическата, и в дуалистичната гледни точки спасението е чрез избавление от лошия ред в добрия ред, от материята в духа, от волята в разума, от материалните съображения в духовните съображения, или понякога обратното. Не целият човек, ум и воля, материя и дух, е паднал, а само една част от него, като другата по естество остава чиста.

В такъв поглед и спасението, и освещението включват напускане на единия свят в полза на другия. Така освещението означава изоставяне на света; то означава „духовност,” и духовни упражнения. Преди църквата да се зарази с такова мислене, еврейските вярващи, са били елинисти в своето мислене, вече са били избрали пътя на аскетизма и отричане на земните неща. Гръцкият свят е произвеждал голямо разнообразие от аскети, които са изоставяли света и плътта за да придобият святост. Симеон Стълпник (390-459) показва по-ясно влиянието на сирийския езически култ към Атаргатис отколкото библейската вяра. Симеон е живял на върха на 20-метров стълб с плоска платформа на върха широка един метър; той прекарал 37 години на нея във всякакви крайни лишения. В продължение на 40 години прекарвал целите пости без да поема никаква храна. Практиките на Симеон Стълпник нямат нищо общо с библейската святост. Те са били неоплатоническо и езическо презрение към плътта и опит тя да бъде превъзмогната.

Може да се цитира дълга и потискаща хроника от ужаси, за да покаже начините, по които хората са се опитвали да търсят освещение без Закона. Самоизтезания, бичувания, пости, власеници и голямо разнообразие от други средства са били използвани за да дадат освещение на търсещия. Следствието е било нито мир, нито святост. Хора са се търкаляли из трънаци, отнасяли са се към телата си като към сатанински враг, и все още са откривали злото да почива в същината на своите мисли. Слабите тела не създават силни души.

Реформацията ясно заявява учението за оправданието, но пропуска да изясни учението за освещението. Объркването е очевидно в Уестминстърската изповед на вярата; глава ХІІІ, „За освещението,” е превъзходна като съдържание, но пропуска да каже конкретно какъв е пътят за освещение. В глава ХІХ, „За Божия Закон,” се вижда една от грешките на Изповедта, когато Адам е поставен под „завета на дела,” Закона. Но в параграф ІІ се заявява, че „След грехопадението този Закон продължи да бъде съвършено ръководство за праведност. Бог го даде на планината Синай в десет заповеди, написани на две плочи.” Така Законът се разглежда като ръководство за праведност, т.е. път към освещение. Но в параграф ІV, без никакво потвърждение от Писанието, се твърди, че „гражданските закони” на Библията „отмират” със Стария завет. По-горе видяхме колко невъзможно е да се раздели кой да е закон от Писанието, както предполагат уестминстърските теолози. в какъв смисъл „Не кради” е валиден като морален закон, но не е валиден като държавен или правен закон? Ако настояваме на това разделение, казваме, че държавата е свободна да краде и е над Закона, докато индивидът е под Закона. На това място Изповедта е виновна за безсмислие. В параграф VІ се заявява, че Законът е „житейско правило” осведомяващо вярващите за „Божията воля и техните задължения; той ги напътства и ги задължава да живеят съобразно заповяданото в него.” Това, което е житейско правило за човека, е също житейско правило за неговите съдилища, държави и институции, иначе Бог е Бог само на индивидите, а не на институциите.

Доста преди това Конкордската формула (1576) заявява в Член V, ІІ, „Ние вярваме, поучаваме и изповядваме, че Законът е по същество божествено изявено учение, което учи какво е право и приемливо за Бога, и което също изобличава което е грешно и противно на Божията воля.” В Член VІ е заявено, че третата цел на Закона е „новородените хора, всички които все още имат в себе си останало много плътско естество, именно поради тази причина да имат определени правила, според които могат и трябва да формират живота си.” Законът ни дава пътя за освещение против „подтика на измисленото от нас самите посвещение” (Член VІ, Твърдение ІІІ).[14]

Въпреки това ранно и превъзходно изявление, протестантството като цяло подминава Закона като средство за освещение в полза на „подтика на измисленото от нас самите посвещение.” Нещо повече, колкото повече то следва тази посока, толкова по-себеправедно и фарисейско е ставало, естествена посока, в която хората осуетяват Божието Слово заради своите предания (Мат. 15:6-9). Осветеният човек в протестантството твърде често е лицемерно набожен нарушител на Закона, който ходи на неделно училище, посещава църква два пъти в неделя, молитвено събрание през седмицата, дава свидетелства, когато е помолен, и бива удивен, когато му се каже, че не човешки измислените духовни упражнения, а Божият Закон съставлява пътя към освещението. Много проповедници наблягат на дълги часове на молитва като белег на святост, в ясно отричане на осъждането от Христос на онези, които в дългите си молитви си мислят, че ще бъдат „послушани заради многото си говорене” (Мат. 6:7).

В арминианските църкви, и особено в така наречени църкви на „святост” (петдесятни и други), освещението е свързано с различни емоционални изблици, които са далеч по-близо до методите на древното поклонение на Ваал, което в своята крайна форма стига до нанасяне на порезни рани и дори себескопяване (3 Царе 18:28). Св. Павел казва за юдаистите, които заместват благодатта със Закона, и след това Божия Закон с човешките предания, че би желал тези хора, които му се противопоставят и смущават църквите, да докажат своята по-голяма святост чрез своята собствена логика: „Дано се скопят онези, които ви смущават” (Гал. 5:12). Коментарът на Ленски тук е точен:

Със своето обрязване тези юдаисти искат да надминат Павел и да отнемат от него галатяните. Но ако те нямат повече за предлагане от това, което Павел предлага, ако и той, както те твърдят, все още проповядва обрязване, как биха могли да го надминат? Ами има начин – стига те да искат да го опитат! Нека да се скопят! Тогава те наистина биха надминали Павел, който според техните думи проповядва само обрязване.[15]

Тъй като тези хора нямат закон, само човешки предания, логичният начин да покажат своето превъзходство над плътта е да я отрежат на най-критичното място! Това изкушение е било следвано много пъти в историята на църквата като средство за святост, и Ориген е най-известният случай.

Когато освещението е въпрос на духовни упражнения под „подтика на измисленото от нас самите посвещение,” изобилстват много заблуди. Колдуел цитира думите на един член на църква на „святостта,” който се смята за превъзхождащ другите, които свидетелствали, защото бил по-голям грешник и можел да даде по-велико свидетелство и да бъде по-освещаващ за събранието. Бил извършил прелюбодейство с „една сестра проповедничка” и с две омъжени жени по едно и също време, и всичко това го правело по-свят, защото видимо бил изоставил повече.[16]

През 50-те и 60-те години Ортодоксалната презвитерианска църква беше дълбоко смущавана и разделена по въпроса за Пениеловите учения, които бяха заразили много от нейните най-искрени служители. Тези хора, дълбоко притеснени от липсата на духовен растеж сред членовете на своите църкви, започнаха да търсят отговора във водителството на Святия Дух. Тъй като освещението се търсеше чрез Святия Дух но без споменаване на Закона, последствията бяха ирационализъм и духовна гордост, по същество беззаконие. Трагично, това бяха именно хората, които усещаха нуждата от растеж, недостатъчността на съвременното поучение и живот, и които някак усещаха, че освещението е ключът към всичко. Тяхното търсене на път за освещение извън Закона беше сериозен провал. От друга страна, онези, които ги осъдиха, просто продължиха в своето духовно незряло, или по-често безплодно състояние, духовни скопци по собствен избор.

Модернистите отричат и двете библейски учения, оправданието и освещението. Те се връщат към осъвременено фарисейство и се стремят да спасят човека чрез човешки дела и предания. Така любовта става средство за освещение, безразборна любов към всички хора. Поради своя коренен антиномизъм, модернизмът често е благоприятно настроен към различните страни на петдесятничеството, особено към говоренето на езици. Във всички тези изявления върховни са човешките дела.

При нашия анализ на казването на истината насочихме вниманието към абстрактното схващане за святост присъщо на мнозина църковници, учение, което по същество е езичество. За върховна ценност се смята съвършеният индивид. Неговите действия биват отделени от реалността на Бога и Неговия свят, и се настоява на абстрактен стандарт за реалност и святост. Личното съвършенство на акушерките в Египет (Изх. 1:17-21) е по-важно от всичко друго. Защитниците на тази позиция в църквата са бързи да твърдят, че това съвършенство е библейско съвършенство и Божие желание, но те очевидно противоречат на Писанието и осъждат онова, което Бог одобрява. За тях е по-важно Рахав, акушерките и те самите да запазят своята абстрактна чистота, вместо да бъде спасен животът на праведни хора във войната на света против Бога.

Нека с това предвид да изследваме определението за освещение дадено от един много способен калвинистки учен. Според Беркхоф, „Освещението може да се дефинира като онова благодатно и непрекъснато действие на Святия Дух, чрез което Той избавя оправдания грешник от замърсяването на греха, обновява неговото цяло естество по Божия образ и му дава способност да върши добри дела.”[17] Дотук това определение е добро, но как да дефинираме добрите дела? Как да знаем конкретно и точно какво са добрите дела? Според Беркхоф, „добри дела” са онези „дела, които са същностно различни по морални качества от действията на неновородените, които са израз на ново и свято естество, като принцип, от който те произтичат.”[18] Това все още е много неясно. Тогава Бъркхоф добавя, „Те са не само външно съобразени с Божия Закон, но те също са извършвани в съзнателно покорство към изявената Божия воля, тоест защото са изисквани от Бога.”[19] Тук най-после се вижда истината: освещението изисква покорство към Божия Закон, защото Бог го изисква. Ако Законът е в основата на освещението, тогава защо е споменат само двусмислено в глава от 17 страници, и то само мимоходом? Чудно ли е, че повечето хора пропускат тази идея и търсят освещение не в Закона, а в духовни упражнения?

В миналото, както в поучението, така и в практиката, Законът е бил правило за освещение. Законът е бил основополагащ за освещението в средновековната църква, макар че в последствие към него се добавят и заповедите на църквата, а също е бил правило и в много протестантски кръгове. Така, като пише за освещението, Хайнс описва „Божия Закон като правило,” заявявайки отчасти:

Ние обаче изповядваме: „според Закона,” което означава, че само Законът е правило за освещение, защото така учи Божието Слово (Ис. 8:20; Пс. 119:105). И нашите бащи са били толкова ревностни в спазване на Божиите наредби и само тях, че дори са възразявали против спазването на християнските празници и молитвените служби през седмицата. Те са се боели, че желанието да вършат повече от онова, което Господ е заповядал в Своето Слово, ще доведе до отслабване по отношение на онова, което Той е постановил.

Ис. 8:20, При закона и при свидетелството! Ако не говорят според това слово, наистина няма зазоряване за тях.

Пс. 119:105, Твоето слово е светилник на нозете ми, и виделина на пътеката ми.

Но в много кръгове на протестантското евангелство освещението се определя като посещаване на църква два пъти в неделя, и на молитвената служба през седмицата. Но такива практики не могат да задоволят духовния глад на човека, и затова биват добавяни и други духовни упражнения. Така един лекар в Лос Анджелис, докато още живеел в Бъркли през 1942, наглася своя будилник за 5:30 сутринта, за да прекарва един час в молитва. Той съобщава за своето преживяване на първата сутрин:

С опитване намерих пътя си в тъмнината на всекидневната. Включих осветлението, коленичих пред дивана и започнах да се моля.

Молих се за семейството си, приятелите си, пациентите, другите лекари в болницата, лекарите в другите болници, лекарите, които нямаха болници, нашата страна, войниците, врага, всички мисионери, които познавам. Накрая погледнах часовника си. Бяха минали само 20 минути.

Отново преминех през целия списък по-подробно, и така бавно минаха 60 минути. Бях изтощен. . . .

С всяка седмица Бог не само ставаше все по-реален за мен, Той ставаше смисъл на всяка реалност, и часът, който в началото ми изглеждаше токова дълъг, сега ставаше все по-скъпоценен. Всъщност целият ми живот беше различен, и аз знаех, че инвестицията във време дава резултат.[20]

След войната този лекар създаде молитвена група в Бъркли. Аз не познавам лично лекаря, но познавах много от членовете на неговата група, а също присъствах на някои от техните събирания. Всички блестяха със силна себеправедност, бяха свикнали на дълги молитви и бяха уверени, че техният метод е ключът към истински духовен растеж и освещение. Единственият видим резултат от този „подтик на измислено от нас самите посвещение” беше израстване във фарисейство, и нарастваща незаинтересованост от каквото и да е реално познаване на Писанието. Молитвата без спазване на Закона може да произведе самодоволство, но само молитва със спазване на Закона почита Бога. Аз всъщност получих някои ценни теологични и библейски изследвания от един член на групата, който вече се интересуваше от този „по-дълбок” живот. Осъждането от нашия Господ на онези, които „мислят, че ще бъдат чути заради многото си говорене” (Мат. 6:7), е все още в сила.

Призивът към освещение, „Бъдете святи, защото Аз, Господ вашия Бог, съм свят” (Лев. 19:2), е призив за спазване на Закона: той е правило за освещение. Това не е ново слово: то е старо като Писанието. То е било поучавано от много светии в Средните векове, и е било в основата на възгледа на Лутер. В своя коментар върху Римляни 3:13, „Ние утвърждаваме Закона,” Лутер заявява:

От друга страна, Законът е установен и утвърден, когато се спазват неговите изисквания или заповеди. В този смисъл Апостолът казва: „Ние утвърждаваме Закона”; тоест: Ние казваме, че той се спазва и изпълнява чрез вяра. Но вие, които поучавате, че делата на Закона оправдават без вяра, отменяте Закона; защото не го спазвате; всъщност, вие поучавате, че неговото изпълняване не е необходимо; Законът се утвърждава в нас, когато го изпълняваме съзнателно и истинно. Но никой не може да направи това без вяра. Онези, които са без Божествената благодат, която е дадена на нас, които вярваме в Христос, унищожават Божия завет (на Закона).[21]

Нещо повече, в своя Кратък катехизис Лутер поучава, „Законът учи нас, християните, какви дела да вършим, за да живеем угоден на Бога живот. (Мерило).”[22] За съжаление на други места Лутер замества Закона с любовта,[23] а Калвин, също себепротиворечив в това, понякога изисква Закона като правило за живот, надминавайки Лутер в своето настояване държавата да налага и двете плочи на Закона.[24] Всъщност Калвин цитира Закона като „житейско правило.”[25] Пропускът на хората във всяка епоха да бъдат ясни и категорични по този въпрос не освобождава от отговорност Божиите хора: те имат Закона.

3. Лъжепророк

Лъжливото свидетелство забранено от Деветата заповед включва лъжливо свидетелство относно Бога. Във Второзаконие 18:9-22 имаме не само пророчество относно идването на Христос, но също и тест за лъжепророци.

Законът започва със забрана на определени форми на идолопоклонство, които са „незаконни средства за общуване с невидимия свят.”[26] Никакъв трик или магия, нито някакъв ритуал може да принуди Бога. Бог не изявява Себе Си в отговор на ритуал или церемония, нито дава преуспяване на хората в отговор на дарове и подкупи. Вместо да се обръщат към тези „мерзости,” които донесоха на ханаанците само осъждение (Вт. 18:12, 14), „Съвършен да бъдеш пред Господа твоя Бог” (Вт. 18:13). Коментарът на Раши си заслужава да бъде цитиран: „Да вървиш в искреност пред Него, и да Го очакваш. И да не надзърташ в бъдещето. Но каквото и да дойде върху теб, приемай го просто, и тогава ще бъдеш с Него, и ще бъдеш Негово наследство.”[27]

Но по-важен е фактът, че целта на тези незаконни ритуали е предсказание, желанието да се познава и предсказва бъдещето. В много централен смисъл вярващият трябва да ходи с вяра, не с виждане. Точното и личностно предсказване и предвиждане на бъдещето е затворено за него.

Но в друг смисъл самият Закон е даден като определено от Бога средство за предсказание за народа. Главната цел на Второзаконие 27-31 е да даде на Божиите хора истинско средство за предсказване, и това средство за предсказване е Законът. Ако хората не спазват Закона, следват определени проклятия; ако спазват Закона, следват благословения. Тъй като Законът се занимава с предсказване, Божиите хора ще избягват всички беззаконни претенции за предсказания. Единственият принцип за предсказване е върховната власт и постановление на Бога; другият принцип на предсказване е демоничната власт, която се стреми да установи независимо и революционерско схващане за власт и контрол.

Законът е даден чрез Мойсей, но средството, чрез което беше даден Законът, беше ужасяващо за Израел и ги доведе близо до присъствието на осъждението. Затова Бог ще издигне друг Пророк, друг Мойсей или законодател, „и ще туря думите Си в устата му; и той ще им говори всичко, което Аз му заповядвам” (Вт. 18:18). Така Великият Пророк е даден според условията на първоначалния Закон, и като законодател. Ключът към връзката между Пророка и Мойсей е Законът.

Ще се появят лъжливи пророци представляващи друг бог или власт, и следователно друг закон. Тяхната лъжливост ще бъде изявена чрез техните лъжливи предсказания. Тъй като принципът на истинното предсказване е Божието законово слово, всички пророци, заедно с най-великия, Исус Христос, говореха вдъхновени от Бога според този Закон. Като пророкува плена, Еремия припомня законовото предсказание във Второзаконие 27-31; тъй като говори чрез Божието вдъхновение, той също можеше да заяви, че пленът ще трае седемдесет години (Ер. 25:11).

Ключът към проблема е Законът. Където няма закон, няма и истинско пророчество, нито истинско говорене от Божието име, нито истинско предсказание. Винаги когато християните пренебрегват Закона, те биват лесно и бързо подвеждани от шарлатани.

Класически пример за това е Перегрин Протей, цинически философ, който умира през 165 от Хр., но който има своите защитници сред някои съвременни философи, както и сред онези от неговото време като Аул Гелий. Перегрин обикаля много места – Рим (откъдето бива изгонен заради обида към император Антонин Пий), Атина като учител, Сирия, където бива хвърлен в затвора, и така нататък. В своята младост той скита до Армения, с много лоши последствия, според Лукиан:

Това творение и шедьовър на природата, този поликлитиев канон, веднага като става пълнолетен, бива заловен в прелюбодейство в Армения и получава здрав бой, но накрая скача от покрива и избягва с репичка в задника. След това съблазнява красиво момче, и като плаща три хиляди драхми на родителите на момчето, които били бедни, се откупва от съд пред управителя на провинция Азия.

Предлагам да пропусна всичко това и подобните неща; защото той все още е бил неоформена глина, и все още нямаме напълно завършен нашия „свят образ.” Но си заслужава да чуем какво е направил на баща си; чули сте как удушил престарелия човек, като не можел да го изтърпи да живее повече от 60-годишна възраст. Когато случаят се разчул, сам осъдил себе си на изгнание и заскитал, пътувайки от една страна в друга.[28]

Перегрин се отправил към Палестина и веднага се свързал с различни антиномистки християни, и станал техен „пророк, култов водач, водач на синагога и всичко останало, сам той.” Станал нов господ за тези хора: „те го почитали като бог, използвали го като законодател и го издигнали като закрилник, разбира се, по-долу от онзи, на когото все още се покланят, мъжът, който бил разпънат в Палестина, защото той бил въвел този нов култ в света.” Започнали да го наричат „новия Сократ.”[29]

Перегрин също прихванал и хиндуистки идеи и като цяло направил себе си някакъв универсален пророк.

Докато е в затвора в Сирия, той бива щедро подпомаган от тези лъжехристияни, и римският управител на провинцията освобождава Перегрин като несправедливо гонен философ.

По това време Перегрин вече има професионален външен вид: носи дълга коса, облечен в мръсна роба, „пътна торбичка окачена на хълбока му, тояга в ръката, и като цяло е бил много театрален във външния си вид.”[30] Връщайки се в родния си град, малко гръцко градче, той се сблъсква там с враждебност заради убийството на баща си за имота. Перегрин подарява значителното имение на града, и обвиненията в убийство биват оттеглени. Хората го хваля като „ ‘Единственият истински философ! Единственият истински патриот! Единственият истински съперник на Диоген и Кратес!’ Враговете му са принудени да замълчат, и всеки, който се опитва да спомене за убийството, бива обсипван с камъни.”[31]

По-късно става противен на своите лъжехристиянски последователи, и търси нови светове за завладяване, като учи при известен езически аскет.

След това тръгва на трето пътуване, за Египет, за да посети Агатовул, където преминава чудесния курс в обучение по аскетизъм, като обръсва едната половина от главата си, намазва лицето си с кал и демонстрира онова, което наричат „безразличие,” като огражда двора си сред притискаща го тълпа от зрители, като раздава и получава удари по гърба с тръстика, и се прави на клоун дори по-открито по много други начини.[32]

След това отива в Рим, бива изгонен, отива в Атина, и отново създава неприятности. Накрая, тъй като репутацията му се влошава, измисля план да си създаде популярност: на Олимпийските игри на следващата година ще се изгори жив. Перегрин отново попада в светлината на прожекторите. Някои твърдят, че той се надява плановете му да бъдат забранени, защото избраното място е свято, или се намира до свято място. Самият Перегрин заявява, че ще „стане дух-пазител на нощта; вече е ясно също, че той вече желае жертвеници на негово име и желае да бъде изобразяван в злато.”[33] В определения ден, за погребалната служба преди кладата, Перегрин се появява и в дълга реч заявява, „желая да облагодетелствам човечеството като му покажа пътя, по който всеки трябва да презира смъртта.” Някои викат, „Запази живота си за гърците!,” но повечето викат, „Извърши онова, което си замислил!”[34] Когато няколко дни по-късно игрите завършват, Перегрин скача в пламъците; Лукиан го описва като „човек, който (да го кажем накратко), никога не съсредоточава погледа си върху истината, а винаги върши и казва всичко с цел слава и похвала от множествата, дори дотам, че да скочи в огъня, когато не би могъл да се наслаждава на похвалата, защото не би могъл да я чуе.”[35]

Цитираме случая с Перегрин в подробности имено защото днес в средностатистическите кръгове той не е предмет на противоречия и следователно изявява ясно проблема на антиномистките религиозни водачи. Също както Перегрин, те са, първо, беззаконни, антиномисти. Може да има различни степени в техния морал, но техният основен характер е същият. Второ, вместо ревност за Божието законово слово, има ревност са лична изява и лична слава.

Има мнозина претендиращи да имат специални откровения и нови пророчества. Така една реклама през 1970 говори за продължаващата „кампания” на един „евангелизатор,” чиято тема в неделя вечер е „Исус влезе в моята стая в Ерусалим и говори с мен.”[36] Може ли някой да си представи св. Павел да провежда такава „кампания”?

Обаче онези, които отказват да проповядват цялото Божие Слово, не са по-малко виновни за лъжепророчество. Онези, които пренебрегват Закона, нямат благовестие, защото отричат Божията праведност, която е в основата на Благовестието.

За онзи, който „дръзне да каже от Мое Име дума, която Аз не съм му заповядал да говори, или който говори от името на други богове, тоя пророк да умре” (Вт. 18:20), се изисква смъртно наказание. Този закон е отчасти причина за екзекуциите на еретици в епохите на средновековието и Реформацията, и тези екзекуции днес биват силно осъждани. Ясно е, че в много случаи тези екзекуции са имали и други презумпции. Нещо повече, идеята на този закон е била разбирана неправилно. Ересите често са били сериозни, и екзекуциите понякога са били основателни, но законът тук не се занимава с ереси или доктринални проблеми, колкото и важни да са те, а с предсказателно пророчество на основата на чужд или лъжлив бог и закон. Както жертвоприношенията на деца, чародейството, магията и свързаните практики описани в началото на този закон (Вт. 18:9-14), такова предсказателно пророчество почива върху вяра противна на Бога, съставлява предателство против обществото и представлява враждебен и революционен законов ред. Търпимостта към такива хора би била самоубийствена.

Онези, които съзнателно поучават революционен законов ред, са предатели против съществуващия законов ред. Онези, които поради сребролюбие, алчност или антиномистки схващания проповядват лъжлив възглед за Писанието, също са предатели, макар и не в същия смисъл или до същата степен.

Никое общество не може да избегне да наказва онези, които се различават от неговата основна вяра. Марксистките общества екзекутират онези, които се различават или отправят предизвикателство против техните фундаментални догми. Социалистическите и демократичните държави са по-малко сурови, но те все пак екзекутират предателите, които подпомагат подслоняват врагове. Ако основната религиозна презумпция на едно общество не бъде защитена, обществото загива. В християнския обществен ред грижата на държавата трябва да бъдат не църковните отклонения, а предизвикателството против нейното законово устройство. Позволяването на революция означава погибел. Търпимост се дължи към разликите вътре в законовата система, но не и към хората посветени да преобърнат тази законова система. Като преследва ранната църква, Рим се опитва да запази своя законов ред; императорите са виждали ясно проблема: Христос или цезарят. Тяхната морална и религиозна презумпция е била лъжлива, но тяхната държавна логика е била обоснована: едната трябва да умре, езическата империя или църквата. Те не са виждали, че империята вече умира, и че смъртта на християните няма да спаси угасващия живот на Рим. Именно способността на Константин да схване този факт води до признаването на християнството.

Връзката между различните видове лъжливи предсказания (чародейство, магия, спиритуализъм и т.н.) и политическата подривна дейност заслужава разширено проучване. Не е случайно, че първи май, древният фестивал на култа на плодородието на вещиците, постоянно е ден от централна важност за революционерите, както се вижда от марксистите. Антихристиянските юристи, които го празнуват като „ден на правото,” също се основават на антихристиянски закон.

4. Свидетелството на лъжепророка

Като анализирахме дейността на лъжепророка (Вт. 18:9-22), видяхме, че целта на магията, жертвоприношенията, гадаенето и подобни ритуали на лъжепророчество е предсказания. Предсказването свързано с описаните ритуали (Вт. 18:9-14) има като основна предпоставка вярването, е реалната и върховна власт се намира на друго място, не в Бога. Практиката на лъжепророчество може да включва жертвоприношения на деца, гадаене, астрология, заклинания, чародейство, магии, спиритуализъм, магьосничество, некромантия и други подобни. Също, тя може просто да включва вярата, че Сатана е върховната власт.

Сатана се опита да изкуси Исус да стане лъжепророк. В последното изкушение,

Пак Го завежда дяволът на една много висока планина, показва Му всичките царства на света и тяхната слава и казва Му:
Всичко това ще ти дам, ако паднеш да ми се поклониш.
Тогава Исус му каза: Махни се, Сатано, защото е писано: На Господа твоя Бог да се покланяш, и само на Него да служиш. (Мат. 4:8-10).

Значението на това изкушение е от централна важност. Като се обръща към Исус в своя последен опит да Го направи лъжепророк, Сатана има наум две основни идеи. Първо, Сатана иска от Исус да признае правотата на неговия бунт, да потвърди, че творението има законно право на независимост от Твореца. Ако Исус и в най-малка степен беше дал някакво оправдание за греха на човека, ако се беше съгласил с оправданието със средата, или поне че някаква независимост на човека от Бога е оправдана, Той би се съгласил с моралното оправдание на Сатана. Исус отказа да направи това: „На Господа твоя Бог да се покланяш, и само на Него да служиш.”

Второ, Сатана претендира за световна власт, която той не притежава и не може да дава. Основна предпоставка на законовото слово е, че „Господна е земята” (Изх. 9:29; Вт. 10:14; Пс. 24:1; 1 Кор. 10:26). Сатана нито я управлява, нито има собственост над нея, нито може да я дава на някого.

