The Bible Doctrine

(i) Рим. 1:18ff.: универсалната вина на човечеството отрича “свободната воля”

Сега стигаме до последната част от тази книга, в която, както обещах, ще изложа моите ресурси против “свободната воля.” Не че ще изложа всички тях; кой би могъл да направи това в тази малка книга, когато цялото Писание, всяка йота и точка от него, е на моя страна? И няма нужда от това; защото “свободната воля” вече лежи победена и просната. Аз вече два пъти я побеждавам; първо, като доказах, че всичко, за което тя си мислеше, че я подкрепя, всъщност е против нея; след това, като показах, че аргументите, които тя се стреми да опровергае, продължават да са неуязвими. И, дори да беше все още непобедена, няма нужда да се прави повече от това тя да бъде просната с един-два удара; защото когато вече си победил врага си с едно оръжие, няма нужда да го сечеш повече с още оръжия. Сега, следователно, ще бъдем по-кратки, ако нашата тема го позволи. От цяло множество войски аз ще вкарам в боя двама генерали със само малко от техните легиони – имам предвид Павел и евангелист Йоан.

Павел, пишейки към римляните, влиза в спора за Божията благодат срещу “свободната воля” по следния начин: “Божият гняв” (казва той) “се открива от небето против всяко нечестие и неправда на хората, които препятствуват истината чрез неправда” (Рим. 1:18). Чуваш ли тази обща присъда против всички хора, че те са под Божия гняв? Какво означава това, освен че заслужават гняв и наказание? Той посочва причините за гнева и наказанието – че те всички са нечестиви и неправедни и подтискат истината в неправда. Къде сега е силата на “свободната воля” да се старае за добро? Според Павел тя заслужава Божия гняв и той я обявява за безбожна и неправедна! А това, което заслужава гняв и е безбожно, се старае и труди не за благодат, а против нея.

Тук някой ще се усмихне на глупостта на Лутер, че не е изследвал достатъчно добре Павел. Би казал, че Павел тук говори не за всички хора, не за всички техни дейности, а само за онези, които са безбожни и неправедни и които, според неговите думи, “подтискат истината в неправда”; и че оттук не следва, че всички хора са такива.

На това ще кажа, че при Павел думите “против всяко нечестие на хората” е същото като “против нечестието на всички хора,” защото почти навсякъде Павел използва еврейски идиоми. Така смисълът е: “всички хора са безбожни и неправедни и подтискат истината в неправда; следователно, всички заслужават гняв.” Нещо повече, в гръцкия текст няма относително местоимение (“на онези, които”), а допълнение, като това: “Божият гняв се открива от небето против всяко нечестие и неправда на хората-подтискащи-истината.-в-неправда.” Така че този израз е като описание[1] на всички хора, че те “подтискат истината в неправда”; както е описание, когато се казва, “Татко наш, Който си на небето,” което може да бъде изразено и по следния начин: “Наш небесни Татко,” или: “Татко наш на небесата.” Целта на думите е да се отделят онези, които вярват и са благочестиви.

Това мое обяснение може да изглежда твърде свободно и празно, ако самият аргумент на Павел не го изискваше и доказваше. Малко преди това той казва: “Благовестието е Божия сила за спасение на всеки, който вярва, първо на юдеина, после на езичника” (ст. 16). Тук няма неясни или двусмислени думи: благовестието на Божията сила е необходимо “за юдеите и за гърците,” тоест, за всички хора, за да могат чрез вяра да бъдат спасени от открития гняв. Павел заявява, че юдеите, с цялата си могъща праведност, познание за Божия закон и силата на “свободната воля,” не се различават ни най-малко от другите хора в своето окаяно положение и се нуждаят от Божията сила за спасение от открития гняв; той представя тази сила като необходима за тях; по този начин не ги ли определя като хора под гнева? И така, кои хора ще ми посочиш, които не подлежат на Божия гняв, когато си принуден да вярваш, че най-благородните хора на света, тоест юдеите и гърците, са под него? Кого сред самите юдеи или гърци ще отличиш, когато Павел ги обхваща всички без разлика в едно изречение и налага върху всички тях една и съща присъда? Трябва ли да предположим, че от тези два изявени народа е нямало никой, който да се стреми да бъде почтен? Никой, който да се е старал с цялата сила на “свободната воля”? Но Павел не се колебае да осъди всички тях под гнева и да ги обяви за безбожни и неправедни. И не трябва ли да предположим, че другите апостоли, всеки в своята си област, са определили всички други народи под този гняв по същия начин?

Този текст на Павел, следователно, стои здраво в своето настояване, че дори и в най-превъзходните мъже, колкото и надарени да са със закон, праведност, мъдрост и всички добродетели, “свободната воля,” тяхната най-превъзходна част, е въпреки това нечестива и неправедна, и заслужава Божия гняв. Иначе аргументът на Павел няма сила. Но ако това е валиден аргумент, тогава неговото разделение не оставя средно положение; защото чрез него той приписва спасението на онези, които вярват в благовестието, и гнева на всички останали. Той прави вярващите праведни, а невярващите нечестиви, неправедни и под гняв. Той има предвид точно това: Божият аправедност се разкрива в благовестието, че е “от вяра”; следователно, всички хора са нечестиви и неправедни. Би било глупаво от страна на Бога да разкрива правдата на хора, които вече я познават или имат в себе си семето й; тъй като Той не е глупав, и все пак им разкрива правдата на спасението, очевидно е, че “свободната воля,” дори в най-благородните хора, не само не притежава и не може да направи нищо, но дори и не знае какво е праведно в Божия поглед. Или да не би Божията праведност да не се разкрива на тези най-благородни хора, а само на най-долните? Но това е в противоречие с претенциите на Павел, че той е длъжник на юдеи и езичници, на мъдри и на глупави, на гърци и на варвари. Така че в този текст Павел събира на едно място всички хора и ги описва, всеки един от тях, като нечестиви, неправедни, невежи относно праведността и вярата; толкова невъзможно е те могат да желаят или да правят нещо добро. И това заключение се потвърждава от факта, че Бог им разкрива праведността на спасението като на хора, които седят в незнание в тъмнината; следователно, сами по себе си те не знаят нищо за нея; и ако те са невежи относно правдата на спасението, те определено са под гняв и осъждение и поради тяхното невежество те не могат да се освободят от това, нито да се стараят да го направят. Как можеш да се стараеш, ако не знаеш за какво, или защо, или доколко трябва да се стараеш?

Фактите от опита подкрепят това заключение. Покажи ми от цялата раса на смъртните един, дори и най-святия и праведния от всички, в чийто ум някога е идвала мисълта, че пътят към праведността и спасението е просто да повярва в Онзи, Който е едновременно Бог и човек, който умря за греховете на хората, и беше възкресен, и е поставен отдясно на Бащата! Покажи ми един, който си представя този Божий гняв, за който Павел тук казва, че се разкрива от небето! Погледни най-великите философи! Какви мисли са имали те за Бога? Какво са ни оставили написано за идещия гняв? Погледни юдеите, непрекъснато поучавани от множество знамения и пророци; какво са мислели те за този Път? Не само че не са го приели, но и така са го намразили, че никой народ под небето до днес не е преследвал Христос по-ожесточено. Но кой би посмял да каже, че сред такъв велик народ е нямало поне един, който да упражнява “свободна воля” и да полага старание с цялата си сила? Как тогава се получава така, че те всички се стараят в противоположната посока и че това, което е най-превъзходната част от най-превъзходните хора, не само не следва този път на правдата, не само не знае за него, но когато той бива разкрит и прогласен пред тях, го отхвърлят с най-голямата омраза и желаят неговата гибел? Дотолкова, че в 1 Кор. 1 (ст. 23) Павел говори за този Път като “за юдеите съблазън, а за езичниците[2] глупост.” Тъй като той говори за юдеи и езичници еднакво, и тъй като е сигурно, че юдеите и езичниците представляват главните народи под небето, сигурно е също, че “свободната воля” не е нищо друго освен най-голямият враг на правдата и на човешкото спасение. Сред юдеите и езичниците трябва да има някои, които са работели и са се стараели с цялата сила на “свободната воля”; и все пак с това именно старание те просто са водели война против благодатта.

Сега ела и ни кажи, че “свободната воля” се старае към добро, когато самата доброта и праведност са за нея съблазън и глупост! Нито пък можеш да кажеш, че това се отнася само за някои, но не и за всички. Павел говори за всички по един и същ начин, като казва: “за юдеите съблазън, а за езичниците глупост,” и не изключва никого освен вярващите. “За на,” казва той, тоест, “призваните,” и светиите, “тя е Божия сила и Божия мъдрост” (ст. 18, 24). Той не казва: за някои юдеи и за някои езичници, а само: за езичниците и юдеите, които не са от нас. Той разделя вярващите от невярващите с ясно разделение, като не оставя средно положение. Ние обсъждаме езичниците, които работят без благодат; и Павел казва, че за тях Божията правда е глупост, която те мразят. И това е твоето “похвално старание на ‘свободната воля’ към добро”!

Нещо повече: виж дали самият Павел конкретно не дава за пример най-благородните сред гърците, когато казва, че мъдрите сред тях “оглупяха, и сърцето им се помрачи,” и че “се извратиха чрез своите мъдрувания”[3] – тоест, чрез своите си изтънчени спорове (Рим. 1:21). Кажи ми, дали той тук не докосва най-благородното и най-превъзходното нещо при гърците, когато говори за техните мъдрувания? Това са били техните най-изящни и най-добри мисли и мнения, които те са приемали за здрава мъдрост. Но, както на друго място той нарича тази мъдрост, която е в тях, “глупост,” така и тук казва, че тя е “извратена,” и чрез многото си старания става и по-зле, докато накрая с помрачени сърца те се покланят на идоли и извършват в резултат на това чудовищни престапления, които той споменава. Тогава, ако най-добрите усилия и способности на най-добрите от езичниците са зли и нечестиви, какво мислиш за останалите хора, по-долните езичници? А тук Павел не прави разлика за най-добрите от тях, но осъжда техния стремеж към мъдрост без да гледа на лице. Но ако действителното действие и усилие е осъдено, тогава всички онези, които правят това усилие, дори и да са го правили с цялата сила на “свободната воля,” също са осъдени. Повтарям, техните най-добри усилия са обявени за грешни; колко повече са грешни онези, които са упражнявали тези усилия?

По същия начин, без да прави някаква разлика, той продължава, като отхвърля онези юдеи, които са юдеи в буквата, но не и в Духа. “Чрез буквата и обрязването опозоряваш Бога,” казва той (Рим. 2:23, 27). И отново: “Не е юдеин онзи, който е такъв външно, а онзи, който е вътрешно юдеине” (ст. 28-29). Кое може да бъде по-ясно от това разделение? Външният юдеин е нарушител на закона. Колко юдеи мислиш, че е имало, които са били без вяра, но все пак са били най-мъдри, най-религиозни и най-почтени хора, и са се стремели към правдата и истината с най-големи старания? Апостолът често говори за тях, че “имат ревност за Бога,” “стремят се към правдата по закона,” “ден и нощ се трудят, за да постигнат спасението,” “непорочни” са (Рим. 10:2; 9:31; Деян. 26:7; Фил. 3:6). Въпреки това, те са нарушители на закона, защото не са юдеи по дух и всъщност упорита се противопоставят на правдата от вяра. Тогава какъв извод ни остава освен че “свободната воля” дори и в най-доброто си състояние е всъщност в най-лошото си състояние, и колкото повече се старае, толкова по-зле става? Думите са ясни; разделението е ясно очертано; нищо не може да се каже против него.

(ii) Рим. 3:9ff., 19ff.: универсалното господство на греха отрича “свободната воля”

Но нека да чуем как Павел тълкува сам себе си. В третата глава, като заключава, той казва: “Тогава какво? Имаме ли някакво преимущество над тях? Никак; защото вече обвинихме и юдеи, и гърци, че те всички са под грях” (ст. 9). Къде е сега “свободната воля”? Всички юдеи и гърци, казва той, са под грях! Тук има ли някакви “метафори” или “възли”? Какво може да направи “обяснението” на целия свят против това съвършено ясно изречение? Като казва “всички,” той не изключва никого. Като ги описва всички “под грях,” тоест, роби на греха, той не им оставя никакво добро. Къде дава той това доказателство, че всички юдеи и езичници са под грях? Точно където аз показах, тоест, където казва: “Божият гняв се разкрива от небето против всяко нечестие и неправда на хората.” Тук той продължава, като доказва от опита, че хората са неблагодарни към Бога и са заробени под множество пороци, и са принудени от плодовете на своето нечестие да признаят, че не желаят и не правят нищо друго освен зло. Тогава той осъжда юдеите отделно, казвайки, че юдеинът по буква е нарушител на закона, като го доказва по подобен начин от плодовете на опита: “Ти, който проповядваш да не крадат, крадеш ли? Ти, който се гнусиш от идолите, светотатствуваш ли?? (Рим. 2:21-22); и не изключва никого освен онези, които са юдеи по дух. Не можеш да се измъкнеш като кажеш: макар че са под грях, все пак най-добрата част в тях, тоест, разумът и волята, полага старания към добро. Защото ако старанието, което остава в тях е добро, твърдението на Павел, че те са под грях, е лъжливо. Когато споменава “юдеите и езичниците,” той включва всичко, което е в юдеите и езичниците – освен ако решиш да преобърнеш Павел наопаки и да направиш това, което е писал да означава следното: “плътта на всички юдеи и езичници, тоест, техните най-чудовищни страсти, са под грях.” Но гневът се разкрива от небето против тях, и ако не бъдат оправдани от Духа, той ще ги осъди, напълно и цялостно; което не би станало, ако тене бяха под грях, напълно и цялостно!

