| Назад | Напред |

КНИГА IV
Глава Осемнадесета

18. ЗА ПАПСКОТО ПРИЧАСТИЕ. КАК ТО НЕ САМО ОМЪРСЯВА, НО И УНИЩОЖАВА ГОСПОДНАТА ВЕЧЕРЯ.

Главните части на тази глава са:

  1. Мерзостта на папското причастие, р. 1. Неговото разнородно безбожие описано в пет точки, р. 2-7. Описание на неговия произход, р. 8, 9.
  2. За названието „жертва,” което древните са дали на святата Вечеря, р. 10-12. Съответно разглеждане на жертвата, опровергаващо аргументите на папистите за жертвата на папското причастие, р. 13-18.
  3. Обобщение на учението на християнската Църква относно тайнствата, подготвящо ни за последващо разглеждане на петте лъжливи тайнства, р. 19, 20.

Раздели.

  1. Главната от всички мерзости, създадени за да се противопоставят на Господната вечеря, е папското причастие. Описание.
  2. Неговото безбожие в пет точки.
    1. Неговото нетърпимо богохулство в поставянето на свещеници вместо Него, единствения Свещеник. Отговор на възраженията на папистите.
  3. Продължение на безбожието на папското причастие.
    1. Премахва кръста на Христос като поставя олтар. Отговор на възражения.
  4. Отговор на други възражения.
  5. Продължение на безбожието на папското причастие.
    1. Премахва възпоминанието на Христовата смърт. Разпъва Христос наново. Отговор на възражения.
  6. Продължение на безбожието на папското причастие.
    1. Ограбва от нас ползата от Христовата смърт.
  7. Продължение на безбожието на папското причастие.
    1. Отменя Господната вечеря. Във Вечерята Бащата принася Христос на нас; в папското причастие свещеничетата принасят Христос на Бащата. Вечерята е тайнство за всички християни; папското причастие е ограничено до свещеника.
  8. Произход на папското причастие. Частните причастия са безбожно оскверняване на Вечерята.
  9. Тази мерзост не е била известна на по-чистата Църква. Тя няма основания в Божието Слово.
  10. Втора част на главата. Някои от древните наричат Вечерята жертва, но не умилостивителна, както папистите наричат своето причастие. Това се доказва от текстове от Августин.
  11. Някои от древните очевидно са залитнали твърде много към сенките на закона.
  12. Трябва да се прави силно разграничение между Мойсеевите жертви и Господната вечеря, която е наречена жертва на благодарение. Същото правило трябва да действа в това разглеждане.
  13. Понятията „жертва” и „свещеник.” Различни видове жертви.
    1. Умилостивителна.
    2. На благодарение.
    Нищо не е умилостивително освен смъртта на Христос.
  14. Господната вечеря не може да бъде наричана умилостивителна жертва, нито може папското причастие. Онези, които мънкат на причастието, не могат да бъдат наричани свещеници.
  15. Тяхната суета е доказана дори от Платон.
  16. Към благодарителния тип жертва принадлежат всички дейности на благочестие и братолюбие. Този вид жертва няма никаква връзка с умилостивяването на Бога.
  17. Молитвата, благодарението и другите действия на благочестие са наречени жертви. В този смисъл Господната вечеря е наречена евхаристия (благодарение). В същия смисъл всички вярващи са свещеници.
  18. Заключение. Названия на папското причастие.
  19. Последна част на главата, преговаряща възгледите, които трябва да имаме относно кръщението и Господната вечеря. Защо Господната вечеря се повтаря, а кръщението не.
  20. Християните трябва да се задоволяват с тези две тайнства. Те биват унищожавани от тайнствата според човешки наредби.

(Отхвърляне на папското причастие като богохулно и като унищожаване на Господната вечеря, 1-7)
1. Римската доктрина

С тези и други подобни изобретения Сатана се опитва да замърси и покрие святата Вечеря на Христос в дълбок мрак, за да не би нейната чистота да бъде запазена в Църквата. Но върхът на тази ужасна мерзост е когато е създал белег, чрез който тя не само е била помрачена и извратена, но и напълно заличена и унищожена, изчезнала от човешката памет; а именно, когато с най-гибелна заблуда е заслепил почти целия свят да вярва, че причастието е жертва и жертвоприношение за придобиване на прощение на греховете.

Не казвам нищо за начина, по който в началото по-здравомислещите схоластици са възприели тази догма. Оставям ги на техните объркани увъртания, които колкото и да бъдат защитавани с дребнавости, трябва да бъдат отхвърлени от всички добри хора, защото всичко, което правят, е да покриват блясъка на Вечерята в голям мрак. Затова, като им казваме сбогом, нека моите читатели да разберат, че аз тук се боря с онзи възглед, с който римският Антихрист и неговите пророци са изпълнили целия свят, а именно, че причастието е дело, чрез което свещеникът, който принася Христос, и другите, които в жертвоприношението Го приемат, придобиват заслуги пред Бога, или че това е умилостивителна жертва, чрез която наново придобиват Божието благоволение.

И това не е просто общоприето мнение сред простите, а самото действие е така подредено, че да бъде някакво умилостивение, чрез което на Бога се дава удовлетворение за живите и мъртвите. Това също се изразява чрез използваните думи, и същият смисъл може да се изведе от всекидневната практика. Знам колко дълбоко е прокарала своите корени тази язва; под какво подобие на добро прикрива истинския си характер, като носи името на Христос и като прави мнозина да вярват, че под името „причастие” се съдържа цялата същност на вярата.

Но когато най-ясно докажем от Божието Слово, че това причастие, колкото и бляскаво и пищно да е, нанася голямо оскърбление на Христос, потиска и погребва Неговия кръст, изпраща в забвение Неговата смърт, отнема ползите, които той е предназначен да ни носи, обезсилва и погубва тайнството, чрез което се поддържа споменът за Неговата смърт, дали неговите корени ще са толкова дълбоки, че тази могъща брадва, Божието Слово, няма да успее да ги отсече и унищожи? Дали тази имитация на светлина ще бъде така примамлива, че истинската светлина да не може да изложи на показ скритото зло?

