Дни на въздаяние
Съдържание
Предисловие
Предговор
от автора

Предговор
от издателя


Въведение

Част Първа
Глава 1

Част Втора
Глава 2
Глава 3

Част Трета
Глава 4
Глава 5
Глава 6
Глава 7

Част Четвърта
Глава 8
Глава 9
Глава 10
Глава 11
Глава 12
Глава 13
Глава 14

Част Пета
Глава 15
Глава 16
Глава 17
Глава 18
Глава 19
Глава 20
Глава 21
Глава 22

Заключение

Приложение А
Приложение Б
Приложение В
Библиография

   

Дни на въздаяние
  Home     Дейвид Чилтън  

 

14

ЦАРЯТ НА ХЪЛМА СИОН

Св. Йоан току що е разкрил злата триада от врагове, с които се сблъсква ранната Църква: Змея, Морския Звяр и Земния Звяр. Той е изяснил, че тези врагове са безжалостни, че борбата с тях ще изисква вярност до смърт. Естествено отново възниква въпросът: Църквата ще оцелее ли от такава съкрушителна атака? Затова в тази заключителна част на четвъртия голям дял от своето пророчество, Йоан отново говори за тези страхове на своите читатели. Действието на книгата спира, докато апостолът дава утеха и основания за увереност в идещата победа на църквата над нейните врагове. “Откровението за тримата големи врагове, змея, звяра от морето и звяра от земята, е последвано непосредствено от седмократно откровение за победата и за съда в небесата. Предназначението на тези видения и гласове от небето очевидно е да покажат, че силите на небесата са по-могъщи от тези на адската змия и нейните помощници. Троицата на вражеските сили, въоръжена с много лъжечудеса, може да изглежда от човешка гледна точка непобедима. Но Йоан, както младият слуга на Елисей, когато видя конниците и колесниците и огромната войска на сирийския цар, бива увещаван тук, че тези, които са с гонената Църква, са повече и по-силни отколкото онези, които воюват срещу нея (ср. 4 Царе 6:15-17).”[1]

Агнето и Неговата непорочна войска (14:1-5)

1 И видях, и, ето, Агнето стоеше на хълма Сион, и с Него сто и четиридесет и четири хиляди, които носеха Неговото име и името на Неговия Баща, написано на челата им.
2 И чух глас от небето като глас на много води и като глас от гръм: и гласът, който чух, беше като глас на свирачи, които свиреха с арфите си.
3 И пееха като че ли нова песен пред престола и пред четирите живи същества и старците; и никой не можеше да научи песента, освен сто и четиридесет и четири хиляди, които са били изкупени от земята.
4 Те са онези, които не са се осквернили с жени, защото са девственици; те са, които следват Агнето, където и да отива; те са били изкупени измежду човеците за първи плодове на Бога и на Агнето.
5 И в устата им не се намери лъжа; те са непорочни.

1 Отново се връщаме на Псалм 2: Св. Йоан ни показва езичниците разярени срещу Господа и срещу Неговия Христос, бунтувайки се срещу властта на Божеството; а сега Господ казва: “Но Аз поставих Царя Си на Сион, светия Мой хълм,” гарантирайки, че народите ще се покорят на Неговото всеобхватно управление. Противно на Зверовете, които се надигат от Морето и от Земята, Агнето стои (ср. 5:6) на хълма Сион, вече коронясан като Цар на царете, Владетел на всички народи. Образът на хълма в Библията очевидно се отнася за първоначалната Свята Планина, мястото на Едемската градина (Езек. 28:13-14). Пророческите обещания за възстановяването на Планината на земята (Ис. 2:2-4; Дан. 2:32-35, 44-45; Мих. 4:1-4), както и многобройните изкупителни дейности на планини (Бит. 22:2; Изх. 19:16-19; 2 Лет. 3:1; Мат. 28:16-20) означават изпълнението и осъществяването на Рая чрез изкупителната смърт на Месията, когато Божието царство ще изпълни земята (Ис. 11:9).[2] Агнето стоящо на Планината е символ на победата на Христос над всички Негови врагове, като Неговите хора са възстановени в Едем и са в общение с Бога. Фактът, че Хълмът е Сион (споменат седем пъти в Новия Завет: Мат. 21:5; Йоан 12:15; Рим. 9:33; 11:26; Евр. 12:22; 1 Пет. 2:6) служи да се подчертае тази победа, защото Сион е специалната “свята планина” на Ерусалим, символ на присъствието на Бога с Неговия народ и Неговото победоносно царуване над земята, когато всички царства са събрани за да Му служат в Новия Завет (ср. Пс. 9:1-20; 14:7; 20:1-2; 48:1-14; 69:35; 87:1-3; 99:1-9; 102:13-22; Ис. 24:21-23; 51-52; 59:16-20; Ер. 31:10-37; Зах. 9:9-17).[3]

Така Агнето не е само на Сион, защото Неговите хора споделят победата Му. Те са с Него, сто четиридесет и четири хиляди, Остатъка на Израел, подреден за битка според хилядите на неговите племена (виж за 7:4-8). Видяхме, че Белегът на Звяра (13:16-17) беше пародия на божествения печат върху истинския Израел (7:2-8); сега св. Йоан ни напомня за първоначалния печат, белега на Божията собственост и закрила върху Неговия покорен народ. Че 144 000-те са считани за членове на Църквата, а не като отделна категория на етнически израилтяни, се подчертава от съчетаването с предишния образ. Казва ни се, че 144 000 са подпечатани на техните чела (7:3), докато всички Христови победители имат Неговото име и името на Неговия Баща, написани на техните чела (3:12). Следователно 144 000-те принадлежат към Църквата, войската на победителите. Но те са също и специална група: Остатъкът-Църква от първото поколение.

2-3 Гледайки Агнето и Неговата войска, св. Йоан чува Глас от небето, познато напомняне за Божието присъствие в Облака на Славата: като звук на много води и като звук на гръм и . . . като звук на свирачи, свирещи на арфи, небесният оркестър свири акомпанимент на победоносната песен на войската от светии, които пеят Нова песен пред Престола и пред четирите живи същества и старците. Новата Песен е, както видяхме при 5:9, нова литургия, станала необходима и въведена чрез новата епоха в историята на изкуплението. И тази литургия, ликуващият отговор на изкупените, принадлежи само на Църквата (2:17): Никой не може да научи песента, освен сто четиридесет и четири хилядите, които са били изкупени от Земята, изкупени като роби от тиранията на Земния Звяр.

