| Назад | Напред |


II

КРИТИКА НА ПРЕДГОВОРА НА ЕРАЗЪМ

(i) За необходимостта от твърдения в християнството

Първо, ще прегледам някои от точките в твоя Предговор, където ти правиш някакъв опит да обезобразиш нашата кауза и да украсиш своята собствена. Като начало наблюдавам, че, както навсякъде другаде ти ме критикуваш за това, че съм прекалено смел в твърденията си, така и тук в тази книга казваш, че намираш толкова малко задоволство в твърдения, че с готовност би възприел позицията на скептиците винаги, когато ненарушимият авторитет на Святото Писание и решенията на Църквата ти позволяват; макар че с радост подчиняваш своята оценка на тези авторитети във всичко, което те полагат, независимо дали го следваш или не. Това е гледната точка, която си избрал.

Аз приемам (както учтивостта повелява), че твоят добронамерен ум и любовта ти към мира са това, което мотивира такива чувства. Ако някой друг ги беше изразил, може би щях да го нападна по моя обичаен начин! Но и не би трябвало да позволявам дори на теб, колкото и добронамерен да си, да се отвличаш повече в такава идея. Да не се наслаждаваш в твърденията не е белег на християнското сърце; всъщност, човек трябва да се наслаждава в твърдения за да бъде въобще християнин. (Но, за да не бъдем заблудени в моите думи, нека да кажа тук, че под “твърдение” имам предвид да устояваш твърдо позицията си, да я заявяваш, изповядваш, защитаваш и да устояваш в нея непобедим. Не мисля, че това понятие има някакво друго значение, нито в класическите автори,[1] нито в съвременното му използване. И аз говоря за утвърждаването на това, което ни е дадено отгоре в Свещените Писания. Извън това поле ние не се нуждаем от Еразъм или от кой да е друг учител да ни казва, че за неща, които са съмнителни, или безсмислени и ненужни, твърденията и споровете са не просто глупави, но и позитивно нечестиви; Павел ги осъжда достатъчно често! Но аз не мисля, че ти тук говориш за тези неща, освен ако като комичен оратор не възнамеряваш да вземаш един предмет, а след това да се занимаваш с друг, както човекът с калкана; или ако си достатъчно безбожен и луд да твърдиш, че темата за “свободната воля” е съмнителна или ненужна.)

И така, вън скептиците и академиците от нашата християнска компания; нека да бъде с хора, които стоят твърдо на позицията си, хора двойно по-непоклатими от самите стоици! Да вземем Апостол Павел – колко често ни призовава към “пълна увереност,”[2] което е просто утвърждаване на съвестта, на най-високата степен на сигурност и убеждение. В Рим. 10 той го нарича “изповед” – “с уста прави изповед и се спасява” (ст. 10). Христос казва, “Който изповяда Мен пред хората, Аз ще го изповядам пред Баща Ми” (Мат. 10:32). Петър ни заповядва да говорим за надеждата, която е в нас (1 Пет. 3:15). И има ли нужда от множество доказателства за това? Нищо не е по-познато или характерно сред християните от твърдението. Отнеми твърденията, и отнемаш християнството. Та нали Святият Дух е даден на християните от небето за да прославя Христос и в тях да Го изповядва дори до смърт – и това не е твърдение, да умреш за това, което изповядваш и твърдиш? Отново, със същата цел Духът потвърждава, че идва в целия свят и го изобличава за грях (ср. Йоана 16:8), като че го предизвиква на бой. Павел казва на Тимотей да изобличава и да настоява и не на време (2 Тим. 4:2); и за какъв клоун[3] трябва да смятам човека, който всъщност не вярва, нито непоклатимо твърди, онези неща, за които изобличава другите! Мисля, че трябва да го пратим в Антикира![4]

Но аз съм най-големият глупак да си хабя времето и думите за нещо, което е по-ясно видимо от слънцето. Кой християнин би изтърпял идеята, че трябва да омаловажим твърденията? Това би означавало да отречем с един замах всякаква религия и благочестие – твърдейки, че религията и благочестието и всички догми са просто нищо. Защо тогава ти – ти! – твърдиш, че не намираш удоволствие в твърдения и че предпочиташ недогматични чувства пред всякакви други?

Без съмнение ти влагаш в това смисъла, че тук въобще нямаш предвид изповядването на Христос и Неговите учения. Правилно напомняне; и от уважение към теб аз се отказвам от правото, което обикновено използвам и избягвам всякакви догадки относно твоите истински мисли и мотиви. Това оставям за друг случай, може би за други писатели. Между другото, съветвам те да поправиш езика и перото си и да се въздържаш от използване на такива изрази в бъдеще. Сърцето ти може да е откровено и честно, но думите ти – които, както казват хората, отразяват сърцето – не са. Ако наистина мислиш, че предметът на “свободната воля” не е необходимо познание и не е свързано с Христос, тогава езикът ти е правилен (защото изразява твоето мнение), но мисълта ти е богохулна; ако смяташ това познание за важно, тогава езикът ти е богохулен (защото казва обратното) макар че мисълта ти е правилна. (И в този случай целият твой велик куп от възражения срещу безполезните твърдения и спорове е неуместен и отнесен.)

Но какво ще кажеш за думите, които цитирах, в които ти не ограничаваш себе си до конкретния предмет на “свободната воля,” а говориш доста общо за всички религиозни догми? Там ти казваш, че би възприел позицията на скептиците, ако ненарушимият авторитет на Святото Писание и решенията на Църквата ти позволят, толкова малко харесваш твърденията. Какъв Протей трябва да е човек, за да говори за “ненарушим авторитет” и “решенията на Църквата”! – като че имаш огромно уважение към Писанията и Църквата, когато в същия момент ни казваш, че би искал да имаш свободата да бъдеш скептик! Кой християнин би говорил така? Ако говориш за учения, които са безполезни и несигурни, какво ново ни казваш? Не желае ли всеки свобода да бъде скептик в такива неща? Не иска ли всеки християнин да може свободно да използва такава свобода, и да критикува онези, които стават робски поддръжници на кое да е мнение? Или може би мислиш (както твоите думи определено намекват), че всички християни са хора, чиито догми са безполезни неща, за които е абсурдно да спорят и да воюват със своите твърдения! Но ако говориш за съществените истини – тогава какво по-нерелигиозно твърдение би могъл човек да направи от това, че иска да бъде свободен да твърди нищо за такива неща? Християнинът би казал следното: “Толкова малко харесвам скептичните принципи, че, доколкото позволява слабостта на моята плът, не просто ще направя мое неизменно правило строго да се придържам към свещения текст във всичко, което той поучава и да устоявам в това поучение, но също искам да бъда колкото мога по-сигурен за несъществените неща, които Писанието не определя; защото несигурността е най-нещастното нещо на света.”

Тогава какво да кажем за твоето следващо изречение – “С радост подчинявам своята оценка на тези авторитети във всичко, което те полагат, независимо дали го следвам или не.” Какво искаш да кажеш, Еразъм? Не е ли достатъчно да подчиниш своята оценка на Писанието? Трябва ли да я подчиниш и на Църквата? – Всъщност, може ли Църквата да постанови нещо, което предварително не е било постановено от Писанието? И какво място оставяш за тази свобода и власт да съдиш взелите тези решения, за което Павел говори в 1 Кор. 14, когато казва: “нека другите да съдят” (ст. 29)? Възразяваш ли на това, че има съдия на решенията на Църквата, когато Павел казва, че трябва да има? Каква е тази твоя новоскроена религия, този оригинален вид смирение, та, по твоя пример, да отнемаш от нас властта да съдим човешките решения и да ни направиш да се покоряваме безкритично на човешка власт? Къде Божието писано Слово ни казва това? И кой християнин би изхвърлил на вятъра заповедите и на Писанието и на Църквата, та да каже “независимо дали го следвам или не”? Ти се покоряваш на тях, но въпреки това въобще не те е грижа дали ги следваш или не? Горко на християнина, който се съмнява в истинността на това, което му е заповядано и не го следва! – защото как може да вярва в това, което не следва? Може би ще ни кажеш, че тук под “следвам” имаш предвид “придържам се с абсолютна увереност, без да се съмнявам като скептиците.” Но ако “следвам” означава “виждам и осъзнавам съвършено,” какво в създанието би могъл кой да е човек да следва? И тогава не е възможно някой, който следва едни неща, да не следва други неща; защото онзи, който е последвал едно нещо (имам предвид Бога), би последвал всичко, докато онзи, който не следва Бога, никога не следва коя да е част от Неговото създание.

С една дума, това, което казваш, се свежда до следното: че не смяташ, че има някакво значение какво някой някъде вярва, дотолкова, доколкото светът е в мир; би се радвал, ако някой, чийто живот, репутация, благосъстояние или влияние са в опасност, да подражава на този, който казва “ако те го твърдят, и аз го твърдя; ако те го отричат, и аз го отричам”;[5] и би го насърчил да се отнася към християнските доктрини като не по-добри от възгледите на човешките философи – относно които, разбира се, е глупаво да спорим и да воюваме и да твърдим, тъй като от това нищо не произлиза, освен лоши чувства и разрушаване на външния мир. “Което е над нас не ни засяга” – това е твоето мото. Така ти се намесваш да спреш нашите битки; призоваваш и двете страни да престанат и ни увещаваш да не воюваме повече по въпроси, които са толкова глупави и безплодни. Това, повтарям, е смисълът на твоите думи. И аз мисля, че ти знаеш какво искам да кажа тук, мой скъпи Еразъм. Но, както казах, да оставим думите на мира; за момента оправдавам сърцето ти; но ти не трябва вече да пишеш по този начин. Бой се от Божия Дух, който изследва мотивите и сърцето и не се заблуждава от глупави речи. Казвам това за да престанеш от сега нататък да обвиняваш нашата страна в упорство и закоравяване. Като правиш това, ти просто ни даваш да видим, че в сърцето си почиташ Лукиян, или някой друг негодник от бандата на Епикур, който, бивайки атеист, смята всички, които вярват в Бога и Го изповядват, за обект на присмех. Остави ни да си правим нашите твърдения и да намираме в твърденията нашето задоволство и наслада; а ти можеш да аплодираш своите скептици и академици – докато Христос призове и теб! Святият Дух не е скептик и нещата, които е написал в сърцата ни, не са съмнения или мнения, а твърдения – по-сигурни и по-верни от разума и самия живот.

(ii) За яснотата на Писанието

Сега стигам до друга точка, свързана с тази. Ти разделяш християнските учения на два типа и твърдиш, че ние трябва да познаваме единия, но не и другия. “Някои,” казваш ти, “са скрити, докато други са доста ясни.” Със сигурност тук ти или си играеш с нечии чужди думи, или прилагаш литературни ефекти! Обаче, ти цитираш в своя подкрепа думите на Павел в Рим. 11: “О колко дълбоко е богатството на премъдростта и знанието на Бога!” (ст. 33); а също и Ис. 40: “Кой е упътил Духа на Господа, или като съветник Негов Го е научил?” (ст. 13). Много е лесно да кажеш това, или защото знаеш, че пишеш не само на Лутер, а на целия свят, или защото не осъзнаваш, че пишеш именно срещу Лутер! Надявам се, че признаваш на Лутер някакво малко познание и преценка, когато става въпрос за свещения текст? Ако не, внимавай! Ще измъкна това признание от теб! Ето моето разграничение (защото аз също ще преподам една малка лекция – или да поспоря малко, може би): Бог и Неговото Писание са две различни неща, точно както Създателят и Неговото създание са две различни неща. И така, никой не спори, че в Бога има скрито много, за което не знаем нищо. Самият Христос казва за последния ден: “За онзи ден никой не знае, а само Бащата” (Мат. 24:36); а в Деяния 1 казва: “Не е за вас да знаете годините и времената” (ст. 7); и отново казва: “Аз знам кои съм избрал” (Йоана 13:18); а Павел казва: “Господ познава Своите Си” (2 Тим. 2:19); и така нататък. Но схващането, че в Писанието някои неща са скрити и не всичко е ясно, е било разпространено от безбожните софисти (които ти сега повтаряш, Еразъм) – които никога досега не са цитирали и един стих за да докажат своя налудничав възглед; нито пък могат. И Сатана използва тези необосновани фантазии, за да наплаши хората да не четат свещения текст и да унищожи всяко схващане за неговата стойност, за да осигури върховната власт на неговата отровна философия в Църквата. Определено признавам, че много текстове в Писанията са неясни и трудни за осветляване, но това се дължи не на възвишената природа на техния предмет, а на нашето собствено езиково и граматично невежество; и това по никакъв начин не ни възпира от познаване на съдържанието на Писанието. Защото каква величествена истина могат Писанията все още да скриват, сега, когато печатите са разчупени, камъкът е търкулнат от входа на гроба и е осветена тази най-велика от всички тайни – че Христос, Божият Син, стана човек, че Бог е Три в Един, че Христос пострада за нас и ще царува завинаги? Тези неща не са ли известни и не се ли пеят по нашите улици? Отнеми Христос от Писанията – и какво друго ще намериш в тях? Виждаш, следователно, че цялото съдържание на Писанията сега е осветено, макар че някои текстове, които съдържат непознати думи, остават неясни. Следователно е неразбираемо, а също и неблагочестиво, когато знаеш, че съдържанието на Писанието е възможно най-ясно, да го обявяваш за неясно заради тези няколко неясни думи. Ако думите са неясни на едно място, те са ясни на друго. Това, което Бог толкова ясно е заявил на света, на някои места в Писанието е изявено с ясни думи, докато на други места все още лежи скрито под неясни думи. Но когато нещо стои на дневната светлина, и също на дневна светлина има огромно количество свидетелства за него, няма значение дали за него има свидетелства и в тъмното. Кой би твърдял, че градският фонтан не стои в светлина само защото някои хора в някоя улица не могат да го видят, докато всеки на площада го вижда?