2. Папското причастие като богохулство против Христос

Затова нека да покажем, както се заехме още в началото, че в папското причастие се извършва нетърпимо богохулство и се нанася оскърбление на Христос. Защото Той не е бил определен от Бащата за Първосвещеник само за известно време, както свещениците биваха назначавани в Стария Завет. Тъй като техният живот беше смъртен, тяхното свещеничество не можеше да бъде безсмъртно, и затова имаше нужда от наследници, които да заместват умрелите. Но тъй като Христос е безсмъртен, няма никакъв повод да бъде заместван от наместник. Защото Той е назначен от Своя Баща за Свещеник завинаги, според чина на Мелхиседек, за да може вечно да упражнява вечно свещеничество (Евр. 5:6, 10; 7:17, 21; 9:11; 10:21; Пс. 110:4; Бит. 14:18). Тази тайна е била изобразена много преди това в Мелхиседек, когото Писанието, след като веднъж го въвежда като свещеник на живия Бог, никога след това не го споменава, като че ли никога не е умирал. По този начин за Христос се казва, че свещеник според неговия чин.

Но онези, които жертват всекидневно, трябва неизбежно да назначават за своите жертвоприношения свещеници, с които заместват Христос като наместници и наследници. Чрез това заместване те не само ограбват Христос от Неговата почит и отнемат от Него изключителното право на вечно свещеничество, но и се опитват да Го премахнат Неговото място отдясно на Неговия Баща, където Той не може да седи безсмъртен без да бъде вечен Първосвещеник. Нека не им позволяваме да твърдят, че техните свещеничета не заместват Христос като че ли е мъртъв, а са само заместници в това вечно свещеничество, което не е преставало да съществува. Думите на апостола са твърде строги, за да им позволят някаква възможно за бягство, а именно, „При това, поставените свещеници са били мнозина, защото смъртта им пречеше да продължават в чина си, но Той, понеже пребъдва вечно, има свещенство, което не преминава на другиго” (Евр. 7:23, 24). Но такава е тяхната нечестност, че за да защитят своето безбожие, те се опитват да използват за себе си примера на Мелхиседек. Тъй като се казва, че той „изнесе хляб и вино” (Бит. 14:18), те си правят извода, че това е било въведение към тяхното причастие, като че ли има някакво подобие между него и Христос в даването на хляб и вино. Това е твърде глупаво и лекомислено за да заслужава опровергаване. Мелхиседек даде хляб и вино на Авраам и неговите спътници, за да ги подкрепи, когато бяха изтощени от похода и битката. Какво общо има това с жертвоприношенията? Мойсей хвали човечността на стария цар; тези хора нелепо измислят тайнство, за което не се споменава нищо. Но те поставят и друг външен блясък върху своята заблуда, защото незабавно се добавя, че той е бил „свещеник на всевишния Бог.” Аз отговарям, че те погрешно приписват на хляба това, което апостолът отнася към благословението. „Този Мелхиседек, Салимски цар, свещеник на всевишния Бог, който посрещна Авраам . . . и го благослови.” От това същият апостол (и не можем да желаем по-добър тълкувател) прави извода за неговите превъзходства. „Без съмнение по-малкият се благославя от по-големия.” Но ако жертвоприношението на Мелхиседек е било образ на жертвата в папското причастие, аз питам, дали апостолът, който се впуска в най-дребни подробности, би забравил за въпрос, който е толкова важен и сериозен? И така, колкото и да бърборят, напразно се опитват да унищожат аргумента, даден от самия апостол, а именно, че правото и честта на свещеничеството са престанали сред смъртните, защото Христос, Който е безсмъртен, е единственият вечен свещеник (Евр. 7:17-19).

3. Папското причастие като потъпкване на Христовите страдания

Друго нечестие на папското причастие е, че то потъпква и погребва кръста и страданията на Христос. Наистина, това е сигурно: в мига, в който се издигне олтар, кръстът на Христос бива потъпкан. Защото ако на кръста Той принесе Себе Си в жертва, за да ни освети завинаги и да придобие вечно изкупление за нас (Евр. 9:12), несъмнено силата и действието на Неговата жертва продължават без край. Иначе не би трябвало да имаме по-голяма почит към Христос отколкото към воловете и телетата, които биваха жертвани под Закона, чийто принос се оказа слаб и недействителен, защото трябваше да бъде повтарян често. Следователно трябва да се признае, че или жертвата, която Христос направи на кръста, е лишена от силата да очиства завинаги, или че Той ни е очистил веднъж завинаги чрез тази единствена жертва. Затова апостолът казва, „на дело в края на вековете се яви веднъж да отмахне греха, като принесе Себе Си в жертва” (Евр. 9:26). И отново, „С тая воля ние сме осветени чрез принасянето на Исус Христовото тяло веднъж за винаги” (Евр. 10:10). И отново, „Защото с един принос Той е усъвършенствувал за винаги ония, които се освещават” (Евр. 10:14). Към това той добавя известните думи: „А гдето има прощение за тия неща, там вече няма принос за грях” (Евр. 10:18; ср. ст. 26). Христос показва същото нещо със Своите последни думи, когато предавайки духа Си извика, „Свърши се” (Йоан 19:30). Ние имаме навика да приемаме последните думи на умиращия за пророчески. Когато умира, Христос заявява, че с Неговата жертва бива завършено и изпълнено всичко, което е необходимо за нашето спасение. Трябва ли ние да си позволяваме да добавяме към тази жертва, чието съвършенство е така ясно заявено, безбройни всекидневни жертвоприношения, като че ли тя е останала несъвършена? Тъй като святото Божие Слово не само потвърждава, но и прогласява и свидетелства, че тази жертва е извършена веднъж и остава завинаги в сила, онези, които изискват друга жертва, не я ли обвиняват в несъвършенство и слабост? Но каква е целта на папското причастие, което е било създадено за да се извършват стотици хиляди жертви всеки ден, ако не е да погребе и потъпче страданията на нашия Господ, в които Той принесе Себе Си на Своя Баща като единствена жертва? Кой освен слепците не вижда, че е сатанинско безочие да се противи на така ясна и очевидна истина? Запознат съм с мошеничествата, с които бащата на лъжите има навика да прикрива своята измама, а именно, че жертвите не са различни или нови, а че само се повтаря единствената жертва. Този дим лесно се разпръсва. През цялата си беседа апостолът спори не само че няма други жертви, но и че тази единствена жертва е принесена веднъж и повече не трябва да се повтаря. По-хитрите се опитват да избягат през още по-тясна дупка, а именно, че това не е повтаряне, а прилагане. Но не е трудно да опровергаем и този софизъм. Защото Христос не принесе Себе Си веднъж с цел Неговата жертва да бъде всекидневно потвърждавана с нови жертвоприношения, а чрез проповядването на Благовестието и отслужването на святата Вечеря ползата от жертвата да ни бъде предавана. Така Павел казва, че „Христос нашата пасха беше принесен за нас,” и ни заповядва да „празнуваме” (1 Кор. 5:7, 8). Казвам, че методът, по който кръстът на Христос бива правилно приложен в нас, е когато ни се предаде радостта от него и ние я приемем с истинна вяра.

