| Назад | Напред |


I

ВЪВЕДЕНИЕ

Към Почитаемия Магистър Еразъм от Ротердам, Мартин Лутер желае Благодат и Мир в Христа

Никой не е очаквал, почитаеми Еразъм, че ще ми отнеме толкова дълго време да отговоря на твоята Беседа върху “Свободната воля.” Нито е в моя характер да отлагам; защото досега съм се показал като човек, който с радост се хваща за всички поводи за писане и, наистина, дори сам ги търси. Някои, вероятно, ще се чудят на това ново и странно забавяне – или страх! – от страна на Лутер. Неговите противници злорадствуват над него и пишат на Еразъм, за да го поздравят, че го е победил; те пеят тържествена песен на своя воин – “Най-после този Макавей, този най-упорит обвинител, намери майстора си и не смее да отвори устата си срещу него!” – и Лутер не реагира! Е, не ги обвинявам за тяхната изненада; на теб отдавам почитта – едно необичайно нещо за мен! – не просто за това, че далеч ме превъзхождаш по литературна сила и интелектуални способности (ние всички признаваме това в теб, още повече че аз съм нецивилизован човечец, прекарал живота си в горите[1]), но също и защото ти възпря ревността ми за битката и изтощи силата ми преди да започне самата битка. Това се дължи на две неща: първо, твоите умения в спора – защото обсъждаш целия предмет с доста забележителна въздържаност, с което възпря разпалването на моя гняв срещу теб; и второ, фактът, че Фортуна (или Шансът, или Съдбата, ако предпочиташ) те е водила да не кажеш нищо по цялата тази огромна тема, което не е било казано преди, и да кажеш толкова по-малко и да припишеш толкова повече на “свободната воля” от софистите[2] преди теб (ще кажа повече за това по-долу), че изглеждаше пълна загуба на време да отговарям на твоите аргументи. Аз самият вече съм ги опровергавал много пъти, а Филип Меланхтон, в своята ненадмината книга за теологичните учения,[3] ги стъпка в праха. Тази негова книга, според мен, заслужава не само да живее докато се четат книги, но и да заеме своето място в Църковния канон; докато, за сравнение, твоята книга, ме порази със своето безсмислие и нищета, та моето сърце се съкруши загдето си омърсил своя прекрасен, брилянтен поток от думи с такова порочно съдържание. Смятах за възмутително, че такъв долнокачествен материал се изявява украсен с орнаментите на такова рядко срещано красноречие; това е като да се използват златни и сребърни съдове, за да се носят в тях отпадъци или оборска тор. Изглежда, че ти самият все пак имаш някакво разбиране за това, защото неохотно си се заел със задачата да пишеш; защото, предполагам, съвестта ти те е предупредила, че, каквито и литературни ресурси да използваш в спора, няма да можеш да се наложиш над мен, но аз ще прозра цялото ти безвкусно празнословие в изложеното порочно съдържание. Защото, “ако и да съм в говоренето прост, все пак” – чрез Божията благодат – “в разбирането не съм” (ср. 2 Кор. 11:6); заедно с Павел смея да твърдя, че аз имам разбиране, а ти нямаш – макар че охотно признавам, както трябва да направя, че ти имаш красноречие, а аз нямам.

Това ме накара да мисля следното: моите учения са укрепени с могъщи доказателства от Писанието; и така, ако има някой, който не е пил толкова дълбоко от тях и не е толкова здраво прикрепен към тях, че да бъде неуязвим за нищожните, лишени от смисъл аргументи, които Еразъм излага, колкото и елегантно да са изразени – е, никакъв отговор от моя страна не може да го върне в правия път. За такива хора никога не можеш да пишеш или да говориш достатъчно за каквото и да било, колкото и хиляди книги да си прочел. Със същия успех можеш да ореш брега и да сееш в пясъка, или да се опиташ да напълниш пробито буре с вода. На онези, които са пили от поученията на Духа в моите книги, ние сме дали достатъчно та и те самите вече да поучават, и такива не намират трудности в опровергаването на твоите аргументи. Но не е изненадващо, ако онези, които четат без Духа, биват тласкани насам и натам, като тръстика люляна от всеки вятър. И Бог не би казал достатъчно за тях, дори и всичките Му творения да бяха се превърнали в езици; и може би е проява на мъдрост да поставим такива, които са смутени от твоята книга, в компанията на онези, които се хвалят с теб и те поздравяват като победител.