Следователно няма нищо полезно в твоята забележка относно “Корикийската пещера”;[6] нещата не стоят така в Писанията. Най-дълбоките тайни на върховното Величие вече не са скрити, но са изнесени навън и изложени така, че всички да ги видят. Христос е отворил нашето разбиране, за да можем да разберем Писанията, и Благовестието се проповядва на всяко създание. “Тяхната вест е излязла по цялата земя” (Пс. 19:4). “Всичко, което е било писано, е писано за поучение” (Рим. 15:4). И отново: “Всичкото Писание е Боговдъхновено и полезно за поучение” (2 Тим. 3:16). Тогава излез напред ти, и всички софисти с теб, и цитирай поне една тайна, която е все още скрита в Писанието. Знам, че за много хора доста неща остават скрити; но това се дължи не на липсата на яснота в Писанието, а на тяхната собствена слепота и тъпота, в това, че не правят усилия да видят истината, която сама по себе си не може да бъде по-ясна. Както Павел каза за юдеите във 2 Кор. 4: “И до днес покривало лежи на сърцето им” (2 Кор. 3:15); и отново, “Но ако благовестието, което проповядваме, е покрито, то е покрито за тия, които загиват, чийто ум богът на този свят е заслепил” (2 Кор. 4:3-4). Те са като хора, които покриват очите си, или бягат от светлината в тъмнината, крият се там, а след това обвиняват слънцето или нощта за своята неспособност да виждат. Така че нека злочестите хора да се въздържат от тази богохулна извратеност, която хвърля вината за тъмнината в техните собствени сърца върху ясните Божии Писания!

Когато цитираш твърдението на Павел, “Неговите съдби са непостижими,” изглежда, че вземаш местоимението “негови”[7] като отнасящо се за Писанието; докато съдбите, за които Павел твърди, че са непостижими, не са тези на Писанието, а Божиите. А Исая 40 не казва: “кой е познал ума на Писанието?” а: “кой е познал ума на Господа?” (Наистина, Павел твърди, че християните познават ума на Господа; но само по отношение на онези неща, които са ни дадени от Бога, както той казва в 1 Кор. 2:12.) Виждаш, тогава, как заспало си изследвал тези текстове, и колко уместно е твоето цитиране на тях – колкото уместни са почти всички твои цитати за “свободната воля”! така също, примерите за скритост, които приписваш на този по-скоро саркастичен текст, са доста неуместни – различието на личностите в Божеството, единството на Божествената и човешката природа в Христос и непростимия грях. Ето, казваш ти, проблеми, които никога не са бил решени. Ако имаш предвид това за изследванията, които софистите правят, когато разглеждат тези теми, какво ти е направило невинното Писание, та хвърляш вината за такава престъпна злоупотреба с него върху неговата собствена чистота? Писанието направо твърди, че Триединството, Въплъщението и непростимият грях са факти. Няма нищо скрито или неясно в това. Ти си въобразяваш, че Писанието ни казва как те са станали това, което са; но то не ни казва, нито пък се нуждаем да го знаем. Именно тук софистите обсъждат своите мечтания; задръж си своята критика и осъждение за тях, но остави на мира Писанията! Ако, от друга страна, имаш предвид самите факти, казвам отново: обвинявай не Писанията, а арианците и онези, за които Благовестието е скрито, които, по причина на действието на Сатана, техния бог, не могат да видят най-ясните доказателства за Триединството в Божеството и човешката същност на Христос.

С една дума: Яснотата[8] на Писанието е двойна, точно както има двойна липса на светлина. Първата е външна и е свързана със служението на Словото; втората засяга познанието на сърцето. Ако говориш за вътрешната яснота, истината е, че никой, който няма Божия Дух, не вижда и йота от това, което е в Писанията. Сърцата на всички хора са затъмнени, така че, дори когато могат да обсъждат и цитират всичко, което е в Писанието, те не разбират или не познават наистина нищо от него. Те не вярват в Бога, нито вярват, че са Божии създания, нито каквото и да било друго – както Пс. 14 казва, “Безумният рече в сърцето си, няма Бог” (Пс. 14:1). Духът е нужен за разбиране на цялото Писание и на всяка част от Писанието. Ако, от друга страна, говориш за външна яснота, истината е, че нищо не е оставено скрито или неясно, но всичко, което е в Писанието, е доведено чрез Словото до най-ясна светлина и прогласено на целия свят.

(iii) За важността на това да знаем каква сила има “свободната воля”

Още по-нетърпимо е твоето класифициране на “свободната воля” сред “безполезните учения, без които можем. ” На нейно място ти ни даваш списък на това, което ти смяташ за достатъчно за християнското благочестие – една схема, всъщност, която един юдеин, или един езичник, които не знаят нищо за Христос, лесно биха начертали; защото не споменаваш Христос и в една единствена буква – като че смяташ, че християнското благочестие е възможно без Христос, доколкото с цяло сърце служим на Бога (“който самият е доброта,” казваш ти).

Какво да кажа тук, Еразъм? Ти излъчваш Лукиян от всяка своя пора; пиеш от Епикур с кофата. Ако не смяташ тази тема за необходима грижа за християните, любезно се оттегли от бойното поле; ние нямаме допирна точка; аз смятам тази тема за жизнено важна. Ако е “нерелигиозно,” “безделно,” “излишно” – твоите думи – да знаем дали Бог предузнава въобще нещо; дали нашата воля е по някакъв начин участвуваща в нещата свързани с вечното спасение или дали е просто пасивен предмет на делото на благодатта; дали вършим нашите добри и зли дела от чиста необходимост – тоест, дали всъщност не сме пасивни, докато те биват изработвани в нас – тогава може ли да попитам кое всъщност представлява благочестиво, сериозно, полезно познание? Това е слаб аргумент, Еразъм; и това вече е прекалено. Трудно е да го припишем на незнание от твоя страна, защото вече не си млад,[9] живял си сред християни и от дълго време изследваш святите писания; не ми оставяш никаква възможност да те извиня или да мисля добри неща за теб. И освен това папистите оправдават и приемат тези възмутителни изявления само защото ти пишеш против Лутер! Ако Лутер го нямаше и ти напишеше това, те биха те разчленили на парчета! Платон и Сократ може да са ми добри приятели, но истината трябва да бъде почитана над всичко. И, колкото и ограничено да е твоето разбиране на Библията и на християнския живот, дори някой, който е противник на християните, трябва да знае кое те смятат или не смятат за полезно и необходимо. А тук ти, теологът, учителят на християните, който трябва да пише за тяхно наставление трактат за християнството, не просто се колебаеш по своя скептичен начин кое е полезно и необходимо за тях; ти самият се нахвърляш върху себе си, отхвърляш своите собствени принципи и правиш твърдение – нечуто досега твърдение! – че това е нещо несъществено; когато всъщност, ако то не е наистина съществено и не е известно със сигурност, тогава не остава нито Бог, нито Христос, нито благовестието, нито вярата, нито нищо друго дори от юдаизма, да не говорим за християнството! В името на Безсмъртния Бог, Еразъм, колко уязвим оставяш себе си, колко открит оставаш за атаки и подигравки! Какво добро и правилно би могъл ти да пишеш за “свободната воля,” когато с тези твои думи ти издаваш крайно невежество относно Писанието и благочестието? Но аз ще спра дотук; няма да използвам моите собствени думи, за да се занимавам с теб (това може би ще направя по-долу); ще се придържам към твоите.

Образът на християнството, който си очертал, съдържа, освен другите неща, следното: “Трябва да се борим с цялата си сила, да се придържаме към изцелителния балсам на разкаянието,[10] и да се опитваме чрез всякакви средства да придобиваме Божията милост, без която човешката воля и дейност са неефективни. ” И това: “Никой не трябва да губи надежда за оправдание от Бога, който по самото Си естество е доброта.” Тези лишени от Христос, лишени от Духа твои думи са по-студени от лед; всъщност, те отнемат красотата от твоето красноречие. Може би те са неохотно признание, извлечено от теб (бедния човечец!) поради страха от тиранична йерархия,[11] иначе изглеждаш като краен атеист! Поне това е което твоите думи твърдят: че има някаква сила в нас; че има такова нещо като борба чрез собствената сила; има милост в Бога; има начини за придобиване на тази милост; има Бог, който по природа е справедлив и самият Той е доброта; и така нататък. Но ако човек не знае каква е тази “сила” – какво хората могат да правят и какво се прави за тях – каква е тази “борба,” какъв е обхватът и границите на нейната ефективност – тогава какво да прави? Какво ще му кажеш ти да прави? Нека да видим.

Нерелигиозно, безделно и излишно е” (казваш ти) “да искаме да знаем дали нашата воля действува нещо в нещата отнасящи се до вечното спасение или дали е напълно пасивна под делото на благодатта.” Но тук говориш обратното, казвайки, че християнското благочестие се състои в “да се борим с всичката си сила” и че “без Божията милост нашата воля е неефективна.” Тук ти явно твърдиш, че волята е в някакво отношение активна в нещата, отнасящи се към вечното спасение, защото ти я представяш като борба; и отново, ти я представяш като обект на Божествено действие, когато казваш, че без Божията милост тя е неефективна. Но ти не определяш границите, в които трябва да мислим за волята като действуваща и като пасивна; ти правиш всичко възможно да създадеш невежество относно това какво Божията милост и човешката воля могат да извършат чрез самото твое учение, което учи какво Божията милост и човешката воля всъщност вършат! Така тази твоя предпазливост те върти в кръг; тя те прави да решиш да не заставаш на никоя страна, да се измъкваш от Сцила и Харибда незасегнат – така че ако вълните в открито море те люлеят и заливат, да можеш да твърдиш всичко това, което сега отричаш, и да отречеш всичко, което сега твърдиш!

 Ще изложа пред теб твоята теология с няколко аналогии.[12] Да предположим, че един поет или оратор никога не е мислил за това какви способности има, какво може и какво не може, и какво предметът, който засяга, изисква от него – никога не е взел предвид поговорката на Хораций относно “Какво раменете могат да носят и какво не могат”[13] – но направо се залавя с работа, мислейки си: “Трябва да се боря да го направя; безделно и излишно е да питам дали имам достатъчно познания и красноречие и способности” – какво би си помислил за него? И ако някой, който иска богата реколта, не е бил достатъчно безделен да свърши излишната работа да изследва естеството на почвата (както Вергилий в Георгиките толкова безделно и безсмислено съветва), а се втурва необмислено към работата, не мислейки за нищо друго освен работата, и оре морския бряг и хвърля семето си навсякъде, където има свободно място, било то на пясъка или в калта – какво би си помислил за него? А ако човек, който е тръгнал на война и иска славна победа, или носи отговорност за някаква друга област от общественото служение, не е толкова безделен да размисли какво има в своя власт, било съкровищница, от която да се финансира, било то подготвени войници, било то възможност за действие; но пренебрегва съвета на историка[14] (“Преди да действуваш, мисли, и когато си обмислил, действувай бързо”), и тръгва напред със затворени очи и запушени уши, крещейки само “Война! Война!” – надявайки се на делата си? Кажи ми, Еразъм, какво мислиш за такива поети, фермери, генерали и държавници? Ще добавя един текст от Евангелието: “Кой, ако иска да строи кула, не сяда първо да пресметне разноските, дали ще има да я довърши” – е, каква е оценката на Христос за такъв човек? (ср. Лука 14:28).

