Дни на въздаяние
Съдържание
Предисловие
Предговор
от автора

Предговор
от издателя


Въведение

Част Първа
Глава 1

Част Втора
Глава 2
Глава 3

Част Трета
Глава 4
Глава 5
Глава 6
Глава 7

Част Четвърта
Глава 8
Глава 9
Глава 10
Глава 11
Глава 12
Глава 13
Глава 14

Част Пета
Глава 15
Глава 16
Глава 17
Глава 18
Глава 19
Глава 20
Глава 21
Глава 22

Заключение

Приложение А
Приложение Б
Приложение В
Библиография

   

Дни на въздаяние
  Home     Дейвид Чилтън  

 

Приложение В

ОБЩАТА БЛАГОДАТ, ЕСХАТОЛОГИЯТА
И БИБЛЕЙСКИЯТ ЗАКОН *

Понятието обща благодат рядко бива обсъждано извън калвинистките кръгове, макар че всички християнски теологии в крайна сметка трябва да се сблъскат с проблемите, стоящи в основата на дебата относно общата благодат. Самият израз е бил често срещан по времето на колониалното американско пуританство. Няколко пъти се натъкнах на него, когато изследвах икономическите учения и експерименти на колониалните пуритани. Понятието може да се проследи назад поне до трудовете на Джон Калвин.[1]

Преди да се впуснем в гората на теологичния дебат, нека заявя какво вярвам относно значението на думата “благодат.” Библията използва идеята по няколко начина, но централното значение на благодат е това: дар, даден на Божиите създания на основата, първо, на благоволението на Бога към Неговия Син, Исус Христос, въплъщението на втората личност на Триединството, и второ, на основата на изкупителното дело на Христос на кръста. Благодатта не е абсолютно незаслужена, защото Христос е заслужил всеки дар, но по отношение на заслугите на създанието – дар, заслужен от някое създание просто поради неговото създадено естество – благодатта е незаслужена. Накратко, когато говорим за коя да е част от създанието, различна от въплътения Исус Христос, благодатта се дефинира като незаслужен дар. Естеството на благодатта е изразено в Яков 1:17: “Всяко дадено добро и всеки съвършен дар е отгоре, и слиза от Отца на светлините, в когото няма изменение или сянка на промяна.”

Специална благодат е израз, използван от теолозите за описване на дара на вечното спасение. Павел пише: “Защото по благодат сте спасени чрез вяра, и то не от сами вас; това е дар от Бога; не чрез дела, за да не се похвали никой” (Еф. 2:8-9). Той също пише: “Но Бог препоръчва Своята към нас любов в това, че, когато още бяхме грешници, Христос умря за нас” (Рим. 5:8). Бог избира онези, върху които ще покаже милост (Рим. 9:18). Той е избрал тези хора да бъдат получатели на Неговия дар на вечното спасение и ги е избрал пред създанието на света (Еф. 1:4-6).

Но има и друг вид благодат, и той не винаги се разбира правилно. Общата благодат е също толкова дар от Бога към Неговите създания, но тя е различна от специалната благодат в няколко много важни характеристики. Близо един век в калвинистките кръгове се води дебат относно естеството и реалността на общата благодат. Надявам се, че тази статия ще допринесе с някои приемливи отговори за Божиите хора, макар да имам малка надежда да убедя онези, които от 60 години участвуват в този дебат.

Поради объркването около понятието “обща благодат,” нека ви предложа описанието на Джеймс Джордан за него. Общата благодат е еквивалентът на трохите, падащи от масата на господаря, които кучетата ядат. Това е начинът, по който ханаанката представи своята молба за изцеление пред Исус и Исус я изцели поради нейното разбиране и нейната вяра (Мат. 15:27-28).[2]

История на дебата

През 1924 Християнската Реформистка Църква обсъжда този въпрос и решението на Синода довежда до сериозно и очевидно постоянно разделение в деноминацията. Дебатът е бил от значителен интерес за холандските калвинисти от двете страни на Атлантика, макар традиционните американски калвинисти едва ли са знаели нещо за проблема, а арминианските църкви са били (и още са) напълно невежи относно него. Херман Хоексема, който може би е най-брилянтният теолог в Америка през този век, напуска Християнската Реформистка Църква, за да основе Протестантската Реформистка Църква. Той и неговите последователи са били убедени, че, обратно на решението на ХРЦ, няма такова нещо като обща благодат.

Учението за общата благодат, както е формулирано в оспорваните “три точки” на Християнската Реформистка Църква през 1924, твърди следното:

1. Съществува “благоприятно отношение на Бога човечеството въобще, а не само към избраните, . . .” Нещо повече, съществува също определено благоразположение или благодат от страна на Бога, които Той показва към Своите създания въобще.”
2. Бог осигурява “възпиране на греха в живота на индивида и в обществото...”
3. По отношение на “извършването на т.нар. обществена праведност . . . неновородените, макар и неспособни за какво е да е спасително добро . . . могат да вършат такова обществено добро.”[3]

Тези принципи могат да служат като начална точка за разглеждане на общата благодат. Сериозният християнин в крайна сметка ще бъде изправен пред проблема да обясни доброто, след като се е срещнал с библейското учение за злото. Яков 1:17 ни казва, че всички добри дарове са от Бога. Същата идея е изразена във Второзаконие, глава 8, която е цитирана като въведение към тази статия. Ясно е, че неновородените са ползватели на Божиите дарове. Никой от участниците в дебата не отрича съществуването на даровете. Това, което се отрича от Протестантските Реформистки критици, е, че тези дарове означават Божието благоразположение, доколкото става въпрос за неновородените. Те категорично отричат първата от първоначалните три точки.

Нека засега да се въздържим от използване на думата благодат. Вместо това нека се ограничим до думата дар. Съществуването на дарове от Бога повдига цяла серия от въпроси:

Дали дар от Бога означава благоразположение от страна на Бога?
Дали неновороденият човек притежава сила да върши добро?
Дали наличието на добро поведение от страна на невярващия отрича учението за пълната извратеност?
Историята разкрива ли ни прогресивно отделяне на спасените от изгубените?
Това разделение задължително ли води до победата на неновородените?
Има ли обща интелектуална основа между християните и нехристияните?
Могат ли християните и нехристияните успешно да си сътрудничат в определени области?
Божиите дарове увеличават ли се или се намаляват с течение на времето?
Ще бъде ли изпълнен общественият мандат (заветът за господството) от Битие 1:28)?

Божието благоразположение

Това е ключовият момент в спора между тези, които потвърждават, и тези, които отричат съществуването на общата благодат. Бих желал да спестя време, ако не и затруднения, затова нека още от самото начало да кажа, че формулировката на първата точка от Християнската Реформистка Църква от 1924 е погрешна. Библията не показва, че Бог по някакъв начин е благоразположен към неновородените. Точно обратното се твърди: “Който вярва в Сина, има вечен живот; а който не слуша Сина, няма да види живот, но Божият гняв остава върху него” (Йоана 3:36). Молитвата на Христос, описана в Йоана 17 разкрива Неговото благоразположение към изкупените и само към тях. Има фундаментално етично разделение между спасените и изгубените. Бог намрази Исав и възлюби Яков, преди кой да е от двамата да беше роден (Рим. 9:10-13).

Какво да правим с текстовете в Библията, които са използвани, за да подкрепят идеята за ограничено благоразположение към създанията въобще? Без изключение, те говорят за даровете на Бога към неновородените. Те не включват Божието благоразположение. Например, следното твърдение: “Господ е добър към всички; и добрите Му милости са към всичките Му творения” (Пс. 145:9). Предишният стих ни казва, че Бог е съчувствителен, бавен да се гневи, благодатен. Римляни 2:4 ни казва, че Той е дълготърпелив. Лука 6:35-36 казва:

Но вие обичайте неприятелите си, правете добро, и заемайте, без да очаквате да приемате назад; и наградата ви ще бъде голяма, и ще бъдете деца на Всевишния; защото Той е добър към неблагодарните и злите. Бъдете милосърдни, както и вашият Баща е милосърден.

1 Тимотей 4:10 използва ясен език: “Понеже за това се трудим и подвизаваме, защото се надяваме на живия Бог, който е Спасител на всички хора, а най-вече на вярващите.” Гръцката дума, преведена тук като “Спасител,” е soter: който спасява, изцелява, закриля или възстановява. Бог спасява (изцелява) всеки, особено вярващите. Безспорно, спасението, за което се говори, е универсално – не в смисъла на специална благодат, следователно в смисъл на обща благодат. Това вероятно е най-трудния стих в Библията за онези, които отричат универсалното спасение от ада и които също отричат общата благодат.[4]

Най-често използваният текст, използван от онези, които защитават идеята за Божието благоразположение към неновородените, е Матея 5:44-45:

Но Аз ви казвам, обичайте неприятелите си, и молете се за тия, които ви гонят; за да бъдете деца на вашия Баща, който е на небесата; защото Той прави слънцето Си да изгрява на злите и на добрите, и дава дъжд на праведните и на неправедните.

Разбираемо е как такива стихове, в отсъствието на други стихове, които по-пълно обясняват естеството и намерението на Божиите дарове, могат да подведат хората да приравняват Божието благоразположение и Божиите дарове. Със сигурност е вярно, че Бог закриля, лекува, награждава и се грижи за неновородените. Но никой от тези стихове не показва отношение на благоразположение към неновородените ползватели на Неговите дарове. Само при използването на думата “благоразположение” (favor) в нейната жаргонна форма “направи ми услуга” (“do me a favor”) можем да твърдим, че Божият дар е същото като Божието благоразположение. В жаргонната употреба на английски “благоразположение” (favor) просто означава дар – незаслужен подарък от дарител. Но ако благоразположение се разбира като добро отношение към неновородените или емоционално посвещение от страна на Бога към неновородените заради самите тях, тогава трябва да кажем, че Бог не показва благоразположение към неправедните.

Жар

Един стих в Библията, повече от всички други, ни осведомява за истинското отношение на Бога към онези, които се бунтуват срещу Него, въпреки Неговите дарове. Този стих съпътствува често цитираните Лука 6:35-36 и Матея 5:44-45. Той е Притчи 25:21-22, който Павел цитира в Римляни 12:20:

Ако е гладен неприятелят ти, дай му хляб да яде; ако е жаден, напой го с вода; защото ще натрупаш жар на главата му, и Господ ще те възнагради.

Защо трябва да бъдем добри към нашите врагове? Първо, защото Бог ни учи да бъдем добри. Той е добър към тях и ние трябва да му подражаваме. Второ, като показваме милост, ние насипваме жар върху техните бунтовни глави. От този, комуто много е дадено, много и ще се изисква (Лука 12:47-48). Нашият враг ще получи по-голямо наказание във вечността, тъй като сме били милостиви към него. Трето, Бог ни е обещал награда, което винаги е добра причина да бъдем покорни на Неговите заповеди. Езикът не може да бъде по-ясен. Всяко разглеждане на общата благодат, което пропуска Притчи 25:21-22, не е сериозно разглеждане на темата.

Библията е много ясна. Проблемът на голямото мнозинство от тълкувателите е, че те все още са повлияни от стандартите на самопровъзгласения автономен хуманизъм. Библейски, любовта е изпълнението на закона (Рим. 13:8). Заповядано ни е да обичаме ближния си. Отнасяйте се с уважение към него. Не го подтискайте, нито го мамете. Не пожелавайте неговите вещи или съпругата му. Не го крадете. Като се отнасяте към него законно, вие сте изпълнили заповедта да го обичате. Като правите това, вие го оставяте без извинение в деня на съда. Божиите хора трябва да станат средства за предаване на Божиите дарове към неновородените.

Това не означава, че всеки дар, който даваме на изгубените, трябва да бъде даван в опит да насипем жар върху главите им. Ние не знаем Божия план за вековете, освен в общи линии. Не знаем кого Бог възнамерява да изкупи. Затова даваме свободно, надявайки се, че някои могат да бъдат изкупени, а другите проклети. Ние играем нашата роля в спасението на едните и проклятието на другите. Например, на новородените брачни партньори изрично е заповядано да се отнасят законно и вярно към своите неновородени партньори. “Защото откъде знаеш, жено, дали не ще спасиш мъжа си? Или откъде знаеш, мъжо, дали не ще спасиш жена си?” (1 Кор. 7:16). Ние се отнасяме законно към своите приятели и врагове, защото те са направени по Божия образ. Но трябва да разбираме, че нашето праведно отношение прави положението далеч по-лошо за онези, към които сме се отнесли праведно, отколкото ако не сме се покорили на Бога и сме били лошо свидетелство за тях, отнасяйки се незаконно към тях.

Бог дава на бунтовниците достатъчно въже, за да се обесят на него във вечността. Това е основно следствие от учението за общата благодат. Божият закон осъжда някои хора, но в същото време служи като средство за покаяние и спасение на други (Рим. 5:19-20). Един и същи закон произвежда различни резултати в различните хора. Това, което разделя хората, е изборът на спасителната Божия благодат. Божият закон служи като средство за крайно унищожение срещу изгубените, но той също служи като средство за активно възстановяване за християнина. Законът разрушава царството на Сатана, докато служи като основа за Божието царство на земята.

Христос наистина е Спасител на всички хора преди деня на съда (1 Тим. 4:10). Христос поддържа цялата вселена (Кол. 1:17). Без Него никое живо същество не би оцеляло. Той дава на Своето създание такива дарове като време, живот, ред, власт и познание. Той дава от всички тези дарове и на Сатана и неговото бунтовно множество. На въпроса “Дали Бог показва Своята благодат и милост към цялото създание?” отговорът е определено да. На следващия въпрос, “Това означава ли, че Бог по някакъв начин показва добро отношение към Сатана?” отговорът е определено не. Бог не е благоразположен към Сатана и неговите демони, както не е благоразположен и към човешките последователи на Сатана. Но това не означава, че Той не ги обсипва с дарове – дарове, които те по никакъв начин не заслужават.

