| Назад | Напред |

КНИГА IV
Глава Двадесета

20. ЗА ДЪРЖАВНАТА ВЛАСТ.

Тази глава се състои от две главни части:

  1. Общо разглеждане на необходимостта, достойнството и употребата на държавната власт, противно на трескавото поведение на анабаптистите, р. 1-3.
  2. Отделно разглеждане на трите основни части, от които се състои държавната власт, р. 4-32.
    Първата част разглежда функцията на управителите, чиято власт и призвание биват доказани, р. 4-7. След това се добавят трите форми на държавна власт, р. 8. Трето, разглеждане на служението на управителя по отношение на благочестието и правдата. Конкретно, за наградите и наказанията, а именно, наказване на виновните, закрила на невинните, потискане на бунтовните, управление на делата на мира и войната, р. 9-13.
    Втората част разглежда законите, тяхната полезност, необходимост, форма, власт, съставяне и обхват, р. 14-16. Последната част разглежда народа и обяснява употребата на законите, съдилищата и управителите за общността на християните, р. 17-21. Почитта, която частните лица дължат на управителите, и докъде трябва да стига покорството, р. 22-32.

Раздели.

  1. Последна част на целия труд, свързана с институцията на държавната власт. Нейното разглеждане е необходимо,
    1. За опровергаване на анабаптистите.
    2. За опровергаване на ласкателите на князе.
    3. За да насърчим нашата благодарност към Бога.
  2. Възраженията на анабаптистите,
    1. Че държавната власт не е достойна за християнина.
    2. Че тя е диаметрално противоположна на християнската изповед. Отговор.
  3. Потвърждение на отговора. Разглеждането се свежда до три точки:
    1. За законите.
    2. За управителите.
    3. За народа.
  4. Служението на управителите е одобрено от Бога.
    1. Те са наречени „богове.”
    2. Те са назначени с Божията мъдрост. Примери за благочестиви управители.
  5. Държавната власт е назначена от Бога за евреите, не за християните. Отговор на това възражение.
  6. Божието назначаване на управители. Следствия, които това трябва да има върху самите управители.
  7. Това съображение трябва да потисне яростта на анабаптистите.
  8. Три форми на държавна власт: монархия, аристокрация, демокрация. Невъзможно е да се каже безусловно коя е най-добрата.
  9. За задълженията на управителите. Тяхната първа грижа е запазването на християнската религия и на истинското благочестие. Доказателство за това.
  10. Възражения на анабаптистите против този възглед. Отговор.
  11. Законността на войната.
  12. Възражение, че законността на войната не се поучава в Писанието. Отговор.
  13. Правото за вземане на данъци и получаване на плащания.
  14. За законите, тяхната необходимост и полезност. Разграничение между моралния, церемониалния и юридическия Мойсеев закон.
  15. Обобщение и обхват на моралния закон. За церемониалния и юридическия закон. Заключение.
  16. Всички закони трябва да бъдат справедливи. Държавният закон на Мойсей; доколко е в сила и доколко е отменен.
  17. За народа и за употребата на законите по отношение на индивидите.
  18. Докъде са законни съдебните процеси.
  19. Опровержение на анабаптистите, които осъждат всички съдебни дела.
  20. Възражение, че Христос ни забранява да се противим на злото. Отговор.
  21. Възражение, че Павел безусловно осъжда всички съдебни процеси. Отговор.
  22. За дължимите към управителите почит и покорство.
  23. Продължение на същата тема.
  24. Доколко се дължи покорство на тираните.
  25. Продължение на същото.
  26. Доказателство от Писанието.
  27. Продължение на доказателството (от Еремия 27).
  28. Отговори на възражения.
  29. Съображения за обуздаване на нетърпението от тиранията.
  30. Разглеждане на съображенията.
  31. Общо покорство се дължи от частните индивиди.
  32. Покорството се дължи само доколкото е съвместимо с Божието Слово.

(Отношения между държавната и духовната власти, 1-3)
1. Разликите между духовната и държавната власт

След като по-горе показахме, че в човека има двойна власт, и след като напълно разгледахме онази, която поставена в душата или вътрешния човек е свързана с вечния живот, тук сме призовани да кажем нещо за другата, която е свързана само с държавните институции и външното регулиране на поведението.

Защото макар че по своята природа този предмет изглежда несвързан с духовното учение за вярата, което съм се заел да разгледам, ще стане ясно в процеса на разглеждане, че съм ги свързал правилно, и дори съм задължен да го направя, особено след като от една страна трескави и варварски хора яростно се стараят да разрушат реда установен от Бога, а от друга ласкателите на князете издигат безмерно тяхната власт и не се колебаят да я противопоставят на Божието управление. Ако не се справим с двете крайности, чистотата на вярата ще загине. Можем да добавим, че не в малка степен ни интересува да знаем как милостиво Бог тук се е погрижил за човешкия род, и тази праведна ревност още по-силно да ни подтиква да засвидетелстваме своята благодарност.

И първо, преди да се занимаем със самия предмет, необходимо е да обърнем внимание на разграничението, което преди положихме като основа (Книга 3, гл. 19, р. 16; Книга 4, гл. 10); за да не би, както често се случва на много хора, неразумно да объркаме тези две неща, естеството на които е напълно различно. Като чуват, че в Благовестието е обещана свобода, която не признава цар и управител сред хората, а гледа единствено към Христос, някои си мислят, че не могат да се възползват от своята свобода, докато над тях има някаква власт. Затова си мислят, че нищо не е в безопасност, докато целият свят не бъде променен в нов вид, когато няма да има нито съдилища, нито закони, нито управители, нито каквото и да било нещо да пречи, както те си въобразяват, на тяхната свобода. Но този, който знае как да разграничава между плътта и душата, между настоящия тленен живот и бъдещия вечен живот, няма да има трудност да разбере, че духовното царство на Христос и държавната власт са две неща, които са силно разделени. И така, като виждаме, че е юдейска суета да търсим и да включваме Христовото царство сред елементите на този свят, като имаме предвид което Писанието ясно поучава, че благословенията, които получаваме от Христос, са духовни, нека да помним да ограничаваме в правилните граници свободата, която ни е обещана и дадена. Защо именно същият апостол, който ни заповядва, „Стойте твърдо в свободата, за която Христос ни освободи, и не се заплитайте отново в робско иго” (Гал. 5:1), в друг стих заповядва на робите да не се оплакват от положението си (1 Кор. 7:21), ако не е вярно, че духовната свобода е напълно съвместима със законовото слугуване? В този смисъл трябва да се разбират следните стихове: „Няма юдеин или грък, роб или свободен, мъжко или женско” (Гал. 3:28). И отново: „Където няма грък и юдеин, обрязани и необрязани, варварин, скит, роб, свободен; но Христос е всичко и във всичко” (Кол. 3:11). Така се показва, че няма значение какво е вашето положение сред хората, нито под какви закони живеете, тъй като Христовото царство въобще не се състои от такива неща.

2. Двете „власти” не са противоположни

Все пак разграничението не отива до там да оправдава да предположим, че цялата система на държавната власт е замърсяване, с което християните нямат нищо общо. Наистина, фанатиците, които се наслаждават на необуздана разпуснатост, настояват и врещят, че след като сме мъртви в Христос за елементите на този свят, и като сме преселени в Божието царство, за да седим в небесни места, за нас е долно и далеч под нашето достойнство да се занимаваме с онези светски и мръсни грижи, които са свързани с неща чужди за един християнин. Каква е целта на законите, казват те, без съдилища? Но какво общо има християнинът със съдилищата? И дори, ако е незаконно да се убива, какво общо имаме ние със закони и съдилища? Но тъй като по-горе казахме, че този вид власт е различен от духовното и вътрешно царство на Христос, така сега трябва да знаем, че те не си противоречат едно на друго. В известна степен първото започва небесното царство в нас, още тук, на земята, и в този смъртен и преходен живот започва безсмъртното и нетленно блаженство, докато на второто е възложено, докато сме живи сред хората, да подхранваме и поддържаме външното поклонение на Бога, да защитаваме здравото учение и състоянието на Църквата, да приспособяваме нашето поведение към човешкото общество, да обучаваме нашите обноски според обществената справедливост, да се помиряваме един с друг, да поддържаме общия мир и спокойствие. Признавам, че всички тези неща са излишни, ако Божието царство, както съществува сега в нас, унищожава настоящия живот. Но ако е Божията воля да сме пришълци на земята докато се стремим към истинско благочестие, и ако такова странничество има нужда от такава подкрепа, онези, които я отнемат от човека, го ограбват от неговото човешко естество. Колкото до тяхното твърдение, че трябва да има такова съвършенство в Божията Църква, че нейното водителство да е достатъчно вместо закон, те глупаво си я въобразяват такава, каквато тя никога няма да бъде намерена в човешкото общество. Защото докато наглостта на нечестивите е толкова голяма, и тяхното нечестие толкова упорито, че едва се обуздава от строгостта на законите, какво очакваме да направят онези, които силата едва възпира от злотворството, когато видят съвършена безнаказаност за своето нечестие?

(Необходимостта и Божието одобрение за държавната власт, 3-7)
3. Главните задачи и задължения на държавната власт

Но ние ще имаме по-добра възможност да говорим за употребата на държавната власт. Всичко, което засега искаме да се разбира, е, че е завършено варварство да се иска тя да бъде унищожена, след като нейната полза сред хората е не по-малка от тази на хляба и водата, слънцето и въздуха, а нейното достойнство е много по-превъзходно. За разлика от тези неща, нейната цел не е просто да дава възможност на хората да дишат, ядат, пият и да се стоплят (макар определено да включва всички тези, като им дава и възможност да живеят заедно); но казвам, че това не е единствената й цел, а целта е да няма идолопоклонство, да няма хули срещу Божието име, да няма клевети против Божията истина, нито други атаки против религията да се появяват и разпространяват сред хората; общественото спокойствие да не бъде нарушавано, собствеността на всеки човек да остава сигурна, хората да вършат търговия без престъпност един с друг, да се подхранват честността и умереността; накратко, сред християните да съществува обществена форма на религия, и сред хората човечност.