4-5 Св. Йоан ни дава допълнителни описания на изкупените: Те са онези, които не са се осквернили с жени, защото са девственици. Няколко характерни черти на библейска образност са включени в това твърдение. Трябва да изоставим идеята, че Йоан говори тук за буквална девственост, като ги нарича “девственици,” както посочва Карингтън: “‘Девственици’ тук е очевидно подчертан символ за чистота, точно както ‘скопци’ в Матей [19:12] е подчертан символ за безбрачие; нито едно от двете не е предвидено да се взема буквално. Те не са мъже, които не са имали полов контакт с жени, а мъже, които не са се осквернили с жени, което е съвсем различна идея и със сигурност не е предвидено да описва брака.”[4] Девствен е използвано често в Стария Завет за Сион, Божия народ (4 Царе 19:21; Ис. 23:12; 37:22; Ер. 14:17; 18:13; 31:4, 21; Пл.Ер. 1:15; 2:13). По-конкретно, девствеността тук е символично позоваване на изискването за сексуално въздържание на войниците-свещеници по време на свята война (ср. Изх. 19:15; Лев. 15:16; Вт. 20:7; 23:10-11; 1 Царе 21:4-5; 2 Царе 11:8-11). В допълнение, контекстът осъжда “блудството” извършвано от народите във връзка с поклонението пред Звяра (ст. 8-10). В цялата Библия блудството и проституцията са силни метафори за отстъпничество и идолопоклонство (ср. Ис. 1:21; Ер. 2:20-3:11; Езек. 16:15-43; Откр. 2:14, 20-22), докато религиозната вярност се нарича девственост (2 Кор. 11:2). Войската на Агнето, събрана около Него на хълма Сион, е непорочна, вярна на Него, и непоколебимо посветена на Святата Война.

Св. Йоан ни казва още, че тези войници са онези, които следват Агнето където и да отиде, като думата следват е общоприета метафора за покорството на ученик (Мат. 9:9; 10:38; 16:24; Марк 9:38; 10:21, 28; Лука 9:23; Йоан 8:12; 10:4-5, 27; 21:22). Но в следващия израз се дава точно обяснение за онези, които съставляват тази група: Те са били изкупени измежду хората като първи плодове на Бога и на Агнето. Изразът първи плодове се отнася по същество за жертвоприношение, принос на първата реколта от земята за Господа, изисквана от Него като Негова изключителна собственост (Изх. 22:29; 23:16, 19; Лев. 23:9-21; Вт. 18:4-5; Неем. 10:35-37; Пр. 3:9-10); тези християни принасят себе си за служение към Бога заради Христос. Но нещо повече, Новият Завет употребява първи плодове, за да опише Църквата на Последните дни, Църквата от “първото поколение” (Рим. 16:5; 1 Кор. 16:15), особено верния Остатък от дванадесетте племена на Израел (Яков 1:1, 18): “Така изповедниците и мъчениците на апостолската Църква, които победиха чрез своето свидетелство и чрез кръвта на Агнето, са обявени за първи плодове, избран елит сред безбройното множество на светиите. Целта на този Апокалипсис е да даде особено насърчение на тези непорочни духове.”[5]

Характеристиките на тази група са удивително сходни с тези на Израел от времето, когато стана Божия Невяста:

Помня за тебе милеенето ти, когато беше млада,
Любовта ти, когато беше невяста,
Как ме следваше в пустинята,
в непосята земя.
Израил беше свят на Господа,
Първак на рожбите Му. . . . (Ер. 2:2-3; ср. ст. 32)

Накрая, казва св. Йоан, никаква лъжа не се намери в техните уста, защото те са непорочни. Змеят е този, който е лъжец, клеветник, баща на Лъжата (Йоан 8:44; Откр. 12:9); Божият народ се характеризира с истинност (Еф. 4:24-27). Както апостол Павел заявява относно езичниците, основната Лъжа е идолопоклонство: “Като се представяха за мъдри, те глупееха, и славата на нетленния Бог размениха срещу подобие на образ на смъртен човек, на птици; на четириноги и на гадини. . . . Защото замениха истинския Бог с лъжлив, и предпочетоха да се покланят и да служат на творението, а не на Твореца, Който е благословен до века” (Рим. 1:22-25). В самата си основа Лъжата е лъжепророчество (ср. Ер. 23), отдаване на почит и слава на творението, вместо на Твореца. Видяхме, че сблъсъкът между истинското и лъжливото пророчество, между свидетелствуващите слуги-пророци и Лъжепророка, е централен за темата на книгата Откровение. Противно на своите врагове, Църквата носи и прогласява Истината. Както пророците предсказаха, Бог издигна верен Остатък по време на гнева и скръбта върху Ерусалим:

Но ще оставя всред тебе
Хора съкрушени и бедни,
Които ще уповават на името Господно.
Останалите от Израиля няма да беззаконствуват,
Нито да лъжат,
Нито ще се намери в устата им измамлив език. . . . (Соф. 3:12-13)

Коментаторите често спорят по въпроса дали тази картина е предназначена да изобразява Църквата, както е видяна на земята, или Църквата, както е видяна в почивка в небето. Трябва да е очевидно, че тук се имат предвид и двете страни на Църквата – особено тъй като, както видяхме, Църквата на земята е “в небето” (12:12; 13:6). Известните думи в Евреи 12:22-23 дават убедително доказателство: “Пристъпихме до хълма Сион, до града на живия Бог, небесния Ерусалим, и при десетки хиляди тържествуващи ангели, при събора на първородните, които са записани в небесата. . . .” Милтън Тери правилно отбелязва: “Небето на нашия апокалиптист е областта на виденията за славата и победата на Църквата, и не се прави никакво видимо разграничение между светиите на земята и тези в небето. Те биват разглеждани като една голяма група, и смъртта няма власт над тях. . . . Така целият текст служи да покаже как светиите ‘обитаващи небесни места в Христа Исуса’ са единни в дух и в победа, без значение от тяхното физическо местоположение.”[6] За св. Йоан Сион “не е нито в Ерусалим, нито над облаците; той е цялото събрание на светиите, живи и починали.”[7]

Всъщност, Стюарт Ръсел твърди, че Евреи 12:22-23 е основан върху този текст в Откровение: “Точките на съответствие са толкова видими и толкова многобройни, че не би могло да бъде случайно. Сцената е същата – хълмът Сион, действуващите лица са същите – ‘общото събрание и църквата на първородните, които са записани в небето,’ съответствуващи на сто четиридесет и четирите хиляди, които носят Божия печат. В посланието те са наречени “църквата на първородните”; видението обяснява названието – те са ‘първите плодове на Бога и за Агнето’; първите обърнали се към вярата в Христос в Земята на Юдея. В посланието те са означени като ‘духовете на усъвършенствуваните праведници’; във видението те са ‘неосквернени девственици, в чиято уста нямаше измама; защото са без вина пред Божия престол.’ Във видението и в посланието откриваме ‘безбройно множество от ангели’ и ‘Агнето,’ чрез когото са придобили изкупление. Накратко, отвъд всякакво основателно съмнение е, че тъй като авторът на Апокалипсиса не би могъл да извлече своето описание от посланието, авторът на посланието трябва да е извлякъл своите идеи и образност от Апокалипсиса.”[8]

Така, макар конкретното приложение на 144 000-те да е за Църквата от първото поколение, по принцип те са видяни като Църквата в нейната цялост (което наистина са били по времето, когато пише св. Йоан). Това се потвърждава от сравнение на съответствията между този текст и описанието на изкупените в 5:6-11:

14:1-5 5:6-11
1 И видях, и ето Агнето стоеше. . . . 6 И видях . . . стоеше Агне. . . .
3 . . . пред престола и пред четирите живи същества и старците; 6 . . . между престола и четирите живи същества и старците.
2 Глас . . . като глас на свирачи, които свиреха с арфите си. 8 двадесет и четирите старци . . . всеки с арфа в ръката си.
3 И пеят нова песен. 9 И пеят нова песен.
4 Те са били изкупени измежду човеците за първи плодове на Бога и на Агнето. 9 [Агнето] е изкупило за Бога човеци от всяко племе, език, люде и народ.