Пълната извратеност и Божията възпираща ръка

Законът е средство за благодат: обща благодат за тези, които загиват, специална благодат за тези, които са избрани. Законът също е форма на проклятие: специално проклятие за тези, които загиват, общо проклятие за тези, които са избрани. Ние всички, като създания, сме под закона, и поради проклятието върху Адам и създанието, ние понасяме времевия товар на престъплението на Адам. Целият свят се мъчи под това проклятие (Рим. 8:18-23). Въпреки това, “Всичко съдействува за добро на тези, които обичат Бога, които са призвани според Неговото намерение” (Рим. 8:28). Като хора, ние всички сме под закона и под възпирането на закона, и физическия, и моралния закон, и можем да използваме това познание за закона или за да си доведем видими благословения, или да се разбунтуваме и да си доведем унищожение. Но ние също знаем, че всичко съдействува за зло на онези, които мразят Бога, които са отхвърлени според Неговото намерение (Рим. 9:17-22). Обща благодат – общо проклятие, специална благодат – специално проклятие: трябва да потвърдим и четирите.

Престъпването на закона довежда специално проклятие върху неновородените. Това е проклятие, което продължава вечно. Но същото това престъпване довежда само общо проклятие върху избраните. Християнинът се разболява, понася загуби, бива отнесен от буря, тъгува, но не понася втората смърт (Откр. 2:11; 20:6, 14). За вярващия общите проклятия на живота са Божието смъмряне, знаци на Божието благоразположение (Евр. 12:6). Разликата между общото проклятие и специалното проклятие не е в силата на болката или в размера на загубата; разликата е в Божието отношение към онези, които се трудят под физическия или психологическия товар. Има благоприятно отношение към избраните, но не и към неновородените. Общото проклятие върху неновородения всъщност е част от специалното проклятие, под което той ще се мъчи вечно. Общото проклятие върху избрания човек е част от специалната благодат, на основата на която той в края на краищата преуспява. Общото проклятие е общо, въпреки различните му последствия върху вечното състояние на хората. Божият закон е сигурен. Бог не гледа на лице (Рим. 2:11), с едно изключение: личността на Исус Христос. (Христос беше съвършен, но беше наказан.)

Но ако последствията от закона са общи в проклятията си, тогава последствията от закона са общи и в благодатта. Ето защо се нуждаем от учението за общата благодат. Това учение дава смисъл на учението за общото проклятие, и обратно. Божият закон възпира хората в техните зли пътища, били те новородени или неновородени. Божият закон възпира “стария човек” или старата грешна природа в християните. Възпирането на закона е истинско благословение за всички хора. Всъщност, то дори е временно благословение за Сатана и неговите демони. Всички, които мразят Бога, обичат смъртта (Пр. 8:36). Тази омраза към Бога е възпирана в историята. На злите хора са дадени власт, живот и време, които те не заслужават. Така е и със Сатана. Те не могат напълно да изработват следствията от своята бунтовна, самоубийствена вяра, защото Божието възпиране няма да го позволи.

Общата благодат, която възпира напълно извратения характер на Сатана и всички негови последователи е всъщност част от Божието специално проклятие върху тях. Всеки дар се връща върху тях, за да ги осъди в деня на съда, насипвайки жар върху главите им. От друга страна, Божията обща благодат в закона трябва също да се счита за част от програмата за специална благодат към Неговите избрани. Божиите специални дарове към Неговите избрани, към всеки един човек, са източник на различни награди в деня на съда (1 Кор. 3:11-15). Общата благодат служи за осъждение на бунтовниците пропорционално на ползите, които са придобили на земята, и служи като действуваща основа за специалната благодат, дадена на избраните. Някои хора използват тази обща благодат за своето крайно унищожение, докато другите я използват за своята вечна полза. Въпреки това тя е обща, въпреки различните последствия върху вечното състояние на хората.

Доброто, което хората правят

Библията учи, че в падналия човек няма нищо, което да е добро по своята същност; неговото сърце е нечестиво и лъжливо (Ерем. 17:9). Цялата ни самопровъзгласена праведност е като мръсни дрипи в Божия поглед (Ис. 64:6). Въпреки това, ние също знаем, че историята има смисъл, че има вечни стандарти, които ни дават възможност да направим разлика между живота на Йосиф Сталин и този на Алберт Швайцер. За различните неновородени хора има различни наказания (Лука 12:45-48). Това не означава, че Бог по някакъв начин е по-благоразположен към една изгубена душа, отколкото към друга. То само означава, че във вечния план на Бога трябва да има вечно потвърждение на валидността и вечния характер на Неговия закон. По-лошо е да бъдеш убиец, отколкото лъжец или крадец. Не всеки грях е смъртен грях (1 Йоана 5:16-17). Историята не е някаква аморфна, еднообразна маса. Тя не е илюзия. Тя има последствия във вечността. Следователно, Божият закон стои като напомняне за неновородените хора, че е по-добре да се съобразяват отчасти, отколкото въобще да не се съобразяват, макар че крайният резултат от бунта е разрушение. Има степени на наказанието (Лука 12:47-48).

Но от къде идва доброто, което злите хора правят? То не може да идва от друго място, освен от Бога (Яков 1:17). Той е източникът на всяко добро. Той възпира хората по различни начини и последствията от това възпиране, за всеки един човек, за всеки един демон, могат да се видят в цялата вечност. Не благоразположение към неновородените, а съвършена законова справедливост и пълно уважение към Божия закон от страна на самия Бог са източниците на добри дела, които изгубените хора могат да вършат във времето и на земята. Те са, ако използваме израза, “различни дрехи за различни хора,” не защото Бог гледа на лице, а защото делата на хората са различни.

Познанието на закона

Действието на закона е написано на сърцето на всеки човек. Няма избавление от това. Никой човек не може да се оправдае с незнание (Рим. 2:11-14). Но историята на всеки човек има смисъл и някои хора са получили по-добро познание от други (Лука 12:47-48). Има общо познание за закона, но има също и специално познание за закона – исторически уникално в живота на всеки човек. Всеки човек ще бъде съден според делата, които е вършил, според всяка дума, която е произнесъл (Рим. 2:6; Мат. 12:36). Бог свидетелствува за Своята вярност към Своето слово като разделя всяка частица добро от всяка частица зло в живота на всеки човек, спасен или изгубен.

Може би един библейски пример може да изясни тези проблеми. Бог даде на хората, които живееха в земята на Ханаан едно допълнително поколение власт върху земята. Робският манталитет на евреите, с изключение на Исус Навиев и Халев, не им позволи да отидат и да завладеят земята. Нещо повече, Бог конкретно им разкри, че ще изгонва народите по малко, град след град, година след година, така че дивите животни да не могат да завземат земята, оставяйки я пуста (Изх. 23:27-30). Дали това разкрива Божието благоразположение към ханаанците? Едва ли. Той заповяда на евреите да ги унищожат от корен. Те трябваше да бъдат изгонени от своята земя завинаги (Изх. 23:32-33). Въпреки това, те все пак получиха временно благословение: още едно поколение на мир. Това задържа дивите животни на мястото им. То позволи на евреите да узреят под Божия закон. То също позволи на евреите да насипят жар върху главите на враговете си, защото, както Бог каза на Авраам, евреите нямаше да завземат земята в неговите дни, защото “беззаконието на аморейците не е още стигнало върха си” (Бит. 15:16). По време на това последно поколение беззаконието на аморейците се напълни до ръба. Тогава дойде унищожението.

Ханаанците бяха получили повече, отколкото заслужават. Те останаха в земята на своите бащи за още едно поколение. Бяха ли те облагодетелствувани? В дните на скитането на евреите ханаанците бяха облагодетелствувани. След това дойде последното плащане, от обществена гледна точка, и то беше иззето от Бога чрез Неговите хора, както египтяните бяха пострадали преди това. Те се грижеха за земята докато евреите бяха подготвени да я вземат. Както Библията твърди, “богатството на грешния се запазва за праведния” (Пр. 13:22). Но това по никакъв начин не отрича стойността на богатството на грешния през времето, в което той го притежава. Дар от Бога е че той въобще притежава нещо. Бог възпира грешниците да не разпилеят своето богатство в изстъпление на самоубийствено унищожение. Той им позволява да служат като съхранители до деня, в който то бива предадено на новородените.

Евейците от Гаваон избягнаха унищожението. Те бяха достатъчно мъдри да разберат, че Божиите хора не могат да бъдат победени. Те измамиха Исус Навиев да сключи договор с тях. Резултатът беше тяхното вечно робство като домашни работници, но те получиха живот и право да се стремят към щастие, макар че изгубиха свободата си. Те получиха позволение да живеят под ограниченията на Божия закон, една далеч по-добра обществена наредба от тази, под която бяха живели преди идването на евреите. Те станаха получатели на обществените благословения, дадени на евреите, а може би някои от тях са станали верни на Бога. В този случай това, което е било проклятие за всички тях – слугуването – е станало средство за специална благодат. Тяхната измама успя (Ис.Нав. 9). Само евейците избягнаха унищожението (Ис.Нав. 11:20).

В деня, в който Адам и Ева ядоха от дървото за познанието, те умряха духовно. Бог им беше казал, че в същия ден ще умрат. Но те не умряха физически. Може и да са били индивидуално новородени от Божия Дух. Но те бяха получатели на обещание (Бит. 3:15). Беше им позволено да имат деца. Бог заповяда разпъването преди началото на времето. В този смисъл Христос беше заклан от самото начало (Откр. 13:8). Бог им даде време на земята. Той увеличи даденото им време за живот; ако те не бяха съгрешили, щяха да могат да имат вечен живот. Бог благослови щедро тях и техния син убиец Каин с отлагане на екзекуцията. Бог зачете Христовото дело на кръста. Христос стана спасител за Каин – не личен спасител или новораждащ спасител, но спасител на неговия живот. Бог подари закрила на Каин (Бит. 4:15), една от задачите на спасителя.

Смисъл в историята

Отново виждаме, че историята има смисъл. Бог има цел. Той дава дарове на бунтовниците, но не защото е благоразположен към тях. Той уважава Своя Син, а Неговият Син умря за целия свят (Йоана 3:16). Той умря, за да спаси света, тоест да му даде време, живот и видими благословения. Той не умря, за да даде хипотетично обещание за новораждане на “съдовете на гнева” (Рим. 9:22), но умря, за да стане Спасител в същия смисъл, който е описан в първата част на 1 Тимотей 4:10 – не специален спасител, но поддържащ, възпиращ спасител. Бог се отнесе милостиво към Адам и семейството на Адам, защото беше благоразположен към Своите избрани хора, онези, които получават благословенията на спасението. Но това спасение е явно историческо по своята същност. Христос умря във времето и на земята за Своите хора. Те са новородени във времето и на земята. Затова Той запазва земята и дава на всички хора, включително и на бунтовниците, време.

По отношение на Божието възпиране върху пълната извратеност на хората, да разгледаме Неговото проклятие върху земята (Бит. 3:17-19). Човекът трябва да се труди с пот на челото, за да яде. Земята дава плодовете си, но само чрез труд. Все пак, общото проклятие включва и обща благодат. В един свят на оскъдност хората са принудени да си сътрудничат един с друг, ако искат да увеличат приходите си. Те може да са убийци в сърцата си, но трябва да възпират своите емоции и да си сътрудничат. Разделението на труда прави възможно специализирането на производството. Това, от своя страна, помага за увеличаване на благосъстоянието за всички онези, които се трудят. Хората биват възпирани чрез оскъдността, която изглежда като едностранно проклятие. Но не е така; тя е също толкова и благословение. Това е смисълът на общата благодат; общото проклятие и общата благодат вървят заедно.

Кръстът е най-добрият пример за единството на благодатта и проклятието. Христос беше напълно проклет на кръста. В същото време, това беше Божие действие на несравнима благодат. Справедливостта и милостта бяха свързани на кръста. Христос умря, по този начин преминавайки през общото за всички хора проклятие. Но чрез тази смърт Христос умилостиви Бога. Това е източникът на общата благодат на земята – живот, закон, ред, власт – както и източникът на специалната благодат. Общото проклятие на кръста – смъртта – доведе до специалната благодат за Божиите избрани, но то също е източникът на тази обща благодат, която прави историята възможна. Христос пострада от “първата смърт,” но не за да спаси Своите хора от първата смърт и не за да спаси неновородените от втората смърт на огненото езеро. Той пострада от първата смърт, за да изпълни наказанието за греха – първата смърт (което Адам не плати веднага, тъй като не умря физически в деня, когато съгреши) и втората смърт (Божиите избрани никога няма да загинат).

В даден момент в бъдещето Бог ще престане да възпира злото в хората (2 Сол. 2:6-12). Както Той предаде Израел на техните похоти (Пс. 81:12; 106:15), така ще предаде и неновородените, които сега са възпирани от част от злото, което иначи биха извършили. Това не означава задължително, че неновородените тогава ще смажат Божиите хора. Всъщност, то означава точно обратното. Когато Бог престана да възпира Израел, Израел беше разпръснат. (Наистина, за известно време нещата вървяха зле за Божиите пророци.) Но самото действие на освобождаването им от Неговото възпиране позволи на Бога да ги остави да напълнят чашата на своето нечестие. Крайният резултат на освобождаването на Израел от Бога беше тяхното изпадане в нечестие, бунт и безсилие (Деян. 7:42-43). Те бяха разпръснати от асирийците, вавилонците и накрая от римляните. Християнската църква стана наследник на Божието царство (Мат. 21:43). Римляните също бяха предадени на своите собствени страсти (Рим. 1:24, 26, 28). Макар че отне три века, те в крайна сметка бяха заместени от християните. Империята се срути. Християните събраха парчетата.

Когато Бог престане да възпира хората от злото, което те могат да извършат, това подпечатва тяхната обреченост. Отделени от възпирането, те нарушават действието на закона, написано в сърцата им. Отделени от Божия закон, хората губят Божието средство за обществено господство. Хората, които считат себе си под закон, могат да използват закона, за да постигнат своите цели. Антиномистите се втурват презглава към безсилие, защото, отричайки, че са под закона и възпирането на закона, те отхвърлят жизненоважното средство за външни завоевания и видими благословения. Те се разбунтуват и биват унищожени.