4. Аргументът от Малахия 1:11

Но си заслужава да чуем на каква друга основа те поставят своята жертва в причастието. За тази цел те привличат пророчеството на Малахия, в което Господ обещава, че „на всяко място ще се принася на името Ми тамян и чист принос” (Мал. 1:11). Като че ли е ново или необичайно за пророците, когато говорят за призоваването на езичниците, да означават духовното поклонение към Бога, към което ги призовават, с външните ритуали на Закона, за да могат да покажат с по-познати за хората от своето време понятия, че са призовани към истинското общение на вярата, точно както като цяло имат обичай да описват истината изявена от Благовестието с образи от своята епоха. Така те използват „изкачване към Ерусалим” за „обръщане към Господа,” „принасянето на всякакви дарове” като „почитане на Бога,” „сънища и видения за по-изобилно познание, с което вярващите ще бъдат надарени в Христовото царство. Текстът, който те цитират в Малахия, прилича на един текст в Исая, в който пророкът говори за три жертвеника, които ще се издигнат в Асирия, Египет и Юдея. Първо, питам дали ще се съгласят, че това пророчество се изпълнява в Христовото царство? Второ, питам, къде са тези жертвеници, или кога са били издигнати? Трето, дали те предполагат, че ще има един единствен храм, определен за едно единствено царство, както беше този в Ерусалим? Ако размислят за тези неща, мисля, че ще признаят, че под образи пригодени за неговата епоха пророкът е пророкувал относно разпространението на духовното поклонение към Бога по целия свят. Това е отговорът, който им даваме; но тъй като навсякъде в Писанието се срещат очевидни примери, нямам особено желание да давам дълго изброяване; макар че те нещастно се заблуждават и в това нещо, че не признават друга жертва освен тази в папското причастие, докато в действителност вярващите сега жертват на Бога и Му принасят чист принос, за който ще говорим по-късно.

5. Папското причастие носи забравяне на Христовата смърт

Сега стигам до третата част на папското причастие, по отношение на което ще обясним как то заличава истинската и единствена смърт на Христос и я премахва от паметта на хората. Защото както сред хората потвърждението на завещанието зависи от смъртта на завещателя, така също Господ е потвърдил със смъртта Си завещанието, с което ни е завещал прощение на греховете и вечна праведност (Евр. 9:15-17). Онези, които се осмеляват да извършват някакви промени или изобретения върху това завещание, отричат Неговата смърт и я смятат за незначителна. И така, какво е папското причастие, ако не ново и напълно различно завещание? Какво? Всяко обещание на папското причастие не обещава ли ново прощение на греховете, ново изкупване на праведност, така че сега има също толкова завещания колкото и причастия? Затова според тях нека Христос да дойде отново и чрез още една смърт да направи това ново завещание, или по-скоро чрез безбройни смърти да потвърди безбройните завещания на папското причастие. Тогава не казах ли аз истината от самото начало, че папското причастие унищожава единствената истинска смърт на Христос? Защото каква е пряката цел на папското причастие, ако не е да умъртви отново Христос, ако това беше възможно? Защото както апостолът казва, „където има завещание, трябва да се докаже и смъртта на завещателя” (Евр. 9:16). Измислицата на папското причастие носи на себе си названието завещание на Христос, и следователно изисква Неговата смърт. Освен това е необходимо жертвата да бъде заклана и принесена. Ако Христос бива жертван на всяко причастие, Той трябва да бъде жестоко заколван във всеки миг на хиляди места. Това не е моят аргумент, а на апостола: „не за да принася Себе Си много пъти, . . . (иначе Той трябва да е страдал много пъти от създанието на света)” (Евр. 25, 26). Признавам, че те имат готов отговор, чрез който дори обвиняват нас в клевета; защото казват, че ние възразяваме на това, което те никога не са мислели и дори не могат и да си помислят. Ние знаем, че животът и смъртта на Христос въобще не са в тяхната ръка. Ние не се интересуваме дали те искат да Го заколят; нашето намерение е само да покажем нелепостта, която следва от тяхната безбожна и проклета догма. Аз показвам това от устата на апостола. Макар те да настояват, че тази жертва е безкръвна (anaimaton), аз ще отговоря, че не зависи от човешката воля да промени естеството на жертвоприношението, защото по този начин ще се отмени святата и ненарушима Божия наредба. От това следва, че принципът на апостола остава непроменен, „без проливането на кръв няма прощение” (Евр. 9:22).