Благовестието и отровните чаши (14:6-13)

6 И видях друг ангел, че летеше посред небето, който имаше вечното благовестие, за да прогласява на обитаващите по земята и на всеки народ, и племе, език и люде.
7 И казва със силен глас: Бойте се от Бога, и въздайте Нему слава, защото настава часът, когато Той ще съди; и поклонете се на Този, Който е направил небето и земята, морето и водните извори.
8 И един друг ангел, втори, следваше изподире и казваше: Падна, падна великият Вавилон, който напои всичките народи от виното на своето разпалено блудстване.
9 И друг, трети ангел, вървеше подир тях и казваше със силен глас: Ако някой се поклони на звяра и на неговия образ и приеме белег на челото си или на ръката си,
10 той ще и да пие от виното на Божия гняв, което е приготвено чисто в чашата на гнева Му; и ще бъде мъчен с огън и жупел пред светите ангели и пред Агнето.
11 И димът от тяхното мъчение ще се издига до вечни векове; и ония, които се покланят на звяра и образа му, не ще имат отдих ни денем, ни нощем, нито кой да е, който приема белега на името му.
12 Тук е нужно търпението на светиите, на тези, които пазят Божиите заповеди и вярата в Исуса.
13 И чух глас от небето, който казваше: Напиши: Блажени отсега нататък мъртвите, които умират в Господа; да! казва Духът, за да си починат от трудовете си; защото делата им следват подир тях.

6-7 Останалата част от тази глава е разделена на седем части – видение за прославената Църква, оградено от всяка страна от по три ангела. Св. Йоан е на път да направи преход между виденията за Тръбите (прогласявания на съда) и виденията за Чашите (извършване на съда). Предвещавайки тази промяна, първите три ангела правят специални прогласявания относно победата на Агнето, а последните три изпълняват специални действия, за да Му помогнат при осъществяването на Неговото завладяване. Както бихме очаквали, тези ангелски прогласявания и действия съответствуват на действията на Църквата, конкретно на нейните управители и ръководители.

Първо, св. Йоан вижда друг ангел да лети посред небето, мястото на крясъците на Орела за Горко върху Земята (8:13). Но този ангел проповядва мир: Идващият съд не е самоцелен, а е част от прогласяването на вечното Благовестие. Противно на спекулациите на някои коментатори, няма причина да предполагаме, че това е нещо друго освен Благовестието, за което Новият Завет постоянно говори. Това е посланието за идването на Царството, както Йоан и Исус обявиха от началото: “В ония дни дойде Йоан Кръстител и проповядваше в Юдейската пустиня, като казваше: Покайте се, понеже наближи небесното царство” (Мат. 3:1-2); “А след като Йоан беше предаден на властта, Исус дойде в Галилея и проповядваше Божието благовестие, казвайки: Времето се изпълни, и Божието царство наближи, покайте се и повярвайте в благовестието” (Марк 1:14-15). И това е Благовестието, проповядвано от ангела, защото всеки елемент от него е част от посланието на Новия Завет: Бойте се от Бога (Лука 1:50; 12:5; Деян. 10:35), и отдайте Му слава (Мат. 5:16; 9:8; 15:31), защото дойде часът на Неговия съд (Йоан 12:23, 31-32; 16:8-11); и поклонете се на Този, Който направи небето, земята и морето (света, Бит. 1) и водните извори (Рая, Бит. 2). Всичко това има удивителни прилики с описанието на апостолското Благовестие (ср. Деян. 14:15; 17:24-31).

Ангелът проповядва това Благовестие на онези, които седят в Земята. Обичайният израз за израилевите отстъпници е онези, които живеят в земята (3:10; 13:8, 12, 14; 17:2, 8). Този път вниманието е съсредоточено върху посланието към властите на Израел, тези, които са седнали или възцарени над Земята (глаголът е същият, който се използва в ст. 14 за Човешкия Син възцарен в облака). Посланието на Благовестието заповядва на управниците на Палестина да се подчинят под властта на Христос, да почитат Него като Бог, а не Цезаря. Но управниците и властите Го отхвърлиха, казвайки, “Не щем Този да царува над нас!” (Лука 19:14). Самият Господ обявява Божията слава и съд върху властите на Израел (Мат. 26:64), и предупреждава Своите ученици, че те ще проповядват непопулярно Благовестие на управниците: “А пазете се от хората, защото ще ви предават на събори, и в синагогите си ще ви бият. Да! и пред управители и царе ще ви извеждат, поради Мене, за да свидетелствувате на тях и на народите” (Мат. 10:17-18). Нещо повече, “Това Благовестие на Царството ще бъде проповядвано по цялата вселена за свидетелство на всичките народи, и тогава ще дойде свършекът” (Мат. 24:14). И това е редът на Благовестието – първо на юдеите, а после на езичниците (Деян. 3:26; 11:18; 13:46-48; 28:23-29; Рим. 1:16; 2:9): Ангелът проповядва на управниците на Палестина, а после на всеки народ и племе, език и люде. Преди да дойде краят през 70 г. от Хр., ни казва Павел, Благовестието наистина е било проповядвано по целия свят (Рим. 1:8; 10:18; Кол. 1:5-6, 23). Въпреки опитите на Змея и на неговите два Звяра да възпрат напредъка на Благовестието, мисията на апостолите, евангелизаторите, мъчениците и изповедниците на ранната Църква е била успешна. Светът е бил евангелизиран.[9]

8 Друг ангел, вторият по ред, представя друга страна на прогласяването на ранната Църква: Падна, падна великият Вавилон! Това е първото споменаване на “Вавилон” в Откровение, пророческо сведение предвещаващо идването на пълното изложение в следващите глави (подобно на ранното споменаване на Звяра в 11:7). Със сигурност е възможно, обаче, читателите на св. Йоан веднага да са разбрали неговото значение. В своето първо послание, вероятно написано преди Откровение, св. Петър описва местната църква, от която пише, като “тя, която е във Вавилон” (1 Пет. 5:13). Мнозина са предполагали, че това е Рим, където св. Петър (според традицията) е бил мъченически убит; но е много по-вероятно апостолът да е бил в Ерусалим, когато е пишел тези думи. На основа на данните от самия Нов Завет нашето естествено предположение трябва да бъде, че “Вавилон” бил Ерусалим, тъй като там е мястото, където той е живял и е упражнявал своето служение (Деян. 8:1; 12:3; Гал. 1:18; 2:1-9; ср. 1 Пет. 4:17). Нещо повече, първото послание на св. Петър също изпраща поздрави от Марк и Сила [Силван] (1 Пет. 5:12-13), а и двамата са живеели в Ерусалим (Деян. 12:12; 15:22-40).[10]