Точно по такъв начин ти не предписваш нищо друго освен да вършим дела, но ни забраняваш да изследваме, измерваме и познаваме границите на нашите способности, като че ли това е безделно, излишно и нерелигиозно занимание. В това, с целия този ужас от неблагоразумието и тази показна трезвост, към които те тласкат твоята велика предпазливост, ние те виждаме да поучаваш неблагоразумие в неговата най-лоша форма. Софистите са наистина глупци и луди да следват своите празни изследвания; но те грешат по-малко от теб, който всъщност учиш хората да отглеждат в себе си лудост и ги предаваш на глупост. И твоята лудост е още по-голяма, защото ни уверяваш, че тази глупост е най-красивото християнско поведение, почтеност, сериозно благочестие – и спасение! И ако не правим това, което ни казваш, твърдиш (ти, заклетият враг на твърденията!), че ние сме нерелигиозни, безделни и празни! – и така ти възхитително се промъкваш покрай Сцила, но избягваш и Харибда! Увереността в собствените ти умения е това, което те води; мислиш, че чрез своето красноречие можеш така да заблудиш читателите, че никой да не осъзнае какво пазиш в сърцето си и какво се опитваш да постигнеш с тези твои хлъзгави писания. Но Бог не е за подиграване и не е добра политика да се изправяш срещу Него!

Нещо повече: ако ставаше въпрос за писане на поезия, или подготовка за жътва, или военна или обществена служба, или строеж на къща, за които да ни учиш на такава лудост, би било възмутително, особено от такъв велик човек като теб, но би могло да ти бъде простено – поне от християните, които не обръщат внимание на тези временни неща. Но когато казваш на християни да позволят на тази лудост да ги води в техния труд, и да ги убеждаваш, че тяхното следване на вечното спасение те не трябва да се занимават да знаят какво е в тяхната сила и какво не е – та това направо е грях, който е наистина непростим. Защото докато не знаят границата на своите възможности, те няма да знаят какво да правят; докато не знаят какво да правят, не могат да се покаят, когато съгрешат; а непокаяното сърце е непростим грях. Ето къде ни води твоята умерена, скептична теология!

Така че не е нерелигиозно, безделно или излишно, а в най-висша степен разумно и необходимо за християнина да да знае дали неговата воля има нещо общо с нещата свързани със спасението. Наистина, нека да ти кажа, това е опорната точка, на коята се крепи нашата дискусия, същественият проблем между нас; нашата цел е, просто, да изследваме какви способности има “свободната воля,” до каква степен тя е подчинена на Божественото действие и как стои по отношение на Божията благодат. Ако не знаем нищо за тези неща, няма да знаем въобще нищо за християнството и ще бъдем най-окаяни сред всички хора на земята! Който не е съгласен с това твърдение, трябва да признае, че не е християнин; и който го осмива или подиграва, трябва да осъзнае, че е първи враг на християните. Защото ако аз съм невеж по отношение на естеството, размера и огряниченията на това, което мога и трябва да правя по отношение на Бога, ще бъда също толкова невеж и несигурен за естеството, размера и ограниченията на това, което Бог може и ще направи в мен – макар че Бог всъщност действува всичко във всички (ср. 1 Кор. 12:6). И така, ако съм невеж по отношение на Божиите дела и Божията сила, аз съм невеж по отношение на самия Бог; и ако не познавам Бога, не мога да Му се покланям, да Го хваля, да Му благодаря или да Му служа, защото не знам какво дължа на себе си и какво на Него. Следователно, трябва да имаме в ума си ясно разграничение между Божията и нашата сила, Божието и нашето действие, ако искаме да живеем благочестив живот.

Така, както виждаш, тази тема е част от всяко завършено обобщение на християнството. Познанието на себе си и познанието за Бога и Неговата слава са свързани с нея. Което означава, мой скъпи Еразъм, че е просто нетърпимо от твоя страна да наричаш познанието за нея нерелигиозно, безделно и излишно. Твоите претенции към нас са много, но страхът от Бога изисква от нас всичко. Наистина, ти самият виждаш, че всяко добро в нас се дължи на Бога и го твърдиш в своето обобщение на християнството; и това твърдение със сигурност изисква и второ твърдение, а именно, че само Божията милост изработва всичко, а нашата воля не извършва нищо, а е предмет на Божественото действие, иначе не всичко би се дължало на Бога. И все пак малко по-нататък ти отричаш, че е религиозно, благочестиво или разумно да твърдим или да знаем тези неща! Само един непоследователен мислител, несигурен и неопитен в Божиите неща, може да говори по този начин.

(iv) За определящото Божие предузнание

Друг въпрос в обобщението на християнството е познанието дали Бог предвижда всичко условно, или правим всички неща по неизбежност. Ти представяш и това познание като нещо нерелигиозно, безделно и напразно, точно както нечестивите правят – всъщност, дяволите и осъдените го представят също като омразно и отвратително! Ти си достатъчно мъдър да страниш от такива въпроси, доколкото е възможно; но си много слаб реторик и теолог, ако се заемаш да отвориш устата си и да ни учиш за “свободната воля” без познание за тези неща. Аз де действувам като твой подбудител; макар аз самият да не съм реторик, ще посмея да понауча един превъзходен реторик на неговата работа. Да предположим, че Квинтилиан, решавайки да пише относно риториката, каже, “По мое мнение, всичката тази излишна глупост относно въображение, систематизиране, дикция, памет и въображение трябва да бъде изхвърлена; достатъчно е да се знае, че риториката е способност да се говори добре” – не би ли се смял на такъв автор? Но, точно по същия начин, ти първо избираш да пишеш за “свободната воля,” а след това изключваш от разглеждането цялото съдържание и всички съставни части на темата, за която ще пишеш! Защото не можеш да знаеш какво е “свободна воля” без да знаеш какви способности има човешката воля, и какво Бог прави, и дали предузнава по неизбежност.

Със сигурност твоите реторици учат, че който ще говори по даден предмет, той първо трябва да каже дали той съществува, след това какъв е, какви са частите му, кое е обратно на него, свързано с него, като него и така нататък? Но ти лишаваш бедната “свободна воля” от всички тези предимства и не поставяш нито един въпрос, свързан с нея, освен първия, т.е. дали тя съществува (и ние ще видим колко безсмислени са твоите аргументи по този въпрос) – така аз никога не съм виждал по-некомпетентна книга относно “свободната воля” (ако не смятаме елегантността на нейния език)! Всъщност, софистите спорят по-добре от теб по този въпрос, колкото и лишени да са от реторични умения; защото, когато засягат “свободната воля,” те наистина се опитват да решават всички въпрси, свързани с нея (дали съществува, какво е, какво прави, как съществува, и т.н.) – макар те също да не успяват да постигнат целта си. Затова, в тази моя книга ще измъчвам теб и всички софисти докато ми кажете точно какво “свободната воля” може и прави; и се надявам така да те измъча (с Христовата помощ), че да те принудя да се покаеш, че въобще си публикувал твоята Беседа.

Следователно, фундаментално необходимо и разумно е за християните да знаят, че Бог не предузнава нищо условно, а предвижда, предопределя и върши всички неща според Своята непроменима, вечна и непогрешима воля. Този снаряд събаря “свободната воля” и безвъзвратно я разрушава; така че онези, които я защитават, трябва или да отрекат моя снаряд, или да си представят, че не го забелязват, или да намерят някакъв друг начин да го избягнат. Преди да заявя това с моите собствени аргументи и авторитета на Писанието, първо ще го заявя с помощта на твоите думи.

Със сигурност ти си този, мой добър Еразъм, който преди малко твърдеше, че Бог е по природа справедлив и е самата доброта? Ако това е вярно, не следва ли, че Той е непроменимо справедлив и добър? Тоест, както Неговото естество остава непроменено за цялата вечност, така са и Неговата справедливост и доброта? И това, което се казва за Неговата справедливост и благост, трябва също да се каже за Неговото знание, Неговата мъдрост, Неговата доброта, Неговата воля и другите Божествени качества. Но ако е религиозно, благочестиво и разумно да се твърдят тези неща за Бога, както ти правиш, какво е станало с теб, че сега си противоречиш, като твърдиш, че е нерелигиозно, безделно и напразно да казваме, че Бог предузнава като предопределя? Ти настояваш, че трябва да учим за непроменимостта на Божията воля, докато ни забраняваш да познаваме непроменимостта на Неговото предузнание! Дали предполагаш, че Той не желае това, което предузнава, или че не предузнава това, което желае? Ако Той желае това, което предузнава, Неговата воля е вечна и непроменима, защото Неговото естество е такова. От което следва, по необорима логика, че всичко, което правим, колкото и променливо и условно да ни изглежда, всъщност се прави неизбежно и непроменимо чрез Божията воля. Защото Божията воля е действуваща и не може да бъде осуетена, тъй като силата принадлежи на Божието естество; и Неговата мъдрост е такава, че Той не може да се заблуждава. Тъй като Неговата воля не може да бъде осуетена, това, което се прави, не може да се прави, освен когато се прави където, когато, както, колкото и чрез когото Той предузнава и желае. Ако Божията воля беше такава, че, когато дейстието е извършено и докато все още съществува, волята престава (както в случая с желанието на човека, който, когато е построил къщата си, престава да желае тази същата къща, като че ли вече е мъртъв), тогава наистина може да се каже, че нещата стават условно и променимо. Но всъщност обратното е вярно: действието престава, но волята остава – толкова далеч извън границите на възможността е създаването и продължаващото съществуване на нещо да бъде условно. За да не се заблуждаваме относно нашите понятия, нека обясня, да бъде извършено условно не означава на латински, че направеното нещо само по себе си е условно, но че то се прави по условна и променима воля – такава, каквато не може да се намери в Бога! И едно действие не може да се нарече условно, ако не го правим “условно,” т.е. по случайност и без предварително намерение; тоест, когато нашата воля или нашите ръце се докоснат до нещо, дадено ни като че ли от случайността, без ние предварително да сме мислили или планирали нещо за него.

Бих искал, наистина, да имаме по-добро понятие за нашата дискусия от общоприетото, неизбежност, което не може да се използва точно нито за човешката воля, нито за Божията. Неговият смисъл е твърде груб и чужд за разглеждания предмет; защото то предполага някакъв вид принуда и нещо, което е против волята, което не е част от разглеждания възглед. Волята, била тя Божия или човешка, прави това, което прави, добро или лошо, не по принуда, а както иска или желае, както ако е напълно свободна. Но Божията воля, която ръководи нашата променлива воля, е непроменяща се и сигурна – както Боеций пее, “Самият Ти непоклатим, даваш движение на всички”; а нашата воля, принципно поради своята извратеност, не може сама по себе си да върши добро. Следователно, разбирането на читателя трябва да добави това, което самата дума не може да изрази, от своето разбиране за замисленото значение – непроменимата Божия воля от една страна и безсилието на нашата извратена воля от друга. Някои го наричат неизбежност на непроменимостта, но този израз е и граматично, и теологично погрешен.[15]

Това е въпрос, по който софистите се трудят от много години (и най-после са победени и принудени да се предадат): те твърдят, че всички неща стават неизбежно, но по неизбежността на следствието (както те го казват), а не по неизбежността на последвалото нещо. Но с това разграничение те всъщност отхвърлят силата на своето собствено признание – или, всъщност, те отхвърлят самите себе си! Не е трудно да докажа колко нереално е това разграничение. Под неизбежност на следствието те приблизително имат предвид следното: Ако Бог желае нещо, тогава то трябва да стане; но това, което идва в съществуване, не е нещо, което само по себе си трябва да съществува; защото само Бог съществува неизбежно, а всичко друго престава да съществува когато Бог пожелае. Това означава, че Божието действие е неизбежно, ако Той го желае, но направеното нещо не е само по себе си неизбежно. И какво постигат с тази игра на думи? Следното, предполагам – направеното нещо не е неизбежно; тоест, то не притежава неизбежност в своето същностно естество: което означава, че направеното нещо не е самият Бог! Въпреки това, остава вярно, че всяко нещо наистина става неизбежно, ако Божието действие е неизбежно или има неизбежност на последователността, както вярно е и обратното, че то не става неизбежно, в смисъла, че то не е Бог и няма неизбежност в своето същностно естество. Ако аз идвам в съществуване по неизбежност, не ме интересува много че моето съществуване и битие са сами по себе си променливи; колкото и случаен и променлив да съм (и аз не съм Бог, неизбежното Същество), все пак съществувам!