Нека видим как Павел доказва своя възглед от Святите Писания и дали “думите имат при Павел различен смисъл от обичайния”! “Както е писано,” казва той: “Няма праведен ни един, няма никой разумен, няма кой да търси Бога. Всички се отклониха, заедно се развратиха, няма кой да прави добро, няма ни един,” и т.н. (Рим. 3:10-12). Сега нека този, който може, да ми даде “удобно обяснение,” или да въведе “метафори,” или да твърди, че думите са неясни и двусмислени! Нека който смее, да защити “свободната воля” срещу тези обвинения и аз с радост ще отстъпя и ще се покая, и самият аз ще стана изповедник и защитник на “свободната воля”! Сигурно е, че тези думи се отнасят за всички хора, защото пророкът описва Бога като гледащ от небето на всички хора и прогласяващ тази присъда върху всички тях. Така го казва в Псалм 13: “Господ погледна от небесата на човешките деца задавиди има ли някой разумен, който да търси Бога. Всички се отбиха от пътя,” и т.н. (Пс. 14:2-3). За да не би юдеите да си помислят, че това не се отнася за тях, Павел ги посреща, като твърди, че това преди всичко се отнася за тях: “Знаем,” казва той, “че каквото казва законът, казва за ония, които са под закона” (ст. 19). Това има предвид той, когато казва: “Първо на юдеина, после и на езичника.” Сега чуваш ли, че всички човешки деца, всички, които са под закона, тоест, езичници, както и юдеи, са счетени пред Бога за неправедни, неразумни, нетърсещи Бога, нито един от тях; те всички се отклоняват от пътя и са развратени. И аз мисля, че сред човешките деца и сред онези, които са под закона, са изброени и “най-добрите и най-почтените,” които полагат старания за това, което е почтено и добро, с цялата сила на “свободната воля,” и с които Беседата се хвали, че имат познанието и семената на почтеността посадени в тях! (Или може би твърди,че това са ангелски деца?)

Как тогава онези, които не знаят за Бога и нито почитат, нито търсят Бога полагат старания към добро? Как имат сила, която е полезна за добро, когато всички те се отклоняват от доброто и са напълно извратени? Не знаем ли какво означава да не познаваш Бога, да не разбираш, да не търсиш Бога, да не се боиш от Бога, да се отклоняваш и да бъдеш извратен? Думите не са ли съвършено ясни? И не поучават ли, че всички хора не познават Бога и презират Бога, и нещо повече, отклоняват се, за да търсят зло, и са безполезни за доброто? Павел тук не говори за незнанието в търсенето на храна, или за пренебрежение към парите, а за незнание и презрение към религията и благочестието. И без съмнение това незнание и презрение не са вкоренени в плътта, в смисъл на нисши или висши страсти, а в най-висшата и най-превъзходна сила на човека, в която праведността, благочестието и познанието и преклонението пред Бога трябва да царуват – тоест, в разума и волята, а също и в самата сила на “свободната воля,” в самото семе на почтеността, най-превъзходното нещо в човека!

Къде си сега, добра ми Беседо? По-горе обеща, че веднага ще признаеш, че най-превъзходното нещо в човека е “плът” (тоест, нечестиво), ако това се докаже от Писанията! Тогава сега го признай, тъй като чуваш, че най-превъзходното нещо в човека е не само нечестиво, но и незнаещо за Бога, презиращо Бога, обърнато към злото и безполезно за доброто! Какво означава да бъде неправедно, освен че волята (която е една от най-превъзходните човешки части) е нечестива? Какво означава да не разбира Бога и доброто, освен че разумът (който е друга от най-превъзходните човешки части) не познава Бога и доброто, тоест, е сляп за познанието на благочестието? Какво означава отклонил се и развратил, освен че хората нямат сила за добро в никоя своя част, най-малко в техните превъзходни части, а само сила да вършат зло? Какво означава да нямат страх от Бога, освен че хората презират Бога с всички свои способности, и над всички това правят най-благородните им? А да презираш Бога означава да презираш всички Божии неща, Неговите думи, дела, закони, предписания и воля! И така, какво може да предложи разумът, което е правилно, когато той е така сляп и невежа? Какво добро може да избере волята, когато е така зла и развратена? Или, по-скоро, към какво може да се стреми волята, когато разумът не може да й предложи нищо освен тъмнината на своята слепота и невежество? Там, където разумът греши и волята се е отклонила, какво добро може човекът да се опитва и да прави?

Може би някой смел дух тук ще опита да се представи за софист и ще каже: макар волята да се е отклонила и разумът да не знае как да действува, все пак волята е способна да положи някакво старание, и разумът да придобие някакво познание, чрез собствената си сила; защото ние можем да правим много от това, което всъщност не правим; и, разбира се, това, което ни интересува, е степента на способност, а не нейното действие.[4]

Отговарям: Думите на пророка се отнасят и за действието, и за способността. Да кажем: човек не търси Бога, е същото като да кажем: човекът неможе да търси Бога, както можеш да разбереш от това: Ако в човека имаше способност или сила да желае добро, движението на Божественото всемогъщество не би позволило то да остане бездейно или да си почива, како обясних по-горе, и не би могло да не бъде подтикнато към действие при някои хора, или поне в някой отделен човек, и да бъде изявено в някакви действия. Но това не става; защото Бог гледа от небето и не вижда и един, който да се опитва да Го търси. Откъдето следва, че никъде не може да се намери тази сила да се опитва или намерение да Го търси; но вместо това всички хора се отклоняват. Нещо повече, ако не се приеме, че Павел говори за липса на способност, неговият аргумент няма смисъл; защото единствената цел на Павел е да направи благодатта необходима за всички хора, и ако те можеха да започнат нещо сами по себе си, не биха имали нужда от благодатта. Обаче, сега те имат нужда от благодатта, просто защото не могат да го направят. Така виждаш, че според условията на този текст “свободната воля” е напълно победена и на човека не му остава нищо добро или почтено; защото той е обявен за неправеден, непознаващ Бога, презиращ Бога, отклонил се и безполезен в Неговия поглед. И думите на пророка стоят здраво на мястото си, както и в цитата на Павел! Не е малко нещо да се каже за човека, че не познава Бога и Го презира; защото това е източникът на всяко нечестие, изворът на греха, да, адът на злото! Кое зло не се намира там, където има непознаване и презрение към Бога? Накратко, властта на Сатана над хората не би могла да бъде описана с по-малко, и въпреки това с по-верни думи от това да кажем, че хората не познават и презират Бога! Тук е неверието, непокорството, светотатството, богохулството против Бога, жестокостта и безмилостността към ближния, и себелюбието във всички Божии и човешки неща! Ето тук е твоята слава и способности на “свободната воля”!

След това Павел продължава, като отбелязва, че говори за всеки човек, и за най-добрите и превъзходни хора. Ето неговите думи: “за да се затворят устата на всекиго, и цял свят да се доведе под Божия съд; защото нито една твар няма да се оправдае пред Него чрез дела от закона” (Рим. 3:19-20).

Как, кажи ми, ще се затвори всяка уста, ако ни е оставена сила, която ни дава някаква степен на способност? Някой тогава би могъл да каже на Бога: не евярно, че тук няма въобще нищо; има нещо, което не можеш да осъдиш, тъй като си му дал някаква степен на способност. Поне неговата уста няма да бъде затворена, нито ще подлежи на Твоя гняв. Защото ако силата на “свободната воля” е невредима и способна за ефективно действие, лъжа е да кажем, че целият свят е виновен и отговорен пред Бога. Тази сила не е малко нещо в една малка част от света, а е най-превъзходното нещо и най-универсалното; и нейната уста не може да бъде затворена! Ако трябваше и нейната уста да бъде затворена, тогава тя трябва да заеме своето място с “целия свят” като виновна и отговорна пред Бога. Но с какво право тя би могла да бъде наречена виновна, ако не е неправедна и нечестива, тоест, заслужаваща наказание и възмездие? Бих искал да видя “обяснението,” чрез което тази сила в човека може да бъде очистена от вината, която тежи върху целия свят пред Бога, или хитрината, с която тя може да бъде изключена от включване в “целия свят”! Думите на Павел: “Всички се отклониха, целият свят е виновен, няма праведен ни един,” са тежки удари и пронизващи гръмотевици; те наистина са това, което Еремия нарича “чукът, който троши скалата” (ср. Ер. 23:29). Те трошат не само всичко, което е в един човек, или в някой хора, или в някаква част от тях, но всичко, което е в целия свят, във всеки човек без изключение; така че целият свят да потрепери, да се убои и избяга при тези думи. Защото какви по-могъщи или по-ужасни думи може да има от тези: “целият свят е виновен, всички човешки деца са се отклонили и развратили; няма никой, който да се бои от Бога; няма ни един праведен; няма разумен; никой не търси Бога”? Въпреки това, такава е била и е твърдостта и безчувствената упоритост на нашите сърца, че не чуваме, нито усещаме силата на тези удари и гръмотевици, но пред всички тях превъзнасяме и прогласяваме “свободата воля” и нейните сили. Така наистина сме изпълнили думите от първата глава на Малахия: “Те ще съградят, но Аз ще съборя!” (ст. 4). Със същите величествени думи също е казано: “Ни една твар няма да се оправдае пред Него чрез дела от закон” (Рим. 3:20). “Чрез дела от закон” е могъщ израз, както е: “целият свят,” и: “всички човешки деца.” Защото трябва да се отбележи, че Павел избягва да споменава имена и говори само за човешките дела, като в това възнамерява да включи всички хора и това, което е най-превъзходно в тях. Ако беше казал, юдейският народ, или фарисеите, или определени нечестиви хора не са оправдани, би изглеждало, че оставя настрана някои, които чрез силата на “свободната воля” и с помощта на закона не са напълно развратени. Но когато той осъжда самите дела от закона и ги прави нечестиви в Божия поглед, става ясно, че той осъжда всичко, което е могъщо в ревността си за делата по закон. И никой не е бил ревностен за делата по закон освен най-добрите и най-превъзходните хора, и то само с техните най-добри и най-превъзходни способности, тоест, техния разум и тяхната воля. Ако тогава онези, които са упражнявали себе си в делата на закона с най-висша ревност и старание а разума и волята, тоест, с цялата сила на “свободната воля,” и са имали помощта на закона като даден от Бога помощник, който да ги поучава и подтиква – ако и те са осъдени за нечестие, тъй като не са оправдани от това и са обявени за “плът” в Божия поглед, какво тогава остава в цялата човешка раса, което да не е “плът” и нечестиво? Защото всички, които са от делата на закона, са еднакво осъдени. Няма разлика дали са упражнявали себе си в закона с най-висша ревност, или с посредствена ревност, или с никаква ревност. Те всички биха могли да вършат само делата на закона; а делата на закона не оправдават; и ако не оправдават, те доказват, че онези, които ги вършат, са нечестиви и ги правят нечестиви; а нечестивите са виновни и заслужавата Божия гняв! Тези неща са толкова ясни, че никой не може да промълви и дума против тях.

(iii) Че делата, които оправдават, не са просто церемониални дела

Смисълът на Павел често се избягва и пренебрегва като се казва, че това, което той нарича “дела по закона,” са церемониални дела, които след смъртта на Христос носят смърт. Отговарям: Това е грешката на невежия Йеромий, чието учение, въпреки цялата усърдна съпротива на Августин, се разпространява по целия свят когато Бог се оттегля, и Сатана надделява, и така продължава и до днес; като в резултат е невъзможно Павел да бъде разбран, и познанието за Христос неизбежно бива затъмнено. Дори и да е нямало други грешки в Църквата, тази е била достатъчно мощна и разрушителна за да възпре благовестието. Освен ако няма намесена извънредна благодат, Йеромий заслужава ада, а не небето за това – толкова далеч съм от безочието да го канонизирам и да го нарека светия! Не е вярно, че тук Павел говори само за церемониалните дела; иначе, как неговият аргумент да докаже, че всички са неправедни и се нуждаят от благодат, би имал смисъл? Защото тогава някой би казал: Добре, ние не се оправдаваме чрез церемониални дела; но човек може да се оправдае чрез моралните дела на Декалога. Така че твоят силогизъм не доказва, че благодатта е необходима за всички хора. И в този случай колко полезна би била благодатта, ако ни избавя само от церемониалните дела, които са най-лесни от всичко и могат да бъдат измъкнати от нас чрез обикновен страх или себелюбие!