Във всеки случай, основната словесна атака на пророчеството е насочена против Ерусалим; то говори за Рим само доколкото Рим е свързан с Израел. Йоан не ни дава никакви признаци, че темата е променена. Както ще видим в глави 17 и 18, доказателството, че пророческият Вавилон е Ерусалим, е напълно убедително. Думата се използва за отстъпническия град точно както “Содом” и “Египет” са използвани в 11:8, за да опишат “Великият Град . . . където техният Господ биде разпнат” (отбележете също, че същия израз, Великият Град, е използван в 16:19 за да опише “Вавилон”). Основанието на св. Йоан да приложи думата за Ерусалим е, че Ерусалим е станал Вавилон, подобие на гордия, идолопоклоннически гонител-подтисник на Божиите хора. Тери правилно отбелязва, че “както Исус в Матей 24:14 казва, че краят на този град и на пре-месианската епоха ще последва проповядването на Благовестието между народите, така в този Апокалипсис прогласяването на падането на Великия Вавилон следва непосредствено след прогласяването на вечното Благовестие.”[11]

Този голям Град-Блудница (17:1) е накарал всички народи да пият от чашата с виното на своето разпалено блудствуване (ироничен контраст на законното и благословено “любовно вино” празнувано от Соломон, Пес. 1:2-4; 4:10; 5:1; 7:2, 9). Думата обикновено превеждана като гняв (както е в KJV) означава горещина (NASV я предава като страст). В стих 10 идеята определено е за гняв, но тук Йоан просто използва познатата библейска картина на отстъпилия Израел като блудница, разпалваща страстите на мъжете с горещината на похотта. Израел е злоупотребил със своята привилегирована позиция на божествено определен “водач на слепите” и “светлина за онези, които стоят в тъмнина” (Рим. 2:19). Народите го търсят за наставление, но завършват с богохулства против Бога заради нечестието на Израел (Рим. 2:24). Бог е възнамерявал Израел да бъде Госпожа Мъдрост, призоваваща всички хора да ядат от нейната храна, да пият от нейното вино, и да живеят разумно (Пр. 9:1-6). Вместо това той е станал Госпожа Глупост, използвайки откраднати вещи, за да примамва хората към дълбините на ада (Пр. 9:13-18). Като Звяра от Земята (Лъжепророкът, който говори като Змей), основното занимание на Вавилон е да прелъстява другите в блудство, поклонение пред лъжливи богове.

9-11 И друг ангел, трети, ги следваше, със съответното послание за гибел за всеки, който се поклони на Звяра и на неговия Образ, или получи белег върху челото си или върху ръката си (виж по-горе, за 13:15-18). Голямото престъпление на Звяра от Земята – религиозното ръководство на отстъпилия Израел – е насърчаването и налагането на поклонението пред Звяра (13:11-17). Така св. Йоан намеква за личността на великия град, като повтаря думите си за Земния Звяр непосредствено след първото си твърдение за “Вавилон.” Той също напомня на християните, особено на “ангелите,” църковните служители, за тяхното задължение да прогласяват цялата Божия истина. Те трябва да проповядват безкомпромисното послание на изключителното, всеобхватно господство на Исус Христос срещу всички претенденти за Престола. Те трябва да говорят пророчески на своето поколение, твърдо осъждайки поклонението пред Звяра, предупреждавайки, че онези, които пият от Вавилонската еретична чаша на поклонение пред Държавата, също ще пият от виното на Божия гняв, което е приготвено с пълната си сила – буквално приготвено, без да е примесено (или, както един коментатор забавно превежда това, неразводнено[12]) – в чашата на Неговия гняв. Предупреждението е ясно: Не можете да пиете едната чаша без другата.

Моузес Стюарт обяснява този образ: “За Бога често се казва, че дава чаша на ярост или негодувание на народи, които възнамерява да унищожи (например Ис. 51:17; Пл.Ер. 4:21; Ер. 25:15-16; 49:12; 51:7; Езек. 23:31-34; Йов 21:20; Пс. 75:8). Пияните хора са неспособни да погубват или дори да се съпротивяват на онзи, който ги напада; така че да ги представи като пияни на път към наказание е да ги покаже като обречени за сигурно погубление. Или можем да представим нещата в друга светлина. На престъпниците, на които предстои да пострадат, екзекуторите или наблюдателите от съчувствие са давали упояващо питие, което да намали тяхната чувствителност към болката, но която разбира се е била признак или предшественик на сигурна смърт. Така в Марк 15:23 е записано, че Исус отказа да пие ‘вино, смесено със смирна,’ което Му бе предложено, когато щеше да бъде прикован на кръста. Святият Спасител не искаше да намали никоя част от Своите страдания чрез използването на опияняващо питие. Но в който и от двата начина да се приеме изразът в нашия текст, значението остава по естество същото – защото пиенето на такава опияняваща чаша е прелюдия към сигурна смърт.”[13]

Както видяхме в стих 8, думата предадена като гняв е в действителност жар; хората, които искат Вавилонската чаша с “жар,” ще получат по-гореща чаша, отколкото са искали, чашата на Божия неразводнен гняв. Тези, които блудствуват със Звяра, ще бъдат мъчени с огън и сяра в присъствието на светите ангели и в присъствието на Агнето. И димът от тяхното мъчение ще се издига за вечни векове. Образът на тяхната вечна гибел е взета от пълното разрушение на Содом и Гомора чрез огън и сяра, когато “дим, като дим от пещ, се издигаше от земята” (Бит. 19:28; ср. символичната употреба в Ис. 34:9-10, описваща падането на Едом). Невероятно, госпожица Форд твърди, че “споменаването за Агнето е смущаващо за християнина.”[14] Не е толкова смущаващо, както глупавите бележки на някои коментатори! Истинската причина за смущението на някои учени, когато откриват тези поклонници на Звяра погубени с огън и сяра в присъствието на Агнето, е тяхната съвременна форма на марсионизъм, еретично противопоставяне между “нежния и любящ” Христос от Новия Завет и “гневното” Божество на Стария Завет. Такова разграничение е напълно чуждо на Библията. Св. Йоан, с повече разум (и без видимо смущение), просто е верен на своя старозаветен източник и го представя според смисъла на Новия Завет: “Тогава Господ изля върху Содом и Гомора сяра и огън от Господа на небето. Той разори тези градове и цялата равнина, всичките жители на градовете и земните растения” (Бит. 19:24-25). Наистина, самият текст набляга върху това, че мъчението на содомците е станало в присъствието на Господа (точно както Олтарът е пред Престола в Скинията). И св. Йоан напълно осъзнава, дори неговите коментатори да не осъзнават, че Агнето е Господа.

Тук има мрачно сравнение: Поклонниците на Звяра и тези, които получават неговия белег, нямат почивка ден и нощ от своите мъчения. Думите са повторени от описанието на херувимите в 4:8, които нямат почивка ден и нощ, вечно отдадени на жертва на хваление.