6. Папското причастие ограбва от нас ползата от Христовата смърт

Четвъртото качество на папското причастие, което трябва да разгледаме, е, че то ограбва от нас ползата дадена ни от смъртта на Христос, като ни пречи да я осъзнаем и да размишляваме върху нея. Защото кой може да мисли, че е изкупен чрез смъртта на Христос, когато вижда ново изкупление в папското причастие? Кой може да се почувства уверен, че греховете му са простени, когато вижда ново прощение? Няма полза да казват, че единствената основа, на която придобиваме прощение на греховете в папското причастие е, че то вече е било изкупено чрез смъртта на Христос. Защото това е равностойно да се каже, че сме изкупени от Христос при условие, че изкупваме сами себе си. Защото учението, което се разпространява от служителите на Сатана, и което в наши дни те защитават с крясъци, огън и меч, е, че когато в причастието принасяме Христос на Бащата, чрез Неговото дело на жертвоприношение придобиваме прощение на греховете и ставаме съучастници в страданията на Христос. Тогава какво остава за страданията на Христос освен да бъдат само пример за изкупление, та от тях да се научим да бъдем изкупители сами на себе си? Когато във Вечерята запечатва нашата увереност за прощение, самият Христос не заповядва на Своите ученици да спрат до това действие, но ги изпраща към жертвата на Своята смърт; и така показва, че Вечерята е спомен, или както често се изразява, възпоминание, от което да се научат, че умилостивителната жертва, чрез която Бог трябва да бъде умилостивен, трябва да се принесе само веднъж. Защото не е достатъчно да се твърди, че Христос е единствената жертва, без да добавим, че Неговото жертвоприношение е единственото, за да може нашата вяра да бъде съсредоточена върху Неговия кръст.

7. Папското причастие като унищожаване на Господната вечеря

Сега стигам до последната точка, а именно, че святата Вечеря, върху която Господ остави изобразено и издълбано възпоминанието за Своите страдания, е била премахната, скрита и унищожена, когато е било издигнато папското причастие. Докато самата Вечеря е дар от Бога, който трябва да се приема с благодарение, жертвоприношението на папското причастие претендира, че плаща на Бога цена, която трябва да се приеме като удовлетворение. Жертвоприношението се различава от тайнството на Вечерята също толкова, колкото даването се различава от приемането. Но в това се явява окаяната човешка неблагодарност – че когато трябва да се признае щедростта на Божията доброта и трябва да се отправят благодарения, човекът прави Бога свой длъжник. Тайнството обещава, че чрез смъртта на Христос ние не само сме възкресени към живот веднъж, но и постоянно съживявани, тъй като в нея са били извършени всички части на нашето спасение. Жертвоприношението на папското причастие използва много различен език, а именно, че Христос трябва да бъде принасян всекидневно, за да ни дава назаем нещо. Вечерята е трябвало да бъде отслужвана на общото събиране на Църквата, за да ни напомня за общението, чрез което всички сме съединени в Христос Исус. Жертвоприношението на папското причастие разваля и разкъсва това общение. Защото след като се е наложила ереста, че трябва свещениците да жертват за хората, като че ли Вечерята е предадена на тях, тя престава да бъде отслужвана на събранието на верните според Господната заповед. Въвеждат се частни причастия, които приличат повече на отлъчване, отколкото на онова общение, което е заповядано от Господа, когато свещеничето, приготвяйки се само да погълне своята жертва, се отделя от цялото тяло на верните. За да няма грешка, наричам го частно причастие винаги когато няма участие на вярващите в Господната вечеря, дори в същото време да присъства голямо множество хора.

(Ранната практика и възходът на неправилните възгледи, 8-11)
8. Частните причастия са отричане на общението

Никога не съм можел със сигурност да определя произхода на названието „меса” (папското причастие, бел. прев.). Вероятно идва от събираните приноси. Затова древните обикновено го използват в множествено число. Но без да повдигам никакъв спор относно названието, аз твърдя, че частните причастия са диаметрално противоположни на Христовата наредба, и следователно са безбожно оскверняване на святата Вечеря. Защото какво заповяда Господ? Не беше ли да вземат и да разделят помежду си (Лука 22:17)? Какво учи Павел относно спазването на заповедта? Не е ли че разчупването на хляба е общение в тялото и кръвта (1 Кор. 10:16)? Следователно, когато един човек взема без да разделя, къде е приликата? Но този един бил действал от името на цялата Църква. По каква заповед? Не е ли открита подигравка към Бога когато един човек индивидуално грабва за себе си това, което трябва да се раздели на множеството? Но тъй като думите на нашия Спасител и на Павел са достатъчно ясни, трябва накратко да заключим, че където няма разчупване на хляба за общението на верните, там няма Господна вечеря, а лъжлива и нелепа имитация на Вечерята. Но лъжливата имитация е оскверняване. Нещо повече, оскверняването на тази висша наредба неизбежно е безбожие. Следователно частните причастия са нечестива мерзост; и както във вярата една заблуда постоянно ражда други, след като този обичай на принос без общение веднъж се е промъкнал, те постепенно са започнали да извършват безбройни причастия във всички отделни ъгли на църквите и да привличат хората насам и натам, когато е трябвало да съставят едно събрание и така да осъзнаят тайнството на своето единство. Нека сега да отрекат своето идолопоклонство, когато изявяват хляба в своите причастия, за да бъде обожествяван вместо Христос. Напразно говорят за онези обещания на Христовото присъствие, които както и да бъдат разбирани, определено не са дадени за да могат нечисти и скверни хора да формират Христовото тяло когато си поискат и за каквато мерзост си искат; а за да могат вярващите, докато спазват с религиозна съсредоточеност заповедта на Христос да празнуват Вечерята, да се наслаждават на участието си в нея.