Нещо повече, погрешно е да кажем, че церемониалните дела са смъртоносни и незаконни след смъртта на Христос. Павел никога не е казвал това. Това, което той казва, е, че те не оправдават, или по никакъв начин не помагат на човека да се избави от нечестието в Божия поглед. Напълно съвместимо с това е, че човек може да ги върши без да прави нещо незаконно. Яденето и пиенето са дела, които не ни оправдават или препоръчват пред Бога, но този, който яде и пие, не върши нещо незаконно.

Тук има и още една грешка: Церемониалните дела са също така заповядани и задължителни в стария закон, както е и Декалогът; следователно, нито едното няма повече или по-малко сила от другото. Павел говори първо на юдеите, както казва в Рим. 1 (ст. 16); така че никой не трябва да се съмнява, че под “делата на закона” се има предвид целият закон. Всъщност, те не биха могли да бъдат наречени “делата на закона,” ако законът беше отменен или носещ смърт, защото един отменен закон вече не е закон, както Павел добре е знаел. Когато той говори за “делата на закона,” следователно, той говори не за закон, който е отменен, а за закон, който е в сила и има власт. Иначе той би могъл лесно да каже: “Самият закон сега е отменен!” – което би било откритото, ясно представяне на случая. Но нека да се позовем на самия Павел, като най-добър тълкувател на себе си. В Гал. 3 той казва: “Защото всички, които са от дела от закон, са под проклятие; защото е писано, Проклет всеки, който не постоянствува да изпълнява всичко писано в книгата на закона” (ст. 10). Павел тук набляга на същия въпрос както в Римляните, и съ същите думи; и ти виждаш, че когато той споменава за делата по закона, той говори за всички закони, които са писани в книгата на закона. Нещо повече – което е още по-забележително – Павел цитира Мойсей, когато той проклина онези, които не постоянствуват в закона, докато той самият обявява за проклети онези, които са от дела по закон; така той цитира текст с различен обсег от неговия изразен възглед, като първият е отрицателен, а вторият е утвърдителен. Обаче, той прави това, защото истинското положение в Божия поглед е, че онези, които са най-ревностни в делата на закона, са най-далеч от изпълнението на закона; защото те са без Духа, Който единствен изпълнява закона. Хората се опитват да го спазват от собствената си сила, но не могат да постигнат нищо. Така, и двете изявления са верни – това на Мойсей, че са проклети онези, които “не постоянствуват,” и това на Павел, че са проклети онези, които “са от дела по закон.” И двамата говорители изискват хората да имат Духа, без Когото делата по закона, колкото и много от тях да са извършени, не оправдават, както Павел казва; така че хората не постоянствуват във всичко, което е писано, както Мойсей казва.

С една дума: Павел напълно потвърждава това, което казвам, чрез своето разделение. Той разделя работниците по закона на две групи, такива, които работят по Духа, и такива, които работят по плът, като не оставя средно положение. Той казва: “ Чрез дела по закон никоя плът няма да се оправдае.” Какво означава това, освен че когато хората работят по закона без Духа, като самите те са плът, тоест, нечестиви и непознаващи Бога, техните дела не ги ползват нищо? В Гал. 3 той използва същото разделение, когато казва: “Чрез дела по закон ли получихте Духа, или чрез вяра в посланието?” (ст. 2). Отново, в Рим. 3 той казва: “А сега без закон се яви правдата от Бога”; и отново: “Заключаваме, че човек се оправдава чрез вяра, без делата на закона” (ст. 21, 28). От всички тези текстове е открито и ясно, че при Павел Духът е противопоставен на делата на закона, както и на всичко, което не е духовно, и на всички сили и качества на плътта. Така че е сигурно, че Павловият възглед тук съвпада с Христовото поучение в Йоана 3 (ст. 6), че всичко, което не е от Духа, е плът, колкото и благовидно, свято и превъзходно да е то, дори и най-славните дела на Божия закон, с каквато и сила да са извършени. Защото е нужен Христовият Дух, и без Него всички неща не са нищо друго освен основание за осъждение.

Нека да бъде ясно, тогава, че под “делата на закона” Павел има предвид не церемониалните дела, а всички дела на целия закон. След това нека също да бъде ясно, че всички дела по закон, извършени без Духа, са осъдени. Но силата на “свободната воля” (която е спорният въпрос), макар и без съмнение най-превъзходното нещо в човека, е без Духа. Най-превъзходното нещо, което може да се каже за един човек е, че той е “от дела по закон.” Но Павел не казва, “които са от грях, и от нечестие, противно на закона”; той казва, “които са от дела по закона” – тоест, най-добрите привърженици на закона, които освен и над силата на “свободната воля,” също са подпомогнати – тоест, поучавани и насърчавани – от самия закон. И така, ако “свободната воля,” когато е подпомогната от закона и заета със закона с цялата си сила, не ползва нищо и не успява да оправдае, но е оставена в нечестие в плътта, какво може тя да направи от себе си, без закона? “Чрез закона е познанието за греха,” казва Павел (Рим. 3:20). Тук той показва колко и до каква степен има полза от закона, като поучава, че сама по себе си “свободната воля” е толкова сляпа, че дори не знае какво е грехът, а има нужда от закона да я научи! И какво може да се опита един човек да направи, за да премахне греха, когато той дори не знае какво е грях? Със сигурност може да направи следното: да обърка това, което е грях, с това, което не е, и което не е грях с това, което е! Опитът ни осведомява достатъчно как светът, в лицето на онези, които той смята за за свои най-добри и най-ревностни поклонници на праведността и благочестието, мрази и преследва Божията праведност, проповядвана в благовестието, и я клевети като ерес, грях, и други оскърбителни имена, докато се перчи и предлага своите собствени дела и планове (които всъщност са грях и нечестие) като праведност и мъдрост. Следователно, с тези думи Павел затваря устата на “свободната воля,” поучавайки, че чрез закона се изявява грехът, тоест “свободната воля” не знае за своя грях; толкова далеч е той от това да позволи на каквато и да е сила да полага старания към добро.

(iv) Че законът е предназначен да води към Христос като дава познание за греха

И тук е решението на въпроса, който Беседата повтаря толкова чест в цялата книга: “ако не можем да направим нищо, какъв и смесълът на всички закони, предписания, заплахи и обещания?” Тук Павел дава отговора: “чрез закона е познанието за греха.” Неговият отговор на въпроса е много различен от човешките идеи или от идеите на “свободната воля.” Той не казва, че “свободната воля” се доказва чрез закона, нито че той сътрудничи за праведност; защото чрез закона идва не правдата, а познанието за греха. Това е плодът, действието, служението на закона; той е светлина за невежите и слепите; но светлина, която изявява болестта, греха, злото, смъртта, ада, и Божия гняв. Той не помага, нито освобождава от тези неща; задоволява се само да ги покаже. Когато един човек открие болестта на греха, той е обезсърчен и наскърбен; нещо повече, той е в отчаяние. Законът не му помага; още по-малко пък той може да изцели себе си. Нужна е друга светлина, за да изяви лекарството. Това е гласът на благовестието, който изявява Христос като Освободител от тези всички тези зли неща. Но нито разумът, нито “свободната воля” сочат към Него; как би могъл разумът да сочи към Него, когато самият той е тъмнина и се нуждае от светлината на закона, която да му изяви неговата собствена болест, която той не може да види чрез своята си светлина, и си мисли, че е в добро здраве?

Така е и в Галатяните, където се засяга същият въпрос. Павел пита: “Тогава, за какво е законът?” (3:19). Той не отговаря, както Беседата прави, че той доказва съществуването на “свободната воля,” а казва, че е бил “даден поради престъпленията, докато дойде потомъкът, на който беше дадено обещанието.” “Поради престъпленията,” казва той; не за да ги възпре, както бълнува Йеромий, защото Павел твърди, че премахването и възпирането на греховете чрез дара на праведността е било обещано на идещия потомък; а за да увеличи престъпленията, както казва в Рим. 5: “Законът дойде, за да се умножи прегрешението” (ст. 20). Не че грехове не се извършваха в изобилие без закона; но тогава те не бяха познати като престъпления и грехове с такъв ужасен смисъл, и най-големите и най-великите от тях бяха смятани за праведност! Докато греховете не са познати, няма място за изцеление и няма надежда за никого; защото грехове, които си мислят, че представляват здраве и нямат нужда от лекар, няма да устоят на ръката на лекуващия. Следователно законът е необходим, за да дава познание за греха, за да може горделивият човек, който мисли, че е здрав, да бъде смирен чрез изявяването на неговото голямо нечестие, и да въздиша и да търси благодатта, която е поставена в Христос.

Така погледни колко просто е изречението: “Чрез закона е познанието за греха.” Дори само този текст има достатъчно сила за да разстрои и победи “свободната воля.” Защото ако е вярно, че сама по себе си “свободната воля” не знае какво е зло и грях, както апостолът казва тук и в Рим. 7 (“Не бих познал, че пожеланието е грях, ако законът не беше казал, Не пожелавай” [ст. 7, 8]), как може тя да знае какво е правда и добро? И ако тя не познава правдата, как може да се старае да я постигне? Ние не познаваме греха, в който сме родени, в който живеем, движим се, съществуваме, и който, нещо повече, живее, движи се и царува в нас; как тогава ще познаваме онази правда, която царува извън нас в небето? Думите на Павел правят тази нещастна “свободна воля” напълно и изцяло несъществуваща!

(v) Рим. 3:21-26: учението за спасение чрез вяра в Христос отрича “свободната воля”

Така, сега Павел прогласява с пълна увереност и власт: “А сега без закона се яви правдата от Бога, за която свидетелствуват законът и пророците, тоест, правдата от Бога чрез вяра в Исус Христос, за всички и на всички, които вярват; защото няма разлика. Понеже всички съгрешиха и не заслужават да се прославят от Бога, а с Неговата доброта се оправдават даром чрез изкуплението, което е в Христос Исус, Когото Бог постави за умилостивение чрез кръвта Му посредством вяра,” и т.н. (Рим. 3:21-25). Тук Павел отправя самите гръмотевици против “свободната воля.” Първо: “Правдата от Бога без закон,” казва той, “се изяви.” Той разграничава Божията правда от правдата по закон; правдата от вяра идва по благодат, без закон. Неговият израз “без закон” може да означава само, че християнската правда съществува без делата на закона, като делата на закона не струват и не действуват нищо за нейното постигане. Затова, малко по-долу, той казва: “Заключаваме, че човек се оправдава чрез вяра, без делата на закона” (ст. 28). По-рано той казва: “Чрез дела по закон нито една твар няма да се оправдае пред Него” (ст. 20). От всичко това е много ясно, че старанието и усилията на “свободната воля” са просто нищо; защото ако Божията правда съществува без закон и без делата на закона, колко повече тя би съществувала и без “свободна воля”? Защото върховната грижа на “свободната воля” е да се упражнява в морална праведност, в делата на същия този закон, който “подпомага” нейната слепота и безсилие. Но тази дума “без” отменя и морално добрите дела, и моралната праведност, и подготовката за благодатта. Представи си каквато и да е сила, за която смяташ, че принадлежи на “свободната воля,” и Павел все още ще стои твърдо и ще казва: “Божията правда съществува без нея!” И макар че аз трябва да допусна, че “свободната воля” чрез своите старания може да напредне в някаква посока, а именно, в посоката на добрите дела, или праведността на гражданското или моралното право, все пак тя не напредва към Божията праведност, нито Бог смята нейните усилия за достойни в някакво отношение да спечелят Неговата правда; защото Той казва, че Неговата правда е без закон. И ако “свободната воля” не напредва към Божията праведност, какво ще спечели тя, дори ако чрез своите дела и старания напредне към ангелска святост – ако това е възможно? Не мисля, че тук има някакви неясни и двусмислени думи, нито че остава някакво място за някакви метафори. Павел ясно разграничава двете правди, приписвайки едната на закона, а другата на благодатта; и заявява, че втората се дава без първата и без нейните дела, а първата без втората не оправдава и не ползва за нищо. Бих искал да видя как “свободната воля” може да устои и да бъде защитавана срещу тези текстове!