Точно тук много хора сериозно грешат. Битие 3 ни дава библейския отговор: Адам и Ева бяха виновни пред Бога за бунт, за отстъпничество. Те умножиха греха си като хвърлиха вината върху някой друг: змията, жената. Вината на Сатана не променя факта, че Адам и Ева бяха първостепенните и истински виновници за своя собствен грях.

Други не се съгласяват с Божието Слово. Марксисткият отговор е ясно заявен използвайки терминологията от Битие 3 от Линкълн Стефънс преди няколко години на официална вечеря на Джонатан Клъб в Лос Анджелес. На втората среща, на която присъстват около стотина видни граждани, Стефънс я обобщава пред своите слушатели, сред които са Джон Хейнс, Уилям Мълхоланд, епископа на Епископалната църква в града, и други:

Вие искате да поправите проблема в самото начало на нещата. Това може и да е възможно, епископе. Знаете, повечето хора казват, че вината е в Адам. Но вие си спомняте, Адам каза, че вината е в Ева, жената; тя го направи. А Ева каза, не, не, не съм аз; змията е виновна. И оттогава вашите свещеници са спрели дотук. Обвинявате онази змия, Сатана. Сега идвам аз и се опитвам да ви покажа, вината беше, и е, в ябълката.[37]

Отговорът на Стефънс е последователен марксизъм; той утвърждава икономическия детерминизъм: „вината беше, и е, в ябълката.” Това учение е отричане на личната отговорност поучавана от Писанието.

Но също толкова смъртоносно е много често срещаното учение за сатанинския детерминизъм. Тук Стефънс е прав, когато казва на присъстващите свещеници: „Обвинявате онази змия, Сатана.” Твърде много църковници през вековете са положили основата за учението за сатанинския детерминизъм. Можем също да го наречем теория за конспирацията.

Разбира се, Писанието много ясно потвърждава факта за конспирациите; Псалм 2 е класическо изявление за тяхното действително съществуване. Но същият този псалм силно подчертава тяхното безсилие; Бог се смее на конспирациите на нечестивите народи и призовава Своите хора да се смеят заедно с Него.

Конспирациите процъфтяват само когато моралният ред е в упадък. Във всяко общество има престъпници, крадци и убийци. Само когато обществото се намира в морален упадък тези елементи могат да придобият някакво превъзходство. Западащата Римска империя е свидетел на умножаване на култове проповядващи революция, комунизъм, свободна любов, хомосексуализъм и много други. Когато християнството стига до морален упадък след 13 век, отново започват да се умножават тези престъпни тайни общества. Някои вярват в комунизма, други организират голи протести и маршове, а други замислят революции. Както Шмит отбелязва относно епохата на Реформацията, „Цяла Европа около Калвин е била замърсена от тайни общества, някои разпространяващи ‘просвещение,’ а други скептицизъм.”[38] Реформацията и Контрареформацията водят до временен упадък на тези групи, но когато християнската вяра, закон и ред започват да западат, те се надигат отново.

Но онези, които свидетелстват лъжливо, които приписват на Сатана власт, която принадлежи единствено на Бога, не се задоволяват само да признаят, че конспирациите съществуват. Те отиват много по-далеч. Първо, те приписват на конспирациите морален ред и дисциплина, което е невъзможно. Сатана не може да строи или създава; той е само унищожител, убиец, и има власт само дотолкова, доколкото ние изоставяме истинската Божия власт. Съветският съюз, да цитираме като пример правителство, което се занимава с международни конспирации, е корумпирана, несръчна и коренно некомпетентна агенция. За да оцелее, то има нужда от непрекъсната помощ от други страни, а също и империалистическо ограбване на други страни. То продължава да оцелява заради помощта изпратена от президента Хувър през 20-те години, признаването от Рузвелт през 30-те години, и продължаващи подобни помощи. Проблемът с комунизма не е злата мощ и способност на комунистите, а постепенният морален срив на християнските църкви и народи, и тяхното радикално отстъпничество.

Второ, силата на злото е слаба и ограничена; тя е под контрола на Бога и е Неговият бич върху народите. Слабостта на злите конспирации означава, че в нормални обстоятелства те могат само да заемат вакуум. Корените на съветската власт са в моралния упадък на Русия и нейното кенотично християнство; съветските победи в балтийските страни се дължат на позицията на морален компромис на западните съюзници, които предават тези страни.

Трето, ключът към победа над злите конспирации не е съсредоточаване върху злото, а праведно възстановяване. Един от греховете, който Исус Христос осъжда в някои членове на тиатирската църква, беше тяхното посвещение да изучават „дълбочините на Сатана,” което може да се преведе като „изследване на дълбоките или скрити неща на Сатана” (Откр. 2:24). Нехристиянските консервативни движения са радикално отдадени на изучаване или изследване на дълбоките неща на Сатана, като че ли това е ключът към бъдещето.

Четвърто, както отбелязахме, в основата на всичко това е вярването в сатанинския детерминизъм, което прави тези консерватори убедени сатанисти. Отричането на върховната власт на Сатана е един от най-сигурните начини да настроим враждебно против нас мнозина хора, които веднага ще спорят с религиозна ревност относно върховната, предопределяща власт на Сатана. Те ще настояват, че всяко национално и международно действие е внимателно замислена и манипулирана конспирация, управлявана от върховен план или заговор и от таен върховен комитет. Можем да приемем, че съществуват заговорници и планове, и че те са много, но християнинът трябва да вярва в тяхното безсилие. Те се разяряват напразно; те „замислят суета,” когато се наговарят против Господа и Неговия Помазаник (Пс. 2:1, 2).

Да хвърляме вината за злото в света и да приписваме управлението на света на скрити сатанински заговори означава да бъдем виновни за лъжесвидетелство против Бога. То е подобно на прибягване до магия, чародейство или човешки жертвоприношения. То отрича, че само Бог е източник на предсказание и приписва власт и предсказания на Сатана.

Бърл описва законите на властта далеч по-добре от повечето теолози:

Можем да различим пет естествени закони на властта. Те важат навсякъде и на всяко ниво, на което има власт, била тя властта на майка в детската стая или властта на изпълнителен директор на бизнес, на кмет на град или на диктатор начело на империя.

Те са:

Първо: Властта неизменно запълва всеки вакуум в човешките организации. Между хаоса и властта, властта винаги надделява.

Второ: Властта е неизменно личностна. Няма такова нещо като „класова власт,” „власт на елита” или „групова власт,” макар и понякога класите, елитите и групите да подпомагат процесите на организация, чрез които властта се дава на индивиди.

Трето: Властта е неизменно основана върху система от идеи или философия. Ако такава система или философия липсва, институциите, които са жизнено важни за властта, престават да бъдат надеждни, властта престава да бъде ефективна и в крайна сметка властимащият бива премахнат.

Четвърто: Властта се упражнява чрез институции и зависи от институции. Чрез своето съществуване те ограничават, започват да контролират, и в края на краищата дават или отнемат власт.

Пето: Властта винаги се сблъсква и действа в присъствието на област на отговорност. Двете постоянно си взаимодействат, във враждебност или сътрудничество, в конфликт или в някаква форма на диалог, организирано или неорганизирано, ставайки част или може би нахлувайки в институциите, от които зависи властта.[39]

Бърл е прав. Властта е основана върху вяра, философия. Когато вярата или философията в основата на обществото започне да умира, има смяна на властта. Тъй като християнската вяра запада и е станала антиномистка, тя не може да поддържа или създава законов ред. Следствието е, че древните престъпни импулси и движения се домогват до властта. Ключът към премахване на тези домогващи се зли сили не е изучаване на дълбоките неща на Сатана, нито вяра в тяхната мощ, а праведна реконструкция на основата на библейската вяра, морал и закон. За много нехристиянски консерватори критерият за истински консерватор е прост: Дали човекът вярва в съществуването, плана и могъществото на конспираторите, както и да ги наречете? Този критерий е сатанински: той съдържа също толкова опасност за обществото, ако не и повече, както и вярването, че вината е в ябълката, т.е. колкото и икономическият детерминизъм. Той е форма на поклонение на Молох. Бог представи на Адам и Ева в Едем тяхната собствена отговорност; Натан заяви на Давид, „Ти си този човек” (2 Царе 12:7).

Библейската позиция включва не само твърдо заявяване на същностната отговорност на човека, но също заявява, че единствен Бог е всемогъщ и Той единствен предопределя и управлява всичко. Да приписваме на конспирациите мощ, дисциплина и управление на миналото, настоящето и бъдещето, които не са техни, е друга форма на вяра в чародейство и подобни „мерзости.” То означава да станем лъжепророци, и да свидетелстваме лъжливо.

То също означава да си навлечем Божието осъждение. Да вярваме в друга власт означава да отричаме Бога и Неговия Закон. Не е изненада, че нашата антиномистка епоха с готовност приема такива вярвания. Но Бог няма да зачита повече антиномизма на църковните членове от беззаконието на нечестивите. Тук хората са изправени пред единствената ефективна „конспирация”: Божята „конспирация” против всички, които отричат или забравят Бога.

Заповедта, „Да не свидетелстваш лъжливо,” означава, че трябва да свидетелстваме истинно относно всичко. Не трябва да свидетелстваме лъжливо относно Бога или човека, и не трябва да свидетелстваме лъжливо относно Сатана като му приписваме мощ, която принадлежи единствено на Бога. Истинското свидетелство на апостолите не беше свидетелство за властта на Сатана, а за тържествуващия Христос. Светът, срещу който те се изправиха като шепа хора, беше далеч по-затънал в своето зло от нашия, но апостолите не прекарваха времето си документирайки покварата, извратеността и мощта на Нерон. Вместо това св. Павел, който осъзнаваше, че предстоят гонения, все пак пише уверено на християните в Рим: „А Бог на мира скоро ще смаже Сатана под краката ви” (Рим. 16:20). Увереността на св. Йоан е подобна: „това е победата, която е победила света, нашата вяра” (1 Йоан 5:4).

Но днес много така наречени християнски консерватори не само прекарват време изучавайки делата на Сатана, но и се гневят ако се усъмните във всемогъществото на Сатана. Те настояват, че сега всяка стъпка от световната история е в ръцете на сатанински манипулатори, които използват хората като марионетки. Да отречете това означава да бъдете определени като някакъв еретик; практическото значение на тази позиция е поклонение на Сатана. Но св. Йоан ни казва, че във върховния момент на заговора на Сатана, когато беше постановена смъртта на Христос, се изпълняваше тайното Божие намерение (Йоан 11:47-53). Бог е Който царува, не Сатана. Всяка друга вяра е лъжесвидетелство и то особено нечестиво.

5. Потвърждаване

В заповедта, „Не свидетелствай лъжливо,” се явява една основополагаща характеристика на библейския Закон. В основата на този закон е неговата връзка със съдилищата и лъжливото свидетелство. Съдилищата представляват Божието възмездие наредено и изпълнено чрез човешки, но наредени от Бога институции. За да може правосъдието да надделее в съдилищата, необходимо е честно и вярно свидетелство. Но тъй като човек е грешник, и институциите на човешкото общество отразяват греха на човека, необходимо е взаимно възпиране и контрол. Свидетелството на свидетеля трябва да се подложи на кръстосан разпит и потвърждение. Законът е ясен в това отношение:

Само един свидетел да се не подига против някого за какво да е беззаконие или за какво да е престъпление, с каквото престъпление би съгрешил; а чрез думите на двама свидетели, или чрез думите на трима свидетели, да се установява всяко дело (Вт. 19:15).

Чрез думите на двама или на трима свидетели да се убива оня, който е за смърт; а чрез думите само на един свидетел да се не убива (Вт. 17:6).

Който убие някого, тоя убиец да се умъртви при думите на свидетели: обаче не бива само един свидетел да свидетелствува против някого, за да се умъртви (Чис. 35:30).

Законът е повторен в Новия завет:

И ако ти съгреши брат ти, иди, покажи вината му между тебе и него самия. Ако те послуша, спечелил си брата си.
Но ако не те послуша, вземи със себе си още един или двама и от устата на двама или трима свидетели да се потвърди всяка дума (Мат. 18:15, 16).

От устата на двама или трима свидетели ще се потвърди всяка работа (2 Кор. 13:1).

Против презвитер не приемай обвинение, освен ако е нанесено от двама или трима свидетели (1 Тим. 5:19).

Някой, който е престъпил Мойсеевия закон, умира безпощадно при думата на двама или трима свидетели (Евр. 10:28).

Както отбелязахме преди, ние не сме под никакво морално задължение да казваме истината на враг, който се опитва да ни нарани или унищожи. Задължението да казваме истината е запазено за нормални отношения, които са в рамката на Закона, и за съдебните процедури на Закона в църквата, държавата и другите институции.

Дори тук обаче има ограничения върху властта на съда или изискванията на други хора. Библейският закон за свидетелстването не позволява мъчения или принудени признания. Доброволното признание е възможно, но за осъждане са необходими двама или трима свидетели. По-строг, признанието не е дори споменато в Закона; неговото място в съда очевидно е единствено във връзка с потвърждаващо доказателство. Така признанието на Ахан изискваше потвърждаващи сведения преди да бъде осъден и екзекутиран (Ис. Нав. 7:19-26). Трябва да се отбележи доброволният характер на признанието на Ахан. Библейският Закон запазва неприкосновеността на индивида срещу принудени признания; правото на гражданите да бъдат защитени от силата на държавата да изисква себеуличаване не се среща извън библейската традиция. Петата поправка към Конституцията на САЩ от 1787 въплъщава тази закрила: никой човек не може да бъде принуждаван да избира между две опасности, „нито принуждаван в каквото и да е наказателно дело да свидетелства против себе си.”

Съпротивата срещу себеуличаването означава, че християнинът трябва да се противопоставя на използване на детектор на лъжата като принципен въпрос. Детекторът на лъжата преобръща основен принцип на правосъдието. Задължение на правосъдните длъжностни лица е да докажат вината, когато човекът е обвинен: обвиняемият е невинен до доказване на противното. Когато се изисква заподозреният да бъде подложен на тест с детектор на лъжата, този правен принцип бива отречен: заподозреният бива приет за виновен по презумпция и предизвикан да докаже своята невинност като се подложи на този тест.

Християнски полицейски служител цитира друга важна страна на тестовете с детектор на лъжата. Невинен човек може да се съгласи на теста с надежда да освободи себе си от обвинение, но веднъж като започне тестът, неговата лична неприкосновеност е нарушена. Той може да бъде питан относно религиозни вярвания (в антихристиянско общество), политически възгледи, дали притежава оръжия и почти всичко, което разпитващите искат да го питат. Следствието е принудено признание.

Както детектора на лъжата, подслушването е незаконно нарушение на личната неприкосновеност; то е форма на принудено признание, унищожаване на почтеността в общуването, което го прави очевидно неморално и грешно.

Има и други ограничения върху свидетелстването. Правото на мълчание на основание поверителни сведения е дадено до известна степен на пастори и лекари. Предпоставката е една и съща и в двата случая. Заявлението или признанията направени от човек към неговия пастор или лекар в контекста на формални или професионални отношения са поверителни сведения, защото въпросният човек всъщност признава към Бога чрез посредник. И лекарят, и пасторът се занимават със здравето, единият с физическото, другият с духовното здраве. „Спасение” на английски буквално означава здраве. Религиозното естество на лекарската професия има дълбоки корени. В миналото лекарите са били монаси, и до съвсем скоро болниците са били напълно и изключително християнски институции. Съвременното отделяне и на пастора, и на лекаря от библейската вяра не променя същностното естество на техните професии. Поверителните сведения се основават върху презумпцията за религиозната функция на пастора и лекаря като Божии служители в служението на здраве. Така връзката на човек с тях не е собственост на никоя човешка институция, а единствено на Бога. Това не отрича задължението на пастора или лекаря да подтикнат човека да извърши реституция когато дължи реституция, или да направи самопризнание когато дължи самопризнание. Тяхно задължение е да спазват Божия Закон като подтикват всички, които идват при тях, да го спазват, но не могат да отидат отвъд това.

В наши дни има доста голямо разнообразие в правния статут на поверителните сведения споделени с пастор.[40] Тези разлики отразяват отчасти теологичната несигурност и нестабилност на различните църкви.

Има и други ограничения върху обхвата на свидетелстването. Например, срещите с адвокат са поверителни сведения, тъй като адвокатът служи като представител на обвиняемия в съда. Да бъде принуден адвокат да свидетелства означава да бъде отречена свободата и неприкосновеността на обвиняемия. Подобно, на същото основание съпругата на обвиняемия не може да свидетелства, защото това би означавало себеуличаване. При определени обстоятелства има изключения от тези правила, но основният принцип остава валиден. Едно такова изключение са случаите, в които единият брачен партньор удари другия. Нормалната цел на ограниченията върху свидетелстване от страна на брачен партньор е не само закрила срещу себеуличаване, но също и срещу разрушаване на брачните отношения. Изискването в комунистическите страни децата и брачните партньори да донасят един за друг е разрушително за семейния живот.

Има области на конфликт по въпроса за поверителните сведения. Като цяло се смята, че корпорациите няма неприкосновеност, и техните книги и дневници могат да бъдат отваряни. Данъчните служби редовно принуждават граждани да предоставят данните си. Неприкосновеността на поверителните сведения важи и за граждански, и за наказателни дела, за федерални и щатски съдилища, въпреки някои конфликти в миналото.

Ако поверителните сведения и неприкосновеността от себеуличаване не съществуваха, тогава потвърждаването, основна презумпция на библейския закон за свидетелстването, няма да съществува, защото обичайният метод за „доказателства” ще бъде принуждаване на обвиняемия да свидетелства. Законът изисква потвърждаване, защото забранява принудено себеуличаване.

Следователно, не само не сме задължени да казваме истината на беззаконен враг, който е решен да ни навреди или унищожи, но и изискването да казваме истината в съда е строго подчинено на Закона.

От друга страна, свидетелите на престъпление са под строго изискване да свидетелстват. Като общо правило хората са задължени да дават своето свидетелство в съда по всички разследвания, където тяхното свидетелство може да бъде от съществена важност, и съдът решава дали тяхното свидетелство е от съществена важност. Неудобството не е оправдание. Не свидетелят, а съдията и съдебните заседатели са задължени да оценят стойността на свидетелството. Съдът може също да преценява надеждността на свидетеля. Така дълго време съдилищата в САЩ не са смятали за приемливо свидетелството на невярващ, тъй като той не може да положи клетва; такъв човек е можел да свидетелства само сам за себе си, и дори тогава неговото свидетелство е можело да бъде анулирано, тъй като страхът от Бога не е съществена страна на неговия характер.

Задължението да свидетелства е част от полицейската власт на гражданина, неговото участие в налагането на закона. „Общо правило на закона и необходимост на общественото правосъдие е всеки човек да може да бъде задължен да свидетелства в налагането на законите от законово установените съдилища в страната.”[41] Задължението да се налага законът не е отговорност само на полицията и съда, а дълг на обществото. Самият гражданин не е съд или прокурор, но като свидетел трябва да служи като агент на правосъдието като предоставя всички веществени доказателства необходими за установяване на естеството на случая. Съдът определя тяхната валидност. До съвсем скоро съдът също можеше да изследва религиозните вярвания на свидетел, за да определи неговата компетентност, защото, „Очевидно свидетелят трябва да осъзнава задължението, което поема като полага клетва, преди да му бъде позволено да свидетелства.”[42] Съвсем доскоро и престъпният характер на човека е бил фактор в оценяване на свидетелството на човека, макар че пълното опрощаване е можело да възстанови изгубената компетентност. Подробностите и разновидностите са много, но централният факт е отговорността на всички непривилегировани свидетели да свидетелстват в съда.

В библейския Закон отказът от свидетелстване означава съучастие в престъпление: „Ако видиш крадец, тичаш с него, и с прелюбодейците участвуваш” (Пс. 50:18).

Потвърждаващото свидетелство не може да съществува като оръдие на правосъдието, ако гражданите не осъзнават своите задължения в налагането на законовия ред.

6. Лъжливо свидетелство в съда

Лъжесвидетелството се смята за много сериозно престъпление в библейския Закон. Именно защото процедурите на библейското право почиват не върху принудено себеуличаване, а върху честно свидетелство, всяко лъжесвидетелство съставлява унищожаване на хода на правосъдието. Затова Законът е категоричен и суров в своето отношение към лъжесвидетелството:

И да се не кълнете на лъжа в Моето Име, нито да оскверняваш Името на Бога си. Аз съм Господ (Лев. 19:12).

Чрез думите на двама или на трима свидетели да се убива оня, който е за смърт; а чрез думите само на един свидетел да се не убива.
Ръцете на свидетелите да бъдат първи на него, за да го убият, и после ръцете на всичките люде. Така да отмахваш злото изсред себе си (Вт. 17:6, 7).

Ако се подигне неправеден свидетел против човека да свидетелствува против него за беззаконие,
Тогава и двамата, между които е спорът, да застанат пред Господа, пред свещениците и съдиите, които съдят в онова време;
И съдиите да изпитат подробно; и, ето, ако свидетелят е лъжесвидетел, и свидетелствува лъжливо против брата си,
Тогава да му сторите онова, което е намислил да стори на брата си; така да отмахнеш злото изсред себе си.
Защото другите, като чуят ще се убоят, и не ще вършат за напред такова зло всред тебе.
Да го не пожали окото ти; живот ще се даде за живот, око за око, зъб за зъб, ръка за ръка, нога за нога (Вт. 19:16-21).

Лъжливият свидетел няма да остане ненаказан, и който издиша лъжи няма да избегне (Пр. 19:5).

Лъжлив свидетел няма да остане ненаказан, и който издиша лъжи ще загине (Пр. 19:9).

Човек, който лъжесвидетелствува против ближния си, е като чук, нож и остра стрела (Пр. 25:18).

Законът против лъжесвидетелстването е многократно потвърден в Новия завет (Мат. 19:18; Марк 10:19; Лука 18:20; Рим. 13:9, и т.н.).

Законът приравнява лъжесвидетелството с богохулство, тъй като е нарушено Божието правосъдие (Лев. 19:12). Свещениците участват в процедурите на съда, тъй като клетвата на свидетелите се полага към Господа, „пред свещениците и съдиите” (Вт. 19:17). Съдилищата са неизбежно религиозни институции. Законът, който те налагат, представлява религия и морал, и процедурите на съда се основават върху ненарушимостта на клетвата, под която се дава свидетелството. Така хуманистичните съдилища са обречени на упадък на почтеността и срив в радикална несправедливост, тъй като всеки човек става закон сам за себе си, и съдът закон сам за себе си. И клетвата, и законът са религиозни; променете религията, която е в тяхната основа, и обществото бива хвърлено в революция. Така е очевидно, първо, че лъжесвидетелството е религиозно престъпление също толкова, колкото е и гражданско и криминално престъпление. Макар Библията да поставя строги ограничения върху способността на съда или на кой да е човек да нарушава неприкосновеността на индивида, тя ясно заявява, че всяко законно изисквано свидетелство трябва да бъде честно и вярно свидетелство, в противен случай е извършено престъпление против Бога и човека. Езическите общества по същество очакват лъжливо свидетелстване в съда и затова разчитат на изтезания за да получат исканите признания, били те истинни или лъжливи. Тъй като библейският Закон не позволява изтезания, нито позволява свидетелство отвъд определени граници, той изисква най-строга честност в тези граници, за да не бъде осуетено правосъдието. Тъй като Библията зачита човека, тя изисква много от човека, и следователно наказва онзи човек, който отказва да спазва определените от Бога стандарти.

Второ, предпоставката на библейския Закон е индивидуална отговорност и вина. Библията не се позовава на средата в обяснението за греха. Второзаконие 17:7 заключава, „Така да отмахваш злото изсред себе си.” Коментарът на Уолър относно това изречение е особено показателен:

Злото.—Гръцката версия превежда това, „нечестивия човек,” и в тази форма изречението е цитирано в 1 Кор. 5:13, „Отлъчете нечестивия човек изпомежду си.” Изразът се среща често във Второзаконие, и ако трябва да разбираме, че на всички места, където се споменава „злото,” то трябва да се разбира като индивид и да се приема в мъжки род, този факт изглежда заслужава да се отбележи в разглеждане на израза „избави ни от злото” в Господната молитва. Всъщност в света няма такова нещо като нечестие отделено от нечестиво същество или човек.[43]

Злото не съществува абстрактно. Когато се сблъскаме с грях, ние се сблъскваме с човек или хора, и трябва да се справяме с този човек. Подходът на средата отделя греха от човека и го поставя в средата, което е именно тезата на Сатана в Едем. Тъй като в крайна сметка Бог е нашата среда, това означава, че всеки, който търси злото в средата, е по същество във война против Бога.

Този въпрос е от особена важност. Философите на средата прикриват основния проблем чрез сантиментални призиви. Едно общоприето твърдение е, че трябва да „обичаме грешника и да мразим греха.” Според Писанието това е невъзможно. Грехът не съществува извън човека; той не съществува като абстракция. Няма убийство където няма убийци, няма прелюбодейство където няма прелюбодейци. Убийството и прелюбодейството съществуват като нарушения на Закона от хора. Като се отделя грехът от грешника, осъждението се отделя от действителността, от човека, и се поставя върху възможността, греха. Тъй като грехът е възможен само защото Бог е създал така човека, осъждението и вината за тази възможност се прехвърлят върху Бога. Както Адам каза на Бога, „Жената, която си ми дал за другарка, тя ми даде от дървото, та ядох” (Бит. 3:12). Така Адам обвини Бога, че беше създал възможността за грях. Философът на средата е винаги във война против Бога.

Трето, наказанието за лъжесвидетелство в съда е според принципа око за око. Тук Райт е изненадващо точен:

Законът на израилтяните е основан върху принципа око за око. Това е един от най-погрешно разбираните и тълкувани принципи в Стария завет, поради факта, че той се смята от повечето хора за обща заповед за отмъщение. Такова разбиране е напълно погрешно. Нито в Стария, нито в Новия завет на човек е позволено да си отмъщава. Това е нещо, което трябва да бъде оставено на Бога. Принципът око за око е правен принцип, който ограничава възмездието. Той е ръководство за съдията в определяне на наказанието, което трябва да съответства на извършеното престъпление. Следователно той е основополагащ принцип на всяко правосъдие, който трябва да се прилага в съда.[44]

Този принцип означава, че случаите, в които залогът е животът на обвиняемия, лъжесвидетелят трябва да бъде екзекутиран. Ако става въпрос за реституция от 1,000 долара, лъжесвидетелят трябва да плати 1,000 долара. Наказанието за случая пада върху лъжесвидетеля.

Важно е да осъзнаем, че в миналото този библейски закон е бил част от американското право. В някои случаи той е все още част от правните кодекси. Кларк отбелязва, че „Според законите на Тексас, когато лъжесвидетелството бъде извършено по дело за капитално престъпление, наказанието за лъжесвидетелството ще бъде смърт. (Виж 32 Tex Jur 825, para 40).”[45] В съд в Калифорния е било заявено,

Време е гражданите на този щат (Калифорния) да осъзнаят напълно, че библейската заповед: „Да не свидетелстваш лъжливо против ближния си,” е въплътена в законите на този щат, и че всеки човек пред законно учреден съд, длъжностно лице или човек, във всеки от случаите, в които такава клетва може да бъде положена според закона, съзнателно и противно на такава клетва заяви като истинно каквото и да е веществено сведение, за което той знае, че е лъжливо, е виновен за лъжесвидетелство, и може да бъде наказан с въдворяване в щатски затвор за не по-малко от една и не повече от четиринадесет години. People v Rosen (1937) 20 Cal. App. 2nd 445, 66, P2d 1208, 1210 (McComb J)”[46]

Поне в някои щати, ако прокурорът съзнателно каже лъжливо свидетелство, присъдата бива отменена, тъй като обвиняемият не е получил честно правораздаване.