9. Папското причастие не е библейско и не е древно

Можем да добавим, че това извратено действие е било непознато на по-чистата Църква. Защото колкото и по-нахалните сред нашите противници да се опитват да прикрият нещата, абсолютно сигурно е, че цялата древност им се противопоставя, както беше показано в на други места, и може да бъде по-сигурно позната чрез прилежно четене на Бащите. Но преди да заключа, питам нашите требни учители, като смятам, че те знаят, че покорството е по-добро от жертвата, и че Бог ни заповядва да слушаме гласа Му вместо да принасяме жертви (1 Царе 15:22), как могат да вярват, че този метод на жертвоприношение може да е угоден на Бога, когато е сигурно, че Той не го е заповядал, и не могат да го подкрепят и с една сричка от Писанието? Освен това, когато чуят апостола да заявява, че „никой не взема на себе си тая почит, освен когато бъде призван от Бога, както бе Аарон, така и Христос не присвои на Себе Си славата да стане първосвещеник, а Му я даде Оня, Който Му е казал: ‘Ти си Мой Син. Аз днес Те родих’” (Евр. 5:4, 5). Те или трябва да докажат, че Бог е начинател и основател на тяхното свещенство, или да признаят, че няма почит от Бога в служение, в което без да бъдат призвани са се втурнали с нечестиво упорство. Те не могат да произведат нито една йота от Писанието в подкрепа на своето свещенство. И не са ли жертвоприношенията напразни, след като не могат да бъдат принасяни без свещеник?

10. Дали църковните Бащи са гледали на причастието като на жертвоприношение?

Ако някой тук ни натрапи кратки изречения от древните, и на основата на техния авторитет спори, че жертвоприношението, което се извършва във Вечерята, трябва да се разбира по различен начин от това, което обяснихме, нека това да бъде нашият кратък отговор: ако въпросът е свързан с одобрението на измислицата за жертвоприношението, която папистите си въобразяват в причастието, няма нищо в Бащите, което да подкрепя такова богохулство. Те наистина използват думата „жертва,” но в същото време обясняват, че имат предвид нищо повече от възпоминание на онова истинско жертвоприношение, което Христос нашата единствена Жертва (както те самите навсякъде прогласяват) извърши на кръста. Августин казва (Cont. Faust. Lib. 20, c. 18), „В жертвите на животни, които евреите принасяха на Бога, празнуваха предсказването на бъдещата жертва, която Христос принесе; сега християните празнуват възпоминанието на извършената жертва чрез свято причастие и участие в тялото на Христос.” Тук той със сигурност поучава същото учение, което е изложено по-подробно в книгата Относно вярата към Петър Дякон, който и да е авторът на тази книга. Думите са: „Вярвайте най-твърдо и нямайте съмнение, че Единородният стана въплътен за нас, че даде Себе Си за нас, принос и жертва към Бога за благоухание; към Когото, заедно с Бащата и Святия Дух, по времето на Стария Завет се жертваха животни, и към Когото сега, заедно с Бащата и Святия Дух (с Които има една Божествена същност), святата Църква по целия свят не престава да принася жертвата на хляб и вино. Защото в онези плътски жертви имаше изобразяване на плътта на Христос, която Той щеше да принесе за нашите грехове, и на кръвта, която щеше да пролее за прощение на греховете. Но в тази жертва има благодарение и възпоминание на плътта на Христос, която Той даде за нас, и на кръвта, която проля за нас.” Затова самият Августин в няколко текста (Ep. 120, ad Honorat. Cont. Advers. Legis.) обяснява, че тя не е нищо друго освен жертва на хваление. Накратко, навсякъде в неговите писания ще откриете, че единствената причина, поради която Господната вечеря е наречена жертва, е защото тя е възпоминание, преобраз, свидетелство на онази отделна, истинска, единствена жертва, чрез която Христос изкупи нашата вина. Има един забележителен текст (De Trinitate, Lib. 4, c. 24), където след като разглежда единствената жертва, той заключава така: „Тъй като в една жертва са важни четири неща, а именно, на кого се принася, от кого, какво и за кого, същият единствен истински Посредник, като ни примири с Бога чрез примирителна жертва, остава едно с Онзи, на Когото принася, прави Себе Си едно с онези, за които принася, сам принася, и е това, което принася.” Златоуст говори същото. Те така силно заявяват, че честта на свещенството принадлежи единствено на Христос, че Августин твърди, че би било равносилно на Антихрист някой да прави епископа посредник между Бога и човека (August. Cont. Parmen. Lib. 2, c. 8).

11. Църковните Бащи са се отклонили от Божията наредба

И все пак не отричаме, че жертвата на Христос е така видимо изявена във Вечерята, че почти представя образа на кръста пред нашия поглед, точно както апостолът казва на галатяните, че Исус Христос е бил ясно очертан пред очите им, когато им е било представено словото на кръста (Гал. 3:1). Но тъй като виждам, че тези древни автори са извратили това възпоминание за различна цел от свързаната с Божията наредба (някак си им е изглеждало, че Вечерята представлява вид на повтаряно или поне подновявано жертвоприношение), нищо не може да бъде по-безопасно за благочестивия от това да се задоволи с чистата и проста наредба на Бога, за Чиято Вечеря може да се каже, че е праведна, защото единствено Неговият авторитет се явява в нея. Като виждам, че те са запазили благочестив и ортодоксален възглед за цялата наредба, и не мога да открия белези, че са искали да принизят в нещо единствената жертва на Господа, не мога да ги обвиня в никакво нечестие, и все пак мисля, че не могат да бъдат извинени за това, че са сгрешили до известна степен в начина на действие. Те са подражавали на юдейския начин на жертвоприношение повече, отколкото Христос е наредил, и отколкото естеството на Благовестието позволява. Следователно единственото нещо, за което те могат справедливо да бъдат укорени, е тази нелепа аналогия, че като не са се задоволили с простата и истинна наредба на Христос, те са се отклонили твърде много в сенките на Закона.