Друга гръмотевица е твърдението на Павел, че Божията правда се изявява и действува “за всички и на всички, които вярват” в Христос, и че “няма разлика.” Тук отново с най-ясни думи той разделя цялата човешка раса на две. На вярващите той дава Божията правда; на невярващите я отрича. Така, никой не е толкова глупав, че да се съмнява, че силата и старанието на “свободната воля” са нещо различно от вяра в Исус Христос! Но Павел отрича, че нещо различно от тази вяра е праведно пред Бога. И ако то не е праведно пред Бога, то трябва да е грях; защото при Бога не остава нищо междинно[5] между праведността и греха, което да е неутрално, бивайки нито правда, нито грях. Иначе целият аргумент на Павел би бил напълно безсилен, защото неговата начална точка е именно това разделение – всичко, което се върши и прави сред хората, е или правда, или грях пред Бога: правда, ако е с вяра; грях, ако вярата липсва. Наистина, сред хората има действия, в които хората, които не дължат нищо един на друг и не си причиняват нищо един на друг, се наричат “междинни” и “неутрални.” Но нечестивият съгрешава против Бога, независимо дали яде, пие, или каквото и да прави, защото злоупотребява с Божието създание със своето нечестие и постоянна неблагодарност, и нито в един момент не отдава от сърцето си слава на Бога.

Това изречение също е един могъщ гръм: “Всички съгрешиха и не заслужават да се прославят от Бога: защото няма разлика.” Кажи ми, кое може да е по-ясно? Покажи ми човек, който действува чрез “свободната воля,” и ми кажи дали греши в своите старания. Ако не съгрешава, защо Павел не го изключва? Със сигурност, когато той казва “всички,” това не изключва никого, на никое място, по никое време, с никакво дело и никакво усилие? Така че ако изключиш някого поради каквото и да е намерение или дело, ти правиш Павел лъжец; защото във всичко, което Павел говори, той включва този човек, който работи и се старае чрез “свободна воля,” сред “всичките,” когато би трябвало да отдели този човек и да не го брои сред грешниците с такъв замах!

Неговото изречение, че всички са “са без Божията слава,” поучава същата истина. Тук можеш да разбираш “Божията слава” по два начина, активно и пасивно. Това е обичаят на Павел в еврейските изрази, които той често използва. Активно, “Божията слава” е това, с което Той се прославя в нас; пасивно, това е чрез което ние се прославяме в Бога. На мен ми изглежда, че тук този израз трябва да се разбира пасивно; точно както “Христовата вяра,” което би означавало “вярата, която Христос има,” означава, според еврейската идиома, “вярата, която имаме в Христос,” и “Божията правда,” което би означавало правда, която Бог има, означава, според еврейската идиома, правда, която имаме от Бога и в Божия поглед. Подобно, ние разбираме “Божията слава” не в латинския, а в еврейския смисъл, като славата, която имаме в Бога и пред Бога; която би могла да бъде наречена нашата слава в Бога.

И така, който се прославя в Бога е този, който знае със сигурност, че Бог гледа на него благоразположено и благоволява да да го приема добронамерено, така че това, което той прави, е угодно в Божия поглед, а което не е угодно на Бога, се понася и прощава. Ако, тогава, старанието и усилието на “свободната воля” не е грях, а е добро в Божия поглед, тя със сигурност може да се прославя, и в своето прославяне може уверено да каже: това е угодно на Бога, Бог гледа благоразположено на това, това Бог благоволява да приеме, или във всеки случай Той го търпи и оправдава. Това е славата на онези, които имат вяра в Бога. На онези, които са без тази вяра, остава позор, а не слава, в Божието присъствие. Но Павел тук казва, че хората са напълно лишени от тази слава. И опитът показва, че те са. Попитай всички, които се стараят със “свободна воля” по целия свят, и ако можеш да ми покажеш един, който, сериозно и от сърцето си, може да каже за някое от своите усилия или старания: “Знам, че това е угодно на Бога,” ще призная поражението си и ще ти предам палмовата клонка на победителя. Но аз знам, че такъв не може да се намери. И ако тази слава липсва, така че човешката съвест да не може да каже с пълна увереност: “това е угодно на Бога,” тогава е сигурно, че той не е угоден на Бога! Защото каквото той вярва, това е; той не вярва, че със сигурност е угоден на Бога, но е необходимо да го вярва; защото това е именно грехът на неверието, да се съмняваш в Божието благоразположение, тъй като Бог иска Неговото благоразположение да бъде повярвано отвътре с най-пълната увереност на вярата. Така аз доказвам, според свидетелството на съвестта на хората, че “свободната воля,” като е без Божията слава, е, с цялата си сила, усилия и старания, непрекъснато виновна за греха на неверието.

(vi) Че пелагианското учение за заслугите е по-малко порочно от това на схоластиците и Еразъм

И какво биха казали пазителите на “свободната воля” на това, което следва: “се оправдават даром чрез Неговата благодат”? Какво означава “даром”? Какво означава “чрез Неговата благодат”? Как старанието и заслугите се съгласуват с дадената даром правда? Може би тук те ще кажат, че приписват на “свободната воля” колкото е възможно по-малко, и в никакъв случай достатъчни заслуги.[6] Но това са празни думи; защото това, което се търси чрез “свободната воля,” е, че заслугите имат своето си място. Самата Беседа навсякъде спори и увещава по този начин: “Ако няма свобода на волята, какво място остава за заслуги? Ако няма място за заслуги, какво място остава за награда? На кого ще бъде приписана наградата, ако човек се оправдава без заслуги?” Тук Павел дава отговора – въобще няма такова нещо като заслуги, а всички, които биват оправдани, са оправдани даром, и това не се приписва на нищо друго освен на Божията благодат и когато се дава правдата, тогава с нея се дават царството и вечният живот. Сега къде е твоето старание? А усилията ти? А добрите ти дела? А заслугите на “свободната воля”? Каква полза има от тях? Не можеш да се позоваваш на неяснота и двусмислие; въпросът и думите са възможно най-ясни и прости. Дори и да допуснем, че твоите приятели приписват на “свободната воля” “възможно най-малко,” въпреки това те ни поучават, че чрез това малко ние можем да постигнем правда и благодат: и решават проблема с това защо Бог оправдава един и отхвърля друг просто като предварително въвеждат “свободната воля,” и казват: “Единият се старае, а другият не; и Бог зачита единия заради неговото старание, и презира другия; и би бил несправедлив, ако правеше нещо друго!” Макар че в това, което казват и пишат те изповядват, че не свързват благодатта с достатъчни заслуги, нито наричат въпросните заслуги “достатъчни,” те само се опитват да ни заблуждават с думи, защото въпреки всичко поддържат тази теза. Може ли да ги извини това, че те не я наричат достатъчна заслуга, когато те й приписват всичко, което спада към достатъчните заслуги, като казват, че онзи, който се старае, намира благодат в Божия поглед, докато който не се старае, не я намира? Това не е ясно описание на достатъчна заслуга? Така не правят ли Бога да гледа на дела, заслуги и лица, когато казват, че човек е без благодат поради свои грешки, тъй като не се старае, докато друг, понеже се старае, получава благодат, която не би получил, ако не се стараеше? Ако това не е достатъчна заслуга, бих искал да знам какво може да бъде достатъчната заслуга! Така можеш да си играеш с всяка дума; можеш да кажеш: “Това всъщност не е достатъчна заслуга, но има същото действие като достатъчната заслуга”; “трънът не е лошо дърво, но има точно същото действие като лошото дърво”; “смокинята не е добро дърво, но има точно същото действие като лошото дърво”; “Беседата всъщност не е нечестива, но говори и върши точно това, което и нечестивите правят”!

Пазителите на “свободната воля” са нагледен пример за поговорката: “избягал от тигана, но паднал в огъня.”[7] В своята ревност да не се съгласят с пелагианците, те започват да отричат достатъчните заслуги, и със самата форма на своето отричане ги затвърждават още повече! Със слово и перо те ги отричат, но в действителност, в своите сърца, те ги утвърждават, и са дори по-зле от пелагианците поне в две отношения. На първо място, пелагианците изповядват и твърдят достатъчните заслуги пряко, откровено и честно, наричайки бялото бяло и черното черно,[8] и поучавайки това, което те наистина вярват. Но нашите приятели тук, които поддържат и поучават същия възглед, се опитват да ни заблудят с лъжливи думи и лъжливи външности, представяйки се, че не са съгласни с пелагианците, когато всъщност няма нищо, което да ги различава от тях! “Ако погледнеш нашите претенции, ние изглеждаме като най-яростни врагове на пелагианците; но ако гледаш на фактите и на сърцата ни, ние сме пребоядисани пелагианци.” След това, на второ място, това тяхно лицемерие довежда до това да оценяват и да се опитват да закупят Божията благодат на много по-ниска цена от пелагианците. Последните твърдят, че не чрез нещо слабо в нас ние придобиваме благодат, а чрез усилия и дела, които са цялостни, пълни, съвършени, много и могъщи; но нашите приятели тук ни казват, че ние заслужаваме благодат с нещо много малко, почти нищо.

И така, ако има някаква грешка, онези, които казват, че Божията благодат се оценява високо и струва скъпо и много, грешат по-малко срамно и нахално от тези, които поучават, че нейната цена е дреболия и я оценяват евтино и пренебрежително. Павел, обаче, разбива и двете грешки едновременно с една дума, като казва, че всички се оправдават даром, без закон и без делата на закона. Твърдението, че оправданието е даром за всичси, които са оправдани, не оставя никого да работи, заслужава или да подготвя себе си, и не оставя никакво дело, което да носи в себе си съответствуваща или достатъчна благодат. С едно хвърляне на своя гръм Павел разтърсва и пелагианците с тяхната пълна заслуга и софистите с тяхната малка заслуга. Безплатното оправдание не ти позволява да поставяш хората да работят за него, защото безплатният дар и подготовката чрез дела са явно несъвместими. Нещо повече, оправданието по благодат не ти позволява да зачиташ достойнството на кой да е човек, както Павел казва по-долу в единадесетата глава: “Но ако е по благодат, не е вече от дела, иначе благодатта не е вече благодат” (ст. 6). Така също той казва в четвъртата глава: “А на този, който върши дела, наградата не му се счита като от благодат, а като от задължение” (ст. 4). И така, моят добър Павел, страшилището за “свободната воля,” остава непобеден! Той побеждава две армии с една единствена дума! Защото ако сме оправдани без дела, всички дела са осъдени, били те малки или големи; Павел не изключва никого, но безпристрастно атакува всички.

Сега виж колко заспали са всичките ни противници и колко малко помага на човек да разчита на древните бащи, с цялата им известност в продължение на векове! Не са ли били те всички еднакво слепи, да, и невнимателни, за най-ясните и най-откровените думи на Павел? Кажи ми, ако думите на Павел тук не са ясни и открити, какво по-ясно и открито може да се каже за благодатта срещу “свободната воля”? Той издига благодатта срещу “свободната воля” с категорични думи:[9] използвайки най-ясните и прости думи, той казва, че ние сме оправдани даром, и че благодатта не е благодат, ако е спечелена с дела. С най-голяма яснота той изключва всички дела от въпроса за оправданието и така установява само благодатта и оправданието, което е дадено даром. Но и в тази светлина ние търсим тъмнината, и тъй като не можем да отдадем сами на себе си велика почит, всъщност, цялата почит, за оправданието, опитваме се да си отдадем поне малко почит – единствено за да можем да спечелим убеждението, че оправданието чрез Божията благодат не е даром и не е без дела! Като че ли Павловото отрицание, че кое да е от нашите велики дела допринася за нашето оправдание не е много повече отрицание, че и малките ни дела не допринасят! Особено когато той полага, че сме оправдани само по Божията благодат, без никакви дела – всъщност, бе закона, в който са включени всички дела, големи, малки, цялостно или условно заслужаващи. Сега ела и се хвали с авторитета на древните и уповавай на това, което те са казали – сега, когато виждаш, че те всички са пренебрегнали върховно ясното и открито поучение на Павел! Те са избягали от тази утринна звезда, да, от това слънце, като че ли техният живот е зависел от това да избягат; защото са били хванати от своите си плътски идеи и са смятали за абсурдно, че не трябва да бъде оставено никакво място за заслуги.

(vii) Рим. 4:2-3: пълната неприложимост на делата в праведността на човека пред Бога

Нека цитираме примера, който Павел цитира, този за Авраам. Той казва: “Защото ако Авраам се е оправдал от дела, има с какво да се хвали, само не пред Бога. Понеже какво казва Писанието? Авраам повярва в Бога и това му се вмени за правда” (Рим. 4:2-3). Моля те, тук също обърни внимание на Павловото разделение, когато той описва двойната праведност на Авраам. Едната е от дела; тоест, граждански и морални. Но Павел казва, че това не оправда Авраам в Божия поглед, макар че го правеше праведен в очите на хората. Той имаше слава пред хората поради тази праведност, но все пак беше без Божията слава. Никой не може да каже, че това, което се осъжда тук, са делата по закона, или церемониалните дела, защото Авраам живя много години преди закона. Павел просто говори за делата на Авраам, и то за най-добрите му дела; защото би било абсурдно да спорим дали човек се оправдава от зли дела. Така, ако Авраам не е праведен от никое от своите дела, така че, ако не облече друга правда (тази от вяра), той и всички негови дела са оставени под силата на нечестието, очевидно е, че никой човек не може да направи никаква стъпка към правдата чрез своите си дела; и е още по-очевидно, че никои дела, усилия или старания на “свободната воля” не ползват пред Бога, но са осъдени като нечестиви, неправедни и зли. Защото ак осамият човек не е праведен, не са праведни и неговите дела и старания; и ако те не са праведни, те заслужават осъждение и гняв.

