Review of Erasmus' Treatment II

Накрая Беседата стига до текстовете, цитирани от Лутер срещу “свободната воля,” възнамерявайки да опровергае и тях. Първият е в Бит. 6: “Духът Ми не ще владее вечно в човека, виждайки, че той е плът” (ст. 3). Тя опровергава този текст по няколко начина. Първо, тя казва, че тук “плът” не означава нечестива похот, а слабост. След това добавя към текста на Мойсей, казвайки ни, че неговите думи се отнасят не за цялата човешка раса, а за хората от онази епоха, така че той също така е можел да каже: “конкретно в тези хора.” Тя добавя по-нататък, че думите не се отнасят за всички хора от онази епоха, защото Ной е изключение. Накрая, тя твърди, върху авторитета на Йеромий, че на еврейски тези думи означават нещо различно; а именно, милостта, а не суровостта на Бога.[1] (Може би иска да ни убеди, че, тъй като думите се отнасят не за Ной, а за нечестивите, дялът на Ной е била не Божията милост, а Божията суровост, а дялът на нечестивите е била Божията милост, а не Неговата суровост!)

Стига с тези глупости на Беседата, които навсякъде доказват, че тя гледа на Писанията като на басни! Не ме е грижа за какъв смисъл говори Йеромий тук; сигурно е, че той не доказва нищо. Във всеки случай, ние обсъждаме смисъла на Писанието, а не смисъла на Йеромий. Да предположим, че някой извратител на Писанието претендира, че “Божият Дух” означава Божието негодувание: аз му казвам, че е нужно двойно доказателство и че той няма и едно доказателство. Първо, той не може да произведе нито един текст в Писанието, в което “Божият Дух” може да се приеме като означаващ Божието негодувание; обратното, навсякъде на Духа се приписват доброта и нежност. След това, дори ако успее да докаже, че някъде “Божият Дух” може да се приеме като означаващ Божието негодувание, той все още не може веднага да докаже като неизбежно следствие, че трябва и тук да се приеме така. Така че той може да претендира, че тук “плът” се използва като немощ; но както винаги, той няма достатъчно доказателства. Когато Павел нарича коринтяните “плътски,” той има предвид не немощни, а извратени; защото ги осъжда за разцепление и партизански дух, което не е немощ или неспособност да приемат по-здраво учение, а старият квас на нечестието, от който той им заповядва да се очистят (ср. 1 Кор. 3:1-3; 5:7).

“Духът Ми няма винаги да съди в човека; защото той е плът.” Това са точните думи на Мойсей; и ако премахнем фантазиите от пътя си, думите, такива, каквито са, според мен са достатъчно конкретни и ясни. Че те са думи на един гневен Бог е показано достатъчно от това, което става преди и след това, включително и последвалия потоп. Причината те да бъдат произнесени е, че човешките синове се женят само от плътска похот и подтискат земята с насилие до такава степен, че принуждават Бога в гняв да изпрати потоп, едва отлагайки го със сто и двадесет години, когато иначе не би го изпратил върху тях (Бит. 6:1-2). Чети и разсъждавй върху Мойсей, и ще видиш ясно, че това е смисълът на неговите думи.

Но чудно ли е, че Писанията са неясни за теб, или че можеш от тях да докажеш воля, която е не само свободна, но и божествена, ако ти бъде позволено да си играеш с тях по този начин, като че ли тъчеш черга от тях![2] Предполагам, че това е което имаш предвид под “разсичане на възли” и решаване на въпроси чрез “обяснения”! Йеромий и неговият приятел Ориген са напълнили света с подобни глупости; те са били изобретателите на тази смъртоносна практика да не се обръща внимание на най-простия смисъл на Писанието.

За мен е достатъчно, че този текст доказва, че Божественият авторитет нарича хората “плът,” и то “плът” до такава степен, че Божият Дух не може да продължава в тях, но в определено време ще бъде оттеглен от тях. Това, което Бог има предвид като казва, че Неговият Дух няма винаги да съди сред хората, Той веднага обяснява, като определя сто и двадесет години като период, през който Той ще продължи да съди. Той противопоставя този “Дух” срещу “плътта,” за да покаже, че хората, тъй като са плът, не приемат Духа, и че Той, тъй като е Дух, не може да се съобразява с “плътта”; така че Духът ще бъде оттеглен след сто и двадесет години. Така че трябва да разбираш този тексто от Мойсей така: “Мойт Дух, който е в Ной и в другите святи мъже, смъмря нечестивия чрез словото, което тези мъже проповядват, и чрез техния праведен живот” (защото да “съди сред хората” означава да ходи сред тях в служението на Словото, да ги укорява, смъмря и умолява, на време и без време); “но това е напразно; защото нечестивите са заслепени и закоравени от плътта и стават по-лоши, когато биват осъждани.” Това става винаги когато Божието слово влиза в света; колкото повече хората биват поучавани, толкова по-лоши стават. Това е причината за нанасяне на гнева, както и потопът беше нанесен по онова време; защото сега хората не само съгрешават, но и презират благодатта, и е както Христос казва: “Светлината дойде, но хората намразиха светлината” (ср. Йоана 3:19).

Сега, тъй като според свидетелството на самия Бог хората са “плът,” те не могат да се наслаждават на друго освен на плътта; следователно, “свободната воля” може да действува само грях. И ако, докато Божият Дух призовава и поучава сред тях, те отиват от зле към по-зле, какво биха могли да направят, когато бъдат оставени на себе си, без Божия Дух?

Твоето наблюдение, че Мойсей говори за хората от онази епоха, няма никаква връзка с темата. Същото важи за всички хора, тъй като всички са “плът”; както Христос казва, “Роденото от плътта е плът” (Йоана 3:6). Той самият поучава колко тежък недостатък е това, когато казва: “Ако човек не се роди отново, не може да влезе в Божието царство” (ст. 5). Следователно, нека християнинът да знае, че Ориген, Йеромий и всички техни последователи бедствено се отклоняват настрани, когато казват, че “плът” в тези текстове не се използва като “извратена страст.” Думите в 1 Кор. 3, “Защото сте още плътски” (ст. 3), означават нечестие: Павел има предвид, че все още има нечестиви сред тях, макар че те са оправдани чрез Духа, и, нещо повече, че самите праведни са “плътски,” доколкото се наслаждават на плътски неща. С една дума, ще забележиш в Писанията, че винаги, когато се споменава “плът” като противопоставена на “духа,” можеш винаги под “плът” да разбираш всичко, което е обратно на Духа, както е тук: “плътта не ползва нищо” (Йоана 6:63); докато ако е спомената сама, можеш да знаеш, че там тя означава физическо състояние и естество, както тук: “Двамата ще бъдат една плът” (Мат. 19:5); “Моята плът е истинска храна” (Йоана 6:55); “Словото стана плът” (Йоана 1:14). В тези текстове можеш да променяш еврейския начин на изразяване и вместо “плът” да кажеш “тяло”; защото еврейският изразява чрез употребата на едно понятие, “плът,” това, което ние изразяваме чрез употребата на две думи, “плът” и “тяло.” Бих искал това разграничение на понятията да беше запазено в нашия превод на целия канон на Писанието.

Така, според мен, моят текст от Бит. 6 остава като силен аргумент против “свободната воля”; защото се доказва, че “плът” е това, което Павел ни казва в Рим. 8 (ст. 7), че не може да се подчини на Бога, както ще видим, когато стигнем до този текст. И самата Беседа казва, че “свободната воля” не може да желае никакво добро!

(ii) Бит. 8:21 и 6:5: Извратеността на човечеството

Един друг текст в Бит. 8: “Помислите на човешкото сърце са зло още от младините му” (ст. 21). Бит. 6 е подобно (ст. 5): “Всичко, което мислите на сърцето на човека въображаваха, беше постоянно само зло.” Тя избягва това по следния начин: “Склонността към зло, която присъствува в повечето хора, не отнема напълно тяхната свобода на волята.” Кажи ми, Бог тук за “повечето” ли говори, или за всички? Тук, след потопа, Бог повтаря: Той обещава на хората, които остават и които ще дойдат, че вече няма да нанася потоп на земята “поради човека,” и прилага като причина за потопа факта, че човекът е склонен към зло. Това е както ако беше казал: “Ако трябваше да имам предвид нечестието на човека, ще трябва да продължа потопа завинаги. Но от тук нататък няма да обръщам внимание на това, което те заслужават,” и т.н. Така виждаш, че и преди, и след потопа Бог заявява, че хората са зли; така че няма основание за споменаването на Беседата за “повечето.”

Една друга тема е тази: склонността, или разположеността към зло изглежда на Беседата като нещо с малка важност, като че ли е в нашата сила да го поправим или възпрем; докато под тази склонност Писанието има предвид непрекъснатото влечение и енергия на волята към зло. Защо Беседата не обърне внимание на еврейския текст тук? Мойсей не казва нищо за “склонност”! (Казвам това за да нямаш основание за заяждане.) Еврейският текст на Бит. 6 гласи следното: chol ietzer mahescheboth libbo rak ra chol haiom: тоест, “Всяко въображение на помислите на сърцето е само зло всеки ден.” Той не казва, че то е “заето с” или “склонно към” зло, а че енапълно зло, и че нищо друго освен зло не бива мислено или въобразявано от човека през целия му живот. Естеството на неговото нечестие се описва като невършене и като неспособност за вършене на нещо друго освен зло; защото то самото е зло, и Христос ни уверява, че лошото дърво може да ражда само лоши плодове (ср. Мат. 7:17-18). Беседата умно възразява: “Защо е дадено време за покаяние, ако нищо от покаянието не зависи от нашата воля, а всичко става по неизбежност?” Отговарям: Можеш да кажеш същото за всички Божии заповеди – “Защо заповядва, ако всичко става по неизбежност?” Той заповядва, за да учи и увещава хората на техните задължения, за да бъдат смирени чрез познанието за тяхното нечестие и да дойдат до благодатта; както вече беше напълно обяснено.