Жито и плевели

Притчата за плевелите е поучителна, когато се занимаваме с въпроса: Историята разкрива ли прогресивно отделяне на спасените от изгубените? Притчата започва с нивата, която е засята с жито, но през нощта врагът я засява с плевели (Мат. 13:24-30, 36-43). Притчата се отнася за Божието царство, не за институционалната църква. “Нивата е светът,” обясни Христос (Мат. 13:38). Доброто жито, Божиите деца, сега трябва да действува в свят, в който плевелите, неновородените, също действуват. Служителите (ангелите) веднага откриват разликата, но им е заповядано все още да не изскубват плевелите. Такова насилствено действие би унищожило житото. За да запази растящото жито, собственикът позволява на плевелите да растат. Това, което се запазва, е историческото развитие. Окончателното отделяне става едва при края на света. До тогава, заради житото, плевелите не биват изскубвани.

Дъждът пада и върху житото, и върху плевелите. Слънцето свети и над двете. Болестите удрят и двете, а също и скакалците. Обща благодат и общо проклятие: Божият закон довежда и двете в историята. Един важен факт от историческото развитие е изпълнението от страна на човека на завета за господството. Чрез общата благодат на Бога могат да се въвеждат нови прозводствени техники, след като грижата за нивата е поверена на хората. Закономерностите в природата все още играят някаква роля, но все повече торовете, напоителните системи, редовните грижи, научният мениджмънт и дори спътниковите изследвания са част от живота на нивата. Хората все повече упражняват господство над света. Тогава възниква въпросът: Ако управляват последователите на дявола, ще се грижат ли те добре за нуждите на праведните? С други думи, ще упражняват ли господство в полза на житото? От друга страна, християните биха ли се грижили за плевелите? Ако християните управляват, какво става с неправедните?

Това е проблемът на разделянето в историята. Хората не са пасивни. Заповядано им е да бъдат активни, да се стремят към господство над природата (Бит. 1:28; 9:1-7). Те трябва да управляват нивата. Когато и добрите, и лошите изработват своите определени от Бога предназначения, какво развитие трябва да очакваме? Кой преуспява повече, спасените или изгубените? Кой печели господството?

Окончателното разделяне идва в края на времето. Дотогава двете групи трябва да споделят един и същи свят. Ако житото и плевелите означават бавен растеж до зрялост, тогава тябва да заключим, че никакво радикално преломно събитие на разделяне няма да бележи времето на историческото развитие. Това е събитие на последния ден: крайния съд. Това е преломно събитие, което е отправната точка на историческата продължителност. Смъртта, възкресението и възнесението на Христос беше последната значителна серия от събития, за която правилно може да се каже, че е радикално преломна (може би денят на Петдесятница може да служи като последното разтърсващо земята, разтърсващо царствата събитие). Следващият голям есхатологичен прелом е денят на съда. Така че в нашата епоха трябва да очакваме растеж, какъвто е показан чрез земеделските притчи.[5]

Това, на което трябва да се наблегне, е елементът на продължително развитие. “Небесното царство прилича на синапово зърно, което човек взе та го пося в нивата си; което наистина е по-малко от всичките семена, но, когато порасте, е по-голямо от градинските растения, и става дърво, така че небесните птици идват и се подслоняват по клончетата му” (Мат. 13:31-32). Когато това царство влиза в своята зрялост, още няма физическо отделяне на спасените от изгубените. Пълното разделяне идва едва в края на времето. Може да има големи промени, дори ускоряване на смяната на сезоните или забавен растеж, но не трябва да очакваме радикално разделяне.

Макар че нямам достатъчно място да защитя това твърдение, това означава, че разделянето, за което говорят премилениалистите – Грабването – не е в съгласие с притчите за царството. Грабването идва в края на времето. “Житото” не може да бъде премахнато от нивата до този последен ден, когато бъдем взети, за да посрещнем Христос в облаците (1 Сол. 4:17). Наистина ще има грабване, но то идва в края на времето – когато жътварите (ангелите) пожънат житото и плевелите. Ще има грабване, но то е постмилениално грабване.

Защо постмилениално грабване, би попитал амилениалистът? Защо просто не кажем, че грабването идва в края на времето и да спрем дотук? Отговорът е важен: трябва да се занимаем с въпроса за растежа на житото и плевелите. Трябва да видим, че този времеви процес води до християнска победа на земята и във времето.

Познание и господство

Исая 32 е пренебрегвана част от Писанието в наши дни. Тя ни казва за забележителния ден, който идва. Това е ден на “епистемологична осъзнатост,” ако използваме израза на Корнилиъс Ван Тил. Това е ден, в който хората ще познават Божиите стандарти и ще ги прилагат правилно в историческата ситуация. Това не е ден след деня на съда, защото текстът говори за подлеци, както и за великодушни. Но това не може да бъде ден, въведен от радикално разделяне на спасените от изгубените (Грабването), защото това разделяне идва едва в края на времето. Този ден ще дойде преди Христос да се върне в съда, за да царува физически на земята. В първите осем стиха четем:

Ето, един цар ще царува с правда, и началници ще управляват с правосъдие; и всеки човек ще бъде като заслон от вятър и като прибежище от буря, като водни потоци на сухо място, като сянка от голяма канара в изтощена земя. Очите на виждащите не ще бъдат помрачени, и ушите на слушащите ще бъдат внимателни. Също и сърцето на безразсъдните ще разбере мъдрост, и езикът на гъгнивите ще говори бързо и ясно. Подлият не ще се нарича вече великодушен, нито сребролюбецът ще се казва щедър; защото подлият ще говори подло, и сърцето му ще работи беззаконие, така че да върши нечестие и говори заблуда против Господа, за да изтощи душата на гладния, и да направи питието на жадния да изчезне. А на сребролюбеца средствата са неправедни; той измисля лукави сплетни за да погуби бедния с лъжливи думи, даже когато бедният говори право. Но великодушният измисля великодушни неща, и за великодушни неща ще стои.

Да повторим, “Подлият не ще се нарича вече великодушен, нито сребролюбецът ще се казва щедър” (ст. 5). Подлият постоянствува в подлостта си; великодушните хора продължават да бъдат великодушни. Не казва, че всички подлеци ще се обърнат, но не казва и че великодушните ще бъдат унищожени. Двата вида хора съществуват заедно. Но езикът на това обещание показва, че Исая е знаел много добре, че в неговите дни (а и в наши дни), подлеците са наричани великодушни и обратно. Хората отказват да прилагат своето познание за Божиите стандарти в света, в който живеят. Но няма винаги да бъде така.

В този момент сме изправени пред два жизненоважни въпроса. Отговорът разделя много християнски коментатори. Първо, трябва ли да очакваме това познание да дойде изведнъж? Второ, когато този пророкуван свят на епистемологична осъзнатост в крайна сметка започне да се появява, коя група ще бъде земен победител, подлеците или великодушните?

Амилениалистът трябва да отговори, че това паралелно развитие на познанието е постепенно. Постимелиалистът е съгласен с това. Премилениалистът трябва да не се съгласи. Премилениалната позиция е, че денят на самосъзнатостта идва едва след Грабването и последващото установяване на земното царство, като Христос управлява лично на земята. Амилениалната позиция не вижда епоха на праведност преди пълнотата на царството, преди последния съд. Следователно, трябва да заключим, че растежът в самоосъзнатост наистина разделя обществено спасените от изгубените, но тъй като няма да има идеща епоха на обществена победа на праведните, амилениалистът трябва да каже, че това етично и епистемологическо разделяне води до поражение на християните на бойните полета на обществото. Злото ще тържествува преди крайния съд, и тъй като този процес е непрекъснат, сривът към тъмнината трябва да бъде част от процеса на разделяне с течение на времето. Това увеличаване на познанието, следователно, води до победата на силите на Сатана над църквата.

Постмилениалистът категорично отхвърля такъв възглед за познанието. Когато способността на християните да правят точни, почитащи Бога отсъждания в историята нараства с течение на времето, повече власт се прехвърля към тях. Тъй като езичниците губят своята способност да правят такива оценки, като пряк резултат от тяхното отричане на библейския закон и война срещу него, властта ще бъде отнемана от тях, както беше отнета от Израел през 70 от Хр. В постмилениалната рамка на мислене истинското познание води до благословение в историята, а не до проклятие. Тя води до победата на Божиите хора, а не до тяхното поражение. Но амилениалистът трябва да отрече това. Увеличаването на истинското познание е проклятие за християните в амилениалната система на мислене. Ван Тил прави това основа в своята книга за общата благодат – неговата единствена систематично погрешна и осакатяваща книга.

Амилениалната версия на Ван Тил за общата благодат

Сега се връщаме към въпроса за общата благодат. Нарастването на самоосъзнатостта е съпътствувано от бавно, низходящо разпадане на обществото, казва амилениалистът. Това трябва да означава, че общата благодат ще намалява с напредване на времето. Възпиращата ръка на Бога ще бъде прогресивно отнемана. Тъй като амилениалистът вярва, че нещата ще се влошават преди крайния съд, той трябва да гледа на общата благодат като предхождаща благодат (ако приемем, че той въобще признава наличието на обща благодат). Това е изразено най-ясно от Ван Тил, който е амилениалист и поддържа учението за общата благодат:

Всяка обща благодат е предхождаща благодат. Нейният общ характер се състои в нейната по-ранна същност. Тя важи не само за по-нисшите измерения от живота. Тя важи за всички области от живота, но във всички тези области тя намалява с напредване на времето в историята. В най-ранния етап на историята има много обща благодат. Има една обща добра природа под общото благоразположение на Бога. Но това създание-благодат изисква отговор. То не може да остане такова, каквото е. То е обусловено. Трябва да се установи и се установява разделение. То идва първо във формата на общо отхвърляне на Бога. Но общата благодат продължава; тя сега е на “по-ниско” ниво; именно чрез дълги страдания хората могат да бъдат доведени до покаяние. . . . Общата благодат ще намалява още повече в по-нататъшното развитие на историята. С всяко условно действие оставащата значимост на условието намалява. Бог позволява на хората да следват пътя на избраното от самите тях отхвърляне на Бога още по-бързо с приближаването на края. Бог увеличава Своето отношение на гняв към извратените с течение на времето, до края на времето, при великия завършек на историята, като тяхното състояние се развива заедно с техния характер.[6]

Ван Тил потвърждава реалността на историята, но това е история на непрекъснат упадък. Неновородените стават все по-могъщи с намаляването на общата благодат. Но защо? Защо епистемологичната осъзнатост, описана в Исая 32, задължително да води до поражение за християните? Като се придържа към учение за общата благодат, което включва идеята за общото благоразположение на Бога към всичи създания (освен Сатана, казва Ван Тил), след това той твърди, че това благоразположение бива оттегляно, давайки на неновородените свобода да атакуват Божиите избрани. Ако общата благодат е свързана с Божието благоразположение, а Божието благоразположение непрекъснато намалява, тогава другата характеристика на общата благодат, а именно, Божието възпиране, трябва също да бъде оттегляно. Нещо повече, третата характеристика на общата благодат, гражданската справедливост, трябва също да изчезне. Думите на Ван Тил са доста силни:

Но когато всички осъдени са епистемологично самоосъзнати, е дошъл съдбовният час. Напълно самоосъзнатият осъден ще прави всичко, което може във всяка област, за да унищожи Божите хора. Така че, макар да се стремим с всичка сила да ускорим процеса на разделяне във всяка област, ние все пак сме благодарни, от друга страна, за “деня на благодатта,” деня на непълното разделяне. Такава търпимост, която получаваме от страна на света, се дължи на този факт, че живеем в един по-ранен, а не в по-късен етап от историята. И влиянието върху обществената ситуация, което можем да упражняваме, било то в обществото или в държавата, предполага този етап на неразделение в развитието.[7]

Нека разгледаме следствията от това, което Ван Тил казва. Историята е земна заплаха за християнина. Защо? Неговият амилениален аргумент е, че общата благодат е по-ранна благодат. Тя намалява във времето. Защо? Защото Божието благоразположение към неновородените намалява във времето. С намаляването на Божието благоразположение се губят и другите ползи от общата благодат. Злите хора стават напълно зли.

Аргументът на Ван Тил е общоприет в реформистките кръгове. Това е стандартното изявление на позицията за общата благодат. Но, както читателят трябва да е схванал до сега, тя е дълбоко погрешна. Тя започва с погрешни презумпции: 1) че общата благодат означава общо благоразположение; 2) че тази обща благодат-благоразположение намалява с течение на времето; 3) че тази загуба на благоразположение задължително събаря основите на обществената справедливост в цялото общество; 4) че амилениалното видение за бъдещето е правилно. Така, той заключава, че процесът на разделяне води до безсилието на християните във всяка област от живота и че можем да бъдем багодарни, за това, че сме живели в период на “по-ранна” благодат, тоест по-голяма обща благодат.

Иронично е, че възгледът на ван Тил за общата благодат е същностно противоположен на постмилениализма на Р. Дж. Ръшдуни, но е също така противоположен и на амилениализма на амилениалния теолог (и бивш колега на Ван Тил), Мередит Клайн, противник на фондацията Калседон на Ръшдуни, който открито отхвърля постмилениалната есхатология на Ръшдуни.[8] Двойно иронично е, че Ръшдуни е възприел анти-постмилениалната версия на Ван Тил за общата благодат, тоест “по-ранна” благодат.[9]

Амилениализмът на Ван Тил е пропит в цялото му учение за общата благодат. Може би несъзнателно, той избирателно е подредил библейските свидетелства по този въпрос, за да ги направи да се съобразяват с неговото нидерландско амилениално наследство. Затова и целият му възглед за общата благодат е неправилен. Необходимо е да изхвърлим понятието “по-ранна” благодат и да възприемем учението за общата (трохите за кучетата) благодат.