Другата правда е тази от вяра и се състои не в някакви дела, а в благодатното благоразположение и вмняване от страна на Бога. Виж как Павел набляга на думата “вмени”; как настоява на нея и я повтаря и подчертава. “На този, който се труди,” казва той, “наградата се вменява не по благодат, а по задължение. Но за този, който не върши дела, а вярва в Онзи, който оправдава нечестивия, неговата вяра се вменява за правда,” според намерението на Божията благодат. Тогава той цитира Давид, който казва същото относно вменяването на благодат. “Благословен оня човек, на когото Господ не вменява грях,” и т.н. (ст. 4ff.). Той повтаря думата “вменявам” в тази глава около десет пъти.

Накратко, Павел противопоставя “който върши дела” на “който не върши дела” и не оставя нищо по средата между тях. Той заявява, че на онзи, който върши дела, не се вменява правда, а се вменява на онзи, който не върши, ако само вярва. Няма начин, по който “свободната воля,” със своите усилия и старания, да може да се извърти или да избяга; тя трябва или да бъде причислена при “който върши дела,” или при “който не върши дела.” Ако е с “който върши дела,” чуваш как Павел казва, че не й и се вменява благодат. Ако е с “който не върши дела, а вярва” в Бога, вменява й се правда. Но тогава това няма да бъде силата на “свободната воля,” а ново създание чрез вяра. И ако правдата не се вменява на “който върши дела,” става ясно, че неговите дела не са друго освен грехове, зли и нечестиви в Божия поглед.

Никой дързък софист не може тук да възрази, че, макар човекът да е зъл, неговите дела няма защо да са зли. Защото Павел не определя само “човека,” а “който върши дела,” като неговото намерение е да заяви с най-ясни думи, че действителните дела и усилия на човека са осъдени, независимо какви са и под какво име и външен вид се явяват. Той говори за добрите дела, защото спори за оправдание и заслуги. И когато говори за “който върши дела,” той говори цялостно за всички, които вършат дела и за всички дела, които те вършат, но особено за техните добри и почтени дела. Иначе неговото разделение между “който върши дела” и “който не върши дела” не би имало смисъл.

(viii) За други аргументи против “свободната воля,” непосочени тук

Аз тук подминавам аргументи с голяма сила, извлечени от смисъла на благодатта, от обещанието, от силата на закона, от първоначалния грях, и от Божия избор; всеки от които сам по себе си може напълно да победи “свободната воля,” както следва:

Ако източникът на благодатта е предопределящото Божие намерение, тогава тя идва по неизбежност, а не от какво да е усилие или старание от наша страна, както показах по-горе.

Също: Ако Бог е обещал благодат преди закона, както Павел твърди тук и в Галатяни, тогава тя не идва чрез дела или по закон, иначе обещанието би било нищожно; и вярата също (чрез която Авраам беше оправдан преди законът да бъде даден) би била нищожна, ако имаше полза от делата.

Също: Тъй като законът е силата на греха, като го показва, но не го премахва, той прави съвестта виновна пред Бога и заплашва с гняв. Това е идеята на Павел, когато казва: “законът докарва гняв” (Рим. 4:15). Как тогава правдата може да се постигне чрез закон? И ако не получаваме никаква помощ от закона, как можем да получим помощ само от силата на нашата воля?

Също: Тъй като от едно единствено нарушение на един човек, Адам, ние всички сме под грях и осъждение, как можем да протегнем ръката си към нещо, което не е грешно и осъдително? Когато казва “всички,” той не изключва никого; нито силата на “свободната воля,” нито кой да е, който върши дела, независимо от това, че върши дела или се старае; по неизбежност той е включен с останалите във “всички.” Нито пък ние грешим или сме осъдени по причина на единственото нарушение на Адам, ако това нарушение не е наше собствено; кой би бил осъден за чуждо престъпление, особено в Божия поглед? Но това престъпление става наше; не по подражание, нито с някакво действие от наша страна (защото тогава то не би било престъпление само на Адам, защото ще сме го извършили ние, не Адам), но то става наше по рождение. (Трябва, обаче, да разгледаме това на друго място.) Тогава, първоначалният грях не позволява на “свободната воля” въобще никаква сила освен да греши и да си навлича осъждение.

Повтарям, аз подминавам тези аргументи; и защото са толкова ясни и могащи, и също защото казах по нещо за всеки от тях по-горе. Ако наистина искам да прегледам всички текстове само на Павел, които отхвърлят “свободната воля,” не бих могъл да направя нищо друго, освен да напиша един подробен коментар на всички негови писания, показвайки, че прехвалената сила на “свободната воля” се опровергава от почти всяка негова дума – както вече направих с тези трета и четвърта глава от Римляните. Избрах да се занимая специално с тях, защото исках да покажа заспалостта на всички онези твои приятели, кото така четат Павел, че последните неща, които те виждат в тези съвършено ясни текстове, са могъщите аргументи против “свободната воля,” които споменах; и също исках да изложа глупостта на тяхното упование в авторитета и писанията на древните учени, и да ги оставя да обмислят каква сила биха имали гореспоменатите ясни аргументи, ако бъдат разглеждани внимателно и разумно.

(ix) За убедителността на Павел против “свободната воля”

Говорейки за себе си, аз съм изумен, че, когато Павел така често използва тези изчерпателни понятия, “всички,” “никой,” “никак,” “никога,” “без,” както в: “всички се отклониха, няма никой праведен, никой, който да върши добро, ни един”; “всички са грешни, осъдени поради греха на един”; “оправдани сме чрез вяра без закон, без дела” (така че който променя езика на Павел, не може да увеличи яснотата и откритостта на неговата реч) – удивен, съм, повтарям, как е възможно, че при тези изчерпателни понятия и твърдения, други, които са противоложни, дори противоречащи на тях, са придобили популярност, както: “Някои не са се отклонили, не са неправедни, не са зли, не са грешни, не са осъдени; има нещо в човека, което е добро и се стреми към доброто”; като че ли този, който се стреми към доброто, който и да е той, не е включен в понятията: “всички,” “никой” и “никак”! Лично аз не мога да намеря нищо, дори да искам, което да приведа в отговор срещу Павел, но бих бил принуден да включа силата на моята “свободна воля” и нейните старания с нея сред “всички” и “никой,” за които Павел говори – освен ако трябва да въвеждаме нова граматика и нов начин на говорене! Ако Павел беше използвал такъв израз поне веднъж или поне на едно място, би било приемливо да подозираме някаква метафора и да изолираме и да прецедим думите една по една. Но в този случай той използва такива изрази непрекъснато, и в изявителни, и в отрицателни изречения, и навсякъде изразява възгледите си с категорични твърдения и цялостен контраст; така че не само естествената сила на думите и действителния поток на речта, но също и това, което е преди и след думите, целият заобикалящ ги контекст, и обхватът и съдържанието на целия аргумент, се обединяват за да докажат какъв е смисълът: Павел възнамелява да каже, че без вяра в Христос няма нищо освен грях и осъждение.

Обещах по такъв начин да опровергая “свободната воля,” че никой от моите противници да не може да противостои, и мисля, че го направих; дори ако те не признават себе си победени и не са дошли до моя възглед, или не са замълчали. В края на краищата, не е в моята сила да постигна това; това е дар от Божия Дух.

Преди да чуем евангелист Йоан, нека да добавя едно завършващо свидетелство от Павел (и ако това не е достатъчно, готов съм да наредя цялото учение на Павел против “свободната воля” чрез подробен коментар върху всичко, което той пише!). В Рим. 8, разделяйки човешката раса на две, “плът” и “дух,” както Христос прав в Йоана 3 (ст. 6), той казва: “Които са плътски, копнеят за плътското; а тия, които са духавни, за духовното” (ст. 5). Ясно е, че Павел тук нарича “плътски” всички, които не са “духовни,” както от противопоставянето на “дух” и “плът” в самото разделение, и от последващите думи на самия Павел: “Вие обаче не сте плътски, а духовни, ако живее във вас Божият Дух. Но ако някой няма Христовия Дух, той не е Негов” (ст. 9). Какво означава: “Вие не сте плътски, ако Духът е във вас,” но онези, които нямат Духа, неизбежно са от плътта? И който не е Христов, на кого друг принадлежи, ако не на Сатана? Тогава е вярно, че онези, които нямат Духа, са в плътта, и са под Сатана.

Сега нека да видим какво Павел мисли за старанието и силата на “свободната воля” в плътските хора. “Които са в плът не могат да угодят на Бога.” Също: “Копнежът на плътта е смърт.” И отново: “Плътският ум е враждебен на Бога.” И още веднъж: “Не се покорява на Божия закон, нито пък може” (ст. 5-8). Нека пазителят на “свободната воля” да отговори на следния въпрос: Как могат да се полагат старания към добро от това, което е смърт, и не е угодно на Бога, и е враждебно на Бога, и не се покорява на Бога, и не може да Му се покорява? Павел нямаше предвид, че плътският ум е мъртъв, и е във вражда против Бога, а че самият той е смърт и вражда, които не е възможно да бъдат покорни на Божия закон или да угодят на Бога; както казва малко преди това (“Понеже това, което беше невазможно за закона, поради това, че бе отслабнал чрез плътта,” и т.н. [ст. 3]).

Аз също знам за приумицата на Ориген за “тройната привъзраност,” едната наречена “плът,” втората “душа” и третата “дух,” като душата е между другите две и е способна да се обърне или към плътта, или към духа. Но това са само негови фантазии; той ги разказва, но не ги доказва. Павел тук нарича всичко, което е без Духа, “плът,” както вече показах. Следователно, най-висшите добродетели на най-добрите хора са “в плътта”; тоест, те са мъртви, и са във вражда против Бога, не са покорни на Божия закон, нито пък могат, и не са угодни на Бога. Павел не казва само, че те не се покоряват, но също че те не могат да се покоряват. Така казва и Христос в Мат. 7: “Доброто дърво не може да ражда лоши плодове” (ст. 18). И в Мат. 12: “Как можете да говорите добро, като сте зли?” (ст. 34). Тук виждаш, че не само говорим зло, но също и не можем да говорим добро. И макар че на друго място Той казва, че ние, макар и зли, знаем да даваме добри неща на своите деца (ср. Мат. 7:11), все пак Той отрича, че правим нещо добро, дори като даваме добри неща, защото добрите неща, които даваме, са Божии създания, а ние, като сме зли, не можем да даваме тези добри неща по добър начин. Той отправя това слово към всички хора, дори към Своите ученици. Така че тези две твърдения на Павел, че “праведният живее чрез вяра” (Рим. 1:17), и че “което не е от вяра, е грях” (Рим. 14:23), остава потвърдено. Второто следва от първото; защото ако сме оправдани само чрез вяра, очевидно е, че онези, които са без вяра, още не са оправдани; а онези, които още не са оправдани, са грешници; а грешниците са зли дървета и могат да само да грешат и да раждат лоши плодове. Следователно, “свободната воля” не е нищо друго освен роб на греха, смъртта и Сатана, и не прави нищо друго, нито може да прави или да се опитва да прави, освен зло!

(xi) Рим.10:20; 9:30-31: спасението по благодат не предполага предварително старание

Добави към това примера от Исая, цитиран в десетата глава на Римляни: “Намерен бях от ония, които не Ме търсеха; изявих се на тези, които не питаха за Мен” (ст. 20; Ис. 65:1). Павел казва това за езичниците – че им е било дадено да чуят и да познаят Христос, когато преди това те не са можели дори да помислят за Него, още по-малко да Го търсят или да се приготвят за Него чрез силата на “свободната воля.” От този пример е достатъчно ясно, че благодатта идва така даром, че не се предшествува от никаква мисъл за нея, и определено от никакво старание или желание за нея. И вземи случая с Павел, когато още беше Савел – какво направи той с цялата сила на своята “свободна воля”? Определено, ако се отчита състоянието на ума ми, сърцето му е било насочено към това, което е най-добро и най-висше. Но виж старанието, чрез което той намери благодат! Не само че не търсеше благодат, но дори я получи чрез своята бясна ярост против нея!