Нека никой да не се изненадва, че сега приписвам задачата за установяване на религия на човешката дейност, макар по-горе да я поставих отвъд човешката воля, тъй като и тук не позволявам на хората според както им е угодно да постановяват закони относно религията и поклонението към Бога, когато одобрявам обществен ред насочен към тази цел, а именно, да възпрепятства безнаказаното открито нарушаване и замърсяване чрез публично богохулство на истинската религия, която се съдържа в Божия Закон.

Но чрез помощта на един ясен аргумент читателят по-добре ще разбере какъв възглед трябва да се приеме относно целия ред на държавната власт, ако разгледаме отделно всяка от нейните части. Те са три: Управителят, който е надзорник и пазител на законите; законите, според които той управлява; и народът, който е управляван чрез законите и се покорява на управителя. Така нека да разгледаме, първо, каква е функцията на управителя? Дали това е законно призвание одобрено от Бога? Какво е естеството на неговите задължения? Какъв е обхватът на неговата власт? Второ, какви са законите, чрез които трябва да се регулира християнската политика? И накрая, каква е употребата на законите по отношение на хората? И какво покорство се дължи на управителя?

4. Служението на управителя е назначено от Бога

По отношение на служението на управителите, Господ не само е заявил, че го одобрява и Му е угодно, но и нещо повече, силно ни го препоръчва чрез почетните названия, които му дава. Нека да споменем няколко. Когато онези, които изпълняват служението на управители, са наречени богове, нека никой не предполага, че няма голяма тежест в това название. С това се показва, че те имат поръчение от Бога, че са облечени в божествена власт и всъщност представляват личността на Бога, като Чиито заместници действат в известен смисъл. Това не е игра на думи, а тълкуване на Христос. „Ако Писанието,” казва Той, „нарича богове онези, към които дойде Божието Слово.” Какво означава това, ако не че им е възложена работа от Бога да Му служат в своята работа, и (както Мойсей и Йосафат казаха на съдиите, които назначаваха над всеки от градовете в Юда) че трябва да упражняват съд, не за човека, а за Бога? В същия смисъл Мъдростта заявява чрез устата на Соломон, „Чрез мен царете царуват и началниците узаконяват правда. Чрез мен князете началстват, също и големците и всичките земни съдии” (Пр. 8:15, 16). Защото това е точно както ако се каже, че върховната власт на земята се поставя в царе и други управители не поради човешката извратеност, а по Божие провидение и според святото постановление на Онзи, на Който се е видяло угодно така да управлява човешките дела, тъй като Той присъства и също владее в постановяване на закони и в упражняване на юридическа справедливост. Павел също ясно поучава това, когато изброява дарбите на управление сред Божиите дарби, които като са разпределени по различен начин, според мярката на благодат, трябва да бъдат използвани от Христовите служители за назиданието на Църквата (Рим. 12:8). На това място, обаче, той всъщност говори за събранието от сериозни хора, които са били назначени в ранната Църква да се грижат за общата дисциплина. В Посланието към Коринтяните той нарича това служение kubernhseiV, „управления” (1 Кор. 12:28). Все пак, тъй като виждаме, че държавното управление има същото предназначение, не може да има съмнение, че той препоръчва всякакъв вид справедливо управление.

Той говори много по-ясно когато стига до конкретно разглеждане на темата. Защото казва, че „няма власт, която да не е от Бога, и колкото власти има, те са отредени от Бога”; че владетелите са Божии служители, „страх не за добротвореца, но за злотвореца” (Рим. 13:1, 3). Към това можем да добавим примерите на светиите, някои от които заемаха постове на царе, като Давид, Йосия и Езекия; други на управители, като Йосиф и Данаил; други на съдии сред свободен народ, като Мойсей, Исус Навиев и съдиите. Техните служения бяха изрично одобрени от Господа. Следователно никой не може да има съмнение, че пред Божия поглед държавната власт е не само свята и законна, но от всички позиции в смъртния живот е най-святата и най-почетната.

5. Против „християнското” отричане или отхвърляне на служението на управителя

Онези, които желаят да въведат анархия, възразяват, че макар в древността царете и съдиите да са владеели над един първобитен народ, в наши дни този робски начин на управление въобще не е в съгласие със съвършенството, което Христос донесе със Своето Благовестие. В това те излагат на показ не само своето невежество, но и своята дяволска гордост, приписвайки си съвършенство, от което в тях не се вижда и една стотна. Но каквито и да са, опровержението е лесно. Защото когато Давид казва, „Сега, прочее, вразумете се, о царе; научете се, земни съдии. . . . Целувайте Избраника, за да се не разгневи” (Пс. 2:10, 12), той не им заповядва да изоставят властта си и да се върнат към частния живот, а за да направят подчинена на Христос властта, с която са облечени, за да може Той да царува над всички. По същия начин, когато Исая пророкува на Църквата, „Царе ще бъдат твои хранители, и техните царици твои кърмилници” (Ис. 49:23), той не им заповядва да се откажат от своята власт; а им дава почетното призвание на покровители на благочестивите поклонници на Бога; защото пророчеството се отнася за пришествието на Христос. Съзнателно пропускам много текстове в цялото Писание и особено в Псалми, в които се потвърждава законната власт на всички владетели. Най-известният от всички стихове е този, в който Павел като увещава Тимотей, че в общото църковно събрание трябва да се принасят молитви за царете, добавя и причината, „за да поминем тих и спокоен живот в пълно благочестие и сериозност” (1 Тим. 2:2). С тези думи той предава състоянието на Църквата на тяхната закрила и покровителство.

6. Управителите трябва да бъдат верни като Божии представители

Тези размишления трябва да бъдат постоянно в ума на управителите, тъй като те са предназначени да осигурят силен стимул да изпълняват дълга си, и също дават особена утеха, облекчавайки трудностите на тяхното служение, които определено са многобройни и тежки. Каква ревност за почтеност, благоразумие, кротост, въздържаност и невинност трябва да владее онези, които знаят, че са били назначени за служители на Божията справедливост! Как ще се осмелят да допуснат нечестие в своя съд, когато им е казано, че той е престол на живия Бог? Как ще си позволят да произнесат несправедлива присъда с устата, за която знаят, че е назначена за глас на Божията истина? С каква съвест ще подписват нечестиви постановления с ръката, за която знаят, че е назначена да пише Божиите постановления? С една дума, ако помнят, че са пълномощници на Бога, на тях подобава да следят с пълно внимание, прилежание и трудолюбие в самите себе си да изявяват някакъв образ на Божието провидение, закрила, доброта, благоволение и справедливост. И нека постоянно да имат предвид допълнителната мисъл, че ако е отправено проклятие върху онзи, който „върши Божието дело с лъжа,” много по-тежко проклятие трябва да лежи върху онзи, който върши с лъжа праведно призвание. Затова когато Мойсей и Йосафат увещаваха своите съдии в изпълнението на дълга им, нямаха нищо, с което по-мощно да подбудят умовете им, от съображението, за което вече говорихме: „Внимавайте какво правите; защото не съдите за човека, но за Господа, Който е с вас в съдопроизнасянето. Затова нека бъде върху вас страх от Господа; внимавайте в делата си; защото у Господа нашия Бог няма неправда, нито лицеприятие, нито дароприятие” (2 Лет. 19:6, 7; ср. Вт. 1:16 и др.). А в друг стих се казва, „Бог стои в Божието събрание, съди всред боговете” (Пс. 82:1; Ис. 3:14), за да бъдат подбудени към изпълнение на дълга си, когато чуят, че са Божии посланици, и един трябва да дават отчет на Бога за поверената им област. Това увещание по правило трябва да има най-голямо въздействие върху тях; защото ако съгрешат в какво да е нещо, вреда се нанася не само на хората, които те несправедливо измъчват, но също оскърбяват самия Бог, Чийто свят съд омърсяват. От друга страна те имат възхитителен източник на утеха, когато разсъдят, че не участват в мръсно занятие, неподобаващо за Божий служител, а в най-свято служение, тъй като са Божии посланици.

7. Принудителната същност на служението на управителя не пречи на неговото признаване

По отношение на онези, които тези стихове не възпират да си позволяват да критикуват това свято служение, като че ли е нещо противно на религията и християнското благочестие, какво друго правят те освен да атакуват самия Бог, Който бива оскърбяван винаги когато са опозорявани Негови служители? Тези хора злословят не само титлите, но не иска дори Бог да царува над тях (1 Царе 8:7). Защото ако това беше казано за народа на Израил, когато отхвърли властта на Самуил, може ли да бъде по-малко вярно в наши дни за онези, които си позволяват да въстават против всяка власт установена от Бога? Но било изглеждало, че когато нашият Господ каза на Своите ученици, „Царете на народите господаруват над тях, и тия, които ги владеят се наричат благодетели. Но вие недейте така; а по-големият между вас нека стане като по-младия, и който началствува - като онзи, който слугува” (Лука 22:25, 26), с тези думи бил забранил на всички християни да стават царе или управители. Сръчни тълкуватели! Между учениците възникна спор кой от тях е най-велик. За да потисне тази суетна гордост, нашият Господ ги учи, че тяхното служение не е като властта на земните владетели, които се превъзхождат един друг. Какво, питам аз, има в това сравнение, което да омаловажава царското достойнство? И въобще, какво друго доказва то, освен че царското служение не е апостолско служение? Макар че има различни видове сред самите управителски служения, в това отношение няма разлика, че те всички биват приемани от нас като Божии наредби. Защото Павел включва всички, когато казва, че „няма власт, която да не е от Бога,” и тази, която е най-неприятната от всички, тоест едноличната власт, е почетена с най-високото одобрение. Тъй като носи със себе си общото заробване на всички хора (освен на единия, на чиято воля са подчинени всички), тя в древни времена не е била приемлива за по-героичните и благородни характери. Но Писанието, за да облекчи тези несправедливи присъди, изрично потвърждава, че именно чрез Божията мъдрост „царете царуват” (ср. Пр. 8:15), и дава специална заповед „да почитаме царя” (Пр. 24:21; 1 Пет. 2:17).