Постмилениалният отговор

В отговор на Ван Тил аз предлагам три критики. Първо, Бог не е благоразположен към неновородените в нито един момент след бунта на човека. Човекът е напълно извратен и в него няма нищо, което да заслужава похвала или, нито пък Бог гледа благоразположено на него. Бог дава на неновородения човек дарове (не благоразположение), за да натрупа жар върху главата му (ако не е част от избраните) или да го призове към покаяние (което се извършва от Божията специална благодат). Следователно, Бог е еднакво враждебен към бунтовника през цялата история. Бог мрази неновородените хора със свята омраза от началото до края. “По-ранна” няма нищо общо с това.

Второ, веднъж като излишният теологичен багаж на въображаемото Божие благоразположение към неновородените бъде отхвърлен, могат да се обсъждат два други въпроса: Божието възпиране и обществената праведност на човека. Дейността на Божия Дух е важна при разбирането на естеството на Божието възпиране, но не ни се казва почти нищо за действието на Духа. Това, което всъщност ни се казва, е, че Божият закон възпира хората. Те вършат действието на закона, написано на сърцата им. Този закон е главното средство на Божиите вечни благословения (Вт. 28:1-14); бунтът срещу Неговия закон довежда унищожение (Вт. 28:15-68). Следователно, когато царуването на Божия закон бива проповядвано чрез проповядването на цялото Божие учение, когато законът бива записван в сърцата на хората (Ерем. 31:33-34; Евр. 8:10-11; 10:16) и когато неновородените идват под управлението и влиянието на закона, общата благодат трябва да се увеличава, а не да намалява. Централният въпрос е Божието възпиране, вложено в действието на закона. Това действие е в сърцето на всеки човек.

Помнете, това няма нищо общо с въображаемото благоразположение на Бога към човечеството въобще. То просто означава, че когато християните стават по-верни на библейския закон, те получават повече хляб от Божията ръка. Когато те увеличават количеството на хляба на своите маси, повече трохи падат за кученцата под масите.

Трето, амилениалният възглед за процеса за отделяне или разделяне има сериозен недостатък в липсата на разбиране за силата, която библейският закон дава на онези, които се стремят да живеят чрез неговите стандарти. Отново, трябва да гледаме във Второзаконие, глава осма. Съобразеността с предписанията на закона носи видими благословения. Благословенията могат (макар и не задължително) да служат като примамка и изкушение, защото хората могат да забравят източника на своите благословения. Те могат да забравят Бога, да си присвоят автономия и да се отвърнат от закона. Това води до унищожение. Преди това верните хора са разпръснати. Това е парадоксът на Второзаконие 8: заветна вярност към закона – видими благословения от Бога в отговор на вярността – изкушение да разчитат на благословенията като че ли те са продукт на човешките ръце – осъждение. Благословенията могат да доведат до бедствие и безсилие. Следователно, придържането към условията на библейския закон е основно за видимия успех.

Етика и господство

Когато хората стават епистемологично осъзнати, те трябва да се срещнат с реалността – Божията реалност. Нашата вселена е морална вселена. Тя е управлявана от законов ред, който отразява самото същество на Бога. Когато хората окончателно осъзнаят кои са подлеците и кои са великодушните, те са направили значително откритие. Те осъзнават връзката между Божиите стандарти и етичните решения на хората. Накратко, те се срещат с Божия закон. Законът е записан в сърцата на християните. Действието на закона е записано в сърцата на всички хора. Следователно християните все повече придобиват източника на земната власт: библейския закон. За да постигнат същата власт като християните, неновородените трябва да съобразят видимо своите действия с Божия закон, както е проповядван от християните, действието на който те вече имат в сърцата си. Следователно неновородените стават далеч по-отговорни пред Бога, просто защото имат повече познание. Те желаят власт. Един ден християните ще притежават обществена власт чрез своето придъражне към библейския закон. Следователно, неновородените хора ще трябва да имитират специална заветна вярност, като се придържат към условията на Божиите видими завети. По този начин неновородените ще доведат окончателния гняв на Бога върху своите глави, дори и като печелят външни благословения чрез своята увеличена съобразеност с външните изисквания на библейския закон. В края на времето те ще се разбунтуват.

Неновородените имат две възможности: Да се съобразят с библейския закон, или поне да изработват действието на закона, написано в сърцата им, или, второ, да отхвърлят закона и така да изгубят властта. Те могат да спечелят власт само върху Божиите условия: признаване и съобразеност с Божия закон. Няма друг начин. Всяко отвръщане от закона носи безсилие, фрагментиране и отчаяние. Нещо повече, то поставя онези, които са се посветили на закона, на ръководни позиции. Следователно, увеличаващото се с течение на времето разделение не води до безсилието на християните. То води до тяхната обществена победа. Те виждат по-ясно приложенията на закона. Виждат ги и техните врагове. Неправедните могат да спечелят достъп до благословенията само като приемат Божията морална вселена такава, каквато е.

На евреите им беше казано да се отделят от народите и боговете в земята. Тези богове бяха боговете на Сатана, боговете на хаоса, разпадането и цикличната история. Езическият свят беше верен на учението за циклите: не може да има праволинеен прогрес. Но на евреите беше казано друго. Ако са верни, каза Бог, те няма да пострадат от товара на болестите и никой човек, нито животно няма да помятат (Изх. 23:24-26). Специалната благодат води до посвещение към закона; посвещението към Божия закон позволява на Бога да намалява елементът на общо проклятие в природните закони, оставяйки пропорционално повече обща благодат – царството на добронамерения общ закон. Проклятието върху природата може постепенно да бъде намалявано, но само ако хората се съобразяват с открития закон или с действието на закона в сърцата им. Благословението идва във формата на по-производителна, по-малко доминирана от оскъдност природа. В отношенията между закона и благословения може да има положителна обратна връзка: благословенията ще потвърдят вярността на Бога към Неговия закон, което от своя страна ще доведе до по-голяма заветна вярност (Вт. 8:18). Това е отговорът на парадокса на Второзаконие 8: не е задължително той да стане циклична спирала. Разбира се, нужна е специална благодат, която да държи хората верни в дълъг период от време. Без специална благодат, изкушението да забравиш източника на богатството надделява и крайният резултат е унищожението. Ето защо, в края на милениалната епоха неновородените се опитват още веднъж да утвърдят своята независимост от Бога. Те атакуват църквата на праведните. Те упражняват власт. И съдбовният момент идва – за неновородените.

Разделяне и прогрес

Процесът на разделяне не е постоянен във времето. Той минава през колебания и промени. Неговата обща посока е към епистемологична и етична осъзнатост. Но християните не са винаги верни, както евреите не бяха в епохата на съдиите. Ранната Църква победи Рим, но след това светските остатъци от Рим въвлякоха Църквата в компромис. Реформацията даде начало на нова епоха на обществен растеж, Контра-Реформацията отвърна на удара, и секуларизмът на Ренесанса погълна и двете – за известно време. Това не е циклична история, защото историята е линейна. Има сътворение, падение, хора, призвани от робство, въплъщение, възкресение, Петдесятница. Ще има време на епистемологична осъзнатост, както е обещано в Исая 32. Ще има бунт в края на времето и краен съд. Имало е християнска нация, наречена Съединени Щати. Имало е светска нация, наречена Съединени Щати. (Разделителната линия е била Гражданската война, или Войната на отделянето на Юга, или Война между щатите, или Война на агресията на Севера – изберете си.) Напред и назад, нагоре и надолу, но с дългосрочна цел.

Има прогрес. Погледнете Апостолската изповед на вярата. След това погледнете Уестминстърската изповед на вярата. Само един глупак може да отрече развитието. Има развитие в благосъстояние, познание и в обществото. Какво да кажем, че технологгите сами по себе си са дяволски, че тъй като общата благодат бива постепенно оттегляна, развитието на съвременния свят е съзидателното дело на Сатана (тъй като Божията обща благодат не може да е причина за този прогрес)? Сатана съзидателен ли е – автономно съзидателен? Ако не, тогава откъде идва нашето благосъстояние, нашето познание, нашата власт? Не е ли от Бога? Не е ли Сатана великият имитатор? Но чий прогрес имитира той? Чие обществено развитие се опитва той да отнеме, изкриви или унищожи? От дните на Ной досега има прогрес – не праволинеен прогрес, не чист съставен растеж, но въпреки това прогрес. Християнството го е произвело, секуларизмът го е отнел и днес изглежда, че се намираме на друг кръстопът: Могат ли християните да продължат това, което са започнали, като се имат предвид техните компромиси със секуларизма? И могат ли секуларистите да поддържат това, което те и християните са построили, когато техният духовен капитал се изчерпва, а обществената банкова сметка на християните е на път да се закрие?

В областта на образованието и другите “светски” области християните и секуларистите днес са като двама пияници, които се опират един на друг, за да не паднат. Ние очевидно сме на етапа “благословение към изкушение,” като пред нас е “бунт към унищожение.” Случвало се е преди. Може отново да се случи. В този смисъл, изглежда, че именно липсата на епистемологична осъзнатост е отговорна за намаляването на общата благодат. Но именно възгледът на Ван Тил е, че увеличаването на епистемологичната осъзнатост е отговорно за, или поне върви заедно с, намаляването на общата благодат. Амилениализмът е осакатил неговия анализ на общата благодат. Същото е и с неговото приравняване на Божиите дарове и въображаемото благоразположение на Бога към човечеството въобще.

Разделянето между житото и плевелите е прогресивно. То не е праволинейно развитие. Бедствията удрят едните, а след това и другите. Понякога те удрят и двете едновременно. Понякога слънцето и дъждът помагат и на двете да растат едновременно. Но има зрялост. Плевелите растат към крайното унищожение, а житото расте към крайното благословение. Междувременно, и двете играят роля в Божия план за вековете. Плевелите поне пазят почвата от ерозия. По-добре плевели, отколкото унищожение на нивата, поне за сега. Те служат на Бога, въпреки самите тях. Има прогрес и за житото, и за плевелите. Гръцката и римската наука останаха статични; християнските схващания за оптимизма и подредената наука създадоха съвременната наука. Сега плевелите ръководят научния свят, но до кога? До следващата война? Докато идеята за лишената от смисъл дарвинова еволюция и съвременната физика на неопределеността унищожат идеята за подредения закон – основата на цялата наука?

Колко дълго ще продължаваме така? Отговор: докато епистемологичната осъзнатост върне християните при Божия закон. Тогава езичниците ще трябва да им подражават или да изчезнат. Само покорството към Бога носи дългосрочно господство.

Закон и благодат

Двойното взаимоотношение между общия закон и общото проклятие е задължителна основа на Божия план за вековете. Да вземем, например, проклятието върху Адам. Адам и неговите наследници са натоварени с болнави тела, които отслабват и умират. Първоначално продължителността на живота при човечеството е била по-висока. Най-дългият живот, записан в Библията, даден на Матусал, дядото на Ной, беше 969 години. Матусал умря в годината на потопа.[10] Следователно, доколкото става въпрос за човешкия живот, най-големият белег на Божията обща благодат е бил даден на хората точно преди най-голямото отнемане на общата благодат, записано в историята.

Това е изключително важно за тезата на тази статия. Подаряването на обща благодат на човека – видимите благословения от Бога, които се дават на човечеството въобще – е прелюдия към голямо проклятие за неновородените. Както четем в осмата глава на Второзаконие, както и в двадесет и осмата, хората могат да бъдат подмамени и биват подмамвани в примка, като гледат на видимите дарове на Бога, докато забравят небесния източник на даровете и заветните условия, при които се дават даровете. Дарът на дългия живот беше даден на човечеството въобще, не като знак на Божието благоволение, а като прелюдия към Неговото почти пълно унищожаване на потомството на Адам. Само Неговата специална благодат към Ной и неговото семейство запази човечеството.

Следователно, простото наличие на видими благословения не е доказателство за благоприятно отношение към човека от страна на Бога. На първия етап, заветната вярност, Божията специална благодат бива широко разпространена в едно общество. Вторият етап, този на видимите благословения в отговор на заветната вярност, е предназначен да подсили вярата на хората във валидността и реалността на Божиите завети (Вт. 8:18). Но този втори етап може да доведе до трети етап, заветно или етично забравяне. Ключовият факт, който трябва да се има предвид, е, че този трети етап не може да бъде различен от втория етап според мярката на благословенията (показатели за икономически растеж, например). Увеличаването на видимите благословения трябва да доведе до положителната обратна връзка на вярното общество: от победа към победа. Но то може да доведе до трети етап, а именно, забравянето. Това води до четвърти етап, унищожението. Следователно е нужна специална благодат, за да поддържа отношението “вярност-благословение-вярност-благословение” между положителната обратна връзка и съставния растеж. Но общата благодат определено играе роля в подсилването на посвещението на хората към Божия законов ред.

Всеки в еврейското общество, включително чужденецът вътре във вратите, можеше да се облагодетелствува от увеличението на видимите благословения. Следователно, проклятието от взаимоотношението “обща благодат-общо проклятие” може да бъде прогресивно премахвано, а общата благодат или да се увеличава, или само премахването на общото проклятие да прави да изглежда, че общата благодат се увеличава. (По-добри теолози от мен могат да обсъждат този въпрос.)

Подпомагане на специалната благодат

Въпреки това, без дадена от Бога специална благодат – без непрекъснато повярване на хора – положителната обратна връзка на Второзаконие 8 не може да бъде поддържана. Неновородените могат да бъдат уверени, че ще има бедствено намаляване на благословенията, ако техният брой стане доминиращ в обществото. Когато новороденият Лот беше премахнат от Содом и неновородените хора, които бяха приготвени от Бога за унищожение, вече не бяха защитени от присъствието на Лот сред тях, техният съдбовен час настъпи (Бит. 18, 19). И последствията се почувствуваха и в семейството на Лот, защото неговата жена погледна назад и понесе последствията от своето непокорство (19:26) и дъщерите му извършиха грях (19:30-38). Но присъствието на Лот сред тях беше това, което възпря унищожението (19:21-22).