(Идеята за жертвоприношението в Евхаристията и библейската употреба на думата „жертва”; папското причастие е богохулство, 12-18)
12. Жертвоприношението в Стария Завет и Господната вечеря

Всеки, който внимателно размишлява, ще осъзнае, че Господното Слово прави това разграничение между Мойсеевите жертви и нашата евхаристия – че макар първото да представя на еврейския народ същото действие на смъртта на Христос, което сега се изявява на нас във Вечерята (лев. 1:5), все пак формата на представяне е различна. Там на левитските свещеници беше заповядано да изобразяват жертвата, която Христос щеше да извърши; беше представяна жертва, която да действа като заместник на самия Христос; беше издиган жертвеник, на който да бъде принасяна; накратко, цялото беше изпълнявано така, че да представи пред погледа преобраз на жертвата, която трябваше да се принесе пред Бога за изкупление. Но сега, след като тази жертва вече е извършена, Господ ни е заповядал различен начин на изпълнение, а именно, да се предаде на Неговия вярващ народ ползата от принесената пред Него жертва от Неговия Син. Затова Господ ни е дал трапеза, на която да празнуваме, а не жертвеник, на който да се принася жертва; не е осветил свещеници да жертват, а служители да отслужват святата трапеза. Колкото по-възвишена и свята е тази тайна, с толкова повече благоговение и страхопочитание трябва да се приема. Следователно нищо не е по-безопасно от това да забраним всяка дързост на човешкия разум и да се придържаме единствено към това, което Писанието ни казва. И определено, ако разсъдим, че това е Вечеря на Господа, а не хора, защо да позволяваме да бъдем отклонявани дори на косъм от Писанието заради човешки авторитети или постановления? Затова апостолът, като желае напълно да премахне пороците, които са се били промъкнали в коринтската църква, като най-уместен метод ги призовава да се върнат към самата наредба, като показва, че от нея трябва да се изведе вечно правило (1 Кор. 1:20f.)

13. Естеството на жертвата

За да не би някой крамолник да повдигне спор с нас относно понятията „жертвоприношение” и „свещеник,” накратко ще обясня какво в цялата тази дискусия имаме предвид под „жертвоприношение” и „свещеник.”

Някои, не знам на какво разумно основание, прилагат понятието „жертвоприношение” към всички свещени церемонии и религиозни действия.

Ние знаем, че според употребата на думата навсякъде в Писанието названието „жертвоприношение” се дава на това, което гърците наричат понякога qusia, понякога prosofoa, а понякога teleth. Това според общоприетата употреба включва всичко, което се принася на Бога. Следователно трябва да разграничаваме, но така че разграничението да извлича своята аналогия от жертвите на Мойсеевия закон, под чиито сенки Господ благоволи да представя на Своите хора цялата реалност на жертвите. Макар че те са различни по форма, всички могат да се сведат до две групи. За едната от тях приносът за грях се извършва чрез определен вид удовлетворение, чрез което наказанието бива изкупвано пред Бога, а за другата е символ и свидетелство на вяра и поклонение към Бога; понякога иска Божието благоволение чрез молитва, понякога чрез благодарение, за да засвидетелства благодарност към Бога за получените дарове, а понякога като просто упражнение на благочестие да обнови потвърждението на завета, към което се отнася втората група: всеизгаряния, възлияния, даренията, първите плодове и примирителните приноси.

Затова нека ние също ги разделим на две групи. С цел обяснение нека наречем едната група latreutikon и sebastikon, като състояща се от почитта и поклонението, които вярващите дължат и отдават на Бога; или ако предпочитате, да я наречем eucaristikon, тъй се отдава на Бога само от онези, които обогатени с Неговите безгранични дарове, в отплата принасят себе си и всички свои дела на Него.

Другата група нека да наречем умилостивителни или изкупителни. Изкупително жертвоприношение е това, чиято цел е да утоли Божия гняв, да задоволи Божията справедливост и с това да изличи и измие греховете, чрез което грешникът, очистен и възстановен в чистота, може да се върне в Божието благоволение. Оттук идва името, което Законът дава жертвите принасяни за изкупване на грях (Изх. 29:36); не защото са достатъчни да спечелят наново Божието благоволение и да изличат вината, а защото изобразяват истинското жертвоприношение с това естество, което в крайна сметка беше извършено в действителност от самия Христос; единствено от Него, защото никой друг не би могъл, и веднъж завинаги, тъй като действието и силата на единственото жертвоприношение извършено от Христос са вечни, както Той заяви със Своя глас като каза, „Свърши се”; тоест че всичко необходимо за спечелването на благоволението на Бащата, за осигуряване на прощение на греховете, правда и спасение, всичко това беше извършено и изпълнено чрез този единствен принос, и следователно вече нищо не липсва. Не остава място за друга жертва.

14. Продажба на причастия

Затова заключавам, че е отвратително оскърбление и нетърпимо богохулство, както и противно на Христос, някой да иска да повтори приноса на жертвата, която Той чрез Своята смърт извърши за нас на кръста, за да изкупва грехове, да умилостивява Бога и да придобива оправдание. Но какво друго се прави в папското причастие ако не да ставаме съучастници в страданията на Христос чрез ново жертвоприношение? И за да няма граници на тяхното чудачество, те смятат за недостатъчно да кажат, че то по естество става общо жертвоприношение за цялата Църква, ако не добавят, че имат правото да решат да го прилагат конкретно за това или онова, според както им е угодно; или по-скоро за всеки, който е готов да купи тяхната стока на определена цена. Нещо повече, тъй като не могат да стигнат до мярката на Юда, за да могат все пак да наподобят своя учител, поне използват същото число. Той продаде за тридесет сребърника; според френският начин на изчисление те продават за тридесет медни монети. Той го направи веднъж; те го правят винаги когато се намери купувач.

Ние отричаме, че те са свещеници в този смисъл, а именно, че чрез такива възлияния се застъпват за хората пред Бога, та като умилостивяват Бога да извършват изкупване на грехове. Христос е единственият Първожрец и Свещеник на Новия Завет (ср. Евр. 9); на Него са дадени всички свещенически служения, и в Него те са завършени и прекратени. Дори Писанието да не беше споменавало за вечното свещеничество на Христос, тъй като Бог, като прекратява тези древни жертви, не назначава нов свещеник, аргументът на апостола остава непобедим: „никой не взема на себе си тая почит, освен когато бъде призван от Бога, както бе Аарон” (Евр. 5:4). Тогава как тези богохулници, които по собственото си признание са убийци на Христос, смеят да наричат себе си свещеници на живия Бог?