(Форми на управление и задължения на управителите. Въпросите на войната и данъчното облагане, 8-13)
8. Разнообразието от форми на управление

И определено би било много безделно занимание за частни индивиди да обсъждат каква би била най-добрата форма на управление на мястото, където живеят, като виждат, че тези разсъждения не могат да имат никакво влияние в определянето на обществените въпроси. А и самото нещо не може да се определи абсолютно без да е безразсъдно, тъй като естеството на дискусията зависи от обстоятелствата. И ако сравните едно с друго различните състояния без да отчитате обстоятелствата, не е лесно да се определи кое от всички има предимство от гледна точка на полезността; толкова равнопоставени са факторите, по които те се сравняват. Монархията е склонна към тирания. При аристокрацията, отново, склонността е също толкова голяма да се изпадне във власт на малцината, докато в народната власт най-силна е склонността към размирици. Когато тези три форми на управление, за които философите говорят, бъдат разгледани сами по себе си, аз лично съм далеч от това да отричам, че формата, която най-много превъзхожда другите, е аристокрацията, или чиста, или регулирана от общо управление; разбира се, не заради самото естество на аристокрацията, а защото много рядко се случва царете да имат такова себевладение, че никога да не се отклоняват от което е праведно и справедливо, или притежават толкова много ум и благоразумие, че винаги да отсъждат правилно. Следователно, поради човешките пороци или недостатъци е по-безопасно и по-търпимо когато няколко човека управляват, за да могат така взаимно да се подпомагат, наставляват и увещават един друг, и ако някой е склонен да отиде в крайност, другите да са цензори и учители, за да обуздаят неговата крайност. Това вече е било доказано от опита и потвърдено също от авторитета на самия Господ, когато установи аристокрация близка до народно управление сред израилтяните, като ги държеше под това като най-добрата форма на управление, докато изяви образа на Месия в Давид. И както аз с готовност признавам, няма по-щастливо управление от онова, в което свободата бива обуздана с подобаваща умереност, и надлежно уредена така, че да бъде дълготрайна, така че смятам за много щастливи онези хора, на които е позволено да се наслаждават на тази форма, и признавам, че те не вършат нищо противно на своя дълг, когато усилено и постоянно се трудят да я запазят и поддържат. И дори управителите трябва да правят най-доброто от себе си да пречат свободата, на която са били назначени за пазители, да бъде наранявана, още по-малко нарушавана. Ако в това лениви или невнимателни, те са клетвопрестъпни предатели на своето служение и своята страна.

Но ако онези, на които Господ е дал една форма на управление, се заемат трескаво да копнеят за промяна, това желание не само е глупаво и излишно, но също и много гибелно. Ако погледнете не само върху една държава, но и по целия свят, или поне насочите погледа си към области, които са далеч едни от други, ще осъзнаете, че Божието провидение не без основание е наредило различните страни да бъдат управлявани с различни форми на управление. Защото както елементите се смесват само в неравни части, така и нееднаквата форма на управление е най-добра за различните области. но не е необходимо да казваме всичко това на онези, за които Божията воля е достатъчно основание. Защото ако Бог е благоволил да назначи царе над царства и сенати или градоначалници над свободните държави, наше задължение е да се покоряваме на каквото и да е форма на управление, която Той е назначил в мястото, в което живеем.

9. Грижа за двете плочи на Закона

Тук мимоходом ще покажа задълженията на управителите, тяхното естество, както е описано от Божието Слово, и нещата, от които те се състоят. Дори ако Писанието не учеше, че те се простират до двете плочи на Закона, пак можехме да го научим от светските автори, защото никой човек не обсъжда задълженията на управителите, прокарването на закони и общото благоденствие без да започне с религията и поклонението към Бога. Така всички признават, че никое управление не може да бъде успешно установено, ако първата му грижа не е благочестието, и че законите, които пренебрегват правата на Бога и се занимават само с хората, са нелепи. Като виждаме, че религията държи първо място сред философите, и че същото нещо винаги е било спазвано според общото мнение на всички народи, християнските князе и управители трябва да се срамуват от своето безсърдечие, ако не го направят своя първа грижа. Вече видяхме, че това служение им е специално възложено от Бога, и наистина е право те да се занимават да утвърждават и защитават честта на Онзи, Чиито наместници са, и чрез Чието благоволение управляват.

Затова в Писанието святите царе са особено хвалени, когато възстановяват поклонението към Бога, което преди това е било извратено или премахнато, или когато се грижат религията да процъфтява под тяхната власт в чистота и безопасност. От друга страна, святата история нарежда анархията сред пороците, когато заявява, че е нямало цар в Израил и затова всеки е правел каквото му е угодно (Съд. 21:25).

Това смъмря лудостта на онези, които пренебрегват грижата за Божиите неща и се посвещават изцяло на раздаването на справедливост сред хората; като че ли Бог е назначил управители в Своето име да решават само земни спорове и е пропуснал онова, което е много по-важно, Неговото чисто поклонение както е заповядано в Неговия Закон. Такива възгледи биват възприемани от бунтовни хора, които в ревността си безнаказано да правят всякакви нововъведения искат да се избавят от всички защитници на благочестието.

Еремия се обръща към управителите по отношение на втората плоча на Закона: „Така казва Господ: Извършвайте правосъдие и правда, и отървавайте обрания от ръката на насилника; не онеправдавайте нито насилвайте чужденеца, сирачето и вдовицата, и невинна кръв не проливайте на това място” (Ер. 22:3). В същия смисъл е увещанието в Псалми: „Съдете справедливо сиромаха и сирачето; отдавайте правото на оскърбения и бедния. Избавяйте сиромаха и немотния, отървавайте ги от ръката на нечестивите” (Пс. 82:3, 4). Мойсей също заявява на князете, които поставя като свои заместници: „Изслушвайте съдебните дела на братята си, и съдете праведно между човека и брата му и чужденеца, който е при него. В съда да не гледате на лице; да изслушвате малкия, както големия; да се не боите от човешко лице, защото съдът е Божий” (Вт. 1:16, 17). Не казвам нищо относно текстове като този: „Но той да не си събира много коне, нито да връща людете в Египет с цел да умножава коне. . . . Нито да си взема той много жени . . . нито да си трупа твърде много сребро и злато. . . . нека си направи в една книга препис на тоя закон . . . да се намира при него; и да прочита в него през всичките дни на живота си, за да се научи да се бои от Господа своя Бог . . . за да се не надигне сърцето му над братята му” (Вт. 17:16-20). Като обяснявам тук задълженията на управителите, моето изложение е предназначено не толкова за наставление на самите управители, колкото да науча другите защо има управители и с каква цел са били назначени от Бога. Затова казваме, че те са назначените пазители и защитници на обществената невинност, умереност, чест и спокойствие, така че техен единствен стремеж трябва да бъде да се грижат за общия мир и безопасност. Давид заявява, че ще положи пример за тези неща, когато се качи на престола. „Развратено сърце ще бъде отхвърлено от мене; нищо нечестиво не ще познавам. Който клевети скришно съседа си, него ще погубя; който има горделиво око и надигнато сърце, него не ще да търпя. Очите ми ще бъдат над верните на земята, за да живеят с мене; който ходи непорочен в пътя, той ще ми бъде служител” (Пс. 101:4-6).

Но тъй като управителите не могат да правят това, ако не защитават добрите против пакостите на злите, и дават помощ и закрила на угнетените, те са въоръжени с власт за да обуздават изявените злотворци и престъпници, поради чието лошо поведение се нарушава или унищожава общественият мир. Защото имаме съвършен опит относно думите на Солон, че всички обществени въпроси зависят от наградите и наказанията; че където тях ги няма, цялата дисциплина в държавата пада и се разлага на парчета. Защото ако не се отдава дължимата почит на добродетелта, в умовете на мнозинството любовта към справедливостта и правдата охладнява, и без строга дисциплина и налагане на наказания разпуснатостта на нечестивите не може да бъде обуздана. Пророкът обхваща тези двете неща, когато заповядва на царете и другите управители да упражняват „правда и правосъдие” (Ер. 21:12; 22:3). Правда (справедливост) е да се грижат за невинните, да ги защитават и възмездяват, и да ги освобождават; правосъдие е да се противопоставят на безочието на нечестивите, да потискат тяхното насилие и да наказват техните престъпления.

10. Упражняването на сила от управителите е съвместимо с благочестието

Но тук като че ли възниква трудност, объркващ въпрос. Ако на всички християни е забранено да убиват, и ако пророкът пророкува относно святата планина на Господа, тоест Църквата, „Те няма да нараняват, нито да убиват,” как могат управителите да бъдат едновременно праведни и все пак да проливат кръв?