Така че този текст все още стои непобедим срещу свободата на волята.

(iii) Ис. 40:1-2: човекът под закона може само да греши

Третият текст е в Ис. 40: “Взе от ръката на Господа двойно за всичките си грехове” (ст. 2). “ Йеромий,” казва Беседата, “тълкува това като Божествено възмездие, не като благодат дадена като отплата за зли дела.” Казват ми, “Йеромий казва така; следователно е вярно!” Аз обсъждам Исая, който разговаря с най-ясни думи, а ми подхвърлят Йеромий; един човек (да го кажем най-меко) невнимателен и без никаква проницателност. Какво стана с обещанието, което си дадохме един на друг, че ще говорим само по самите Писания, а не по човешките коментари върху тях? Евангелистите ни казват, че цялата тази глава на Исая говори за прощаването на греховете, което благовестието прогласява; защото казват, че тя се отнася за Йоан Кръстител, “гласът на един, който вика.” Трябва ли да позволим на Йеромий, по неговия обичаен начин, да налага слепи юдейски фантазии върху текста като негов исторически смисъл, и неговите собствени идиотщини като негов алегоричен смисъл? Да преобръща граматиката и да разбира като възмездие думи, които говорят за прощаване на греховете? Кажи ми, какво възмездие се изпълнява чрез проповядването на Христос?

Нека да погледнем на думите в еврейския текст. “Утешавайте, утешавайте, Мои хора” (звателен падеж), или “хората Ми” (винителен падеж),[3] “казва вашият Бог” (ст. 1). Предполагам, че Той не изпълнява възмездие когато заповядва утешаване! Той продължава: “Говорете по сърцето на Ерусалим и извикайте към него.” “Говорете по сърцето” е еврейски израз, означаващ да говоря добри, сладки, любезни думи. Така и в Бит. 34 (ст. 3) Сихем говори по сърцето на Дина, която беше омърсил: тоест, утеши я в тъгата й с нежни думи, както нашият преводач го е изявил. След това той обяснява какви са добрите сладки думи, които Бог заповядва да бъдат проповядвани за тяхна утеха, казвайки: “времето на воюването му се изпълни, че беззаконието му се прости, защото взе от ръката на Господа двойно за всичките си грехове.” “Воюването му,” което е изкривено в нашия превод от “нечестието му,”[4] се смята от големите юдейски граматици за определено време. Така те разбират и думите в Йов 7: “Земният живот на човека е воюване” (ст. 1) – тоест, неговото време е определено. Но аз предпочитам да смятам, че е наречено воюване в простия граматичен смисъл на думата. Така че можеш да разбираш Исая като говорещ за тежкия живот на хората под закона, борещи се като на арена. По същия начин Павел с готовност сравнява проповедниците и слушателите на Словото с войници, както когато казва на Тимотей да бъде добър войник и да воюва доброто войнствуване (ср. 2 Тим. 2:3; 1 Тим. 1:18); и когато представя коринтяните като бягащи на състезание (ср. 1 Кор. 9:24); и когато казва, “никой не се увенчава, ако не се е състезавал законно” (2 Тим. 2:5). Той снабдява ефесяните и солунците с оръжия (Еф. 6:13; 1 Сол. 5:8); и се хвали, че е “воювал доброто войнствуване” (2 Тим. 4:7). И навсякъде има подобни сравнения. Така също в 1 Царе 2 е писано на еврейски: “И синовете на Илий лежели с жените, които воювали[5] на входа на скинията на събранието” (1 Царе 2:22), което воюване Мойсей споменава в Изход (ср. Изх. 38:8). Оттук и Богът на този народ се нарича Господ Саваот, тоест Госпо на воюването и на войските.

Следователно Исая прогласява, че, тъй като хората са били смазани под закона като под непоносим товар (както Петър ни осведомява в Деян 15 [ст. 7-10] ), тяхното воюване под закона е дошло до края си и те ще бъдат освободени от закона и пренесени в новото воюване на Духа. Нещо повече, това прекъсване на тяхното трудно воюване и заместването му с ново, свободно воюване, няма да им се даде поради тяхна заслуга (защото те въобще не можеха до понесат първото воюване); всъщност, ще им се даде по-скоро поради тяхната липса на заслуги, защото тяхното воюване завършва, като нечестието им бива простено безплатно. Тук няма неясни или двусмислени думи. Той казва, че тяхното воюване ще свърши именно чрез прощаването на тяхното нечестие; така ясно показвайки, че онези, които са воювали под закона, не са изпълнили закона, нито са можели да го изпълнят, и само са водели воюването на греха и са били воюващи грешници. Това е както ако Бог казва: “Бих бил принуден да им простя, ако бяха изпълнили закона; всъщност, трябва също да отнема закона, защото виждам, че те не могат друго, освен да съгрешават, и то най-вече когато воюват – тоест, когато се трудят да изпълняват закона със своята си сила.” Еврейският израз, “нечестието му се прости” показва безплатно благоразположение, и именно така се прощава нечестието: без заслуги, всъщност, при наличие на негативни заслуги. Това е смисълът на добавените думи: “Защото взе от ръката на Господа двойно за всичките си грехове”; тоест, не само прощението на греховете, но и края на воюването, както казах. Което означава просто следното: че законът, който е силата на греха, е отнет; че техният грях, който е жилото на смъртта, е простен; и че те царуват в двойна свобода чрез победата на Исус Христос (ср. 1 Кор. 15:55-57). Това е смисълът, когато Исая казва: “от ръката на Господа”; не го придобиват чрез своята си сила или заслуги, а го получават като подарък от Победителя, Исус Христос.

“Във всичките си грехове,” казва еврейският текст; тоест, на латински, “за всичките си грехове,” или, “поради всичките си грехове”; както имаш в Ос. 12, “Израил е работил в жена” (ст. 12), тоест, за жена; и в Пс. 16, “те ме окръжават в душата ми,” тоест, за душата ми (ср. Пс. 17:9). Исая описва нашите заслуги, чрез които придобиваме тази двойна свобода (краят на воюването на закона и прошката на греха); и ни показва, че те всички са грехове и нищо друго освен грехове.

Трябва ли тогава да позволя този красив текст, който стои непобедимо против “свободната воля,” да бъде такаомърсен с юдейска мръсотия от действията на Йеромий и на Беседата? Да не бъде! Моят добър приятел Исая стои победоносно над “свободната воля,” ясно заявявайки, че благодатта се дава не за заслугите или старанията на “свободната воля,” а за нейните грехове и недостатъци; и че “свободната воля” с цялата си сила нем оже да прави друго освен да продължава воюването на греха, така че самият закон, който тя смята, че е даден за да й помогне, се оказва нетърпим за нея и я прави да става все по-грешна, докато воюва под този закон.

Беседата твърди: “Макар че грехът изобилствува чрез закона, и че където грехът изобилствува, там изобилстува и благодатта, от това не следва, че човек не може с Божия помощ да направи себе си приемлив[6] преди благодатта и да се приготви чрез морално добри дела за Божието благоразположение.” Би било изненада за мен, ако Беседата казва това от собствения си ум и не го е извлякла от някоя тирада, която има друго предназначение или източник, за да го вмъкне в своите и страници; защото тя нито вижда, нито чува какво означават думите й. Ако грехът изобилствува чрез закона, как е възможно човек да се приготви чрез морални дела за Божието благоразположение? Как могат делата да му помогнат, когато законът не му помага? Какво означава, че грехът изобилствува чрез закона, но че делата, извършени по закона, са грехове? (За това ще говоря на друго място.) Ккво има предвид, когато казва, че човекът с Божията помощ може да се приготви чрез морални дела? Ние Божията помощ ли обсъждаме, или “свободната воля”? Кое не е възможно чрез Божията помощ? Но както казах: Беседата олеква поради каузата, която защитава; затова е и сънливият, хъркащ стил на нейното говорене. Тя цитира стотника Корнилий като пример за някой, чиито молитви и милостиня са били угодни на Бога преди той да бъде кръстен или да му бъде вдъхнат Святият Дух (ср. Деян. 10:4). Аз също съм чел Лука в Деянията; но никога не съм откривал и единствена сричка, която да предполага, че думите на Корнилий са били морално добри без Святия Дух, което е фантазията на Беседата. Обратното, откривам, че той е бил “праведен и боящ се от Бога” така го описва Лука (ст. 2). Но да наричаш един човек без Святия Дух “праведен и боящ се от Бога,” е същото като да наречеш Валаал Христос! Нещо повече, целият аргумент на текста се занимава с това да покаже, че Корнилий е бил “чист” пред Бога; видението, изпратено на Петър от небето за да го укори, свидетелствува за това. Чрез такива забележителни дела и думи Лука привлича вниманието към праведността и вярата на Корнилий. Но, при всичко това, Беседата и нейните възлюбени софисти, стоящи с отворени очи под ярката светлина на думите на Лука и на ясния факт, продължават в слепота; такава е тяхната липса на внимание в четенето и разсъждаването върху Писанията. И след това трябва да ги оценят като “неясни и двусмислени”! разбира се, Корнилий още не беше кръстен и не беше чул словото за Христовото възкресение; но от тук следва ли, че е бил без Святия Дух? По тези принципи ще кажеш, че Йоан Кръстител и неговите родители, и майката на Христос, и Симеон са били без Святия Дух! Нека да отпратим завинаги далеч от нас такава непрогледна тъмнина!

