10

ВЕРНИЯТ СВИДЕТЕЛ

Свидетелят на Новото Създание (10:1-7)

1	И видях друг силен ангел, който слизаше от небето, облечен в облак; на главата му имаше дъга, лицето му беше като слънцето, и краката му като огнени стълпове.
2	И държеше в ръката си разгъната книжка; и като положи дясната си нога на морето, а лявата на земята;
3	извика с висок глас, като когато изрикае лъв; и когато извика, седемте гръмове издадоха своите гласове.
4	И след като седемте гръмове издадоха своите гласове, аз щях да пиша, но чух глас от небето, който каза: Запечатай това, което изговориха седемте гръмове, и недей го писа.
5	А ангелът, когото видях да стои на морето и на земята, издигна десницата си към небето,
6	и се закле в живеещия до вечни векове, Който е създал небето и каквото има в него, земята и каквото има по нея, и морето и каквото има в него, че не щеше да има вече бавене,
7	но че в дните на гласа на седмия ангел, когато се приготви да затръби, тогава щеше да се изпълни тайната на Бога, както Той е благовестил на Своите слуги, пророците.

1 Силният ангел не може да бъде никой друг освен самият Исус Христос, “Господният Ангел,” Който се появява в Стария Завет. Това ще бъде достатъчно ясно, ако описанието на този Ангел се сравни с това на Христос в 1:14-16, и на Бога на Неговия престол в Езекиил 1:25-28. Но има някои допълнителни признаци за божествената личност на този силен Ангел.

Първо, Ангелът е видян облечен с облак – израз, който трябва да напомни за Облака на Славата. И макар Облакът да е изпълнен с безброй ангели (Вт. 33:2; Пс. 68:17), има само Един, за Когото може да се каже, че е облечен с него. Сравнете с Псалм 104:1-3:

Господи Боже мой, Ти си твърде велик
С блясък и величие си облечен, -
Ти, който се обличаш със светлина като с дреха,
И простираш небето като завеса;
Който устрояваш високите Си обиталища над водите,
Правиш облаците Своя колесница
И вървиш с крилата на вятъра. . . .

Основното сведение за това е, разбира се, фактът, че Бог е наистина “облечен с Облака” в Скинията (ср. Изх. 40:34-38; Лев. 16:2). Това не може да бъде казано за никой сътворен ангел. Да си облечен с Облака е да си облечен с целия небесен събор; всъщност, сътворените ангели са тези, които образуват Облака. Исус Христос носи небесното множество (ср. Бит. 28:12; Йона 1:51).

Второ, Ангелът има дъгата върху главата Си. Вече видяхме дъгата в 4:3, около Божия престол; а Езекиил казва за Този, Когото вижда на престола, че имаше “изглед на огън, обиколен със сияние. Какъвто е изгледът на дъгата в облака в дъждовен ден, такъв беше изгледът на обикалящото сияние. Това беше изгледът на подобието на Господната слава” (Езек. 1:27-28).

Трето, лицето на Ангела е като слънцето. Това съвпада с описанието на Христос в 1:16, и в Матей 17:2, разказа за Христовото преобразяване (ср. Езек. 1:4, 7, 27; Деян. 26:13; 2 Кор. 4:6). Той е “Слънцето на правдата” (Мал. 4:2), “Зората отгоре” (Лука 1:78; ср. Пс. 84:11; 2 Петр. 1:16-19). Конкретно, образът на слънцето и на зората – както вече отбелязахме с думите ден и светлина – често е използван за да опише Божията слава, сияеща в съд (ср. Пс. 19:4-6; Езек. 43:2; Зах. 14:7; Мал. 4:1-3; Рим. 13:12); а за “пламтящия огън” на съда Павел говори като за Христовото “лице” и “слава” (2 Сол. 1:7-9).[1] Това е особенно подходящо тук, тъй като Христос е дошъл да обяви на св. Йоан унищожаването на Ерусалим.