Но ако разбираме, че като нанася наказания управителят не действа от самия себе си, а изпълнява присъдите на самия Бог, ще бъдем свободни от всяко съмнение. Господният закон забранява да убиваме; но за да не остане убийството ненаказано, самият Законодател поставя меча в ръцете на Своите служители, за да го използват против всички убийци. На праведните не подобава да ощетяват и нараняват, но възмездяването на страданията на праведните по Божията заповед не е нито ощетяване, нито нараняване. Бих желал това винаги да присъства в нашия ум нищо тук да не се прави от човешко безразсъдство, а всичко да е в покорство към Божията власт. Когато тя е наше ръководство, ние никога не се отклоняваме от правилния път, и освен ако не желаем да поставим Божията справедливост под ограничение и да не й позволим да нанася наказания на престъпленията. Но ако не смеем да й налагаме закон, защо да отправяме обвинение против нейните служители. „Той не носи напразно меча,” казва Павел, „защото е Божий служител, възмездител за гняв върху онзи, който върши зло” (Рим. 13:4). Следователно, ако князете и другите управители знаят, че нищо не е по-приемливо за Бога от тяхното покорство, нека да се отдадат с пълно сърце на това служение, ако желаят да докажат пред Бога своето благочестие, справедливост и почтеност.

Това е било чувството на Мойсей, когато осъзнавайки себе си като определен да избави своя народ чрез силата на Господа, упражни насилие против египтянина, и след това когато нанесе възмездия против хората за тяхното богохулство, като изби три хиляди от тях в един ден. Това също беше усещането на Давид, когато към края на живота си заповяда на своя син Соломон да умъртви Йоав и Симей. Затова също в списъка от добродетели на царя една е да отсече нечестивите от земята и да изгони всички извършители на нечестие от Божия град. В същия смисъл е похвалата, която се даде на Соломон: „Възлюбил си правда и си намразил нечестие.”

Как става така, че кроткият и добродушен характер на Мойсей става толкова разгневен, че изцапан и вонящ от кръвта на своите братя той тича през лагера извършвайки ново клане? Как става така, че Давид, който през целия си живот показва толкова много мекост, в почти последния си дъх оставя на своя син кърваво завещание да не остави сивите коси на Йоав и Симей да си отидат с мир в гроба? И двамата със своята твърдост са осветили ръцете, които биха омърсили, ако бяха показали милост, тъй като са изпълнявали възмездието, възложено им от Бога. Соломон казва, „Мерзост е за царете да вършат нечестие; защото рез правда се установява престолът.” И отново, „Цар, който седи на престола на правосъдието, разпръсва злото с погледа на очите си.” И отново, мъдър цар разпръсва злите и довежда съд над тях.” И отново, „Отнеми шлака от среброто, и ще стане полиран съд. Премахни нечестивите отпред царя, и престолът му ще се установи в правда.” И отново, „Който оправдава нечестивите, и който осъжда праведните, и двамата са мерзост пред Господа.” И отново, „Зъл човек търси само непокорство, затова ще му се изпрати зъл пратеник.” И отново, „Който казва на нечестивия, ‘Праведен си,’ народът ще го прокълне и народите ще се отвращават от него.”

И така, ако истинско правосъдие е да преследват с изваден меч виновните и безбожните, тогава да приберат меча в ножницата и да държат ръцете си чист от кръв, докато престъпни хора се занимават с убийство и клане, това не само не допринася за похвала на тяхната доброта и справедливост, но и ще създаде вина за най-голямо нечестие; разбира се, ако винаги избягват безразсъдна и жестока суровост и техният съд може да се нарече правилно скала, на която виновните биват строшавани. Защото аз не съм един от онези, които одобряват безсмислената строгост, нито от другите, които смятат, че никой съд, не може да бъде смятан за праведен, ако не е под властта на милостта, която е най-добрият и най-сигурен съветник на царете, и както Соломон заявява, „поддържа престола” (Пр. 20:28). Тази милост, за която един древен автор правилно казва, че трябва да бъде основната дарба на князете.

Управителят трябва да се пази от двете крайности; нито чрез прекомерна суровост да наранява, вместо да изцелява, нито чрез суеверно увлечение по добротата да изпадне в най-жестока нечовечност като чрез мекушаво и разпуснато угаждане на хора да създаде повод за погибел на мнозина. Добре е било казано от някой по време на царуването на Нерва, че наистина е лошо да живееш под владетел, за когото нищо не е законно, но много по-лошо е да живееш под владетел, за когото всичко е законно.

11. За правото на управителя да води война

Тъй като понякога е необходимо за царете и държавите да хванат оръжието, за да изпълнят обществено възмездие, свързаното с това основание ни дава средство да преценим доколко войните, които се започват, са законни. Защото ако им е дадена власт да поддържат спокойствието на своите поданици, да потискат бунтовните действия на размирните, да помагат на угнетените и да осъждат престъпленията, могат ли да действат по-уместно отколкото в потискане на яростта на онзи, който смущава както спокойствието на индивидите, така и общественото спокойствие; който подбужда бунтовни размирици и извършва дела на насилствено угнетяване и чудовищни злини? Ако те трябва да бъдат пазители и поддръжници на законите, те трябва да потискат опитите на всички хора, поради чието престъпно поведение се нарушава дисциплината на законите. И ако е справедливо да наказват онези грабители, които са нанесли щети на няколко човека, ще позволят ли цяла страна да бъде ограбвана и опустошавана безнаказано? Тъй като няма значение дали цар или най-нисшият сред хората е нахлул враждебно и опустошително в област, над която няма власт, и двамата еднакво трябва да бъдат смятани и наказвани като престъпници. Следователно естествената справедливост и дълг изискват князете да бъдат въоръжени не само за да потискат частните престъпления с юридически наказания, но и да защитават поданиците възложени на тяхната закрила винаги когато са нападнати. Дори в Святия Дух в много стихове в Писанието обявява това за законно.

12. Въздържане и човечност във войната

Но ако се възрази, че в Новия Завет няма нито един стих или пример, който да учи, че войната е законна за християните, аз отговарям, първо, че причината за водене на война в древността все още съществува и в наши дни, а от друга страна няма основания да забраняваме на управителите да защитават своите поданици; и второ, че в апостолските писания не трябва да търсим изрично изложение по този въпрос, тъй като тяхната цел не е да формират държавно управление, а да установят духовното царство на Христос; и последно, че там също е указано мимоходом, че чрез Своето идване нашият Спасител не е въвел никаква промяна в това отношение. Защото (да използвам думите на Августин) „ако християнската дисциплина осъждаше всички войни, когато войниците искаха съвет относно спасението, щеше да им се отговори да хвърлят оръжието си и напълно да се откажат от военна служба. Но се казва (Лука 3:14), да не угнетяват никого, да не ощетяват никого, и да се задоволяват със заплатата си. Ако им заповядва да се задоволяват със заплатата си, той определено не им забранява да служат като войници” (August. Ep. 5 ad Marcell.).

Но тук всички управители трябва да бъдат особено внимателни да не дават в ни най-малка степен свобода на своите страсти. Обратното, когато трябва да се налагат наказания, те не трябва да се втурват към тях с гняв, нито да бъдат увлечени от омраза, нито да изгарят от неумолима суровост; както Августин казва (De Civit. Dei, Lib. 5 cap. 24), те трябва „дори да изпитват съжаление към цялостната природа на онзи, в когото наказват индивидуално престъпление”; или когато трябва да хванат оръжието против враг, тоест въоръжен грабител, не трябва веднага да се хващат за възможността, и дори не трябва да се впускат при първата възможност, освен ако са принудени от най-силна необходимост. Защото ако трябва да правим много повече от онзи езичник, който е искал войната да изглежда като желан мир, със сигурност трябва да опитаме всички други средства преди да посегнем към оръжията. Накратко, и в двата случая те не трябва да си позволяват да бъдат увличани от каквото и да е лично чувство, но да бъдат водени единствено от загриженост за обществото. Ако действат по друг начин, те нечестиво злоупотребяват с властта, която им е дадена не за тяхна полза, а доброто и служението към другите.

От това право за водене на война зависят правата да се поддържат гарнизони, да се сключват съюзи и други държавни дейности. Под гарнизони имам предвид онези, които са разположени в различни области за защита на границите; под съюзи имам предвид договорите, които се сключват от князе на съседни държави на основание, че ако на техните територии възникнат някакви смутове, те взаимно ще се подпомагат и ще обединят силите си за да изгонят общите врагове на човешкия род; под държавни дейности включвам всичко свързано с военното изкуство.

13. Относно правото на държавата да облага с данък

Накрая смятам за уместно да добавя, че данъците и митата са законни доходи на князете, които те трябва да употребяват предимно в издръжка на общественото бреме на тяхното служение. Но те също могат да ги използват в поддръжката на своето лично състояние, което в известен смисъл е съчетано с достойнството на властта, която упражняват. Така виждаме, че Давид, Езекия, Йосия, Йосафат и други святи царе, също Йосиф и Данаил, според поста, на който служеха, без да нарушават своето благочестие изразходваха обществени пари; а в Езекиил четем, че много голяма част от територията е била отделяна за царете (Езек. 48:21). Наистина, в този стих той говори за духовното царство на Христос, но все пак заема своята метафора от законното господство сред хората.

Но князете от своя страна трябва да помнят, че техните приходи не са толкова частни притежания, колкото съкровищница на целия народ (Павел свидетелства това в Рим. 13:6), които те не могат да прахосват или пропиляват без да нанесат отявлена несправедливост; или по-скоро, тъй като те са почти кръвта на народа, би било най-жестока нечовечност да не ги съхраняват добре. Те също трябва да съобразяват, че техните данъци и мита и други видове плащания са просто издръжка на обществената необходимост, и че е тиранично ограбване да бъдат налагани безпричинно на бедните хора.

Тези неща не стимулират князете към прахосничество и разкош (определено няма нужда да разпалваме страстите, когато те сами по себе си вече са повече от достатъчно разпалени), но като виждат, че има голямо значение дали всичко, което правят, го правят с чиста съвест, необходимо е да бъдат учени докъде могат да стигат законно, за да не би поради безбожна самонадеяност да си навлекат Божия гняв. Това учение също не е излишно за отделните хора, за да не би те безразсъдно и бунтовно да осъждат разходите на князете, когато те отиват отвъд обичайните граници.