Четвъртият текст от същата глава на Исая: “Всяка плът е трева, ивсичката й слава като полския цвят; тревата съхне, цветът вехне, защото Духът на Господа духа върху него” (ст. 6-7). Моята приятелка Беседата смята, че това Писание е някакси насилствено привлечено в дискусията за благодатта и “свободната воля.” Защо? “Защото, ” казва тя, “Йеромий приема, че ‘ дух’ означава негодувание, а ‘плът’ означава човешкото състояние на слабост, която няма сила срещу Бога .” Отново пред мен вместо Исая се поставят глупостите на Йеромий! И аз трябва да се боря по-усилено срещу отвращението, което ме обзема поради невниманието на Беседата (да не използвам по-груба дума), отколкото срещу самата Беседа!

Малко по-рано казах какво мисля за идеята на Йеромий. Сега моля за позволение да сравня Беседата със самата нея. “’Плът,’” казва тя, “е човешкото състояние на слабост, а ‘дух’ е Божественото негодувание.” Няма ли Божественото негодувание нищо друго за повяхване освен нещастното човешко състояние на слабост, което то по-скоро трябва да съживява? Но тук има и нещо още по-красиво: “’Полският цвят’ е славата, която се придобива от просперитет в материалните неща.”Юдеите са прославят в своя храм, обрязването и жертвите; гърците в своята мъдрост. Следователно, “полският цвят,” славата на плътта, е праведността на делата и мъдростта на света. Тогава как Беседата нарича праведността и мъдростта “материални неща”? И какво общо имат те с Исая, който обяснява своя смисъл със своите си думи, казвайки: “Наистина хората са трева”? Той не казва: “Наистина човешкото състояние на слабост е трева,” а “хората”; и го потвърждава с клетва. Какво са “хората”? Това само човешкото състояние на слабост ли е? Не знам дали Йеромий отнася “човешкото състояние на слабост” към действителното сътворение на човека или към настоящото му нещастно положение. Но което и от двете да е, определено Божието негодувание печели славна известност и благодродна плячка чрез убиването на Своето бедно създание, нещастния човек, вместо да разпръсне горделивите, да свали могъщите от техния престол, и да отпрати празни богатите, както Мария казва в своята песен (Лука 1:51-53)!

Нека отхвърлим тези безразборни фантазии и да последваме Исая. “Хората са трева,” казва той. “Хората” не е просто плътта, или слабото състояние на човешката природа, а обхваща всичко, което се намира сред хората – богати, мъдри, праведни, светци. (Или фарисеите, старейшините, князете, благодорните и богатите не са били част от юдейския народ?) Тяхната слава правилно се описва като “полския цвят,” защото те са се пролавяли в своето царство и общество, и преди всичко в закона, и в Бога, и в тяхната си праведност и мъдрост; както Павел твърди в Рим. 2, 3 и 9.

Така че когато Исая казва: “всяка плът,” той трябва да има предвид: “всяка трева,” или: “всички хора”; защото не просто казва: “плът,” а: “всяка плът.” А “хората имат” душа, тяло, ум, разум, мислене, всичко, което човек може да изследва и да определи като най-превъзходно в човека. Когато казва: “Всяка плът е трева,” той не изключва нищо освен Духа, който я повяхва. Така също когато казва: “хората са трева,” той не изключва нищо. Кажи “свободна воля” – кажи каквото и да е, което може да се смята като най-превъзходно или най-долно сред хората – Исая гонарича “плът” и “трева”! Както е обяснено от самия автор на книгата, трите понятия, “плът,” “трева” и “хора,” в този текст означават едно и също нещо.

Нещо повече, ти самият потвърждаваш, че мъдростта на гърците и праведността на юдеите, които са повяхнати от благовестието, са “трева” и “полски цвят.” Да не би да се съмняваш, че мъдростта на гърците е била най-превъзходното нещо, което те са имали? И че праведността сред юдеите е била най-превъзходното нещо, което са можели да произведат? Кажи ни тогава нещо по-превъзходно! Тогава откъде идва твоята самоувереност, с която се подиграваш на Филип[7] (така мисля), казвайки, “Ако някой спори, че най-превъзходното нещо в човешката природа е само ‘ плът’ (тоест, нечестиво), ще се радвам да се съглася с него, ако докаже своето твърдение със свидетелства от Святото Писание ”? Ето ти Исая, викащ със силен глас, че хората без Божия Дух са “плът” (макар и ти да не си съгласен, че е така). Имаш собственото си признание (направено без да мислиш, вероятно), че мъдростта на гърците е била “трева,” или славата на тревата, което е същото както да я наречеш “плът.” Или твърдиш, че мъдростта на гърците няма нищо с техния разум, igemonikon, [8] както го наричаш, “главната част” от човека? Ако не благоволяваш да изслушваш мен, моля те, изслушвай себе си, когато силата на истината те принуждава да говориш правилно! След това имаш думите на Йоан: “Роденото от плътта е плът, а роденото от Духа е дух” (Йоана 3:6). Този текст ясно доказва, че това, което не е родено от Духа, е плът; иначи разделението, с което Христос разделя всички хора на две групи, “плът” и “дух,” няма да има смисъл. Но ти горделиво подминаваш този текст, като че ли той не ти казва това, което искаш да знаеш, и бързаш, както обикновено, нанякъде, спорайки се само да коментираш, че тук Йоан казва, че вярващите са родени от Бога и стават Божии синове – всъщност, стават богове, нови създания. Пренебрегваш извода, до който води това разделение; небрежно ни осведомяваш кои са в едната група, и се надяваш на своята риторика да ти помогне – като че ли никой няма да забележи как хитро и уклончиво подминаваш въпроса!

В този момент е трудно да бъдеш обвинен в заблуда и двуличие. Човек, който борави с Писанията с такава лицемерна хитрост, както ти правиш, може без проблем да каже за себе си, че още не е опитен в Писанията и иска да бъде научен, когато всъщност той не иска друго, и просто бърбори по този начин, за да хвърли петно върху ясната светлина, която е в Писанията, и да се опита да оневини своята упоритост! Така юдеите дори до днес казват, че това, което Христос и апостолите и цялата Църква поучават, не е доказано от Писанията. Еретиците не могат да се научат на нищо от Писанията. Папистите още не са се научили от Писанията, макар че и камъните викат истината. Може би очакваш да ти произведат текст от Писанието, който се състои от тези букви и срички: “Главната част от човека е плът,” или: “Най-превъзходното нещо в човека е плът,” и предполагаш, че ще бъдеш непобеден и победоносен, ако няма такъв стих! Като че ли юдеите трябва да изискват да се покаже изречение от Пророците, съдържащо следните букви: “Исус, синът на дърводелеца, роден от девицата Мария във Витлеем, е Месия и Божий Син”! Тук, където си под натиска на ясно изречение, ти искаш от нас букви и срички. Навсякъде другаде, когато си притиснат от буквите на изречението, прибягваш до “метафори,” “възли” и “разумни обяснения.” Никъде не пропускаш да измислиш нещо, с което да противоречиш на Писанията. Не е чудно; защото цялата ти грижа е да намериш начин да им противоречиш! Сега прибягваш към обясненията на древните, а не към абсурдите на разума; когато нито едно от тези двете не помага, позоваваш се на подобни или на съвсем чужди теми; твоята единствена цел е да избегнеш да бъдеш хванат от текста в Писанието, който се разглежда сега. Какво мога да кажа? В сравнение с теб и Протей не е Протей! И въпреки всичко това не можеш да избягаш. Какви победи са постигнали арианците, понеже сричките и буквите на думата homoousios не се съдържат в Писанията! Не ги е притеснявало, че същото това нещо може да се докаже напълно от други думи! Дали това показва добро (да не кажем набожно) сърце, сърце, което желае да бъде научено, безбожието и нечестието сами могат да отсъдят!

Така да вземем твоята победа; ние сме победени; изповядваме, че тези букви и срички (“Най-превъзходното нещо в човека е “плът”) не се намират в Писанията. Но виж каква победа е това! Защото сега доказваме, че това, което в най-голямо изобилие се намира в Писанията, е това: че не една част от човека, нито дори най-превъзходната или главна част, е плът, а целият човек е плът; и не само това, но всички хора са плът; и дори това не е всичко, но цялата човешка раса е плът! Христос казва: “Роденото от плътта е плът.” Сега разсечи своите възли, оформи своите метафори, потърси обяснението на древните, или се обърни на друго място и за известно време говори за Троянската война, за да не видиш и да не чуеш разглеждания текст!

Ние, от друга страна, не просто вярваме, но и нашите очи и опит ни уверяват, че цялата човешка раса е родена от плът; и така сме длъжни да вярваме, според уверението от Христос, това, което не виждаме – тоест, че цялата човешка раса е плът. Софистите са добре дошли да се съмняват и да спорят дали ръководната[9] част от човека се включва в целия човек, или целия народ, или в цялата човешка раса; знаем, че човешката раса включва като едно цяло тяло и душа, с цялата им сила и дела, с всичките им пороци и добродетели, с цялата им мъдрост и глупост, с цялата им праведност и неправедност. Всички неща са плът, защото всички неща се наслаждават на плътта – сами по себе си – и са, както Павел казва в Рим. 3, лишени от Божията слава и Божия Дух (Рим. 3:23).

Ти казваш: “Не всяка сила[10] в човека е плът. Има сила, наречена душа, и сила, наречена дух, чрез която се стремим към това, което е почтено, както са правели философите; които учат, че трябва да по-скоро да поискаме да умрем хиляда пъти, отколкото да извършим порочно действие, дори ако знаем, че хората никога няма да научат за него и Бог ще го оправдае.”