12-13 Тук е търпението на светиите. Търпеливата увереност, надеждата, очакването и вярата на Божиите хора е в правдата на Неговото продължаващо управление над земята и в сигурността на Неговия идещ съд (ср. 13:10). Светиите не трябва да се тревожат заради злотворците, защото те ще отминат като тревата; ние трябва да уповаваме на Господа и да вършим добро, да почиваме в Господа и търпеливо да Го очакваме, и накрая ще наследим земята (Пс. 37). Нечестивите гонители ще бъдат погубени, казва св. Йоан на своите читатели, и при това скоро; заедно със св. Яков можем да кажем:

И тъй, братя, останете твърди до Господното пришествие. Ето земеделецът очаква скъпоценния плод от земята и търпи за него докле получи и ранния и късния дъжд. Останете и вие твърди, и укрепете сърцата си; защото Господното пришествие наближи. Не роптайте един против друг, братя, за да не бъдете осъдени; ето, Съдията стои пред вратите. (Яков 5:7-9)

Търпението на светиите неизбежно е свързано с факта, че те пазят Божиите заповеди и вярата на Исус. Противно на всички форми на поклонение пред творението, християните пазят заповедите; те пазят вярата. Новият Завет не познава никакво беззаконно християнство, или посвещение, което отрича обективното съдържание на “вярата, която веднъж завинаги е била предадена на светиите” (Юда 3). Християнството изисква покорно и вярно търпение пред противниците. Естествено, това има последствия, не всички от които са приятни. Читателите на св. Йоан са знаели, че пазенето на вярата е можело да означава също така тяхната смърт. Заради тях той записва следващите думи на Гласа от небето, казващ, Напиши: Блажени отсега нататък мъртвите в Господа! Чрез делото на Христос, небето е било отворено за Божиите хора. Limbus patrum, отвъдното обиталище на старозаветните светии (“лоното на Авраам” от Лука 16:22), е било отключено и неговите обитатели освободени (ср. 1 Пет. 3:19; 4:6). Сега смъртта е входа към участието в славата с Христос и починалите светии. Исус Христос ни освободи от върховния страх от смъртта; можем да кажем, с познатите стихове на “Смърт, не бъди горда” от Джон Дон:

След кратко заспиване, ние се събуждаме вечно,
И вече няма да има смърт; смърт, ти ще умреш.

Ранните християни са разбирали, че смъртта е била победена чрез възкресението на Христос; тази тема се среща често в техните писания. Многократно се сблъскваме с думи на победа в отношението на мъчениците, когато са се изправяли пред смъртта. Св. Атанасий пише за този факт в своята известна защита на християнската вяра: “Всички ученици на Христос презират смъртта; те я атакуват, и вместо да се боят от нея, чрез знака на кръста и чрез вяра в Христос я стъпкват като нещо мъртво. Преди божественото пребиваване на Спасителя дори най-святите хора се страхуваха от смъртта, и оплакваха мъртвите като хора, които загиват. Но сега, след като Спасителят е възкресил Своето тяло, смъртта не е вече ужасна, но всички, които вярват в Христос, я стъпкват сякаш е нищо, и предпочитат да умрат вместо да отрекат вярата си в Христос, знаейки много добре, че когато умрат, те не загиват, но истински живеят, и стават нетленни чрез възкресението. Но дяволът, който винаги нечестиво е тържествувал в смъртта, сега, когато наказанието на смъртта е премахнато, той е единственият, който остава наистина мъртъв. Също има и доказателство за това; защото хора, които преди да повярват в Христос са считали смъртта за ужасна и са се страхували от нея, след като се обърнат я презират така пълно, че с готовност я посрещат и сами стават свидетели на възкресението на Спасителя от нея. Така дори децата бързат да умрат, и не само мъжете, но и жените се обучават да я посрещнат чрез телесна дисциплина. Толкова слаба е станала смъртта, че дори жени, които са били обсебени от нея, сега й се присмиват като мъртво нещо, ограбено от всичката си сила. Смъртта е станала като тиранин, който е напълно победен от законния монарх; с вързани крака и ръце, минувачите му се подиграват, удрят го и го блъскат, без да се страхуват повече от неговата жестокост и ярост, заради царя, който го е победил. Така смъртта е била победена и опозорена от Спасителя на кръста. Тя е вързана за краката и за ръцете, всички, които са в Христос я тъпчат, когато минават, и като Негови свидетели я осмиват, подигравайки се и казвайки: ‘О, смърт, къде е твоята победа? О, гроб, къде е жилото ти?’”[15]

Епископ Евсевий, великият християнски историк, е бил очевидец на много ранни мъченичества, и записва какво често е ставало, когато християни са били поставени пред съда: “Ние бяхме свидетели на най-възхитителния плам на ума, и на истински божествената енергия и желание на онези, които вярваха в Божия Христос. Защото още щом се произнасяше присъдата срещу първия, други се спускаха напред от другите части към съда пред съдията, изповядвайки, че са християни, най-равнодушни за ужасните и многообразни изтезания, които ги очакваха, но изповядващи напълно и по най-неустрашим начин своята религия, която признава само един Върховен Бог. Те наистина приемаха смъртното наказание с радост и ликуване, дотам, че да пеят и да изпращат химни на хваление и на благодарение, до последния си дъх.”[16]

Същата радостна надежда се засвидетелствува от св. Игнатий, епископ на Антиохия, ранният мъченик разкъсан от диви зверове в Рим (около 107 г. от Хр.). В едно от своите известни писма той умолява своите християнски братя в Рим да не искат неговото освобождаване, но да му позволят да бъде “излят като принос към Бога, докато все още има приготвен олтар”: “Пиша на всички църкви и моля всички хора, които познавам, че по своя собствена воля умирам за Бога, освен ако не ме възпрепятствувате. Увещавам ви, не бъдете за мен неоснователна милост. Нека да бъда предаден на дивите зверове, защото чрез тях мога да стигна до Бога. Аз съм Божието жито и бивам смилан от зъбите на дивите зверове, за да бъда намерен пречистен хляб на Христос. По-скоро примамете дивите зверове, за да станат моята гробница, и да не оставят никаква част от моето тяло след себе си, за да не стана, когато заспя, товар за някого. Тогава ще бъда наистина ученик на Исус Христос, когато светът вече няма да вижда моето тяло. Молете се на Господа за мен, за да може чрез тези средства да се намеря жертва към Бога. Не ви заповядвам, както правеха Петър и Павел. Те бяха Апостоли, аз съм затворник; те бяха свободни, но аз съм роб до този час. Но ако пострадам, ще бъда освободен човек на Исус Христос, и ще възкръсна свободен в Него. Сега се уча да отмахна настрана всяко желание.”

“От Сирия дори до Рим се боря с диви зверове, по суша и море, нощем и денем, бивайки вързан сред десет леопарда, група войници, които само стават по-лоши, когато се обърна мило към тях. Все пак, чрез тяхното лошо отношение аз ставам все по-напълно ученик; но с това не съм оправдан. Дано да се наслаждавам на зверовете, които са били приготвени за мен; и моля се те да бъдат бързи; не, аз ще ги примамя да ме погълнат бързо, не както са направили с някои, отказвайки да ги докоснат от страх. Да, и ако те самите да не желаят, макар аз да съм готов, сам ще ги накарам. Потърпете ме. Знам какво е необходимо за мен. Сега започвам да бъда ученик. Нека нищо видимо и невидимо да не ме съблазнява; за да достигна до Исус Христос. Елате, огън и кръст, и борба с диви зверове, рязания и разкъсвания, трошене на кости, отсичане на крайници, смазване на цялото ми тяло, елате жестоки изтезания на дявола да ме нападнете. Аз само искам да достигна до Исус Христос.”