Четвърто, Неговите крака са като огнени стълпове. Това се отнася към някои от най-сложните образи в цялата Библия. Очевидно, изразът трябва да ни напомни за “огнения стълб и облака” – Облака на Славата от Изход (Изх. 14:24). Както видяхме, Господ е Този, Който “носи” Облака (Вт. 31:15), и Облакът също е отъждествен с Господния Ангел (Изх. 32:34; 33:2; Чис. 20:16). Изглежда, че двете страни на Облака (димът и огънят) символично представляват Божиите крака. Така, Господ ходи пред хората в Облака (Изх. 13:21-22; 14:19, 24; 23:20, 23): Той дойде в Облака и застана пред тях (Изх. 33:9-10; Чис. 12:5; Аг. 2:5). В съгласие с този образ, Невястата описва краката на Младоженеца като “стълпове” (Пес. 5:15). Трябва също да отбележим, че двойната природа на стълба, представляващ краката на Господа, беше вградена в архитектурата на Храма (3 Царе 7:15-22; 2 Лет. 3:15-17); така “ковчегът на завета, намиращ се под възцарената Слава, е наречен съответно място на Божиите крака (Ис. 60:13).”[2] Значението на всичко това и неговата връзка с текста като цяло ще стане ясно по-долу. Но все пак видяхме достатъчно, за да отстраним всяко съмнение, че този обграден от дъга, облечен с Облак Ангел, слизащ от небето, е (или представлява) Господ Исус Христос.

2-3 После Ангелът, държащ малка книжка,[3] поставя Своя десен крак върху Морето, а Своя ляв крак върху Земята. Х. Б. Суит коментира: “Позата на Ангела показва неговия колосален ръст и неговата мисия в света: ‘море и земя’ е СЗ формула за пълнотата на земните неща (Изх. 20:4, 11; Пс. 69:34).”[4] Бихме могли да променим малко тази идея със забележката, че в Библията, и особено в Книгата Откровение, “Море и Земя” изглежда представляват езическите народи, противопоставени на Земята на Израел (2 Царе 22:4-5; Пс. 65:7-8; Ис. 5:30; 17:12-13; 57:20; Ер. 6:23; Лука 21:25; Откр. 13:1, 11). И така, тази картина съдържа космически, световен смисъл, но нейното значение, както ще видим по-нататък, е свързано с факта, че Христос стои върху Израел и народите (ср. ст. 5-7).

И той извика с висок глас, както когато лъв[5] реве; досега, разбира се, ние сме запознати със силния Глас, който идва от Облака; както казва Клайн, Гласът “е характерно силен, внушително силен. Той прилича на кресчендото на океана и на бурята, на гръмовния тътен на земетресението. Това е шумът на войната, надуването на военните рогове и грохота от битката. Той е гърмът от колесницата-буря на Господа-воин, идващ в осъждения, които разтърсват създанието и смущават царете на народите.”[6] В отговор-поклон на Неговия Глас, седемте гръма издават своите гласове. Самият този седмократен гръм е отъждествен с Гласа в Псалм 29, където са отбелязани някои от неговите видими проявления: Той разтрошава кедрите на парчета, разтърсва цели народи със земетресения, изпраща мощни светкавици, разцепва самите основи на земята, прави да раждат кошутите и събаря дърветата, оголвайки цели гори. Това разширява нашето разбиране за естеството на Гласа, който излиза от Облака: Той се състои от небесно ответно пеене, в което ангелският хор отговаря на изявленията на Върховния Господар.

4 Разбира се, всеки иска да знае: Какво казват седемте гръма? Удивително количество научно мастило е било пропиляно върху решението на този проблем. Но поне в този живот ние никога не можем да знаем отговора. Св. Йоан щеше да пише какво са казали седемте гръма, когато чу Глас от небето, казващ: Запечатай нещата, които седемте гръма изговориха, и не ги пиши. Посланието е било предназначено само за ушите на св. Йоан. То не е било за Църквата като цяло. Но важното тук е, че Бог е поискал св. Йоан да запише факта, че не трябва да разкрива какво са казали седемте гръма. Бог е искал Църквата да знае, че има някои неща (всъщност много неща), които Бог няма намерение да ни казва предварително.