Апокрифите ни дават известния разказ за смъртно наказание наложено върху двама лъжесвидетели, които свидетелстват против Сусана. Казва се, че „според Мойсеевия Закон им сториха както те нечестиво възнамеряваха да сторят на ближния си: и ги умъртвиха.”

Четвърто, законът забранява милост към лъжесвидетел в съда, и като цяло към зложелателите: „окото ти да не го пожали” (Вт. 19:21). Конкретно, жалостта към някой, който свидетелства лъжливо, е радикално революционна емоция, тъй като тя ни съюзява с онези, които унищожават обществения ред. Християнския законов ред не може да оцелее, ако бъдат унищожени неговите съдилища, и всяка търпимост към лъжесвидетелството в съда, както и към всяко лъжливо свидетелство като цяло, разрушава правосъдието и общението и атомизира обществото. Фактът, че лъжесвидетелството в съда е относително безнаказано днес, и че лъжесвидетелството като цяло бива толерирано, е не малка част от нашия обществен упадък.

Пето, вече цитирахме значимостта на твърдението, „така да отмахваш злото изсред себе си,” а също неговата връзка с Господната молитва. Молбата, „Избави ни от злото” (Мат. 6:13) може да се преведе по-добре, „избави ни от злия човек.” Отново, злото не е абстрактно. То е Сатана и то е всеки нечестив човек в света. Незабавно след тази молба е доксологията, „Защото Твое е царството, и силата, и славата, завинаги. Амин” (Мат. 6:13). Царството, силата и славата принадлежат на триединния Бог, не на злия. Онези, които приписват на скрити заговори цялостен контрол върху хора и събития, приписват царството на Сатана и са сатанисти. Това е най-тежкото лъжесвидетелство, и е лъжливо свидетелство в съда.

Злото е сериозно, порочно и смъртоносно, защото грешниците са такива. Трябва да се молим за избавление от злия. Законът ни е даден, за да можем да се справим със всеки зъл човек. Да наказваме лъжесвидетеля без жалост. Да правим на него така, както той иска да прави на другите. Във всеки случай да действаме против онези, които свидетелстват лъжливо, крадат, убиват, или по какъвто и да е начин тъпчат надменно Божия Закон. Да жалим праведните, жертвите, онеправданите, бедните и нуждаещите се, вдовиците и сираците, но да действаме против беззаконните. „Така да отмахнеш злия изсред себе си.”

7. Исус Христос като Свидетел

Според библейския Закон свидетелят не само трябва да даде истинно и точно свидетелство, но също трябва да участва в екзекуцията на престъпника, ако става въпрос за капитално престъпление. Според Второзаконие 17:6, 7,

Чрез думите на двама или на трима свидетели да се убива оня, който е за смърт; а чрез думите само на един свидетел да се не убива.
Ръцете на свидетелите да бъдат първи на него, за да го убият, и после ръцете на всичките люде. Така да отмахваш злото изсред себе си.

Същият принцип е потвърден в Левит 24:14 и Второзаконие 13:9. В основата на този закон е полицейската власт на гражданите. Всички имат задължение да налагат Закона, и свидетелите имат водеща роля в екзекуцията. Налагането на Закона изисква участието на всички спазващи Закона граждани, и Законът изисква тяхното участие.

Но значението на „свидетел” е било объркано поради следбиблейското развитие на гръцката дума за свидетел. Еврейската дума за свидетел, ед, еда, е преведена в гръцкия Нов Завет като мартус, мартурион. Гръцката дума е точен превод на старозаветната дума, както се изяснява от Матей 18:16, Марк 14:63 и много други текстове. Но гръцката дума мартус е коренът на английската дума “martyr,” и следствието от това е удивително объркване. Свидетелите за Христос са били екзекутирани от Римската империя, и следствието е странно обръщане на значението. В Библията свидетелят е някой, който действа за да наложи Закона и да помага в неговото изпълнение, дори до налагане на смъртно наказание. Днес “martyr” означава точно обратното, т.е. някой, който бива екзекутиран, а не екзекутор, който е гонен, а не който съдейства на съдебното следствие. Последствията от това са сериозно погрешно четене на Писанието.

Този въпрос е дори още по-важен като се има предвид фактът, че Исус Христос е посочен като върховния Свидетел:

И от Исуса Христа, който е верният свидетел, първороденият от мъртвите и началникът на земните царе. На този, Който ни люби, и ни е развързал от греховете ни чрез кръвта Си,
И Който ни е направил Царство от свещеници на своя Бог и Отец, на Него да бъде слава и господство във вечни векове. Амин (Откр. 1:5, 6).

До ангела на лаодикийската църква пиши: Това казва Амин, верният и истински свидетел, начинателят на всичко, което Бог е създал (Откр. 3:14).

Свидетелството на Исус Христос е свързано с Неговата земна мисия; след това в Откровение 1:5 са споменати Неговата смърт и възкресение, Неговата победа над лъжесвидетеля против Него, и след това в стихове 5 и 6 Неговото възцаряване над времето и вечността и възцаряването на Неговите хора заедно с Него.[47] В писмото към лаодикяните Христос определя Себе Си като „верния и истинен свидетел.” С това смисълът е очевиден: Исус Христос свидетелства против тази църква и обещава да изпълни присъдата Си против тях, ако не се покаят (Откр. 3:15ff.). Като по-великият Мойсей, самият Той великият Пророк (Вт. 18:15-19), Исус Христос е едновременно законодател и изпълнител на Закона. Израел Го отхвърли и нарече Неговото свидетелство лъжливо; затова Той осъди Израел на смърт (Мат. 21:34f.; 23:23-24; 28). Законът беше приложен към Израел. Израел произнесе лъжливо свидетелство против Исус Христос (Мат. 26:65f.; 27:22) и Го осъди на смърт. Библейското наказание за такова лъжесвидетелство в съда е смърт (Вт. 19:16-19). Значението на Исус Христос като „верния и истинен свидетел” е, че Той не само свидетелство против онези, които са във война против Бога, но също и ги екзекутира.

Свързана с думата „свидетел” е друга дума, „Амин” (Откр. 3:14). Божието Амин означава, че Той е верен, т.е. „Така е и ще бъде,” докато човешкото „амин” е съгласие с Божието и означава „така да бъде.”[48] Амин често се използва като съгласие със Закона (Вт. 27:15; ср. Неем. 5:13). Исус Христос е Божието Амин, защото чрез Него „се изпълняват Божиите цели, 2 Кор. 1:20.”[49] В Откровение 3:14 Исус е Амин, защото е „верният и истинен свидетел,” Който обявява Закона, дава свидетелство относно всички престъпления срещу него, и ако хората не приемат своето смъртно наказание в Христовото изкупление, Той изпълнява присъдата против престъпника.

Следователно Исус Христос като Свидетел е Господар и Съдия над историята. Той свидетелства относно хора и народи, произнася присъда против тях и след това изпълнява съда или екзекуцията над тях. Той е Сило, Който носи жезъла, Който е законодателят, и на Когото ще се покоряват народите (Бит. 49:10). Следователно, като Господар на историята и „верния и истинен свидетел,” Исус Христос свидетелства против всеки човек и народ, които основават своя живот върху каква да е друга предпоставка освен върховния и триединен Бог и Неговото непогрешимо и абсолютно законово слово. Христовият кръст свидетелства против човека; той заявява, че човекът не само е нарушил Божия Закон и след това е умножил вината си със себеправедни оправдания, но също е свидетелствал лъжливо против Господа на славата и е искал смъртта Му (Мат. 21:38). Човекът се е опитал да заграби наследството, Божието царство (Мат. 21:38), според своите собствени условия. Следователно кръстът изисква осъждение. Поради лъжесвидетелството против Исус Христос, с което единодушно се съгласяват всички невярващи, всички отстъпили църковници и всички народи и институции, които отричат Неговото върховенство и Неговото законово слово, Законът изисква тяхната смърт (Вт. 19:16-21). Така Христос отмахва злото от Своето царство, както във времето, така и във вечността.

Така да говорим за Христос като martyr в съвременния смисъл е извращение на Писанието. Като свидетел в продължаващия съд, както и в последния съд, и като Цар и Съдия над хора и народи, Той не е martyr, а екзекутор, не жертва, а великият победител над злото.

Следователно Деветата заповед има есхатологично значение. Тя е необикновена сред всичките Десет заповеди, тъй като ключовата дума в нея, „свидетел,” става название на Месия. Така това конкретно законово слово е само по себе си свидетелство за Свидетеля, потвърждение за неизбежната победа на Христос и Неговото царство. Отказът на църквата да види есхатологичната значимост на този закон относно свидетелството и названието „верния и истинен свидетел” не променя неговата важност, нито неизбежността на съда и победата на Христос. Отказът на църквите служи само да ги направи в най-добрия случай неодобрени (1 Кор. 9:27), годни само да бъдат оставени на рафта, или да бъдат изхвърлени като безполезни.

По пътя Си към кръста Исус се обърна към жените, които плачеха за Него, и им каза, „Дъщери ерусалимски, недейте плака за Мене, но плачете за себе си и за чадата си; защото, ето идат дни, когато ще рекат: Блажени неплодните, и утробите, които не са раждали, и съсците, които не са кърмили. Тогава ще почнат да казват на планините: Паднете върху нас, и на хълмовете: Покрийте ни” (Лука 23:28-30). Така говори Христос Свидетелят, Който вече беше произнесъл смъртна присъда върху света и църквата на Своето време.

8. Лъжесвидетелство

Като разглеждаме „лъжесвидетелството,” ние се занимаваме с разновидност на юридическото лъжливо свидетелство в съда, и в известен смисъл можем да заявим, че въпросът е приключен просто като кажем, че лъжесвидетелството във всяка форма е забранено. Но в Закона са споменати тънките и важни различия, и ние трябва да им обърнем внимание. Понякога можем да видим много от смисъла на Закона, като разглеждаме неговия конкретен контекст. Така смисълът на Изход 23:1, 2, 7 става по-ясен, ако изследваме стихове 1-9:

Да не разнасяш лъжлив слух. Да не съдействуваш с неправедния и да не свидетелствуваш в полза на неправдата.
Да не следваш множеството да правиш зло; нито да свидетелствуваш в съдебно дело, така щото да се увличаш след множеството, за да изкривиш правосъдието;
Нито да показваш пристрастие към сиромаха в делото му.
Ако срещнеш забъркалия се вол или осел на неприятеля си; непременно да му го закараш.
Ако видиш, че оселът на ненавистника ти е паднал под товара си, и не ти се иска да му помогнеш пак непременно да помогнеш заедно с него.
Да не изкривяваш правото на сиромаха между вас в делото му.
Отдалечавай се от всяка несправедлива работа, и не убивай невинния и праведния; защото Аз няма да оправдая нечестивия.
Да не приемаш подаръци; защото подаръците заслепяват видещите и извръщат душите на праведните.
И да не угнетяваш чужденеца; защото вие знаете що има на сърцето на чужденеца, понеже и вие сте били чужденци в Египетската земя.

Преди да изследваме текста, нека да отбележим какво Айзък Бароу казва преди много време за Деветата заповед:

На еврейски тя е, Да не отговаряш (тоест като бъдеш разпитван или призован в съда) против ближния си като лъжлив свидетел; така че изглежда, че предимно е забранено лъжливо свидетелстване против нашия ближен (особено по въпроси свързани с живота или от голяма важност за него); но че не само това голямо престъпление е забранено, но и всяко ощетяващо (дори извънсъдебно) говорене относно доброто име на нашия ближен, и следователно за неговата безопасност или благосъстояние, можем да разберем от онова обяснение на този закон, или онзи паралелен закон, който имаме в Левит: Там се казва, да не обикаляш между хората си като одумник; нито да се повдигнеш против кръвта на ближния си: като одумник, тоест търговец или разпространител на лоши приказки и сведения относно ближния, за негова вреда; да го опозоряваш, или да го ощетяваш, или да пораждаш в умовете на хората лошо мнение за него; която зла и пакостна практика на други места е осъдена и отхвърлена под различни други названия. . . .[50]

Така законът против лъжесвидетелството се отнася предимно за съда, и второстепенно за живота в обществото. Изход 23:1-9 поставя закона за лъжесвидетелството и в двете му значения в контекста на по-широко изискване за правосъдие. Риларсдъм нарича стихове 1-9 „група от принципи и увещания” предназначени да дадат „духа на правосъдие” и да бъдат „в основата на всички юридически решения.”[51] В тези закони се виждат няколко принципа. Първо, праведният човек трябва да действа според Божия Закон, не според тълпата или „множеството,” защото духът на тълпата, колкото и могъщ да е в своята власт над човека, рядко, ако въобще някога, е Божият Закон (ст. 2). Човек трябва да има смелост и вяра; той трябва да бъде под властта на Бога, не под властта на човека. Второ, както не може да бъде ръководен от тълпата, така не може да бъде ръководен и от лични съображения, т.е. жалост към бедния (ст. 3), нито приятелство с богатия (ст. 6). Подкупите са дори по-тежки случаи на изкривяване на Закона, тъй като заслепяват човека относно истинските проблеми, така че той съзнателно дава лъжливо свидетелство, било като свидетел или като съдия (ст. 7, 8). Непознат или чужденец трябва да получи същото правосъдие както и приятел (ст. 9), и врагът има право на същото правосъдие и помощ в реална нужда както и приятелят (ст. 4, 5). Трето, в първия стих се осъжда свидетелството със злоба, както и лъжливите сведения, и можем да заключим, че всички следващи стихове са примери за такива лъжливи сведения или злобно свидетелство. Накратко, има тясна и неизбежна връзка между думи и дела. Злобата в думите означава също злоба в дела. Човек, който разпространява лъжливи и злобни сведения или свидетелство за ближния си, в съда или извън него, вероятно също няма да желае да помага на този човек, ако волът му се е заблудил или магарето му е претоварено. Нечестният свидетел е също по естество нечестив ближен.

От съвременна гледна точка често теоретично се приема, че думите не означават нищо. Свободата на словото се тълкува да означава пълно право на изразяване без последствия, идеал, който никога не е бил осъществен на практика.

Мечтата за абсолютната свобода на словото е мит и заблуда. Никое общество никога не е давало такава свобода на словото. Ние не признаваме правото на човек да крещи „пожар!” в препълнен театър, нито да призовава за екзекутиране на президента, нито да публикува напълно лъжливи и злобни твърдения по отношение на някой човек. Словото трябва да бъде отговорно, за да бъде свободно, и има обществена необходимост за свобода на отговорното слово. Защитниците на свободата на слово са логични в това, че те също изискват свобода на действието, свобода от всякаква отговорност в говорене и действие. Никое общество не може да съществува, ако бъде позволена такава пълна свобода от отговорност. Не е изненада, че най-гласовитите защитници на свободата на словото днес са същите, които призовават за революция, която утре ще отрече свободата на словото на всички други. Те потискат свободата на словото поради много реален страх от отговорното слово, както и от безотговорното. Основанията на техния страх от думи, които им противоречат, са отчасти политическа безопасност, и отчасти религиозен страх.

В древните езически вярвания словото има магическа сила. Словото и действието са съзидателно свързани. Тъй като човекът е богът на всеки хуманизъм, а езичеството е хуманистично, следователно се приема, че човешкото слово има съзидателна сила. От това идват древните търсения за магическото слово, което дава власт над особено могъщи действия, „сезам, отвори се,” „абракадабра,” и подобни. Като притежава словото, човек притежава специална власт. Това вярване се е запазило в окултизма днес, и в тайните общества с техните специални пароли и тайни думи.

Но то също не липсва в светския и обществения хуманизъм, където магическото отъждествяване на словото и действието често е основополагащо. Пристрастията към създателите на специални фрази вероятно е свидетелство за това: Американските либерали предпочитаха безсилния Джон Ф. Кенеди, който използваше езика на интелектуалците, пред много съществените социалистически действия на Линдън Джонсън, който нямаше словесните умения, на които либералите се радват.

По-ясен пример е вярата на хуманистите в силата на рационално съставените планове и идеи. Тъй като се приема, че съзидателното човешко слово има божествена сила, така че словото е действие, както е при Бога, така хуманистичните интелектуалци приемат, че веднъж като техните рационални или научни планове бъдат съставени, те само трябва да бъдат заявени от държавата, за да станат реалност. Резултатът е много голяма хуманистична вяра в силата на законодателството.

Ван дер Лию обобщава умело това:

Словото е това, което решава възможността. Защото то е действие, отношение, заемане на позиция и упражняване на власт, и във всяко слово има нещо съзидателно. То е израз на реалност и съществува преди така наречената действителност.[52]

За хуманиста думите на нехуманиста, на неосведомения, на непросветения, са празни думи; думите на елита са съзидателни, божествени слова.

Библейската позиция е, че като е създаден по Божия образ, човекът говори не съзидателно слово, а аналогично слово, тоест той може да мисли и говори Божиите мисли след Бога, и в това се състои силата на човека. Човекът упражнява власт и господство под Бога до степента, до която говори и действа на основата на Божието съзидателно слово.

Изкушението на Сатана беше, че човекът може да говори свое собствено божествено и съзидателно слово: „Ще бъдете като богове, да познавате доброто и злото” (Бит. 3:5). Според Сатана, човекът тогава ще установи своето собствено божествено слово, ще говори и заявява сам за себе си кое е добро и зло; реалността ще бъде пренаредена и пресъздадена от словото на човека. В света на Сатана човешкото слово е действието, и новият свят ще бъде роден когато човекът отдели себе си от Бога.

Тъй като човекът е създаден по Божия образ, словото е важно за човека. Думите са предмет на две от заповедите, Третата и Деветата. Когато човекът лъжесвидетелства, когато употребява напразно името на Господа или го хули, той отрича образа в себе си в полза на твърдението на Сатана, че човекът прави сам себе си. Когато Сартър настоява, че човекът сам създава своята собствена същност, т.е. че човекът определя сам себе си и сам създава себе си от нищо, той потвърждава позицията на Сатана. Но когато човекът дава истинно свидетелство в пълния смисъл на думата, той израства на основата на възстановения Божий образ.

Така контекстът на Изход 23:1-9 показва ясно, че вярното свидетелство е част от начин на живот, от духа на правосъдие. Верният свидетел се издига над лични въпроси като приятелство или вражда някой човек. В случаите, в които хората нямат право на истината, това не е защото той не ги харесва, а защото те са във война против Божия Закон, опитвайки се да получат истината от нас за нечестиви и незаконни цели.

Идеята е, че трябва да бъдем управлявани от Божия Закон. Както Ван Тил отбелязва по отношение на философското мислене, „Бог е първичен, . . . човекът е вторичен.”[53] Нещо повече, „Ако човек не направи човешкото познание напълно зависимо от първоначалното себепознание на Бога и следващото от това откровение на Бога към човека, тогава човекът ще трябва да търси познание вътре в себе си като върховна отправна точка.”[54]

Пренесено в света на закона, това означава, че отправната точка за словото не е човекът. Божият Закон не ни позволява да използваме думите според нашата любов или омраза, харесване или нехаресване, печалба или загуба. Аналогичното слово означава покорно слово. Думите на Рахав и на акушерките бяха покорни слова, и Давид също казва за Божия човек, „ако и да се е клел за своя повреда не се отмята” (Пс. 15:4), т.е. човек, който дава честно свидетелство в съда в своя собствена вреда. Всъщност целият псалм набляга на значимостта на напълно истинното свидетелство:

Господи, кой ще обитава в Твоя шатър? Кой ще живее в Твоя свет хълм?
Оня, който ходи незлобливо, който върши правда, и който говори истина от сърцето си;
Който не одумва с езика си, нито струва зло на приятеля си, нито приема да хвърли укор против ближния си,
Пред чиито очи е презрян безчестният; но той почита ония, които се боят от Господа; който, ако и да се е клел за своя повреда не се отмята;
Който не дава парите си с лихва, нито приема подкуп против невинния. Който прави това няма да се поклати до века. (Пс. 15).

Този псалм е коментар върху Изход 23:1-9. аналогичното слово е словото на верен свидетел в действие на покорство. Вярното свидетелство отначало до край се основава върху Бога и Неговото правосъдие, не върху човека и неговите желания.

Когато Божието абсолютно законово слово бъде отнето, истината и истинното свидетелство бързо изчезват. Една книга от Сам Кийн, Към танцуващия Бог (Sam Keen, To a Dancing God), започва:

Аз, Сам Кийн, написах тази книга. Гласът, който ви говори от тези есета, е моят. Той не е гласът на Философията, или Теологията, или на Съвременния Човек. Това, което предлагам, че поредица от лични разсъждения по въпроси, проблеми и кризи, с които е трябвало да се боря. Изводите, до които съм достигнал, не са неизбежни. И моите съмнения, и моите увереност може би са твърде тясно свързани с особените елементи в моята автобиография, за да бъдат характерни за това мъгляво творение наречено „съвременен човек.” Когато говоря с увереност, то е защото съм открил някои елементи на начин на живот, които ме задоволяват. Но твърденията, които правя, нямат никакъв авторитет, освен ако решите да присъедините вашия глас към моя. Така е при мен. Не знам как е при вас. Въпреки това ще ви поканя да замените „аз” в тези есета с „ние,” когато решите, че се съгласявате с мен.[55]

Без Божието абсолютно Слово, човек може да предложи само „начин на живот,” не истината; авторитетът изчезва, когато истината изчезне. Изчезва и способността за разграничаване между добро и зло, правилно и погрешно, защото в екзистенциалния свят всички неща са относителни, и човекът е над доброто и злото. Затова Били Греъм, който постепенно минава към възглед за истината основан на опитности, може да каже, както е цитиран от Робърт Дейвис в неговите “News Briefs,” че „отказва да обсъжда комунизма, макар едно време да е бил известен като голям враг на тази система. ‘От години не съм говорил за това,’ казва той. ‘Не мога да обикалям света и да казвам кой е прав и кой не е прав.’ Коментарът на Греъм е бил даден в интервю за немското списание Der Spiegel.”

Когато истината и казването на истината бъдат отделени от Бога и Неговото абсолютно законово слово, и двете изчезват.

9. Лъжесвобода

В Притчи 19:5 имаме обобщение на Деветата заповед и на необходимостта от нейното налагане: „Лъжливият свидетел няма да остане ненаказан, и който издиша лъжи няма да избегне.” Накратко, Законът изисква, първо, съдебно преследване на лъжесвидетеля, и второ, съдебно преследване на лъжци и клеветници.

Следователно библейският закон по отношение на словото не е заявление на свобода на словото, а забрана на лъжесвидетелството в съда и на злобни и лъжливи твърдения по отношение на хора и събития във всекидневните дейности. Разликата е много важна. Библейският Закон дава свобода на истината, не на лъжесвидетелството в неговия най-широк смисъл. Истинската свобода на словото почива върху забраната на лъжесвидетелството.

В това отношение днес е много разпространен един сериозен неправилен прочит на Конституцията на САЩ от 1787. Първата поправка казва: „Конгресът не може да прокарва закони относно установяване на религия, или забрана на нейното свободно упражняване; или относно ограничаване на свободата на словото или на печата. . . .” Това днес е направено да означава господство на тълкуванията на федералното правителство във всяка област на Съединените Щати; първоначално то е означавало, че на федералното правителство е отнета всяка власт да прокарва закони по отношение на религията, словото или печата, защото тези области са били запазени за гражданите и/или щатите. Различните щати са имали установена религия и не са имали желание да позволят федерално установена религия да владее над тях. За да разберем мисленето на американците по този въпрос седемдесет години след написването на Конституцията, най-показателни са коментарите на Джон Хенри Хопкинс, епископ на Върмонсткия диоцез на Епископалната църква:

Религиозните права на гражданина на Съединените Щати се състоят в упражняване на неговия съзнателен избор изсред всички форми на нашето общо християнство, които са съществували по времето, когато е била установена Конституцията. Това трябва да се приема като крайната граница на очевидната и юридическа презумпция, както е достатъчно доказано в първите две глави. Следователно смятам за абсурдно да се предполага, че група индуси могат да се заселят в коя да е част от нашите територии и да претендират за право според Конституцията да установят публично поклонение на Брахма, Вишну или Джагарна. Също толкова неконституционално би било китайци да установят поклонение на Фо или Буда в Калифорния. Нито може група турци да си приписва правото да строи джамия за религията на Мохамед. Но има един случай, а именно евреите, който съставлява очевидно изключение, макар че той всъщност е подкрепян от същия принцип. Защото смисълът на Конституцията може да се извлече само от логичното намерение на народа на Съединените Щати. Техният език, религия, обичаи, закони и начини на мислене са дошли от страната-майка; и ние сме длъжни да вярваме, че онова, което е публично толерирано в Англия, без съмнение трябва да бъде защитавано тук. На тази основа няма съмнение относно конституционното право на нашите еврейски съграждани, чиито синагоги от дълго време са били построени в Лондон. Но с това единствено изключение, аз не мога да намеря никакво право обществото да упражнява каква да е религиозна вяра, под нашия федерален закон, която не признава божествения авторитет на християнската Библия.[56]

Повечето съвременни американци не биха се съгласили с Хопкинс, но през 1857 повечето са били съгласни, и тяхната позиция е подкрепена от дълга правна история. По онова време Билът за правата е бил списък с области на неприкосновеност против федерално законодателство в определени области, не забрана на щатското или местното законодателство.

До двадесети век в Америка и Европа идеалният обществен ред и държавно управление са били смятани за онези, които са посветени на свободата, които имат за своя основна цел свобода на религията, словото и печата. Но общество, което прави свободата своя първостепенна цел, ще я загуби, защото е поставило като своя цел не отговорността, а свободата от отговорност. Когато основното ударение е върху свободата, насърчавана бива не отговорната, а безотговорното слово. Ако свободата на печата бъде абсолютизирана, клеветата в крайна сметка ще бъде защитавана като привилегия на свободата, и ако свободата на словото бъде абсолютизирана, клеветата в края на краищата става право. Религиозната свобода става победа на неверието. Тиранията и анархията господстват. Свободата на словото, печата и религията отстъпват пред контрола, тоталитарния контрол.

Целта трябва да бъде Божият законов ред, в който единствено има истинска свобода. Законът против лъжесвидетелството е в основата на истинската свобода. Днес лъжесвидетелството се толерира в името на свободата на словото и печата, и законите против клеветата биват постепенно подкопавани. Ако лъжливата религия има права, защо не и лъжливото свидетелство? Да издигаме свободата над всичко друго, да абсолютизираме свободата означава да отречем разликата между лъжливото и истинното свидетелство.

Когато свободата бъде абсолютизирана и стане първостепенно и върховно съображение над доброто и злото, истината и лъжата, Законът на Грешъм започва да действа и в тази област. Точно както лошите пари изместват добрите пари от обръщение, така лъжата измества истината, порнографията измества добрата литература и почтените развлечения, и така нататък.

Поради ударението върху свободата на словото и печата, Съединените Щати и други страни са свидетели на бърз възход на нечестната реклама и маркетинг.[57] В тези области господства най-очевидно зло, и всеки опит те да бъдат регулирани чрез статутно право води до нови пътища за избягване на закона. Нито статутните закони, нито административните агенции на държавата са способни да се справят ефективно с този проблем. Но ако наказателното право беше основано върху библейския Закон, тогава всяка форма на лъжесвидетелство би била престъпление. Всеки случай на лъжлив маркетинг, реклама и лъжливо представяне би бил наказуемо престъпление.

Когато лъжесвидетелството получава защита от закона в името на свободата, във всяка област се вижда постепенно влошаване на качеството. Ако свободното предприемачество може да се тълкува да означава свобода за нечестното предприемачество, за нечестни продукти и маркетинг, тогава свободата на честното предприемачество бива отнета. На основата на принципа на Грешъм некачествените стоки, представяни като качествени, изместват по-добрите стоки, които неизбежно трябва да бъдат продавани на по-високи цени.