“Най-далечните краища на вселената не ме ползват, нито царствата на този свят. За мен е добре да умра за Исус Христос, вместо да царувам над най-далечните краища на земята. Него търся, Който умря заради нас; Него желая, Който възкръсна заради нас. Болките на ново раждане са върху мен. Потърпете с мен, братя. Не ме възпрепятствувайте да живея; не желайте моята смърт. Не дарявайте на света един, който желае да бъде Божий, нито го примамвайте с материални неща. Пожертвувайте ме да получа чистата светлина. Когато отида там, тогава ще бъда човек. Позволете ми да бъда подражател на страданията на моя Бог. Ако някой има Него в себе си, нека да разбере какво желая, и нека да ми бъде съпричастен, защото знае нещата, които ме ограничават.”[17]

Александър Шмеман ни напомня, обаче, че “християнството не е примирение със смъртта. То е откровение за смъртта, защото е откровение на Живота. Христос е този Живот. И само ако Христос е Животът, смъртта е това, което християнството обявява, а именно, че е враг, който ще бъде унищожен, а не ‘тайна,’ която ще бъде обяснена.”[18]

Да, казва Духът, за да починат от трудовете си; защото делата им следват подир тях. Отново има контраст със съдбата на поклонниците на Звяра, които няма да имат почивка ден и нощ от своите мъчения. Търпеливите светии са насърчавани да продължат във вярност, защото тяхната вечна почивка идва и техният труд ще бъде възнаграден. Библейкото устояване е предопределено от наградите на вечността, не от скърбите на настоящето. Библейската надежда отива отвъд битката. Това не означава, че Библията заповядва отвлечено пренебрежение към този живот; но тя също не насърчава възглед, който е само или главно насочен към този свят. Нашата греховна склонност е да отиваме винаги само в едната посока, но Бог ни призовава да бъдем и в този свят, и в отвъдния. Библейската вяра ни призовава да работим с всички сили в този свят за господство (Бит. 1:28; Екл. 9:10), и в същото време ни напомня постоянно за нашата вечна надежда, нашата окончателна почивка.

Човешкият Син, Жътвата и Гроздоберът (14:14-20)

14 И видях, и ето бял облак, и на облака седеше един, който приличаше на Човешкия Син, имайки на главата си златна корона и в ръката си остър сърп.
15 И друг ангел излезе от храма и викаше със силен глас на този, който седеше на облака: Простри сърпа си и жъни, защото е настанал часът да жънеш, понеже земната жътва е презряла.
16 Онзи, прочее, който седеше на облака, хвърли сърпа си на земята; и земята биде пожъната.
17 И друг ангел излезе от храма, който е на небето, като държеше и той остър сърп.
18 Още и друг ангел, който имаше власт над огъня, излезе из олтара и извика със силен глас на този, който държеше острия сърп и рече: Простри острия си сърп и обери гроздето на земното лозе, защото гроздето му е вече узряло.
19 И ангелът хвърли сърпа си на земята, обра земното лозе, и хвърли набраното в големия лин на Божия гняв.
20 И линът бе изтъпкан вън от града, и кръв потече от лина дори до юздите на конете и върху едно разстояние от хиляда и шестотин стадии.

14-16 Тези стихове съставляват централната точка на целия раздел, стихове 6-20. Видяхме три ангела, правещи изявления за Земята на Израел (ст. 6-13); още три ще се появят, за да извършат символични действия върху Земята (ст. 15, 17-20); и в центъра е бял Облак, а седящ на Облака е Един като Човешки Син, имащ златна корона на главата Си. Това е познатият Облак на Славата, с който Христос е облечен в 10:1; сега той е бял, а не черен като на Синай (Изх. 19:16-18; ср. Соф. 1:14-15). Причините св. Йоан да говори за облака в този контекст могат да бъдат разбрани от неговата връзка с Човешкия Син. Отнасянето е към пророчеството на Данаил за Идването на Месията за Неговото въвеждане като Цар на вселената – видение, което следва неговото пророчество за Зверовете със седем глави и десет рога:

Гледах в нощните видения,
И ето, един като Човешки Син
Идеше с небесните облаци
И стигна до Стария по дни;
и доведоха Го пред Него.
И Нему се даде владичество,
Слава и царство,
За да Му слугуват
Всичките племена, народи и езици.
Неговото владичество е вечно владичество,
Което няма да премине,
И царството му е царство,
Което няма да се разруши. (Дан. 7:13-14)

Идеята на св. Йоан е ясна: Нека Зверовете да вършат злините си – Човешкият Син се е възнесъл в Облаците и е получил вечно господство над всички хора и народи! Неговото царство никога няма да бъде съборено; никой никога няма да царува след Него. Ясно е също, че това е видение не за някое бъдещо идване на земята, но за следствието от Христовото първоначално Възнасяне в Облаците към Бащата – първоначалната Parousia.[19] Сега Човешкият Син царува като Втори Адам, Цар на царете. Св. Йоан не показва Христос идещ в Облаците, но всъщност вече седнал на Облак, поставен на Своя небесен престол. По-рано (ст. 6) той ни показва седенето на израилевите водачи над Земята; срещу тях седи Христос Господ, възцарен върху Облака на Славата (ср. Пс. 2:2-6).

Царят не само има корона на Своята глава, но и остър сърп в ръката Си. И друг ангел излиза от Храма, викайки със силен глас на Седящия в Облака: Вземи сърпа си и жъни, защото часът на жътвата е дошъл, понеже Земната жътва е презряла. Първият ангел в тази триада повтаря това, което е казал първият ангел от другата триада (ст. 7): Дойде времето! Този път обаче ударението пада не върху съда, а върху благословението, събирането на избраните. Това, също е свързано с делото на Човешкия Син в Неговата Parousia, когато изпраща Своите “ангели,” Своите апостолски посланици, да съберат избраните (Мат. 24:30-31). Думата за събирам буквално е синагога; значението на Неговите думи е, че Израел, който отказа да бъде събран в синагога под Христос (Мат. 23:37-38), ще бъде заменен от Църквата като новата Синагога. Първите църкви бяха просто християнски “синагоги” (Яков 2:2), и очакваха наближаващия скоро Ден, когато отстъпилият Израел ще бъде напълно лишен от наследство, а Църквата разкрита като истинскатата Синагога, “събрана” в окончателната новозаветна форма (2 Сол. 2:1). Исус описа Божието царство като голяма жътва (Марк 4:26-29) и каза на Своите ученици: “Ето, казвам ви, подигнете очи си и вижте, че нивите са вече бели за жътва. Който жъне получава заплата [ср. Откр. 14:13], и събира плод [ср. Откр. 14:4] за вечен живот; за да се радват заедно и който сее, и който жъне” (Йоан 4:35-36).