Това ни служи добре като упрек към склонността на повечето проповеди и коментари по тази книга – да изследват любопитно онези неща, които Бог все още не е счел за подходящо да открие. “Скритото принадлежи на Господа нашия Бог, а откритото принадлежи на нас и на децата ни до века, за да изпълняваме всичките думи на този закон” (Вт. 29:29). С други думи, “На човека е даден законът, който той трябва да спазва. Казано му е какви са последствията от покорството и непокорството. Повече от това, човек няма нужда да знае.”[7] Р. Дж. Ръшдуни пише: “По-често човек е движен от любопитство, отколкото от покорство. . . . За всеки въпрос, който пасторът получава относно подробностите на Божия закон, той обикновено получава няколко, които изразяват повече от необходимото любопитство относно Бога, бъдещия живот и други неща, които са част от ‘скритото, което принадлежи на Бога.’ . . . Като противовес на любопитството и на ровенето в ‘скритото,’ на нас ясно ни е заповядано да се подчиняваме на Божия закон и да признаем, че законът ни дава това познание за бъдещето, което е законно.”[8]

В последната глава на книгата на св. Йоан се казва: “Не запечатвай думите на пророчеството в тази книга, защото времето е близо” (22:10); посланието на книгата Откровение като цяло е съвременно по естество, отнасящо се за събития, които са щели да се случат всеки момент. Обратно на това, обаче, посланието на Седемте Гръма сочи към далечното бъдеще: На Данаил се казва, “затвори думите и запечатай книгата до края на времето” (Дан. 12:4), по причина на това, че времето на нейното изпълнение не е близо. Съответно, когато на св. Йоан е казано да запечата думите, изговорени от Гръмовете, това е още едно свидетелство, че целта на Откровение не е “футуристична”; пророчеството се отнася за времето на установяването на Новия Завет, и насочва отвъд себе си към “края на времето,” който е бил все още твърде далеч от св. Йоан и неговите читатели. Така научаваме две неща: Първо, книгата Откровение е пророчество за тогавашното време, занимаващо се почти изцяло с изкупително-есхатологичните събития от първи век; второ, събитията от първи век не изчерпват напълно есхатологията. Обратно на теориите на онези тълкуватели, които се определят като “последователни претеристи,” Падането на Ерусалим не представлява Второто Пришествие на Христос, края на света и последното възкресение. Предстоят още неща.[9]

5-7 Сега св. Йоан ни показва целта на Христос да открие Себе Си по този начин: Ангелът издига Своята дясна ръка към небето (нормалната поза за свидетел в съдебна зала: Бит. 14:22; Изх. 6:8; Вт. 32:40; Езек. 20:5-6; Дан. 12:7) и се заклева. Някои коментатори приемат този факт като основание да твърдят, че този Ангел не е Христос, очевидно считайки заклеването като нещо под Неговото достойнство и извън Неговия характер. В отговор на това се чудим на последователността на възгледите на тези коментатори относно ученията за Триединството и божествеността на Христос. Защото със сигурност Господ Бог се заклева в цялото Писание (ср. Бит. 22:16; Ис. 45:23; Ер. 49:13; Амос 6:8), и всъщност нашето спасение се основава върху Христовата верност към Неговата заветна клетва, основата на увереността и надеждата на християнина (Евр. 6:13-20).

Трябва внимателно да отбележим, че Христос е представен тук в положението на свидетел, както св. Йоан вече ни уведомява два пъти (1:5; 3:14). Това е моментът, в който се събират различните подробности на видението. Отбелязахме част от значимостта на Неговите крака, появяващи се като стълпове от огън (ст. 1), и това трябва да се развие още. Защото на първо място стълповете се използват в библейския символизъм и ритуал като свидетели (ср. Бит. 31:45, 52; Вт. 27:1-8; Ис.Нав. 8:30-35; 22:26-28, 34; 24:26-27). Подобно, двете каменни плочи, съдържащи Десетте Заповеди, служеха като свидетели (Вт. 31:26), юридически документи за свидетелство на заветните постановления. Така законът е наречен Свидетелството (Изх. 16:34; 25:16, 21-22; 32:15; 34:29; Лев. 16:13; 24:3; Чис. 1:50, 53; 4:5; Ис.Нав. 4:16; 4 Царе 11:12).[10] Когато Бог стоеше в двойния стълп на облака/огъня пред Израел при “шатъра на свидетелството” (Чис. 9:15; 10:11), той определяше Себе Си като Свидетеля на Завета (ср. 1 Царе 12:5; Ер. 29:23; 42:5; Мих. 1:2; Мал. 2:14).