15. Бележките на Платон за подобни претенции и заблуди

Има един изящен текст във втората книга на Платоновата Република. Като говори за древните изкупителни жертвоприношения и осмива глупавата увереност на нечестиви и зли хора, които си мислят, че чрез тях като покривало прикриват своите престъпления от боговете; и като че ли са сключили договор с боговете, се впускат в грях още по-уверено, той очевидно описва точно употребата на изкуплението на папското причастие, както то съществува в света в наши дни. Всички хора знаят, че е незаконно да мамим и да лъжем хората. Всички признават, че е безбожно да се показва неправда към вдовиците, да се ограбват сирачетата, да се угнетяват бедните, да се краде собствеността на другите чрез нечестие, да се придобива наследството на друг чрез измама и лъжа, да се угнетяват хора чрез насилие и тираничен терор. Как тогава толкова много хора, като че ли са уверени в своята безнаказаност, се осмеляват да вършат тези неща? Несъмнено, ако разсъдим правилно, ще открием, че единственото нещо, което им дава толкова много смелост, е, че те са уверени, че ще задоволят Бога чрез жертвата на причастието като платена цена, или поне че намерят лесно начин да се спазарят с Него.

След това Платон осмива чудовищната глупост на онези, които си мислят, че чрез такива умилостивения ще изкупят наказанията, които иначе биха понесли след смъртта. И какво означават годишнините и по-голямата част от литургиите днес, ако не че онези, които в живота са били най-жестоки тирани, или най-хищни грабители или познавачи на всякакво нечестие, да могат като че ли са изкупени на тази цена, да избягнат огъня на чистилището?

16. „Благодарственият принос” на християнската Църква

Под другия вид жертвоприношение, което нарекохме „благодарствено,” са включени всички служения на братолюбие, чрез които докато приемаме нашите братя, почитаме самия Господ в Неговите членове; накратко, всички наши молитви, хваления, благодарения и всяко действие на поклонение, което извършваме към Бога. Всички тези зависят от по-голямата жертва, с която се посвещаваме в тяло и душа да бъдем свят храм на Господа (1 Кор. 3:16). Защото не е достатъчно нашите външни действия да са насочени към покорство, а трябва да посветим и осветим първо себе си, и второ всичко, което имаме, така че всичко, което е в нас, да бъде подчинено на Неговата слава и да бъде подбудено да я увеличава.

Този вид жертвоприношение няма нищо общо с умилостивяване на Бога, с придобиване на прощение за грехове, с осигуряване на оправдание, а е напълно използвано във възвеличаване и прославяне на Бога, тъй като не може да бъде благодарно и приемливо за Бога, ако не е от ръката на онези, които като са получили прощение на греховете, вече са примирени и свободни от вина.

Това е толкова необходимо за Църквата, че тя не може без него. Следователно то ще остане завинаги, докато има Божии хора, както вече видяхме по-горе от пророка. Защото именно в този смисъл можем да разбираме пророчеството, „от изгрева на слънцето до захождането му името Ми ще бъде велико между народите, и на всяко място ще се принася на името Ми тамян и чист принос. Защото Моето име ще бъде велико между народите, казва Господ на Силите” (Мал. 1:11); толкова далеч сме от отмяната на това жертвоприношение. Затова Павел ни умолява чрез Божията милост да представяме телата си като „жертва жива, света, благоугодна на Бога,” наше „духовно служение” (Рим. 12:1; ср. 1 Пет. 2:5-6). Тук той говори много изразително, когато добавя, че това е духовно служение, защото говори за духовния начин на поклонение на Бога и негласно го противопоставя на плътските жертвоприношения на Мойсеевия Закон. Така добрите дела и общението са наречени жертви, в които Бог благоволи (Евр. 13:16). Така добротата на филипяните в помощта за нуждата на Павел е наречена „благоуханна миризма, жертва приятна, благоугодна на Бога” (Фил. 4:18); и така всички добри дела на вярващите са наречени духовни жертви.

17. Изрази в Писанието, които показват жертвите на хвала

И защо да изпадам в подробности? Тази форма на изразяване се среща многократно в Писанието. И дори когато Божиите хора бяха държани под външното детеводителство на Закона, пророците ясно заявяваха, че под тези външни жертви има реалност, която е обща за юдейския народ и за християнската Църква. Поради тази причина Давид се моли, „Молитвата ми нека възлезе пред Теб като тамян” (Пс. 141:2). А Осия дава названието „телци от устни” (Ос. 14:3) на благодарението, което Давид на друго място нарича „жертви на хвала”; апостолът го повтаря, като говори за принасяне на „жертва на хвала,” която той обяснява като „плод от устни, които изповядват Неговото име” (Евр. 13:15). Този вид жертвоприношение е задължително в Господната вечеря, в която докато изявяваме Неговата смърт и Му отдаваме благодарение, не принасяме нищо друго освен жертва на хваление. От това служение на жертвоприношение всички християни са наречени „царско свещенство,” защото чрез Христос принасяме тази жертва на хваление, за която апостолът говори, плода на устните ни, отдавайки благодарение на Неговото име (1 Пет. 2:9; Евр. 13:15). Не се явяваме с нашите дарове в Божието присъствие без застъпника Христос, нашия Посредник, чрез Чието застъпничество принасяме себе си и всичко наше на Бащата; Той е нашият Първосвещеник, Който като влезе в небесното светилище, отвори достъп за нас; Той е жертвеникът, на който слагаме нашите дарове, та каквото и да се опитваме да правим, да го правим в Него; Той е Който „ни е направил царе и свещеници на Своя Бог и Баща” (Откр. 1:6).