Така че тяхната абсурдна формула, всички неща стават по неизбежност на следствието, но не по неизбежност на последвалото нещо, се свежда просто до това: всичко става по неизбежност, но нещата, които стават, не са самия Бог. Но каква нужда имаме да ни се казва това? – като че ли има някаква опасност някой да заяви, че нещата, които стават, са Бог, или притежават божествена или неизбежно съществуваща природа! Така нашето първоначално предположение все още стои и остава непоклатимо: всички неща стават по необходимост. В това няма никаква неяснота или неизвестност. В Исая се казва, “Намерението Ми ще устои, и ще извърша Моята воля” (46:10); и всеки ученик знае значението на “намерение,” “воля,” “извърша,” “устои”!

И защо тези неща трябва да се смятат за толкова скрити от нас, християните, че да е нерелигиозно, безделно и напразно да ги изучаваме и познаваме, когато те толкова често са на устните на езическите поети и обикновените хора! Колко често Вергилий, например, споменава съдбата? “Всички неща стават по непроменим закон.” И отново, “Ако Съдбата те призове.” И отново, “Ако скъсаш нишката на Съдбата.”[16] Поетът просто иска да покаже, че в разрушаването на Троя и началото на Римската империя Съдбата е направила повече от всички човешки усилия. Всъщност, той дори подчинява своите безсмъртни богове на Съдбата. Дори самите Юпитер и Юнона трябва да й се предадат. Затова поетите представят трите Съдби[17] като непроменими, неумолими и безвъзвратни в своте постановления. Тези мъдреци са знаели какво житейският опит показва, че целите на никой човек не стават така, както са планирани, но събитията връхлитат върху всички хора обратно на техните очаквания. “Ако Троя можеше да устои чрез човешка ръка, тя щеше да устои чрез моята ръка,” казва Вергилиевият Хектор.[18] Оттук и най-честият израз, който на устните на всеки човек – “да бъде Божията воля”; и: “ако е рекъл Бог”; и: “Бог така пожела,” “такава беше Божият воля.” “Такава беше твоята воля,” казва Вергилий. Следователно виждаме, че познанието за предопределението и Божието предузнание е оставено в света не по-малко ясно от познанието за самото Божество. Но онези, които искаха да изглеждат мъдри, се опитват с аргументи да избягат от него, докато сърцата им се помрачиха и те огрупяха, както Рим 1 (ст. 21-22) казва, и отрекоха, или решиха да не познават, нещата, които поетите и обикновените хора, и дори и тяхната собствена съвест, смятат за най-известни, най-сигурни и най-истинни.

(v) За важността на това да знаем, че Бог определя всички неща

Трябва също да посоча не само колко истинни са тези неща (ще разглеждам това по-пълно от Писанието по-долу), но и колко благочестиво, праведно и необходимо е да ги познаваме. Защото там, където те не са познати, не може да има вяра, нито поклонение пред Бога. Да нямаш това познание означава наистина да не познаваш Бога – а спасението е забележително несъвместимо с такова невежество. Защото ако се колебаеш да вярваш, или си твърде горд да признаеш, че Бог предузнава и желае всички неща, не условно, но неизбежно и непроменимо, как можеш да вярваш, уповаваш и разчиташ на Неговите обещания? Когато Той дава обещания, трябва да не се съмняваш, че Той знае, може и ще извърши това, което обещава; иначе няма да Го считаш нито за истинен, нито верен, което е неверие и е върхът на непочитанието, и отричане на Всевишния Бог! И как можеш да си така сигурен и уверен, ако не знаеш, че сигурно, непогрешимо, непроменимо и неизбежно Той знае, желае и ще извърши това, което обещава? Не само трябва да сме сигурни, че Бог определя и ще изпълни Своята воля неизбежно и непроменимо; трябва се радваме този факт, както Павел прави в Рим. 3 – “Но Бог нека бъде верен, а всеки човек лъжлив” (ст. 4), и отново, “Не че е пропаднало Божието слово” (Рим. 9:6), и на друго място, “Но твърдата основа от Бога стои, имайки този печат; Господ познава Своите Си” (2 Тим. 2:19). В Тит 1 той казва: “Който преди вечни времена е обещал Бог, Който не лъже” (ст. 2). И Евр. 11 казва: “Който идва при Бога трябва да вярва, че има Бог и Той възнаграждава ония, които Го търсят” (ст. 6).

Тогава, ако биваме учени, че трябва да бъдем невежи за предопределящото предузнание на Бога и неизбежността на събитията, християнската вяра е разрушена до основи и Божиите обещания и цялото благовестие напълно се разпадат; защото главната и единствена утеха на християнина във всяко нещастие лежи в познанието, че Бог не лъже, но непроменимо прави всички неща да стават, и че Неговата воля не може да бъде осуетена, променена или забавена.

Виж сега, мой добър Еразъм, докъде ни води тази твоя предпазлива, миролюбива теология! Ти ни призоваваш да отстъпим и забраняваш нашите усилия да учим за Божието предузнание и неизбежността, която е върху всички хора и неща, и ни съветваш да изоставим, да избягваме и да презираме такива изследвания; и с това ни учиш но твоите недомислени принципи – че трябва да се стремим към непознаване на Бога (което си идва в нас и без да се стремим, всъщност ние се раждаме с него) и така да презрем вярата, да изоставим Божиите обещания и да отречем всички утешения на Духа и изобличенията на нашата съвест. Самият Епикур едва ли би дал такъв съвет! Нещо повече, не достатъчно доволен от това, ти наричаш онези, които са загрижени да придобият въпросното познание безбожни, безделни и празни, а онези, които не ги е грижа за него, благочестиви, набожни и трезви. Какво имаш предвид с тези думи освен че християните са безделни, празни и безбожни хора? И че християнството е безсмислено, празно, глупаво и направо безбожно нещо? Ето отново, в своето желание да ни предпазиш от нещо прибързано, ти си позволяваш да бъдеш отнесен в обратната крайност (както глупците) и поучаваш самото естество на безбожната, самоубийствена лудост. Сега виждаш ли, че по този въпрос твоята книга е толкова безбожна, богохулна и светотатствена, че друга такава не може да се намери?

Както казах преди, не говоря за твоето сърце; защото не мисля, че си толкова загубен, че искрено да искаш да поучаваш тези принципи или да ги видиш приложени. Но исках да те направя да осъзнаеш какви възмутителни изказвания е принуден да бълва необмислено защитникът на една лоша кауза; а също и какво означава да вървим срещу Божиите факти и Божието Слово, когато се преструваме, че изискваме от другите, а презираме съвестта си като отказваме да участвуваме в това, към което ги призоваваме. Да преподаваш святите Писания и благочестието не е игра и не е шега,[19] защото тук е много лесно да паднеш по начина, който Яков описва: “който съгреши в едно нещо, става виновен за всичко” (2:10). Защото когато се покажем склонни да омаловажаваме дори малкото и престанем да се отнасяме към свещените Писания с достатъчно почитание, ние скоро биваме въвлечени в непокорство и победени от богохулство – както ти тук, Еразъм. Дано Господ да ти прости и да има милост към теб!

Аз знам, и се съгласявам с твоето твърдение, че софистите са повдигали множество въпроси по тези теми, и са ги примесвали с голямо количество безполезни странични неща, много от които ти посочваш; всъщност, аз ги атакувам по-ревностно и по-цялостно от теб. Но ти си неразумен и прибързан да объркваш и да събираш чистотата на свещената истина с просташките и глупави въпроси на нечестивите. “Замърсиха златото с мръсотия и промениха добрия му цвят,” както казва Еремия (Пл.Ер. 4:1). Но златото не трябва да бъде приравнявано с мръсотията и изхвърляно с нея, както правиш ти. Златото трябва да бъде иззето от техните ръце, чистото Писание трябва да бъде отделено от техния изгнил боклук; което винаги съм се опитвал да правя, така че божествената истина да бъде отделена от тяхната глупост. Нито трябва да ни смущава, че чрез техните изследвания не е постигнато нищо освен че когато се стремим да бъдем прекалено мъдри се стига до велика загуба на единство и липса на любов. Нашият въпрос не е какво са постигнали софистките изследователи, а как можем да станем добри хора и християни? И не трябва да обвиняваш християнското учение за злите дела на безбожните; всичко това е доста безсмислено и можеш да го говориш на друго място и да спестиш хартия.

(vi) За предполагаемите ползи от подтискането на определени истини

Под твоето трето заглавие ти се опитваш да ни превърнеш в несмислени, безделни епикурейци. Това е друг вид съвет, но не е по-разумен от вече цитираните преди две творения на твоя ум. “Някои неща” (казваш ти) “са от такъв вид, че, дори ако са истинни и могат да бъдат познати, би било неразумно да ги излагаме така, че всеки да ги чуе.” Ето отново, както обикновено, ти объркваш всичко, приравнявайки святото с несвятото, без въобще да правиш разлика между тях; и отново изпадаш в обиди и непочитане на Писанието и Бога. Както казах по-горе, това, което може да се намери в или да се докаже чрез свещените писания, е ясно и разумно, така че е безопасно да бъде публикувано, изучавано и познато – и, всъщност, така трябва да бъде. Така твоето твърдение, че някои неща не трябва да се излагат така, че да бъдат чути от всекиго, ако се отнася за съдържанието на Писанието, е лъжливо; а ако говориш за други неща, забележката ти е безсмислена и неуместна, и е загуба на хартия и време. Още повече, ти знаеш, че аз в нищо не се съгласявам със софистите; затова можеше да ме пощадиш и да не оставяш техните извращения пред моята врата. Спомни си, ти трябваше да напишеш твоята книга срещу мен! Аз знам къде софистите грешат; няма нужда ти да ми го казваш; аз самият съм ги критикувал достатъчно. Бих искал това да е ясно веднъж завинаги, и ще го повтарям винаги когато ме приравняваш със софистите и подробно обсъждаш тяхната лудост, атакувайки моята позиция. Така действуваш безскрупулно, както добре знаеш.

Сега нека погледнем твоите причини да ни дадеш такъв съвет. Вярно е, казваш ти, че, съгласно естеството на Бога, Той не е повече на небето отколкото е в дупката на бръмбара, или дори в канализацията (което ти самият се колебаеш да кажеш; а обвиняваш софистите за това, че бърборят за такива неща) – и въпреки това, внушаваш ти, ще бъде неразумно да говорим за това пред хората.

И така, на първо място, нека да оставим който иска да си бърбори – тук не се занимаваме с това какво хората правят, а какво е правилно и какво трябва да се прави; не как живеем, а как трябва да живеем. Кой от нас живее и се държи както трябва? Но с това задълженията и учението не биват осъдени; всъщност, те ни осъждат! Истината е, че ти вземаш от никъде и събираш всички тези безсмислици просто защото се срамуваш от този един въпрос, Божието предузнание; и, тъй като не можеш да го преодолееш с нито един аргумент, се опитваш междувременно да измориш читателя с поток от празнословие. Но достатъчно за това; обратно към темата.

Каква е целта на твоето твърдение, че някои неща не трябва да бъдат огласявани? Включваш ли предмета на “свободната воля” сред тях? Ако е така, всичко, което казах по-горе относно необходимостта от разбиране на “свободната воля,” ще дойде върху теб. И защо в този случай не следваш своите си принципи и оставяш своята си Беседа недописана? Ако правиш добре, че разглеждаш “свободната воля,” защо не одобряваш такава дискусия? Ако е лошо нещо, защо го правиш? Ако, от друга страна, не поставяш “свободната воля” в тази категория, тогава, още веднъж, ти през цялото време избягваш въпроса, разтягайки своята витиевата риторика с цел да ни отклониш от въпроса!