Ангелът-Свидетел се заклева, че няма да има вече отлагане,[11] но в дните на седмия ангел, когато той ще затръби, тогава ще се изпълни Божията тайна. Думата Тайна не означава нещо “тайнствено” в нашия съвременен смисъл, а по-скоро “нещо, скрито преди, а сега открито.”[12] Това е откровение: знание, което Бог преди е възпирал, но сега “чрез Духа се откри на Неговите свети апостоли и пророци” (Еф. 3:5), тайна, “която е била скрита за векове и поколения, а сега се откри на Неговите светии” (Кол. 1:26). Тази “Тайна” е главна част от посланията към Ефесяните и Колосяните: единството на вярващи юдеи и езичници в една Църква, без разделение; “че езичниците са сънаследници, като съставляват едно тяло; и са съпричастници на Неговото обещание в Христа Исуса чрез благовестието” (Еф. 3:6). Езичниците, които бяха странници и чужденци спрямо общността на Израел и спрямо заветните обещания, сега чрез делото на Христос са истински синове на Авраам, наследници на Завета, на равноправно и еднакво положение с вярващите юдеи (Еф. 2:11-22; Гал. 3). Те образуват един “нов човек,” Църквата, Тялото на Христос, в един Нов Завет. И това заветно Царство, изпълнението на старозаветните пророчества, ще има пълно господство: Всички народи ще се стекат към хълма Господен, когато световните царства станат Царство на Христос (11:15). Божията Тайна, универсализирането на Божието царство, ще бъде изпълнена – както е благовестил[13] на Неговите слуги, пророците. Тайната е просто откровението на посланието на Благовестието.

Ето защо Ангелът стои като свидетел върху Морето и върху Земята (ср. ст. 2), факт, който за подчертаване е повторен в стих 5. Ангелът полага клетва, докато краката Му като стълпове са стъпили върху Израел и върху народите, обявявайки Новия Завет, който ще съедини двете в нов народ в Христос. Нещо повече, Той се заклева в името на Създателя: в живеещия до вечни векове, Който е създал небето и каквото има в него, земята и каквото има по нея, и морето и каквото има в него (ср. Изх. 20:11; Пс. 146:6; Неем. 9:6). Ангелът се заклева по този начин, защото Той стои като божествен Свидетел на Новото Създание. Подробностите в текста ни напомнят за две други събития на “Ново Създание”: завета с Ной (дъгата) и завета на Синай (огнения стълп). И двете напомнят как “в началото Духът обгръщаше създанието като божествен свидетел на Завета на Сътворението, като белег, че създанието съществува под егидата на неговата заветна власт. Това е основата за по-късната употреба на дъгата като символ на Божия завет със земята.”[14] “При ратификацията на стария завет на Синай, тази форма на теофанията като облак-стълп представяше Бога стоящ като свидетел за Своя завет с Израел. Още веднъж при ратификацията на новия завет при Петдесятница, Бог Дух, явяващ се в явления, които трябва да се виждат като новозаветната версия на Славата-огън, беше този, който даде потвърдителното божествено свидетелство.”[15]

Така, видяхме няколко библейски идеи, съединяващи се заедно на това място, за да формират постоянен модел: завет, клетва, сътворение, свидетелство и свидетел. Духът, явяващ се като първоначалния облачен стълп от огън, присъствуваше в първоначалното сътворение, и след това при по-късните събития на пре-сътворение в историята на изкуплението: Потопът, Изход, издигането на Скинията и на Храма, и Деня на Петдесятница. Идването на Духа на Петдесятница беше пророчески описано от Йоил с думите за Облака на Славата: “И ще покажа чудеса на небето и на земята, кръв, огън и стълпове от дим” (Йоил 2:30); а апостол Петър, цитирайки думите на Йоил, обявява, че събитието на Петдесятница беше изпълнението на това древно пророчество (Деян. 2:16-21).[16]

