Кога пророк и видение изчезнаха от Израил? Не беше ли, когато Христос Пресветият дойде? Това всъщност е белег и видно доказателство за идването на Словото, че Ерусалим вече го няма, нито се издига пророк, нито видение се открива между тях. И е естествено да бъде така, защото когато Той, за Когото се говореше, дойде, каква нужда има вече Той да бъде изявяван? И когато истината е дошла, каква нужда има още от сянката? Те пророкуваха постоянно за Него, докато дойде това време на Истинската Праведност, Която беше направена откуп за греховете на всички. По същата причина Ерусалим стоя до тогава, за да могат хората предварително да размишляват върху символите, преди Истината да се открие. Затова, разбира се, след като Пресветият дойде, видение и пророчество се запечатаха. И царството на Ерусалим престана по същото време, защото трябваше да се помазват царе сред тях само докато се помаже Пресветият. Мойсей също пророкува, че юдейското царство ще стои до Неговото време, казвайки: “Не ще липсва скиптър от Юда, нито управителев жезъл отсред нозете му, докато дойдат нещата, определени за него и Самото Очакване на народите” [Бит. 49:10]. И това е причината Самият Спасител да обявява винаги “Законът и пророците пророкуваха до Йоан” [Мат. 11 :13]. Следователно, ако все още има цар или пророк, или видение между юдеите, те напълно отричат, че Христос е дошъл; но ако няма нито цар, нито видение, и оттогава цялото пророчество е било запечатано и градът и храмът превзети, как може те бъдат толкова безбожни, как може да пренебрегват фактите, че да отричат Христос, който доведе всичко това?

Св. Атанасий, За въплъщението [40]

 

18

ВРЕМЕТО Е БЛИЗО

Въпросът за датата на Книгата Откровение е важен за нейното правилно тълкуване. Учените често приемат твърдението на Иреней (120-212 от Хр.), че пророчеството се е появило “към края на царуването на Домициан” (т.е., около 96 от Хр.) Има, обаче, значително съмнение относно какво е имал предвид Иреней с това (той може да е имал предвид, че самият апостол Йоан “е бил видян” от други). Езикът на Иреней е неясен; и за каквото и да е говорил, той би могъл да греши. (Иреней, между другото, е единственият източник за това късно датиране на Откровение; всички други “източници” са основани на Иреней). Определено има други ранни автори, чиито твърдения посочват, че Йоан написва Откровение много по-рано, при гонението на Нерон. Следователно, нашият най-безопасен подход е да изследваме самото Откровение, за да видим какви вътрешни свидетелства представя то относно своята дата – свидетелства, които посочват, че то е написано някъде преди или през 68 от Хр. Накратко, това доказателство се основава на две точки: (1) За Ерусалим се говори като за още стоящ, и голяма част от книгата говори за разрушаването на Ерусалим през 70 от Хр.; (2) Император Нерон е споменат като все още жив – а Нерон умира през юни 68 (Тези точки и други ще бъдат изложени в следващите глави).

Повече от това, обаче, имаме предварително учение от самото Писание, че всяко специално откровение е завършило до 70 от Хр. Ангел Гавраил каза на Данаил, че “седемдесетте седмици” щяха да приключат с разрушаването на Ерусалим (Дан. 9:24-27); и че този период също ще служи да се “запечата видението и пророчеството” (Дан. 9:24). С други думи, специалното откровение ще престане – бивайки “запечатано” – по времето, когато Ерусалим бъде разрушен. Канонът на Святото Писание е бил напълно завършен преди Ерусалим да падне.

Смъртта, възкресението и възнасянето на Христос бележат края на Стария Завет и началото на Новия; апостолите са упълномощени да предадат Христовото послание под формата на Новия Завет; и когато те приключват, Бог изпраща едомците и римските войски, за да унищожат напълно последните оставащи символи на Стария Завет: Храма и Светия Град. Само този факт е достатъчен, за да установи написването на Откровение като станало преди 70 от Хр. Самата книга – както ще видим – ни дава изобилни свидетелства относно своята дата; но нещо повече, естеството на Новия Завет като Божието Окончателно слово ни казва това. Смъртта на Христос от ръцете на отстъпилия Израел запечата тяхната съдба: Царството щеше да се отнеме от тях (Мат. 21:33-43). Докато “безграничният” гняв се натрупваше (1 Сол. 2:16), Бог въздържаше ръката Си от съд, докато бъде завършено написването на новозаветното писание. Щом това стана, Той веднага унищожи Израилевото царство, изличавайки поколението на гонителите (Мат. 23:34-36; 24:34; Лука 11:40-51). Разрушаването на Ерусалим (Откр. 11) беше последната тръба, обявяваща, че “Божията тайна” е завършена (Откр. 10:7). Вече няма да има специално откровение, тъй като Израел вече го няма. Нека да видим ясно: Книгата Откровение категорично е била написана преди 70 от Хр., и вероятно преди 68 от Хр.