(Общественият закон и съдебните процедури, и тяхната връзка с християнския дълг, 14-21)
14. Старозаветният закон и законът на народите

Следващото нещо по важност в държавите след управителите са законите, най-силната мишца на управлението, или както Цицерон ги нарича по примера на Платон, душата, без която постът на управителя не може да съществува; точно както от друга страна законите нямат сила без управителя. Следователно нищо не може да се каже по-вярно от това, че законът е ням управител, а управителят е жив закон.

Тъй като съм се заел да описвам законите, според които трябва да се води християнското управление, няма причина да очаквате от мен дълга дискусия относно най-добрите закони. Предметът е доста обширен и не му е мястото тук. Само накратко ще отбележа мимоходом какви са законите, които могат да се използват праведно по отношение на Бога, и надлежно прилагани сред хората.

Бих подминал това с мълчание, ако не знаех, че в това се допускат много опасни грешки. Защото има някои, които отричат, че една общност може да бъде правилно формирана, ако пренебрегва Мойсеевия закон и е управлявана според обичайното право на народите. Нека другите да видят колко гибелни и бунтовни са тези възгледи: за мен е достатъчно да покажа, че те са глупави и лъжливи.

Трябва да обърнем внимание на добре известното разграничение, което разделя целия Божий закон, както е предаден от Мойсей, на морален, церемониален и юридически закон, и трябва да разгледаме всяка една от тези части, за да разберем доколко се отнасят и доколко не се отнасят за нас. Между другото, нека никой не бива движен от мисълта, че юридическите и церемониалните закони се отнасят за морала. Защото древните, които са възприели това разделение, макар да са знаели, че двете групи са свързани с морала, не са им дали названието „морален закон,” защото те могат да бъдат променени и отменени без това да засегне морала. Те дават това название на първата група, без която не може да съществува истински свят живот и непроменимо правило за поведение.

15. Разграничение между морален, церемониален и юридически закон

Така моралния закон (да започнем с него), съдържащ се в две глави, едната от които просто ни заповядва да се покланяме на Бога с чиста вяра и благочестие, а другата да приемаме другите хора с искрена любов, е истинското и вечно правило за праведност заповядано на хората от всички народи и всички времена, които искат да формират своя живот съобразно с Божията воля. Защото вечната и непроменима воля на Бога е всички да Му се покланяме и да се обичаме един друг.

Церемониалният закон на евреите беше обучение, чрез което Господ благоволи да ръководи детството на този народ, докато дойде пълнотата на времето, когато Той напълно ще изяви Своята мъдрост на света и ще изяви реалността на онези неща, които тогава са били очертани в образи (Гал. 3:24; 4:4).

Юридическият закон, даден им като обществено управление, им даваше определени форми на справедливост и правосъдие, чрез които да живеят непорочно и спокойно.

И както това упражняване в церемонии по правило беше свързано с учението за благочестието, тъй като държеше еврейската църква в поклонение и вяра към Бога, все пак то беше отделно от самото благочестие, така юридическата форма, макар да се стремеше към най-добрия метод за запазване на тази любов, която е заповядана от вечния Божий закон, все пак беше отделна от самата заповед за любовта. Следователно, както церемониите могат да бъдат отменени без въобще това да попречи на благочестието, така също, когато тези юридически наредби бъдат отменени, задълженията и заповедите на любовта все още могат да останат вечни.

Но ако е вярно, че всеки народ е оставен свободен да въвежда законите, които прецени като полезни, все пак те трябва да бъдат преценявани според правилото на любовта, така че макар да са различни по форма, трябва да следват от един и същ принцип. Онези варварски и дивашки закони, например, които отдават почит на крадците, позволяват безразборното сношение между половете, и други неща още по-гнусни и по-нелепи, не смятам да имат правото да бъдат приемани като закони, тъй като не само са напълно противни на справедливостта, но и на човешкото естество и на цивилизования живот.

16. Единството и многообразието на законите

Това, което казах, ще стане ясно, ако обърнем внимание на две неща свързани с всички закони, а именно, въвеждането на закона и справедливостта, върху която това въвеждане е основано. Справедливостта, тъй като е естествена, не може да не бъде една и съща за всички, и следователно трябва да бъде цел на всички закони според естеството на налагания закон. Тъй като законовите системи имат конкретни обстоятелства, върху които отчасти се изграждат, няма нищо, което да попречи те да бъдат различни, стига еднакво да имат за своя цел справедливостта.

И така, тъй като е очевидно, че Божият закон, който наричаме „морален,” не е нищо друго освен свидетелство на естествения закон и на онази съвест, която Бог е запечатал в човешките умове, в него се съдържа цялостното естество на тази справедливост, за която сега говорим. Следователно той единствено трябва да бъде цел, правило и завършек на всички закони.

Винаги когато законите биват формирани според това правило, насочени към тази цел и ограничени до нея, няма причина да не ги одобрим, колкото и да се различават от юдейския закон или един от друг (August. De Civit.Dei, Lib. 19 c. 17).

Божият закон забранява да се краде. Наказанието определено за кражба в общественото право на евреите може да се види в Изход 22. Много древните закони на други народи наказват кражбата с двойна реституция на това, което е откраднато, докато последващите закони разграничават между явна и неявна кражба. Други закони отиват дотам да наказват с изгонване, или с дамгосване, докато други налагат смъртно наказание. Сред евреите наказанието за лъжесвидетелство беше „да му сторите онова, което е намислил да стори на брата си” (Вт. 19:19). В някои страни наказанието е опозоряване, в други обесване; в други разпъване на кръст. Всички закони еднакво възмездяват убийството с кръв, но умъртвяванията са различни. В някои страни прелюбодейството се наказва по-сурово, в други по-леко. Но виждаме, чрез в това многообразие всички се стремят към една и съща цел. Защото те всички единодушно осъждат онези престъпления, които са осъдени от вечния Божий закон, а именно, убийство, кражба, прелюбодейство и лъжесвидетелство; макар да не са единодушни относно начина на наказание. Това не е необходимо, нито дори целесъобразно. Може да има страна, в която ако убийството не се наказва с ужасно наказание, незабавно ще стане плячка на грабежи и кланета. Може да има епоха, която изисква строгостта на наказанията да се увеличи. Ако държавата е в затруднено положение, нещата, които предизвикват смутове, трябва да бъдат поправени чрез нови постановления. По времена война цивилизоваността може да изчезне сред дрънченето на оръжията, ако хората не бъдат сплашени чрез необичайна строгост на наказанията. По време на глад, на епидемия, ако не се приложи по-строга дисциплина, всичко ще стане по-зле. Един народ може да е по-уязвим на определен порок, ако не бъде потискан най-сурово. Колко злобно и обидно за общественото добро е да се бунтуваме против това многообразие, което е възхитително приспособено за запазването на Божия закон.

Твърдението, че се нанася обида на Божия закон, въведен от Мойсей, ако бъде отменен и вместо него бъдат предпочетени други закони, е напълно нелепо. Не става въпрос за предпочитания, когато другите закони са по-одобрени, не абсолютно, а поради отчитане на времето и мястото, и на състоянието на народа, или когато се отменят онези неща, които никога не са били налагани като закони за нас. Господ не го е дал чрез ръката на Мойсей да бъде разпространен във всички страни и да бъде налаган навсякъде; но като е взел еврейския народ под Своята специална грижа, покровителство и закрила, е благоволил да бъде специално негов Законодател, и както подобава на мъдър Законодател, специално го е почел с въвеждането на закони.

17. Християните могат да използват съдилищата, но без омраза и отмъстителност

Сега остава да видим, както казахме по-горе, каква е ползата, която християнската общност получава от законите, съдебните процедури и управителите. С това е свързан друг въпрос, а именно: Каква почит трябва частните лица да отдават на управителите, и докъде трябва да се простира покорството? За мнозина изглежда, че сред християните служението на управителя е излишно, тъй като няма начин благочестиво да искат неговата помощ, тъй като им е забранено да търсят възмездие, да се явяват пред съдия или да се позовават на закона. Но когато Павел, точно обратното, ясно заявява, че управителят е Божий служител за наше добро (Рим. 13:4), от това разбираме, че той е назначен от Бога с тази цел, като биваме защитавани от неговата ръка и подпомагани против нечестността и несправедливостта на нечестивите, да живеем в спокойствие и безопасност. Но ако той би бил назначен напразно, освен ако не използваме помощта му, ясно е, че не може да бъде грешно да се позоваваме на нея и да я използваме.

Тук наистина трябва да се справя с две групи хора. Защото има мнозина, които изгарят от такава ярост за съдебни дела, че никога не могат да бъдат спокойни, ако не се борят с някого. Те водят съдебни дела с горчивината на смъртна омраза и с безумно желание да нараняват и отмъщават, и постоянстват в тях с неумолима упоритост до пълната разруха на своя противник. Между другото, за да не се смята, че правят нещо, което не е законно, те използват този предлог за съдебните процедури като оправдание на своето извратено поведение. Но дори да е законно брат да се съди с брата, от това не следва, че е законно да го мрази и упорито да го преследва с яростно желание да му навреди.