От друга страна, Павел казва за юдеите в глава 9: “Езичниците, които не търсеха правда, получиха правда, и то правда, която е чрез вяра; а Израел, който търсеше закон за правда, не стигна до такъв закон” (ст. 30-31). Каква дума би могъл да произнесе против това кой да е защитник на “свободната воля”? Езичниците, когато са пълни с нечестие и всякакви пороци, получават даром правда по Божията милост; юдеите, които следват правдата с най-голямо усилие и старание, го правят напразно. Това не е ли същото като да кажем, че старанията на “свободната воля” към най-висшето са напразни, и че чрез тях тя по-скоро става по-зле и бива отнесена назад? Никой нем оже да каже, че усилията на юдеите не са били полагани с най-висшата сила на “свободната воля.” Самият Павел свидетелствува за тях в десетата глава, че “имат ревност за Бога, но не е според пълното знание” (ст. 2). Така че нищо, което се приписва на “свободната воля,” не е липсвало на юдеите; и въпреки това не се е получило нищо – всъщност, получило се е обратното на това, което те са търсели! При езичниците не е присъствувало нищо от това, което се приписва на “свободната воля”; но те придобиват Божията правда. Какво е това, ако не е положително доказателство, чрез много ясния пример на двата народа и чрез много ясното свидетелство на Павел, че благодатта се дава на незаслужаващите и на крайно недостойните, и не се придобива от никое от усилията, старанията или делата, малки или големи, на дори най-добрите и най-почтените хора, които търсят и преследват правдата с пламтяща ревност?

(xii) Йоана 1:5, 10-13, 16: спасението за грешния свят е по Христовата благодат само чрез вяра

Сега нека да дойдем при Йоан, който също е красноречив и могъщ бич за “свободната воля.”

Още в самото начало той приписва на “свободната воля” такава слепота, че тя дори не вижда светлината на истината, толкова далеч е от това да се стреми към нея. Той казва: “Светлината свети в тъмнината, но тъмнината я не схвана” (Йоана 1:5). И веднага след това: “Той беше в света и светът Го не позна. При Своите Си дойде, но Своите Му не Го приеха” (ст. 10-11). Какво, според теб, има предвид той под “света”? Ще изключиш ли някой човек от това понятие, освен онзи, който е новороден от Святия Дух? Използването на това понятие, “света,” е характерно за този апостол; и с него той просто означава цялата човешка раса. Така че каквото той казва за “света,” трябва да се разбира за “свободната воля,” като най-превъзходното нещо в човека. Тогава, според този апостол, “светът” не познава светлината на истината; “светът” мрази Христос и които са Негови; “светът” нито познава, нито вижда Святия Дух; целият “свят” е в нечестие; всичко, което е в “света,” е похотта на плътта и пожеланието на очите, и гордостта на живота. “Не обичайте света.” “Ако сте от света,” казва Христос, “светът не може да ви мрази, но Мен намрази, защото свидетелствувам, че делата му са зли” (ср. Йоана 15:19; 14:17; 1 Йоана 5:19; 2:16; 2:15; Йоана 8:23; 7:7). Всички тези и много подобни текстове са прогласяване на това какво е “свободната воля” – главната част на “света,” управляваща под заповедите на Сатана! Самият Йоан говори за “света” в антитеза, така че “светът” означава всичко, което не е взето от света, за да бъде под Духа. Така Христос казва на Своите апостоли: “Аз ви взех от света и ви избрах,” и т.н. (Йоана 15:19). И така, ако в света имаше някой, който да се старае към добро чрез силата на “свободната воля” (както би трябвало да бъде, ако “свободната воля” имаше някаква сила), тогава, от уважение към такива хора, Йоан трябваше да промени своето твърдение, така че с обобщенията си да не въвлича и тях в злите дела, в които обвинява света. Но той не прави това; от което е ясно, че той прави “свободната воля” виновна за всичко, в което светът бива обвиняван. И неговата логика е, че светът прави всичко чрез силата на “свободната воля,” тоест, с волята си и разума си, неговите най-превъзходни части.

Той продължава: “А на ония, които Го приеха, даде сила да станат Божии деца, на тия, които вярват в Неговото име; които се родиха не от кръв, нито от плътско желание, нито от човешка воля, а от Бога” (1:12-13). С това цялостно разделение той отхвърля от Христовото царство “кръвта,” “плътското желание” и “човешката воля.” “Кръвта,” мисля, че означава юдеите; тоест, онези, които очакваха да бъдат деца на царството защото са деца на Авраам и на бащите, и така се хвалеха в “кръвта” си. “Плътското желание” разбирам като усилията, които хората полагат в делата на закона; защото “плът” тук означава плътски хора без Духа, които определено са обзети от воля и старание, но които, тъй като Духът не е в тях, ги имат само в плътския им вид. “Човешката воля” разбирам в общия смисъл, за усилията на всички хора, тоест народите, или на всеки човек, било то в закона или без закон. Така че смисълът е: Божиите синове стават такива не с плътско раждане, нито с ревност за закона, нито с каквото и да било друго човешко усилие но само когато са родени от Бога. И така, ако те не са родени от плътта, нито са обучени по закона, нито са приготвени с човешки усилия, но са новородени от Бога, очевидно е, че “свободната воля” не ползва нищо тук. “Човек,” според мен, се използва тук в еврейския смисъл, да означава “всеки човек,” или “всички хора,” точно както “плът” се използва като контраст да означава “хората без Духа.” “Воля,” според мен, се използва за да означи най-висшата сила в човека – тоест, главната част, “свободната воля.” Но дори ако предположим, че не съм улучил точното значение на отделните думи, естеството на въпроса все още остава съвършено ясно – че Йоан чрез това разделение отхвърля всичко, което не е “родено от Бога”; което, както той самият обяснява, е нещо, което произтича от “вяра в Неговото име.” “Човешката воля,” или “свободната воля,” която нито е новорождение от Бога, нито е още вяра, следователно е неизбежно включена в това отхвърляне. Ако “свободната воля” можеше да ползва за нещо, Йоан не трябваше да отхвърля “човешката воля,” нито трябваше да отвлича хората от нея и да ги насочва само към вярата и новорождението, за да не би думите от Ис. 5 да се обърнат против него: “Горко на ония, които наричат доброто зло!” (ст. 20). Но в този случай, като виждаш, че той отхвърля заедно и “кръвта,” и “плътското желание,” и “човешката воля,” сигурно е, че човешката воля не може да направи хората Божии синове повече от “кръвта” или плътското раждане. И никой не се съмнява, че плътското раждане не създава Божии синове; защото Павел казва: “Децата по плът не са Божии деца” (Рим. 9:8) и го доказва със случаите на Исмаил и Исав.

Същият Йоан въвежда по следния начин думите на Кръстителя за Христос: “Защото ние всички приехме от Неговата пълнота, и благодат върху лбагодат” (1:16). Той казва, че ние получаваме благодат от Христовата пълнота – но за какви заслуги или усилия? “По благодат,” казва той; тоест, Христовата благодат; както Павел казва: “Божията благодат и дарбата чрез благодатта на единия човек, Исус Христос, много повече се умножи за мнозината” (Рим. 5:15). Къде сега е старанието на “свободната воля,” което придобива благодат? Тук Йоан казва не само че благодатта не се придобива от наше усилие, но и че тя идва чрез благодатта на друг, тоест, “единия, Исус Христос.” И така, или е лъжа, че ние получаваме своята благодат чрез благодатта на друг, или е очевидно, че “свободната воля” е нищо; защото тези две твърдения не могат да стоят заедно, че Божията благодат е едновременно толкова евтина, че може да се придобие навсякъде с малко усилие от страна на всеки човек, и толкова скъпа, че ни са дава в и чрез благодатта на този един велик човек!

И аз бих желал пазителите на “свободната воля” да се научат от този текст да осъзнават, че когато подкрепят “свободната воля,” те отричат Христос. Защото ако аз придобивам Божията благодат чрез моето си усилие, каква нужда имам от Христовата благодат за получаването на моята благодат? Когато имам Божията благодат, какво друго ми е нужно? Беседата казва, и всички софисти също казват, че ние придобиваме Божията благодат чрез собствените си старания, и по този начин се приготвяме да я получим, всъщност, не като достатъчност, а като пълнота.[10] Това ознава открито да отречем Христос. Поради Неговата благодат, казва тук Кръстителят, ние получаваме благодат. По-горе аз опровергах тяхната измислица относно “достатъчност” и “пълнота,” показвайки, че това са празни думи, но че това, в което те действително вярват, е достатъчни заслуги, и че техният възглед съдържа по-голямо безбожие от този на пелагианците; както показах. Така, безбожните софисти, заедно с Беседата, отричат Господ Христос, Който ни изкупи, повече отколкото пелагианците или кои да са еретици! Толкова крайно благодатта отказва да позволи на каквато и да е частица или сила на “свободната воля” да застане до нея!

Това, че защитниците на “свободната воля” отричат Христос, се доказва не само от това Писание, но и то техния живот. С това учение те са направили Христос вече да не е мил Застъпник, а ужасен Съдия, когото те се борят да умилостивят чрез ходатайствата на Майката и на Светиите, и като измислят много дела, ритуали, обреди и клетви, с които се опитват да успокоят Христос, за да им даде благодат. Те не вярват, че Той се застъпва пред Бога и придобива благодат за тях със собствената Си кръв, и им дава “благодат” (както тук се казва) “от благодат.” И получават това, което вярват. Христос наистина е за тях неумолим Съдия, както те заслужават; защото Го изоставят в Неговото служение на Застъпник и любезен Спасител, и смятат Неговата кръв и благодат за по-малко ценни от усилията и старанията на “свободната воля”!

Сега нека да чуем за един случай на “свободна воля.” Никодим със сигурност е човек, в когото не липсва нищо от това, което “свободната воля” дава. Кое от всичките усилия и старания той е оставил неизвършено? Той изповядва, че Христос е истинен и че е дошъл от Бога, говори за Неговите знамения, и идва през нощта да Го слуша и да говори повече с Него. Не се ли вижда, че той с цялата сила на “свободната воля” търси всичко, което се отнася до благочестието и спасението? Но виж какъв провал претърпява. Когато чува Христос да проповядва истинския път към спасението, чрез новорождение, признава ли го той и изповядва ли, че през изминалото време го е търсел? Не; той е смаян и объркан; и не само казва, че не го разбира, но и се отвръща от него, смятайки го за невъзможен. “Как може да стане това?” казва той (Йоана 3:9). И не е чудно; защото кой някога е чул, че човек трябва “да се роди отново от вода и от Дух,” за да бъде спасен (ст. 3, 5)? Кой някога е мислел, че Божият Син трябва да бъде “издигнат, та който повярва в Него, да не загине, но да има вечен живот” (ст. 14-15)? Споменават ли някога за това най-добрите и остроумни философи? Придобили ли са князете на този свят това познание? Старала ли се е за него “свободната воля” на кой да е човек? Павел не признава ли, че това е мъдрост, скрита в тайнственост, наистина предсказана от пророците, но открита само чрез благовестието, така че от вечността е била тайна и неизвестна на света (ср. 1 Кор. 2:7)? Трябва ли да казвам нещо? Нека да попитаме опита: целият свят, човешкият опит, да “свободната воля,” са принудени да изповядат, че не са познавали, нито са чували за Христос преди благовестието да влезе в света. И ако не са Го познавали, колко по-малко са Го търсели, или са можели да Го търсят, или да се стараят за Него. Но Христос е пътят, истината и животът (ср. Йоана 14:6). Следователно “свободната воля,” ще не ще, признава, че чрез своята си сила тя нито е познавала, нито е можела да търси онези неща, които принадлежат на пътя, истината и живота. И въпреки това, пред самото това признание на нашия собствен опит, ние обезумяло спорим с празни думи, че в нас остава голяма сила, която може да познава и да се занимава с нещата, които са свързани със спасението! Това е като да кажем, че Христос, Божият Син, е бил издигнат за нас, което е нещо, което никой никога не е познавал, нито е можел да си представи; но самото това незнание не е незнание, а познание за Христос, тоест, за нещата, които са свързани със спасението! Още ли не виждаш очевидната истина, че онези, които защитават “свободната воля,” са очевидно полудяли, наричайки познание онова, което те самите признават, че е незнание? Не е ли това, което в Ис. 5 е описано като “наричат светлината тъмнина” (ст. 20)? Така Бог могъщо затваря устата на “свободната воля” чрез нейното собствено признание и опит; но дори и така тя не може да замълчи и да отдаде слава на Бога!