Ти не си прав и в своя пример в разглеждането на този пример, нито в осъждането като безполезно на публичното разгреждане на факта, че Бог е в дупка или в канализацията. Твоите мисли за Бога са твърде човешки. Аз определено признавам, че има някои вятърничави проповедници, които, не от религиозни или благочестиви подбуди, а защото искат аплодисменти или копнеят да бъдат оригинални, или просто не могат да си държат устата затворени, говорят най-фриволни глупости; но такива не са угодни нито на Бога, нито на човеците, дори ако твърдят, че Бог е на най-горното небе! Където, обаче, проповедниците са сериозни и благочестиви, поучаващи с трезви, чисти, здрави думи, те говорят публично за тези неща без риск от вреди, а дори с много полза. Със сигурност ние всички трябва да поучаваме, че Божият Син беше в утробата на Девата, и роден от нейната утроба. И каква е разликата между една човешка утроба и кое да е друго нечисто място? Можеш да използваш мръсен и отвратителен език, за да го опишеш; макар че ние заслужено осъждаме онези, които го правят, тъй като имаме изобилие от чисти думи, за да говорим за този необходим предмет без да говорим неприятни или непочтителни неща. Отново, тялото на Христос беше човешко, като нашето – и кое е по-мръсно от това? Но със сигурност не трябва поради това да спрем да казваме, че Бог обитаваше в това тяло – телесно, както Павел казва? (ср. Кол. 2:9). Кое е по-нечисто от смъртта? Кое е по-ужасно от ада? Но пророкът се радва, че Бог е с него в смъртта и близо до него в ада (ср. Пс. 16:10; 139:8).

Така че благочестивият ум не е шокиран да чуе, че Бог е в смъртта или в ада; макар че и двете са по-страшни и нечисти от дупката или канала. Наистина, тъй като Писанието свидетелствува, че Бог е навсякъде и изпълва всичко, благочестивият човек не просто казва, че Той е на тези места; по неизбежност то учи и знае, че Той е там – освен ако не предположим, че, ако някога бъда заловен от някой тиранин и хвърлен в тъмница или в канализацията (както е ставало с много светии), не ще мога там да призова Бога, нито да вярвам, че Той е с мен, докато не вляза в някоя украсена църква? Ако ни учиш такова безсмислие относно Бога и си шокиран от местата, където пребивава Неговото Естество, ще стигнеш до там да откажеш да позволиш Той да обитава с нас в небето – защото дори и най-горното небе не може да Го побере (ср. 3 Царе 8:27), нито е достойно за това. Истината е такава, каквато казах: ти изхвърляш своята жлъч срещу нас, както обикновено, за да омърсиш и дискредитираш нашата кауза, защото не можеш да го победиш или преодолееш.

А колкото до твоя втори пример, твърдението, че “има трима Богове,” признавам, че, ако бъде поучавано, то ще бъде истинска съблазън. Но не е нито истинско, нито библейско; това е просто плод на новата логика, която софистите са въвели. И какво означава това за нас?

Твоето разглеждане на твоя последен пример, случая с изповедта и задоволството, това е превъзходен пример на умела дипломация. От началото до края (както обикновено) ти стъпваш като котка върху горещи тухли,[20] страхувайки се да не изглежда, че атакуваш нашата позиция, нито че се противапастовяш на папската тирания – едно доста трудно положение за теб! Така че за известно време оставяш настрана Бога и съвестта си (какво го е грижа Еразъм какво Бог иска и какво съвестта прави в тези неща?); създаваш заблуда; рисуваш един неуместен фантом[21] и го атакуваш. Критикуваш хората, защото тяхната извратеност ги води да правят от проповядването на свободата от догмата и задоволството извинение за свобода в угаждането на плътта. “Обаче,” (казваш ти) “необходимостта от изповед до известна степен ги възпира.”

О, какво изтънчено, благородно чувство! Това преподаване на теология ли е? – да задължаваш под закон, по израза на Езекиил (ср. Ез. 13:18) да гониш до смърт души, които Бог никога не е задължавал? Та чрез тази логика ти отново поставяш върху нас цялата тирания на папските закони и да я защитаваш като полезна и разумна – защото тези закони също възпират извратеността на хората! Няма да започвам атаката, която този текст заслужава; но накратко, истината е тази: Добрият теолог учи, че хората трябва да бъдат възпирани от видимата сила на меча, когато вършат зло, както Павел поучава в Рим. 13 (ст. 1-4). Но тяхната съвест не трябва да е обвързвана от лъжливи закони и така измъчвана за грехове където според Божията воля няма грях. Съвестта е задължена само към Божия закон, а папската тирания, която чрез своята лъжливост плаши и убива душите отвътре и безполезно изтощава тялото отвън, е нашественик, който трябва да бъде изгонен незабавно. Макар че чрез външен натиск тя принуждава хората да правят изповеди и да извършват и други обременителни дейности, тя не възпира техните умове, които по този начин само биват подбуждани още повече да мразят и Бога, и човека. Нейното външно клане на тялото е също толкова безсмислено; то просто произвежда лицемери. Така че тираните, които налагат такива закони, не са нищо друго освен вълци грабители и разбойници, крадящи чоевшки души! И сега ти, експертът съветник на души, ни препоръчваш отново тези варварски душеубийци, които пълнят света с богохулство, горделиви лицемери, единствено за да ни подчиниш на някакво външно възпиране! – като че ли без да ни направиш лицемери и да унищожиш нашата съвест няма никакъв начин да ни научиш на възпиране, както вече казах!

И така, ти внасяш аналогии (защото искаш да покажеш своите учения и познаване на аналогиите): “има болести” (казваш ти) “за които е по-малко зло да бъдат понасяни, отколкото да бъдат изцелени, като проказата” – и т.н. И цитираш примера с Павел, който различава това което е законно и което е целесъобразно (ср. 1 Кор. 6:12). “Законно е” (казваш ти) “да говорим истината, но не е целесъобразно да го правим пред всякакви хора, нито във всяко време, нито на всяко място.”

Какъв многословен оратор си! – но напълно невеж относно това, което говориш. С една дума, ти гледаш на този предмет така, като че ли разглежданата тема е връщане на дълг или някакво друго незначително нещо, загубата на което има далеч по-малко значение от обществения мир, и следователно не трябва така да смущава някого да се колебае да отстъпва, премълчавайки, за да е сигурен, че няма да възникне никакъв повод за обществени смутове. Даваш ясно да се разбере, че този плътски мир и покой ти изглеждат далеч по-важни от вярата, съвестта, спасението, Божието Слово, славата на Христос и самия Бог. Затова, нека да ти кажа – и те моля това да влезе дълбоко в ума ти – че аз твърдя, че в тази дискусия е заложена една сериозна и жизнено важна истина, с вечни последствия; толкова важна и фундаментална, че трябва да бъде поддържана и защитавана дори с цената на живота, макар че резултатът от нейното отхвърляне би бил че целият свят ще бъде не само хвърлен в смут и объркване, но разтърсен в хаос и унищожен. Ако не схванеш това, ако то не те трогва, тогава гледай собствената си работа и остави тази тема на онези, които я разбират, интересуват се от нея и тя им е дадена от Бога!

Защото, благодаря на Бога, не съм такъв глупак, че да съм готов да поддържам и защитавам тази кауза толкова дълго, с такава твърдост и постоянство (инат, би казал ти), често с риск за живота си, непрекъснато мразен и бивайки обект на различни заговори – издържащ, с една дума, яростта на съюзените хора и дяволи - просто да печеля пари (които нито имам, нито искам), или известност (която не мога да имам дори да искам в един свят, който толкова много ме мрази), или да защитавам живота си (за който съм се лишил от правото да притежавам). Да не би да мислиш, че понеже твоето сърце трепери от тези смутове, ти си единственият, който има сърце? Аз също не съм направен от камък; не съм дете на Марпезийските скали. Но (тъй като само едното от двете е възможно) по-скоро бих се радвал в Божията благодат и бих понасял ударите на тези временни мъчения заради Божието Слово – което изисква да бъде утвърждавано с непобедима и непоклатима ревност – вместо да бъда смлян на прах под Божия гняв от непоносимите болки на мъчения, които ще бъдат вечни! Дано Христос да ти даде сърцето ти да не е това, което твоите думи показват – надявам се и се моля това да не е така – защото ти определено намекваш, че се съгласяваш с Епикур, че Божието Слово и бъдещият живот са басни. Защото твоето учение е предназначено да ни убеди, без да взема предвид папите, князете и мира, да изоставим и да предадем сигурното Божие Слово заради настоящето. Но когато изоставим това, ние изоставяме Бога, вярата, спасението и цялото християнство! Колко по-сигурен е съветът на Христос че по-скоро трябва да презрем целия свят!

Казваш тези неща просто защото не си чел, или поне не си забелязал, че често светът е в смут поради Божието Слово. Христос открито го твърди: “Не дойдох,” (казва Той) “да донеса мир, а меч” (Мат. 10:34). Така е и в Лука: “Дойдох да донеса огън на земята (12:49). Така и Павел, в 1 Кор. 6: “В тревоги,” и т.н. (2 Кор. 6:5). Пророкът в Псалм 2 дава подробно свидетелство за същата истина, когато казва, че народите се бунтуват, хората се разяряват, царете се надигат, управниците се наговарят срещу Господа и срещу Христа – като че ли казва, че многото и могъщите хора, богатство, власт, мъдрост, праведност и всичко, което се издига в света, се противопоставя на Божието Слово. Погледни в Деяния на Апостолите и виж какво става в света само поради Павловите думи (да не говорим за другите апостоли) – как сам-самичък той обърка и юдеи, и езичници. Както неговите врагове казаха за него, той изопачи света! (Деян. 17:6). Израилевото царство беше хвърлено в смут, както се оплакваше Ахав (3 Царе 18:17). А какви смутове имаше при другите пророци, когато биваха екзекутирани или убивани с камъни, а Израел беше отвеждан в робство в Асирия и Юда във Вавилон! Това мир ли беше? Светът и неговият бог не могат и няма да понасят Словото на истинския Бог, а истинският Бог не може и няма да мълчи. Сега тези двама богове са във война; така че какво друго може да има по света освен война?

Следователно, да искаш да потушиш тези конфликти означава да искаш да премахнеш Божието Слово и да спреш неговото разпространяване. Когато Божието Слово дойде, то идва да промени и да обнови света, а дори езическите автори признават, че такива промени не могат да станат без смутове и катаклизми – нито, всъщност, дори без кръвопролитие. Работата на християнина е да очаква и твърдо да издържа тези неща – както Христос казва, “Когато чуете за войни и военни слухове, да не се боите; защото тези неща трябва първо да станат, но това още не е краят” (Мат. 24:6). Лично аз, ако не виждах тези смутове, бих казал, че Божието Слово не е в света. Сега като ги виждам, радвам се в сърцето си и им се смея, знаейки със сигурност, че папското царство и неговите съюзници ще паднат; защото сега Божието Слово се проповядва с пълна сила, а те са неговата главна мишена.

Наистина виждам, добри ми Еразъм, че в много от своите книги ти оплакваш загубата на мира и съгласието, и правиш много опити да излекуваш раната. Намеренията ти са сред най-добрите (поне така си мисля); но болният от подагра крак се смее на твоите докторски усилия. Тук, както ти самият признаваш, наистина плаваш срещу течението; всъщност, ти се опитваш да загасиш огън със слама! Спри да се оплакваш, прекрати лекарските си усилия; началото и продължаването на този конфликт са от Бога; и той няма да престане докато всички, които се противопоставят на Словото станат като калта по улиците. Обаче, мога само да съжалявам, че такъв велик теолог като теб трябва да се върне в училището и отново да бъде учен на тези неща, когато ти трябваше да учиш другите на тях.

Твоят елегантен афоризъм, че някои болести могат да бъдат понасяни с по-малко вреда отколкото ако бъдат излекувани, е уместен тук; но ти го прилагаш неправилно. Наречи “болести, които могат да се понасят с по-малко вреда” на тези смутове, катаклизми, обърквания, несъгласия, раздори, войни и всичко друго от този вид, с което светът бива разтърсван и удрян заради Божието Слово! Тези неща, казвам аз, бивайки временни, могат да бъдат издържани с по-малко вреда от закоравялите зли пътища, които неизбежно ще унищожат всички души, които не са променени от Божието Слово. Ако Словото бъде премахнато, вечното добро, Бог, Христос и Духът, ще бъдат премахнати с него. Колко по-добре е, тогава, да изгубим света вместо да изгубим Бога, Създателя на света, който може да създаде хиляди светове на ново, и е по-добър от безброй много светове! Защото какво са временните неща в сравнение с вечните? Следователно, трябва да издържаме това прокажено избухване на временни злини, вместо да държим света в мир и свободен от такива смутове; защото цената на този мир ще бъде кръвта и унищожението на всички души, които след това ще бъдат унищожени и проклети завинаги! Защото целият свят няма достатъчна стойност да изкупи и една единствена душа.