Отговарям: Човек, който има уверена вяра в нищото, може лесно да повярва и да каже всичко. Няма да искам от теб, но нека твоят приятел Лукиян да те попита дали можеш да посочиш някой от цялата човешка раса, бил той и два до седем пъти по-велик от Сократ, който е успял да изпълни на практика своето учение такова, каквото ти тук го заявяваш и разказваш? Защо тогава бърбориш с празни думи? Могат ли те да се стремят към почтени дела, когато дори не са знаели какво е почтено дело? Ако те попитам за най-изявения пример за такава почтеност, би казал, може би, че е благородно когато хората умират за своята страна, за жените и децата си, или за родителите си; или когато се въздържат от лъжи и предателство; или когато издържат крайни мъчения вместо да лъжат или да предадат другите, както са направили К. Скевола,[11] М. Регулус и други. Но какво друго можеш да ни покажеш в тези мъже освен външната изява на техните дела? Видял ли си сърцата им? Та веднага е очевидно от въвншния вид на техните дела, че те са правели всичко това за своята си слава, така че не са се срамували да признаят и да се хвалят, че са търсели именно своята си слава. Римляните, според тяхното признание, са извършвали своите доблестни дела от жажда за слава. Така е и с гърците. Така е и с юдеите. Така е и с цялата човешка раса. Но, колкото и почтено да е това в очите на хората, нищо не може да бъде по-непочтено в Божиите очи. Това всъщност е върховно безбожие и връх на богохулството, тъй като те не са го правели за Божия слава, нито са Го прославили като Бог. Чрез най-безбожен грабеж те са ограбили Бога от Неговата слава и са я взели за себе си, и никога не са били по-непочтени и по-порочни отколкото когато са се хвалели със своите най-висши добродетели. Как биха могли да работят за Божията слава, когато не са познавали нито Бога, нито Неговата слава? Не защото не е била видима, а защото плътта не им е позволявала да видят Божията слава, поради бясната лудост, с която са търсели своята си слава. Ето ти твоя “дух, който управлява,” твоята “главна част от човека, която се стреми към това, което е почтено” – грабител на Божията слава и узурпатор на Неговото величие! И това важи най-вече когато хората са в най-благородното си състояние, и са най-изявени поради своите най-висши добродетели! Сега отречи, че тези хора са били плът, и са били погубвани от безбожни страсти!

Аз не мисля, че Беседата е толкова съблазнена от твърдението, че човекът е “плът” или “дух.” Латинският език тук би казал, “човекът е плътски или духовен.” Тази особеност, както и много други, трябва да бъде позволена на еврейския език, та когато той казва: “Човекът е плът или дух,” има предвид същото, което и ние имаме като казваме: “Човекът е плътски или духовен”; точно както латинският казва: “Вълкът е бедствие[12] за кошарите,” или: “Дъждът е добре дошъл за посевите,” или: “този човек е самото нечестие и зло.” Така също и Святото Писание, заради по-голямата изразителност,[13] нарича човека “плът” – самото плътско естество, всъщност – защото той твърде много се наслаждава – всъщност, изключително много – на плътските неща; и нарича човека “дух” там, където той се наслаждава, търси, върши и търпи само нещата от Духа.

Беседата може да повдигне този още по-очевиден въпрос: “Дори ако целият човек, и най-превъзходното нещо в човека, се нарича плът, трябва ли всичко, което е наречено плът, да бъде веднага и поради тази причина наречено безбожно?” Отговарям: Наричам един човек безбожен, ако той е без Божия Дух; защото Писанието казва, че Духът се дава, за да оправдае безбожния. Както Христо раздели Духа от плътта, казвайки: “Роденото от плътта е плът,” и добавя, че роденото от плътта “не може да види Божието царство,” очевидно следва, че всичко, което е плът, е безбожно, под Божия гняв и е чужденец за Неговото царство. И ако е чужденец за Божието царство и за Духа, неизбежно следва, че то е под царството и духа на Сатана. Защото няма средно царство между Божието царство и царството на Сатана, които винаги са във война едно срещу друго.

Това са аргументите, които доказват, че най-ярките добродетели сред езичниците, най-добрите трудове сред философите, най-превъзходните дела сред хората, които в очите на света изглеждат почтени и добри, и така са и наричани, са всъщност плът в Божия поглед и са служители на царството на Сатана; тоест, те са безбожни, богохулни и нечестиви във всяко отношение.

Да предположим, че възгледите на Беседата са верни, че не всяка сила е “плът” (тоест, безбожна), но има сила, наречена дух, която е почтена и разумна. Виж какъв абсурд следва от това – абсурд не само пред съда на човешкия разум, но и по отношение на цялата християнска религия и фундаменталните членове на вярата. Ако най-превъзходното нещо в човека не е безбожно, не е съсипано и проклето, и не е само “плът” (тоест, отвратителни, низки страсти), какъв Изкупител, питам аз, правим ние от Христос? Трябва ли да направим откупната стойност на Неговата кръв да бъде с такава малка стойност, че да изкупи само най-малоценната част от човека, тъй като най-превъзходната част от човека е самодостатъчна и не се нуждае от Христос? Така че от сега нататък аз трябва да проповядвам, че Христос е Изкупителят не на целия човек, а само на неговата най-малоценна част (тоест, неговата плът); и че човекът е изкупител сам на себе си по отношение на своята по-добра част! Кое от двете избирате? Ако по-добрата част от човека е здрава, тя не се нуждае от Христос като свой Изкупител. Ако тя не се нуждае от Христос, човекът тържествува над Христос в слава по-голяма от Неговата; защото човекът се грижи сам за себе си по отношение на своята по-добра част, докато Христос се грижи само за неговата по-малоценна част. И тогава властта на Сатана се оказва нищо, защото Сатана царува само над по-малоценната част от човека, и всъщност човекът владее над Сатана по отношение на своята по-добра част! Така че изводът от твоето учение относно главната част от човека ще бъде, че човекът е възвишен над Христос и над дявола: тоест, човекът става Бог на боговете и Господар на господарите! Какво стана с онзи “вероятен възглед,” който казваше, че “свободната воля” не може да желае добро? Тук Беседата твърди, че “свободната воля” е главната част от човека, здрава и почтена; тя дори не се нуждае от Хритсос, но може да направи повече отколкото Христос и дяволът могат да направят!

Казвам това така, за да можеш още веднъж да видиш колко опасна работа е да разглеждаш Божиите святи неща с безразсъдното безочие на чоевшкия разум, без Божия Дух. Ако Христос е “Божието Агне, което премахва греховете на света” (ср. Йоана 1:29), от това следва, че целият свят е под грях, осъждение, и под дявола. Така че твоето разделение между части, които са главни, и части, които не са, е безполезно. “Светът” означава хората, които се наслаждават във всяка своя част на светските неща.

“Ако целият човек, дори когато е новороден чрез вяра, не енищо друго освен ‘плът,’ къде е ‘духът,’ който е роден от Духа? Къде е Божието дете? Къде е новото създание? Бих се радвал да получа знание относно това.” Така говори Беседата.

Накъде отиваш, накъде отиваш, моя възлюбена Беседа! Какво си фантазираш? Искаш знание за това как “духът,” който е роден от Духа, може да бъде “плът.” О, колко радостна, колко сигурна в победата си тук, присмивайки ми се като на победен враг, като че ли ми еневъзможно да остана на краката си! В същото време се стремиш да се възползваш[14] от авторитета на древните, които казват, че някакви “семена на почтеност” са засети в умовете на хората.

Сега, на първо място, доколкото това засяга мен, можеш да употребяваш или да злоупотребяваш с авторитета на древните според желанието на сърцето си; но трябва да внимаваш на това, което ти вярваш, когато вярваш на хора, които си говорят своите си идеи, без Божието Слово! Може би твоят интерес в религията не ти причинява много загриженост за това какво всеки вярва, като виждам, че ти толкова лесно вярваш на хората и никога не се спираш да видиш дали това, което те казват, е вярно или невярно в Божия поглед! Нещо повече, самият аз ще бъда много радостен да получа познание кога съм поучавал това, в което ти така свободно и публично ме обвиняваш. Кой би бил толкова луд да каже, че който е роден от Духа е плът? Аз правя ясно разграничение между “плът” и “дух” като напълно противоположни принципи и казвам, според Божествените думи, че човекът, който не е новороден чрез вяра, е плът. Но който е новороден, вече не го наричам плът, освен по отношение на остатъците от плът, които воюват срещу първит плодове на Духа, който той е приел. Не мисля, че си имал намерение да измислиш това обвинение с цел да създадеш предразсъдъци срещу мен; но нямаше как да ме обвиниш в нещо по-ужасно. Или не разбираш нищо от моята позиция, или смяташ себе си за некомпетентен за неща от тази величина; може би е защото си така смаян и объркан от тях, че не си спомняш добре какво си казал, било то против мен или в твоя защита. Отново говориш с определена степен на забравливост, когато изповядваш, че вярваш, според авторитета на древните, че в човешките умове има посети някакви “семена на почтеност”; защото по-рано твърдеше, че “свободната воля” не може да желае добро! Как неспособността да желае добро може да позволи някакви “семена на почтеност,” не знам. Така съм постоянно длъжен да ти напомням за същността на въпроса, с който си се заел – защото ти непрекъснато го забравяш и го оставяш, и се занимаваш с неща, които са чужди на твоето намерение.