Така различните събития на сътворение се тълкуват и пре-тълкуват едно друго. Това, че заветите са направени според сътворението, ги показва като повторни сътворения във времето, които сочат към окончателното Ново Създание в Христос (2 Кор. 5:17; Еф. 4:24). А това, че сведенията за сътворението използват заветен език и обстановка (свидетел-стълп, клетва и свидетелство), показва, че сътворението е завет (т.е. ако заветите са повторни сътворения, тогава Сътворението е заветно).[17]

Друг общ мотив на сътворението и на завета е съботната форма, по която са построени и двете.[18] Както отбелязахме преди, цялата книга Откровение е построена в седмици, откривайки своето естество като запис на процес на сключване на завет; и тук виждаме “Божията тайна” обявена като изпълнена с прозвучаването на Седмата Тръба. Съботата “е ден на божествено действие, изразяващо божествен съд с изпълването на нощта от светлината на теофанната слава, тя е ден на създаването на небето и земята и на завършванета на храм на Бога, направен по подобие на Славата, тя е ден на откровението на върховната слава на заветния Господ. Взети заедно, седемте дни са пълнотата на времето на сътворението, седмократната пълнота на Господния ден. В изкупителното пре-сътворение, денят на Господа, в който старото преминава и всичко се създава наново, отново е пълнота на време, в която, както Павел заявява, цялата Божия тайна най-после намира есхатологично изпълнение” (виж Гал. 4:4; Еф. 1:9-10; ср. Мат. 13:11-17; Марк 1:15; Кол. 1:15-20; Откр. 10:7).[19]

Така Откровение 10 служи за да ни въведе в първата голяма кулминация на пророчеството: обявяването на разрушаването на Ерусалим. И чрез своята употреба от многопластови библейски образи то обявява падането на Ерусалим за неизбежна част от голямото и окончателно събитие на сключване на Завета. Затръбяването на седмия ангел ще бъде неопровержимо знамение, че обещаното Ново Създание, Новият Завет, е завършен факт. Великата Божия Тайна – завършването и изпълването на Неговия нов и окончателен Храм – ще бъде открита на света (11:15-19).

Горчивосладката книга (10:8-11)

8	И гласът, който чух от небето, проговори пак на мен, като рече: Иди, вземи разгънатата книга, що е в ръката на ангела, който стои на морето и на земята.
9	Отидох, прочее, при ангела, та му рекох да ми даде книжката. И каза ми: Вземи и я изяж; и в корема ти ще бъде горчива, но в устата ти ще бъде сладка като мед.
10	И тъй, взех книжката от ръката на ангела, та я изядох, и в устата ми беше сладка като мед: но като я изядох, коремът ми се вгорчи.
11	Тогава ми се каза: Трябва пак да пророкуваш за много люде и народи, езици и царе.

8-10 Заповедите да вземе и да изяде книгата, държана от Ангела, се основават на подобна случка от живота на Езекиил, на когото беше заповядано да изяде свитъка, символизиращ пророческото изобличаване на “бунтовния дом” на Израел (2:8-10; 3:1-3). Тази връзка ни дава възможност да разберем коя е книгата, дадена на св. Йоан като негово упълномощаване, основано върху Новия Завет, да пророкува “скърби, страдания и горко” срещу отстъпилия Израел. Така, книгата е по същество самата книга Откровение. Както при Езекиил, Заветният Съдебен процес е сладък на вкус като мед за св. Йоан (ср. Езек. 3:3), но стомахът му се вгорчава (ср. Езек. 3:14). Това не би трябвало да бъде трудно за разбиране. Св. Йоан е призован да пророкува за победата на Църквата и на Божието царство. Неизбежна част от тържеството на праведните е унищожението на нечестивите. Моделът се утвърждава през цялото Писание в историята на спасението: Едни и същи присъди, които избавят нас, унищожават Божиите врагове. “Спасението и съдът са две страни на едно и също събитие.”[20] Старият Израел се отвърна от истинския Бог, за да се покланя на идоли и на демони; той стана блудница и гонител на светиите, и трябваше да бъде унищожен. И макар св. Йоан да се радва в победата на Църквата над нейните врагове, все още е покъртително преживяване да се види как светият преди град е изравнен до основи, Храмът съборен и напълно изгорен, а стотици хиляди от неговите близки и сънародници са измрели от глад и измъчвани, убивани или продавани в робство. Всички пророци изпитваха същото това емоционално разкъсване – което обикновено не означава бунт срещу тяхното призвание (Йона е забележително изключение), а по-скоро дълбоко вкоренено признаване на двойното естество на пророчеството, на факта, че един и същ “Господен Ден” ще донесе неизмеримо благословение и неизговоримо страдание (ср. Амос 5:18-20). Но трябва още да се отбележи, че дълбока пропаст разделя пророците от мнозина от техните тълкуватели в наши дни. Защото докато съвременните тълкуватели изразяват скърбящо отношение към страданията на “човечеството” като цяло, или като абстракция, пророците не страдаха от такива хуманитарни подбуди.[21] Пророците скърбяха за непокорните деца на Завета. Горчивината, която св. Йоан ще изпита, не е за съдбата на Римската империя. Той скърби за Израел, смятан за Заветен народ. Те ще бъдат оставени без наследство и ще бъдат екзекутирани, за да не бъдат никога повече възстановени като Заветен народ.[22] Разводът на стария Израел е необходим в Божия план на изкуплението, и св. Йоан го приветствува и го прогласява със силна радост. Но все пак има основателна скръб за изгубените деца от Израилевия дом.