Ти владееш изтънчените, елегантни аналогии и епиграми; но начинът, по който ги прилагаш, когато разглеждаш святите неща, е инфантилен – всъщност, извратен. Ти пълзиш по земята и не можеш да си представиш нищо, което да е над човешкото разбиране. Но няма нищо инфантилно, или просто човекоподобно, в Божиите действия; те са Божествени и надхвърлят човешките схващания. И затова не успяваш да видиш, че поради Божията воля и действие тези смутове и разделения бушуват в света – и затова се страхуваш, че небето ще падне! Но аз, чрез Божията блатодат, ясно виждам това, което ти не можеш да видиш; всъщност, аз виждам запазени за бъдещите поколения други, по-големи катаклизми, в сравнение с които настоящите са шептене на лек бриз или ромон на тих поток.

Сега, да се върнем към доктрината за свободата от изповедта и задоволството: ти отричаш, или поне показваш, че не знаеш, че съществува такова нещо като Божието Слово. Това, разбира се, е въпрос на друг разговор. Аз, от моя страна, знам със сигурност, че има такова нещо като Божие Слово, което защитава християнската свобода и ни предупреждава да не позволяваме да бъдем подмамвани в робство на човешки предания и закони. На друго място съм поучавал това подробно; но, ако ти искаш да влезеш в списъците, готов съм да го обсъждам и защитавам и с теб. (Има доста голям брой книги, писани от мен, по този предмет.)

Но” (казваш ти) “папските закони все пак трябва да се понасят и спазват с милосърдие, защото все пак може да се окаже, че вечното спасение чрез Божието Слово е съвместимо с мира в света без каквито и да било смутове.

Както казах по-горе, това е невъзможно. Князът на този свят не позволява законите на папата и неговите кардинали да бъдат спазвани свободно; неговото намерение е да заплита и връзва съвестта. Това истинският Бог не може да понася. Така че Божието Слово и човешките предания воюват неумолимо един срещу друг. Бог и Сатана лично са въвлечени в същия този конфликт, всеки борейки се да унищожи делата и да подкопае ученията на другия, както двама царе, които опустошават царствата един на друг. “Който не е с Мен,” каза Христос, “е против Мен” (Лука 11:23).

А колкото до твоя страх, че много хора с порочни наклонности ще злоупотребят с тази свобода, това трябва да се смята за един от гореспоменатите проблеми, част от временната проказа, която трябва да понасяме и болестта, която трябва да издържаме. Но това не трябва да се смята за толкова важно, че да оправдава премахването на Божието Слово за да възпре тяхната злоупотреба с него. Ако не всички могат да се спасят, все пак някои биват спасени; Божието Слово идва заради тях, така че те го обичат по-ревностно и се съгласяват с него по-охотно. Кое зло нечестивите не са извършли и преди да дойде Словото? И какво добро са направили? Не е ли бил светът винаги пълен с война, заблуди, насилие, кавги и нечестие от всякакъв вид? – дотолкова, че Михей сравнява най-добрите сред тях с трънен плет! (ср. Михей 7:4) – и какво мислиш, че би казал за другите? А сега, когато благовестието е дошло, хората обвиняват него за нечестието в света! – докато истината е всъщност, че доброто благовестие осветява нечестието на света; защото без благовестието светът живее в собствената си тъмнина. Така и необразованите обвиняват образованието заради това, с разпространяването си образованието прави тяхното невежество да стане очевидно. Такива са благодарностите, които даваме за словото на живота и спасението! Можем да си представим какъв страх е имало сред евреите, когато Благовестието е освободило всички хора от Мойсеевия закон. Как ли е изглеждало, че тази велика свобода дава голяма възможност за действие на злите хора? Но благовестието не е било отнето поради това; вместо това на благочестивите е казано да не използват своята свобода за да оневиняват плътта си (ср. Гал. 5:13), а неправедните са оставени сами да си навличат осъждението.

Нещо повече, няма никаква сила в тази част от твоя съвет – панацея, би трябвало да кажа - в която ти казваш: “Законно е да се говори истината; но не е целесъобразно да се прави това пред всякакви хора, нито по всяко време, нито по всякакъв начин,” и цитираш Павел (достатъчно неправилно), където той казва: “Всичко ми е позволено, но не всичко е полезно” (1 Кор. 6:12). Павел не говори тук за преподаване на доктриналната истина; ти изопачаваш Павловите думи, насилвайки ги да означават това, което ти искаш. Истината е, че Павел би искал истината да се говори навсякъде, по всяко време, по всякакъв начин; така че той се наслаждаваше дори когато Христос биваше проповядван от завист и зла воля, и открито заявява, че се радва, независимо как се проповядва Христос (ср. Фил. 1:15f.). В текста, който ти цитираш, Павел говори само за поведението и практическото приложение на учението; той говори за онези, които, хвалейки се със своята християнска свобода, търсят своите си цели, без да се съобразяват как обиждат или нараняват слабите. Не; доктриналната истина трябва да се проповядва винаги, открито, без компромиси, и никога да не се изопачава или прикрива. В нея няма обида; тя е самата същност на почтеността. Кой ти дава правото и властта да ограничаваш християнското учение до конкретни личности, места, времена и случаи, когато Христос желае то да бъде свободно разпространявано и да царува по целия свят? “Божието Слово не се връзва,” казва Павел (2 Тим. 2:9); и трябва ли Еразъм да връзва Словото? Бог не ни е дал Слово, което се съобразява с времена, места или хора. Когато Христос казва: “Идете по целия свят” (Мат. 28:19), Той не казва, както Еразъм прави, “идете на това място, но не и на онова.” Отново: “Проповядвайте благовестието на всяка твар” (Марка 16:15). Не казва: “на някои, но не и на други.” Накратко, ти вмъкваш в служението на Божието Слово съобразяване с хора, места, обичаи и времена; докато една велика страна от славата на Словото е именно това – че, както Павел казва, то няма лицеприятие, нито Бог гледа на лице (ср. Рим. 2:11; Еф. 6:9; Кол. 3:25). Отново виждаш колко неблагоразумно се втурваш срещу Божието Слово, като че ли оценяваш своите си мисли и идеи далеч над него.

Ако те помолим да ни определиш случаите, хората, и начините, в които истината трябва да се говори, кога ще можеш да ни дадеш своя отговор? Светът ще отмине и цялото съществуване ще изчезне още преди ти да би могъл да установиш и едно единствено надеждно правило. Какво ще стане със служението на поучаване, делото на наставляването на душите, докато те чакаме? Във всеки случай, как би могъл да определиш такива правила, когато не знаеш никакви общи принципи, управляващи хората, времената или начините? И дори ако ги знаеш съвършено, не познаваш сърцата на хората. Или може би начинът, времето и човекът, когото имаш предвид, са следните – така да преподаваш истината, че папата да не възразява, Цезарят да не се разгневи, понтифите и князете да не бъдат смущавани, и никакви смутове и катаклизми да не бъдат причинявани в света, да не би много да се съблазнят и нещата да станат по-зле? Ти сам видя по-горе какъв вид политика е това. Но ти се видя угодно да си позволиш тази безплодна реторика, за да можеш да кажеш нещо като всъщност не казваш нищо!

Колко по-подходящо е за нещастни хора като нас да оставим на Бога, Който познава сърцата на всички хора, славата да постановява начина, по който, и хората, на които, и случаите, когато истината трябва да се говори! Той Сам знае какво трябва да се каже на всеки, кога и как. Така, Той сам е постановил, че Неговото Благовестие, от което всички се нуждаят, не трябва да бъде ограничавано до някое място или време, но трябва да се проповядва на всички хора, по всяко време и на всички места. По-горе доказах, че това, което е изразено в Писанията, е ясно за всички, и е разумно, и трябва да се прогласява навсякъде – както сам заявяваш в своя Paraclesis, с по-добър разум отколкото правиш сега. Онези, които не желаят душите им да бъдат изкупени, както папата и неговите привърженици – остави ги да връзват Божието Слово и да възпират хората от живота и небесното царство; защото те самите не влизат, но не дават и на другите да влязат (ср. Мат 23:13). Носиш само вреда, Еразъм, когато служиш на тяхната лудост с това твое поведение.

Същата предпазливост присъствува и в твоя следващ съвет, че погрешните решения на съветите не трябва да бъдат публично признавани, да не би с това да се даде основание за отричане на авторитета на Бащите. Това, разбира се, е точно което папата иска от теб да кажеш! За него това е по-благозвучно от самото Благовестие; той ще бъде най-небагодарният, ако за награда не те почете с кардиналска титла, плюс всички съответни приходи! Но между другото, Еразъм, какво ще правят всички онези души, които са обвързани и колени според това нечестиво постановление? Това нищо ли е за теб? Разбира се, ти винаги смяташ, или си въобразяваш, че чоевшките постановления могат да бъдат спазвани заедно с Божието Слово без никакъв риск. Ако можеха, аз веднага бих приел твоите възгледи. Но, ако ти все още си в невежество, трябва отново да ти кажа: човешките постановления не могат да бъдат спазвани заедно с Божието Слово, защото първите връзват съвестта, а второто я освобождава. Двете неща са също толкова противоположни едно на друго, както са огънят и водата. Това наистина не би било така, ако човешките постановления биха могли да се спазват в свобода: тоест, като необвързващи съвестта. Но папата няма да позволи това, нито би могъл, освен ако не иска неговото царство да бъде унищожено и да дойде до своя край; защото то стои само чрез заробване и връзване на съвестта, която Благовестието е обявило за свободна. Следователно авторитетът на Бащите трябва да се смята за отречен и всяко погрешно решение, което са взели (както са всички, които противоречат на Божието Слово) трябва да се скъса и изхвърли; защото Христос е по-висш авторитет от Бащите. И така, накратко: ако заемаш тази позиция по отношение на Божието Слово, тя е богохулство; а по отношение само на другите неща, тогава твоят разводнен аргумент в полза на твоето поведение е нищо за мен, защото това, за което аз споря, е именно Божието Слово!

(vii) За предполагаемите вреди от прогласяването, че Бог предопределя всички неща

В последната част на своя Предговор, където ти искрено ни разубеждаваш от нашето учение, си мислиш, че победата е почти спечелена. “Какво” (казваш ти) “може да бъде по-безполезно от това да изявяваме на света парадокса, че всичко, което правим, вече е направено, не чрез “свободна воля,” а поради проста неизбежност, и Августиновия възглед, че Бог работи в нас и доброто, и злото; че Той награждава Своите добри дела в нас и наказва Своите зли дела в нас?” (Тук ти си многословен в даването на причини, или по-скоро изискванията си ние да ги даваме.) “Какъв бент на нечестие” (казваш ти) “ще отвори за хората разпространяването на такава новина! Кой зъл човек би променил живота си? Кой би повярвал, че Бог го обича? Кой би се борил срещу плътта си?” (Учудвам се, че в този огнен взрив не си си спомнил за разглеждания въпрос и не си казал: “Къде тогава ще намери свободната воля?”!)

Мой добри ми Еразъм! Отговарям както и преди. Ако смяташ, че тези парадокси са човешки нововъведения, защо им се противопоставяш? Защо си толкова разгорещен? Срещу кого говориш? Има ли днес някой човек в света, който да е атакувал човешките учения по-силно от Лутер? Твоята лекция срещу мен си е чиста загуба! Ако, обаче, ти вярваш, че тези парадокси са Божиите думи, тогава къде е твоята съвест, [22] къде е срамът ти, къде са, няма да кажа твоята известна умереност, но страхът и почитанието, които дължиш на истинния Бог? – защото това, което казваш, е, че няма по-безполезна информация от Божието Слово! Така че твоят Създател трябва да се научи от теб, Неговото създание, кое е полезно да се проповядва и кое не? Бог е бил толкова глупав и несмислен, нали, че не е знаел какво трябва да се проповядва докато се появи ти да Му кажеш как да бъде мъдър и какво да заповядва? – като че ли без ти да Му покажеш, Той не би осъзнал, че този парадокс включва последствията, които ти очертаваш? Апостол Павел, в своето Послание към Римляните, открито обсъжда същите тези неща, не тайно, а открито, публично, пред целия свят, и с по-груби думи от онези, които ти цитираш. “Когото Той закорави,” казва той; и отново, “Бог, желаейки да изяви гнева Си,” и т.н. (Рим. 9:18, 22). Кое е по-грубо (за плътта, във всеки случай) от Христовите думи, “Много са призвани, но малко са избрани?” (Мат. 22:14). И онтово, “Аз знам кои съм избрал?” (Йоана 13:18). Според твоя възглед, разбира се, няма информация по-безсмислена от всичко това – като твоята причина, както изглежда, е, че това може да тласне нечестивите към отчаяние, омраза и богохулство!