Същото важи и за Ной. До завършването на Ковчега светът беше запазен от големия Потоп. Изглеждаше, че хората преуспяват. Матусал живя дълъг живот, но след него продължителността на човешкия живот постепенно намаля. Аарон почина на 123 години (Чис. 33:39). Мойсей почина на 120 години (Вт. 31:2). Но такъв дълъг живот не беше нормален, дори в техните дни. В един псалм на Мойсей той казва, че “Дните на живота ни са естествено седемдесет години, или даже, където има сила, осемдесет години; но и най-добрите от тях са труд и скръб, защото бързо преминават и ние отлитаме” (Пс. 90:10). Божието общо проклятие може да се види дори в благословението от няколко години в повече, но дългият живот, който е благословение (Изх. 20:12), беше отнет от Бога от човечеството въобще.

Книгата Исая ни казва за бъдещото възстановяване на дългия живот. Това благословение ще бъде дадено на всички хора, светии и грешници. Следователно то е белег на увеличена обща благодат. То е дар към човечеството въобще. Исая 65:20 ни казва: “Там не ще има вече дете, което да живее само няколко дни, нито старец, който да не е изпълнил дните си; защото дете ще умре стогодишният, а грешник стогодишен ще бъде проклет.” Дарът на дългия живот ще дойде, макар че общото проклятие на дългия живот ще дойде върху грешника, чийто дълъг живот е просто допълнително време, за да изпълни дните на нечестието си. Въпреки това, децата няма да умират, което е изпълнение на Божието обещание към Израел, а именно, липса на помятания (Изх. 23:26). Ако има някъде текст в Библията, който абсолютно да отрича амилениалната позиция, той е този. Това не е пророчество за Новото Небе и Новата Земя в тяхната форма след съда, а пророчество за изявлението преди съда на предварителните етапи на Новото Небе и Новата Земя – залог (предплата) за нашите очаквания. В света все още има грешници и те получават дълъг живот. Но за тях това е върховното проклятие, тоест специално проклятие. Това е специално проклятие, защото този изключително дълъг живот е общо благословение – намаляване на общото проклятие. Отново, имаме нужда от понятието обща благодат, за да ни даде значение и за специална благодат, и за общо проклятие. Общата благодат (намаленото общо проклятие) довежда специални проклятия за бунтовниците.

На земята ще има мир за хората с добра воля (Лука 2:14). Но това означава, че също ще има мир на земята и за злите хора. Мирът се дава на праведните като награда за тяхната заветна вярност. Той се дава на неновородените, за да насипе жар върху главите им, а също и да подмами бунтовниците, живеещи в самите последни дни, към крайния бунт срещу Бога.

Крайният съд и общата благодат

Разбирането на общата благодат е съществено важно за разбиране на последното действие в човешката история преди Божия съд. Ако тази статия допринася нещо ново в християнската теология, то е този принос за разбирането на последния бунт на неновородените. Последният бунт се използва от онези, които се противопоставят на постмилениализма, като крайно доказателство, че на земята няма да има вяра сред множествата от хора, когато Христос се върне. Дяволът ще бъде пуснат за малко време в края на времето, тоест неговата власт над народите ще се възвърне в пълна сила (Откр. 20:3). Обаче, този бунт ще трае за кратко време. Той обсажда святия град (тоест църквата на верните), само за да бъде отсечен в крайния съд (Откр. 20:7-15). Следователно, заключават критиците на постмилениализма, има един резониращ отрицателен отговор на въпроса на Христос: “Обаче, когато дойде Човешкият Син, ще намери ли вяра на земята?” (Лука 18:8). Къде тогава е въображаемата победа?

Учението за общата благодат ни дава библейския отговор. Божият закон е главната форма на обща благодат. Той е написан в сърцата на вярващите, четем в Евреи, глави осма и десета, но действието на закона е написано в сърцето на всеки човек. Следователно, действието на закона е универсално – общо. Този достъп до Божия закон е основата на изпълнението на завета за господството да се покори земята (Бит. 1:28). Заповедта е била дадена на всички хора чрез Адам; тя е потвърдена отново от Бога чрез семейството на Ной (Бит. 9:1-7). Божиите обещания на видими благословения са обусловени от изпълнението от човека на външните закони. Причината хората да могат да получават благословенията е защото познанието за действието на закона е всеобщо. Ето защо може да има външно сътрудничество между християните и нехристияните за определени земни цели.

От време на време невярващите получават от Бога способност да се придържат по-близо до действието на закона, написано в техните сърца. Тези периоди на обществено покорство могат да продължат векове, поне по отношение на някои страни на човешкото общество (изкуствата, науката, философията). Гърците са поддържали висока степен на култура вътре в ограничените пространства на гръцките градове-държави в продължение на няколко века. Китайците са поддържали своята култура докато стагнира, поради конфуцианската философия, през това, което наричаме Средни векове. Но в Запада способността на неновородените да действуват в по-тясна съобразеност с действието на закона, написано в сърцата им, е било резултат от историческото ръководство, осигурено от обществения триумф на християнството. Накратко, специалната благодат се е увеличила, водейки до увеличение на общата благодат в Западното общество. Увеличил се е икономическият растеж; всъщност, схващането за линеен, съставен растеж е уникална характеристика на Запада и основите на това вярване са били положени от Реформаторите, които са се придържали към есхатологията, позната като постмилениализъм. В Запада също се е появила и по-висока продължителност на живота, предимно в резултат на прилагането на технологиите в условията за живот. Приложната технология е, от своя страна, продукт на християнството[11] и особено на протестантското християнство.[12]

В епохата, пророкявана от Исая, невярващите отново ще познаят ползите от Божия закон. Те вече няма да изкривяват Божието откровение към тях. Подлецът вече няма да бъде наричан великодушен. Законът ще бъде зачитан от невярващите. Това означава, че те ще се обърнат от откритото, последователно поклонение пред боговете на хаоса и философията на върховната случайност, включително и еволюционната случайност. Те ще участвуват в благословенията, донесени им чрез проповядването на цялото Божие учение, включително и на Неговия закон. Земята ще бъде подчинена на Божията слава, включително и обществото. Невярващите ще изпълняват своята роля в изпълнението на условията на завета за господството.

Ето защо една теология, която е правилна, трябва да включва учение за общата благодат, което е тясно свързано с библейския закон. Законът не спасява душите на хората, но той спасява техните тела и тяхното общество. Христос е спасител на всички, особено на избраните (1 Тим. 4:10).

Антиномистко съживление или Реконструкция

Благословенията и обществената победа, поучавани от Библията (и съответно коментирани от постмилениалистите), няма да бъдат продукт от някаква форма на пиетистично, полу-монашеско съживление. “Просто сотириологичното” проповядване на пиетизма – спасението на душите чрез специална благодат – не е достатъчно да доведе победите, описани в Библията. Трябва и ще бъде проповядвано цялото Божие учение. Това означава, че ще бъде проповядван Божият закон. Видимите благословения ще дойдат в отговор на заветната вярност на Божиите хора. Мнозинството от хората ще повярват. Неповярвалите няма да следват своята философия на хаоса до нейните логични следствия, защото такава философия води до крайно безсилие. Тя отхвърля средството за възстановяване, библейския закон.

Големият недостатък на постмилениалното съживление, започнато от Джонатан Едуардс и неговите последователи пред осемнадесети век, е било тяхното пренебрегване на библейския закон. Те са очаквали да видят Божиите благословения да дойдат в резултат на проповядване само на спасение. Разгледайте Трактат върху религиозните чувства ( Treatise on Religious Affections) на Едуардс. Няма нищо за Божия закон в обществото. Страница след страница са изпълнени с думите “сладък” и “сладост.” Някой диабетичен читател почти рискува да колабира, ако прочете тази книга на един дъх. Думите понякога се появяват четири или пет пъти на страница. А докато Едуардс е проповядвал Божията сладост, полуграмотните арминианци са “агитирали” Святото Общество в Кънектикът към политически антиномизъм.[13] Където се намесят сладостта и емоционалните изблици, калвинисткото проповядване не може да се мери с антиномистките проповеди. Очакваното съживление от края на 18 век е станало арминианските съживления от началото на 19 век, оставяйки след себе си емоционално прегорели цели окръзи, култове и аболиционисткото движение като свое бедствено наследство. Тъй като постмилениалното проповядване на последователите на Едуардс е било обществено антиномистко и пиетистично, то е осакатило остатъците от калвинисткия политически ред в колониите в Нова Англия, помагайки за създаването на вакуум, запълнен от арминианството, а след това от унитарианството.

Общественият, икономическият и политическият прогрес е свързан тясно с разширяването и прилагането на библейския закон. Благословенията, обещани в Римляни единадесета глава относно последствията от обещаното обръщане на Израел (не задължително на държавата Израел) към благовестието, ще бъдат отчасти резултат от библейския закон.[14] Но тези благословения не включват задължително всеобщо новорождение. Благословенията изискват само разширяването на християнското общество. Разбира се, за дългосрочния прогрес на обществото това увеличаване на общата благодат (или намаляване на общото проклятие) трябва да бъде подпомагано (подмладявано и подновявано чрез специална благодат – повярвания. Но благословенията могат да останат за едно или повече поколения след като специалната благодат е била премахната, и, доколкото видимите ползи могат да бъдат измервани, не би било възможно да се каже дали благословенията са част от програмата за положителна обратна връзка (Вт. 8:18) или прелюдия към Божието осъждение (Вт. 8:19-20). Бог зачита Своите условни, външни завети. Външната съобразеност с Неговия закон придобива видими благословения. Те, в крайна сметка (и при крайния съд), произвеждат жар върху неновородените глави.

Всеобщо новорождение?

Постмилениалната система изисква учение за общата благодат и общото проклятие. Тя не изисква учение за всеобщо новорождение по време на периода на милениални благословения. Всъщност, никой постмилениален калвинист не може да си позволи да остане без учение за общата благодат – което свързва външните благословения с изпълнението на външните завети. Трябва да има период на видими благословения по време на последното поколение. Нещо трябва да държи това общество, за да може Сатана да излезе още веднъж и да заблуди народите. Калвинистът отрича, че хората могат да “изгубят своето спасение,” тоест своето новородено състояние. Бунтовниците не са “бивши новородени.” Но те са хора с власт или поне в примката на властта. Те са достатъчно силни, че да заблудят себе си, че могат да унищожат Божиите хора. А властта, както се опитах да подчертая в тази статия, не е резултат от антиномистка или ориентирана към хаос философия. Самото съществуване на военна йерархия изисква възглед за законност и ред. Сатана командва армия в този последен ден.

Постмилениалното видение за бъдещето описва картина на исторически несравними благословения. То също описва един последен бунт, който води до Божия цялостен и краен съд. Както дълго живелите хора в дните на Матусал, осъждението идва върху тях докато са в позиция на власт, просперитет и видими благословения. Бог е бил благодатен към всички тях до максимума на Своята обща благодат. Той е бил благодатен в отговор на тяхната заветна вярност към Неговия обществен законов ред и е бил благодатен, за да насипе възможно най-голям куп жар върху главите им. Обратно на амилениалното видение на Ван Тил за бъдещето, ние трябва да кажем: Когато общата благодат бъде разширена до нейните максимални граници в историята, тогава е дошъл съдбовният час – съдът за бунтовниците.

Епистемологична осъзнатост и сътрудничество

Ван Тил пише: “Но когато всички осъдени са епистемологично осъзнати, съдбовният час е дошъл. Напълно самоосъзнатият неправеден ще направи всичко, което може във всяка област, за да унищожи Божиите хора.” Но на друго място Ван Тил пише, че бунтовникът срещу Бога е като малко дете, което трябва да седне на коляното на баща си, за да го удари по лицето. Тогава какво може да означава схващането за увеличаването на епистемологичната осъзнатост?

Докато житото и плевелите растат в зрялост, твърди амилениалистът, плевелите стават обществено все по-силни, докато житото става все по-слабо. Нека разгледаме това твърдение. Докато християните изработват своето спасение със страх и трепет, подобрявайки своите изповеди на вярата, подобрявайки своето сътрудничество един с друг на основата на съгласие относно изповедите на вярата, докато се учат на прилагането на Божия закон в тяхната епоха, докато стават умели в прилагането на Божия закон, който изучават, те стават обществено безсилни. Изглежда като че ли стават безплодни. Не се плодят и размножават. Или, ако правят най-доброто, което могат, за да следват Божиите заповеди, те са оставени без Божието благословение – благословение, което Той е обещал на онези, които следват установените от Него закони. Накратко, епистемологичната осъзнатост от страна на християните води до обществено безсилие.

Аз съм изправен пред едно неприятно заключение: версията на амилениалиста за учението за общата благодат е неизбежно антиномистко. Той твърди, че Бог вече не зачита Своя законов ред, че учението на Второзаконие относно заветния закон е невалидно в новозаветните времена. Единственият начин амилениалистът да избегне обвинението в антиномизъм е да изостави схващането за увеличаваща се епистемологична осъзнатост. Следователно, той трябва да се изправи пред факта, че, за да постигнат обществено безсилие, християните трябва да не израстват в познание и заветна вярност. (Признавам, че състоянието на християнството през двадесети век като че ли подкрепя това отношение относно епистемологичната осъзнатост сред християните.)

Нека разгледаме другата половина от твърдението на Ван Тил. Докато епистемологичната осъзнатост на неновородените нараства и те се придържат все повече към своите епистемологични презумпции за произхода на материята от хаоса и окончателното връщане на цялата материя в чиста случайност, тази философия на хаоса ги прави уверени. Християнинът е смирен пред Бога, но е уверен пред създанието, което трябва да покорява. Тази увереност води християнина към поражение и в крайна сметка до бедствие, казват амилениалистите, които вярват в нарастващата епистемологична осъзнатост. От друга страна, бунтовникът е арогантен пред Бога и твърди, че цялата природа се управлява от лишените от смисъл закони на вероятността – върховния хаос. Като се потапят във философята на хаоса, вярващите успяват да изплуват напълно победоносни по лицето на цялата земя, казва амилениалистът, победа, която бива прекъсната само чрез физическата намеса на Исус Христос в крайния съд. Посвещението към беззаконието, в амилениалната версия на общата благодат, води до видима победа. Как е възможно това?