Тъй като от няколко поколения всички закони против лъжесвидетелството не съществуват, честното предприемачество постепенно бива изместено от коренно нечестно предприемачество. Дори остатъците от законите за клевета изискват само гражданско действие от ощетената страна, тъй като наказателното право като цяло не се интересува от лъжесвидетелството.

В продължение на почти два века печатът е бил значителна заплаха за свободата, а не актив за нея. Новопридобитата неприкосновеност от държавна намеса бързо бива преизтълкувана да означава анархия, и печатът има грозна история на злоупотреба с властта. Той постоянно свидетелства лъжливо и защитава своето право да върши това като „свобода на печата.” Един новинарски репортаж от 1970 дава някакво свидетелство за естеството на проблема:

Има нарастваща загриженост, съобщава наскоро лондонският Sunday Telegraph, след седем месеца на тайни разследвания от подкомисия на комитета по вътрешна и външна търговия на Камарата на представителите на САЩ, които разкриват данни за „лъжливи репортажи от американски новинарски организации, национални списания, и тяхното ‘преиначено,’ ‘манипулирано’ и ‘арогантно’ боравене с новините.”

Докладът разкрива, че телевизионен екип изпратен да отрази студентска демонстрация в Калифорния пристига на мястото със свои плакати, които раздава на демонстраторите, които ще снима; че новинарски организации са участвали в съдебни дела, факт, който Вашингтон определя като „непростима намеса в процеса на правосъдие”; че новинарският отдел на CBS се е опитал да финансира „нахлуване на командоси в Хаити” – определено план за „натрапване на политика във външните работи.”

Разследващият екип също разкрива данни, че CBS подбужда марихуана парти сред колежански студенти в предградие в Чикаго. Филмът за партито бива излъчен по-късно като законен новинарски репортаж, който документира широко разпространената употреба на наркотици „сред студентите от по-висшите обществени слоеве,” и призовава към радикална промяна в законите за наркотиците.

Накрая комитетът препоръчва, според Sunday Telegraph, „разделът от федералния закон за комуникациите, забраняващ ‘заблудителните практики’ в телевизионните развлечения, да бъде разширен за да направи ‘фалшифицирането’ на новини федерално престъпление.”[58]

За систематичното изкривяване на новините се съобщава от самите новинари.[59]

Винаги когато свободата бъде превърната в абсолют, резултатът не е свобода, а анархизъм. Свободата трябва да бъде под закон, иначе не е свобода. Премахването на всякакви закони не произвежда свобода, а анархия и рай за убийците. Маркиз дьо Сад изисква такъв свят; свободата, която той иска, прави потенциални жертви всички праведни хора, и осигурява само свобода за убийства, грабежи и сексуално насилие. Само законов ред, който се придържа към върховенството на Божия Закон, може да произведе истинска свобода, свобода за справедливостта, истината и праведния живот.

Свободата като абсолют е просто утвърждаване на „правото” на човека да бъде бог сам за себе си; това означава радикално отричане на Божия законов ред. Така „свобода” е само друго име за претенциите на човека за божественост и автономност. Тя означава, че човекът става абсолют сам за себе си. Така думата „свобода” е повод използван от хуманистите от всички разновидности – марксисти, фабианци, екзистенциалисти, прагматисти и всички други – да замаскират претенциите на човека да бъде абсолют сам за себе си.

Свободата сама по себе си означава свобода за нещо конкретно. Ако всички хора са „свободни” да убиват, тогава няма свобода за праведен живот; тогава не е възможен никакъв мир или ред. Хората вече не са свободни да ходят безопасно по улиците. Ако хората са „свободни” да крадат безнаказано, тогава няма свобода за частно притежаване на собственост. Ако хората имат неограничена свобода на словото и печата, тогава няма свобода за истината, тъй като няма стандарт, по който да бъде осъдено и наказано разпространението и публикуването на лъжи. Тогава бива облагодетелствано лъжесвидетелството и отречена важността на истината. Заповедта на Яков е следната: „Така говорете и така постъпвайте като хора, които ще бъдат съдени по закона на свободата” (Яков 2:12). Има закон на свободата; без закон няма свобода.

Движението за „свобода на словото” в Калифорнийския университет в Бъркли в началото на 60-те беше логично приложение на идеята за беззаконната свобода. Студентите използваха системата за публични обяви за да крещят нецензурни думи в името на свободата на словото, и да изискват „правото” да се съвокупляват открито на територията на университета като кучета. Студентите бяха по-логични от своите учители; те настояваха да доведат свободата на словото до нейното логично заключение, и осъзнаваха лицемерието на либералите, които говореха за свобода на словото, но се страхуваха да я практикуват. Бяха също логични в своите сексуални изисквания: ако свободата на словото е валиден стандарт, защо не и свободата на действието? Техният избор на безотговорна свобода беше честен, макар и грешен: те доведоха либералната идея до нейното логично заключение.

Либералният интелектуалец обикновено възразява против всякакво ограничение върху неговия абсолютен стандарт за свобода на две основания. Първо, той твърди, че свободата на словото е по-важна от кое да е друго съображение, и подобно, свободата на печата е по-важна от отговорността. Второ, той може и да е съгласен, че порнографията е лоша, но „как можете да я дефинирате?” Един студент съобщава, че един професор и неговият клас в университета заключават, че порнографията не съществува, защото се оказва, че те не могат да я дефинират. Това е рационалистичната заблуда, че само рационалното е истинско, а рационалното включва онова, което може да се дефинира точно и научно. Вместо животът да бъде преди дефиницията, дефиницията е преди живота. За интелектуалеца дадено нещо не съществува, докато той не го е дефинирал, докато неговото предполагаемо съзидателно и определящо слово не го е извикало в съществувание. Порнографията е лесна за разпознаване; тя не е толкова лесна за дефиниране. Лесно е да разпознаем един човек като приятел, но не е толкова лесно да дефинираме какво е приятел. Много от реалността не се поддава на дефиниране. В това се състои слабостта на статутното право: тъй като то настоява на точно дефиниране на всяка разновидност на престъпление, то създава проблеми за законовите институции. За статутното право не е достатъчно, че е извършено убийство или кражба; трябва да се намери статутна дефиниция и да бъде „съпоставена” с престъплението, и дефиницията трябва да съответства на престъплението, иначе законът няма да признае престъплението като престъпление. Библейският Закон просто заявява, „Не убивай,”, и „Не кради,” лесно разпознаваеми и без нужда за дефиниране. Тъй като реалността никога не се поддава на пълно дефиниране, точното дефиниране на престъпленията от статутното право означава, че голяма част от престъпната дейност не е включена в списъка от престъпления.

10. Лъжлив език

Писанието има да каже много за лъжливия език. Коментарът на Соломон по въпроса е особено показателен:

Шест неща мрази Господ, даже седем са мерзост за душата Му:
Надменни очи, лъжлив език, ръце, които проливат невинна кръв,
Сърце, което крои лоши замисли, нозе, които бърже тичат да вършат зло,
Неверен свидетел, който говори лъжа, и оня, който сее раздори между братя (Пр. 6:16-19).

От седемте гряха споменати тук, три са пряко свързани с речта, а именно, „лъжлив език,” „неверен свидетел” и „който сее раздори между братя.” Както Делицш коментира, идеята на Соломон е, „че никой порок не е по-голяма мерзост за Господа от (по същество сатанинския) стремеж да се постави вражда между хора, които се обичат.”[60] Тези седем гряха са тясно свързани. „Първите три характеристики са свързани помежду си като умствена, словесна, действена.”[61] Четвъртата се занимава със сърцето; петата с крака, които бързат да вършат зло; шестата е отново словесна, както е и седмата. „Главният сред тези, които Бог мрази, е който намира злобна наслада в сеене на раздори между хора, които са близки.”[62]

Как евреите са разбирали този въпрос се вижда от коментарите на Исус Сирахов върху Закона. Исус Сирахов осъжда всички, които разчитат на сънища и гадаене, на всякакво лъжливо пророчество. Повтаряйки Писанието, той пита, „От нечисто какво може да бъде чисто, и от лъжливо какво може да бъде истинско?”[63] Той добавя, че „От нечисто какво може да бъде чисто, и от лъжливо какво може да бъде истинско?” (Ис. Сир. 34:8). Нещо повече, Исус Сирахов заявява, че „По-добре крадец, нежели който постоянно говори лъжа; но те и двамата ще наследят погибел” (Ис. Сир. 20:25). Този въпрос е от особена важност. Крадецът отнема собствеността на човека, но с това не наранява репутацията на човека, докато лъжецът наранява репутацията на човека и ограбва мира му, не само веднъж, но постоянно, тъй като лъжата обикаля наоколо и остава. От това идва острото осъждане на лъжливия език от Соломон и от цялото Писание.

Така клеветата в говорене и в писане е много сериозно престъпление. Тя е лъжесвидетелство относно човека; тя е слух, който нанася вреда на характера или собствеността на човека, на неговото служение или професия. Клеветата е форма на лъжесвидетелство.

Лъжесвидетелството е било общоразпространено във всяка епоха, тъй като човекът е грешник, но в съвременната епоха особено то е развито до изтънченост. Тъй като не вярва в абсолютен закон, хуманистичният човек, от Макиавели, през Хегел, Маркс, Ницше и до днес, е съживил платоновото учение за правото на държавата да лъже. Особено от началото на епохата на революциите, лъжата става основен инструмент на държавната политика. Порочните лъжи и клевети за Луи ХVІ, Мария Антоанета и Наполеон продължават да живеят в учебниците и до днес. С двете световни войни лъжата става господстваща в международната политика.

Тук трябва да направим едно разграничение. Войната изисква стратегическа заблуда, но никое лъжесвидетелство относно характера на врага не е оправдано. Както Рахав, ние не сме под задължение да казваме истината на някой, който се опитва да убие праведен човек, но сме под задължение да свидетелстваме истинно относно врага си. Така лъжесвидетелството относно Германия в Първата световна война е очевидно зло. Разказите за зверствата на германците са били измислени и са били нечестиви и напълно лъжливи.

Лъжесвидетелството извършено през Втората световна война относно Германия е особено забележително и показателно. Многократно се отправя обвинението, че нацистите са били избили шест милиона невинни евреи, и това число – и дори по-големи числа – сега се е заселило в учебниците по история. Като обобщава изследванията на френския социалист Пол Расиние, Понсен, който самият е бил затворник в Бухенвалд, заявява:

Расиние стига до извода, че броят на евреите, които са измрели след депортиране, е приблизително 1,200,000, и той ни казва, че това число е окончателно прието от Centre Mondial de Documentation Juive Contemporaine. По същия начин той отбелязва, че в своето изследване на същия проблем Пол Хилбърг стига до общо 896,292 жертви.[64]

Много от тези хора са измрели от епидемии; много са били екзекутирани. Ще се върнем отново към този въпрос.

Между другото, нека да отбележим, че не се казва много за огромните масови убийства извършени от комунистите. Съединените Щати ги подпомагат като предават генерал Власов и неговата армия от руски антикомунисти на комунистите за екзекуция. Комунистите екзекутират 12,000 полски армейски офицери в Катинската гора; 400,000 поляци умират в депортиранията. От 100,000 немски военнопленници пленени при Сталинград само 5,000 се връщат живи; 95,000 умират в лагерите за военнопленници; 4,000,000 немци депортирани от комунистите от Силезия умират, и така нататък.[65] На 13 февруари 1945 англичани и американци нападат по въздуха Дрезден, град с болници, и избиват 130,000 души, почти два пъти повече от Хирошима, без никаква основателна военна причина.[66] Така дори без да отиваме в тихоокеанския театър на войната, ясно е, че всички участници са били увлечени не само във война, но и в убийства, като комунистите са ги извършвали като обичайна държавна политика.

Нека сега разгледаме друга страна на същия проблем. Един популярен следвоенен роман описва събитията в Аушвиц по време на войната и представя своя материал не само като факт, но и действително използва реалните имена на живи хора. Така полски лекар, който е военнопленник в лагера и служи в медицинския корпус на лагера, бива обвинен, че е извършил 17,000 „експеримента” върху еврейски затворници в хирургически операции без упойка. Лекарят незабавно съди автора за клевета. Процесът в Лондон бързо намалява 17,000 случая на 130; стерилизирането на еврейски жени и кастрирането на мъже са били в основата на „експериментите.” Един свидетел заявява, че ако е бил отказал, самият лекар е щял да бъде убит. Броят на доказаните случаи е бил малък; 17,000 е било невярно число. В своето обобщение към съдебните заседатели съдията заявява, че не може да им даде „ръководство относно морални въпроси.” Лекарят печели делото, като обезщетението е най-малката монета в кралството, половин пени; неговият дял от съдебните разходи е около 20,000 паунда.[67] Съдебните заседатели са единодушни, че той е жертва на клевета, но също вярват, че неговата вина все пак е напълно реална, за да заслужава само символична победа.

Този процес излага на показ същностната безчувственост към истината, която е твърде характерна за нашата епоха. Самият факт, че лекар под какъвто и да е натиск ще извършва такива операции, е грозен. Дори да бяха извършени само десет, или дори само една, вместо 130 или 17,000, престъплението е реално и много сериозно. Тогава защо е нужно чудовищното преувеличение? Защо са нужни злобните лъжи против хора, които се противопоставят на политиката на съюзниците, като Лавал и Куислинг, сами по себе си „патриоти,” които не са по-добри от някои от съюзническите водачи, по-лоши от някои, и вероятно по-добри от повечето от тях?[68]

Нека отново да разгледаме масовите убийства по време на Втората световна война, и основата на лъжесвидетелствата по време на Първата световна война и след това. За тези държавни ръководители и техните последователи животът е станал толкова евтин и лишен от смисъл, че едно-две убийства не означават нищо. По същия начин, от едно цяло поколение обучено в насилие по филми, радио, литература и печат не може да се очаква да реагира на едно-две убийства. Резултатът е отчайващо изкривено мислене, което може да осъзнае злото като зло само в много голям мащаб. Дали наистина нацистите са екзекутирали много хиляди, десетки хиляди или стотици хиляди евреи? Хора, за които тези убийства не означават нищо, трябва да раздуят числото до милиони. Дали лекарят е извършил определен брой експерименти върху живи мъже и жени? Няколко стерилизирани жени и няколко кастрирани мъже и техните сълзи на ужас и болка не са достатъчни за да разбудят извратения и преситен вкус на съвременния човек: да го обвиним, че е извършил 17,000 такива операции. Злините са твърде истински: дори по-голямо е злото на лъжливо свидетелство относно тях, тъй като това лъжливо свидетелство ще произведе дори по-нечестива реалност при следващата война. Хората сега са „примирени” със свят, в който милиони биват избити, или се казва, че са избити. Какво ще се изисква като действие и пропаганда следващия път?

По време на Втората световна война една кратка и популярна книга дава поглед върху новото мислене. През 1941 Кауфман призовава за пълна стерилизация на всички германци и с това премахване на германския народ.[69] Кауфман не е единствен. Писателят Ърнест Хемингуей призовава за масово стерилизиране на всички членове на организациите на нацистката партия в предговора на своята книга Воюващи мъже.[70] Харвардският антрополог Ърнест Хутън призовава за „премахване” на германските водачи и за „разпръсването по света на останалата част от немския народ.”[71]

Като се има предвид тази масова безчувственост към убийствата, така че трябва да се прибягва към лъжесвидетелство, преувеличаване на злото за да бъде направено да изглежда зло, самото зло нараства, за да е в час с човешкото въображение, зло въображение основано върху лъжесвидетелство. През Първата световна война турците се опитват да избият всички арменци; по онова време светът е бил ужасèн от това. Днес някои негри говорят открито за масово избиване на всички бели, а някои бели копнеят за смъртта на всички негри, и шокът от такова мислене намалява с всеки ден.

В основата на всеки лъжлив език е нежеланието да се поеме отговорност. Нашият Господ нарича Сатана баща на лъжите (Йоан 8:44), и Адам и Ева, след като приеха принципа на Сатана, незабавно излъгаха относно своята вина (Бит. 3:9-13). Когато хората избягват от отговорност, те са лъжци. Като отричат своята вина и своята отговорност, те трябва да посочат вината и отговорността в своята среда, човешка и друга. Така, да се върнем към Понсен, тезата на неговото изследване е, че Римската църква е била онеправдана от евреите. Трудното положение на църквата не е отговорност на църквата; църковните служители от папата надолу са безупречни.[72] За Понсен вината винаги е някъде другаде, в евреите или в масоните.[73] Сатана изкушаваше Ева, и другите може да се опитват да ни изкушават, но в Божия поглед основната и първостепенна отговорност е винаги наша. Не можем да избягаме от вината като обвиняваме другите; само добавяме към нашите престъпления и лъжлив език, и ставаме все по-безчувствени към реалността на злото. Точно както наркоманът има нужда от все по-големи дози за да поддържа навика си, така лъжецът се нуждае от все по-чудовищна лъжа и все по-извратена реалност, за да поддържа своята стабилност на основата на злото. Така лъжецът е много по-опасен от крадеца: той унищожава далеч повече, и пуска на свобода по-големи злини.

Понсен, горчиво антиеврейски, е готов да съобщи за грешките в изчисленията за нацистките убийства на евреи; той не е готов да се възмути че въобще е имало брутално избити. Понсен е враждебен на лъжите относно броя на избитите евреи, но не повтаря ли той лъжата на Адам и Ева като хвърля вината за злините на църквата върху всички други, само не и църквата? Заедно с Ева, Понсен казва, змията ми даде да ям, и аз ядох; следователно не е моя вина. Понсен трябва да обвинява някой друг освен църковните служители, които имат голяма власт, защото ако обвини тях, би означавало да приеме вината на църквата и на нейните членове, включително своята собствена вина.

Всяко лъжесвидетелство е опасно, тъй като то дава начало на дълга поредица от последствия, които са безвъзвратни; то прави петно, което се разпространява и в крайна сметка води до действия. Соломон е прав относно последователността на последствията: първо мисълта, след това словото, и накрая действието.

Една последна бележка: лъжесвидетелят няма привилегировано положение. Ако човек ни повери някакъв слух, искайки от нас да не разкриваме името му, това не означава, че ние трябва да зачетем желанието му. Да го зачетем означава да станем съучастници в неговата клевета против друг човек, група или раса. Трябва да отказваме на всяка лъжа статут на поверително сведение и вместо това трябва да поправяме и/или порицаваме лъжеца, и ако трябва, да излагаме на показ неговия замисъл.

11. Клевета в брака

Библейският Закон забранява клеветата в брака, т.е. клевета от мъжа или жената по отношение на брачния партньор. Както Кларк посочва, такава клевета прави мъжа, например, отговорен не само към жена си, а и към цялото й семейство.[74] Този закон е важен пример за казусен закон:

Ако някой вземе жена и, след като влезе при нея, я намрази,
И я наклевети в срамотни работи, и навлече на нея лошо име, като рече: Взех тая жена, и като се приближих при нея, не я намерих девица,
Тогава бащата и майката на момата да вземат и занесат белезите от девството на момата при градските старейшини в портата;
И бащата да рече на старейшините: Дадох дъщеря си на тоя човек за жена; но той я мрази,
И, ето, момата наклеветил я е в срамотни работи, като е казал: Не намерих дъщеря ти девица; но ето белезите от девството на дъщеря ми. И да разгънат дрехата пред градските старейшини.
Тогава старейшините на оня град да вземат човека да го накажат,
Като го глобят сто сребърни сикли; той да ги даде на бащата на момата, защото е навлякъл лошо име на Израилска девица. И тя да му бъде жена; не бива да я напуска през целия си живот.
Но ако е истинно това нещо, че не се е намерило девство у момата,
Тогава да изведат момата и да я поставят пред вратата на бащиния й дом, и мъжете от града й да я убият с камъни, та да умре; защото е сторила безчестие в Израиля, като е блудствувала в бащиния си дом. Така да отмахнеш злото изсред себе си (Вт. 22:13-21).

Преди да анализираме следствията от този закон за лъжесвидетелството, трябва да отбележим, че това е много необикновен закон от правна гледна точка. Първо, във всяко дело под този закон неизбежно има присъда. Или жената е обявена за виновна, или мъжът е обявен за виновен за лъжливо обвинение против нея. Когато бракът стигне до такава точка, вътрешното наказание е неизбежно; общественото наказание също е неизбежно, ако въпросът отиде на съд.

Второ, този закон е необикновен също в това, че изглежда обръща всяка нормална процедура в съдебните дела. Във всички други дела обвиненията е невинен до доказване на противното, и задължение на свидетелите е да движат делото като дадат доказателства за вината. Както Талмудът[75] показва, свидетелите за обвинението все още са необходими и са нормална част от процедурата в такива дела. В същото време обаче жената трябва ясно да докаже своята невинност. Причината за тази необичайна характеристика на такова дело е, че случаят е всъщност двойно обвинение. Мъжът обвинява жена си, че идва в брака с нечисто минало. Бащата на невястата започва делото; той обвинява съпруга, за да прекрати клеветата против дъщеря си, и като обвинител трябва да представи доказателство и свидетели, доказателство за девствеността на своята дъщеря и свидетели за клеветата. Съпругът трябва да представи доказателство за нечистотата или да плати много тежко наказание.

Заслужава си да разгледаме подробно глобата и наказанието. Глоба от 100 сребърни сикли (Вт. 22:19) е много значителна сума. Четвърт сикъл е бил считан за забележителен подарък за големец (1 Царе 9:8). Годишният поголовен данък за всички мъже в Израел над 20-годишна възраст е бил половин сикъл (Изх. 30:15). При Неемия, тъй като Персийската империя е осигурявала много от държавните функции и също е налагала данък, поголовният данък е намален до „една трета от сикъла” (Неем. 10:32). Така 100 сребърни сикли са били изключително тежка глоба, която почти би унищожила повечето мъже и би ги направила на практика слуги и роби на техните жени. Глобата е била плащана на бащата на невястата и така държани извън контрола на мъжа, който би могъл да анулира последствията от наказанието ако парите са в притежание на жена му. Контролът върху жената би могъл да доведе до контрол върху парите. Тъстът не би бил под такъв контрол и би могъл да управлява парите в полза на своята дъщеря и внуци. Не само съпругът бива наказан по този начин, но му бива забранена всяка възможност за развод. Това не означава, че сега жената има позволение да съгрешава; тя все още може да бъде осъдена на смърт, ако извърши прелюбодейство. Такова нарушение би било наказуемо престъпление. На съпруга е отнето правото на развод. На мъжа също бива налагано телесно наказание (Вт. 22:18). От друга страна, невястата плаща за своята нечистота с живота си. Тя бива убита с камъни, древен метод за екзекуция. Неговото място в Библията се дължи на възможността свидетелите и обществото да вземат участие в екзекуцията, тъй като полицейската власт на хората изисква те да осъзнават своето задължение да свидетелстват и екзекутират във всички случаи на доказано престъпление. Принципът на общата полицейска власт е все още валиден и основополагащ.

Трябва да се отбележи, че този закон има продължаващо въздействие върху законите за развода, тъй като доскоро бракът не се прекратяваше по взаимно съгласие, а по действителна и доказана вина. Неуспехът за доказване на вината анулираше делото.

Сега, ако разгледаме самия закон по отношение на лъжесвидетелството, трябва да се отбележат няколко неща. Първо, това е казусен закон. Ако клеветата от мъжа и носи със себе си такива сурови наказания, тогава клеветата от жената също е забранена. Ако наказанието за такава клевета е толкова сурово, тогава според библейския Закон всяка клевета между съпрузи носи сурови наказания. Глобата налагана за по-дребни клевети пак ще бъде пропорционално висока.

Следователно е очевидно, че библейският Закон изисква висока степен на внимание и разум в говоренето между съпрузи. Бракът не е област на невнимание, където мъжът и жената могат да се отпускат да правят каквото си искат без да внимават за последствията, а област, където думите трябва да бъдат внимателно преценявани с особено внимание, тъй като взаимоотношенията са толкова важни. Писанието дава обширни доказателства за това изискване. Така, св. Павел заявява, „Така са длъжни и мъжете да обичат жените си, както своите тела. Който обича жена си, обича себе. Защото никой никога не е намразил своето тяло, но го храни и се грижи за него, както и Христос за църквата” (Еф. 5:28-29). Св. Петър насочва вниманието към поведението на Сара и нейното почтително говорене и поведение спрямо Авраам (1 Пет. 3:5-6).

Една стара руска поговорка съвсем точно изразява това: „Кучето е по-умно от жената: то не лае господаря си.” Твърде много мъже и жени са виновни за такава глупост: те лаят и ръмжат по онези, които са им най-близки, и последствията са само неспокойство за тях самите. Всеки мъж или жена, които унижават своя брачен партньор, в дълъг период нараняват само себе си. Лъжесвидетелството и невнимателният език носят само позор на човека.

Второ, клеветата в семейството е наказуемо и обществено престъпление, не просто личен проблем. Обезщетението се дължи на родителите на невястата, а наказанието се налага от държавата, тъй като смущаването на мира на семейния живот е сериозно нарушение на обществения мир и ред. Централното място на семейството прави клеветата в семейството особено опасна за обществото. Обвинението е, че мъжът „е навлякъл лошо име на израилска девица”: в това обвинение жената е определена не като член на своето семейство, а като член на народа. Мъжът напада повече от просто своята жена и нейното семейство: той напада моралните стандарти поддържани и подкрепяни от самия народ.

Трето, този конкретен закон глобява и наказва мъжа. Глоба в полза на жената също би била част от наказанието на мъжа, и би била свидетелство за неговата неспособност да управлява дома си. Освен всичко друго, задължение на мъжа е да бъде закрилник на своята жена и деца. Ако той вместо това ги опозорява, конкретно опозорява своята жена, това е показател за неспособност да закриля и управлява, нездрав ум, който носи срам и позор. Мъжът е отнел от своето семейство стандарта за праведно поведение, който е основна необходимост в живота. Друга руска поговорка посочва, че „Ако бащата е рибар, децата познават водата.” Смисълът е ясен: животът на бащата има важна учителска функция. Когато бащата не установи пример за отговорен и смислен живот и говорене, децата са лишени от основна стабилизираща и образователна сила в живота си.

Мъжът може да опозорява своята жена не само чрез говорене, но и чрез недоверие. Ако откаже да й позволи да изпълнява онези задължения и привилегии, които тя е компетентна да извършва, той я опозорява. Да цитираме един пример: Мъж, който редовно говори презрително за финансовата компетентност на своята жена и често цитира като шега глупава финансова грешка, която тя е направила в миналото. Грешката е реална, но не е вярно представяне на нейния характер. Нейният малък магазин за сувенири два пъти го спасява от сериозни финансови проблеми в неговия собствен бизнес; веднъж той разширява своя бизнес твърде бързо, когато нещата вървят добре, и след това стига до фалит; нейните спестявания, натрупани от нейния магазин, го спасяват, но той никога не връща тези пари, нито признава това публично. В друг случай лоши инвестиции го довеждат до финансова загуба, и нейните средства осигуряват пари за вноските за строежа. Този мъж редовно клевети своята изключително компетентна жена без никога да каже формална лъжа: той просто цитира няколко факта, които дават много лъжлива картина за една много способна жена. Самата истина може да бъде клевета, ако се използва за да даде частична или изкривена картина.

Четвърто, Деветата заповед изисква да не свидетелстваме лъжливо против „ближния” си, и този закон ясно показва, че нашият най-важен ближен е нашият брачен партньор. Шрьодер отбелязва, че „Човекът е свободен само докато поддържа истината; лъжата унищожава неговата истинска свобода.”[76] Човекът намира своята най-изобилна свобода в семейния живот под Бога; когато мъжете и жените свидетелстват лъжливо един против друг, тази свобода бива унищожена и домът се превръща в затвор.