Виждам, че тук ти възприемаш възгледа, че истината и полезността на Писанието трябва да се измерват и решават според чувствата на хората – и за да бъдем точни, на най-нечестивите от хората; така че отсега нататък нищо да не е истинно, Божествено и разумно, освен това, което тези хора намират за угодно и приемливо; и което не е, изведнъж става безполезно, невярно и вредно. Какво друго твърдиш тук, освен че Божиите думи трябва да зависят от, и да се измерват чрез волята и властта на хората? Но Писанието казва обратното, че всички неща стават по волята и властта на Бога, и че цялата земя мълчи пред лицето на Господа (ср. Ав. 2:20). Човек, който говори като теб, трябва да си представя, че живият Бог не е нищо друго освен луд непоследователен декламатор, крещящ от импровизирана трибуна, чиито думи можеш да тълкуваш, приемаш или опровергаваш както ти е угодно, според техния наблюдаван ефект върху нечестивите. Тук даващ ясно да се види, скъпи ми Еразъм, колко малко искреност има в твоя съвет, даден по-рано, да почитаме величието на Божиите съдби. Тогава, занимавайки се с ученията на Писанието (където няма нужда да почитаме скрити тайни, защото никои доктрини не са скрити тайни), ти ни предупреди с най-набожен език срещу всяко любопитно нахлуване в Корикийските пещери, и почти ни наплаши въобще да не си четем Библията – макар че четенето на Библията е нещо, за което Христос и апостолите усилено ни увещават, както и самият ти правиш на дуго място. Но сега, когато действително сме дошли, не просто до ученията на Писанието или до Корикийската пещера, а до страшната тайна на Божието Величие – тоест, както беше казано, въпросът защо Той прави това, което прави – тук ти събаряш всички бариери и избухваш, та дори и богохулствуваш! Какво ли не непочитане не показваш към Бога, защото не можеш да видиш причината и целта на Неговата воля! Защо тук не се позоваваш на скритите и неясните неща? Защо не възпреш себе си и не обезсърчиш другите да си пъхат носа в неща, които Бог желае да държи скрити от нас, и не е направил открити в Писанията? Тук трябва да сложим ръцете си на устата ти; тук трябва да почитаме това, което остава скрито и да се преклоним пред тайните постановления на Божественото Величие, и да извикаме с Павел: “Кой си ти, човече, та да отговаряш против Бога?” (Рим. 9:20).

Кой” (казваш ти) “ще се опита и ще промени живота си?” Отговарям, Никой! Никой не може! Бог няма време за твоите практикуващи себепромяна, защото те са лицемери. Избраните, които се боят от Бога, ще бъдат променяни чрез Святия Дух; останалите ще загинат непроменени. Забележи, че Августин не казва, че наградата е за ничии дела, нито за делата на всички, но за делата на някои хора. Така че ще има някои, които ще променят живота си.

Кой ще повярва” (казваш ти) “че Бог го обича?” Отговарям, Никой! Никой не може! Но избраните ще го повярват; а останалите ще загинат без да го повярват, беснеещи и богохулствуващи, както ти ги описа. Така че ще има някои, които ще повярват.

Казваш, че чрез нашите учения се отваря бент от нечестие. Така да е. Нечестивите са част от гореспоменатата зла проказа, която трябва да издържим. Въпреки това, същите тези учения отварят за избраните, които се боят от Бога, врата към праведността, вход към небето, и път към Бога! Ако, както ти съветваш, трябва да крием тези учения, и да крием това Божие слово от хората, и да ги оставим да се мъчат под лъжливо уверение за спасение, без никога да се научат на страх от Бога и истинско смирение, и така никога да не идват чрез този страх до истинската спасителна благодат и любов – е, тогава ще трябва да имаме някаква причина да затворим този твой бент; защото на негово място ще трябва да отворим пред себе си и пред всеки друг широки врати, да, зеещи бездни и бушуващи водовъртежи, които ни свалят не само в греха, но до самите дълбочини на ада! Така ние самите няма да влезем в небето, и ще попречим и на влизащите (ср. Мат. 23:13).

Каква полза или нужда има, тогава, да изявяваме такива неща, когато е вероятно да последват толкова вредни последствия?

Отговарям: би трябвало да е достатъчно да кажа просто, че Бог е пожелал тяхното изявяване, и причината за Божествената воля не трябва да бъде търсена, а просто да бъде почитана и славата да бъде отдадена на Бога, Който, тъй като Той единствен е праведен и мъдър, никога не греши и не може да направи нищо глупаво и необмислено – колкото и да ни изглежда другояче. Този отговор ще задоволи онези, които се боят от Бога. Обаче (да кажа малко повече отколкото е нужно, тъй като има толкова повече, което мога да кажа), има две съображения, които изискват проповядването на тези истини. Първото е смиряването на нашата гордост и осъзнаването на Божията благодат; второто е естеството на християнската вяра.

Относно първото: Бог със сигурност е обещал Своята благодат на смирените: тоест, на онези, които ридаят и са отчаяни от себе си. Но човек не може напълно смирен докато не осъзнае, че спасението му е напълно извън неговата власт, решения, усилия, воля и дела, и зависи абсолютно от волята, решението, удоволствието и делото на Друг – единствено Бог. Докато е уверен, че може да направи дори най-малкия принос за своето спасение, той остава самоуверен и не се е отчаял докрай от себе си, и така не е смирен пред Бога; но замисля за себе си (или поне се надява и копнее за) положение, случай, действие, които ще му донесат крайното спасение. Но който не се съмнява, че неговата съдба зависи изцяло от Божията воля, се е отчаял изцяло от себе си, не избира нищо за себе си, но чака Бог да работи в него; и такъв човек е много близо до благодатта за своето спасение.

Така тези истини биват изявявани заради избраните, за да бъдат смирени и да бъдат сведени до нищо, и така да бъдат спасени. Останалите хора се противопоставят на това смирение; всъщност, те осъждат учението за отчаянието от себе си; те искат да остане поне малко, което могат да направят за себе си. Тайно те продължавата да са горди и са врагове на Божията благодат. Това, повтарям, е една причина – онези, които се боят от Бога, да могат в смирение да осъзнаят, поискат и получат Неговото благодатно обещание.

Втората причина е тази: обектът на вярата са нещата, които не се виждат. За да има място за вярата, всичко, което се вярва, трябва да бъде скрито. Но то бива скрито под противоположния изглед на виждане, усещане и опит. Така, когато Бог съживява, Той го прави чрез убиване; когато оправдава, Той го прави като обвинява; когато издига към небето, Той го прави чрез сваляне до ада. Както Писанието казва в 1 Царе 2, “Господ убива, и съживява; сваля в ада и възнася” (1 Царе 2:6). (Не е тук мястото за по-пълно разглеждане на тези неща; но онези, които са чели моите книги, са добре запознати с тях.) Така Бог скрива Своята вечна милост и любяща доброта под вечен гняв, Своята праведност под неправедност. И така, най-висшата степен на вяра е да вярваме, че Той е милостив, макар и да спасява толкова малко и да осъжда толкова много хора; да вярваме, че Той е справедлив, макар че според Своята Си воля Той ни прави насила предмети за осъждение, и изглежда (по думите на Еразъм) “че се наслаждава в мъченията на бедните нещастници, и с това е по-подходящ предмет на омраза, отколкото за любов.” Ако можех по някакъв начин да разбера как този същият Бог, който показва такъв гняв и неправедност, все пак може да е милостив и праведен, не би имало нужда от вяра. Но така както е сега, невъзможността за разбиране дава място за упражняване на вяра, когато тези неща биват проповядвани и изявявани; точно както, когато Бог убива, вярата в живота се упражнява в смъртта.

И засега това е достатъчно за твоя Предговор!

По нашия метод на открита дискусия ще бъдам по-полезни за онези, които спорят относно тези парадокси, отколкото ако бяхме следвали твоя съвет, който произтича от желание да се надсмиваш над тяхната набожност като мълчиш и не казваш нищо. Но не постигаш нищо чрез този съвет. Защото, да предположим, че ти вярваш или дори подозираш, че парадоксите са истински – е, те не са маловажни неща, и толкова ненаситно е желанието на човека да надзърта в тайните (и още повече ако искаме да ги държим в тайна!), че самото твое разубеждаване ще направи всеки далеч по-нетърпелив от преди да разбере дали парадоксите са истински или не! Твоята собствена разгорещеност така ще ги разпали, че това твое благочестиво ревностно увещание ще им даде повече причини да направят парадоксите всеобщо достояние, отколкото кой да е от хората на наша страна някога е правил! Щеше да бъде далеч по-мъдро да не казваш въобще нищо относно избягване на парадоксите, ако искаш твоето желание да се сбъдне. Сега, обаче, като се вижда, че не си отрекъл пряко тяхната истинност, ще бъде невъзможно да ги държиш скрити; тяхната очевидна правдоподобност ще насърчи всеки да ги изследва – и така и ще бъде! Трябва или да отречеш тяхната истинност, или още от самото начало да си държиш езика зад зъбите, ако искаш и другите хора да си държат техния език.

(viii) За доброволността на предопределените действия

Относно другия парадокс, “всичко, което правим, вече е направено, не чрез свободна воля, а чрез проста неизбежност” – нека го разгледаме накратко, защото не трябва да оставяме такава вредна забележка неопровергана. Моят коментар е просто следният: ако се докаже, че нашето спасение не е от нашата собствена сила или воля, а зависи единствено от Божието действие (което се надявам да докажа по-късно в главната дискусия), от това не следва ли ясно, че когато Бог не присъствува да действува в нас, всичко е зло, и по неизбежност ние действуваме по начин, който не допринася нищо за нашето спасение? Защото ако не ние, а само Бог е този, който изработва спасението в нас, следва, че, щем-не-щем, нищо което правим няма спасителен смисъл преди Той да действува в нас.

Аз казах “по неизбежност”; не казах “по принуда”; имам предвид по неизбежност, не от принуда, а от това, което се нарича непроменимост. Това означава: човек без Божия Дух не върши зло против своята воля, под натиск, като че ли е хванат за врата е тласнат към него, като крадец или разбойник, който бива влачен против своята си воля към наказание; но той го прави спонтанно и доброволно. И тази готовност или желание е нещо, което той със своята собствена сила не може да премахне, възпре или промени. Той продължава да желае и да иска да върши зло; и ако външен натиск го принуди да действува по друг начин, въпреки това неговата воля вътре в него остава враждебна на това и се дразни от такова ограничение и противопоставяне. Но тя не би се дразнила, ако беше променена, и ако се предадеше доброволно на ограничения. Това е, което имаме предвид под неизбежност на непроменимостта: че волята[23] не може да промени себе си, нито да си даде други наклонности, а дори още повече копнее за зло, когато срещне противопоставяне, както нейното дразнене доказва; защото това не би ставало, ако тя беше свободна или имаше “свободна воля.” Питай опита колко глухи към разубеждаване са онези, чиито сърца са решени на нещо! Ако изоставят своя стремеж към него, те го правят само под натиск, или поради някакво друго привличане, но никога свободно – докато, когато техните сърца не са увлечени така, те спестяват усилията си и оставят събитията да следват своя ход.

От друга страна: когато Бог работи в нас, волята се променя под нежното въздействие на Божия Дух. Тя отново желае и действува, не по принуда, но по свое собствено желание и доброволна склонност. Нейната склонност отново не може да бъде променена от каквото и да е противопоставяне; тя не може да бъде управлявана или пртискана дори от самите врати на ада; но тя продължава да иска, желае и обича доброто точно както едно време е искала, желаела и обичала злото. Опитът доказва и това. Колко твърди и непобедими са святите мъже, които, когато бъдат насила принудени да вършат грях, са още повече насърчавани да желаят доброто – както пламъците биват разпалвани, а не потушавани, от вятъра. Тук отново няма свобода, няма “свободна воля,” да се обърнеш нанякъде другаде, да желаеш нещо друго, докато Божият Дух и благодатта остават в човека.