Един друг текст е в Ер. 10: “Господи, знам, че пътят на човека не е от него; не е в човека, който ходи, да оправя стъпките си” (ст. 23). Този текст, казва Беседата, “говори за щастлив изход от събитията, а не за силата на ‘ свободната воля.’” Тук Беседата отново уверено въвежда тълкувание, както й е изгодно, като че ли Писанието е под нейната пълна власт! Но въобще каква нужда има тук човек са такъв голям авторитет като теб да се занимава със смисъла и намерението на пророка? Достатъчно е, че Резамъ казва нещо, следователно е така! Ако на нашите противници се позволи да се отдадат на тази страст към тълкувания, какво ли не биха постигнали? Нека Еразъм да ни научи как това тълкувание произтича от последователността на действителните думи, и тогава всички ние ще му повярваме! От действителната последователност на мисълта, аз поучавам, че думите означават следното: Пророкът, виждайки, че неговото искрено поучение към нечестивите е напразно, осъзнава, че неговото слово не постига нищо, ако Бог не ги научи отвътре, и следователно, не е по силата на човека да чуе и да желае доброто. Като вижда това, той е в страх от Божието осъждение и иска Бог да го поправи, ако има нужда от поправление, и да не го оставя под Божия гняв заедно с нечестивия, когото Бог оставя да се закорави и да остане в неверие.

Ако предположим, че текстът трябва да се разбира за благоприятен или неблагоприятен изход от дадено събитие, тогава какво става, ако самото това тълкувание най-силно побеждава “свободната воля”? Определено, това ново избягване е измислено, за да бъдат заблудени мързеливите и непредпазливите и да бъдат направени да мислят, че е даден достатъчен отговор, както в случая с онова изплъзване относно неизбежността на следствието. И тяхното внимание бива така отвлечено от модерните понятия, че не виждат как тези измъквания ги впримчват и хващат още по-здраво. Ако изходът от тези временни неща, над които човекът е направен господар, не е по нашите сили, как тогава това небесно нещо, Божията благодат, която зависи само от Божията воля, е в нашата сила? Могат ли старанията на “свободната воля” да спечелят вечното спасение, когато не могат да спечелят и едно пени, или дори един косъм от главата ни? Когато нямаме власт да държим в подчинение създанието, можем ли да имаме власт да държим в подчинение Създателя? Защо сме толкова луди? И това важи много повече за изхода от борбата на човека за добро или зло, като виждаме, че и в двата случая той е много повече отворен за заблуди, и има много по-малко свобода, отколкото когато се стреми към пари, или слава, или удоволствия. И така, какво изтънчено измъкване е това тълкуване: то отрича свободата на човека в дребни въпроси относно създадените неща, а прогласява неговата свобода във върховните въпроси относно Бога! Това е като да кажем, че Кодрус не може да плати и едно пени, но може да плати безброй хиляди фунта! И аз съм изненадан, че Беседата, която досега така яростно критикуваше учението на Уиклиф, че всички неща стават по неизбежност, сега приема, че изходът от нещата е неизбежен, поне от наша гледна точка!

“Нещо повече, колкото и да изкривявате този текст за да го приложите за ‘свободната воля,’” казва Беседата, “всички признават, че никой не може да се придържа към правилния път в живота без Божията благодат; въпреки това, все пак ние също се борим с цялата си сила, защото се молим всеки ден: ‘О, Господи, Боже мой, насочвай пътя ми в Твоя поглед.’ Този, който иска помощ, не оставя настрана старанията.”

Беседата смята, че няма значение какво ще отговори тя, стига само да не остане мълчалива, а да каже нещо; и след това си мисли, че това, което казва, изглежда като пълен отговор, такава увереност има тя в собствения си авторитет! Тя трябва да реши дали ние се борим от собствената си сила, и вместо това решава, че онзи, който се моли, полага някакво старание. Да не би да се шетува с нас? Или се шегува с папистите? Който се моли, се моли чрез Духа; или, по-скоро, самият Дух се моли в нас, както ни се казва в Рим. 8 (ст. 26-27). Как се доказва силата на “свободната воля” чрез старанието на Духа? Да не би Беседата да смята “свободната воля” и Святия Дух за едно и също нещо? Ние сега силата на Святия Дух ли обсъждаме? Така че Беседата ми оставя този текст от Еремия недокоснат и непобеден, и само произвежда в своята глава тълкуването: “ще се борим със собствената си сила.” И Лутер ще бде длъжен да повярва на това – ако желае!

(vi) Пр. 16:1; 21:1: Божието върховенство над човека

Изречението в Пр. 16: “Плановете на сърцето са на човека, но отговорът на езика е на Господа” (ст. 1), също е обяснен от Беседата като изход от събития – като че ли самото твърдение на Беседата трябва да ме задоволи, без никакъв друг авторитет! Аз наистина съм достатъчно задоволен от това, че, ако допусна, че смисълът се отнася за изход от събития, аз определено се оказвам победител, според това, което току-що казах – а именно, че като виждаме, че нямаме свобода в нашата си област на действие, колко повече е вярно, че нямаме свобода в Божията сфера на действие.

Виж колко хитроумна е Беседата: “Как плановете на сърцето принадлежат на човека, когато Лутер твърди, че всички неща се управляват от неизбежност?” Отговарям: Ако изходът от нещата не е в нашата власт, както ти казваш, как може човекът да управлява тези неща? Обърни срещу себе си отговора, който даваш на мен! Всъщност, ние трябва да работим с всички сили именно защото бъдещите неща са толкова несигурни за нас; както Еклесиаст казва, “Сей семето си заран, и вечер не въздържай ръката си; защото не знаеш кое ще успее, това или онова” (11:6). Тези неща, повтарям, са несигурни, доколкото става въпрос за нашето познание за тях, макар че са неизбежни, доколкото става въпрос за техния изход. Неизбежността влага в нас страха от Бога, за да не паднем в самонадеяно усещане за сигурност, докато несигурността ражда упование, иначе щеизпаднем в отчаяние.

Беседата, обаче, се връща към своя стар рефрен, че в книгата Притчи се казва много в полза на “свободната воля,” например: “Възлагай делата си на Господа” (ср. 16:3). “Чуваш ли, че се казва ‘делата ти’?” казва Беседата.

Предполагам, че тя отправя тези претенции, защото в тази книга има много заповедни и условни глаголи, и местоимения във второ лице; защото върху тези основи тя изгражда своето доказателство за свободата на волята, както това: “Възложи” – следователно можеш да възложиш; “твоите дела” – следователно можеш да ги вършиш. По този принцип ще разбираме: “Аз съм твоят Бог” (Ис. 41:10) като: “ти ме правиш твой Бог”! “Твоята вяра те спаси” (Лука 7:50); “твоята,” чуваш ли? – се обяснява така: “Ти правиш своя си вяра”! И така си доказал “свободната воля”! Не се шегувам; показвам на Беседата, че не сериозна в тази работа.

Изречението в същата глава, “Господ е направил всяко нещо за Себе Си, дори и неестивия за деня на злото” (ст. 4), Беседата преобразява чрез своите думи, като освобождава Бога от отговорност за направянето на кое да е създание зло. Като че ли съм говорил за сътворението, а не за постоянното действие на Бога в създадените неща, действие, чрез което Бог подбужда към действие дори нечестивите! Говорих за това по-рано, когато разглеждах Фараона.

Беседата не среща никакво затруднение и в този текст, от двадесетата глава: “Сърцето на царя е в ръката на Господа; Той го обръща накъдето иска” (21:1). “Този, който обръща,” казва тя, “не принуждава.” Като че ли говоря за принуда, а не за неизбежност на непроменимостта! Именно тази неизбежност се има предвид под “обръщането” от Бога, което не е онова сънливо, мързеливо нещо, което Беседата си представя; това е най-активното действие на Бога, което човекът не може да избегне или да промени, но под което той има по неизбежност волята, която Бог му е дал, и която сега Бог прави да действува чрез Своето действие. Говорих за това по-горе.

Нещо повече, Беседата смята, че, тъй като Соломон говори за “сърцето на царя,” текстът не може правилно да бъде превърнат в общо твърдение, а означава това, което Йов казва на друго място: “Той прави лицемерецът да царува, поради греховете на хората” (ср. Йов 34:30). Тя накрая допуска, че царът е обърнат към злото от Бога, но “просто като позволява на царя да се отдаде на своите с страсти, за да накаже хората”! Отговарям: Дали Бог “позволява,” или “обръща,” това позволяване или обръщане не става извън Божията воля и Божието действие, защото волята на царя не може да избегне действието на един всемогъщ Бог, от който всички човешки воли, добри и лоши, са подбуждани да желаят и да действуват.

Колкото за това, че съм обобщавал от конкретната воля на царя, не смятам, че съм направил нещо глупаво или неучено. Защото ако сърцето на царя, което изглежда напълно свободно и може да господарува над другите, всъщност не може да желае нещо друго освен това, към което Бог го обръща, колко по-малко това може да стане с някой друг човек? И може правилно да се извлече този извод, не само от волята на царя, но и от всяка човешка воля; защото ако някой единствен човек, колкото и неизвестен да е той, не може в Божието присъствие да желае друго, освен това, към което Бог го обръща, същото трябва да се каже и за всички хора. Така, неспособността на Валаам да каже това, което желае, е ясно доказателство от Писанията, че човекът не е движен от собствената си сила, нито е свободен да избира и да прави това, което прави. Ако не беше така, нямаше да има такива случаи в Писанията.

След това, като сме казали, че от книгата Притчи може да се събере изобилие от свидетелства като тези, които лутер събира, но едно “удобно обяснение” може да ги направи както да отричат “свободната воля,” така и да я защитават, Беседата най-после цитира Лутеровото неизбежно, Ахилово оръжие, твърдението в Йоана 15: “Отделени от Мен, не можете да направите нищо” (ст. 5).

Аз аплодирам този превъзходен защитник[15] на “свободната воля”! Той ни учи да поправяме свидетелствата на Писанието с “удобни обяснения,” както ни е изгодно, така че те настина да защитават “свободната воля” (тоест, да говорят не това, което казват, а това, което ние искаме); и сега претендира, че се страхува от този Ахилов текст, така че, ако го опровергае, може да направи тъпия читател да гледа на останалите наши текстове с крайно презрение! Но аз ще погледна и ще видя с каква сила Беседата, с цялото си величествено героично говорене, ще победи моя Ахил; защото досега не е убила дори един обикновен пехотинец, дори не и един Терзит, но най-неудачно използва своите оръжия за да убива себе си!