Пето, връщайки се отново към глобата налагана на мъжа, виждаме също сериозността на клеветата в брака. Във Второзаконие 22:29 виждаме, че глобата наложена за изнасилване или прелъстяване в случай с несгодена девица и младеж без престъпно минало е 50 сребърни сикли; ако следва брак, т.е. ако виновният е приет като съпруг, не е възможен развод. Глобата за оклеветяване на съпруга чрез лъжливо обвинение за предбрачна нечистота е двойно по-голяма от глобата за изнасилване и/или прелъстяване. Във всеки случай глобата е много тежка, но наказанието за клевета е по-тежко, защото удря по съществуващо брачно отношение и го подкопава брутално. Изнасиленото момиче има зестра от 50 сикли, която може да вземе със себе си в друг брак, ако нейният баща отхвърли насилника като възможен съпруг; тя може да започне нов живот с друг мъж с предимството на още една зестра (Изх. 22:16, 17). Наклеветената съпруга няма такава възможност; нейните деца могат да я обвържат към нейния съпруг. (Загубата на правото на развод е за мъжа, не за жената.) Затова глобата е особено сурова, за да предотврати такива престъпления.

В съвременното хуманистично право почти няма ограничения върху клевета в брака, и последствията, както може да се предскаже, са лоши.

Последна бележка: почти всеки народ има традиция на биене на жената (и в някои случаи, на мъжа). Няма свидетелство за това в Писанието. Суровостта на закона по отношение на клеветата ясно показва по аналогия, че физическият побой е по-лош и немислим. Между мъжа и жената се изисква взаимоотношение, което основано върху вяра, не върху страх.

12. Клевета

Левит 19:16, 17 обикновено се цитира като случай, в който Законът осъжда клюките, и често се тълкува като забрана на клюките, а не като съдебен казус. Изследването на текста ясно показва, че макар клюките да се осъждат, се има предвид съдебната зала:

Да не обикаляш между людете си като одумник, нито да се подигнеш против кръвта на ближния си. Аз съм Господ.
Да не мразиш брата си в сърцето си; да изобличиш смело ближния си, та да се не натовариш с грях поради него.

Първата част на ст. 16 може да се преведе, „Да не обикаляш наоколо да клеветиш. . . .” Същата дума е преведена като клевета В Еремия 6:28; 9:4; и в Езекиил 22:9. И в съда, и извън съда трябва да се дава истинно свидетелство: забранено е разпространението на клевета навсякъде. Според Гинсбърг,

Този опасен навик, който разваля характера и унищожава живота на мнозина невинни (1 Царе 22:9; Езек. 22:9 и др.), бива осъден от духовните авторитети по времето на Исус като най-големият грях. Те заявяват, че три неща премахват човека от този свят и го лишават от блаженството на идещия свят – идолопоклонство, кръвосмешение и убийство, но клеветата е по-тежка от всички тях. Тя убива трима човека с едно действие, клеветника, оклеветения и онзи, който слуша клеветата. Затова древната халдейска версия на Йонатан превежда тази клауза: „Да не следваш трижди проклет език, защото е по-смъртоносен от двуостър поглъщащ меч.”[77]

Исус Сирахов говори ожесточено против клеветата, заявявайки,

Да бъдат проклети клюкар и двуезичник, защото те са погубили мнозина, които са живели в тишина; трети език е поколебал мнозина и ги е изпъждал от народ към народ, разорявал е укрепени градове и е струполясвал къщи на велможи; трети език е изпъдил доблестни жени и ги е лишил от трудовете им; който го слуша, не ще намери покой и не ще живее в тишина. Удар от бич резки прави, а удар от език кости троши; мнозина са паднали от остър меч, но не толкоз, колкото са паднали от език; честит, който се е укрил от него, който не е изпитвал яростта му, който не е махнал хомота му и не е бил свързан с веригите му; защото хомотът му е хомот железен, и веригите му са вериги медни; люта смърт е неговата смърт, и самият ад е по-добър от него. Той не ще овладее благочестивите, и те не ще изгорят в неговия пламък; които оставят Господа, ще паднат в него; в тях той ще се разгори и не ще угасне: той ще бъде проводен върху им като лъв, и като леопард ще ги изтреби. Виж, огради имота си с тръни, свържи среброто си и златото, и за думите си направи теглилка и мярка, а за устата си – врата и ключалка. Пази се да се не спънеш чрез тях и да не паднеш пред ония, които кроят зло (Ис. Сир. 28:15-30).

Една народна поговорка, която в миналото е била популярна сред децата, казва, че пръчки и камъни могат да строшат костите ни, но думите не могат да ни наранят. Това е просто перчене: думите наистина ни нараняват; именно раните от злобата и клюките произвеждат в нас такъв тъжен и черен хумор.

Но Божият Закон никога не гледа на клюките като безделие: именно поради това е загрижеността на Закона относно всяка клевета. Стих 16 заявява, „нито да се подигнеш против кръвта на ближния си.” Според Миклъм, това означава „да се стремиш да го умъртвиш (ср. Изх. 23:7).”[78] Гинсбърг коментира върху разнообразните следствия от това изречение:

Тази част от стиха очевидно е предназначена да изрази друг вид поведение, чрез което е застрашен животът на нашия ближен. В предишната клауза „обикалянето” с клеветнически сведения застрашава живота на оклеветения човек, а тук „повдигането” е забранено, когато включва смъртоносни последствия. Служителите на Закона по времето на втория Храм превежда този стих буквално, да не стоиш неподвижно до кръвта, и т.н., и го тълкуват да означава, че ако видим някой, чийто живот е в опасност, напр. се дави, или е нападнат от крадци или диви зверове и т.н., не можем да стоим неподвижно докато се пролива неговата кръв, но трябва да му помогнем дори с опасност за нашия живот. Или ако знаем, че човек е пролял кръвта на своя ближен, не трябва да стоим мълчаливо, докато делото е пред съда. Затова халдейската версия на Йонатан го превежда, „Да не мълчиш за кръвта на ближния си, когато знаеш истината в съда.” Но други го приемат да означава да излизаме напред и да се опитваме да получим лъжлива смъртна присъда за ближния си, така че този израз е подобен по значение на Изх. 23:1, 7.[79]

Всички тези значения определено са включени, но е по-добре да разгледаме най-простия смисъл на текста. Има очевиден паралел между оклеветяване на някого и повдигане против кръвта му, т.е. желание той да бъде убит. Клеветата е форма на убийство: тя се опитва да унищожи доброто име и почтеността на човека като внушава лъжи. Причината равините да я смятат за по-лоша от идолопоклонство, кръвосмешение и убийство е, че нейните морални последствия са също толкова смъртоносни, ако не и повече, и тя е престъпление, което лесно се извършва, но не се разкрива толкова лесно. Нещо повече, тъй като преминава бързо от уста на уста, клеветата въвлича много повече хора за много кратко време от идолопоклонството, кръвосмешението или убийството.

Така клюките са забранени от Закона; това не е прост морален съвет; това е наказателно право. Тъй като пуританите са приемали насериозно библейския Закон, те са наказвали клюките чрез съдебно действие. Днес клеветата е въпрос на гражданско правораздаване, не наказателно, и последствието е широкоразпространена свобода за злонамерени клюки. Безотговорността е получила привилегировано положение.

В стих 17 е описана правилната процедура за действие. Ако „брат” или „ближен” е действително виновен за злотворство, трябва да отидем при него и да се опитаме да го разубедим от неговите зли действия. Иначе се „натоварваме с грях поради него,” или „носим грях поради него,” т.е. ставаме съучастници в неговото зло чрез нашето мълчание. Тук „брат” ясно означава човек на завета, не невярващ, който няма да реагира на праведен съвет. Трябва да говорим с брата си; в зависимост от ситуацията, можем да говорим с нечестивия, но не сме задължени да го правим. Този смисъл е ясно потвърден с употребата на същия този закон в Матей 18:15-17.

И така, негативната формулировка на този закон забранява клеветата: не трябва да свидетелстваме лъжливо. Но позитивната формулировка ясно изисква повече от просто истинно свидетелство. Нашето свидетелство трябва да бъде не само истинно, но и отговорно. В нашето говорене не само трябва да избягваме клевета, но и да я смъмряме и наказваме, и в праведно общество да я довеждаме пред съдилищата на църквата и държавата. Законът позитивно изисква от нас да насърчаваме не анархистична свобода на словото, която позволява клевета, а отговорно слово, което работи да запазва и насърчава почтеността, трудолюбието и честността. Заповедта се отнася за обществения ред, не просто личен морален съвет, както Калвин гледа на нея.[80] Тя е морален съвет, но тя е преди всичко Божий закон за Божието царство, който всички трябва да спазват. Калвин приема за даденост християнското законово устройство, което Женева е наследила от предишните векове; неговите пуритански последователи са по-мъдри, когато наблягат на важността на този закон.

Ако Божият абсолютен Закон бъде заменен с анархистична свобода, тогава смисълът бива отнет от света и всяко отговорно свидетелство престава, тъй като няма никой, към когото човек да бъде отговорен, няма Бог, Който може абсолютно да изисква човекът да бъде отговорен към Него и към Неговия свят от хора. Колин Уилсън заявява следствията от този анархизъм: „Помислих си, че виждам окончателната истина, че животът не води до нищо; той е бягство от нещо, и това ‘нещо’ е ужасът, който се намира от другата страна на съзнанието.”[81]

Ако животът става „бягство от нещо,” тогава той е бягство от истината, защото истината е свързана с действителността, докато лъжата е свързана с фантазията. Действителността е анатема за хората, които се интересуват от бягството, и като следствие такива хора развиват „неизбежната” лъжа, както се вижда в живота и философията на Ницше.

Но свободата също е свързана с действителността, а не с фантазията, и следователно да търсим бягство от действителността означава също да бягаме от свободата така за сюрреалистите животът с действителността е компромис. За тях свободата означава отричане на „света и на съществуването на човека в плът и кръв.”[82] Сюрреалистът предпочита мечтите пред действителността; той изисква свят изцяло направен от човека; такава мечта не може да се осъществи в реалния свят. Затова светът направен изцяло от човека се търси в мечтите. Сюрреализмът вярва във „всемогъществото на мечтите,” защото това е областта на предполагаемото могъщество на човека.[83] Той цени света на мечтите, където „сърцето има върховна власт.”[84] Това е подобно на мистицизма, защото „за мистика абсолютната свобода съпътства унищожаването на материалния свят.”[85] Следователно трябва да има вечна революция на света на мечтите против реалния свят. Според едно твърдение на сюрреалист, „Трябва да престане не само експлоатацията на човек от човека, но също и експлоатацията на човека от така наречения ‘Бог,’ на нелепата и провокираща памет. . . . С всички свои оръжия и инструменти Човекът трябва да се присъедини към армията на Човека.”[86]

Винаги когато човекът, институциите и обществата изоставят Бога, те изоставят действителността. Те престават да свидетелстват истинно и отговорно и започват да живеят лъжа, защото в света на лъжата те могат да се представят за бог. Църквата, която вярва, че може да живее в света и да пренебрегва проблемите на света, живее в свят на мечти. Като отказват да приложат Божието законово слово към целия свят, хората в църквата живеят лъжа, колкото и формално правилна да е тяхната религия. Те могат да се хваля, че са „евангелски” или „ортодоксални,” но в действителност са лишени от практичност и са лъжци, защото в Бога няма нищо непрактично. Тъй като Бог е Господар и Създател на всичко, всичко е напълно практично свързано с Бога, и всичко е подчинено на Божието законово слово. Църквата, която отказва да говори към целия живот на основата на цялостното Божие Слово, скоро ще бъде дивашки лъжец по отношение на всеки човек, който се опита да я отърси от нейния свят на лъжи. Истината не е в такава църква или в такива хора, и от тях не можем да очакваме истината.

Когато отговорното свидетелство престане, тогава човекът няма способност нито да се справя с реалността, нито да бъде свободен. Той бива окован за лъжесвидетелството на своето собствено въображение. Краят на всяко лъжесвидетелство е живот в света на неговото собствено въображение. Тъй като живее лъжа, неновороденият човек в крайна сметка няма друг свят освен собствената си лъжа. Това важи за всички неновородени хора, когато епистемологичното самоосъзнаване ги води до техния логичен край. Марксистите са хванати в нереалния свят на своята лъжа; те живеят в него и го наричат врата на рая. Вярващите в демокрацията са също затворници на своята лъжа; те създават дълбоки и дивашки класови и расови вражди чрез законодателство, и наричат това мир и равенство.

Равините са били прави относно лъжесвидетелството: то е смърт за човека, който го произнася и живее чрез него, смърт за обществото, което го търпи, и издиша смърт срещу ближния. За да избегне лъжесвидетелство, обществото трябва преди всичко да избягва всички лъжебогове. Лъжливите богове създават лъжливи хора и лъжливи свидетелства.

13. Клеветата като кражба

В Левит 19:11 имаме друго споменаване на клеветата в Закона: „Да не крадете нито да мамите и никой да не лъже ближния си.” Гинсбърг свързва това с предишния закон, Левит 19:9, 10, за пабиръка, но връзката, която прави, не е много основателна. Berkeley Version превежда „мами” като „извършва измама,” което изяснява тази част от този закон. Коментарът на Ланге е от исторически интерес по отношение на историята на тълкуванието:

Това и следващите предписания имат обичайната негативна форма на статутното право. Тук Осмата заповед е свързана с нарушенията изброени в 6:2-5 за лъжата и измамата против другите. Тук св. Августин (В. 68) навлиза в подробности в казуистичния въпрос на оправданието на лъжата при определени обстоятелства, цитирайки примера с Рахав, както и други. Той заключава, че не нейната лъжа сама по себе си получи Божественото одобрение, а нейното желание да служи на Бога, което всъщност беше причината за нейната лъжа. Както и да е, ясно е, че Законът тук има предвид не извънредните и изключителни случаи, а обичайните взаимоотношения между хората. Такъв закон е задължителен за всички. Сравн. Кол. 3:9.[87]

Ланге е прав да цитира Колосяни 3:9, 10, „Не се лъжете един друг, понеже сте съблекли вече стария човек с делата му, и сте се облекли в новия, който се подновява в познание по образа на Този, Който го е създал.” Деветото законово слово поставя истината и реалността под Бога и поставя във владението на Сатана света на лъжесвидетелството, всяко бягство от реалността и всяко отхвърляне на истината.

Коментарът на Мейрик също е интересен:

Кражбата, измамата и лъжата са събрани като свързани грехове (виж 6:2, където е даден пример за кражба извършена чрез лъжа; Еф. 4:25; Кол. 3:9).[88]

Цитирането на Ефесяни 4:25 също е интересно, тъй като то говори за разделянето: „Затова, като отхвърлите лъжата, говорете всеки с ближния си истина; защото сме части един на друг.”

Един много очевиден факт относно този закон, Левит 19:11, е, че две форми на нарушаване на Осмата заповед, кражбата и измамата, са дадени заедно с лъжата, нарушение на Деветата заповед. Всички закони са тясно взаимосвързани, тъй като всички идват от ръката на един и същи Бог, но връзките между някои са по-преки от други. Формата на закона установява очевидна връзка: кражбата и измамата наистина включват лъжесвидетелство, особено измамата. Кражбата е форма на лъжесвидетелство, когато крадецът претендира, че притежава откраднатите вещи, продава ги като свои собствени, и живее от печалбата, като че ли тя представлява негово богатство.

Друга важна връзка между лъжата и кражбата е, че клеветата всъщност ограбва репутацията на човека, неговото положение в обществото и неговия душевен мир. Макар клеветата като цяло да е преместена от наказателното в гражданското право, и все по-малко да се дава обезщетение, поради основата на библейския Закон в историята реституцията е била неизбежна част от законите по отношение на клеветата.

Клеветата е осъдена на много места в Писанието да цитираме няколко примера: „Безбожният погубва ближния си с устата си” (Пр. 11:9). „Напомняй им . . . да не злословят никого” (Тит 3:1, 2). „Никаква гнила дума да не излиза от устата ви” (Еф. 4:29). „Не се одумвайте един друг” (Яков 4:11). „Който възгласява клевета е безумен” (Пр. 10:18). „Който клевети скришно съседа си, него ще погубя” (Пс. 101:5). Ясно е, че клеветата се смята не само за кражба, но също и за форма на убийство (Пр. 11:9). Следователно е необходимо да се извърши реституция.

Основният закон казва, че не трябва да свидетелстваме лъжливо против „ближния” (Изх. 20:16). Думата „ближен” на еврейски е реа или рах, което означава „храня, отглеждам,” а рах също се намира в Писанието като глагол, „храня.” Следователно ближния, бил той близък роднина или приятел, враг, или просто друг човек, е някой, когото трябва да храним, точно както и той има задължение да ни храни. Ние се подкрепяме един друг, ние сме добри ближни или хранители един на друг, когато установяваме и изграждаме законов ред, който подхранва и укрепва нашия общ живот. Когато свидетелстваме истинно, ние се подхранваме един друг с истината. Истинното свидетелство в никакъв случай не трябва да се бърка с ласкателство, или с прикриване на злото. То включва съвместна работа за установяване на праведен законов ред. Клеветата унищожава това взаимно подхранване; тя разрушава връзките на живота на общността и е убийство и кражба насочени и против индивидите, и против обществото.

Думата ближен също хвърля светлина върху естеството на библейските социални грижи. Да бъдем ближни един на друг означава да установяваме общество, което храни и отглежда своите членове чрез праведен законов ред, и което служи на нуждите на своите членове на основата на този Закон. Следователно, като признание към Гинсбърг, можем да признаем връзка между този закон и предходния, Левит 19:9, 10. Законите за пабиръка изискват от нас да помагаме на нашия ближен да се изхранва.

Библейските социални грижи не означава класа хора, които получават парични подаръци без работа и живеят като паразити от труда на други хора. Както отбелязахме преди, законите за пабиръка изискват усилена работа. Нещо повече, думата ближен важи за всеки човек, и богат, и беден; тоест, в общество на ближни трябва да бъдат хранени не само бедните, но богати и бедни трябва да се подхранват един друг като работят заедно да установят праведен обществен ред, в който могат да преуспяват всички добри хора.

Такова общество не може да преуспее, когато няма вяра. Както Паскал отбелязва,

Човекът не е нищо друго освен неискреност, лъжа и лицемерие, както по отношение на самия себе си, така и по отношение на другите. Той не иска да му казват истината; избягва да я казва на другите; и всички тези отношения, толкова непоследователни със справедливостта и разума, произлизат от сърцето му.[89]

Без вяра хората просто постепенно започват да отразяват своето паднало естество, което живее лъжи, вярва лъжи и предпочита лъжи.

Затова двете „плочи” на Закона са неразделни една от друга. Тъй като моралният ред се крепи на теологичния ред, човекът не може дълго да поддържа праведни взаимоотношения със своя ближен, ако неговото взаимоотношение с Бога е нарушено. Отново, истината е основата на добротата; истината е основата и първоизточникът на моралния характер.

14. „Всяка празна дума”

Ако екзистенциалистите са прави, тогава ние живеем в свят без морални абсолюти или трансцендентен закон. В свят без абсолютни закони какъвто и да е бог или богове да съществуват, те и хората не могат да дават нищо друго освен съвети, и тези съвети в най-добрия случай могат да бъдат прагматични. Следователно няма закон, на който да можем да се позоваваме. Следователно, такъв съвет от боговете може да каже за клеветата само че е възможно да вкара човека в проблеми, тъй като няма да се хареса на другите. Сама по себе си тя не е лоша; може да даде някои предимства, но също може да бъде опасна.

Вместо да представя библейското учение за клеветата като закон, църквата твърде често го преподава като прагматичен съвет. Не е изненадващо, че поколението поучавано от антиномистки църковни служители е станало екзистенциалистично. В Библията има много осъждания на клюките и клеветата. Ето някои от по-интересните, интересни в смисъла на разнообразието от форми на клевета, които биват осъдени:

Лука 6:41-45. Клеветата произтича от зло сърце.
Пс. 109:3. Произтича от омраза.
1 Тим. 5:13. Неверието заедно с безделие ражда клевета.
Пр. 11:9. Лицемерите са пристрастени към клевети против праведните.
Пс. 50:19, 20. Нечестивите са така пристрастени към клеветата, че клеветят дори собственото си семейство.
Откр. 12:10. Дяволът е „обвинител” или клеветник.
Пс. 52:4. Нечестивите обичат да унищожават хората със своите клевети.
Пр. 10:18. Всеки, който се впуска в клевети, е глупак.
Тит 2:3. Възрастните жени са предупредени да не се впускат в клевета.
1 Тим. 3:11. Жените на църковните служители са предупредени против нея.
Мат. 26:60. Христос беше обект на лъжесвидетелство в съда.
Юда 8. Владетелите са изложени на клевета от „нечисти бълнуващи” или лъжливи идеалисти.
Рим. 3:8; 2 Кор. 6:8. Св. Павел беше обект на клевета.
Пс. 38:12; 108:2; 1 Пет. 4:4. Божиите хора са изложени на нея.
Пс. 15:1, 3; 34:13; 1 Пет. 2:12; 3:10; 3:16; Еф. 4:31; Тит 3:1, 2; 1 Кор. 4:13; Мат. 5:11. На светиите са дадени наставления относно тяхното поведение по отношение на лъжесвидетелствата.
Споменати са някои от практическите последствия като разделяне на приятели (Пр. 16:28); смъртоносни рани (Пр. 18:8; 26:22); вражди (Пр. 26:20); раздори между братя (Пр. 6:19); убийство (Пс. 31:13; Езек. 22:9).
Яков 3:1-12. Необузданият език представлява зло желание за господаруване над други хора чрез тяхното принизяване, и той получава „по-голямо осъждане” или присъда, вероятно по-голяма вина. Св. Яков очевидно има предвид Закона.

Най-показателното споменаване са думите на нашия Господ: „И казвам ви, че за всяка празна дума, която кажат човеците, ще отговарят в съдния ден” (Мат. 12:36). Думата празна се превежда също „безполезна” (B.V.), „невнимателна” (Moffatt), и „бездейна, безделна дума” (Amplified Version). Коментарът на Алфърд върху тази дума ни дава едно същностно значение на думата:

Вероятно е най-добре тук да приемем думата празна в нейния по-мек и негативен смисъл, като все още неопределена до съда; така че думите на нашия Господ са дедукция, “a minori,” и ако това се отнася за всяка празна дума, колко повече за всяка нечестива дума?[90]

Да го кажем с други думи, нашият Господ заявява, първо, че животът на човека трябва да бъде истинно свидетелство; т.е. той трябва да ражда добър плод за Бога, защото като създание той е създаден за да произвежда плод за Бога (Мат. 12:33-35). Така върху всеки човек има изискване да упражнява господство под Бога, за да свидетелства за Бога. Второ, „празните думи” са безцелни думи, т.е. думи извън призванието на човека под Бога. Трето, това ясно показва, че всяка нечестива дума, всеки случай на лъжесвидетелство и клевета трябва да получи осъждение сега, независимо дали е произнесено от грешник или светия. Определените служители на закона трябва да се справят с всяка зла дума; Бог на Своето време съди всяка празна дума. Четвърто, „Защото от думите си ще се оправдаеш, и от думите си ще се осъдиш” (Мат. 12:37). Berkeley Version превежда това, „Защото от думите си ще бъдеш обявен за невинен, и от думите си ще бъдеш обявен за виновен,” превод, който изяснява същностната юридическа рамка на това твърдение. Съдилищата на този свят трябва да държат човека отговорен за неговите думи, и Бог също държи човека отговорен. Така ясно се показва, че думите са основна част от „плода” на човека, негов себеразкриващ плод, и думите, също както действията, лежат изцяло в областта на юридическата отговорност.

Тук е задължително да изясним, че законът против лъжесвидетелството не е съвет към ласкателство и лекомислие. Не сме съветвани да увъртаме в говоренето си, нито да ласкаем, нито ни е забранено да казваме истината относно злото или да го осъждаме. Нашият Господ заповяда, „Не съдете по изглед, но съдете справедливо” (Йоан 7:24). Никъде не ни се казва да изоставим моралните стандарти и присъди; забранено ни е да съдим на основата на лични и хуманистични критерии (Мат. 7:1, 2). Христос говори прямо и остро към фарисеите; нарече Ирод „лисица,” и езикът му беше прям и силен. Обичайният съвет да не казваме нищо неприятно за никого е призив да свидетелстваме лъжливо; той е създал у едно цяло поколение от хуманисти угризения на съвестта относно казването на истината.

Следователно е очевидно, че Законът е контекстът на цялото библейско поучение по отношение на „необуздания език.” Тълкувателната рамка е винаги Законът, не просто прагматичния съвет. В бъдещето има съд за живот на празни думи, и днес трябва да има осъждение за всяка зла дума.

Сериозността на закона относно клеветата се вижда в Откровение 22:15, където са споменати онези, на които е отказано гражданство в Новия Ерусалим: „кучетата,” т.е. хомосексуалистите; „чародейците,” или които практикуват магия, които се опитват да контролират естественото и свръхестественото и да играят бог; „блудниците,” или сексуално нечистите; „идолопоклонниците,” поклонниците на лъжливи богове; „и който обича лъжата и лъже” (B.V., „който измисля лъжа и обича лъжа”). От друга страна, „Блажени, които изперат дрехите си, за да имат право да дойдат при дървото на живота, и да влязат през портите на града” (Откр. 22:14).

Но хуманистичната епоха е дала нов възход на необуздания език и празната дума. Клеветата е била често срещана във всяка епоха, но хуманистичната епоха има удивителен интерес към лъжесвидетелството. Хуманизмът издига човека, и във всяка хуманистична епоха хората имат особено ревностно желание да опозоряват и унизяват човека. Тъй като човекът е богът на хуманизма, грешните хора се наслаждават особено да атакуват този нов бог, като слушат мръсни и злобни клюки относно известни хора.

Авторът на вестникарски клюки играе важна роля в хуманистичното общество. Във всяка епоха има любопитство около живота на велики и изтъкнати личности. Но през двадесети век този интерес все повече бива насочван към нова сцена, света на киното, на хайлайфа, популярните личности, а също и престъпниците, много от които биват обградени с внимание, докато се намира наслада в съобщаване на истински или измислени скандали относно важни личности. Известният от света на вестниците Уилям Рандъл Хърст изразява своята лична неприязън към Уолтър Уинчъл, и заповядва на своя екип, „Дръжте го надалеч от мен,” но го използва печелившо за да вдигне интереса на читателите.[91] Клюките правят от Уинчъл богат и важен човек. Според Маккелуей, Уинчъл, който е човек от съмнителна величина, е имал в миналото удивителна закрила:

Неговият скъпоценен живот, преди ревностно закрилян от бодигардове назначени от неговите приятели Оуни Мадън и Лъки Лучано, в последните години е пазен от агенти платени от Федералното бюро за разследване, назначени от неговия приятел Дж. Едгар Хувър.[92]

Маккелуей споменава за удивителен случай през 1934, когато агенти на ФБР и гардове на Капоне едновременно бдят над Уинчъл: Чикагски детективи също са част от специалната закрила, която Уинчъл получава. Дали не е бил защитаван от народа?[93]

Изтъкнати американци са се подмазвали на Уинчъл, хора като Хърбърт Бейърд Суоуп, М. Линкълн Шустър, Бъртън Раскоу, Хейууд Браун, Алигзандър Уулкот, Алис Дюър Милър, и други.[94] Но Уинчъл е бил атакуван от Марлън Пю, редакторът на Editor & Publisher.[95] Важността на Уинчъл е вече минало, но не и хуманистичната ревност за клюки.