11 В старозаветната основа на книгата Откровение Господният Ангел се определя като първоначалният Пророк (ср. Изх. 23:20-23; Вт. 18:15-19).[23] Като такъв, Той издига и упълномощава други пророци по Своя образ, възпроивеждайки Себе Си в тях (Изх. 3:2ff.; 33:14; 34:5ff.; 29-35; 4 Царе 1:3, 15; 1 Лет. 21:18). По тази причина пророците често са наричани ангели (пратеници), изразявайки своето пре-сътворение в образа на божествения Пророк-Ангел (2 Лет. 36:15-16; Аг. 1:13; Мал. 3:1).[24] Същият модел продължава и тук: Ангелът-Пророк, който прогласява Своето послание, докато стои с разкрачени крака върху обитаваната земя, упълномощава св. Йоан да пророкува отново за много хора и народи, езици и царе. Пророчеството на св. Йоан относно разрушаването на Ерусалим и за установяването на Новия Завет ще обхване народите на света. Христос сега обявява Благовестието, посланието за световното разпространение на Царството, на “Неговите слуги, пророците” (ст. 7), и сега неговият слуга Йоан трябва да разшири прогласяването на Благовестието на всички народи. Христос е изкупил хора от всеки народ (7:9). Самата могъща Римска империя е в крайна сметка инструмент на Божията воля (17:16-17), за да бъде накрая смазана и изхвърлена, когато вече не е полезна (19:17-21; ср. Дан. 2:44). “Световните царства са само материалът за скелето на Божия духовен храм, за да бъдат съборени, когато тяхното предназначение е изпълнено.”[25]

---

[1] Ср. Meredith G. Kline, Images of the Spirit (Grand Rapids: Baker Book House, 1980), pp. 108, 121.

[2] Ibid., p. 19; ср. 1 Лет. 28:2; Пс.99:5; 132:7. В по-големия, космически Храм, (“небесата и земята”), земята е наречена Божието подножие (Ис. 66:1), и така за земята се казва, че има стълпове (1 Царе 2:8; Йов 38:4-6; Пс. 75:3; 104:5; Ис. 51:13, 16; 54:11) и подложки, за да държат стълповете (Йов 38:6; същата дума се използва за подложки за стълпове в скинията, в Чис. 3:36-37; 4:31-32).

[3] Значението на малкия свитък ще бъде разгледано по-долу, във връзка със ст. 8-11.

[4] Henry Barclay Swete, Commentary on Revelation (Grand Rapids: Kregel Publications, 3rd ed., [1911] 1977), p. 127.

[5] Ето още едно отъждествяване на Ангела с Христос: Той е Лъвът, Който “победи, за да отвори Книгата” (Откр. 5:5).

[6] Kline, p. 101.