18. Мотивите на християнина в съдебните дела

Затова нека такива хора да разберат, че съдебните дела са законни за онзи, който ги използва праведно; а праведното, както за ищеца, така и за ответника, е ответникът да се представи в определения ден и без огорчение да изложи каквото може в своя защита, но само с желание справедливо да защити своето право; а ищецът, когато незаслужено е посегнато върху живота или притежанията му, да се постави под закрилата на управителя, да заяви своето оплакване и да изисква каквото е справедливо и добро; и далеч от всяко желание да наранява или да отмъщава, далеч от огорчение и омраза, далеч от кавги, да е склонен да отстъпи и да пострада, вместо да храни враждебни чувства към другата страна. Обратното, когато умовете са изпълнени със злонамереност, извратени от завист, изгарящи от гняв, дишайки мъст, или накратко, така запалени от пламъка на спора, че в известна степен изоставят любовта, цялата защита, дори на най-справедливата кауза, неизбежно е нечестива. Защото трябва да бъде възприето като аксиома сред всички християни, че никоя жалба, колкото и справедлива да е, не може да бъде праведно отправена от човек, който няма такива любезни чувства към своя противник, като че ли спорният въпрос се разглежда и урежда приятелски. Някой вероятно може да се намеси тук и да каже, че такава умереност в съдебните спорове е толкова невъзможна да се намери, че всяка проява на такова нещо би била чудо. Признавам, че в тези времена е рядкост да срещнем пример на честен участник в съдебен процес; но самото нещо, ако не е омърсено от възхода на злото, не престава да бъде добро и чисто. Когато чуваме, че помощта на управителя е свят дар от Бога, трябва още повече да внимаваме да не я омърсяваме с нашите грешки.

19. Против отхвърлянето на съдебните дела

Нека онези, които изрично осъждат всякакви съдебни спорове, да знаят, че отхвърлят святата Божия наредба, която е един от тези дарове, които за чистите са чисти (Тит 1:15), освен наистина ако искат да обвинят Павел в престъпление, защото той отрече клеветите на своите обвинители, излагайки на показ тяхното коварство и нечестие (Деян. 24:12), и като се възползва от привилегиите си на римски гражданин (Деян. 16:37; 22:1, 25) на съда се позоваваше, когато е необходимо на своето право да се яви пред съда на Кесаря (Деян. 25:10-11).

Н това няма нищо противно на забраната, която задължава всички християни да се въздържат от отмъщение, чувство, което ние гоним далеч от всички християнски съдилища (лев. 19:18; Мат. 5:39; Вт. 32:35; Рим. 12:19). Защото когато става въпрос за граждански иск, единствен действа правилно онзи човек, който с безвредна простота възлага своята защита на съдията като обществен защитник, без никаква мисъл да връща зло за зло (Рим. 12:17), което е чувството на мъст; или когато делото е от по-сериозно естество, свързано с капитално престъпление, необходимият обвинител не е човекът, който идва в съда воден от чувство на мъст или омраза поради някаква лична вреда, а онзи, чиято единствена цел е да попречи на опитите на злия човек да навреди на общото благо. Но ако отмахнете отмъстителния ум, по никакъв начин не нарушавате тази заповед, която забранява християните да отмъщават.

Но на тях не само им е забранено да жадуват мъст, но също им е заповядано да очакват ръката на Господа, Който обещава, че ще възмезди за угнетените и наскърбените. Но онези, които се позовават на управителя да помогне на тях или на други, очакват възмездието на небесния Съдия. Защото трябва да считаме, че възмездието от управителя не е човешко възмездие, а Божие, което според Павел Бог упражнява чрез човешко служение за наше добро (Рим. 13:4).

20. Християнинът търпи обиди, но с добронамереност и справедливост защитава обществения интерес

Също не се противим на думите на Христос, Който ни забранява да се противим на злото и добавя, „Не се противете на злия човек; но, ако те плесне някой по дясната буза, обърни му и другата. На този, който би поискал да се съди с тебе и да ти вземе ризата, остави му и горната дреха” (Мат. 5:39, 40). Той иска умовете на неговите последователи така да се гнусят от всяко нещо като отмъщение, че по-скоро да позволят повредата да се удвои, отколкото да имат желание да отмъстят за нея. Ние не се опитваме да ги разубедим от това търпение. Защото наистина християните са вид хора родени да издържат обиди и наранявания, и да бъдат изложени на нечестието, мошеничеството и присмеха на разюзданите, и не само това, и да търпят всички тези злини; тоест, така да са настроени в своето мислене, че като получат една обида, да са готови за друга, като не си обещават нищо друго през целия си живот освен вечно носене на кръста. В същото време трябва да вършат добро на онези, които ги нараняват, и да се молят за онези, които ги проклинат, и – това е тяхната победа – да се борят да победят злото чрез добро (Рим. 12:20, 21). Така оскърбявани, те няма да търсят око за око и зъб за зъб (както фарисеите учеха своите ученици да копнеят за възмездие), но както сме научени от Христос, ще позволяват тялото им да бъде наранявано и притежанията им злонамерено отнемани от тях, готови доброволно да прощават тези онеправдавания в мига, когато бъдат нанесени.

Тази справедливост и въздържане, обаче, няма да им попречат, докато са с приятелски чувства към своите врагове, да използват помощта на управителя за запазването на техните притежания, или от ревност за общественото благо да изискват наказание за нечестивите и пакостните, за които знаят, че нищо няма да ги поправи освен смъртта. Всички тези предписания са правилно изложени от Августин като предназначени да подготвят праведния и благочестив човек търпеливо да понася злобата на онези, за които желае да станат добри, за да може по този начин да увеличи броя на добрите, а не да добави себе си към броя на лошите като подражава на тяхното нечестие. Нещо повече, не на работата, която се върши открито, а на нагласата на сърцето, която е вътре в човека, подобава повече търпението и добрата воля да бъдат запазени в тайните места в сърцето, и открито да се върши това, което виждаме, че е добро за онези, на които желаем доброто (August. Ep. 5: “Ad Marcell.).

21. Павел осъжда препирливия дух, но не и съдебните спорове

Обичайното възражение, че Павел общо осъжда всички съдебни дела (1 Кор. 6:6), е лъжливо. От неговите думи лесно може да се разбере, че в църквата в Коринт е господствала страст за съдебни дела до такава степен, че са изложили Христовото Благовестие и вярата, която изповядват, на клеветите и подигравките на безбожните. Павел ги смъмря първо за това, че очернят Благовестието пред невярващите чрез невъздържаността на своите разногласия; и второ, че братя така воюват едни с други. Защото те са били толкова далеч от това да понасят онеправдаване от други, че дори алчно са ламтели за притежанията на другите и съзнателно са ги предизвиквали и ощетявали. Затова той критикува тази страст към съдебни дела, а не безусловно всички съдебни спорове.

Той заявява, че е изцяло порок или слабост това, че те не желаят да се примирят със загубата на своите вещи, а се препират до бой с цел да ги запазят; с други думи, като вижда, че те така лесно се разяряват от всякаква загуба, и при всякакъв повод, колкото и незначителен да е, тичат на площада и в съда, той казва, че по този начин те показват, че са твърде гневливи и не са подготвени за търпение. Християните трябва винаги да са настроени по-скоро да се откажат от част от своето право, вместо да отиват в съда, от който едва ли могат да излязат без неспокоен ум, възпламенен от омраза към брата им. Но когато някой вижда, че без никаква загуба на любов може да защити своята собственост, липсата на която ще усеща болезнено, той по никакъв начин не нарушава тези думи на Павел, ако отиде в съда. Накратко, както казахме в началото, най-добрият съветник на всеки човек е любовта. Всяко нещо, с което се захващаме без любов, и всички спорове, които ни отвеждат далеч от любовта, безспорно са несправедливи и безбожни.

(Дори на несправедливите управители се дължи покорство с уважение, 22-29)
22. Почит

Първо задължение на поданиците към своите управители е да имат най-почтено мнение за тяхното служение, като го признават за възложена от Бога власт, и поради това ги приемат и почитат като Божии служители и посланици. Защото ще намерите някои, които се показват много покорни към управителите, и не желаят да остават без управители, на които да се покоряват, защото знаят, че това е необходимо за общественото добро, и все пак възгледът, който тези хора имат за управителите, е, че те са неизбежно зло. Но Петър изисква нещо повече от нас, когато казва, „царя почитайте” (1 пет. 2:17); и Соломон, когато казва, „Сине мой, бой се от Господа и от царя” (Пр. 24:21). Защото под думата „почит” първият има предвид искрено и открито уважение, а вторият, като свързва царя с Бога, показва, че той е облечен със свещена чест и достойнство. Имаме също забележителната заповед на Павел, „Покорявайте се не само поради гнева, но и поради съвестта” (Рим. 13:5). С това има предвид, че като се покоряват на князе и управители, поданиците трябва да бъдат водени не само от страх (като онези, които се покоряват на въоръжен враг, като виждат надвиснало възмездие, ако се съпротивяват), а защото покорството, което показват, се показва на самия бог, тъй като тяхната власт е от Бога.

Говоря не за хора, като че ли маската на достойнството може да прикрие глупостта, подлостта, жестокостта или злото и престъпно поведение, и така да хваля порока като добродетел; а казвам, че самият пост заслужава почит и уважение, и че по отношение на тяхното служение онези, които управляват, трябва да бъдат почитани и уважавани.

23. Покорство

Второ следствие от това е, че трябва с готовност да доказваме нашето покорство към тях, било като се съобразяваме с постановления, или като плащаме данък, или като заемаме обществени постове и поемаме задължения свързани с общата отбрана, или като изпълняваме какви да е други заповеди. „Всеки човек,” казва Павел, „да се покорява на властите, които са над него. . . . Затова, който се противи на властта, противи се на Божията наредба” (Рим. 13:1, 2). Като пише на Тит, той казва, „Напомняй им да се покоряват на началствата и властите, да ги слушат и да бъдат готови за всяко добро дело” (Тит 3:1). Петър също казва, „Покорявайте се заради Господа на всяка човешка власт, било на царя, като върховен владетел, било на управителите, като пратеници от него, за да наказват злодейците и за похвала на добротворците” (1 Пет. 2:13-14). Нещо повече, за да засвидетелстват, че не просто симулират покорство, но се покоряват искрено и сърдечно, Павел добавя, че трябва да издигат пред Бога безопасността и благоденствието на онези, под които са поставени. „И тъй, увещавам,” казва той, „преди всичко, да отправяте молби, молитви, прошения, благодарения за всичките човеци, за царе и за всички, които са високопоставени, за да поминем тих и спокоен живот в пълно благочестие и сериозност” (1 Тим. 2:1, 2).