Предназначение

Йоан написва Откровение до седемте важни църкви в Мала Азия, и от тях то се разпространява навсякъде. Мала Азия е била важна, защото култът на поклонението пред Цезаря е разглеждан най-подробно в пророчеството – а Мала Азия е била основен център на поклонението пред Цезаря. “Надпис след надпис свидетелствуват за вярността на градовете към Империята. В Ефес, Смирна, Пергам, и всъщност в цялата провинция Църквата е срещала противодействието на империализма, който е бил популярен и патриотичен, и е носел характера на религия. Никъде култът към Цезаря не е бил по-популярен, отколкото в Азия” (H. B. Swete, Commentary on Revelation [Kregel, 1977], p. lxxxix).

След смъртта на Юлий Цезар (29 пр. Хр.) в Ефес бива изграден храм, почитащ го като divus (бог). Цезарите след него не чакат смъртта да им донесе такива почести, и започвайки от Октавиан, утвърждават своята собствена божественост, изявявайки своите божествени титли в храмове и на монети, особено в градовете на Азия. Октавиан променя името си на Август, название за върховно величие, достойнство и благоговение. Наричан е Божий Син, и като божествено-човешки посредник между небето и земята принася жертви на боговете. Той бива навсякъде приветствуван като Спасител на света, и надписите върху неговите монети са откровено месиански – като тяхното послание обявява, както пише Етелберт Щауфер, че “спасението не може да се намери в никой друг, освен в Август, и няма друго име, дадено на хората, чрез което да се спасят” (E. Stauffer, Christ and the Caesars [Westminster, 1955], p. 88).

Това поведение е обичайно за всички Цезари. Цезар е Бог; Цезар е Спасител; Цезар е единственият Господ. И те си присвояват не само имената, но също и правата на божества. Облагат с данъци и конфискуват собственост по своя воля, вземат съпругите (и съпрузите) на гражданите за свое собствено удоволствие, причиняват недостиг на храна, упражняват власт над живота и над смъртта над своите поданици, и като цяло се опитват да управляват всяка страна от живота в Империята. Философията на Цезарите може да бъде обобщена в един израз, който бива използван все повече с течение на времето: Цезар е Господ!

Това е бил основният проблем между Рим и християните: Кой е Господ? Франсис Шефър посочва: “Нека не забравяме защо християните са били убивани. Те не са били убивани, защото са се покланяли на Исус. . . . никой не го е било грижа кой на кого се покланя, докато поклонникът не нарушава единството на държавата, съсредоточено в официалното поклонение пред Цезаря. Причината християните да бъдат убивани е защото са били бунтовници. . . . покланяли са се на Исус като Бог и са се покланяли само на безграничния личностен Бог. Цезарите не са можели да толерират това поклонение само на единия Бог. То е било смятано за държавна измяна” (Francis Schaeffer, How Shall We Than Live? [Revell, 1976], p. 24).

За Рим, целта на всеки истински морал и набожност е била подчинението на всички неща пред Държавата; религиозният, набожен човек е този, който за всяко нещо в своя живот признава централното място на Рим. Р. Дж. Ръшдуни отбелязва, че “рамката за религиозните и семейни дела на благочестие е била самият Рим, централната и най-свещена общност. Рим строго е контролирал всички права на сдружаване, събрания, религиозни събития, клубове и улични събирания, и не е търпял никакво възможно съперничество на своята централност. . . . Само държавата е можела да организира; гражданите не са можели, без да бъдат обвинени в заговор. Само на това основание силно организираната християнска Църква е била обида и оскръбление към държавата, и нелегална организация, която веднага бива заподозряна в заговор” (R. J. Rushdoony, The One and Many [Thoburn Press, 1978], pp. 92f.).