Тя се хваща за тази малка дума “нищо,” прерязва й гърлото смного думи и примери, и чрез “удобно обяснение” я довежда до следното: че “нищо” може да означава същото като “малко несъвършено нещо.”[16] Тоест, тя с други думи казва това, което в миналото софистите са поучавали от този текст: “Без Мен не можете да направите нищо” – тоест, нищо съвършено. Беседата обновява това отдавна износено и овехтяло тълкувание чрез силата на своята риторика, и си играе с него, като че ли е първата, която го произвежда и никога не го е чула преди. Тя го показва пред нас както някой показва чудо! Но през цялото време тя въодушевено пропуска да помисли за действителния текст и за това, което предхожда и следва след думата, от която трябва да се търси нашето разбиране. Няма да коментирам нейния опит да докаже чрез много думи и примери, че думата “нищо” може да се разбира в този текст като “малко несъвършено нещо.” Като че ли говорим за това, което може! Това, което трябва да се докаже, е дали то трябва да се разбира така. Така че цялото това величесвено обяснение, ако постига нещо, постига само това: то прави този текст от Йоан несигурен и неясен! Не е изненада; защото единствената цел на Беседата е да направи Божиите Писания неясни навсякъде, за да не бъде принудена да ги използва, и да направи авторитета на древните решаващ, за да може да злоупотребява с него! Това е наистина чудна религия, която прави човешките думи полезни, а Божиите думи безполезни.

Най-ценното нещо е да видим колко прекрасно последователно е това: “’Нищо’ може да се разбира като ‘малко нещо’; и в този смисъл” (казва Беседата) “е вярно, че без Христос не можем да направим нищо; защото Той говори за плодовете на благовестието, които не се проявяват, освен в онези, които пребъдват в лозата, която е Христос,” и т.н. Тук самата Беседа признава, че плодът не се проявява, освен в онези, които пребъдват в лозата; и го прави в същото това “удобно обяснение,” с което доказва, че “нищо” е “малко несъвършено нещо.” Може би наречието “не” трябва също да се “обясни удобно” да означава, че плодът на благовестието, в някаква степен “малко несъвършено нещо” – може да се проявява без Христос; така че можем да проповядваме, че нечестивите, без Христос, могат да произведат някои от плодовете на живота, макар че Сатана царува в тях и воюва против Христос! Но стига за това. Бих искал тук да знам точно как Беседата може да се противопостави на еретиците, които ще използват това правило в целите Писания, и ще настояват да се разбират “нищо” и “не” като “несъвършено,” както следва: “Без него не е станало нищо” (Йоана 1:3) – тоест, едно малко нещо! “Безумният рече в сърцето си, Няма Бог” (Пс. 14:1) – тоест, че Бог е несъвършен! “Той ни е направил, а не ние сами” (Пс. 100:3) – тоест, ние сме направили малко нещо! И кой може да изброи всички места в Писанието, където са сложени “нищо” и “не”? Трябва ли тогава да кажем: “Трябва да търсим удобно обяснение”? Всеки еретик смята своето обяснение за удобно!

Предполагам, че това означава да “разсичаш възли” – това отваряне на възможности за навлизане на извратени умове и на заблудителни духове! За теб, който не се интересуваш на йота от сигурността на Святото Писание, такава свобода в тълкуването би била удобна, предполагам; но за мен, чиято задача е да подпомагам съвестта, нищо не би било по-неудобно, или вредно, или бедствено, от това твое “удобство”! Затова, чуй, велики победителю на Лутеровия Ахил: Ако не докажеш, че “нищо” в този текст не само може, но трябва да се приеме като “малко нещо,” не си направил нищодруго със своето огромно изобилие от думи и примери освен да се бориш срещу огън със суха слама! Какво ме интересува твоето “може би,” когато трябва да докажеш “трябва”? И докато не го направиш, аз поддържам естествения граматически смисъл на думата и подлагам на присмех твоите войски и твоите триумфи!

Къде сега е онзи “вероятен възглед,” който казва, че “свободната воля” не може да върши добро? Може би “удобното обяснение” идва тук, за да ни каже, че “никакво добро” означава “някакво добро”! Това е напълно нечута граматика и логика да кажеш, че нищо е същото като нещо; за логиците това е невъзможно, защото двете са противоположни! И къде е тогава нашата вяра, че Сатана е князът на този свят и царува, както Христос и Павел ни казват, във волите и умовете на хората, които са негови затворници и му служат? Дали този ревящ лъв, този неуморен, неумолим враг на Божията благодат и на човешкото спасение ще позволи на човек, който е негов роб и част от неговото царство, да полага старания към добро кога да е, или с какво е било свое действие, с което ще може да избяга от тиранията на Сатана? Нима той по-скоро не би пришпорвал и подтиквал човека да желае и да върши с цялата си сила онова, което е противоположно на благодатта? Та дори на праведните, чиито действия се извършват чрез Божия Дух, е трудно да му се противопоставят и да желаят и да вършат добро, така яростно воюва той против тях! Ти, който си представяш, че човешката воля е нещо поставено на средно положение на “свобода” и оставено на себе си, намираш за лесно да си представиш, че има старание на волята едновременно в двете посоки; защото си представяш, че Бог и дяволът са като че ли далечни, обикновени наблюдатели на тази променлива свободна воля; не вярваш, че те са подбудители и ръководители на една заробена воля, и всеки води безмилостна война срещу другия! Ако повярваш само това, тогава моята позиция е достатъчно силна и “свободната воля” е победена; както показах по-горе. Или царството на Сатана в човека е неистинно, в който случай Христос ще бъде лъжец; или, ако неговото царство е това, което Христос го описва, “свободната воля” ще бъде само товарно добиче, затворник на Сатана, който не може да бъде освободен, освен ако първо дяволът бъде изхвърлен чрез Божия пръст.

Мисля, че от това разбираш достатъчно, моя добра Беседа, какво означава и доколко има полза от това, че твоят автор, не харесвайки упоритостта на Лутер в твърденията, непрекъснато повтаря: “Лутер настоява на своята позиция много силно с текстове от Писанието, но те могат да бъдат анулирани с една единствена дума.” Кой не знае, че цялото Писание може да бъде анулирано с една единствена дума? Аз го знаех добре още преди да чуя името на Еразъм! Но въпросът е дали е добре дадено Писание да бъде анулирано с една единствена дума. Дали правилно е анулирано? Трябва ли да бъде така анулирано? Това е проблемът? Нека Беседата да погледне на нещата от тази гледна точка и да види колко е лесно да се анулират Писанията, и колко нежелателна е Лутеровата упоритост! Тя ще види, че и малките думи, и всички врати на ада не я ползват нищо!

Макар че не съм длъжен да доказвам обратното, сега ще направя това, което Беседата не можа да направи в своя подкрепа, и ще покажа чрез силата на аргументите, че “нищо” в този текст не само може, а трябва да бъде прието да означава не “малко нещо,” а това, което понятието естествено означава. Това ще направя в допълнение към непреодолимия аргумент, с който вече спечелих спора – а именно, че обичайният и естествен смисъл на понятията трябва да се запазва, освен ако не се даде доказателство за обратното; което Беседата нито е направила, нито може да направи. Ние го показваме първо от естеството на случая, както следва: ясно се доказва от Писанията, които не са нито неясни, нито двусмислени, че Сатана е най-могъщият и най-хитрият княз в този свят; както вече казах. Под неговата власт човешката воля вече нито е свободна, нито е в своята си власт, но е роб на греха и на Сатана, и може да желае само това, което нейният княз желае. И той не би й позволил да пожелае нещо добро – макар че, дори ако Сатана не я владееше, самият грях, чийто роб човекът е, би я натискал достатъчно, за да я направи неспособна да желае добро.

Нещо повече, следните думи доказват същото. (Беседата горделиво ги пренебрегва, макар че аз ги разглеждам доста обширно в моите Твърдения.) Христос говори така в Йоана 15: “Ако не пребъде някой в Мен, той бива изхвърлен навън като пръчка, и изсъхва; и събират ги та ги хвърлят в огъня, и те изгарят” (ст. 6). Повтарям, Беседата в своята риторична виртуозност пропуска това, надявайки се, че нейният пропуск ще бъде отвъд разбирането на такива такива неуки хора като лутераните! Но тук виждаш Христос да обяснява Своята собствена аналогия за лозата и пръчките, и заявявайки достатъчно ясно какво Той разбира под понятието “нищо”: а именно, че човекът извън Христос бива изхвърлен и изсъхва. Какво означава да бъде изхвърлен и да изсъхне, освен да бъде предаден на властта на дявола и да става все по-зле? Но влошаването на състоянието не показва никаква способност или старание! Колкото повече изсъхва пръчката, толкова повече тя става подходяща за огъня. Ако Христос така използва и подсилва тази аналогия, никой не трябва да смее да я използва по друг начин. Следователно, остава, че на това място “нищо” трябва да бъде прието в неговия правилен смисъл, както естеството на понятието го изисква.

Сега нека да погледнем примерите, с които Беседата доказва, че “нищо” на някои места се приема като “мялко нещо,” така че да можем да покажем, че в тази част Беседата е и постига – нищо! Дори ако тя правеше нещо тук, тя все още не би постигнала нищо, такова нищожество е Беседата във всяко отношение и на всяко място!