Хуманизмът издига човека и следователно мотивите на хората. Следователно, ако има конфликт между истината и желанията на хората, истината бива пожертвана. Важен пример за това е случаят с д-р Фредерик Кук, който на 21 април 1908 става първият човек достигнал Северния полюс. Една година по-късно строителният инженер от флота на САЩ Робърт Пири стига до полюса на 6 април 1909. Пири започва кампания за дискредитиране на Кук, към която се присъединяват и високопоставени личности.

По-късно Кук бива осъден на затвор за четиринадесет години и девет месеца в Левънуърт и глобен 12,000 долара за предполагаема измама при изследвания за нефт в компания, където той работи като ръководител и геолог. В действителност нефтеното находище вече е произвеждало и е било станало „една от най-производителните области за нефт и газ в Тексас и Арканзас.” Кук, който е най-големият инвеститор, не получава нито заплата, нито комисионна, нито печалби. Когато произнася присъдата, съдията Джон Килитс от Толидо, Охайо, казва на д-р Кук думи, които ще останат като връх на несправедливостта:

Това е един от тези случаи, когато вашият чудат и убедителен хипнотичен характер не ви помага, нали? Най-после стигнахте до момента, в който не можете да измамите никого. Стигнал сте до планината, но не можете да се изкачите; отвъд вашите възможности е.

Първо хванахме Анания, след това Макиавели; двадесети век произведе Фредерик Кук. Горкият Анания е забравен, а също и Макиавели – но сега хванахме Фредерик Кук.

Кук, тази ваша сделка и тази ваша надменност, и тази ваша работа са толкова дяволски измамни, че знам, че хората, които ви защитаваха, ви защитаваха притискайки носовете си с носните си кърпички, тъй като вонята се издига до небето.

Бих искал да мога да постъпя с вас каквото бих искал, както смятам, че трябва да постъпя; бих искал да не съм ограничен от някои обичаи, които смятам за погрешни. . . . Не смятам, че вие трябва въобще да сте на свобода; вие сте опасен.

Несъмнено вие сте спестил някъде тези нечестни печалби. . . . Не виждам как кой да е жив човек, който въобще цени стандартите за почтеност или честност може да си помисли, че би трябвало да задържите и едно пени от тях . . . защото всяко пени е било ограбено от сираци и вдовици и лековерни старци; хора намиращи се в дълбините на бедността; хора, които биха искали да съберат достатъчно пари за да си осигурят прилично погребение. . . .

За Бога, Кук, нямате ли никакво чувство за приличие, или вашата суета е толкова безчувствено, че не реагирате на това, което трябва да са призиви за приличие към вас? Не се ли измъчвате нощем? Можете ли да спите? . . .

Каква полза има да ви говорим? Вашето безочие, суета и безчувственост са толкова монументални, толкова студени, толкова непробиваеми, толкова закоравели към това, което имам да кажа, че единственото удовлетворение, което получавам като казвам това, е, че знам, че безспорно изразявам чувствата на почтените хора в Тексас; онези от тях, които имат достатъчно мозък да не се поддадат на онова, което глупците наричат вашия характер. Аз не знам къде е той. Те го наричат „характер,” независимо дали той е лице на картоиграч или на мошеник. . . .

Странно е . . . че прокурорите ме посъветваха да не бъда толкова твърд към вас. Това е моето отношение и моето отвращение от такъв мошеник като вас. . . .[96]

Удивителното относно тези думи е, че са били записани; вероятно важността на процеса е направила задължително пълното записване. Но всеки, който е прекарал някакво време в съдебни зали наблюдавайки дела, ще разпознае арогантността, презрението и усещането на непогрешимост, които са характерни за твърде много хуманистични съдии. Подробният запис на много дела не би бил за вярване за повечето хора.

Твърденията на д-р Кук са доказани като верни, но учебниците все още не го споменават като откривател на полюса, нито споменават неговите множество велики постижения. Д-р Кук е направил грешката да надмине по постижения Пири, служител на федералното правителство.

Животът на братя Райт е по подобен начин вгорчен от нежеланието на федералните власти да признаят тяхното първенство за първия успешен полет. Грешката на братя Райт е, че са били независими и не са били част от федерална агенция или от академичния свят. Първенството бива приписано на работата на С. П. Ленгли, федерален служител на работа в Смитсониън, и се прибягва до измама, за да се подкрепи това твърдение. Някои справочници днес дават първенството на Ленгли, а братя Райт са изтиквани на второ място.

Това не бива да ни изненадва. Когато държавата отрича Бога, тя отрича принципа на истината. Тя неизбежно ще издигне себе си до мястото на Бога, и след това ще лъже, за да запази своята власт и престиж.

Американците често се забавляват когато четат, че Съветският съюз твърди, че автомобилът, телефонът и други изобретения са били открити първо от руснаци. Колкото и лъжливи да са тези претенции, в тях няма нищо нелогично. Ако Съединените Щати могат да изкривяват историята в полза на своите федерални служители, защо СССР да не изкривява историята в полза на своите си граждани? Целта не е истината, а властта и престижа.

Хуманистичната епоха не желае да види своите недостатъци или да признае своите коренни злини. Св. Алфонсо де Лигуори е харесвал много музиката на развратните музикални домове в Неапол по негово време. За да се наслаждава на музиката без да се налага да вижда сцената, тъй като е бил късоглед, той прибягва до решението да сваля очилата си веднага като седне в ложата далеч от сцената.[97] Слабостта на Лигуори е сериозна болест при хуманизма: той е решен да не вижда онези грешки, които разкриват радикалната вина и зло на хуманизма. Той е решен да свидетелства лъжливо против себе си. Следователно той ще е още по-готов да свидетелство лъжливо спрямо другите. Неговите празни думи скоро ще бъдат съдени. Неговите надежди ще бъдат попарени.

Хуманизмът мечтае за единство, единството между хората, но вместо това допринася за разделението между хората. В своя труд De Consideratione (1152) св. Бернар от Клерво противопоставя колективното единство на устройственото единство. Колективното единство може да се постигне като се нахвърлят камъни на куп; устройственото единство съществува когато много членове съставляват едно тяло, където нещата или хората са части един на друг.

Единството, което хуманизмът постига, е колективно, и то воюва против истинското единство, което е възможно единствено в Христос, Който свидетелства за единственото истинско единство. Ако Христос не ни нахрани, не можем да бъдем нахранени. Всяка дума на хуманизма е „празна дума.”

15. Съд чрез изпитване и природен закон

Съдът чрез изпитване има дълга и важна история в законите на много народи; той се намира в първобитните предания, в арабските и ислямските общества, сред вавилонци, келти, китайци, гърци, индуси, бирманци, иранци, малагаси, римляни, славяни и тевтонци. Също е бил използван през Средните векове.

Съдът чрез изпитване е подлагал обвинения на страшно физическо изпитание, като потапяне на ръката във вряла вода, пиене на отрова, носене на нажежено желязо и подобни; нараняването е било доказателство за вина. В Западна Африка съдът чрез изпитване е бил предпочитаният метод за съдебни дела.

Срещу съда чрез изпитване е имало съпротива. Коранът го забранява. Римското право го избягва напълно, макар той да продължава да съществува сред римляните. Но той е бил общоприет сред келти, тевтонци и славяни, на които се дължи употребата му през Средновековието. Църквата му се е противопоставяла; глава 18 от Четвъртия Латерански събор през 1215 изключва свещениците от участие в съд чрез изпитване. Норманските крале на Англия му се противопоставят категорично, и няма сведения за неговата употреба в Англия след царуването на крал Джон.[98]

По същество изпитването включва упование в природата като нормативна. Вярването е, че изпитанието ще доведе до оправданието от природата на невинния и възмездие върху виновния. Понякога изпитването е психологически обосновано. Така някои африкански племена предпочитат изпитването с отрова; невинният, уверен в своето оправдаване, повръща отвратителната на вкус отрова веднага, докато виновният, напрегнат и уплашен, не е способен да я повърне и умира. Така изпитването има история на ограничени успехи.

Но неговата основна предпоставка е неоснователна, и неизбежно основните последствия са нежелателни. Историята на такива несправедливости е дълга, но тя не е наша грижа тук. Въпросът е дали изпитването има място в библейския Закон?

Единственият текст, който изглежда показва някакъв съд чрез изпитване е съдът за ревност, Числа 5:11-31. Келсен е яростен в своето отхвърляне на този закон като „силно противен.”[99] Селби, от друга страна, признава, че тук има определени различия: „Очевидно е, че действието на описаното изпитание се смята за дължащо се изцяло на божествена намеса; използваните съставки са безвредни.”[100]

Това е същността на въпроса. Съдът чрез изпитване изисква от природата да избави невинната страна чрез чудодейна намеса; според съда чрез изпитване природата е нормативна, и природният закон е съвършен. Следователно обвиняемият поема отрова, или пъхва ръката си във вряла вода, на основата на презумпцията, че природата ще защити невинния.

В библейския закон за ревността, съдията не е природата, а Бог. Поемат се свята вода и пръст, съставки, които нормално не причиняват никаква вреда. Водата и пръстта от светилището представляват Божията святост. Наказанието за престъплението на жената (т.е. нейната сексуална вина) е сериозна болест в нейните детеродни органи; ако е невинна, бива благословена с плодородие. Този ритуал се използва там, където напълно липсва каквото и да е друго свидетелство за прелюбодейство, но има подозрения. Така този закон е свързан с Второзаконие 22:13-21, и следователно наказанието върху съпруга е същото. В значението на еврейската дума за „горчив” може да има някакво свидетелство, че се предполага „възможно смъртоносно последствие от водата.”[101]

Интересно е също откриването на главата на жената по време на ритуала (Чис. 5:18), т.е. „не само премахването на забрадката, но също и оставянето на косата свободна и разрошена. (Ср. 1 Кор. 11:5-10).”[102] По време на изпитанието от нея се отнемат белезите на нейното подчинение към нейния съпруг и към всяка законна власт, за да се символизират следствията от делото. Ако тя е невинна, и ако ревността на нейния съпруг лъжливо й е отказала дължимата власт и закрила, тогава неговата власт и издръжка й биват възстановени завинаги, като на него му се отнема правото на развод (Вт. 22:19).

Тъй като прелюбодейството включва повече от просто взаимоотношение между мъж и жена, делото не ограничава проблема до мъжа и жената. Мъжът трябва да направи принос, а жената държи приноса по време на част от делото (Чис. 5:25), за да символизира факта, че и прелюбодейството, и лъжливата ревност са нарушения против Божия ред.

Да се върнем към разликата между изпитването и този библейски закон: при изпитването природата е нормативна, безгрешна, невинна, и следователно тя отхвърля злосторника. В библейския Закон и човекът, и природата са еднакво грешни и следователно не са нормативни, а са под осъждение. Само пряката намеса на Бога прави делото за ревност да има някаква ефективност.

За изпитването природата е източник на закон, защото законът е продукт на природата и следователно е неизбежен при всяка среща с природата. (Учението за поетичната справедливост е свързано с това схващане за изпитването и е само по-усложнена разновидност на него.)[103] Според този възглед съдът идва от природата, и природата в крайна сметка ще поправи всичко, което не е право.

През Средните векове съдът чрез изпитване до голяма степен изчезва в Европа, но не изчезва вярата в основата на изпитването. Схващането за естественото право замества изпитването като представител на тази вяра в природата. От своя страна схващането за естественото право отстъпва пред позитивизма в правото, който гледа на държавата като на източник на закона, и следователно нормативна.

Според библейския Закон изпитването няма място и е напълно чуждо на неговото заявление за Божието върховенство. Библията не съдържа такова понятие като „Природа.” Не Природата, а Бог е източникът на всички природни явления. „Природата” е просто обобщено название за неопределена реалност; митът за природата е плод на елинистка философия.[104]

Ако природата е нормативна, тогава като част от света на природата човекът също става нормативен до степента, до която е „естествен.” Това е в основата на Русо и екзистенциализма, и на вярата в демокрацията, божествеността на обикновения човек. Днес съществува широкоразпространено вярване в много хора, че са квалифицирани да действат като съдебни институции, защото представляват нисшите слоеве на обществото. Така студентите, защото са млади, вярват, че внасят в разглеждането на проблемите специална и свежа мъдрост. Негрите, понеже са на по-долните стъпала на обществената стълбица, все повече се влияят от този мистицизъм на естествеността и първобитността. Общите работници често са уверени, че те единствени знаят как трябва да се движат нещата. На 4 юни 1970 шофьор на хлебарски камион отвлече пътнически самолет и поиска откуп от 100 милиона долара преди ФБР да успее да го арестува. Неговото поведение след арестуването беше описано като арогантно и предизвикателно. Преди арестуването си този безработен шофьор изпрати по радиото следното съобщение до президента Никсън и Държавния департамент: „Вие не можете да броите пари и дори не знаете законовите правила.”[105] Тази лекция върху „законовите правила” идва от човек заплашващ да избие пътници и екипаж, и вече извършил кражба и отвличане. Същият този 49-годишен мъж е бил изгубил работата си седем години преди това.

Б. съди профсъюза на шофьорите на товарни камиони, когато профсъюзът не го подкрепя в спора му с неговия работодател. Върн Кейс, секретар-ковчежник на местната 274 организация на профсъюза, казва, че проблемите на Б. произтичат от неговото самомнение, че „той единствен знае как трябва да се управлява компанията.”[106]

Неговата съпруга го защитава като казва, „Той е човек, който вярва в тази страна. Той вярваше в онова, за което воюва през Втората световна война, и сега вижте какво направиха с него.”[107] Тук няма изразено усещане за вина, а вяра в „истината” на обикновения човек и неговото мнение. В основата на това мислене е възприемането на природата като нормативна.

Библейският възглед и Закон отрича, че природата или човекът са нормативни. Не трябва да уповаваме нито на обикновения човек, нито на аристокрацията, нито на интелектуалците. Всички без изключение съгрешиха, и всички са еднакво под Божието осъждение, освен ако са новородени в Христос (Рим. 3:9-18). Не човекът, а Бог и Божият Закон са нормативни, и Божият Закон трябва да бъде критерият за отсъждане. Съдът на ревност е закон, който ясно говори против целия принцип на съда чрез изпитване.

Една книга от Талмуда, Сота, е до голяма степен посветена на съда на ревност. Делото има смисъл само когато самият съпруг е невинен, и съдът по такова обвинение бива премахнат през първи век от Хр., тъй като прелюбодейството от страна на мъжете става толкова често.[108] Делото става невалидно, ако мъжът живее с жена си след като е отправил обвинението и преди делото. Някои равински коментатори виждат връзка към този закон в Псалм 109:18. Сота изяснява, че за започване на дело се изисква нещо повече от просто ревност. Жената е трябвало да има история на твърде близка връзка с друг мъж; съпругът е трябвало да отправи предупреждение против връзката. Тогава въпросът е свързан с действителна ситуация: дали връзката е невинна, или осъдима? Дали съпругът е нечестно ревнив, или неговите подозрения имат основание? В такива случаи не съществуват свидетели за злотворство, но от друга страна само чувствата от страна на мъжа са недостатъчно основание; основата на това обвинение е съществуваща връзка, била тя невинна или не.

Равините свързват и прелюбодейството, и клеветата с надменен дух. Един равин заявява,

За всеки човек, в който има надменен дух, Светия, благословен да е, заявява, Аз и той не можем да живеем едновременно в света; както е казано, Който клевети скришно съседа си, него ще погубя; който има горделиво око и надигнато сърце, него не ще да търпя (Пс. 101:5)—чети не „него” (не мога да търпя), а „с него” (не мога да живея). Има някои, които прилагат това учение към онези, които говорят клевета; както е казано, „Който клевети скришно съседа си, него ще погубя.”[109]

Следователно съдът за ревност е коренно различен и пряко противоположен на изпитването. Лъжесвидетелство от най-лош вид е учен като Банкс да заяви относно Числа 5:11-31, закона за ревността, че „последващата практика на съд чрез изпитване в Запада е била основана върху старозаветната институция.”[110] Когато се пренебрегва историята на езическите европейски съдилища чрез изпитване, и изпитването се приписва на библейския Закон, който е враждебен на него, в такива случаи имаме основание да виждаме коренна враждебност против Бога и Неговото законово слово.

Думата за изпитване, ordeal, е от англосаксонски произход, и най-известните случаи на нейната употреба в англоговорящия свят са от англосаксонски произход.

Според Тайлър, в определени случаи съдът чрез изпитване е „тясно свързан с клетвите, така че двете се преливат едно с друго.”[111] В това има известна степен истина. И изпитването, и клетвата призовават благословение или проклятие, в зависимост от истинността на човека под клетва. Но клетвата запазва върховния съд за Бога или за Неговите назначени съдилища, когато се открие лъжесвидетелство, докато съдът чрез изпитване твърди, че природата незабавно ще потвърди истинността и лъжата на клетвата при искане на присъда относно обвинение. Така има много реално подобие, както и значителна разлика. Клетвата на основата на библейския Закон предполага крайния и непогрешим върховен съд на Бога. Клетвата и изпитването на езическото право предполагат незабавния и непогрешим съд на природата. В този смисъл двете са взаимно изключващи се и са в коренно противоречие.

Последна бележка по закона за ревността. Един интересен коментар в Сота изяснява, че делото не може да действа, нито може да има свръхестествена намеса от Бога, ако мъжът не е чист от нечестие. Тогава „водата не изобличава жена му.” Основанието за това е в Писанието, Осия 4:14: „Няма особено да накажа дъщерите ви, когато блудствуват, или снахите ви, когато прелюбодействуват; защото самите бащи отиват насаме с блудниците и жертвуват с безчестните жени; затова неразумните хора ще бъдат съборени.”[112] Тогава тяхната съдба е осъждението.

16. Съдии

Във всеки държавен ред една от най-важните позиции е тази на съдията. Съдилищата не могат да представляват истинско правосъдие, ако съдията и неговото служение са несъвършени по естество и авторитет. За да може общественият ред да преуспява и да осигурява на своите хора стабилност и ред, необходимо е, първо, държавата да изисква всички хора със сериозни оплаквания да ги представят в съдилищата. На хората не може да се позволява да вземат закона в ръцете си. Макар гражданите да са важна и съществена част в прилагането на закона и правосъдието, те не могат да отъждествяват себе си със закона, ако не искат да унищожат закона. Законът трябва да е над хората, и законът изисква агенция отделна от хората и недосегаема за техните пристрастия и лични чувства.

Второ, съдилищата трябва да имат властта на държавата за да налагат своите решения, иначе ще царува анархия. Всяко съдебно решение няма да се хареса на поне едната страна. Макар съдът да не може никога да бъде непогрешим, решението на съда трябва да се защитава, и обжалването против решението трябва да става вътре в структурата на съдилищата, не извън тях или против тях, иначе ще царува анархия.

Трето, съдът трябва да представлява трансцендентен възглед за закона и правосъдието, стандарт отвъд човека и над човека, законово устройство, което макар и несъвършено произтича от Бога. Цялата идея за съд и съдия предполага трансцендентност: за да победи правосъдието се изисква нещо повече от победата на най-могъщия обвинител или страна в спора. Ако съдията и съдът представляват политическа партия или идея, или класа или каста, вместо да осигуряват трансцендентността изисквана от съда, те просто увеличават злото като прибавят към него. Ако могъщ и силен човек, класа или група може да изгони човека от неговата собственост или по някакъв начин да го онеправдае, злото бива умножено от това, че те могат да призоват държавата да им помогне в тяхната кражба. Тогава правосъдието става по-трудно. Подобно, ако при демокрацията бедните маси могат да използват съдилищата за да измамят преуспяващите, в такова общество правосъдието става по-трудно. Съдът трябва да стои над общоприетите вярвания. Той трябва да представлява законов ред, който съди целия обществен ред, а това е възможно само когато съдиите представляват Бога, не народа или държавата.

Това означава, четвърто, че истинският въпрос не е избирането или подборът на съдиите, а техният характер и вяра, и характерът и вярата на гражданите като цяло. В Съединените щати федералните съдии като цяло биват назначавани, а щатските съдии биват избирани. И двата метода са произвели своя дял от превъзходни съдии и корумпирани съдии; методът на подбор няма вина и по същество е без значение. Реалният проблем е общоприетите религиозни стандарти. Когато общественият ред се характеризира със силна вяра, съдиите обикновено са превъзходни хора; ако царуват релативизмът и прагматизмът, това се отразява в съдилищата и съдиите. Качеството на съдиите и съдилищата не е плод на методология.

Създаването на йерархичните съдилища в Израел беше прагматична стъпка; то беше следствие от мъдрия съвет на Йотор, предназначен да освободи Мойсей от товара на делата (Изх. 18:13-16). Йерархичните съдилища трябваше да управляват десетките, стотиците и хилядите в Израел (Изх. 18:21). Мнозина приемат, че това позоваване на десетична структура и числото десет като основа се отнася за десет души.[113] Тъй като основното управленческо устройство на Израел беше по семейства (и следователно по племена от семейства), безопасно е да заключим, че десетките се отнасят за десет семейства. Беше назначен един съдия за всеки десет семейства, за да се справя с дребни дела и да отнася другите дела към по-висша инстанция.

Мойсей изясни предназначението на съдилищата: „хората идват при мен да се допитват до Бога. Когато имат дело, идват при мене; и аз съдя между единия и другия, и пояснявам им Божиите повеления и закони” (Изх. 18:15, 16). В това той просто повтаря Божието намерение (Вт. 16:18). По-рано споменахме за държавната петдесятница, когато Бог изпълни държавните служители на Израел с Духа Си, за да покаже, че те са Божии пророци, призовани да говорят от Божие име в служението на правосъдие (Чис. 11:16).

Всяка реформация в Израел включваше отчасти връщане към пророческото естество на държавата. Именно осъзнаването на този факт води протестантските реформатори, както и средновековните реформатори в църквата да отправят своя призив за реформация и към църквата, и към държавата. Съвременната ерес е, че страната може да има „съживление” без реформация на държавата, както и на църквата. Реформата на Йосафат включваше точно такава стъпка. След като Йосафат се съюзи с Ахав, опитвайки се да се подсили чрез съюз против Сирия, един пророк го смъмри. Гледачът Ииуй, Ананиевият син, заяви, „На нечестивия ли помагаш, и тия ли, които мразят Господа, обичаш? Затова, гняв от Господа има върху тебе” (2 Лет. 19:2). Признавайки, че единствената истинска защита не е нечестив съюз, а вяра и правосъдие, Йосафат реформира съдилищата, наставлявайки съдиите, „Внимавайте какво правите; защото не съдите за човека, но за Господа, Който е с вас в съдопроизнасянето. Затова нека бъде върху вас страх от Господа; внимавайте в делата си; защото у Господа нашия Бог няма неправда, нито лицеприятие, нито приемане на дарове” (2 Лет. 19:6, 7).

Така служението на съдията е очевидно теократично служение; служителят заявява Словото: съдията го прилага към житейските проблеми. Ако съдията представлява класа или партия, а не Бога и Неговия Закон, в живота на народа се въвежда радикално извращаване на правосъдието. Тъй като човекът е грешник, дори най-праведният съдия ще бъдат несъвършен и ще греши, но поради своята вяра ще бъде воден от Божието законово слово и Божия Святи Дух. Неправедният съдия, като няма такъв стандарт, естествено ще бъде пристрастен: ще представлява фракция или класа. Така за него е логично да приема подкупи, колкото и да е зло: той е там да представлява човешка власт, не Божия Закон и Божията правда. Така, макар на основата на библейския Закон да е престъпление за съдия да приема подаръци, не е престъпление за човек да подкупва съдия. Съдията съгрешава против своето собствено положение; човекът, който го подкупва, се справя реалистично със ситуацията. Ако парче месо хвърлено на ръмжащо и опасно куче дава на човека възможност да премине безопасно, той ще хвърли месото и ще опази себе си.

Праведният съдия е предупреден против подкупи, лъжесвидетелство и изкривяване на правосъдието (Изх. 23:6-8; Лев. 19:15; 24:22; Вт. 1:12-18; 16:18-20; 25:1; 27:25). Той е само второстепенно служител на държавата; първостепенно той е Божий служител. Ако съдията не представлява Божия законов ред, той в крайна сметка е само политическа маша, чиято работа е да държи хората под контрол, да защитава властта, и между другото да облагодетелства себе си. От неправедните съдии трябва да се боим и да ги мразим: те представляват особено противна и грозна форма на зло, и тяхната злоупотреба с положението е смъртоносен рак за всяко общество.

17. Отговорност на съдиите и управителите

В един закон от централна важност се вижда основополагащо обещание на библейския Закон. Според Второзаконие 21:1-9, отговорност на съдиите и управителите е да поправят всяко зло, независимо дали виновникът е разкрит или не:

Ако в земята, която Господ твоят Бог ти дава да притежаваш, се намери някой убит, паднал на полето, и не се знае, кой го е убил,
Тогава старейшините ти и съдиите ти да излязат и измерят разстоянието до градовете, които са около убития;
И старейшините на града, който е най-близо до убития, да вземат юница, с която не е работено и която не е теглила ярем;
И старейшините на оня град да докарат юницата в някоя долина, гдето има текуща вода, долина която не е орана нито е сята, и там в долината да пресекат врата на юницата.
Тогава да пристъпят свещениците, Левиевите потомци, (понеже тях избра Господ твоят Бог да Му служат, и да благославят в Господното Име, и по тяхното обяснение да се съди всеки спор и всеки побой),
И всичките старейшини от оня град, който е най-близо до убития, да умият ръцете си над закланата в долината юница,
И да проговорят, казвайки: Нашите ръце не са пролели тая кръв, нито са видели проливането нашите очи;
Бъди милостив, Господи, към хората Си Израил, които си изкупил и не вменявай на хората Си Израил кръв проляна без тяхна вина. И кръвта ще им се прости.
Така да заличиш изсред себе си проляната без твоя вина кръв, когато сториш това, което е право пред Господните очи.

Интересни са наблюденията на някои коментатори относно подробностите на този закон:

Убиването на животното не е умилостивителна жертва, и затова няма заколване и разпръсване на кръвта, но както ясно показва начина на смъртта, а именно счупване на врата (виж Изх. 13: 13), това е символично нанасяне на наказание, което е трябвало да бъде понесено от убиеца, върху животното, което го замества. . . . Разбира се, ако по-късно убиецът бъде открит, смъртното наказание, което е нанесено по заместване върху животното просто защото самият престъпник не е можел да бъде намерен, все пак ще бъде нанесено върху него.[114]

Според Манли,

Шестата заповед учи, че човешкият живот е свещен, и сега Мойсей нарежда да се направи умилостивение за убийството. . . . Раши коментира: „Едногодишна юница, която не е дала плод, трябва да бъде обезглавена на място, което не дава плод, за да извърши умилостивение за убийството на човека, който не е могъл да даде плод.” Идеите на умилостивението и очистването са съчетани, и двете сочат към Голгота (Евр. 9:13).[115]

Като анализираме следствията от този закон, се виждат някои неща, които са от особена важност. Първо, цялото общество е под отговорност да поправя злините извършени на негова територия. Това е част от полицейската власт на гражданите. Както Райт отбелязва,

Престъплението не е просто частен проблем между индивиди. Цялото общество носи отговорност, заедно с неизвестния убиец. Следователно е необходимо обществото да признае този факт и да си осигури божественото опрощение.[116]

Второ, ако обществото не може да разкрие виновника, то трябва да предприеме стъпки да поправи злината, иначе самото то става виновно, заедно със своите съдилища и управители. Целта на ритуала е „да заличиш изсред себе си проляната без твоя вина кръв” (Вт. 21:9). Само в този смисъл има колективна вина. Но онези, които откажат да работят за да наложат Божието изискване за реституция, са индивидуално виновни, дори да са милиони на брой, докато онези, които защитават принципа за реституция, са свободни от индивидуалната вина. Следователно колективната вина е по същество индивидуална. Но все пак върху народа или общността има колективно осъждение от Божията ръка.