Амилениализмът обръща нещата

Вече трябва да е ясно, че версията на амилениалиста за отношението между библейския закон и създанието е напълно обърната. Без съмнение Сатана би желал това да е истинската версия. Той иска неговите последователи да повярват в нея. Но как може един последователен християнин да вярва в това? Как може един християнин да вярва, че придържането към библейския закон произвежда обществено безсилие, докато посвещението към философския хаос – религията на сатанинската революция – води до обществена победа? В моя ум няма съмнение, че амилениалистите не искат да поучават такова учение, но това е, към което неизбежно води техният амилениален песимизъм. Холандските калвинисти проповядват обществения мандат (завета за господството), но заедно с това проповядват, че той не може да бъде изпълнен. Но библейският закон е основен за изпълнението на обществения мандат. Следователно, амилениалистът, който проповядва задължението да се опитваме да изпълним обществения мандат без библейския закон, по този начин пропада или в лагера на култовете на хаоса (мистици, революционери), или в лагера на философите на естествения закон и общата основа. Има само четири възможности: открития закон, естествения закон, хаоса или някаква смес от тях.

Това води до моето следващо твърдение. То е до известна степен спекулативно и може и да не е напълно вярно. Обаче, това е идея, която трябва внимателно да се изследва, за да се види дали е вярна. Смятам, че причината философията на Херман Дойеверд, холандски философ по право, да има някакво временно влияние върху холандските калвинистки интелектуални кръгове в края на 60-те и нацалото на 70-те, е, че теорията на Дойеверд за сферичните власти – сферични закони, които не трябва да бъдат изпълнени от открития, старозаветен закон – съвпада с амилениалната (холандска) версия на обществения мандат. Системата на Дойеверд и холандският амилениализъм са по същността си антиномистки. Затова през 1967, в отговор на последователя на Дойеверд, професорът от Амстердамския Свободен Университет, А. Трост, аз написах моята статия “Общественият антиномизъм.”[15]

Последователите на Дойеверд или ще завършат като мистици, или ще се опитат да създадат нова версия на “философията на общата основа,” която да свързва вярващите и невярващите. Именно откритата съпротива на Дойеверд срещу властта на Стария и Новия завет върху съдържанието на неговите хипотетични сферични закони е това, което е довело неговите все по-радикални, все по-антиномистки последователи до антихристиянски позиции. Не можеш да проповядваш завета за господството и след това да се обърнеш наопаки и да отречеш ефективността на библейския закон в обществото. Но това е, което всички холандски вярващи в общата благодат правят. Те по необходимост отричат обществената ефективност на библейския закон, защото техните есхатологични тълкувания ги водят да заключат,че не може да има видима, обществена победа във времето и на земята за верните християни. Епистемологичната осъзнатост ще нараства, но нещата ще се влошават с течение на времето.

Ако проповядвате, че библейският закон произвежда “положителна обратна връзка,” както лично, така и обществено – че Бог награждава пазителите на завета и наказва нарушителите на завета във времето и на земята – тогава вие проповядвате система на позитивен растеж. Вие проповядвате завета за господството. Само ако отречете, че има каква да е връзка между спазването на завета и видимия успех в живота – отричане, което изрично е направено от Мередит Клайн[16] – можете да избягате от постмилениалните следствия от библейския закон. Ето защо е странно, че Грег Бансен настоява – може би от тактически съображения – да представя своята защита на библейския закон отделно от своя добре известен постмилениализъм.[17] Клайн атакува и двете учения на Бансен в своята критика на Theonomy на Бансен,[18] а Бансен в своята опровергаваща статия отговаря на критиките на Клайн срещу неговата постмилениална есхатология, но отново отрича, че есхатологията е свързана по някакъв начин логически с библейската етика.[19] Но Клайн е прав: безспорно съществува задължителна връзка между заветното схващане за библейския закон и есхатологията. Клайн отхвърля идеята за заветен законов ред в Новия Завет, а също отхвърля и постмилениализма.

Амилениалните калвинисти ще продължат да бъдат сполетявани от дойевердци, мистици, компромиси с естествения закон и антиномисти от всякакъв вид, докато най-после изоставят своята амилениална есхатология. Нещо повече, трябва да се проповядва библейският закон. Той трябва да бъде считан за средство за обществено възстановяване. На него трябва да се гледа като действуващ сега, в новозаветните времена. Трябва да се види, че има връзка между заветната вярност и покорството към закона – че без покорство няма вярност, без значение колко емоционални може да станат вярващите или колко слаък е вкусът на благовестието (за известно време). И че има благословения, които следват покорството пред Божия законов ред. Амилениалистите, като проповядват есхатологично обществено безсилие, по този начин потопяват себе си в подвижни пясъци – подвижните пясъци на антиномизма. Някои пясъци са по-подвижни от други. В крайна сметка те поглъщат всеки, който е толкова глупав да се опита да върви върху тях. Антиномизмът води бездната на безсилието и отстъплението.

Епистемологична осъзнатост

Какво се има предвид под епистемологична осъзнатост? Това понятие означава все по-голямо разбиране с течение на времето за собствените презумпции и по-голямо желание да бъдат приложени тези презумпции в действие. То важи и за житото, и за плевелите.

В какво житото прилича на плевелите? В какво се различава? Ангелите незабавно видяха разликата. Затова Бог ги възпря от изскубване на плевелите. Той искаше да запази почвата – историческия процес. Следователно, Бог позволява пълното развитие и на житото, и на плевелите.

Това, което трябва да се разбере тук, е, че учението за специалната благодат в историята задължително включва в себе си учението за общата благодат. Когато християните растат в зрялост, те стават по-могъщи. Това не е праволинейно развитие. Има времена на скакалци, бедствия и суша, както за християните, така и за сатанистите (хуманистите). Има приливи и отливи, но винаги има посока в движението. Има зрялост. Изповедите на вярата биват подобрявани. Това от своя страна дава на християните обществена сила. Чудно ли е, че Уестминстърската изповед на вярата е била написана по време на кулминацията на пуританското управление в Англия? Дали подобренията в изповедите на вярата са обществено безполезни? Дали подобренията в изповедите на вярата и в теологичното разбиране задължително водят до обществено безсилие? Глупости! Именно Реформацията е тази, която направи възможни съвременната наука и технологии.

От другата страна на нивата – всъщност, точно до житото – самоосъзнатостта на невярващите също нараства. Но те не винаги стават по-убедени в техните корени на хаоса. Ренесансът е постигнал успех в поглъщането на плодовете на Реформацията само до степента, до която той е бил бледа имитация на Реформацията. Ръководителите на Ренесанса бързо са изоставили заредените с магии, демонично вдъхновени магьосници като Джордано Бруно.[20] Те може да са запазили хуманизма на Бруно, но след 1600 откритото посвещение към демоничното е намаляло. На негово място идват рационализмът, деизмът и логиката на подредения свят. Те са използвали откраднати презумпции и са придобили власт. Толкова привлекателно е било това видение за математически автономната реалност, че християни като Котън Мейдър са приветствували новата наука на Нютоновата механика като християнска по своята същност. Тя е била толкова близо до християнския възглед за подредената същност на Бога и отражението в създанието на тази подреденост, че християните без колебание са прегърнали новата наука.

Това, което виждаме, следователно, е, че християните не са били напълно осъзнати епистемологично, а също и езичниците. По времето на апостолите е имало по-голяма епистемологична осъзнатост сред ръководителите от двете страни. Църквата е била преследвана и е спечелила. След това е имало упадък към смесени възгледи и при двете страни. Например, опитът на Юлиан Отстъпник да съживи езичеството в края на четвърти век е бил смешен – това е било половинчато езичество, в най-добрия случай. Два века преди това Марк Аврелий, истински философ-цар в Платоновата традиция, е бил сериозен гонител на християните; Юстин Мъченик е умрял по време на неговото царуване. Но неговият развратен син, Комодус, е бил твърде зает със своите 300 женски и 300 мъжки наложници,[21] за да се занимава със систематични гонения. Кой е бил по-самоосъзнат, от епистемологична гледна точка? Аврелий все още е имал светлината на разума пред себе си; неговият син е бил потопен в религията на революцията – обществено безсилен. Той е бил по-готов от своя баща, философа-гонител, да следва логиката на своята сатанинска вяра. Той е предпочел разврата пред властта. Комодус е бил убит 13 години след като е станал император. Сенатът решил неговото име да бъде прокълнато.[22]

Ако един съвременен изследовател би искал да види едно максимално последователно езическо общество, той може да посети африканското племе Ик. Колин Търнбул го е посетил и неговата книга Планинският народ (The Mountain People, 1973), е класическа. Той е открил почти пълен бунт срещу закона – семейния закон, гражданския закон, всякакъв закон. Но в същото време той е открил напълно безсилни, разбити хора, които бързо изчезнали. Те са били безвредни за Запада, защото са били по-самоосъзнати от Западните сатанисти.

Марксисткото предизвикателство

Марксистите, от друга страна, наистина са предизвикателство. Те вярват в линейната история (поне официално – в основата си тяхната система обаче е циклична).[23] Те вярват в закона. Вярват в предназначението. Вярват в смисъла на историята. Вярват в историческите етапи, макар и не етично определени етапи, каквито намираме във Второзаконие. Те вярват в науката. Те вярват в литературата, пропагандата и силата на писаното слово. Вярват във висшето образование. Накратко, те имат философия, която е някакъв извратен огледален образ на християнското учение. Те са опасни, не защото действуват последователно със своята фундаментална философия на хаоса, а защото ограничават функцията на хаоса само до една област: революционното преобразяване на буржоазното общество. (Тук говоря предимно за съветските марксисти.) И къде печелят повярвали? Във все по-безсилния, все по-екзистенциалистичен, все по-антиномистки Запад. Докато Западът изоставяше своите остатъци от християнско общество, марксизмът прцъфтяваше само в неразвитите, основно езически региони в света. Една по своята същност западна философия на оптимизъм намери вярващи сред интелектуалците на Далечния Изток, Африка и Латинска Америка, които видяха безплодието на конфуцианската стагнация и релативизма, безсилието на демоничния ритуал или водещата до задънена улица същност на поклонението пред демони. Марксизмът е могъщ само до степента, до която той носи в себе си примамките на августинизма, съчетани със субсидии, особено технологични субсидии и дългосрочни кредити, от западната индустрия.

Тук има една ирония. Маркс е вярвал, че “научният социализъм” ще тържествува само в онези народи, които са преминали през пълното развитие на капитализма. Той е вярвал, че в повечето случаи (може би с изключение на Русия) селските области трябва да изоставят феодализма и да развият напълно капиталистическо общество преди социалистическата революция да може да бъде успешна. Но именно предимно в селските региони на света марксистките идеи и групи постигнаха успех за първи път. Индустриалният Запад беше все още твърде християнски или твърде прагматичен (осъзнавайки, че “честността е най-добрата политика”), за да капитулира пред марксистите, освен веднага след една изгубена война.

В продължение на дълго време марксистите са доминирали преподавателския състав на университетите в Латинска Америка, но не и в университетите в САЩ. През 1964, например, в американските университети нямаше и половин дузина открито марксистки икономисти преподаватели (вероятно само един, Пол Баран от Станфордския университет). След 1965, обаче, учените с марксистки убеждения от Новата Левица станаха сила, с която другите трябваше да се съобразяват във всички обществени науки, включително и в икономиката.[24] Скептицизмът, песимизмът, релативизмът и непрактичността на съвременното “неутрално” образование оставиха преподавателите без подходяща защита срещу самоуверените, невъздържани, гръмогласни марксисти, предимно младите марксисти, които започнаха да се появяват в колежите след 1964. Епистемологичното загниване остави установените либерали в колежите без никаква защита, освен техните научни степени.[25]

След 1965, обаче, марксизмът проникна много повече сред младите интелектуалци от индустриализирания Запад, отколкото кога да е преди това, след 30-те – една по-ранна епоха на песимизъм и скептицизъм относно установените ценности и традиции. Марксистите имат успех сред диваците, били те в Африка или в Харвард – епистемологични диваци. Марксизмът дава алтернатива на отчаянието. Той съдържа примамката на оптимизма. Той съдържа примамката на християнството. Той все още е система от деветнадесети век, стояща върху интелектуалния капитал на една повече християнска интелектуална вселена. Тези примамки на християнския ред са източника на влияние на марксизма в един все повече релативистичен свят.

Последният бунт на Сатана

В последните дни на тази последна епоха от човешката история сатанистите все още ще имат изгледа на християнския ред около тях. Сатана трябва да седне в Божия скут, образно казано, за да удари Бога по лицето – или да се опита. Сатана не може да бъде последователен в своята собствена философия на автономния ред и все пак да бъде заплаха за Бога. Един автономен ред води до хаос и безсилие. Той знае, че няма неутрално поле във философията. Той знаеше, че Адам и Ева ще умрат духовно в деня, в който ядат от дървото. Той е достатъчно добър теолог, за да знае, че има един Бог, и той и неговото множество треперят при тази мисъл (Яков 2:19). Когато демоничните хора възприемат на сериозно неговите лъжи относно естеството на реалността, те стават безсилни и падат от Божия скут. Именно когато сатанистите осъзнаят, че официалната философия на Сатана на хаос и антиномистко беззаконие е лъжа, тогава те стават опасни. (Отново да кажем, марксистите са по-опасни за Америка от племето Ик.) Те научават повече за истината, но я извращават и я използват срещу Божиите хора.