Нека никой човек не се заблуждава, тъй като не може да се противи на управителя без да се противи на Бога. Защото макар да изглежда, че може безнаказано да презира невъоръжения управител, Бог е въоръжен и видимо ще възмезди това презрение.

Под това покорство обхващам въздържанието, което частните индивиди трябва да си налагат в обществото, като не се намесват в обществените дела, или безразсъдно престъпват властта на управителя, или си присвояват нещо, което е обществено. Ако е необходимо нещо в обществените наредби да се поправи, нека да не действат бунтовно, нито да се заемат с работа, в която не трябва да се намесват, а нека да я довеждат до знанието на управителя, на когото тя принадлежи. Искам да кажа, нека да не се осмеляват да я вършат преди да им е заповядано. Защото когато управителят даде заповед, те също стават облечени с обществена власт. Защото както според поговорката съветниците на управителя са негови очи и уши, така може уместно да се каже, че онези, които по негова заповед имат задача да управляват делата, са негови ръце.

24. Дължим покорство и на несправедливия управител

Но тъй като дотук описваме управител, който наистина е баща на своята страна, както е наречен, и (както поетът казва) е пастир на хората си, пазител на мира, надзорник на правосъдие, възмездител на невинност, правилно е да определим като луд човека, който не одобрява такава власт.

И тъй като в почти всички векове виждаме, че някои князе, безгрижни относно всички свои задължения, на които трябва да бъдат изцяло предадени, живеят безгрижно в разкошна леност, а други, следвайки собствените си интереси, користно продават всякакви права, привилегии, присъди и закони; други ограбват парите на бедните и след това ги прахосват в безумно пилеене; други действат като обикновени разбойници, плячкосвайки къщи, изнасилвайки почтени жени и убивайки невинните; мнозина не могат да бъдат убедени да признаят такива хора за князе, чиято заповед, дори да е законна, те са задължени да изпълняват.

Защото те не могат да видят в тях владетеля, чието достойнство и власт Писанието ни препоръчва, когато в това недостойно поведение и сред зверства толкова чужди не само на дълга на управителя, но също и на човешкия дълг въобще, те не виждат нито следа от онзи Божий служител, който е назначен да бъде похвала за добрите и страх за злите. И несъмнено, естественото чувство на човешкия ум винаги е също толкова да напада тираните с омраза и отвращение, колкото да гледа към справедливите царе с любов и страхопочитание.

25. Нечестивият управител е Божие осъждение

Но ако обърнем внимание на Божието Слово, то ще ни заведе по-далеч и ще ни направи да се покоряваме не само на властта на онези князе, които честно и вярно изпълняват своето задължение към нас, но и на всички князе, независимо как са станали такива, макар и задължението на князе да е последното нещо, което изпълняват. Защото макар Господ да заявява, че управител за защита на нашата безопасност е най-висшият дар на Неговото благоволение, и определя на самите управители тяхната съответна област на власт, Той в същото време заявява, че каквито и да са управителите, тяхната власт произтича от Него. Наистина, онези, които управляват за общественото добро, са истински примери и образци на голямо благоволение, докато онези, които господаруват несправедливо и тиранично, са издигнати от Бога за наказание на хората за тяхното нечестие. И все пак всички еднакво притежават онова свещено величие, с което Бог е облякъл законната власт.

Няма да продължа нататък без да приведа някои отличаващи се стихове в този смисъл. Няма нужда да се трудим да доказваме, че нечестив цар е белег на Господния гняв, тъй като приемам, че никой няма да го отрече, и това е също толкова вярно за царя, колкото и за грабителя, който плячкосва собствеността ви, прелюбодееца, който осквернява леглото ви, и убиеца, който иска живота ви, тъй като всички такива бедствия са наредени в Писанието сред Божиите проклятия.

Но нека се заеме да докажем по-подробно онова, което не се съвместява лесно с човешките възгледи, че ако е облечен в обществена власт, дори човек с най-лош характер, най-недостоен за всяка почит, получава тази знатна божествена власт, която Господ чрез Своето Слово е възложил на служителите на Своята справедливост и правосъдие, и че следователно, доколкото става въпрос за общественото покорство, такъв човек трябва да получава същата почит и уважение, както и най-добрите сред царете.

26. Покорството към лошите царе е заповядано в Писанието

И първо, бих искал читателят внимателно да обърна внимание на това Божие провидение, което не без причина толкова често ни е представяно в Писанието, и това специално действие на разпределяне на царства и поставяне на царе както Му е угодно. В Данаил се казва, „Той сменя времената и годините; сваля царе и поставя царе” (Дан. 2:21, 37). И отново, „за да знаят живите, че Всевишният владее над царството на човеците, дава го комуто ще” (Дан. 4:17, 20). Подобни възгледи се срещат в цялото Писание, но изобилстват особено в пророческите книги. Добре е известно какъв цар беше Навуходоносор, който завзе Ерусалим. Той беше активен нашественик и опустошител на други страни. Но Господ заявява в Езекиил, че му е дал египетската земя като възнаграждение за опустошението, което е извършил. Данаил също му казва, „Царю, ти си цар на царете, на когото небесният Бог даде царство и сила, могъщество и слава; и където и да живеят човеците, горските зверове и небесните птици, Той ги е дал в твоята ръка, и те е поставил господар над всички тях” (Дан. 2:37, 38). И отново, той казва на неговия син Валтасар, „Всевишният Бог даде на дядо ти Навуходоносор царство и величие, сила и чест; и поради величието, което му даде, всичките племена, народи, и езици трепереха и се бояха пред него” (Дан. 5:18, 19). Когато чуем, че царят е бил назначен от Бога, нека в същото време да си припомним онези Божии заповеди относно почитане и боязън от царя, и няма да имаме съмнение, че трябва да приемаме най-нечестивия тиранин като заемащ място, с което Господ го е почел. Когато Самуил заяви на народа на Израел, че ще страдат от царете си, каза: „Така ще постъпва царят, който ще се възцари над вас; ще взема синовете ви и ще ги определя за колесниците си, и да му бъдат конници, и за да тичат пред колесниците му. И ще си ги назначава хилядници и петдесетници, и ще ги поставя да работят земята му, да жънат жетвата му, и да правят военните му оръжия и приборите за колесниците му. Ще взема и дъщерите ви за мироварици и готвачки и хлебарки. И ще взема по-добрите от нивите ви, лозята ви и маслините ви и ще ги дава на слугите си. Ще взема и десетъка от посевите ви и от лозята ви и ще ги дава на скопците си и на слугите си. И ще взема слугите ви, слугините ви, по-добрите момчета, и ослите ви и ще ги употребява в своите работи. Ще взема десетък от стадата ви; и вие ще му бъдете слуги” (1 Царе 8:11-17). Определено тези неща не са законни за царете, които Законът обучава прекрасно във всякакво въздържание; но е наречен справедливост по отношение на хората, защото те са задължение да се покоряват и не могат да се съпротивяват законно; като че ли Самуил каза: Колкото и царете да се отдават на тирания, не на вас принадлежи да я възпирате. Единственото нещо, което ви остава, е да получавате техните заповеди и да се покорявате на техните думи.

27. Случаят с Навуходоносор в Еремия 27

Но най-забележителният и впечатляващ текст е в Еремия. Макар да е доста дълъг, не съм несклонен да го цитирам, тъй като той най-ясно решава целия този въпрос. „Аз чрез голямата Си сила и чрез простряната Си мишца съм направил земята, както човека и животните, които са по лицето на земята; и давам я на когото благоволя. И сега дадох всички тия земи в ръката на слугата Си Навуходоносор, вавилонския цар; също и полските зверове дадох нему за да му слугуват. И всичките народи ще слугуват нему, на сина му и на внука му, докле дойде времето и на неговата земя; и тогава много народи и велики царе ще поробят и него. И оня народ или царство, което не би приело да слугува на тоя вавилонски цар Навуходоносор, и което не би приело да тури врата си под хомота на вавилонския цар, – Аз ще накажа оня народ, казва Господ, с нож, с глад и с мор, догдето го довърша чрез неговата ръка” (Ер. 27:5-8). Затова „Наведете вратовете си под хомота на вавилонския цар, и слугувайте нему и на людете му и ще живеете” (ст. 12). Виждаме колко голямо покорство Господ благоволи да изисква към този страшен и яростен тиранин, по никаква друга причина освен защото е цар. С други думи, Божието постановление го е поставило на престола на царството и му е позволило царство величие, което не може да бъде нарушено законно. Ако постоянно държим пред погледа и умовете си факта, че дори най-нечестивите царе са назначени чрез същата наредба, която постановява всяка царска власт, никога няма да задържаме в себе си бунтовната мисъл, че към царя трябва да се отнасяме както заслужава и че не сме задължени да действаме като добри поданици към онзи, който от своя страна не действа към нас като добър цар.

28. Общи свидетелства от Писанието за святостта на царската личност

Празно е да се възразява, че тази заповед е била дадена конкретно на израилтяните. Защото трябва да обърнем внимание на основанието, което Господ дава за нея: „Аз дадох на Навудоносор царството, затова слугувайте му и ще живеете” (Ер. 27). Нека да не се съмняваме, че сме задължение да слугуваме на онзи, на когото е дадено царство. Когато Бог издигне някого до царска чест, Той заявява, че благоволи този човек да царува. В Писанието имаме общи заявления именно в този смисъл. Соломон казва, „От бунтовете на страната началниците й биват мнозина” (Пр. 28:2). Йов казва, „Разпасва пояса на царете, и опасва кръста им с въже” (Йов 12:18). След като това се признае, не ни остава нищо освен да слугуваме и да живеем.