[7] Rousas John Rushdoony, Salvation and Godly Rule (Vallecito, CA: Ross House Books, 1983), p. 388.

[8] Ibid.

[9] Виж напр. Max R. King, The Spirit of Prophecy (n.p., 1971). Макар трудът на Кинг да е от голяма стойност за разсъждаващия изследовател, неговата окончателна теза – че няма бъдещо Пришествие на Христос или Краен съд – е еретична. Историческото, ортодоксално християнство навсякъде, единодушно, винаги поучава, че Христос “ще дойде отново, със слава, да съди живите и умрелите” (Никейска изповед). Това е неотменима част от християнската вяра. Ср. David Chilton, Paradise Restored: A Biblical Theology of Dominion (Ft. Worth, TX: Dominion Press, 1985), pp. 138-48.

[10] Meredith G. Kline, The Structure of Biblical Authority (Grand Rapids: William B. Eerdmans Publishing Co., 1975), pp. 113-30. Законът изискваше двама свидетели (Вт. 17:6; 19:15), и както отбелязахме във Въведението, двете плочи бяха дупликатни копия на завета.

[11] “Смисълът тук не е унищожаването на времето и заменянето му с безвремие, но ‘няма да има вече време’ от думите на ангела до извършването на божественото намерение.” James Barr, Biblical Words for Time (Naperville, IL: Alec R. Allenson Inc., rev.ed. 1969), p. 80.

[12] F. F. Bruce, Commentary on the Epistle to the Colossians (Grand Rapids: William B. Eerdmns Publishing Co., 1957), p. 218.

[13] “Благовести,” а не “заяви” или “проповядва” е буквалният превод на гръцкия текст.

[14] Kline, Images of the Spirit, pp. 19f.

[15] Meredith G. Kline, Kingdom Prologue, Volume I (частно издадени лекции, 1981), p. 28. Клайн също посочва (стр. 5f), че думите клетва и завет често се използват взаимозаменяемо (ср. Вт. 29:12; Езек. 16:8).

[16] Никоя друга конструкция не може законно да бъде наложена върху думите на апостола. Идването на Духа беше истинското изпълнение на Йоил 2:28-32. “Последните Дни” дойдоха. Виж Chilton, Paradise Restored, pp. 115-22.

[17] Виж Kline, Kingdom Prologue, Vol. I, pp. 33f.

[18] Ibid., p. 33.

[19] Kline, Images of the Spirit, pp. 114f.

[20] Виж R. J. Rushdoony, Salvation and Godly Rule, pp. 19ff., 140f.

[21] За проницателен анализ на филантропията, виж Herbert Schlossberg, Idols for Destruction: Christian Faith and Its Confrontation with American Society (Nashville: Thomas Nelson Publishers, 1983), pp. 39-87.

[22] Че Израел някой ден ще се покае и ще се върне при Христос, за мен е извън съмнение (Рим. 11; Chilton, Paradise Restored, pp. 125-31). Не това е въпросът тук. Все пак остава фактът, че за да бъдат възстановени в Завета, юдеите трябва да се присъединят към Църквата на Исус Христос заедно с всички други. Израел никога няма да има заветна идентичност отделно от Църквата. За повече задълбочени дискусии за мястото на Израел в пророчествата, виж (във възходящ ред на сложност) Iain Murray, The Puritan Hope: Revival and the Interpretation of Prophecy (Edinburgh: The Banner of Truth Trust, 1971); John Murray, The Epistle to the Romans, 2 vols. (Grand Rapids: William B. Eerdmans Publishing Co., [1959, 1965] 1968), Vol. 2, pp. 65-108; Willem A. VanGemeren, “Israel as the Hermeneutical Crux in the Interpretation of Prophecy” (I), Westminster Theological Journal 45 (1983), pp. 132-44; idem, “Israel as the Hermeneutical Crux in the Interpretation of Prophecy” (II), Westminster Theological Journal 46 (1984), pp. 254-297.

[23] Виж дискусията на Клайн по това в Images of the Spirit, pp. 75-81, 91-95.

[24] Ibid., pp. 57ff.

[25] Thomas V. Moore, A Commentary on Haggai and Malachi (London: The Banner of Truth Trust, [1856] 1968), p. 80.