Следователно, библейското значение на епистемологичната осъзнатост не е че сатанистът става все по-последователен с официалната философия на Сатана (хаоса), а че множеството на Сатана става все по-последователно с това, в което Сатана всъщност вярва: че редът, законът, властта са продукт от омразния Божий ред. Те се научават да използват закона и реда, за да изградят завоевателна армия. Накратко, те използват общата благодат – познанието за истината – за да извратят истината и да атакуват Божиите хора. Те се обръщат от лъжливото познание, давано им от Сатана, и възприемат извратена форма на истината, която да използват в своите бунтовни планове. С други думи, те съзряват. Или, както К. С. Луис поставя в устата на своя измислен герой, старшият дявол Душевадеца, когато материалистите най-после повярват в Сатана, но не и в Бога, тогава войната е завършила.[26] Не съвсем; когато те повярват в Бога, знаят, че Той ще спечели, но въпреки това гневно атакуват – не в сляп гняв, а в напълно осъзнат гняв – Божиите дела, тогава войната е приключила.

Сътрудничество

Как, тогава, можем да си сътрудничим с такива хора? Само на основата на общата благодат. Общата благодат не е още напълно развита. Но това сътрудничество трябва да бъде за интересите на Божието царство. Дали дадена конкретна ситуация е полезна трябва да се реши на основата на стандартите, изложени в библейския закон. Общата благодат не е обща основа; няма обща основа, която да обединява хората, освен Божия образ във всеки човек.

Тъй като външната съобразеност с условията на Божия закон наистина произвежда видимо добри резултати – обратно на теорията на проф. Клайн за Божията тайнствена воля в историята – за известно време невярващите са съгласни да възприемат тези принципи, тъй като търсят плодовете на християнското общество. Накратко, някои етични сатанисти реагират на познанието за Божия закон, написано в сърцата им. Те имат голяма степен на познание за Божието създание, но все още не желаят да атакуват този свят. Те имат познание чрез обща благодат, но още не виждат какво означава това за техните действия. (До известна степен комунистите го виждат, но още не действуват съобразно с него; не са започнали последна офанзива срещу Запада.)

Естеството на бунта на Адам не беше интелектуално; то беше етично. Никой не показва това по-изразително от Ван Тил. Простото натрупване на познание в неновородения човек не променя неговото положение пред Бога. Той все още е бунтовник, но може да притежава познание. Познанието може да се прилага към Божието създание и да произвежда полезни резултати. Познанието може също да произведе и холокост. Въпросът е в етиката, а не в познанието. Следователно, хората могат да си сътрудничат на основата на общо познание; в крайна сметка, те не могат да си сътрудничат на основата на обща етика.

Какво ще кажем за специалното проклятие? Какво е етичното отношение на етичния бунтовник пред Бога? Общата благодат увеличава специалното проклятие на неновородения човек. Когато общата благодат нарастне до своя максимум, открива се специалното Божие проклятие: пълен бунт на човека срещу Божията истина и на основата на общата благодат – познание, власт, богатство, престиж и т.н. – на Бога, водещ до крайния съд. В самия край Бог наистина отнема част от Своето възпиране: възпиране върху самоубийственото унищожение. Той им позволява да постигнат смъртта, която обичат (Пр. 8:36). Но те все още имат власт и богатство, както във Вавилонската империя в нощта, когато тя падна.

Езичниците могат да ни учат на физика, математика, химия и много други предмети. Как е възможно това? Защото общата благодат нараства. Те са имали няколко века ръководство от християните, както и ръководителите от Просвещението, които са възприели философия на свързаност, която поне е приличала на християнското учение за провидението. Те не могат да запазят едно общество цяло на основата на тяхната философия на хаоса – официалната гледна точка на Сатана – но все още могат да правят важни открития. Те използват отраднат капитал, във всякакъв смисъл на думата.

Християните трябва да водят

Когато има християнско съживление и проповядване на цялото Божие учение, тогава християните могат отново да застанат на истински ръководни позиции. Невярващите също могат да допринасят за покоряването на земята, защото ще бъдат призовани обратно към действието на закона, написано в сърцата им. Общата благодат ще се увеличава по целия свят. Но християните трябва да бъдат изключително внимателни да следят за белези на етично отклонение в онези, които изглеждат като полезни съработници в царството. Може да има сътрудничество за външни цели – изпълнението на завета за господството, даден на всички хора – но не и в областта на етиката. Ние трябва да следим Съветите, за да видим как не трябва да се изгражда едно общество. Трябва да предприемаме контрамерки срещу техните военни предизвикателства. Не трябва да възприемаме техния възглед за пролетарската етика, дори и техните шахматисти или математици да са много изявени. Божият закон, разкрит в Библията, трябва да господствува, а не действието на закона, написано в сърцата на неправедните. Начинът за сътрудничество е на основата на библейския закон. Законът ни казва за ограниченията на хората. Той ни държи смирени пред Бога и господствуващи над природата. Ние ще определим правилността и полезността на делата на неновородените хора, които упражняват своите дадени от Бога таланти, изработвайки своето проклятие със страх и трепет.

Чужденците във вратите имаха много от ползите на общата благодат – Божият отговор на вярата на евреите. Те получаваха пълна правна закрила в еврейските съдилища (Изх. 22:21; 23:9; Вт. 24:17). Не им е било разрешено да ядат специалната свята храна (Изх. 29:33; Лев. 22:10) което е било забрана за достъп до религиозните празници в храма. Но те са били част от яденето на десятъка, празник пред Господа (Вт. 14:22-29). Следователно, те са били облагодетелствувани от гражданския ред, който Бог е установил за Своите хора. Те също са можели да произвеждат стоки и услуги с увереност, че плодовете на техния труд няма да им бъдат конфискувани от една беззаконна държавна власт. Това е правело всеки по-богат, защото всички хора в общността са можели да изработват условията на завета за господството.

Казва ни се, че естественият човек не разбира нещата от Духа (1 Кор. 2:14-16). Казва ни се, че неновородените считат Божията мъдрост за глупост (1 Кор. 1:18-21). Казва ни се да внимаваме, “да не ви заплени някой с философията си, с празната си измама, по човешко предание, по първоначалните учения на света, а не по Христа” (Кол. 2:8). Философски съществува непреодолимо разделяне между невярващите и вярващите. Те започват с различни отправни точки: хаос срещу сътворение, Бог срещу човека. Само общата благодат може да намали конфликта в приложенията между езическата и християнската философия. Етичният бунт на неновородения лежи под повърхността, тлеещ, готов да избухне в гняв, но е възпиран от Бога и Божия закон. Той се нуждае от властта, която законът дава. Затова той се съгласява с някои от принципите на приложния библейски закон и се съобразява с част от действието на закона, написано в сърцето му. Но той не може да се съгласи относно първите принципи. И дори към края, когато хората може и да изповядат съществуването на един Бог и да треперят при тази мисъл, те няма да подчинят своето его на Бога. Ще се бият до смърт – до втората смърт – за да отрекат претенциите, които Богът на Библията има над всяка част от тяхното съществуване.

Следователно, може да има сътрудничество в покоряването на земята. Но християните трябва да поставят стратегията и тактиката. Неновороденият човек ще бъде като платен консултант; той ще дава своите таланти, но Господ ще изгражда обществото.

Общата благодат срещу общата основа

Не трябва от общата благодат да правим извод за общата основа. Не можем да го правим, защото с нарастването на общата благодат ние се приближаваме до този последен бунт в цялата му сатанинска мощ. Общата благодат обединява усилията на хората в покоряването на земята, но християните работят открито за Божията слава, докато неновородените работят (официално) за славата на човека или за славата на Сатана. Те всъщност работят за Божията слава, защото в последния ден всяко коляно ще се преклони пред Него (Фил. 2:10). Богатството на нечестивия се пази за праведния (Пр. 13:22). Така че, от етична гледна точка, няма общи факти.

В този последен ден, когато започне бунтът, цялото множество на Сатана ще знае за фактите на Божия свят, защото общата благодат ще бъде в своя връх. Въпреки това, те обръщат гърба си към Бога и се разбунтуват. Всички факти са тълкувани факти и тълкуването, а не фактите сами по себе си – няма факти “сами по себе си” – е това, което разделя изгубените от избраните. Неизбежно, естественият човек възпира (активно подтиска) истината в неправедност (Рим. 1:18).[27] Никакви философски “доказателства” за Бога (освен доказателството, което започва с допускане на съществуването на Бога, открит в Библията) не са валидни, и дори допускането за съществуването на Бога на Библията не е достатъчно, за да спаси душата на човека.[28] Само Бог може да направи това (Йоана 6:44). Няма обща философска основа, а само метафизическа. Ние сме направени по Божия образ от един и същ Създател (Деян. 17:24-31). Всеки човек знае това. Ние можем, като хора, само да напомняме на хората за това, което те вече знаят. Бог използва това познание, за да изкупва хората.

Невярващият използва откраднат интелектуален капитал, за да разсъждава правилно – правилно в смисъл да е способен да използва това познание като средство да покорява земята, а не в смисъл да познава Бога както един осиновен син Го познава. Неговите заключения могат да съответствуват на външната реалност достатъчно, за да му позволят да изработва своята бунтовна вяра до още по-голямо унищожение, отколкото ако нямаше правилно познание (Лука 12:47-48). Той някакси “знае,” че “2 плюс 2 е равно на 4,” а също че този факт на умствена симетрия може да бъде използван, за да довежда желани последствия във външния свят на природата. Защо тази умствена симетрия съществува и защо трябва да има каква да е връзка с външния свят на природата, е необяснимо за познанието на естествения човек, факт, признат от носителя на Нобелова награда по физика Юджийн Уигнър.[29]

Християните, тъй като имат правилно учение за създанието, могат да обяснят и двете. Така че невярващият във всяка своя стъпка използва откраднат интелектуален капитал. Християните трябва да използват някои от неговите дела (като проверяват неговите открития според откровението в Библията) и невярващият може да използва работата на християните. Земята ще бъде покорена. Колкото по-близо са презумпциите на невярващия до откритите в Библията (например приемането от консервативния икономист на факта на икономическата оскъдност, съответствуващо на Бит. 3:17-19), толкова е по-вероятно откритията, направени на основата на тези презумпции, да са полезни. Под полезни има предвид полезни в общата задача на всички хора, покоряването на земята. Следователно, може да има сътрудничество между християните и нехристияните.

Заключение

Невярващите изглеждат обществено доминиращи днес. Вярващите са се оттеглили в антиномистки пиетизъм и песимизъм, защото са изоставили вярата в двете характеристики на християнската обществена философия, които правят възможен прогреса: 1) динамиката на есхатологичния оптимизъм и 2) средството на завета за господството, библейския закон. Следователно трябва да заключим, че ни предстои или разпадане на обществото (защото общата благодат за неновородените не може дълго да бъде поддържана без ръководство в обществото от новородените), или новородените трябва да възстановят своето видение за своите изгубени истини: постмилениализма и библейския закон. За да може общата благодат да продължава и за да бъде външното сътрудничество между вярващите и невярващите плодотворно или дори възможно, християните трябва да върнат видимите основи на обществото към Божия закон. Те трябва отново да придобият ръководството, което са изгубили поради спекулациите на самопровъзгласените “разумни” отстъпници. Ако това не стане, тогава ще продължим да пропадаме, докато невярващите заприличат на племето Ик и християните могат отново да започнат процеса на обществено господство. За да може общата благодат да продължи да нараства, тя трябва да бъде поддържана от специална благодат. Или невярващите ще повярват, или ръководството ще се върне при християните. Ако нито едното не стане, в крайна сметка ще се върнем към варварството.

Разбира се, аз се моля за новорождението на невярващите и за възстановяването на библейския закон и правилната библейска есхатология от страна на настоящите християни и бъдещите повярвали. Не знам дали ще видим такова съживление в наши дни. Има причини да вярвам, че то може и ще се случи. Има също причини да се съмнявам в такъв оптимизъм. Господ знае.

Трябва да изоставим антиномизма и есхатологиите, които са антиномистки по своята същност. Трябва да призовем хората отново към вяра в Бога на цялата Библия. Трябва да потвърдим, че в Божия план ще дойде ден на увеличена самоосъзнатост, когато хората ще наричат подлите подли, и великодушните великодушни (Ис. 32). Това ще бъде ден на големи видими благословения – най-големите в историята. Пред нас се разкриват дълги векове на такава самоосъзнатост. И в края на времето идва поколение от бунтовници, които умеят да различават подлите от великодушните и се разбунтуват против праведните. Те ще изгубят войната.

Следователно, общата благодат е по своето естество бъдеща благодат. Има приливи и отливи в историята, но по естество това е бъдеща благодат. Тя не трябва да се счита за предварителна или по-ранна благодат. Само амилениалистите могат да се придържат към такава позиция – при това само антиномистките амилениалисти. Крайният съд се явява в края на времето на фона на общата благодат. Общото проклятие ще бъде в своята най-ниска точка, като прелюдия към специално проклятие с вечна продължителност. Крайният съд идва, точно както големия потоп, на основата на Божиите видими блага за човечеството въобще. Нечестието на аморейците най-после ще бъде пълно.

Дали постмилениалистът вярва, че като цяло на земята ще има вяра, когато Христос се върне? Не и ако разбира следствията от учението за общата благодат. Дали той очаква цялата земя да бъде унищожена от невярващите бунтовници преди Христос да ги унищожи – да станат двойно мъртви? Не. Съдът идва преди те да успеят да извършат своето дело. Общата благодат бива увеличена, за да позволи на невярващите да изпълнят чашата на гнева. Те са съдове за гняв. Следователно, изпълнението на условията на завета чрез общата благодат е крайната стъпка в процеса на изпълването на тези съдове на гнева. Съдовете на благодатта, вярващите, също ще бъдат изпълнени. Всичко е пълно. Дали Бог ще унищожи Своята предплата на Новото Небе и Новата Земя? Ще изтрие ли Бог белегът, че Неговото слово е било спазено, че заветът на господството е бил изпълнен? Ще има ли Сатана, големият разрушител, радостта да види Божието слово осуетено, делото на ръцете му съборено от личните орди на Сатана? Амилениалистът отговаря да. Постмилениалистът трябва да го отрича с цялата си сила.