Свидетелството на апостолите и на ранната Църква не е нищо друго освен обявяване на война срещу претенциите на Римската държава. Йоан твърди, че Исус е единородният Божий Син (Йоан 3:16); че Той е всъщност “истинският Бог и вечен живот” (1 Йоан 5:20-21). Апостол Петър заявява малко след Петдесятница: “Чрез никой друг няма спасение; защото няма под небето друго име дадено между хората, чрез което трябва да се спасят” (Деян. 4:12). “Така конфликтът на християнството с Рим е бил политически от гледна точка на Рим, макар и религиозен от християнска. От християните никога не се е искало да се покланят на езическите римски богове; искало се е само да признаят религиозното върховенство на държавата. . . . Въпросът, тогава, е този: трябва ли законът на императора, държавният закон, да управлява държавата и църквата, или държавата и църквата, императорът и епископът, са под Божия закон? Кой представлява истинския и съвършен ред, Бог или Рим, вечността или времето? Римският отговор е бил Рим и времето, и затова християнството е представлявало изменническа вяра и заплаха за политическия ред” (Rushdoony, The One and the Many, p. 93).

Обвинението, излагано в съдилищата през първи век срещу християните, е, че “те всички действуват против Кесаревите укази, казвайки, че имало друг цар, Исус” (Деян. 17:7). Това е основното обвинение срещу всички християни в Империята. Началникът на полицията умолява възрастния епископ Поликарп да се откаже от своята крайна позиция: “Какво лошо има в това, да се каже, че Цезар е Господ?” Поликарп отказва, и бива изгорен на кладата. Хиляди понасят мъченическа смърт точно заради този проблем. За тях Исус не е “Бог” в някакъв приповдигнат, нематериален смисъл; Той е единственият Бог, абсолютният Владетел във всяка област. Никоя част от действителността не може да бъде изключена от Неговите изисквания. Нищо не е неутрално. Църквата се противопоставя на Рим с неотменимата претенция за имперската власт на Христос: Исус е единородният Син; Исус е Бог; Исус е Цар; Исус е Спасител; Исус е Господ. Има две империи, и двете се опитват да постигнат световна власт; и те са неумолимо във война една с друга.

Църквите в Азия е трябвало да осъзнаят това напълно, с всички негови последствия. Вярата в Исус Христос изисква пълно покорство на Неговото господство, за всяко нещо, без компромис. Изповядването на Христос е означавало конфликт с тоталната държава, особено в провинциите, където официалното поклонение пред Цезаря е било задължително за извършването на всекидневните занимания. Отказът да бъдат признати претенциите на Държавата би довел до икономически трудности и фалит, и често затвор, мъчения и смърт.

Някои християни са направили компромис: “Да, Исус е Бог. Аз Му се покланям на църква и в къщи, в личните молитви. Но все още мога да запазя своята работа и моето положение в гилдията, дори да искат от мен да отдам формално почит на езически богове. Това са само подробности: в крайна сметка, все още вярвам в Исус в моето сърце. . . .” Но Христовото Господство е универсално, и Библията не прави разделение между сърце и поведение. Исус е Господ на всичко. За да Го признаем наистина като Господ, трябва да Му служим навсякъде. Това е основното послание на Откровение, и именно това християните в Азия отчаяно са се нуждаели да чуят. Те са живеели точно посред престола на Сатана, седалището на поклонението пред Императора; Йоан им пише, за да им напомни за техния истински Цар, за тяхното положение в Него като царе и свещеници, и за необходимостта да устояват в Неговото върховно Слово.

Предмет

Целта на Откровение е да открие на една страдаща Църква Христос като Господ. Понеже са били преследвани, ранните християни са можели да бъдат да бъдат изкушени да се страхуват, че светът се разпада – че Исус, който твърди, че има “всяка власт на небето и на земята” (Мат. 28:18), всъщност е въобще няма власт. Апостолите често предупреждават срещу тази грешка на фокусиране върху човека, напомняйки на хората, че Божието върховенство е над цялата история (включително над нашите собствени скърби). Това е основата за някои от най-красивите текстове на утеха в Новия Завет (напр. Рим. 8:28-39; 2 Кор. 1:3-7; 4:7-15).