“Обикновено за човека се казва, че прави ‘нищо,’” ни казва тя, “когато не постига това, което цели; но въпреки това онзи, който се старае, често има някакъв напредък.” Отговарям: Никога не съм го чул така “обикновено казано”; ти си позволяваш да нововъвеждаш тази употреба! Думите трябва да бъдат приемани (както е определението) според предмета-същността и според намерението на говорителя. Никой не нарича това, което се опитва да прави, “нищо”; и онзи, който говори за “нищо,” говори не за старанието, а за последствието; именно това човек има предвид, когато казва: “той не прави нищо,” или “не постига нищо,” тоест, той не е постигнал или изпълнил целта си. Нещо повече, ако предположим, че твоят пример има смисъл (а той няма), то той помага повече на мен, отколкото на теб. Защото това е именно което твърдя и искам да докажа – че “свободната воля” прави много неща, които въпреки това са “нищо” пред Бога! Какво печели тя чрез своите старания, ако не постига това, което цели? И така, накъдето и да се обърне Беседата, тя само се проваля и опровергава себе си – което обикновено е съдбата на онези, които защитават неправилна кауза!

Със същата неуместност тя цитира този пример от Павел: “Нито който сади е нещо, нито който напоява, а Господ, който дава растеж” (1 Кор. 3:7). “Онова, което е от много малка важност и безполезно само по себе си, той нарича ‘нищо,’” казва Беседата.

Кой казва това? Да не би ти, Беседо, да ни казваш, че служението на Словото е само по себе си от много малка важност, когато Павел навсякъде, и особено във 2 Кор. 3 (ст. 6-9), го превъзнася, и го нарича служение на живот и слава? Тук отново ти пропускаш да отчетеш предмета и намерението на говорещия. По отношение на даването на растеж този, който сади, и този, който напоява, са “нищо,” но по отношение на саденето и напояването те не са “нищо”; защото поучението и увещанието са главното дело на Духа в Божията Църква. Това е смисълът, за който Павел говори, и това неговите думи достатъчно ясно изразяват. Във всеки случай, да предположим, че този неуместен пример е верен, той също ще бъде на моя страна. Защото аз твърдя, че “свободната воля” е “нищо” – тоест, безполезна сама по себе си (както ти я обясняваш) – пред Бога! Ето за такова “съществуване” говоря аз; защото съм наясно, че нечестивата воля е нещо, а не само обикновено нищо!

Тук са и думите от 1 Кор. 13: “Ако нямам любов, нищо не съм” (ст. 2). Аз не мога да разбера защо Беседата цитира това като пример, освен ако жадува да покаже по-голям брой стихове, или предполага, че нямам оръжия, за да я обезръжа! Който е без любов е в истински и пряк смисъл “нищо” пред Бога. Това е което казвам и аз против “свободната воля”; така че този пример е на моя страна срещу Беседата. Може би Беседата все още не осъзнава същността на спора между нас? Аз не говоря за “естественото битие,” а за “благодатното битие,”[17] както го наричат. Аз знам, че “свободната воля” може естествено да прави някои неща; тя може да яде, да пие, да ражда, да управлява, и т.н. Няма нужда Беседата да ме подиграва в своите бълнувания – в своя пристъп на многословие, така да се каже – като казва, че, ако настоявам на понятието “нищо,” тогава “свободната воля” дори не може да съгрешава без Христос; Лутер през цялото време приема, че “свободната воля” не ползва за нищо освен за грях! Така мъдрата Беседа намира за приятно да се прави на глупава дори и за сериозните неща. Аз казвам, че човек без Божията благодат въпреки това остава под общото всемогъщество на Бога, който действува, движи и подтиква всички неща в един неизбежен, непогрешим път; но е истина, че човекът, бивайки така носен, е “нищо” – тоест, не струва нищо в Божия поглед, нито е признат за нещо друго освен като грешен. Така онзи, който е без любов, е “нищо” в благодатта. Дори самата Беседа признава, че тук ние се занимаваме с “плод” на благовестието, който не се появява без Христос. Защо тогава тя изведнъж се отвръща от въпросната тема, започва някаква несвързана тема и измисля някакви двусмислици относно естественото действие и човешкия “плод”? със сигурност това е защото онзи, който е лишен от истината, никога не е последователен със себе си!

Така е и с думите в Йоана 3: “Човек не може да вземе върху себе си нищо, ако не му е дадено от небето” (ст. 27). Тук Йоан говори за човек (който определено вече е нещо) и отрича, че той получава нещо (тоест, Духа с Неговите дарби; защото той говори именно за това, а не за естеството). Той няма нужда от Беседата да го научи, че човекът вече има очи, нос, уши, уста, ръце, ум, воля, разум и всичко онова, което е в човека! Или дали Беседата предполага, че Кръстителят е бил толкова сериозно луд, че когато говори за “човек,” той мисли за “хаоса” на Платон, или за “вакуума” на Левкип, или за “безкрайното” на Аристотел, или за някакво друго нищо, което в последствие може да стане нещо чрез някакъв дар от небето? И това, предполагам, означава да “произвеждаш примери от Писанията” – такова съзнателно заблуждаване върху такъв жизненоважен предмет!

Тогава какъв е смисълът на това множество от думи, които ни казват, че огънят, и бягството от злото, и стремежът към доброто, и всичко останало, са от небето – като че ли никой не го знае или някой го отрича? Ние говорим за благодатта и, както самата Беседа вече каза, за Христос и за плода от благовестието; но сега тя прахосва времето си бърборейки за естеството, като по този начин протака аргумента и озадачава неучения читател! Между другото, тя не само пропуска да приведе и единствен случай, в който “нищо” се приема за “малко нещо” (което и предприе да направи); тя също открито издава, че няма разбиране или загриженост за това какво са Христос и благодатта, или как благодатта се различава от естеството, а дори най-неуките софисти знаят това; това е разделение, върху което те се трудят чрез непрекъснати повтаряния в техните училища! В същото време Беседата напълно пропуска да види, че всичките й примери са в моя полза и са против нея. Защото думите на Кръстителя означават, че човек не може да получи нищо ако не му е дадено отгоре; така че “свободната воля” е нищо!

Така бива побеждаван моят Ахил – оръжията му биват подадени от самата Беседа, с които той след това побеждава Беседата, която е останала невъоръжена и беззащитна! Така Писанията, с които Лутер, упоритият говорител, доказва своята позиция, биват “анулирани с една малка дума”!

(viii) Че “свободната воля” не следва от сътрудничеството на човека с Бога

След това Беседата изброява много аналогии, с котоне постига нищо освен да отведе глупавия читател в безсмислени теми, споре обичая си; защото тя продължава така, сякаш напълно е забравила за естеството на темата. И така: “Бог наистина запазва кораба, но морякът го води към пристанището; така че и морякът прави нещо.” Тази аналогия разделя работа на запазването, която е на Бога, от работата на воденето, която е на моряка. Ако това доказва нещо, то е следното: че цялата работа на запазването е на Бога и цялата работа на ръководенето е на човека. И въпреки това тя е “една красива и уместна аналогия”! И отново: “Земеделецът събира реколтата, но Бог я дава.” Тук отново тя приписва различни действия на Бога и на човека – освен ако не смята да отъждестви земеделеца със Създателя, Който дава реколтата! Обаче, дори ако допуснем, че тук едни и същи действия се приписват на Бога и на човека, какво доказват тези аналогии? Само че създанието сътрудничи на Божието действие! А ние сега сътрудничеството ли разглеждаме? Не спорим ли относно силата и действието, които принадлежат на “свободната воля”? Накъде изчезна нашият риторик, онзи, който щеше да говори за палми, а всъщност говори за дребни ядки? “Той започна да прави ваза; тогава защо се получи кана?”[18] Аз също съм наясно, че Павел сътрудничи на Бога като поучава коринтяните; той проповядва отвън, а Бог поучава отвътре. В този случай действието на всеки един е различно. По същия начин Павел сътрудничи на Бога, когато говори чрез Божия Дух; и тук действието е едно и също. Това, което аз твърдя, е следното: че където Бог работи без благодатта на Своя Дух, Той действува всички неща във всички хора, дори в нечестивите; защото Той единствен ръководи, прави да действуват и подтиква чрез действието на Своето всемогъщество всички онези неща, които Той сам е създал; те нито могат да избегнат, нито да променят това движение, но неизбежно го следват и му се подчиняват, всяко според мярката на дадената му от Бога сила. Така всички неща, дори нечестивите, сътрудничат на Бога. И когато Бог действува чрез Духа на Своята благодат в онези, които е оправдал, тоест, в Своето царство, Той ги движи и носи по същия начин; и те, бивайки ново създание, Го следват и Му сътудничат, или всъщност, както Павел казва, са правени от Него да действуват (Рим. 8:14).

Но това не е мястото за тези неща. Ние сега не обсъждаме какво можем да направим чрез Божието действие в нас, а какво можем да направим сами по себе си; тоест, дали, както сме създадени от нищо, можем чрез това общо действие на всемогъществото да направим или да се опитаме нещо сами по себе си, за да се приготвим за новото създание на Духа. Беседата трябваше да говори по този въпрос, а не да се обръща на друго място!