Въпреки прекъсванията, в живота има продължителност. Богатството на грешника се пази за праведния. Сатана би желал да изгори Божията нива, но не може. Плевелите и житото растат до зрялост и тогава жътварите излизат да пожънат житото, отрязвайки плявата и изхвърляйки я в огъня. Сатана би искал да обърне съдния час, да се върне в самото начало, в Едемската градина, когато заветът за господството беше даден за първи път. Изпълнението на завета за господството е последното действие на Сатана, което е позитивно – увеличаване на общата благодат. След това общата благодат става предназначена за зло – абсолютно предназначена за зло – когато Сатана използва последното си време и последната си сила да атакува Божиите хора. Когато той използва своите дарби, за да стане окончателно, напълно деструктивен, той бива отсечен чрез намеса отгоре. Тази последна кулминация на общата благодат е съдният час за Сатана.

А кротките – кротките пред Бога, активни към Неговото създание – най-после ще наследят земята. Обновената земя и обновеното небе е окончателното плащане от Бога Баща към Неговия Син и към онези, които Той е дал на Своя Син. Това е постмилениалната надежда.

Послепис

Дотук настроих срещу себе си всяка известна християнска група. Настроих срещу себе си оставащите членове на Християнската Реформистка Църква, които са ортодоксални, като се присъединявам към Протестантската Реформистка Църква срещу Точка 1 от Синода през 1924. Няма благоразположение в Божията обща благодат. Настроих срещу себе си Протестантската Реформистка Църква, като говоря в защита на постмилениализма. Настроих срещу себе си премилениалистите, като твърдя, че разделянето на житото и плевелите трябва да дойде в края на историята, а не хиляда години преди края (или, в диспенсационалистичната премилениална рамка на грабване преди Голямата скръб, 1007 години преди края). Настроих срещу себе си постмилениалните пиетисти, които четат и се наслаждават в трудовете на Джонатан Едуардс, като твърдя, че традицията на Едуардс е била разрушителна за библейския закон през 1740 и още е. Тя не води на никъде, освен ако не съзрее и не възприеме схващането за библейския закон като средство за победа. Настроих срещу себе си Библейската Презвитерианска Църква, тъй като нейните ръководители отричат завета за господството. Пропуснах ли някого? О, да, настроих срещу себе си постмилениалните арминианци (харизматиците на “позитивната изповед”), като твърдя, че бунтовниците в последния ден не са отстъпили християни.

Като завърших този труд, надявам се, че и други ще ме последват в посоката, която очертах относно общата благодат, есхатологията и библейския закон. Нека онези, които приемат на сериозно тази статия, да избягват теологичните мини, които все още се спотайват в земята. Има корекции, които трябва да се направят, приложения, които трябва да се открият и да бъдат изработвани. Надявам се, че моят принос ще направи задачата на другите хора много по-лесна.



* Първоначалната версия на тази статия излезе в The Journal of Christian Reconstruction (Winter, 1976-77), published by the Chalcedon Foundation, P.O. Box 158, Vallecito, California 95251.

[1] John Calvin, Institutes of the Christian Religion (1559), Book II, Section II, chapter 16; II:III:3; III:XIV:2.

[2] Кучетата в Израел не са били много обичани животни, така че аналогията с общата благодат е библейски законна. “Бъдете Ми святи хора; затова не яжте месо, разкъсано от зверове на полето; хвърлете го на кучетата” (Изх. 22:31). Ако приемем, че Бог обича езичниците така, както съвременните хора обичат своите кучета, тогава аналогията не е правилна.

[3] Cornelius Van Til, Common Grace (Philadelphia: Presbyterian and Reformed Publishing Co., 1954), pp. 20-22. Тази статия е препечатана в Van Til, Common Grace and the Gospel (Nutley, New Jersey: Presbyterian & Reformed, 1974), pp. 20-22.

[4] Gary North, “Aren’t There Two Kinds of Salvation?”, Question 75 in North, 75 Bible Question Your Instructors Pray You Won’t Ask (2nd ed.; Tyler, Texas: Institute for Christian Economics, [1984] 1988).

[5] Gary North, Moses and Pharaoh: Dominion Religion vs. Power Religion (Tyler, Texas: Institute for Christian Economics, 1985), ch. 12: “Continuity and Revolution.”

[6] Van Til, Common Grace, pp. 82-83.

[7] Ibid., p. 85.

[8] Клайн отхвърля твърдението на Ван Тил, че общата благодат намалява с течение на времето. Клайн казва, че това е, което постмилениалистите от Чалседон поучават – което просто не е вярно, нито следва от тяхната есхатология – и, с това, Клайн скъсва изцяло с Ван Тил. Малко вероятно е Клайн въобще да разбира противоположните на Ван Тил следствия от това, което пише. “Заедно с херменевтичните недостатъци на милениализма на Чалседон съществува един фундаментален теологичен проблем, който е доминиращ. И тук отново се срещаме с объркването на Чалседон относно библейските понятия за святото и общото. Както видяхме, версията на Чалседон на постмилениализма като връх на милениума нещо повече от висока степен на успех в евангелската мисия на църквата в света. Едно допълнително милениално видение (което те специално подхранват) е това за материалния просперитет и световното влияние и господство на Христовото установено царство на земята, с божествено наложено покорство на народите пред световното управление на Христокрацията. . . . Непреодолимото теологично възражение срещу всяка такава хилиастична постройка е, че тя включва допускането за предварителното преминаване на реда на общата благодат. . . . Като постановява така прекъсването на наредбата за общата благодат преди края, постмилениализмът на Чалседон всъщност приписва на Бога невярност, защото Бог е обещал в своя древен завет да поддържа тази наредба докато съществува земята.” Meredith G. Kline, “Comments on an Old-New Error, “ Westminster Theological Journal, XLI (Fall 1978), pp. 183, 184.

[9] Една от странностите на движението за Християнска Реконскрукция е, че Р. Дж. Ръшдуни категорично отхвърля амилениализма, наричайки го “импотентна религия” и “богохулство,” но потвърждава валидността на позицията на Ван Тил за общата благодат, призовавайки за замяната на понятието “обща благодат” с понятието на Ван Тил “по-ранна благодат.” Анти-амилениалната (и следователно анти-Ван Тил) статия на Ръшдуни излезе в The Journal of Christian Reconstruction, III (Winter 1976-77): “Postmillenialism versus Impotent Religion.” Неговото изявление в подкрепа на “по-ранната благодат” излезе в неговия преглед на книгата E. L. Hebden Taylor, The Christian Philosophy of Law, Politics and the State, in The Westminster Theological Journal, XXX (Nov. 1967): “Понятието ‘по-ранна благодат’ прави остатъците от справедливост, правда и общество разбираеми; понятието ‘обща благодат’ не прави това” (p. 100). “Понятието ‘обща благодат’ е станало шиболет за холандската теология и брод през река Йордан в реформистката територия за онези, които могат да изрекат необходимия акцент. Не е ли дошло време да изоставим цялото понятие и да започнем наново?” (p. 101).

[10] Матусал е бил на 969 години, когато е починал (Бит. 5:27). Той е бил на 187 години, когато е бил роден синът му Ламех (5:25) и на 369, когато синът на Ламех, Ной, е бил роден (5:28-29). Ной е бил на 600 години по времето на големия потоп (7:6). Следователно, от раждането на Ной, когато Матусал е бил на 369, до потопа, 600 години по-късно, Матусал е изживял своите години (369 + 600 = 969). Библията не казва, че Матусал е загинал в потопа, а само, че е умрял в годината на потопа. Това е такава забележителна хронология, че товарът на доказателството е върху онези, които отричат прехода от баща към син в тези три поколения, твърдейки, че съществува неспомената празнота в хронологията.

[11] Stanley Jaki, The Road to Science and the Ways to God (Chicago: University of Chicago Press, 1978); Science and Creation: From eternal cycles to an oscillating universe (Edinburgh and London: Scottish Academic Press, [1974] 1980).

[12] Robert K. Merton, Social Theory and Social Structure (rev. ed.; New York: Free Press of Glencoe, 1957), ch. 18: “Puritanism, Pietism, and Science”; E. L. Hebden Taylor, “The Role of Puritanism-Calvinism in the Rise of Modern Science,” The Journal of Christian Reconstruction, VI (Summer 1979); Charles Dykes, “Medieval Speculation, Puritanism, and Modern Science,” ibid.

[13] За опозиция срещу търпимостта на Едуардс към съживленчеството, не от теологични либерали, а от ортодоксални калвинистки пастори, виж Richard L. Bushman, From Puritan to Yankee (Cambridge, Massachusetts: Harvard University Press, 1967). Бушман също обяснява как Голямото Съживление е било бедствие за правните остатъци от библейския закон в колонията Кънектикът. Политическият ред е бил принуден да тръгне към политическа неутралност, което от своя страна е подпомогнало възхода на деизма и либерализма.

[14] Превъзходният коментар на John Murray, The Epistle to the Romans (Grand Rapids, Michigan: Eerdmans, 1965), съдържа подробен анализ на Римляни 11, разделът, занимаващ се с бъдещото обръщане на евреите. Мъри набляга, че Божието присаждане на Израел води до заветни благословения, безпрецедентни в човешката история. Но Израел, за който се говори в Римляни 11, твърди Мъри, не е националният или политическият Израел, а естественото потомство на Авраам. Това изглежда означава генетичният Израел.

Тук има един сериозен исторически проблем. Има някои доказателства (макар и не изчерпателни), че голямото мнозинство от тези, които днес са известни като евреи ашкенази, са наследници на едно обърнало се към юдаизма тюркско племе, хазарите. Добре известно е сред учените по европейска история, че това обръщане е станало около 740 от Хр. Оттам може би са дошли източноевропейските и руските евреи. Те са се женили с други евреи, обаче: сефардични или евреи от диаспората, които са избягали предимно в западна Европа. Йеменските евреи, които са останали в земята на Палестина, също са наследници на Авраам. Контрасвидетелството срещу тази теза за хазарите като съвременни евреи е предимно лингвистично: идиш не съдържа никакви следи от кой да е тюркски език. За царството на хазарите, виж Arthur Koestler, The Thirteenth Tribe: The Khazar Empire and Its Heritage (New York: Random House, 1976).

Ако Израел, за който се говори в Римляни 11, е предимно генетичен, тогава може да не е необходимо всички евреи да повярват. Тогава какво е евреин в смисъла на Римляни 11? Заветен? Писах на Мъри в края на 60-те, за да получа неговото мнение за следствията от хазарите за неговия екзегезис на Римляни 11, но той не ми отговори.

[15] Gary North, The Sinai Strategy: Economics and the Ten Commandments (Tyler, Texas: Institute for Christian Economics, 1986), Appendix C: “Social Antinomianism.”

[16] Клайн казва, че всяка връзка между благословенията и спазването на завета е, от човешка гледна точка, случайна. “През това време тя [наредбата на общата благодат] трябва да върви по своя път през несигурностите на взаимно обуславящите се принципи на общата благодат и общото проклятие, като просперитетът и бедствието биват преживявани по напълно непредсказуем начин поради неизследимото върховенство на божествената воля, която ги разпределя по тайнствени пътища.” Kline, op. cit., p. 184. Д-р Клайн очевидно никога не се е замислял защо премиите за застраховките живот и здравните застраховки са по-ниски в повлияните от християнството общества, отколкото в езическите общества. Очевидно, благословенията на дългия живот, обещани в Библията, са достатъчно неслучайни и “изследими,” че статистиците, които съветват застрахователните компании, да могат да открият статистически приложими разлики между обществата.

[17] “Това, което тези изследвания представят, е позиция по християнска (нормативна) етика. Те не привързват логически онези, които са съгласни с тях, към коя да е конкретна школа на есхатологично тълкуване.” Greg L. Bahnsen, By This Standard: The Authority of God’s Law Today (Tyler, Texas: Institute for Christian Economics, 1985), p. 8. Той е прав: логически няма връзка. Заветно, двете учения са неизбежно свързани: когато се проповядва законът, има благословения; благословенията неибежно водят до победа.

[18] Kline, op. cit.

[19] Greg L. Bahnsen, “M. G. Kline on Theonomic Politics: An Evaluation of His Reply,” Journal of Christian Reconstruction, VI (Winter, 1979-80), No. 2, особено p. 215.

[20] За магията в ранния Ренесанс, виж Frances Yates, Giordano Bruno and the Hermetic Tradition (New York: Vintage, [1964] 1969).

[21] Edward Gibbon, The History of the Decline and Fall of the Roman Empire, Milman edition, 5 vols. (Philadelphia: Porter & Coates, [1776]), I, p. 144.

[22] Ethelbert Stauffer, Christ and the Caesars (Philadelphia: Westminster Press, 1955), p. 223.

[23] Gary North, Marx’s Religion of Revolution: Regeneration Through Chaos (Tyler, Texas: Institute for Christian Economics, [1968] 1989), pp. 100-1.

[24] Martin Bronfenbrenner, “Radical Economics in America: A 1970 Survey,” Journal of Economic Literature, VIII (Sept. 1970).

[25] Gary North, “The Epistemological Crisis of American Universities,” in Gary North (ed.), Foundations of Christian Scholarship: Essays in the Van Til Perspective (Vallecito, California: Ross House Books, 1976).

[26] C. S. Lewis, The Screwtape Letters (New York: Macmillan, 1969), Letter 7.

[27] Murray, Romans, коментар върху Римляни 1:18.

[28] Van Til, The Defense of the Faith (Philadelphia: Presbyterian and Reformed, 1963), атакува традиционните римокатолически и арминиански доказателства за Бога. Те не доказват Бога на Библията, твърди той, а само един ограничен бог на човешкия ум.

[29] Eugene Wigner, “The Unreasonable Effectiveness of Mathematics in the Natural Sciences,” Communications on Pure and Applied Mathematics, XIII (1960), pp. 1-14. Виж също Vern Poythress, “A Biblical View of Mathematics,” in Gary North (ed.), Foundations of Christian Scholarship, op. cit., ch. 9. Виж също неговата статия в The Journal of Christian Reconstruction, I (Summer 1974).





Days of Vengeance
Copyright © 1987 Dominion Press
превод Copyright © 2003 Радослава Петкова, Dominion 777