Основна загриженост на Йоан при написването на книгата Откровение е точно това нещо: да укрепи християнската общност във вярата в Господството на Исус Христос, да ги увери, че гоненията, които понасят, са неразделно свързани с голямата война на историята. Господарят на Славата се е възнесъл до Своя престол, и нечестивите владетели сега се противят на Неговата власт като преследват Неговите братя. Страданието на християните не е белег, че Исус е изоставил този свят на дявола; обратното, то открива, че Той е Цар. Ако Господството на Исус е исторически безсмислено, нечестивите нямаше да имат никаква причина да притесняват християните. Но те гонят последователите на Исус, издавайки своето неохотно признаване на Неговата върховна власт над тяхното управление. Книгата Откровение представя Исус седнал на бял кон като “Цар на царете и Господ на господарите” (19:16), воюващ с народите, съдещ и воюващ праведно. Гонените християни въобще не са изоставени от Бога. В действителност те са на фронтовата линия на вековния конфликт, конфликт, в който Исус Христос вече е спечелил решителната победа. След Неговото възкресение цялата история е “прочистваща” операция, в която следствията от Неговото дело постепенно се прилагат по целия свят. Йоан е реалистичен: битките няма да бъдат лесни, нито християните ще излязат от тях невредими. Войната често ще бъде кървава, и голяма част от кръвта ще е тяхна. Но Исус е Цар, Исус е Господ, и (както Лутер казва) “Той трябва да спечели битката.” Божият Син излиза да воюва, побеждавайки и да побеждава, докато положи всичките Си врагове под краката Си.

Следователно темата на Откровение е съвременназа първи век; т.е., то е написано към и за християни, които живеят по времето, когато книгата е четена за първи път. Грешим, ако го тълкуваме футуристично, като че ли посланието е предимно насочено за време от 2000 години след като Йоан го пише. (Интересно е – но не изненадващо – че онези, които тълкуват книгата “футуристично” сякаш винаги сякащ се съсредоточават върху своята собствена епоха като предмет на пророчествата. Убедени в своята собствена важност, те са неспособни да мислят за себе си като живеещи в някое друго време, а не в кулминационната точка на историята). Разбира се, събитията, които Йоан предсказва, наистина са “в бъдещето” за Йоан и неговите читатели; но те се случват скоро след като той пише за тях. Да тълкуваме книгата по друг начин означава да отречем смисъла на книгата като цяло, и на конкретните текстове, които посочват нейната тема. За нас голямата част от Откровение (т.е. всичко, без няколко стиха, които споменават края на света) е история: то вече се е случило. Това може да бъде истинско разочарование за онези, които очакват някакви трепетни сцени в книгата, затова за тях имам малко утешителни думи: Горе главата – Пчелите убийци все още пътуват на север! Нещо повече, Звярът има цяло множество от съвременни подражатели, така че все още имате шанс да бъдете обезглавени. За съжаление, онези, които са се надявали чрез Грабването да избегнат фойерверките, нямат късмет. Те просто ще трябва да си пробият пътя до победата заедно с нас.

Ранната Църква е имала двама големи врагове: отстъпилия Израел и езическия Рим. Много християни загиват в техните ръце (всъщност, тези двама врагове на Църквата често си сътрудничат един с друг, за да убиват християните, както направиха при разпъването на самия Господ). И посланието на Откровение е, че тези гонители, вдъхновени от Сатана, скоро ще бъдат съдени и погубени. Неговото послание е съвременно, а не футуристично.

Някои ще възразят, че това тълкуване прави Откровение “неприложимо” за нашето време. Не може да се измисли по-погрешна идея. Посланията към Римляните и Ефесяните нима са “неприложими” само защото са написани към вярващите през първи век? Трябва ли 1 Коринтяни и Галатяни да бъдат отхвърлени, защото се занимават с проблеми от първи век? Не е ли цялото Писание полезно за вярващите във всяка епоха (2 Тим. 3:16-17)? Всъщност, футуристите са онези, които правят Откровение неприложимо – защото според футуристката хипотеза книгата е неприложима от времето, когато е написана, до двадесети век! Само ако гледаме на Откровение според значението му за неговите съвременници, само тогава книгата не е мъртва буква. От началото Йоан казва, че неговата книга е предназначена за “седемте църкви, които са в Азия” (1:4), и трябва да приемем, че той има предвид това, което казва. Той очевидно очаква, че дори най-трудните символи в пророчеството могат да бъдат разбрани от неговите читатели през първи век (13:18). Нито веднъж не намеква, че книгата е написана за двадесети век, и че християните биха пропилели времето си в опити да я разшифроват, докато не се измислят космическите станции. Основната значимост на Книгата Откровение е за нейните читатели от първи век. Тя все още има значение за нас днес, когато разбираме нейното послание и прилагаме нейните принципи в нашия живот и общество. Исус Христос все още изисква от нас това, което изискваше от ранната Църква: абсолютна вярност към Него.

Тук могат да бъдат посочени няколко групи от доказателства за съвременното естество на Откровение. Първо, това е общият тон на книгата, който се занимава с мъчениците (виж напр. 6:9; 7:14; 12:11). Темата очевидно е настоящата ситуация на църквите: Откровение е написано към една страдаща Църква, за да утеши вярващите в тяхното време на изпитание.