Трето, това е казусен закон, и трябва да бъде разбиран на основата на своя основен принцип, реституцията. Този закон ясно потвърждава, че за престъплението трябва да има умилостивение, и неправдата трябва да бъде поправена. Ако трябва да се разплащаме с Бога, трябва също да се разплащаме с човека: принципът на реституция е всеобхватен и изисква възстановяване във всяка област. Символичната смърт на убиеца означава, че обществото вярва, че възстановяването на истинския ред е задължително.

Това ни довежда до принципа за реституция за убийство. По-рано разгледахме реституцията от множество гледни точки; сега трябва да извлечем и още някои заключения. Една страна на закона за реституция за убийство е смъртното наказание. Друга страна е паричното обезщетение, което се намира в Изход 21:30-32. Личната собственост на убиеца подлежи на конфискация (но не и собствеността на съпругата му) с цел продажба, за да бъдат обезщетени роднините на убития. Историята на прилагането на библейския Закон показва ясно, че престъплението може да има двойно наказание, поради последствията от него. Така в средновековните съдилища отказът от плащане на договорен дълг е означавал не само изискване за плащане, но и наказание за лъжесвидетелство от съда, тъй като нарушеният договор за плащане представлява лъжесвидетелство.[117]

Когато обществото залови престъпник, негово задължение пред Бога е да изиска реституция; когато не успее да залови престъпника, задължението да извърши реституция е все още в сила. Във всички такива случаи държавата е длъжна да извърши реституция от специални фондове за тази цел, било пари от данъци или от глоби, натрупвани с такава цел.

Очевидно Божието намерение е всяка неправда да бъде поправена. Когато престъпникът не може да бъде заловен, държавата или обществото трябва да извърши умилостивение и реституция. Смисълът на умилостивението е просто реституция; умилостивението означава реституция в по-цялостен смисъл, в отношението към Бога и цялостната Божия реалност.

Този принцип влиза в Западното право. Така, като говори за Великобритания, Уолър пише,

Забележително е, че в наши дни най-ефективното решение за престъпления, в които извършителите не могат да бъдат разкрити, е глоба върху окръга, в който са станали престъпленията.[118]

Отсъствието на такъв закон прави много окръзи в Съединените Щати изгодни области за престъпността. В тези области изобилстват убийствата, кражбите и множество други престъпления, и от това печелят корумпирани длъжностни лица и бизнесмени, без наказание от какъвто и да е закон за реституция. Такъв закон би предизвикал прагматично морално възмущение. Съвременният съюз на съдилища, длъжностни лица и бизнесмени в подкрепа на престъпността, тъй като е печеливша, не може да съществува, ако за всяко престъпление се изискваше реституция.[119]

Четвърто, трябва да се отбележи присъствието на свещеници в съда. Йосиф Флавий отбелязва факта, че към всички съдилища редовно са били назначавани левити, като част от изискванията на Мойсеевия Закон:

Нека във всеки град да има седем мъже да съдят, и те да бъдат онези, които преди са били най-ревностни в упражняването на добродетели и правда. Нека всеки съдия има назначение двама служители от Левиевото племе. Нека на онези, които са избрани да съдят в няколкото града, да бъде оказвана голяма почит; и нека на никой не се позволява да ругае някой друг когато те присъстват, нито да се държи непочтително към тях; тъй като е естествено почтителността към онези на високи постове сред хората да подбужда страха и почитта на хората към Бога. Нека на онези, които съдят, да се позволява да отсъждат според както те смятат за право, освен ако някой не може да докаже, че са взели подкупи за да изкривят правосъдието, или да приведе някакво друго обвинение против тях, от което да се вижда, че са произнесли несправедлива присъда; защото не е правилно делата да се решават открито според съображения за печалба, или според общественото положение на страните, а съдиите да отсъждат което е право преди всяко друго съображение; в противен случай Бог ще бъде презиран и смятан за по-долен от онези, страхът от чиято власт е причинил несправедливата присъда; защото правосъдието е Божията власт. Следователно онзи, който облагодетелства хората с по-високо положение, ги прави по-могъщи от самия Бог. Но ако тези съдии не могат да дадат справедлива присъда на делата, които се представят пред тях (който случай не е рядко срещан в човешките дела), нека да изпратят делото нерешено в святия град, и там нека първосвещеникът, пророкът и синедрионът да определят според както на тях изглежда право.[120]

Тези левити имат определящо мнение в определянето и прилагането на Закона; държавните съдии се занимават с вината на престъпника и изслушването на свидетелствата, левитите с конкретното естество и прилагане на Закона.

И по тяхното обяснение да се съди всеки спор и всеки побой; буквално, И на тяхната уста да бъде всяка борба и всеки удар, т.е. според тяхното отсъждане да се определя характерът на действието, и както те решат, така да се отсъжда делото (ср. 10:8; 17:8). В настоящия случай присъствието на свещеници по време на делото му дава статут на валидност.[121]

Пето, видяхме по отношение на съда за ревност, че според Осия 4:14, когато вината стане повсеместна, Божието индивидуално осъждение върху виновните жени се заменя с общо осъждение. Церемонията на пречупване на врата на юница бива прекратена по същото време както и съда за ревност, през първи век от Хр. според Талмуда,

Нашите равини учат: Когато убийците се умножават, церемонията на пречупване на врата на юница бива прекратена, тъй като тя се изпълнява само в случай на съмнение; но когато убийците са се умножили открито, церемонията на пречупване врата на юница бива прекратена.[122]

Във всяко общество, в което индивидуалното осъждение бива изоставено, следва общо осъждение. Осъждението е неизбежно навсякъде, където има престъпления. Ако престъпникът не бъде доведен пред съда и задължен да извърши реституция, тогава държавният ред трябва да извърши реституция. Трябва да бъдат изпълнени праведните искания за умилостивение на Бога, великия Господар и собственик на всички хора и на цялата земя, и праведните искания на ощетените хора. Ако те не бъдат изпълнени, тогава в крайна сметка ще последва Божието осъждение върху целия обществен ред.

Умилостивението на Христос към Бога е Неговото дело на реституция за Неговото ново човечество; чрез Своето съвършено покорство към Божия Закон и Своята заместителна смърт за избраните, Исус извърши реституция за Своите хора. Онези, които са от рода на Господа, новото човечество, ще извършват реституция между хората като отговор на Божията благодат. Хората, които нямат умилостивение с Бога чрез Христос, няма да извършват умилостивение към другите хора.

Църквите, които са християнски само по име, няма да проповядват реституция, нито ще поправят злини. Техният отговор на техните проблеми е прагматичен. Ако църковните служители съгрешават морално, но са важни личности, пасторът бива преместван за да се избегне конфликта. Ако пасторът е морално виновен или неподходящ за служение, той бива преместван твърде често и твърде рядко си подава оставката. Обикновено целта е не реституция, а институционална сигурност.

18. Съд

Законът за умилостивението за всички престъпления (Вт. 21:1-19) ясно изисква участието в държавните съдилища на левит, т.е. експерт по Божия Закон, теолог. Йосиф Флавий потвърждава факта, че историята на Израел е белязана от този факт, т.е. че съдът е религиозна институция. Присъствието на левити не означава смесване на църквата и държавата: то означава пълно подчинение на църквата и държавата, както и на всяка друга институция, на властта на Божието Слово. Въпросните левити са били експертите по Божия Закон, законниците. Честото споменаване на законниците в Новия Завет е именно относно тези експерти, които са били членове на съда. Законът изисква следното:

Ако се появи някоя работа, която е за тебе много мъчна, да отсъдиш спорни дела отвътре местожителствата си между кръв и кръв, между съдба и съдба, или между побой и побой, тогава да станеш и да отидеш на мястото, което избере Господ твоят Бог,
И да идеш при левитските свещеници и при онзи, който ще бъде съдия в онова време, и да ги попиташ; и те ще ти кажат решението на съда.
А ти да постъпиш според присъдата, която ти кажат от мястото, което избере Господ; и да внимаваш да сториш по всичко, което те научат.
Да постъпиш според изяснението на закона, както те научат, и според присъдата, която ти рекат; да се не отклоняваш надясно или наляво от присъдата, която ти кажат (Вт. 17:8-11).

Коментарът на Уолър върху този закон е изключително важен:

Не се отбелязва достатъчно, че това определя взаимоотношението между Църквата и Библията от времето, когато Законът . . . е даден на Църквата, и че взаимоотношението между Църквата и Библията е същото и до днес. Единствената власт, с която Църквата (на Израел или на Христос) може да „връзва” или „развързва,” е писаният Божий Закон. Връзването (или забраняването) и развързването (или разрешаването) на равините – властта, която нашият Господ възложи на Своята Църква – е било само прилагане на Неговото писано Слово. Равините признават това от началото до края на Талмуда като се позовават на Писанието на всяка страница, понякога дори на почти всеки ред. Прилагането е често изкривено или странно; но това не променя принципа. Писаното Слово е веригата, която връзва. Принципът не се променя и от различното взаимоотношение между изпълнителната и законодателната власти.[123]

Така препратката на нашия Господ е очевидно към този закон, когато Той говори за връзване и развързване:

Пък и Аз ти казвам, че ти си Петър и на тая канара ще съградя Моята църква; и портите на ада няма да й надделеят.
Ще ти дам ключовете на небесното царство; и каквото вържеш на земята, ще бъде вързано на небесата, а каквото развържеш на земята, ще бъде развързано на небесата (Мат. 16:18, 19).

Истина ви казвам: Каквото вържете на земята, ще бъде вързано на небесата; и каквото развържете на земята, ще бъде развързано на небесата (Мат. 18:18).

Нашата цел тук не е да обсъждаме учението за църквата, но поне е ясно, че „ключовете на царството” са неразделни от Закона и от вярното изявяване на Закона. Всъщност може да се каже, че „ключовете на царството,” които връзват и развързват, са самия Закон; църквата, основана като Новия Божий Израел, новозаветния народ, също получава Закона като средство за управление на Новия Израел, държавен и църковен. Следователно ключовете не са нито епископска или папска власт сама по себе си, нито са частно тълкуване: те са Законът като единствен инструмент за истинска власт под Бога, за осъждане и оправдание, връзване или развързване. Не църквата, а Божият Закон връзва или развързва хората, и само когато църквата вярно изявява Закона, може да има истинско връзване или развързване. Когато църквата се опитва да връзва или развързва съвестта и поведението на хората извън Божието законово слово, самата тя остава вързана, и самата тя е под осъждение.

Подобно, държавата не може да връзва или развързва хората извън Божието законово слово, и държавата се нуждае от вярното изявяване на този Закон от църквата и от теолозите на служба при държавата. Уестминстърската изповед заявява в Глава ХХХІ:4,

Синодите и съборите не трябва да разглеждат или да вземат решения по въпроси, които не са от църковно естество, и не трябва да се намесват в работата на гражданските власти, засягаща държавата. Това е възможно единствено под формата на смирен призив при изключителни случаи или под формата на съвет по въпроси, свързани със съвестта, ако гражданските власти го поискат от тях.

Това важи за църквата; то не важи за религиозния учител, който може да бъде служител или администратор в църквата, държавата или училището, и има задължение да разяснява Божието законово слово.

Тъй като е неизбежно се занимава със закона, всеки съд е религиозна институция. Всяка религиозна институция има нужда от религиозно образование. Или образованието в държавата ще преподава религия, или държавата ще бъде променена революционно. Създаването на държавно контролираните училища в Съединените Щати, в движение водено от двама унитарианци, Хоръс Ман и Джеймс Гартър, е било началото на сериозна религиозна и правна революция в Съединените Щати.[124] Именно поради тяхната важност за живота на нацията, съдилищата особено трябва да бъдат осведомени относно естеството на Божието законово слово. Обучението по право е форма на теологично обучение, и съвременните училища по право са хуманистични религиозни институции. Според библейския Закон, в своето обучение и своята дейност и съдиите, и съдилищата трябва да бъдат учени на Божия Закон.

Изразът във Второзаконие 17:8, „между кръв и кръв,” означава решение между умишлено и неумишлено убийство. „Между съдба и съдба” означава между една и друга претенция за право. „Между побой и побой” са отнася за различните телесни наранявания; „спорни дела отвътре вратите ти” означава спорни въпроси в общността. В тези силно практически въпроси на Закона и приложението на Закона върховната власт, която връзва и развързва, е Божието законово слово. Този Закон трябва да ръководи съда, и съдът трябва да бъде напълно основан върху Закона.

Нито църквата, нито държавата могат да връзват или развързват, ако не се придържат към Божия Закон като единствено източник на връзване и развързване, на осъждане и оправдаване. Във всяко общество богът на системата е източник на закона, и ако църквата или държавата, или коя да е друга институция, действат като създатели на закон, т.е. издават закони без каквато и да е трансцендентна основа, тогава те правят себе си богове. Тогава тяхното право да изискват покорство е отнето. За Божиите хора под тяхната власт възможните начини на действие са, първо, мирна съпротива, използвайки средствата на закона; второ, преместване в друга църква или друга страна; трето, покорство, но с пълното осъзнаване, че се покоряват като на Бога, за да запазят реда, не на човека, осъзнавайки, че макар властите да нямат право да заповядват извън Божието Слово, понякога задължението да се покоряват остава морален и прагматичен избор на действие; четвърто, непокорство като морално задължение под водачеството на законна власт; такова непокорство трябва да бъде съзнателно покорство към Бога, а не към човека.

Колкото повече властта изоставя Божия Закон, толкова по-безсилна става тя в справянето с истинските престъпления, и толкова по-сурова става с дребните нарушения или с безсмислени нарушения на празни постановления, които се опитват да управляват без морална власт и без разум.

Така в много големи градове, особено в източните Съединени Щати, широко разпространените бунтове и грабежи бяха толерирани през 60-те и началото на 70-те, но в същото време полицията имаше заповед да спира нарушителите на правилата за движение за най-незначителни или дребни нарушения. Глобите бяха изобилен източник на пари за почти фалиралите градове. Вижте също следствията от следното съобщение от Вашингтон, сцена на множество открито беззаконни демонстрации:

„Десетина пеши полицаи, конни полицаи и полицаи на моторетки атакуват групата и арестуват трима. . . . След като се блъска в паркирана кола и пада, върху Донаху се нахвърлят четирима полицаи, един от които го удря с палка, докато е притиснат към земята от други полицаи. . . .” Какво описва този априлски репортаж на Вашингтон Пост? Прекомерна реакция на полицията към антивоенни демонстранти? Не, той описва федерални полицаи арестуващи граждани на Вашингтон за нарушаване на странна наредба, която забранява . . . пускането на хвърчила. От началото на месец април до 19 число петнадесет човека са били арестувани за пускане на хвърчила.[125]

Когато Законът престане да заповядва на хората морално, било то в църквата, държавата, училището или семейството, те се разпадат, и тогава остават две възможности. Първото следствие е анархията. Не трябва да се изненадваме от анархията в семейния живот, в света на бизнеса или в държавата, нито от липсата на дисциплина в църквите. Хората няма да се покоряват на закон, който няма морална структура. Много деца се бунтуват против родителската власт, но твърде много родители, като хуманисти, нямат морално основание да изискват покорство, и само са предали морална анархия на своите деца. Бунтът на младите през втората половина на двадесети век е логичен; той е основан върху моралните предпоставки преподавани в дома, църквата, държавата и училището. Християнските семейства, които изпращат своите деца в държавните училища, сами отричат своята вяра и искат морален анархизъм. Този морален анархизъм е пропил всяка област, включително бизнеса и заетостта.

Второ, алтернативата на моралния анархизъм е откровеното насилие, употребата на терор. Карл Маркс не вижда логически никаква валидна философия освен анархизма; прагматично той осъзнава необходимостта от солидарност и затова се обявява за комунизма. Но марксизмът учи на морален анархизъм. Като следствие, логичният път на практическия марксист, както Ленин бързо осъзнава, е въвеждането на терор. Така Червеният Терор става неизбежен и общоприет заместител на силата на морала.

Моралната власт трябва да бъде най-силна в църквата от всички други места. Тъй като на църквата е възложено да поучава Божието Слово, нейният авторитет е много голям, когато тя го поучава вярно. Тогава дисциплината е написана в сърцата и мишците на хората. Не просто църковният съд я изисква: животът на хората я създава. Когато дисциплината е на ниско ниво, или когато хората й се подчиняват неохотно само по под натиск, тогава или хората не са се покаяли, или църквата е отстъпническа или лишена от практически смисъл, а непрактичността е форма на отстъпничество.

Съдът е религиозна институция. За да може съдът да действа, религията на съда трябва също да е религията на хората. Ако моралната дисциплина не е в сърцата на хората, никоя революция не може да я постави там, нито да я даде на съдилищата. Вместо морална дисциплина резултатът е терор. Ако хората не се покоряват на Бога, те няма да се покоряват и на хората: и тогава ще изискват бесилката и оръжието като необходими оръдия за реда. Техните протести против новия ред, който те самите са създали чрез своето беззаконие, са също така морално необосновани, както и самият този нов ред, и ще са по-малко ефективни. Тогава новият ред има само една съдба – да убива и да бъде убит.

19. Съдебна процедура

Разгледахме отчасти съдебните процедури когато разгледахме законите за свидетелства и доказателства.

Други страни на съдебната процедура, които са от особено значение, са, първо, мястото на съдилищата, при градските врати (Вт. 21:19; 22:15; 25:7; Амос 5:12, 15; Зах. 8:16), или в случаи на позоваване на най-висшите съдилища, при Съдилищния трем в царския дворец (3 Царе 7:7). Следователно символично правосъдието е градските врата; също символично, тъй като няма нищо за криене само може да спечели от публичността, правосъдието е открито за всички. Съдебните свидетелства са достъпни за всички. Следователно идеята за публичен процес, противно на тайните процеси така обичайни за древността и тираниите, е основополагаща за библейския Закон. Публичната екзекуция е част от същия този принцип. Тайните екзекуции, защитавани в името на приличието, са в действителност белег на разрастваща се тотална държава и зараждаща се тирания. В крайна сметка в тираничната държава смъртта е не само тайна, но дори не се съобщава за нея. В страни, в които климатът не позволява публични дела на открито, делата в сгради са логични, но принципът на обществен достъп трябва да се запази.

Второ, не трябва да допускаме, както хуманистичните учени се опитват да ни убедят, че делата в библейските времена са били първобитни и незаписвани. Дълго преди Мойсей записването на съдебните процедури е било задължително. Йов, който живее по времето на патриарсите, споменава между другото съдебните процедури по негово време:

О, да имаше някой да ме слуша!
Ето виж тука подписа ми;
Всемогъщият нека ми отговори!
И да имах акта който противникът ми е написал! (Йов 31:35).

Следователно писмените обвинения и записи от рано са част от съдебните процедури, за да се установят подробностите на доказателствата и свидетелствата.

Трето, неуважението към съда е забранено (Изх. 22:28), и когато включва радикално отхвърляне на властта на съда, е наказуемо със смърт (Вт. 17:12, 13).

Четвърто, свидетелите трябва да положат клетва преди да свидетелстват (Изх. 22:10, 11). Клетвата е условно проклятие, с конкретни наказания за нарушаването й (Лев. 6:1-7).

Пето, делата могат да се обжалват до най-висшия съд в земята, Мойсей, националните съдии или царя (3 Царе 3:9). Всъщност, според библейския Закон най-важната функция на върховния съдия или власт в една нация е задължението на действа като окончателен апелативен съд. Не можем да разберем величието на Соломон и на неговото царуване без осъзнаване на този факт. Цялата идея на 3 Царе 3:5-15 е, че младият цар Соломон угоди на Бога като пожела над всичко друго да бъде мъдър върховен съдия на Израел. Той поиска „разум за да разбира правосъдие” (3 Царе 3:11). Показателно за нашето време е, че Соломон е най-известен поради харема си; по негово време способностите му като върховен съдия на народа са това, което му е спечелило най-голяма слава. Неговата молба към Бога беше именно това:

Дай, прочее, на слугата Си разумно сърце, за да съди людете Ти, за да различава между добро и зло; защото кой може да съди тоя Твой голям народ? (3 Царе 3:9).

Обучен от пророк Натан, защитник на Закона, основната загриженост на Соломон е Законът, който е крайъгълният камък на величието на неговото царуване. Когато хората днес мислят за „мъдростта” на Соломон, те осъвременяват понятието в нещо абстрактно, академично и интелектуалистично. Библейското понятие за мъдростта на Соломон означава най-вече неговата мъдрост като съдия, мъдростта, за която той се моли, и второ, неговата мъдрост в управлението. Притчите на Соломон са по същество практически коментар върху Закона, и в това се състои тяхната мъдрост.

Като дава праведна и практическа мъдрост като съдия във всички дела поставени пред него, Соломон се грижи върховният апелативен съд в Израел да бъде съд на справедливост. Следствието е голяма увереност сред хората и преуспяване в условията на справедливост. По-късната глупост на Соломон никога не успява да подкопае основополагащата справедливост на неговото царуване.

Шесто, макар човек да може да бъде арестуван в събота (Чис. 15:32-36), делата се гледат само през другите дни в седмицата. В американското право „престъпникът не може да бъде съден и осъден в неделя,” макар да може да бъде арестуван, обвинен или освободен от съдията.[126]

Седмо, правото на бърз процес, на правосъдие без забавяне, е не само характеристика на публичното гледане на делото, но също подчертано като оръдие за мъдро управление от Артаксеркс в неговите нареждания към Ездра: „И против всеки, който не пази законите на твоя Бог и царския закон, нека се изпълнява незабавно против него присъдата, било за смърт, за заточение, за конфискуване на имот, или за затвор” (Ездра 7:26). Това нареждане свързва персийската власт и право с еврейското право и предание. (Тази персийска заповед, цитирана също в апокрифната книга 1 Ездра 8:24, е от особен интерес, защото цитира форма на наказание, която е чужда на библейския Закон, т.е. затвор. Тя остава чужда, макар и да е използвана от иродианите. Затварянето на хора като Йоан Кръстител беше по същество незаконно действие.)

Осмо, тъй като в библейския Закон функцията на държавата е да бъде служение на правосъдие, най-високият пост в държавата е неразделен от правосъдието и съдилищата. Администрацията, която сега е най-тясно свързана с най-високия пост в държавата, тогава е била функция запазена за слугите на царя, членовете на харема, скопците и други. Основните функции на главните длъжностни лица в земята, били съдия в по-ранната епоха или цар в по-късната, е била да бъдат военни ръководители и върховни съдии на страната. Военният пост не е бил постоянен; можел е да бъде възложен на други, както в случая с Давид беше възложен на Йоав. Служението на върховен съдия е било постоянно и най-основополагащо за държавата. Тази функция на царя е била обичайна за средновековните монарси, и успехът или провалът на английските крале, например, много често са зависели предимно от техните способности като върховни съдии на нацията. Самото название на английски за аудиенцията при краля и за неговите сътрудници отразява тази функция: court („двор,” но също и „съд”; бел. прев.) и courtier. Първоначално кралският двор не е бил показно място или център на обществени функции, а съдебен престол. Когато кралският двор започва да се променя в място за разходки на дами, монархията е започнала да превръща себе си в отживелица.

При всяка държавна власт, в която административните постове придобиват централно място, нарастването на централизираната власт става неизбежно, защото основополагащо за нацията и държавата става не правосъдието за хората, а властта над хората. Преди Линкълн американските президенти не са имали такова централно място в американския живот, както след него, и растежът на президентската власт е неизбежно следствие от нарастването на важността на администрацията над правосъдието. Преди Линкълн президентите в Съединените Щати обикновено са смятали себе си за разновидност на съдии, и правото вето е било основано на правни съображения, на въпроси на конституционалност, и президентската власт е била смятана за агенция на юридическа критика на актовете на Конгреса. Голяма част от ранната несигурност относно ролята на Върховния Съд на САЩ се дължи на факта, че историческото тълкувание вижда върховния пост в държавата като краен апелативен съд над съдиите. Президентската власт за помилване е останка от този факт. Въпросите за конституционалността са били първо повдигани от президента Вашингтон, и едва след това от съдилищата. Позоваването на президента да поправя неправдите продължава дълго в американската история като отглас от тази неопределена роля на върховен съдия на американската система. В крайна сметка административната роля придобива приоритет, и започва да се формира различна Америка от първоначалната.

В Стария Завет Мойсей беше върховният съдия на Израел. Племенните водачи бяха различни административни водачи на нацията; „федералният съюз” под Мойсей и Исус Навиев беше по същество военен и съдебен. Те бях под един закон, и Мойсей беше върховен съдия на този федерален съюз, както и върховен главнокомандващ. Мойсей възложи военните функции на Исус Навиев; самият Мойсей изпълняваше правните функции.

Като върховен съдия Самуил обикаляше цялата страна всяка година (1 Царе 7:16, 17) за да носи правосъдие на хората, за да осигури правото на обжалване като правеше обжалването пряко достъпно.

Девето, и последно, съдията не трябва да бъде безпристрастен арбитър, а пристрастен защитник на Божия Закон, активно загрижен да довежда Божието правосъдие върху всяка ситуация, като „въздава на беззаконния, така че да възвърне делото му върху главата му, а оправдава праведния като му отдава според правдата му” (2 Лет. 6:23).

20. Съдебна присъда

Присъдите на съда в библейския Закон са два вида: първо, присъди за пари и собственост, за извършване на реституция, и второ, присъди върху човека, от телесно до смъртно наказание. По-горе вече разгледахме естеството на тези присъди.

Важно е да се осъзнае, че в библейския Закон присъдите са Божии присъди:

В съда да не гледате на лице; да изслушвате малкия, както големия; да се не боите от човешко лице, защото съдът е Божий. И всяко дело, което е много мъчно за вас, отнасяйте до мене, и аз ще го изслушвам (Вт. 1:17).

Тезата тук е същата както тезата на св. Павел в Римляни 13:1-4, но е по-конкретна: присъдата на съда е Божия присъда, когато е произнесена във вярност. Тъй като съдът се отъждествява толкова тясно с Божието действие, самите съдии са наречени „богове” в Писанието. Псалм 82:1 казва, „Бог стои в събранието на могъщите, съди всред боговете.” Berkeley Version превежда това като, „Бог стои сред Божието събрание, съди сред съдиите.” Така съдиите са „Божието събрание,” събрание от хора, които Бог е призовал да Го представляват в правосъдието; чрез тях Бог раздава присъда или правосъдие. Така основна страна на Божия ред и Божието царство трябва и може да бъде изявена само в съдилищата и чрез тях. Ако съдът откаже да даде Божията присъда поради своето отстъпничество от Бога, той неизбежно ще даде човешка присъда на основата на сатанинските принципи на независимост и беззаконие. Когато съдиите откажат да дават правосъдие на слаби и сираци, на бедни и нуждаещи се, на големи и малки без пристрастие и лицеприятие, тогава те разкриват своята слепота и съзнателно невежество. Според Berkeley Version отстъпничеството на съдиите означава, че „Всичките основи на земята се разклащат” (Пс. 82:5).

Чрез своето служение съдиите са направени на богове и на Божии синове (Пс. 82:6). Ако откажат да дават Божията присъда, те ще погинат (Пс. 82:7). Молитвата на Асаф поради лъжливите съдии е следната: „Стани, Боже, съди земята; защото Ти имаш наследство всред всичките народи” (Пс. 82:8).