Съответно, първият ангел (представляващ своите земни съдружници) призовава Човешкия Син да вземе сърпа Си (споменат седем пъти в този текст) и да пожъне, молещ се в покорство на Христовата заповед: “Жетвата е изобилна, а работниците малко; затова, молете се на Господаря на жътвата да изпрати работници на жътвата Си” (Мат. 9:37-38). От Своя Облак-Престол Царят отговаря на молитвата на Църквата: Като хвърля Своя сърп над земята, Той изпраща Своите жътвари; Земята е ожъната и плодът е донесен в Неговото Царство. Образът на сърпа е свързан в Писанието с Петдесятница, празнувана след като житото е ожънато (Вт. 16:9), когато Духът се излива в спасение и благословение (Деян. 2).

17-18 Св. Йоан се връща към темата за съда, защото заедно със събирането на Църквата върви и отлъчването на Израел. Битие 21 описва как признаването на Исак като дете на обещанието изисква изгонването на слугинята Агар и нейния син Исмаил; и св. Павел вижда в този разказ алегория за отхвърлянето на стария Израел и признаването на Църквата като “наследник на обещанието.” Той каза това на църквите в Галатия, в които се бяха промъкнали юдаистки учения: “Защото е писано, че Авраам имаше двама сина, един от слугинята и един от свободната; но този, който бе от слугинята се роди по плът, а онзи, който бе от свободната, по обещание. И това е иносказание, защото тези две жени представляват два завета, единият от Синайската планина, който ражда чада за робство, и той е Агар. А тази Агар представлява планината Синай в Арабия и съответствува на днешния Ерусалим, защото тя е в робство с чадата си. А горният Ерусалим е свободен, защото е Майка. . . . А ние, братя, както Исак, сме чада на обещание. Но, както роденият по плът гонеше родения по Дух, така е и сега. Но какво казва писанинето? ‘Изпъди слугинята и сина й; защото синът на слугинята няма да наследи със сина на свободната.’ Затова, братя, ние не сме чада на робинята, а на свободната” (Гал. 4:22-31). Старият Ерусалим, столицата на отстъпническия, гонителски юдаизъм, беше изгонен, отлъчен от Завета, а Църквата беше призната за законния наследник на обещанието. Християните, родени в Духа, са истинските деца на небесния Ерусалим.

Затова втори ангел излиза от храма, който е в небето, за да помага в жътвата със своя остър сърп. В началото това изглежда просто продължение на първата жътва, но св. Йоан прави лека промяна, връщайки се към началото на този раздел на Откровение, за да развие неговата символика за гнева. Христос нареди на Своите ученици да се молят не само за обръщането на Израел, но и за неговото унищожение; и така в 6:9-11 виждаме светиите събрани около златния олтар на тамяна, принасящи своите проклинащи молитви за въздаяние. Скоро след тази сцена, в началото на виденията на Тръбите, ангел взема кадилник с молитвите на светиите, напълва го с огън от олтара и го хвърля върху Земята; “и настанаха гръмове и гласове и светкавици и земетресение” (8:3-5). Сега, в края на частта за Тръбите, св. Йоан вижда същия ангел, този, който има власт не просто “над огън,” както го предават повечето преводачи, но над огъня, огънят, горящ върху олтара; и той идва точно от олтара на молитвите на светиите, за да осъди, да донесе историческия отговор на поклонението и молитвите на Църквата. Той също се моли за жътва – но този път тя ще бъде жътва на нечестивите, “гроздовете на гнева” (подобно на това Йоил 3:13 съчетава образите на жътвата и на гроздобера). Така този трети ангел призовава втория ангел, държащ сърпа, и казва: Вземи своя остър сърп, и обери гроздовете на земното лозе, защото гроздето му е вече узряло. Божието лозе, Израел, е узряло за съд.

Любезният ми имаше лозе на много тлъсто бърдо.
Окопа го и очисти го от камъните,
И насади го с отбрана лоза.
Съгради кула всред него,
Изкопа още и лин в него;
И очакваше сладко грозде,
Но то роди диво.
И сега, ерусалимски жители и юдови мъже,
Съдете, моля, между Мене и лозето Ми.
Какво повече бе възможно да се направи за лозето Ми, което не му направих?
Защо, тогава, докато очаквах да роди сладко грозде, то роди диво?
И сега, ето, ще ви кажа какво ще направя на лозето Си;
Ще махна плета му, и то ще се похаби;
Ще разбия оградата му, и то ще се потъпче;
И ще го запустя; не ще да се подреже, нито прекопае,
Но ще произведе глогове и шипки;
Ще заповядам още на облаците да не валят дъжд над него.
Защото лозето на Господа на Силите е Израилевият дом
И Юдовите мъже са градината, която Го зарадва;
И Той очакваше от тях правосъдие, но ето кръвопролитие, -
Правда, но ето вопъл. (Ис. 5:1-7)

19-20 Лозето е осъдено: Ангелът хвърли своя сърп в Земята, и събра гроздето от Земята, и го хвърли в голямата винена преса на Божия гняв, за да произведе веществото, което ще бъде изливано от чашите в глава 16. Многократните споменавания на Земята (шест пъти в стихове 15-19), заедно с образа на гроздето от Земята, наблягат, че това е съд върху Земята на Израел. Преглеждайки обширните библейски споменавания на идеята за лозе, Карингтън заключава: “Не изглежда възможно да предполагаме, че св. Йоан е мислил да приложи тези думи за някоя друга страна, освен за Израел, или за някой друг град, освен за Ерусалим. Те отразяват думите на св. Йоан Кръстител, с които започна цялото християнско пророческо движение, А и брадвата лежи вече при корена на дървото. Това, което е условно при Кръстителя, е абсолютно в Откровение. Израел е отхвърлен.”[20]

Образите от този текст се основават на пророчеството на Исая за унищожението на Едом, където Бог е описан като човек, който смачква гроздове с винена преса. Той обяснява защо Неговата дреха е изцапана със “сок”:

Аз сам изтъпках лина,
И от племената не бе с Мене ни един човек;
Да! Стъпках ги в гнева Си,
И смазах ги в яростта Си,
Тъй че кръвта им попръска дрехите Ми,
И изцапах цялото Си облекло.
Защото денят за въздаянието беше в сърцето Ми,
И годината Ми за изкупване настана.
Аз разгледах, но нямаше кой да помага,
И зачудих се, но нямаше кой да подкрепя;
Затова, Моята мишца Ми изработи спасение,
И Моята ярост, тя Ме подкрепи.
Аз стъпках племената в гнева Си,
Опих ги с яростта Си,
И излях кръвта им в земята. (Ис. 63:1-6)