Второ, Йоан пише, че книгата засяга “онова, което има да стане скоро” (1:1), и предупреждава, че “времето е близо” (1:3). В случай, че може да пропуснем това, в края на книгата той отново казва, че “Господ Бог на пророческите духове прати ангела Си да по каже на Неговите слуги това, което трябва скоро да стане” (22:6). Като се има предвид, че едно важно доказателство за истинския пророк лежи във факта, че неговите предсказания се сбъдват (Вт. 18:21-22), Йоановите читатели от първи век са имали всички основания да очакват, че неговата книга има непосредствено значение. Думите скоро и близо просто не могат да бъдат направени да означават друго освен това, което казват. Ако ви кажа, “Скоро ще отида там,” и не се покажа в продължение на 2000 години, няма ли да кажете, че съм малко муден? Някои ще възразят на това на основа на 2 Пет. 3:8, че “за Господа един ден е като хиляда години, и хиляда години като един ден.” Но там контекстът е напълно различен: Петър ни увещава да имаме търпение по отношение на Божиите обещания, уверявайки ни, че Божията вярност към Неговото свято Слово никога няма да се изчерпи и намалее.

Книгата Откровение не е за Второто Пришествие. Тя е за унищожаването на Израел и за победата на Христос над Рим. Всъщност, думата идване, както е използвана в Книгата Откровение, никога не се отнася за Второто Пришествие. Откровение пророкува Божия съд върху двамата древни врагове на Църквата: и макар то да продължава като описва накратко определени събития в края на времето, това описание е само “опаковка,” за да покаже, че нечестивите никога няма да надделеят срещу Христовото Царство. Но основната цел на Откровение е върху събития, които скоро ще станат.

Трето, Йоан определя определени ситуации като съвременни: в 13:18 Йоан ясно насърчава своите съвременни читатели да пресметнат “числото на звяра” и да разкодират неговото значение; в 17:10 един от седемте царе е сега на престола; и Йоан ни казва, че голямата блудница “е [сегашно време] големият град, който царува [сегашно време] над земните царе” (17:18). Отново, Откровение е предназначено да бъде разбрано според неговата съвременна значимост. Едно футуристично тълкуване противоречи напълно на начина, по който самият Йоан тълкува своето собствено пророчество.

Четвърто, трябва внимателно да отбележим думите на ангела в 22:10: “Не запечатвай думите на написаното в тази книга пророчество; защото времето е близо.” Отново, разбира се, ни е казано изрично, че пророчеството е съвременно по естество; но има нещо повече. Твърдението на ангела е в контраст със заповедта, която Данаил получава в края на своята книга: “Затвори думите и запечатай книгата до края на времето” (Дан. 12:4). На Данаил беше конкретно заповядано да запечата своето пророчество, защото то се отнасяше за “края,” в далечното бъдеще. Но на Йоан му е казано да не запечатва своето пророчество, защото времето, за което то говори, е близо!

И така, центърът на Книгата Откровение е върху съвременното положение на Йоан и неговите читатели от първи век. Тя е написана за да покаже на онези ранни християни, че Исус е Господ, “началник на земните царе” (Откр. 1:5). Тя показва, че Исус е ключът към историята на света – че нищо не може да стане без Неговата върховна воля, че Той ще бъде прославен във всички неща, и че Неговите врагове ще ближат пръстта. Християните от онези времена са били изкушавани да направят компромис с тоталната държава и лъжливите религии на своето време, и са се нуждаели от това послание за абсолютното господство на Христос над всичко, за да бъдат укрепени във войната, към която са призвани.

И ние се нуждаем от това послание. Ние също ежедневно сме подлагани на заплахите и съблазните на Христовите врагове. От нас също се иска – дори от други християни – да направим компромис със съвременните Зверове и Блудници, за да спасим себе си (или нашите работни места, или нашата собственост, или данъчните си облекчения). Ние също сме поставени пред избор: подчини се на Исус Христос или се подчини на Сатана. Откровение говори силно за проблемите, с които се срещаме днес, и неговото послание към нас е същото, каквото е било към ранната Църква: че няма и сантиметър неутрална земя между Христос и Сатана, че нашият Господ изисква универсално подчинение под Своята власт, и че Той е предопределил Своите хора за победоносно завоевание и господство над всичко в Неговото име. Не трябва да има никакъв компромис и примирие в голямата битка на историята. Заповядано ни е да побеждаваме.