(xiv) Йоана 14:6; 3:18, 36, 27, 31; 8:23: спасението е само чрез Христос

Нещо повече, тъй като се казва, че Христос е “пътят, истината и животът” (Йоана 14:6), и то така безусловно, че всичко, което не е Христос, не е път, а грешка, не истина, а неистина, не живот, а смърт, неизбежно следва, че “свободната воля,” доколкото тя не е Христос, нито е в Христос, е здраво вързана в грешка, неистина и смърт. Откъде и как тогава идва твоето междинно, неутрално състояние (имам предвид силата на “свободната воля”), което, макар че не е Христос (тоест не е път, истина и живот), не е грешка, неистина или смърт? Ако всички неща, които са казани за Христос и за благодатта не бяха казани безусловно, така че да могат да бъдат противопоставени на своите противоположности, например: извън Христос няма нищо друго освен Сатана, извън благодатта няма нищо друго освен гняв, извън светлината нищо освен тъмнина, извън пътя нищо освен грешки, извън истината нищо освен лъжа, извън живота нищо освен смърт – ако тези неща не бяха казани така, питам те, каква би била ползата от всички поучения на апостолите и, всъщност, от целите Писания? Те всички биха били писани напразно, защото не биха изисквали признанието, че хората се нуждаят от Христос (което е тяхната главна грижа), и то по следната причина: би се намерило нещо междинно, което само по себе си не би било нито добро, нито зло, нито Христос, нито Сатана, нито истинно, нито лъжливо, нито живо, нито мъртво, нито нещо, нито нищо (вероятно), и неговото би било “най-превъзходното и превъзвишено нещо в цялата човешка раса”! И така, избери кое от двете предпочиташ. Ако приемеш, че Писанията говорят безусловно, не можеш да кажеш нищо за “свободната воля,” освен че е противоположна на Христос; тоест, че греха, смъртта, Сатана и всички злини царуват в нея. Ако не приемеш, че Писанията говорят безусловно, ти така ги обезсилваш, че те не говорят нищо и не успяват да докажат, че хората се нуждаят от Христос; и така, като установяваш “свободната воля,” ти отхвърляш Христос и създаваш смут в цялото Писание. Макар с устните си да претендираш, че изповядваш Христос, всъщност Го отричаш в сърцето си. Защото ако силата на “свободната воля” не е напълно и осъдително извратена, но вижда и желае това, което е добро, почтено, и се отнася за спасението, тогава тя е в съвършено здраве, не се нуждае от лекаря Христос, нито пък Христос е изкупил тази част от човека; защото каква нужда има от светлината и живота там, където светлината и животът вече съществуват? И ако тази сила не е изкупена от Христос, тогава най-добрата част в човека не е изкупена, а е сама по себе си добра и здрава. И тогава Бог е несправедлив, ако осъди кой да е човек, защото той осъжда това в човека, което е много добро и здраво; тоест, невинно! Никой човек н е без “свободна воля,”; и макар че лошият човек злоупотребява с нея, според твоето учение самата сила не бива унищожена, но може и все още полага старания към добро. И ако го прави, то тя несъмнено е добра, свята и праведна; следователно, не трябва да бъде съдена, а да бъде отделена от човека, който трябва да бъде съден. Но това не може да се направи; и ако можеше, тогава човекът би бил без “свободна воля” и въобще не би бил човек; не би имал нито положителни, нито отрицателни заслуги, нито можеше да бъде спасен, а просто би бил диво животно и вече не би бил безсмъртен. Следователно остава, че Бог е несправедлив да осъжда тази добра, свята и праведна сила в човека, която дори в лошия човек не се нуждае от Христос!

Нека да продължим с Йоан. “Който повярва в Него,” казва той, “не е осъден; но който не вярва, е вече осъден, защото не е повярвал в името на единородния Божий Син” (3:18). Кажи ми: дали “свободната воля” е сред тези, които вярват, или не е? Ако да, тогава тя отново няма нужда от благодат, защото от себе си вярва в Христос (Когото самата тя нито познава, нито можеда си представи!). Ако не, тогава тя е вече осъдена; и какво друго означава това, освен че в Божия поглед тя е вече осъдена? Но Бог осъжда само нечестивите. Така че тя е нечестива. И към какво благочестие може да се стреми това, което само по себе си е нечестиво? Нито пък си мисля, че силата на “свободната воля” може да бъде изключена от това осъждение, защото Йоан казва, че всичко в човека е осъдено.

Нещо повече, неверието не е “голяма страст,” а е върховната страст, седяща и управляваща на престола на волята и разума, точно както това прави неговата противоположност, вярата. И така, да си невярващ означава да отречеш Бога и да Го направиш лъжец, както се казва в първата глава на 1 Йоана: “Който не вярва в Бога, Го прави лъжец” (5:10). Как тогава тази сила, която се противопоставя на Бога и Го прави лъжец, може да се старае към добро? Ако тази сила не беше невярваща и нечестива, Йоан не трябваше да каза, че целият човек вече е осъден, а да каже това: “Човекът вече е осъден по отношение на големите си страсти; но той не е осъден по отношение на своята най-добра и най-превъзходна част, защото тя се стреми към вярата или, всъщност, вече вярва!” Така че когато Писанието толкова често казва: “Всички хора са лъжци,” ние трябва да кажем относно властта на “свободната воля”: “Обратното; Писанието е това, което лъже; защото човекът не е лъжец в своята най-добра част (тоест, в разума и волята), а само в плътта си (тоест, в кръвта и костите); така че естеството, с което човекът се характеризира (тоест, разумът и волята), е здраво и свято.” И твърдението на Кръстителя, “Който вярва в Сина, има вечен живот; а който не вярва в Сина, няма да види живот, но Божият гняв остава върху него” (Йоана 3:36), трябва да се разбира така: гневът остава “върху него,” тоест, върху “големите страсти” на човека; но върху силата на “свободната воля,” тоест, върху волята и разума, остава благодат и вечен живот! За да запазиш “свободната воля,” трябва да използваш синекдоха,[11] да изкривиш всичко, което е казано в Писанията против против нечестивите и да го ограничиш само до лошата част в човека, така че неговата разумна и истински човешка част да бъде запазена. В такъв случай, благодарение на защитниците на “свободната воля,” аз мога да съгрешавам без угризения на съвестта, уверен в познанието, че моят разум и моята воля (тоест, моята “свободна воля”) нем огат да бъдат осъдени, защото никога не могат да бъдат унищожени, но завинаги остават здрави, праведни и святи. А докато моята воля и разум са благословени, ще се радвам моята мръсна животинска плът да бъде отнета и осъдена; толкова далеч съм от това да искам Христос да бъде неин Изкупител! Виждаш ли докъде ни довежда учението за “свободната воля”? То отрича всички неща, божествени и човешки, временни и вечни, и само осмива себе си с такава серия от чудовищности!

Отново, Кръстителят казва: “Човек не може да вземе върху себе си нищо, ако не му е дадено от небето” (3:27). Тук Беседата може да се въздържи от показване на своето богатство от думи, като изброява всички неща, които имаме от небето. Ние обсъждаме не естеството, а благодатта; ние питаме не какво сме на земята, а какво сме на небето пред Бога. Знаем, че човекът е направен господар над нещата под него самия и че има право и свободна воля по отношение на тях, за да му се покоряват и да правят това, което той желае и мисли. Но нашият въпрос е следният: дали човекът има “свободна воля” по отношение на Бога, та Бог да се покорява на човека и да прави това, което човекът желае, или по-скоро дали Бог няма свободна воля по отношение на човека, та човекът да желае и да прави това, което Бог желае, и да не може да прави нищо друго освен това, което Той желае и прави. Тук Кръстителят казва, че човек “не може да вземе нищо, ако не му е дадено от небето.” Което означава, че “свободната воля” трябва да е нищо!

И отново: “Оня, който е от земята, е земен и говори земно; а който идва от горе, е по-горен от всички” (ст. 31). Тук отново Йоан прави всички ония, които не са от Христа, земни, казва че те се наслаждават и говоря за земни неща; и не оставя никого в междинно положение. Но “своблодната воля” определено не е “оня, който идва от небето.” Така че тя задължително трябва да е от земята, и се наслаждава и говори за земни неща. Ако в кой да е човек има сила, която в кое да е време, на кое да е място или чрез каквото и да е дело не е стреми към земни неща, Кръстителят е трябвало да направи изключение за този човек и да не говори общо за всички, които са извън Христос, че са земни и говорят земно.

По-късно, в осмата глава, Христос също казва: “Вие сте от света, Аз не съм от света; вие сте от долу, Аз съм от горе” (ст. 23). Онези, на които говореше, имаха “свободна воля,” тоест, разум и воля; и въпреки това казва, че са “от света.” Каква новино би било, ако Той имаше предвид само, че са “от света” по отношение на тяхната плът и грозни страсти? Нима целият свят не е знаел това и преди? И каква нужда има Той да казва, че са “от света” по отношение на онази част от тях, която ги доближава до животните? Защото в този смисъл животните също са “от света.”

(xv) Йоана 6:44: неспособността на човека да повярва в благовестието

След това: когато Христос казва в Йоана 6: “Никой не може да дойде при Мен, ако не го привлече Баща Ми, Който Ме е пратил” (ст. 44), какво оставя Той за “свободната воля”? Той казва, че човекът има нужда да чеу и да се научи от самия Баща, и че всички трябва да се научат от Бога. Тук всъщност той заявява не само че делата и усилията на “свободната воля” са безполезни, но и че дори самото слово на благовестието (за което Той говори тук) се слуша напразно, освен ако самият Баща не говори вътре в човека и да го научи и привлече. “Никой, никой човек не може да дойде,” казва Той, и това, за което говори, е твоята “сила, чрез която човек може да положи някакво старание към Христос.” В нещата, които се отнасят за спасението, Той твърди, че тази сила е нула.

“Сободната воля” не получава помощ от това, което Беседата цитира от Августин в опит да злепостави това ясно и могъщо Писание: тоест, твърдението, че “Бог ни привлича както ние привличаме овцете, като им подаваме клон” (ср. Augustine, Tract. in Joannis ev. , 26:5). От тази аналогия Беседата би си направила извода, че в нас има сила да следваме Божието привличане. Но аналогията не важи за този текст. Защото Бог изявява не само един, а всички Свои добри дарове, дори Своя собствен Син, Христос, и все пак, ако Той вътрешно не изяви нещо повече и не ни привлече по различен начин, никой човек не би Го последвал; всъщност, целият свят преследва Сина, когото Той изявява! Аналогията съответствува добре на опита на праведните, които са вече “овце” и познават Бога като свой Овчар; живеещи в, и ръководени от Духа, те вървят накъдето Бог желае и следват каквото Той им покаже. Но нечестивият не “идва,” дори когато чува словото, освен ако Бащата не го привлече и научи вътрешно; което Той прави като изпраща Духа Си. Когато това става, следва “привличане,” различно от това, което е външно; тогава Христос бива изявен чрез просвещение от Духа и чрез него човекът е грабнат при Христос с най-приятното грабване, бивайки пасивен докато Бог говори, поучава и привлича, а не да бяга сам по себе си.

(xvi) Йоана 16:9: естественото разпространение на неверието

Нека цитирам още един текст от Йоан. В шестнадесетата глава той казва: “Духът ще обвини света за грях, защото не вярват в Мен” (ст. 9). Тук виждаш, че е грях да не вярваш в Христос. И този грях се намира не в кожата или в косата, а в разума и волята. Тъй като Той прави целия свят виновен за този грях и тъй като е очевидно от опита, че светът не знае за този грях, както не знае и за Христос, така че трябва да бъде изявен чрез обвинението на Духа, очевидно е, че “свободната воля,” заедно с волята и разума, е осъдена в Божия поглед да бъде пленник на този грях и така да бъде под осъждение. Следователно, докато тя не познава Христос и не вярва в Него, тя не може да желае и да се опитва да прави добро, а задължително служи на греха, който не познава.

Да обобщим: Тъй като Писанието навсякъде прогласява Христос безусловно и в антитеза, както казах, и по този начин подчинява всичко, което е без Христовия Дух, на Сатана, нечестие, заблуждение, тъмнина, грях, смърт и на Божия гняв, всяко твърдение относно Христос е пряко свидетелство против “свободната воля.” И такива твърдения са неизброими; всъщност, те представляват цялото Писание. Следователно, ако водим нашия спор така, че Писанието да е съдия, победата ми принадлежи във всяко отношение; защото в Писанието не остава и една йота или точка, която дан е осъжда учението за “свободната воля”!

Макар че великите теолози, които защитават “свободната воля,” може и да не знаят, или претендират, че не знаят, че Писанията прогласява Христос безусловно и с антитеза, всички християни го знаят и всички го изповядват. Те знаят, че в света има две царства във война едно срещу друго. В едното царува Сатана (поради което Христос го нарича “князът на този свят” [Йоана 12:31], а Павел “богът на този свят” [2 Кор. 4:4]). Павел отново ни казва, че той държи в робство на своята воля всички, които не са изтръгнати от него чрез Христовия Дух; нито им позволява да бъдат отскубнати от каква да е друга сила освен Божия Дух, както Христос ни казва в притчата за силния въоръжен човек, който пази къщата си. В другото царство царува Христос. Неговото царство непрекъснато се противопоставя и воюва срещу това на Сатана; и ние биваме преместени в Неговото царство не чрез нашата си сила, а чрез Божията благодат, която ни освобождава от този сегашен зъл свят и ни откъсва от силата на тъмнината. Познаването и признаването на тези две царства, непрекъснато воюващи едно срещу друго с цялата си сила и мощ, е достатъчно само по себе си да опровергае учението за “свободната воля,” като виждаме, че сме принуждавани да служим в царството на Сатана, ако не бъдем отскубнати от него чрез Божествена сила. Обикновеният човек, повтарям, знае това и го изповядва достатъчно ясно в своите поговорки, молитви, усилия и в целия си живот.