Това, което казвам по този въпрос, е следното: Човекът, преди да бъде създаден като човек, не върши и не се старае за нищо за да бъде направен като създание, и когато бъде направен и създаден, той не върши нищо и не се старае за нищо за да продължи да бъде създание; и неговото създаване, и неговото продължаване като създание стават единствено според волята на всемогъщата сила и доброта на Бога, Който ни създава и запазва не чрез самите нас. И въпреки това Бог не работи в нас без нас; защото Той ни създава и запазва именно с тази цел, за да работив нас и да можем да Му сътрудничим, независимо дали това става извън Неговото царство, чрез Неговото общо всемогъщество, или вътре в Неговото царство, чрез специалната сила на Неговия Дух. Така също казвам, че човекът, преди да бъде обновен в новото създание на царството на Духа, не прави и не се старае за нищо за да се приготви за това ново създание и царство, а когато бъде новороден, не прави и не се старае за нищо за да устои в това царство; а единствено Духът изработва и двете благословения в нас, новораждайки ни и запазвайки ни когато бъдем новородени, без нас самите; както Яков казва: “От собствената Си воля ни е родил чрез Словото на истината, за да бъдем пръв плод на Неговото създание” (Як. 1:18). Но Той не работи в нас без нас, защото ни е новородил и ни запазва именно с тази цел, за да работи в нас и ние да Му сътрудничим. Така Той проповядва, показва милост към бедните и утешава наскърбените чрез нас. Но тук какво може да се припише на “свободната воля”? Наистина, това, което остава, е – нищо! Наистина, нищо!

Сега прелисти петте или шестте страници, на които, чрез такива аналогии и красиви текстове и притчи цитирани от Евангелието и от Павел, Беседата не прави нищо друго освен да ни осведоми, че в Писанията има “безбройни текстове” (според нейните думи), които говорят за сътрудничество и за Божия помощ. Ако тогава заключа от тези, че човекът не може да направи нищо без помощта на Божията благодат; следователно, никои човешки дела не са добри; Беседата заключава обратното, чрез риторично обръщане, “Нещо повече, няма нищо, което човекът да не може да прави с помощта на Божията благодат; следователно, всички дела на човека могат да бъдат добри. Следователно, всички текстове в Божествените Писания, които споменават за такава помощ, са тези, които доказват “свободната воля”; а те са безбройни. Следователно, ако въпросът се оценява по броя на свидетелствата, победата е моя.” Така говори Беседата.

Мислиш ли, че Беседата е била трезвена, или наред с ума си, когато е писала това? Защото аз не бих го приписал на нечестие или на подлост – освен може би нейното намерение да ме отегчи до смърт с характерният си навик винаги да се занимава с нещо друго, а не със заявената си тема! Но ако Беседата се наслаждава да си играе несериозно с такъв жизнено важен въпрос, тогава нека и аз да се наслаждавам като изложа на показ нейните упорити глупости.

На първо място, аз не споря, нито пък съм неосведомен, че всички дела на човека могат да бъдат добри, ако са вършени с помощта на Божията благодат, и че няма нищо, което човекът да не може да направи с помощта на Божията благодат. Но не мога да не бъда силно удивен от невнимателното недоглеждане, което води теб, който се заемаш да пишеш за силата на “свободната воля,” вместо това да пишеш за силата на Божията благодат. И след това – като че ли всички хора са дървета или камъни – имаш безочието публично да твърдиш, че “свободната воля” се доказва от онези текстове в Писанието, които хвалят помощта на Божията благодат! Не само смееш да правиш това, но и продължаваш като пееш хваления сам на себе си – един самодоволен победоносен герой! Сега наистина знам от твоите собствени думи и дела какво е “свободната воля” и какво можеда прави – тя може да бълнува! Кажи ми, кое е това, което сега говори в теб, ако не е само “свободната воля”? Но послушай твоите собствени заключения! “Писанието хвали Божията благодат; следователно, то доказва ‘свободната воля.’” “То хвали помощта на Божията благодат; следователно, то доказва ‘свободната воля.’” По каква логика стигна до тези изводи? Защо не обратното – “проповядва се благодат; следователно, ‘свободната воля’ е изхвърлена”? “Хвали се помощта на благодатта; следователно ‘свободната воля’ е премахната”? С каква цел се дава благодатта? Да не би за да бъде благодатта украсена дреха, в която “свободната воля,” горделива и самодоволна в силата си, весело се развлича на пролетните празници?[19] Поради което, макар че не съм риторик, ще обърна твоята логика с по-здрава риторика от твоята, както следва: “Всички текстове в Святите Писания, които споменават благодатта, са онези, които отхвърлят ‘свободната воля,’ и те са безбройни. Следователно, ако въпросът се оценява според броя на свидетелствата, победата е моя. Защото благодатта е необходима и помощта на благодатта се дава защото ‘свободната воля’ не може да прави нищо от себе си; както самата Беседа заявява в онзи ‘вероятен възглед,’ тя не може да желае никакво добро. Следователно, когато се хвали благодатта и се прогласява помощта на благодатта, по този начин се заявява безсилието на ‘свободната воля.’” Това е основан извод, и обосновано заключение, което самите врати на ада не могат да победят.

Тук ще прекратя защитата на онези мои аргументи, които Беседата се стреми да опровергае, за да не би моята книга да се раздуе до неподходящи размери. Всичко друго, което заслужава внимание, ще бъде разглеждано в онова, което трябва да потвърдим. Еразъм повтаря в своето заключение, че ако моят възглед е верен, всички предписания, заплахи и обещания са напразни, и не остава никакво място за заслуги или незаслуги, награди или наказания; и е трудно да защитаваме Божията милост, да не говорим за справедливостта, ако Бог осъжда грешниците по неизбежност; а следват и други неудобства, които така са впечатлили великите хора, че са ги смаяли. По всички тези въпроси вече казах моето мнение. И не приемам, нито търпя този среден път,[20] който Еразъм (с добри намерения, според мен) ми препоръчва, а именно, да позволя много малко[21] на “свободната воля,”така че по-лесно да се премахнат противоречията в Писанието и гореспоменатите неудобства. Случаят не се подобрява с този среден път, нито се печели нещо. Защото, освен ако припишеш всичко на “свободната воля,” по начина, по който пелагианците правят, противоречията в Писанието остават, заслугите и наградите биват премахнати, Божията милост и справедливост също биват премахнати, и всички неудобства, които възнамеряваме да избегнем като отпуснем на “свободната воля” тази малка, недействуваща сила, остават с нас; както обясних по-горе. Така че трябва да отидем до крайност, да отречем напълно “свободната воля” и да припишем всичко на Бога! Така Писанията ще бъдат свободни от противоречия; и неудобствата, ако не бъдат премахнати, поне ще бъдат поносими.

Това те моля, добри ми Еразъм – не мисли, че поддържам тази кауза от подтика на страстта, а не от разума. Не търпя намека, че достатъчно лицемерен да пиша едно нещо, а да вярвам друго, нито съм доведен в разгара на битката (както ти пишеш за мен) до положение да отричам сега за първи път “свободната воля,” докато преди това съм й приписвал нещо. Знам, че няма да можеш да посочиш такъв пример където и да е в моите книги. Има мои изложения и дискусии,[22] в които непрекъснато и до днес твърдя, че “свободната воля” е нищо, едно нещо (използвах тази дума), което се състои само от име. Победен от истината и принуден да се наредя сред тези, които са предизвикани от дебата, това беше моето убеждение; и това и съм писал. Колкото до това, че споря доста ревностно, признавам своята грешка, ако това е грешка – но не; имам чудна радост, че това свидетелство се носи в света чрез моето поведение за Божията кауза. Дано самият Бог да потвърди това свидетелство в последния ден! Кой тогава би бил по-щастлив от Лутер – похвален от свидетелството на цялата си епоха като някой, който е поддържал каузата на истината, не мързеливо, нито заблудително, а с достатъчно ревност, та дори и в излишък! Тогава щастливо ще избягна заплахата на Еремия, “Проклет оня, който върши делото на Господа небрежно” (Ер. 48:10)!

Ако изглеждам твърде ожесточен против твоята Беседа, трябва да ме извиниш. Не действувам така от злонамереност; но съм загрижен, че с тежестта на твоето име ти поставяш в опасност каузата на Христос (макар че не можеш нищо в действителност да направиш срещу нея с цялата си ученост). И кой може винаги така да управлява перото си, че да не се показва понякога разгорещен? Дори ти, който в своята страст за въздържане почти замръзваш в тази книга, не рядко хвърляш огнени, потопени в жлъчка стрели срещу мен, така че ако твоят читател не е честен и благоразположен, би те помислил за прекалено жлъчен. Но тези неща нямат значение за нашия спор и трябва свободно да си прощаваме един на друг за тях; защото сме само хора и в нас няма нищо, което да не е характерно за хората.

[1] “Йеромий, в своите Еврейски Въпроси, посочва, че текстът на еврейски се различава от нашия по следния начин: ‘Духът Ми няма да съди тези хора завинаги, защото те са плът.’ Думите говорят не за Божията суровост, а за Неговата милост. ”

[2] ac si Virgilicentonas in illis quaeras? “Virgilicentonae” са били поеми, съставени от думи и изрази, извлечени от Вергилий.

[3] popule meus, vel populum meum.

[4] militia . . . malitia.

[5] militantibus (?).

[6] gratum.

[7] Меланхтон.

[8] to hgemonikon.

[9] egemonica.

[10] affectus.

[11] C. M. Scaevola.

[12] triste . . . dulce . . . scelus et ipsa malitia.

[13] per Epitasin.

[14] abuti. Думата означава едновременно “използвам докрай” и “злоупотребявам.” Еразъм я използва в първия смисъл: Лутер го повтаря, намеквайки за втория.

[15] rhetorem.

[16] modicum et imperfectum.

[17] de esse naturae . . . de esse gratiae.

[18] Hor., Ars Poet., 217.

[19] diebus bachanalibus.

[20] mediocritatem.

[21] perpusillum.

[22] themata et problemata.

| Предишна глава | Съдържание | Следваща глава |

VI

КРИТИКА НА РАЗГЛЕЖДАНЕТО ОТ ЕРАЗЪМ НА ТЕКСТОВЕТЕ, КОИТО ОТРИЧАТ “СВОБОДНАТА ВОЛЯ”—(ii)