18. Папското причастие, освен че е оскверняване, е и богохулство

Какво остава, освен слепите да видят, глухите да чуят и дори децата да осъзнаят тази мерзост на папското причастие, което поднасяно в златна чаша така е отровило всички земни царе и народи, от най-висшия до най-нисшия; така ги е поразило с вцепенение и омая, че по-тъпи и от най-нисшите животни, са поставили съда на своето спасение в този смъртоносен водовъртеж. Определено Сатана никога не е използвал по-могъща машина за атака срещу Христовото царство. Това е Елена, за която враговете на истината в наши дни се бият с толкова много ярост, гняв и жестокост; и наистина е Елена, с която те влизат в духовно блудство, най-противното от всички. И тук дори не докосвам с пръст онези чудовищни злоупотреби, за които те могат да твърдят, че оскверняват святостта на тяхното свято причастие; долната търговия, която въртят; гнусната печалба, която правят; ненаситността на тяхната алчност. Само показва, и то накратко и просто, колко много свята е святостта на папското причастие, колко много в продължение на няколко века то е заслужило възхищение и обожание! Би било огромен труд да изобразя тези велики тайнства както го заслужават, и не желая да се бъркам в техните неприлични нечистотии, които са всекидневно пред очите и лицата на всички хора, за да може да се разбере, че папското причастие, приемано в най-отбраната форма, в която може да бъде изявено, без никакви добавки, изобилства от глава до пети с всякакво безбожие, богохулство, идолопоклонство и светотатство.

(Заключение на глави 17 и 18: има само две християнски тайнства, 19-20)
19. Кръщението и Господната вечеря са единствените тайнства

Сега моите читатели имат сбит поглед върху всичко, което счетох за важно да се знае относно тези две тайнства, които са дадени на християнската Църква, които трябва да се използват от началото на новия завет до свършека на света; като кръщението е влизане в Църквата, въвеждане във вярата, а Господната вечеря е постоянната храна, с която Христос духовно храни Своето семейство от вярващи. Следователно, тъй като има само един Бог, една вяра, един Христос, една Църква, която е Негово тяло, така кръщението е едно и не се повтаря. Но Вечерята бива раздавана постоянно за да покаже, че онези, които веднъж са привлечени в Църквата, биват постоянно хранени от Христос.

Освен тези двете нищо друго не е било постановено от Бога, и никое друго тайнство не трябва да се приема от събранието на верните. Това, че тайнствата не трябва да се учредяват и въвеждат от човешка воля, се разбира лесно от онзи човек, който помни онова, което по-горе обясних с достатъчна яснота, а именно, че тайнствата са назначени от Бога да ни наставляват в Неговото обещание и да свидетелстват Неговото благоволение към нас; и нещо повече, който осъзнава, че Господ няма съветник (Ис. 40:13; Рим. 11:34); кой може да ни даде някаква сигурност относно Неговата воля, или да ни увери как Господ е настроен към нас, какво е настроен да даде и какво да ни откаже? От това следва, че никой не може да измисля белег, който да бъде свидетелство за Божията воля и за някакво обещание. Той единствен може да даде белег и да свидетелства за Себе Си. Ще го изразя по-накратко в може би по-прости, но по-ясни думи: Никога не може да има тайнство без обещание за спасение. Дори всички хора да се съберат в едно, не могат да ни дадат от само себе си обещание за спасение. И следователно не могат да постановят и създадат тайнство.

20. Добавянето на тайнства не е позволено

Затова нека християнската Църква да се задоволява с тези двете и не само понастоящем да не признава или приема трето, но дори да не го желае или очаква до свършека на света.

Защото макар че освен Неговите обичайни тайнства на евреите се дадоха и други, различаващи се според естеството на времената (като манната – Изх. 16:13; 1 Кор. 10:3 – водата от скалата – Изх. 17:6; 1 Кор. 10:4 – медната змия – Чис. 21:8; Йоан 3:14 – и други), това разнообразие им напомняше да не се спират при тези образи, състоянието на които не може да е вечно, но да очакват от Бога нещо по-добро, което да остане без тление и без край.

Нашият случай е съвсем различен. На нас ни е бил изявен Христос. В Него са скрити всички съкровища на премъдростта и знанието (Кол. 2:3) в такова богатство и изобилие, че да искаме или да се надяваме за някакво ново допълнение към тези съкровища означава наистина да оскърбим Бога и да Го предизвикаме против нас. На нас подобава да гладуваме само за Христос, да Го търсим, да гледаме към Него, да се учим от Него и отново да се учим до идването на великия ден, в който Господ напълно ще изяви славата на Своето царство (ср. 1 Кор. 15:24), и ще изяви Себе Си на нашите възхитени очи (1 Йоан 3:2). И по тази причина този наш век е определен от Писанието като „последният час” (1 Йоан 2:18), „последни дни” (Евр. 1:2), „последно време” (1 пет. 1:20), за да не може никой да се заблуждава с празно очакване за някакво ново учение или откровение. Нашият небесен Баща, Който „при разни частични съобщения, и по много начини, е говорил в старо време на бащите ни чрез пророците, в края на тия дни ни говори” чрез Своя възлюбен Син (Евр. 1:1-2), Който единствен може да изяви, и наистина напълно е изявил Бащата (Лука 10:22), всичко, което е важно за нас, макар и сега да го виждаме като през огледало (1 Кор. 13:12).

И така, тъй като на хората е отречена властта да правят нови тайнства в Божията Църква, желателно е в онези, които са от Бога, да има възможно най-малък примес от човешки изобретения. Защото също както когато се сложи вода, виното се разрежда, и когато се сложи квас, цялото тесто се заквасва, така чистотата на Божиите наредби се накърнява, когато хората правят свои допълнения към тях.

И все пак виждаме доколко днешните тайнства са се изродили от своята първоначална чистота. Навсякъде има повече от достатъчно пищност, церемониалност и ръкомахания, докато не се обръща никакво внимание, нито се споменава Божието Слово, без което дори самите тайнства не са тайнства. И в такава тълпа дори самите церемонии наредени от Бога не могат да се изявят, а лежат потъпкани. Както на друго място уместно показахме, колко малко се вижда в кръщението от това, което единствено трябва да блести и да се вижда, а именно, самото кръщение? Вечерята е била напълно погребана, когато е била превърната в папско причастие. Това, което се вижда, че вижда най-много веднъж на година, но в изопачена, осакатена и измъчена форма.



| Предишна глава | Съдържание | Следваща глава |

превод Copyright © Божидар Маринов, 2003