В Еремия има друга заповед, в която Господ заповядва на Своите хора следното: „търсете мира на града гдето ви направих да бъдете закарани пленници, и молете се за него Господу; понеже в неговия мир ще имате и вие мир” (Ер. 29:7). Тук на израилтяните, чиято собственост е ограбена, откъснати са от домовете си, отведени на заточение, хвърлени в нещастно робство, се заповядва да се молят за преуспяването на победителя, не както на друго място ни се заповядва да се молим за онези, които ни гонят, а за да може неговото царство да се запази в безопасност и спокойствие, за да могат и те да живеят безопасно под неговата власт. Така Давид, когато стана цар по Божия избор и беше помазан със свято помазание, макар да беше непрестанно и несправедливо нападан от Саул, смяташе за свещен живота на онзи, който искаше неговия живот, защото Господ го беше облякъл с царска чест. „Да ми не даде Господ да сторя това на господаря си, Господния помазаник, да дигна ръка против него; защото е Господният помазаник. . . . Но аз те пожалих, защото рекох: Не ща да дигна ръка против господаря си, защото е Господният помазаник” (1 Царе 24:6, 11). И отново: „Кой може да дигне ръка против Господния помазаник и да бъде невинен? . . . Бъди уверен, както си в живота на Господа, че Господ ще го порази; или денят му ще дойде, и ще умре; или ще влезе в сражение и ще загине. Да ми не даде Господ да дигна ръка против Господния помазаник!” (1 Царе 26:9-11).

29. Работа на Бога е да защитава правото, а не на поданиците

Ние дължим това чувство на страхопочитание и дори на уважение към всички наши управители, каквито и да са техните характери. Повтарям това често, за да се научим да гледаме не на самите хора, а да смятаме за достатъчно това, че чрез Господната воля те държат пост, върху който е отпечатано ненарушимо величие.

Но управителите, ще кажете, също имат задължения към хората под тях. Вече признах това. Но ако от това заключавате, че трябва да се показва покорство единствено на справедливите управители, това е нелепа логика. Мъжете също имат задължения към своите жени, и децата към своите родители. Ако мъжете и родителите пренебрегват своите задължения; ако мъжете се отнасят оскърбително към жените, които са задължение да обичат (Еф. 5:25) и да жалят като по-слаби съдове (1 Пет. 3:7); дали децата ще бъдат по-малко задължени към своите родители, и жените към своите мъже? Тяхното задължение е дори към лошите и немарливите.

Нещо повече, тъй като дълг на всички е не да гледат зад себе си, тоест не да се взират в задълженията един на друг, а всеки да работи в собствените си задължения, това трябва особено да се изявява в онези, които са поставени под властта на други хора. Следователно, ако сме жестоко измъчвани от дивак, ако сме алчно ограбвани и алчен и разпуснат човек, ако сме пренебрегвани от ленивец, накратко, ако сме гонени заради правдата от безбожен и богохулен княз, нека първо да си припомним нашите грешки, които несъмнено Господ наказва с такъв бич. По този начин смирението ще обуздае нашето нетърпение. И нека да разсъдим, че не на нас принадлежи да лекуваме тези злини, и всичко, което ни остава, е да призоваваме помощта от Господа, в Чиято ръка са сърцата на царете и наклоняването на царствата (Пр. 21:1). „Бог стои в Божия събор, съди всред боговете” (Пс. 82:1). Пред Неговото лице ще паднат и ще бъдат смазани всички царе земни съдии, които не са целунали Неговия Помазаник, които са налагали несправедливи закони да потискат бедния в съда и обръщат делото на смирения, да ограбват вдовиците и сираците (Ис. 10:1-2).

(Законните управители, обаче, трябва да възпират тиранията на царете; покорството към Бога идва първо, 30-31)
30. Когато Бог се намесва, това понякога става чрез неволни изпълнители

В това се изявяват чудно Божията доброта, сила и провидение. Той понякога издига изявени възмездители сред Своите собствени слуги и им дава Своята заповед да наказват проклетата тирания и избавят Неговите хора от бедствие, когато са несправедливо потискани; друг път за Своите цели използва гнева на хора, които имат други мисли и други цели. Така чрез Мойсей освободи Своите хора Израил от тиранията на Фараона; чрез Готониил от насилието на сирийския цар Хусанрисатаим; и от друго робство чрез други царе или съдии. Така укроти гордостта на Тир чрез египтяните; надменността на египтяните чрез асирийците; яростта на асирийците чрез халдейците; самонадеяността на Вавилон чрез мидите и персите – като Кир преди това покори мидите – и обузда и наказа неблагодарността на царете на Юда и Израел и тяхната упоритост след цялата Негова доброта, веднъж чрез асирийците, друг път чрез вавилонците. Но всички тези неща не бяха направени по един и същ начин.

Тъй като първата група освободители бяха издигнати чрез Божието законно призвание да изпълнят такива дела, когато вдигаха оръжие против царе, те въобще не нарушаваха онова величие, с което царете са облечени по Божия заповед, но въоръжени от небето те с по-голяма власт обуздаваха по-малка власт, точно както царете могат законно да наказват своите наместници. Втората група, макар да бяха насочвани от Божията ръка, според както Му е угодно, и вършеха Неговото дело без да го знаят, нямаха нищо друго освен зло в помислите си.

31. Законови защитници на свободата на хората

Но каквото и да е мисленето на самите хора за техните действия, Господ чрез тях извършва Своето дело, строшава кървавите жезли на дръзките царе и събаря тяхното нетърпимо господство. Тека князете да чуят и да се боят; но нека и ние в същото време да се пазим най-внимателно да не презираме или нарушаваме почетната и величествена власт на владетелите, която Бог е узаконил с най-сигурни постановления, дори когато облечените в нея са най-недостойни за нея, и доколкото могат я замърсяват със своето нечестие. Макар че Господ нанася възмездие върху необузданото господство, нека от това да не предполагаме, че възмездието е възложено на нас, след като не ни е дадена друга заповед освен да се покоряваме и да страдаме.

Говоря само за частните индивиди. Защото когато бъдат назначени народни управители да обуздават тиранията на царете (както ефорите, които контролираха царете при спартанците, или народните трибуни спрямо консулите сред римляните, или демархите спрямо сената сред атиняните; и вероятно има нещо подобно на това във властта упражнявана от трите съсловия, когато се събират на своите сесии). Толкова съм далеч от това да забранявам на тези хора официално да възпират неприличната разпуснатост на царете, че ако те си затварят очите, когато царете тиранизират и оскърбяват по-смирените от народа, твърдя, че тяхното лицемерие е пълно с нечестиво клетвопрестъпничество, защото те вероломно предават свободата на хората, когато знаят, че според Божията наредба са назначени да й бъдат пазители.

32. Покорството към човека не трябва да става непокорство към Бога

Но в това покорство, което ние смятаме за дължимо към заповедите на управителите, винаги трябва да правим изключението, и дори да бъдем особено внимателни то да не стане несъвместимо с покорството към Онзи, на Когото трябва да са подчинени желанията на всички царе, пред Чиито постановления трябва да отстъпват техните заповеди, пред Чието величие трябва да се свеждат техните жезли. И наистина, колко нелепо би било в угаждането на хора да нанесем оскърбление на Онзи, заради Когото се покоряваме на хората! Затова Господ е Цар на царете. Когато отвори Своята свята уста, трябва да слушаме единствено Него, преди всичко друго и над всичко друго. Ние сме подчинени на хората, които ни управляват, но подчинени единствено в Господа. Ако те заповядват нещо против Него, нека да не му обръщаме ни най-малко внимание, нито да се влияем от цялото достойнство, което те притежават като управители – достойнство, на което не се нанася никаква вреда, ако бъде подчинено на специалната и наистина върховна власт на Бога. На това основание Данаил отрича, че е съгрешил в нещо против царя, когато отказва да се покори на неговата безбожна заповед (Дан. 6:22), защото царят е прекрачил ограниченията си и е ощетил не само хората, но като вдига рога си против Бога, на практика отменя своята собствена власт. От друга страна израилтяните биват осъдени за това, че с твърде голяма готовност се покоряват на нечестивите заповеди на царя. Защото когато Еровоам направи златното теле, те забравиха Божия храм и в покорство към Еровоам се втурнаха към нови суеверия (3 Царе 12:28). Със същата готовност потомството се покланяше пред заповедите на своите царе. Заради това бяха сурово порицани от пророка (Осия 5:11). Дотолкова сме далеч от това да отдаваме хвала за смирение на онова лицемерие, чрез което дворцовите ласкатели се покриват и заблуждават простите, когато отричат законността на непокорство към коя да заповед наложена от техните царе, като че ли Господ се е отказал от собствените Си права в полза на смъртните, като ги е назначил да владеят над своите събратя, или като че ли земната власт бива намалявана ако бъде подчинена на своя Източник, пред Когото дори небесните началства треперят като смирени молители. Знам за пряката заплаха, на която поданиците излагат себе си поради тази твърдост, тъй като царете негодуват най-много когато бъдат порицавани. Както Соломон казва, „Яростта на царя е вестителка на смърт” (Пр. 16:14). Но тъй като Петър, един от небесните вестители, оповести постановлението, „Трябва да се покоряваме на Бога, а не на хората” (Деян. 5:29), нека да се утешаваме с мисълта, че когато издържаме всичко, вместо да се отвърнем от благочестието, ние показваме покорството, което Господ изисква. И за да не би смелостта да ни напусне, Павел ни насърчава с допълнителни съображения (1 Кор. 7:23), че сме изкупени от Христос на голямата цена, която нашето изкуплението Му струва, не за да отдаваме робско покорство на извратените страсти на хората, още по-малко да почитаме тяхното безбожие.

Край на Институтите.

С Л А В А   Д А   Б Ъ Д Е   Н А   Б О Г А !



| Предишна глава | Съдържание |

превод Copyright © Божидар Маринов, 2003