С една дума: ако сме под бога на този свят, чужденци за действието на на Божия Дух, ние сме пленници на негово разположение, както Павел каза на Тимотей (2 Тим. 2:26), така че не можем да желаем нещо друго освен това, което той желае. Защото той е “силен човек,” който пази къщата си така добре, че онези, които държи, си кротуват, и не повдигат никакво възражение или негодуване против него – иначе царството на Сатана би се разделило против себе си и не би устояло; но Христос казва, че то стои. И ние приемаме неговото управление с готовност и желание, според естеството на желанието, което, ако е принудено, не е “желание”; защото принуда по-скоро означава, както би казал някой, “нежелание.”[24] Но ако се появи някой по-силен и победи Сатана, ние отново сме слуги и пленници, но сега желаещи и с готовност вършещи това, което Той желае – което е царската свобода (ср. Лука 11:18-22).

Така че волята на човека е като животно, стоящо между двама ездачи. Ако Бог го язди, то желае и отива там, където Бог иска: както се казва в Псалма, “Бях като животно пред Теб, и съм винаги с Теб” (Пс. 73:22-23). Ако Сатана го язди, то желае и отива където Сатана желае. Нито пък то може да избира при кой ездач ще отиде, или към кой ще се стреми; а самите ездачи воюват, за да решат кой ще го притежава и язди.

(ix) Че волята, която няма сила без благодат, не е свободна

Какво ако докажа от самите думи, в които ти защитаваш “свободната воля,” че няма такова нещо като “свобода воля”? И да ти покажа, че ти несъзнателно отричаш това, което с такива огромни усилия се опитваш да докажеш? Е, ако се проваля тук, обещавам ти, че всичко, което пиша срещу теб в тази книга, ще бъде оттеглено, и всичко, което твоята Беседа казва и се стреми да докаже срещу мен, ще бъде потвърдено!

Ти описваш силата на “свободната воля” като малка и изцяло неефективна без Божията благодат.[25] Съгласен? Тогава те питам: ако Божията благодат липсва, ако е отнета от тази малка сила, какво може тя да направи? Тя е неефективна, казаш ти, и не може да направи нищо добро. Така че тя няма да прави това, което Бог и Неговата благодат желаят. Защо? Защото сега сме отнели Божията благодат от нея, а това, което не се прави от Божията благодат, не е добро. Оттук следва, че “свободната воля” без Божията благодат въобще не е свободна, но е постоянен затворник и роб на злото, тъй като не може сама по себе си да се обърне към доброто. Като се има предвид това, аз ти давам пълно позволение да увеличаваш силата на “свободната воля” колкото желаеш; направи я ангелска, направи я божествена, ако можеш! – но след като добавиш този милостив послепис, че тя е неефективна без Божията благодат, ти веднага ограбваш цялата й сила. Какво е неефективна сила освен (на ясен език) никаква сила? Така че да кажеш, че “свободната воля” същесвува и има сила, макар и неефективна сила, по израза на софистите, е противоречие в понятието.[26] Това е като да кажеш, “’свободната воля’ е нещо, което не е свободно” – като да кажеш, че огънят е студен, а земята е топла. Огънят определено има сила да стопли; но ако огънят на ада (дори) беше студен и хладен вместо горещ и изгарящ, не бих го нарекъл “огън,” още по-малко пък “горещ” (освен ако нямаш предвид въображаем огън, или нарисуван). Забележи, обаче, че ако под “сила на свободната воля” имаме предвид силата, която прави човешките същества подходящи предмети, които да бъдат хванати от Духа и докоснати от Божията благодат, като създания, направени за вечен живот или вечна смърт, трябва да имаме правилно определение. И аз определено признавам съществуването на тази сила, тази склонност, или ”качество” и “пасивна наклонност” (както софистите го наричат), която, както всеки знае, не се дава на растенията или животните. Както казва поговорката, Бог не е направил небето за гъските!

Следователно, установена истина е, че дори на основата на твоето собствено свидетелство, ние правим всичко по неизбежност, и нищо от “свободна воля”; защото силата на “свободната воля” е нищо и не върши добро, нито може, без благодат. (Освен ако възнамеряваш “ефективност” да се приема в нов смисъл, като означаващо завършеност, и да внушаваш, че “свободната воля” действително може да желае и да започне нещо, макар да не може да го завърши. Това не го вярвам; ще кажа повече по този въпрос по-късно.) Така следва, че “свободата воля” очевидно е понятие, приложимо само за Божественото Величие; защото само Той може и прави (както псалмистът пее) “всичко, което Му е угодно на небето и на земята” (Пс. 135:6). Ако “свободната воля” се приписва на хората, също толкова правилно би било да им се приписва и божественост – и никое богохулство не може да надмине това! Така че е правилно теолозите да се въздържат от използване на понятието, когато искат да говорят за човешката способност, и да го оставят да се прилага само за Бога. Те също биха направили добре да извадят това понятие от устата и речта на хората, и да го запазят за техния Бог, както ако това е Неговото свято и величествено Име. Ако те в някакъв случай трябва да припишат някаква сила на хората, нека да поучават, че тя трябва да бъде обозначавана с някакво друго понятие, а не “свободна воля”; особено след като знаем от нашите собствени наблюдения, че мнозинството от хората дълбоко се заблуждават и подвеждат от този израз. Смисълът, който то носи в техните умове, е далеч от това, което теолозите вярват и обсъждат. Понятието “свободна воля” е твърде величествено, цялостно и грандиозно. Хората мислят, че то означава това, което естественият смисъл на израза изисква, а именно, сила свободно да вървим в коя да е посока, неотстъпвайки пред никого и неподчинявайки се на никого. Ако знаеха, че това не е така, и че понятието означава само малка искрица сила, и че тя е напълно неефективна сама по себе си, тъй като е затворник и роб на дявола, би било чудо, ако не ни убият с камъни като подиграватели и лъжци, които казват едно нещо, а имат предвид друго – всъщност, хора, които още не сме решили какво имаме предвид! Защото, както казва мъдрецът, “който говори сложно, е омразен” (? Пр. 6:17), особено ако го прави в нещата, свързани с религията, където залогът е вечното спасение.

Тъй като така сме изгубили смисъла и истинското значение на това славно понятие, или, по-скоро, никога не сме ги схванали (както се твърди от пелагианците, самите които злоупотребяват с понятието) защо да се придържаме така упорито към една празна дума, и като следствие да поставяме в опасност и да подвеждаме верните? В това няма повече мъдрост отколкото в съвременната слабост на царете и владетелите, които държат или претендират за празни титли на царства и страни и парадират с тях, докато в същото време в действителност са бедняци и всичко друго, но не и притежатели на тези царства и страни. Можем да търпим техните глупости, защото те не могат да подведат никого, а само се наслаждават достатъчно безсмислено – на своята си суета. Но тази лъжлива идея за “свободната воля” е истинска заплаха за спасението и заблуда, изпълнена с най-опасни последствия.

Повечето хора биха се разсмели, или, по-вероятно, биха били раздразнени, ако в този късен час някой лингвистичен революционер изхвърли общоприетата употреба на думата, и се опита на нейно място да въведе практиката да наричаме просяка богат, не защото той има някакво богатство, а защото е възможно някой цар да му даде своето богатство – и да се говори по този начин не като метафора, както са сарказмът и иронията, а с цялата видима сериозност. Така той би нарекъл някой, който е смъртно болен, съвършено здрав, на основата, че някой друг би му дал здраве. Или би нарекъл неграмотния идиот учен човек, защото някой би му дал учение. Същото е да кажем, че човекът има “свободна воля” – просто защото Бог би могъл да му даде Своята! Така злоупотребявайки с езика, всеки може да се хвали, че има всичко: например, че е господар на небето и земята – ако Бог би му дал тази титла! Но такова говорене е по-подходящо за актьори и самоуверени мошеници,[27] отколкото за теолози! Нашите думи трябва да бъдат точни, чисти и трезви – по израза на Павел, “здраво и неукорно говорене” (Тит 2:8).

Ако не искаме въобще да изоставим това понятие – което наистина би било най-безопасното и християнско нещо[28] - все пак можем с добра вяра да учим хората да го използват, за да дадем на човека “свободна воля” по отношение не на това, което е над него, а което е под него. Тоест, човекът трябва да осъзнае, че по отношение на своите пари и притежания той има право да ги използва, да прави или да не прави нещо, според своята “свободна воля” – макар че самата тази “свободна воля” е ръководена от свободната воля на самия Бог, според Неговата воля. Обаче, по отношение на Бога, и във всичко, което е свързано със спасението или осъждението, той няма “свободна воля,” но е пленник, затворник и роб, или на Божията воля, или на волята на Сатана.

(x) Заключение на този раздел

Тези мои наблюдения върху заглавията в твоя Предговор покриват почти цялата разглеждана материя, а дори и повече от това, което е в следващите части от книгата. Същността на това, което казах, може да се изрази накратко в следната дилема: Твоят Предговор изявява възражения или срещу Божието Слово, или срещу думите на хората. Ако е второто, нямало е смисъл да го пишеш, и не ме засяга. Ако е първото, то е богохулство. Предвид това, би било полезно ясно да заявиш дали спориш относно Божиите думи или човешките думи. Но може би това ще стане ясно в Пролога, който следва, или в основната дискусия.

Твоето обобщение в края на Предговора въобще не ме впечатлява. Ти наричаш моите учения басни и безполезни неща; казваш, че е по-добре да проповядваме разпнатия Христос според примера на Павел; че мъдростта трябва да се проповядва сред съвършените; че езикът на Писанието е приспособен за различните способности на слушателите; и затова мислиш, че е най-добре да оставим на решението и добронамереността на учителя да поучава това, което ще е най-полезно за ближния му. Всичко това са глупави, невежи забележки! Ние не проповядваме нищо друго освен разпнатия Христос. Но разпнатият Христос носи всички тези учения със Себе Си, включително и “мъдростта на съвршените.” Никоя друга мъдрост не може да се проповядва сред християни, освен тази, която е “скрита в тайнственост,” и тя принадлежи само на “съвършените” – а не на синовете на едно юдаизирано, вързано от закона поколение, което няма вяра и се хвали с делата си! Така смята Павел; виж 1 Кор. 2 (ст. 6ff.). Чудя се дали смяташ, че проповядването на разпнатият Христос е просто да заявиш “Христос беше разпнат,” и нищо друго?

Колкото до твоята забележка, че “Бог е представен като гневен, раздразнен, мразещ, наскърбяващ, презиращ, непостоянен, никоя от които страсти няма място в Него,” това е обикновено заяждане.[29] Тези изрази не правят Писанието неясно, нито пък имат нужда да бъдат приспособявани за различните способности на слушателите – освен, разбира се, ако желаеш да създаваш трудности там, където те не съществуват! Те са възприети форми на езика – метафори, които дори учениците познават. Това, което обсъждаме в този случай, обаче, не са метафори, а учения.


[1] latinis.

[2] plerophoriam (plhroforian) : ср. Кол. 2:2; 1 Сол. 1:5; Евр. 6:11; 10:22.

[3] festivus.

[4] Оздравителен курорт на егейския бряг, известен с големи количества чемерика, използвана тогава за лекуване на психични болести.

[5] Ter., Eun., II. 2.21.

[6] “Помпониус Мела разказва за една Корикийска пещера, която в началото примамва със своята очарователна красота и привлича човека навътре в себе си, докато, с навлизането на човека все по-навътре, разтреперващ ужас от величието на бога, който я обитава, изгонва човека навън. Така, според мен, когато достигнем до тази точка, би било по-мъдро и покорно да извикаме с Павел: “О колко дълбоко е богатството на премъдростта и знанието за Бога! Колко са непостижими Неговите съдби и неизследими пътищата Му! (Рим. 11:33).” Пещерата е била на планината Парнас, на около три мили на север от Делфи, и е била свещено място на Пан и нимфите.

[7] eius.

[8] claritas.

[9] senex.

[10] poenitentiae.

[11] pontificum.

[12] similitudinibus.

[13] De Arte Poetica, 39f.

[14] Sallust, De coniuratione Cat., 1.

[15] Този абзац присъствува само в Йенското издание на Лутеровите творби (1567).

[16] Vergil, Aeneid, 2.324, 6.883, 7.314, 10.465.

[17] Парки.

[18] Aen., 2.291f.

[19] iocus.

[20] super aristas graderis.

[21] larvam externam.

[22] frons.

[23] voluntas.

[24] noluntas.

[25]Както в онези, които нямат благодат (имам предвид, специална благодат), разумът е помрачен, но не унищожен, така че е вероятно силата на тяхната воля да не е напълно унищожена, но е станала неефективна за почтени действия.

[26] oppositum in adiecto.

[27] quadruplatorum.

[28] religiosissimum.

[29] hic nodus in scirpo quaeritur.



| Предишна глава | Съдържание | Следваща глава |

превод Copyright © Божидар Маринов, 2000