И така, виждаш, че това, което ме възпираше да се втурна да ти отговарям, не е трудността на отговора, нито величието на твоето красноречие, нито страхът от теб, а просто погнуса, нежелание и отвращение – които, ако мога да го кажа, изразяват моето мнение за твоята Беседа. В момента се въздържам да спомена допълнителния факт, че, по своя своеобразен начин, си положил големи усилия да бъдеш плъзгав и неуловим. Ти си по-ловък от Одисей в начина, по който се промъкваш между Сцила и Харибда – ти всъщност не твърдиш нищо, докато изглежда, че твърдиш нещо! Кой, питам аз, освен този, който е успял да хване самия Протей, би могъл да направи нещо, за да пипне човек като теб? Но с помощта на Христос по-долу ще покажа доколко аз го мога, и колко малка полза има от твоите извъртания.

Но не трябва да мислиш, че нямам никаква причина да ти напиша този отговор. Верните братя в Христа настояват да го направя, казвайки, че всеки го очаква, виждайки, че към авторитета на Еразъм не трябва да се отнасяме лекомислено и че християнската истина е в опасност в много сърца. И аз самият започвам да мисля, че моето мълчание въобще не е правилно. Подозирам, че съм бил подведен от плътски решения,[4] или недоброжелателност, и не съм достатъчно съзнателен за моето служение, което ме прави длъжник към мъдрите и глупавите (ср. Рим. 1:14); особено когато молбите на толкова много братя ме призовават да изпълня това служение сега. Вярно е, както първите мисли ми казват, че нашата кауза е такава, че външните наставления не са достатъчни, но над и преди този, който сади и полива, има нужда от Божия Дух вътре в човека, живият Учител, чието учение е живот, да дава растеж (ср. 1 Кор. 3:7); но тъй като този Дух е свободен, и духа не там, където ние желаем, а където Той желае, аз трябва да спазвам правилото на Павел, “настоявай на време и без време” (2 Тим. 4:2), защото не знаем в кой час Господ иде. Разбира се, има някои, които още не са почувствували учението на Духа в моите писания и са били повлияни от твоята Беседа; може би техният час още не е дошъл. И кой знае дали Бог няма дори да слезе и да те посети, най-превъзходни Еразъм, чрез мен, Неговият беден слаб съд, и аз да дойда с тази книга при теб в щастлив час и да спечеля един възлюбен брат. В сърцето си умолявам Бащата на милостите чрез Христа нашия Господ това да е така. Защото макар това, което мислиш и пишеш относно “свободната воля” да е погрешно, аз ти дължа немалко благодарности, че ме направи много по-сигурен в моите възгледи; какъвто съм откакто видях защитата на “свободната воля” подкрепена с всички ресурси, които твоите блестящи дарби ти позволяват – и то за такава малка цел, че сега тя е в по-лошо състояние от преди. Това само по себе си е ясно доказателство, че “свободната воля” е върховна глупост. Тя е както жената в Евангелието: колкото повече докторите се занимават със случая, толкова по-зле става (ср. Марка 5:26). Така това ще бъде най-висшият знак за благодарност, който мога да ти дам, ако ти донеса изобличение, както ти ми донесе увереност. Но изобличението в тези неща е дар от Духа, а не дело на моето служение. Затова нека се молим Бог да отвори моята уста и твоето сърце и сърцата на всички хора; и Той самият да бъде нашият Учител сред нас, работещ както в нашето говорене, така и в нашето слушане.[5]

Но може ли да те помоля, скъпи ми Еразъм, да изтърпиш моята липса на красноречие, както в тези неща аз изтърпявам твоята липса на познание. Бог не дава всичко на един човек и ние не можем да правим всичко – както Павел казва, “дарбите са различни, но Духът е същият” (1 Кор. 12:4). Остава, следователно, тези дарби да ни доставят взаимно служение, и този, който ги има, да изтърпява липсата им в другия; за да изпълним Христовия закон (ср. Гал. 6:2).


[1] Barbarus in barbarie semper versatus.

[2] т.е. схоластиците.

[3] Loci Communes, първо изд. 1521.

[4] carnis meae prudentiae.

[5] qui in nobis loquatur et audiat.



| Предишна глава | Съдържание | Следваща глава |

превод Copyright © Божидар Маринов, 2000