И линът беше изтъпкан извън Града, а кръвта потече от лина дори до юздите на конете, върху едно разстояние от хиляда и шестотин стадии. За съжаление такива преводи като New American Standard Version, заради буквалистки презумпции, предават тази мярка в съвременна американска мерна единица: двеста мили. Макар че този превод наистина дава добра представа за мащабите на кръвопролитието, той напълно пропуска важното символично число хиляда и шестотин, число, което отново означава Земята: четири на квадрат (Земята), умножено по десет на квадрат (големина). Хиляда и шестотин стадии е малко повече от дължината на Палестина: Така цялата земя на Израел е представена като наводнена с кръв в идещия съд над целия народ. Потоците на течащата кръв стават голямо Червено Море, достигащо до юздите на конете като повторение на удавянето на Фараоновите коне и колесници (Изх. 14:23, 28; 15:19; ср. широката употреба на образи от Изхода в следващата глава). Захария пророкува за ден, когато всички неща в Земята ще бъдат святи, когато Земята ще се изпълни с чисти поклонници, когато СВЯТ НА ГОСПОДА ще бъде написано дори на “звънците на конете” на Израел (Зах. 14:20-21). Но Бог е издигнал на хълма Сион нов, чист Израел, в който обещанията ще се изпълнят. Старият Израел е станал отстъпник и нечист, а конете му плуващи в кръв.

Кръвопролитието покрива Земята, но все пак е извън Града. Историческото изпълнение на това е било, от една гледна точка, когато “Галилея беше изпълнена навсякъде с огън и кръв,” когато войските на Веспасиан и Тит са нахлули през страната. Цялата Земя, без Ерусалим, е била залята със смърт и опустошение.[21] Но в теологично отношение изпълнението на този текст трябва също да е свързано с жертвата на Христос, защото това беше окончателното проливане на кръв “извън Града.” В старозаветната жертвена система “телата на онези животни, чиято кръв се внася в святото място от първосвещеника като принос за грях, се изгарят извън лагера. Затова и Исус пострада извън портата, за да може да очисти хората чрез Своята собствена кръв. Затова нека да идем при Него извън лагера, носейки Неговия укор. Защото нямаме траен град, но търсим Града, който идва” (Евр. 13:11-14). Затова мястото за съд е било извън града, където са били изхвърляни телата на пожертваните животни; и където е било Мястото на Съда, където Христовата кръв беше пролята от бунтовния Израел. И така, в тази многослойна образност кръвта течаща извън Града принадлежи на Христос, пожертвуван извън лагера; и трябва да бъде също и кръвта на отстъпническия Израел, изхвърлен и отлъчен от “горния Ерусалим” и лишен от наследство от Бащата. Това е върховно изявяване на учението за Ограниченото Изкупление: Кръв ще се лее – ако кръвта не е на Христос, пролята заради нас, тогава ще бъде нашата! “През 70 г. от Хр. Лозето на Израел е отрязано и смачкано в Лина; но това опустошение е кулминацията на процес, който трае повече от четиридесет години; той започна извън Града, когато Един, Когото те презряха и отхвърлиха, стъпка сам Лина, и от племената нямаше никой с Него. Именно тогава Ерусалим падна.”[22]


[1] Milton Terry, Biblical Apocalyptics: A Study of the Most Notable Revelations of God and of Christ in the Canonical Scriptures (New York: Eaton and Mains, 1898), p. 402.

[2] Виж David Chilton, Paradise Restored: A Biblical Theology of Dominion (Ft. Worth, TX: Dominion Press, 1985), pp. 29-32.

[3] Веднъж като разберем, че Едемската градина е била на планина, можем по-лесно да разберем основата за удивителното съгласие между митологиите на различните общества. Всички общества произхождат от разпръсването при планината Арарат, а по-късно при Вавел; и те вземат със себе си спомените за първоначалния Рай. Затова във всяко древно общество има митове за обиталището на Бога на Космическа Планина (напр. планината Олимп) и за изгонването на човека от Рая, и за неговите опити да се завърне (напр. почти универсалната заетост с изграждане на кули-градини, пирамиди и могили, ср. “дъбравите” и “високите места” на отстъпническия Израел). Виж R. J. Rushdoony, The One and the Many: Studies in the Philosophy of Order and Ultimacy (Tyler, TX: Thoburn Press, [1971] 1978), pp. 36-53; ср. Mircea Eliade, The Myth of the Eternal Return: or, Cosmos and History (Princeton: Princeton University Press, 1954, 1971), pp. 12-17.

[4] Philip Carrington, The Meaning of the Revelation (London: SPCK, 1931), p. 237.

[5] Terry, p. 404.

[6] Terry, p. 404.

[7] Carrington, p. 236.

[8] J. Stuart Russel, The Parousia: A Critical Inquiry into the New Testament Doctrine of Our Lord’s Second Coming (Grand Rapids: Baker Book House, [1887] 1983), pp. 469f. Може да се признае, че Ръсел не доказва своето твърдение “отвъд всяко основателно съмнение.” Но той ясно установява поне идейна връзка (ако не зависимост) между Евреи 12 и Откровение 14.

[9] Виж David Chilton¸ Paradise Restored: A Biblical Theology of Dominion (Ft. Worth, TX: Dominion Press, 1985), pp. 90f.

[10] За допълнителен материал върху значението на сведението на св. Петър за “Вавилон,” виж J. Stuart Russell, The Parousia, pp. 346ff.

[11] Terry, p. 407.

[12] Carrington, pp. 248f. С британско чувство за благоприличие, Карингтън споделя известна степен на тревога от това предаване на текста.

[13] Moses Stuart, A Commentary on the Apocalypse (Andover: Allen, Merrill and Wardwell, 1845), pp. 297f.

[14] J. Massyngberde Ford, Revelation: Introduction, Translation, and Commentary (Garden City: Doubleday and Co., 1975), p. 237.

[15] Св. Атанасий, За Въплъщението, trans. and ed. by Sister Penelope Lawson, C.S.M.V. (New York: Macmillan Publishing Co., 1946, 1981), pp. 42f.

[16] Евсевий, Църковна история, viii.ix.5, trans. Christian Frederick Cruse (Grand Rapids: Baker Book House, [n.d.] 1955), p. 328.

[17] Св. Игнатий, Послание към Римляните, iv-vi, ed. and trans. J. B. Lightfoot, The Apostolic Fathers (Grand Rapids: Baker Book House, [1891] 1956), pp. 76f. За отношението на ранните християни към мъченичеството, виж Louis Bouyer, The Spirituality of the New Teastament and the Fathers (Minneapolis: The Seaburry Press, 1963), pp. 190-210.

[18] Alexander Schmemann, For the Life of the World: Sacraments and Orthodoxy (Crestwood, NY: St. Vladimir’s Seminary Press, 1973), pp. 99f.

[19] Виж David Chilton, Paradise Restored: A Biblical Theology of Dominion (Ft. Worth, TX: Dominion Press, 1985), pp. 68ff., 102f.

[20] Carrington, p. 256. За употребата от Христос на образа на лозето в Неговите притчи, виж Chilton, Paradise Restored, pp. 76-82.

[21] Виж Йосиф Флавий, Юдейската война, Книга iii.

[22] Carrington, p. 261.





Days of Vengeance
Copyright © 1987 Dominion Press
превод Copyright © 2003 Радослава Петкова, Dominion 777