Като цитира този псалм, Исус заявява, че съдиите са „към които дойде Божието слово, и Писанието не може да се наруши” (Йоан 10:35). С други думи, Божието Слово е написано до голяма степен за съдиите; освен всичко друго, то е книга за организиране на обществото според Божието Слово. Да се отрича неговото приложение в обществото или ролята на съдиите под Бога е опит да се „наруши” Писанието; да се ограничава неговото приложение до църквата и до чисто личната набожност е определено ерес. Критерият за съдиите като Божии синове е да вършат Божието дело, да раздават правосъдие на основата на Божието законово слово. Критерият за самия Исус е подобен: Той върши делото, което Бог е определил за Него. „Ако не върша делата на Отца Си, недейте Ми вярва; но ако ги върша, то, макар да не вярвате на Мене, вярвайте на делата, за да познаете и разберете, че Отец е в Мене, и Аз в Отца” (Йоан 10:37-38). И в двата случая критерият е един и същ. Лъжемесията не би вършил делото определено от Бога в Неговото Слово, Библията; тъй като Исус дойде в съвършено покорство на пророческото слово, Той и е Божият Месия и никой друг. Подобно, лъжесъдията няма да действа като Божий син, да раздава правосъдие строго според Божието законово слово, докато праведният съдия ще раздава правосъдие според Божието законово слово.

И така, очевидно е, че Писанието обявява съдиите за истински съдии само когато са верни на Божия Закон. Тогава какво да правим с думите на Павел в Римляни 13:1-4, които казват, че всички държавни власти са Божии служители? Разликата е между законност и почтеност: човек може да е законен син на своя баща, и този факт не може да бъде отречен, но той може да няма почтеността и уважението, които неговият баща има; по характер той може да бъде лъжлив син. Подобно, съдията, служител на правосъдието, или църковният служител, служител на благодатта, могат да са законни служители, имайки пълно право на своето служение на основата на всички човешки изисквания, но в същото време да бъдат напълно неподходящи морално за своето служение. Бог изисква от нас да признаваме човешката законност и да почитаме служението, дори да не можем да почитаме човека; отвъд определена точка служението е в Божиите ръце. Това не означава, че не трябва да се използват законни средства за протест и промяна; всъщност, те трябва да бъдат използвани.

Но реформата означава повече от просто признаване на злото и отвращение или омраза към него. През октомври 1931 Ал Капоне публикува в списание Liberty много красноречива и добре обоснована атака срещу корупцията в управлението. Той критикува силно комунизма и подривната дейност; атакува манталитета на лесните пари и спекулациите на фондовия пазар, и сливането на слабите компании в големи корпорации, които създават големи трусове когато се срутят. Капоне, който твърди, че през предишната зима е хранел около 350,000 нуждаещи се на ден в Чикаго, осъжда и рушветите:

„Рушветите,” продължи той, „са нарицателни за американския живот днес. Те са закон където никой друг закон не се спазва. Те подкопават тази страна. Честните законодатели на градовете се броят на пръсти. Мога да преброя тези в Чикаго на едната си ръка!”

„Добродетелите, честта, истината и законността са изчезнали от нашия живот. Ние сме хитреци. Харесва ни да се отърваваме от последствията. И ако не можем да си изкарваме хляба с някаква честна професия, ще го изкарваме по някакъв друг начин. . . .”

„Семейството е нашият най-важен съюзник,” отбеляза Капоне. „Когато цялата лудост, през минаваме сега, затихне, ще осъзнаем това много силно като нация. Колкото по-силни са нашите семейства, толкова по-силна е нашата нация.”

„Когато враговете стигат до нашите брегове, ние се защитаваме. Когато враговете дойдат в нашите домове, ние ги изхвърляме. Крадците трябва да бъдат събличани и овъргаляни в катран и перушина, за назидание на другите като тях.”[127]

В това същото интервю Капоне предсказва, че демократите ще спечелят изборите през 1932 с „рекорден брой гласове,” начело или с Оуен Янг, или Рузвелт.

И така, основната позиция на Капоне е за законност и ред, стига да не закачат него. В това се състои провалът на повечето реформаторски движения. Злото бива разпознавано и атакувано навсякъде, освен в самите нас. Затова призивите на движенията за политически реформи са да се изхвърлят всички негодници, освен самите тях.

По време на администрацията на Кенеди беше популярна една критика на критиците на Кенеди, в която има доста истина. Типичният критик е завършил държавно училище, ходил е там всеки ден на държавен автобус по държавните пътища; завършил е колеж безплатно заради служба в армията, купил си е къща със заем от федералната администрация по жилищата, започнал е бизнес със заем от администрацията по малкия бизнес, направил е пари, пенсионирал се е с държавна пенсия, и накрая седи и критикува държавната програма за социални грижи, изисквайки безделниците да бъдат изпратени на работа.

Според Божия Закон истинската реформа започва с новорождение и след това с покорство на вярващия на цялото Божие законово слово. Нечестивите лицемери, които твърдят, че са за реформи, искат да реформират света като започнат от своите противници, с всеки друго, но не и самите себе си. Истинската реформа започва с подчиняването на нашия собствен живот, семейства и професия на Божието законово слово. Тогава светът бива завладяван отново стъпка по стъпка, като хората въвеждат истинската реформа в своите области. Всеки друг вид реформа има в себе си също толкова почтеност и стойност колкото и думите на Ал Капоне. Можем да приемем искреността на думите на Ал Капоне; като всички грешници, той иска да живее в по-добър свят, но не на цената на своята собствена капитулация пред Божия законов ред.

Божиите присъди в този свят трябва да станат присъди на Божиите хора. Само когато хората се върнат към Бога и Неговия ред, могат да очакват ползите от този ред. Според Соломон, „Дето няма пророческо видение людете се разюздават, а който пази закона е блажен” (Пр. 29:18). Видение тук е приравнено със спазване на Закона.

Божият Закон е цялостен закон: той не е ограничен до една част от създанието като личния живот на човека, църковния живот или някоя друга отделна област. Както реформата не може да дойде само чрез промяна на политиците без промяна в живота на хората, така също реформата не може да дойде, ако човек я прилага в ограничена област от своя живот. Когато на основата на Божия Закон хората прилагат Божиите присъди в своите домове, църкви, училища, работни места и в държавата, тогава съдилищата също ще прилагат присъдите на Божия цялостен Закон.

21. Съвършенство

Една заповед в Закона казва, „Съвършен да бъдеш пред Господа твоя Бог” (Вт. 18:13). Това е повторено в Проповедта на планината, където Христос казва, „И тъй бъдете съвършени и вие, както е съвършен вашият небесен Отец” (Мат. 5:48).

Законът не ни заповядва да правим онова, което човек не може да направи. Тогава как да разбираме това изискване, и в какво можем да бъдем съвършени пред Господа без да свидетелстваме лъжливо относно самите себе си?

Казва ни се, че Ной беше „съвършен” (Бит. 6:9), и Авраам беше призован да бъде съвършен (Бит. 17:1). В Псалм 37:37 се говори за „съвършения човек” като факт от всекидневния живот. В Псалм 101:2 Давид заявява, „Ще внимавам на пътя на съвършенството . . . ще ходя със съвършено сърце всред дома си.”

Старозаветните думи преведени като „съвършен” означават честен, почтен, безупречен, а новозаветните думи имат значение на зрял, завършен.[128] Очевидно това е нещо различно от безгрешност. Коментарът на Ленски по отношение на объркването на библейското „съвършенство” с безгрешността е до голяма степен точен:

Английският превод „съвършен” е до голяма степен виновен за идеята за значението на абсолютна безгрешност, което често се дава . . . и за съжаление нямаме производна от думата „цел,” подходяща за превеждане на гръцката дума. Фактът, че мисълта изразена тук не е абсолютна безгрешност, виждаме от Мат. 5:6, където благословените ученици все още гладуват за правдата, и от ст. 7, където те все още имат нужда от милост и са благословени като постоянно я придобиват.

. . . Перфекционизмът може да си въобразява, че е способен да постигне безгрешност в този живот; няма да постигнем тази цел, докато не влезем в славата. Също толкова неправилна е идеята, че в тези тълкувания на Закона Исус предлага само „съвети за съвършените,” които не са постижими за по-нисшите християни. Христос няма двоен стандарт. Неговите най-велики светии се намират сред обикновените вярващи, които по благодат са станали чисти по сърце (ст. 8).[129]

Съвършенство означава почтеност и зрялост на основата на цел или намерение, цел поставена от Бога. Нашата зрялост в небето ще включва безгрешност, но нашата зрялост тук е различна.

В този живот можем да бъдем съвършени в смисъла да бъдем безупречни в нашата вярност към Божието намерение, но да бъдем безупречни не означава да бъдем безгрешни. Така Дж. Кембъл Морган пише веднъж за своето преживяване със своя малък син. Морган е по онова време в Америка и пристига писмо от неговия син, който току-що се е научил да чете и да пише. Писмото, пълно с правописни грешки, изразява любовта на момчето към неговия баща, и неговия копнеж да бъде с него. Писмото, отбелязва Морган, определено не е безгрешно, но е безупречно. Berkeley Version превежда Второзаконие 18:13, „Но вие бъдете безупречни пред Господа вашия Бог.”

Това, което е безупречно в дете, не е безупречно в пълнолетен човек; зрелостта изисква постоянен растеж към определена от Бога цел. Също, колкото по-голяма е отговорността, толкова по-голяма е зрелостта необходима за да остане човек безупречен. Това, което църковният служител, лекарят, съдията или държавният служител правят, и в много случаи което техните съпруги правят, е по-важно от онова, което други правят. Думи, които от други биха били безупречни, могат да са сериозно престъпление, ако излязат от тях.

Да цитираме един пример: Марта Мичъл, съпруга на главния прокурор на САЩ Джон Мичъл, е очевидно очарователна, интелигентна и остроумна жена; устата й обикновено не се затваря. Нейните забележки често са в новините по цялата страна, и много хора са съгласни с нея. Последствията от нейните думи във Вашингтон са раздори, бъркотия и множество проблеми. Така е възможно да кажем, с цялото дължимо уважение към Марта Мичъл като превъзходна жена, че тя заслужава упрек, и че твърде често търси светлината на прожекторите във вреда на политиката на администрацията. Дори когато нейният съпруг й забранява да мълчи, тя успява да влезе в новините:

В продължение на месеци прямите изявления на тази дама видимо липсват от печата – несъмнено в покорство на заповедта на Главния Прокурор на САЩ Джон Мичъл. Отсега нататък, постановил той, ако неговата съпруга Марта трябва да говори публично, то трябва да бъде на суахили. Но кой мъж някога е смълчавал своята жена? Диктувайки клетвата за встъпване в длъжност на новата председателка на Американския клуб на жените репортери във Вашингтон миналата седмица, Марта говори на почти безпогрешен суахили: “Je unaabe kwa kweli kwemba usazuinga. . . .” Главният прокурор, който присъства на събитието, отсъжда: „Клетвата на суахили е съвършено законна.”[130]

Този вид остроумно и невъздържано желание за присъствие в новините е забавно от разстояние; за близките то е проблем, и представлява липса на мислене относно последствията, а библейското съвършенство или зрялост не е насочено към мига, а към Божиите назначени цели.

Влиянието на пиетизма е важно влияние в съвременната история, и той свидетелства лъжливо относно Божиите изисквания. Неговото ударение върху безгрешното съвършенство всъщност ражда грях. Когато хората очакват безгрешно съвършенство от другите, те биват лесно подведени към грешна нетърпимост към човешките немощи. Този грешен перфекционизъм е често срещан особено в края на епохата, или във всяка епоха, в която хората намират своите проблеми временно или завинаги непреодолими. Когато проблемите са нерешими, хората се обръщат един против друг. Тяхното същностно недоволство от нерешимите проблеми се изявява в опити да „отсекат” от сред себе си хората, които ги дразнят. Когато краят на Рим наближава, много преди хората бягат от градовете, осъзнавайки своето безнадеждно бъдеще. Но тяхната реакция съвсем не е била основателна. И християни, и езичници се отвращават от хората и ги отхвърлят, ставайки пустинни отшелници. Но самотата не решава нищо, и вътрешните мъчения на тези пустинни бегълци показват, че тяхното бягство не им дава нито мир, нито отговор на световните проблеми. И днес, когато проблемите изглеждат нерешими, раздразнението на хората едни от други нараства. Нивото на търпимост към деца, съседи, съпрузи, приятели и съдружници е много ниско. Вместо да решава проблеми, този вид перфекционизъм само ги влошава. Прекаленото съсредоточаване върху човешките немощи е лъжливо свидетелство относно хората.

Законът тук е съвсем ясен: „Един другиму теготите си носете, и така изпълнявайте Христовия закон” (Гал. 6:2). Както Галатяни 6:3-6 изяснява, това се отнася съвсем очевидно за нашите грешки и слабости. Трябва да осъзнаваме, че всеки един от нас има товар от слабости, и „всеки има да носи своя си товар” (Гал. 6:5). Понякога се нуждаем от поправяне, но през повечето време трябва да живеем със съзнанието за нашите общи немощи и да работим заедно да постигнем онази зрялост, която идва от търсене първо на Божието царство и Неговата правда (Мат. 7:33).

Така нашата най-голяма сила е в това, което се нарича „съвършенство” и което означава зрялост, цялост на основа на Божието намерение, която придобива Божието благословение дори всред сериозни проблеми. Зрелостта е способността да израстваме на основата на нашите преживявания и да ги използваме за да се доближаваме до Божието намерение за нас.

Проблемът от съвременна гледна точка твърде често се вижда като подривна дейност, когато той по-често морален провал, неспособност за растеж и зрялост. Обществата, които се съсредоточават върху проблемите на подривната дейност, са близо до смърт: те са изгубили своята способност да се справят със своите проблеми. Това не означава, че подривната дейност трябва да се пренебрегва или насърчава, но единственото трайно решение за нея е растежът. Каузата е реконструкция.

По време на Войната за независимост предателите от американска страна несъмнено са били много. Сега се твърди, че Бенджамин Франклин е бил английски агент през цялата война.[131] Поне по време на войната от 1812 броят на английските и френските агенти в Америка е бил голям, но основният морал на ръководството и достатъчният брой може с характер, плюс Божията благодат, дават способност на американската кауза да успее дори в условия на много предателства.

Без тази зрялост не може да оцелее никоя кауза. Без способността да израства към дадена цел никоя кауза не може да оцелее единствено чрез изкореняване на подривните елементи. Солта, която е изгубила вкуса си, „вече за нищо не струва, освен да се изхвърли вън и да се тъпче от хората” (Мат. 5:13). Няма божествена закрила за хора и народи, които са изгубили своето призвание и „вкус.” Всъщност, тогава няма бягство от осъждението: то е „както ако бягаше човек от лъв, и го срещне мечка, или, като влезе в къщи, опре ръката си о стената, и змия го ухапе” (Амос 5:19).

---

[1] R. J. Rushdoony, Intellectual Schizophrenia: Culture, Crisis and Education (Philadelphia: Presbyterian and Reformed Publishing Company, 1961, 1966, 1971), p. 79f. Превод на български: Р. Дж. Ръшдуни, Интелектуална шизофрения: Общество, кризи и образование, глава 7, „Библията в християнското училище.”

[2] John Murray, Principles of Conduct (Grand Rapids: Eerdmans, 1957), p. 123.

[3] Ibid., p. 124.

[4] Ibid., p. 125.

[5] Ibid., p. 146f.

[6] Ibid., p. 138.

[7] Ibid., p. 141f.

[8] Св. Августин, De Mendacio (За лъжите), 7, Nicene and Post-Nicene Fathers, First Series, III, 460.

[9] Ibid., 42; p. 476.

[10] Ibid., 43; p. 477.

[11] Calvin, Commentaries on the Four Last Books of Moses, I, 34f.

[12] Charles Hodge, Systematic Theology (New York: Charles Scribner’s Sons, 1891), III, 440.

[13] J. Edgar Park, “Exodus,” Interpreter’s Bible, I, 856.

[14] Виж Philip Schaff, The Creeds of Christendom (New York: Harper, 1877).

[15] R. C. H. Lenski, The Interpretation of St. Paul’s Epistle to the Galatians, to the Ephesians, and to the Philippians (Columbus, Ohio: Wartburg Press, 1937, 1946), p. 271.

[16] Erskine Caldwell, Deep South, Memory and Observation (New York: Weybright and Talley, 1966, 1968), pp. 58-62.

[17] Louis Berkhof, Systematic Theology. Third revised and enlarged edition. (Grand Rapids: Eerdmans, 1946), p. 532.

[18] Ibid., p. 540f.

[19] Ibid., p. 541.

[20] Dr. Ralph L. Byron, Jr., “Lenten Guideposts: Prayer Hour Changed Doctor’s Life,” Los Angeles Herald-Examiner (Monday, February 16, 1970), p. A-6.

[21] Martin Luther, Commentary on the Epistle to the Romans. Translated by J. Theodore Mueller (Grand Rapids: Zondervan, 1954), p. 64.

[22] Luther’s Small Catechism (St. Louis: Concordia, 1943), p. 86.

[23] Luther, Deuteronomy, p. 70.

[24] William A. Mueller, Church and State in Luther and Calvin (Garden City, New York: Doubleday Anchor Books, [1954], 1965), p. 128.

[25] Calvin, “Catechism of the Church of Geneva,” in Tracts and Treatises, T. F. Torrance translation (Grand Rapids: Eerdmans, 1958), II, 56.

[26] C. H. Waller, “Deuteronomy,” in Ellicott, II, 54.

[27] Ibid.

[28] Lucian, “The Passing of Peregrinus,” in Works of Lucian (Cambridge: Harvard, 1936, 1962), V, 11.

[29] Ibid., p. 13.

[30] Ibid., p. 17.

[31] Ibid., p. 19.

[32] Ibid., p. 19f.

[33] Ibid., p. 31.

[34] Ibid., p. 37f.

[35] Ibid., p. 47f.

[36] Los Angeles Herald-Examiner, Saturday, Feb. 21, 1970, p. A-9.

[37] The Autobiography of Lincoln Steffens (New York: Harcourt, Brace, and Company, 1931), p. 574.

[38] Albert-Marie Schmidt, Calvin and the Calvinistic Tradition (New York: Harper, 1960), p. 58.

[39] Adolf Augustus Berle, Power (New York: Harcourt, Brace & World, 1969), p. 37.

[40] Виж William Harold Tiemann, The Right to Silence: Privileged Communication and the Pastor (Richmond, Va.: John Knox Press, 1964).

[41] William M. McKinney and Burdett A. Rich, editors, Ruling Case Law, vol. 28, Witnesses, 3; p. 419. 1921.

[42] Ibid., vol. 28, para. 41; p. 453.

[43] C. H. Waller in Ellicott, II, 50.

[44] G. Ernest Wright, “Deuteronomy,” Interpreter’s Bible, II, 454f.

[45] Clark, Biblical Law, p. 235, n. 15.

[46] Ibid., p. 234, n. 13a.

[47] R. C. H. Lenski, The Interpretation of St. John’s Revelation (Columbus, Ohio: The Wartburg Press, 1943), p. 44.

[48] W. E. Vine, An Expository Dictionary of New Testament Words (Westwood, N. J.: Fleming H. Revel, 1940, 1966), I, 53.

[49] Ibid.

[50] The Works of Isaac Barrow (New York: John C. Riker, 1845), III, 38.

[51] J. Coert Rylaarsdam, “Exodus,” in Interpreter’s Bible, I, 1009f.

[52] G. Van der Leeuw, Religion in Essence and Manifestation (New York: Macmillan, 1938), p. 403.

[53] Cornelius Van Til, A Christian Theory of Knowledge (Presbyterian and Reformed Publishing Co., 1969), p. 16.

[54] Ibid., p. 17.

[55] Цитирано в Religious Club Bulletin, April, 1970. Книгата на г-н Кийн беше изборът на клуба. Кийн е сътрудник на Western Behavioral Sciences Institute и Center for the Study of Persons.

[56] John Henry Hopkins, The American Citizen: His Rights and Duties, According to the Spirit of the Constitution of the United States (New York: Pudney & Russell, 1857), p. 77f.

[57] Виж Sidney Margolis, The Innocent Consumer vs. The Exploiters (New York: The Trident Press, 1967).

[58] The Review of the News, vol. VI, no. 12 (March 25, 1970), p. 14.

[59] Herman H. Dinsmore, All the News that Fits, A Critical Analysis of the News and Editorial Content of the New York Times (New Rochelle, N.Y.: Arlington House, 1969).

[60] Franz Delitzsch, Biblical Commentary on the Proverbs of Solomon (Grand Rapids: Eerdmans, [1872] 1950), I, 146.

[61] Ibid., p. 147.

[62] Ibid., p. 148f.

[63] Исус Сирахов 34:4.

[64] Vicomte Leon de Poncins, Judaism and the Vatican (London: Britons Publishing Company, 1967), p. 178.

[65] Ibid., p. 101f. Виж също J. K. Zawodny, Death in the Forest, The Story of the Katyn Forest Massacre (Notre Dame, Indiana: University of Notre Dame Press, 1962); Edward J. Rozek, Allied Wartime Diplomacy: A Pattern in Poland (New York: John Wiley and Sons, 1958); Albert Kalme, Total Terror, An Expose of Genocide in the Baltics (New York: Appleton-Century-Crofts, 1951); и Harold M. Martinson, Red Dragon Over China (Minneapolis: Augsburg, 1956).

[66] David Irving, The Destruction of Dresden (New York: Holt, Rinehart & Winston, 1964).

[67] Mavis M. Hill and L. Norman Williams, Auschwitz in England, A Record of a Libel Action (New York: Stein and Day, 1965).

[68] Hubert Cole, Laval, A Biography (London: Heinemann, 1965); Ralph Hewins, Quisling, Prophet Without Honor (New York: The John Day Company, 1960).

[69] Theodore N. Kaufman, Germany Must Perish! (Newark, New Jersey: Argyle Press, 1941).

[70] Time Magazine (December 21, 1942), p. 108.

[71] “Non Germanic Germany is One Solution,” San Francisco Chronicle (Friday, April 17, 1942), p. 2.

[72] Poncins, op. cit., pp. 32ff, 80, 160ff.

[73] Vicomte Leon de Poncins, Freemasonry and the Vatican (London: Britons Publishing Company, 1968).

[74] Clark, Biblical Law, pp. 184, 296f.

[75] Kethuboth, 251ff.

[76] Schroeder, in Lange, Deuteronomy, p. 167.

[77] C. D. Ginsburg, “Leviticus,” in Ellicott, I, 424.

[78] N. Micklem, “Leviticus,” in Interpreter’s Bible, II, 96.

[79] Ginsburg, op. cit., p. 424.

[80] Calvin, Commentaries on the Four Last Books of Moses, III, 183-185.

[81] Colin Wilson, Religion and the Rebel (Boston: Houghton Mifflin, 1957), p. 16, цитирано в Herbert S. Gershman, The Surrealist Revolution in France (Ann Arbor: University of Michigan Press, 1970), p. 133.

[82] Gershman, p. 12.

[83] Ibid., p. 35.

[84] Ibid., p. 46.

[85] Ibid., p. 132.

[86] Ibid., p. 109.

[87] Lange, Leviticus, p. 150.

[88] F. Meyrick, in Spence and Exell, The Pulpit Commentary, Leviticus, p. 287.

[89] Цитирано в Alexander Whyte, The Shorter Catechism, p. 149.

[90] Henry Alford, The New Testament fro English Readers (Chicago: Moody Press), p. 90.

[91] Lyle Stuart, The Secret Life of Walter Winchell (Boar’s Head Books, 1953), p. 115.

[92] St. Clair McKelway, Gossip, The Life and Times of Walter Winchell (New York: The Viking Press, 1940), p. 20.

[93] Ibid., pp. 122ff.

[94] Ibid., pp. 82f., 140f.

[95] Stuart, p. 84ff.

[96] Andrew A. Freeman, The Cast for Doctor Cook (New York: Coward-McCann, 1961), p. 244f.

[97] Phyllis McGinley, Saint-Watching (New York: The Viking Press, 1969), p. 19.

[98] Виж Hastings, ERE, IX, pp. 507-533.

[99] Hans Kelsen, What Is Justice? Justice, Law and Politics in the Mirror of Science (Berkeley: University of California Press, 1957), p. 28f.

[100] J. A. Selbie, “Ordeal (Hebrew),” in ERE, IX, 521.

[101] Martin Noth, Numbers, A Commentary (Philadelphia: The Westminster Press, 1968), p. 51.

[102] C. J. Elliott, “Numbers,” in Ellicott, I, 498.

[103] Виж R. J. Rushdoony, The Biblical Philosophy of History (Nutley, New Jersey: Presbyterian and Reformed Publishing Company, 1969), pp. 77-86.

[104] Виж R. J. Rushdoony, “The Myth of Nature,” in The Mythology of Science (Nutley, New Jersey: The Craig Press, 1967), pp. 96-98.

[105] “Shootout Ends ‘Ransom’ Skyjack,” Los Angeles Herald-Examiner (Friday, June 5, 1970), p. 1, 2.

[106] “Hijacker’s Troubles Started When He Lost His Job,” Los Angeles Herald-Examiner (Friday, June 5, 1970), p. A-2.

[107] Ibid.

[108] Selbie, op. cit., p. 521.

[109] Sotah, 5a; p. 19f.

[110] J. S. Banks, “Jealousy,” in James Hastings, editor, A Dictionary of the Bible, II, 554.

[111] E. B. Tylor, “Ordeal,” in The Encyclopaedia Britannica (Chicago: 1892), XVII, 819.

[112] Sotah, 47b; p. 251f.

[113] George Rawlinson, in Spence and Exell, The Pulpit Commentary, Exodus, II, 92.

[114] Keil and Delitzsch, The Pentateuch, III, 404f.

[115] G. T. Manley, “Deuteronomy,” in Davidson, Stibbs, and Kevin, The New Bible Commentary, p. 215.

[116] G. Ernest Wright, “Deuteronomy,” in The Interpreter’s Bible, II, 460.

[117] F. R. H. DuBoulay, An Age of Ambition, English Society in the Late Middle Ages (New York: The Viking Press, 1970), p. 138.

[118] C. H. Waller, “Deuteronomy,” in Ellicott, II, 58.

[119] Виж Ovid Demaris, Captive City (New York: Lyle Stuart, 1969).

[120] Йосиф Флавий, Юдейска история, кн. ІV, viii.

[121] W. L. Alexander, Deuteronomy, p. 338; Spence and Exell, The Pulpit Commentary.

[122] Sotah, 47b; p. 251.

[123] Waller, “Deuteronomy,” in Ellicott, II, 51.

[124] Виж R. J. Rushdoony, The Messianic Character of American Education (Nutley, New Jersey: Presbyterian and Reformed Publishing Company, 1963, 1968).

[125] “For Your Information,” Triumph, vol. V, no. 6 (June, 1970), p. 6.

[126] Clark, Biblical Law, p. 280.

[127] Cornelius Vanderbilt, Jr., “How Al Capone Would Run This Country,” reprinted in Richard Armour, Give Me Liberty (New York: World Publishing Co., 1969), p. 155.

[128] W. E. Vine, An Expository Dictionary of the New Testament Words (New York: Revell [1940], 1966), III, 175f.

[129] R. C. H. Lenski, The Interpretation of St. Matthew’s Gospel, p. 253.

[130] “People,” Time Magazine, vol. 96, no. 2 (July 13, 1970), p. 28.

[131] Richard Deacon and Tom McMorrow, “Famous British Historian Claims Benjamin Franklin Was a British Spy,” in Argosy, July, 1970, p. 24ff.