(xvii) Рим. 7; Гал. 5: силата на “плътта” в светиите отхвърля “свободната воля”

Въздържам се да настоявам на най-силния от моите аргументи, който Беседата горделиво подминава без да забележи – имам предвид Павловото учение в Рим. 7 и Гал. 5, че в светиите и праведните има такова могъщо воюване между Духа и плътта, че те не могат да вършат това, което трябва да вършат. От това аз твърдя следното: Ако човешката природа е толкова лоша, че в онези, които са новородени от Духа, тя не само не успява да се старае към добро, но всъщност воюва против и противостои на доброто, как може тя да се старае към добро в онези, които още не са новородени от Духа, а служат на Сатана в стария човек? И Павел тук не говори само за долните страсти (което е универсалното средство, чрез което Беседата редовно отбива атаките на всяко Писание); но той изброява сред делата на плътта ереста, идолопоклонството, кавгите, разцепленията, и т.н., които царуват в това, което ти наричаш най-превъзвишени качества, тоест, разума и волята. И така, ако плътта с тези страсти воюва срещу Духа в светиите, колко повече тя ще воюва против Бога в нечестивите и в тяхната “свободна воля”! Затова и в Рим. 8 той нарича това “вражда против Бога” (ст. 7). Мога ли да кажа, че ще ми е интересно да видя този аргумент победен и “свободната воля” защитена срещу неговата атака!

(xviii) За спокойствието в това да знаеш, че спасението не зависи от “свободната воля”

Аз честно си признавам, че за мен самия, дори ако можеше, не бих искал да ми се дава “свободна воля,” нито да ми се дава в ръцете каквото и да е нещо, което да ми дава способност да се старая към спасение; не просто защото пред толкова много опасности, бедствия и дяволски атаки няма да мога да устоя и да се държа здраво за моята “свободна воля” (защото дяволът е по-силен от всички хора, и такъв случай никой не би се спасил); а защото, дори когато няма опасности, бедствия или дяволи, все пак ще бъда принуден да се трудя без гаранция за успех и да бия във въздуха. Дори ако живея и се трудя през цялата вечност, съвестта ми никога не може да постигне спокойната увереност точно колко трябва да направи, за да задоволи Бога. Каквото и дело да извърша, все още ще го има прояждащото съмнение[12] дали то е угодно на Бога, или дали Той не иска нещо повече. Опитът на всички, които търсят правда чрез дела, доказва това; и аз самият съм го научил достатъчно добре в продължение на много години, с голяма болка за мен. Но сега, когато Бог е взел моето спасение от контрола на моята воля и го е поставил под контрола на Неговата воля и е обещал да ме спаси не според моето трудене или тичане, а според Неговата благодат и милост, аз имам спокойната увереност, че Той е верен и няма да ме излъже, и че също е велик и могъщ, така че никакви дяволи или противопоставяне не могат да Го пречупят или да ме измъкнат от Него. “Никой,” казва Той, “няма да ги грабне от ръката Ми, защото Баща Ми, Който Ми ги даде, е по-голям от всички” (Йоана 10:28-29). По този начин се спасяват някои, дори много, ако не всички; докато чрез силата на “свободната воля” никой не може да се спаси, но всеки би загинал.

Нещо повече, аз имам спокойната увереност, че съм угоден на Бога не поради заслугите на моите дела, а поради Неговата милостива доброта, която ми е обещана; така че, ако работя твърде малко или лошо, Той не ми го вменява, а с бащинско съчувствие ме оправдава и ме прави по-добър. Това е славата на всички светии в техния Бог.

(xix) За вярата в справедливостта на Бога в Неговото отношение към хората

Може би ще се притесниш, че е трудно да се защитава милостта и справедливостта на Бога в осъждането на незаслужилите, тоест на нечестивите, които, родени в нечестие, по никакъв начин не могат да избягнат да бъдат нечестиви, и остават такива и биват осъдени, като са принудени от естестванат неизбежност да грешат и да погиват; както Павел казва: “Всички бяхме деца на гнева, както и другите” (Еф. 2:3), създадени такива от самия Бог от семе, което е било извратено от греха на един човек, Адам. Но тук ние трябва да почитаме Бога и застанем в преклонение, като най-милостив към онези, които Той оправдава и спасява в тяхното крайно недостойнство; и трябва да покажем някаква почит към Неговата Божествена мъдрост, като вярваме, че е справедлив, когато на нас ни изглежда несправедлив. Ако Неговата справедливост беше такава, че да може да бъде оценявана само чрез човешко признание, тя очевидно не би била Божествена; тя по никакъв начин не би се отличавала от човешката справедливост. Но тъй като Той е единния истинен Бог, напълно непознаваем и недостъпен за човешкото разбиране, разумно е, всъщност, неизбежно е Неговата справедливост също да бъде приета за непознаваема; катто Павел вика, казвайки: “О колко е дълбоко богатството на премъдростта и знанието на Бога! Колко са непостижими Неговите съдби и неизследими пътищата Му!” (Рим. 11:33). Те, обаче, не биха били “неизследими,” ако можехме във всеки момент да схванем основанията, поради които те са справедливи. Какво е човекът в сравнение с Бога? Какво може да постигне нашата сила в сравнение с Неговата сила? Какво е нашата мощ в сравнение с Неговата мощ? Какво е нашето познание в сравнение с Неговата мъдрост? Какво е нашето естество в сравнение с нашето естество? С една дума, какво сме ние в сравнение с това, което е Той? И така, ако дори естеството ни учи да признаем, че човешката сила, мощ, мъдрост, познание и естество, и всичко, което е в нас, е нищо в сравнение с Божията сила, мощ, мъдрост, познание и естество, каква извратеност е от наша страна да се съмняваме в справедливостта и праведността на единия Бог и да приписваме толкова много на нашата преценка, че да си позволяваме да осъзнаваме, съдим и преценяваме Божия съд! Защо в този момент по същия начин да не речем: “Нашата справедливост е нищо в сравнение с Божията справедливост”? Попитай разума дали силата на убеждението не го принуждава да се признае за глупав и неразумен за това, че не позволява на Божията справедливост да бъде непознаваема, когато признава, че всички други Божии неща са непознаваеми! Във всичко друго ние приемаме Божественото Величие на Бога; в единичния случай на Неговата справедливост сме готови да го отречем! Като си помислиш, че не моем дори за малко да повярваме, че Той е справедлив, когато Той всъщност ни е обещал, че когато разкрие слата Си, тогава ясно ще видим, че Той е справедлив!

Ще посоча един аналогичен случай, зада усиля нашата вяра в Божията справедливост и да успокоя онова “зло око,” което Го подозира в несправедливост. Ето! Бог управлява видимите дела на света по такъв начин, че ако следваш и отчиташ преценката на човешкия разум, си принуден да кажеш или че няма Бог, или че Бог е несправедлив; както поетът казва: “Често съм изкушаван да мисля, че няма богове.” Виж преуспяването на нечестивите, и го сравни с нещастието на добрите. Притчите и опитът, създателят на притчите, свидетелствуват, че колкото по изгубени са хората, толкова по-успешни са те. “Шатрите на разбойниците са в благоденствие,” казва Йов (12:6), а Пс. 72 се оплаква, че грешниците в света са изпълнени с богатства (Пс. 73:12). Кажи ми, не е ли общоприето, че е най-несправедливо лошите да преуспяват, а добрите да скърбят? Но така е в света. Поради това някои от най-великите умове са изпаднали дотам да отричат съществуването на Бога и да си представят, че Случайността управлява всички неща. Такива са били епикурейците и Плиний. А Аристотел, желаейки да освободи своето “върховно Същество” от нещастията, твърди, че той не вижда нищо друго освен самия себе си; защото Аристотел предполага, че би било много тежко за едно такова същество да гледа толкова много злини и несправедливости! А Пророците, които са вярвали в съществуването на Бога, са били още по-изкушени относно Божията несправедливост. Еремия, Йов, Давид, Асаф и други са примери за това. Какво според теб са си мислели Демостен и Цицерон, когато, след като са направили всичко, което са могли, са получили като награда нещастна смърт? Но всичко това, което изглежда като несправедливост в Бога, и се излага с аргументи, на които никой разум или природна светлина не може да противостои, най-лесно се обяснява чрез светлината на благовестието и познанието на благодатта, което ни учи, че макар нечестивите да преуспяват в телата си, те загиват в душите си. И обобщаващото обяснение на целия този необясним проблем може да се намери в една единствена малка дума: Има живот след този живот; и всичко, което не е наказано и възмездено тук, че бъде наказано и възмездено там; защото този живот не е нищо повече от предшественик, или по-скоро начало, на бъдещия живот.

Ако сега този проблем, който е бил обсъждан във всяка епоха, но никога не е бил решен, бъде премахнат и решен така лесно чрез светлината на благовестието, която свети само в Словото и чрез вяра, как мислиш, че ще бъде, когато светлината на Словото и вярата ще престанат, и истинските факти и Божието Величие бъдат разтрити такива, каквито са? Не мислиш ли, че светлината на славата ще може най-лесно да реши проблеми, които са неразрешими в светлината на словото и благодатта, когато сега светлината на благодатта така лесно реши този проблем, който беше неразрешим чрез естествената светлина?

Имай предвид, че има три светлини: естествената светлина, светлината на благодатта и светлината на славата (това е общоприето и добро разделение). Чрез естествената светлина е необяснимо как може да е справедливо добрите да бъдат наскърбявани, а лошите да преуспяват; но светлината на благодатта го обяснява. Чрез светлината на благодатта е необяснимо как Бог може да осъди онзи, който чрез своята си сила не може дан аправи нищо освен да греши и бъде виновен. И естествената светлина, и светлината на благодатта настояват тук, че грешката не е в нещастието на човека, а в несправедливостта на Бога; нито могат да съдят по друг начин за един Бог, който увенава даром нечестивия, без заслуги, и не увенчава, но осъжда друг, който може да е по-малко, и определено не повече нечестив. Но светлината на славата твърди друго и един ще ни открие Бога, на Когото принадлежи да съди, чиято справедливост е непознаваема, като Бог, чиято справедливост е най-праведна и очевидна – ако, разбира се, през това време ние вярваме в това, като сме учени и насърчавани да го правим чрез примера на светлината на благодатта, която обяснява това, което е било подобна загадка за естествената светлина.

Тук ще завърша тази книга, колкото и да желая да продължавам накатък по въпроса, ако има нужда; но мисля, че тук е дадено изобилно удовлетворение за праведния, който желае да следва истината без упорита съпротива. Защото ако вярваме, че е истина, че Бог предузнава и предопределя всичко; че не може да бъде заблуден или възпрян в Своето познание и предопределение; иче нищо не се случва освен по Неговата воля (което самият разум е принуден да признае); тогава, по свидетелството на самия разум, не може да има “свободна воля” в човек, или ангел, или в кое да е създание.

И така, ако вярваме, че Сатана е князът на този свят, винаги атакуващ и противостоящ на Христовото царство с цулата си сила, и че той не позволява на своите пленници да си отидат, освен когато бъдат измъкнати чрез силата на Божествения Дух, отново е очевидно, че не може да има “свободна воля.”

И така, ако вярваме, че първоначалният грях ни е разрушил до такава степен, че дори в праведните, които са водени от Духа, той причинява изобилие отпроблеми, като се бори против доброто, ясно е, че вчовек, който няма Духа, не остава нищо, което да може да се обърне към доброто, а само към злото.

И отново, ако юдеите, които са следвали правдата с цялата си сила, вместо това са изпаднали в неправда, докато езичниците, които са следвали неправдата, са получили правда, без да се надяват на нея, чрез безплатен дар от Бога, също така е очевидно от самите им дела и опит, че човек без благодат не може да желае нищо освен зло.

И, накрая, ако вярваме, че Христос изкупи хората чрез кръвта Си, ние сме принудени да изповядаме, че всичко в човека е било изгубено; иначе правим Христос или напълно ненужен, или изкупител само на най-малоценната част от човека; което е богохулство и светотатство.

[1] epitheton.

[2] “гърците.”

[3] dialogismis.

[4] de vi potentiae scilicet, non de actu disputamus.

[5] medium.

[6] Виж стр....... , supra.

[7] Incidit in Scyllam, dum vult vitare Charybdim.

[8] apellantes scapham scapham, ficum ficum.

[9] per contentionem.

[10] licet non de condigno, sed de congruo.

[11] вид стилистична фигура; бел.прев.

[12] scrupulus.

| Предишна глава | Съдържание | Следваща глава |

VII

БИБЛЕЙСКОТО УЧЕНИЕ ЗА РОБСТВОТО НА ВОЛЯТА