| Назад | Напред |

КНИГА IV
Глава Деветнадесета

19. ЗА ПЕТТЕ ЛЪЖЛИВИ ТАЙНСТВА. ДОКАЗВАНЕ НА ТЯХНАТА НЕИСТИННОСТ И ОБЯСНЯВАНЕ НА ТЕХНИЯ ИСТИНСКИ ХАРАКТЕР.

Тази глава има две части:

1. Общо разглеждане на тези пет тайнства, р. 1-3.
2. Отделно разглеждане на всяко.
   1. Първото причастие, р. 4-13.
   2. Разкаянието, р. 14-17.
   3. Миропомазването, р. 18-21.
   4. Йерархията, в която има седем така наречени „тайнства,” р. 22-33.
   5. Бракът, р. 34-37.

Раздели.

1. Връзката на настоящата дискусия с дискусията относно кръщението и Господната вечеря. Безбожието на папските учители да приписват повече на човешките ритуали отколкото на Божиите наредби.
2. Хората не могат да постановяват тайнства. Необходимо е да се спазва разграничение между тайнствата и другите церемонии.
3. В църковните автори не могат да се намерят седем тайнства. Августин, който може да представлява всички други, признава само две тайнства.
4. Естеството на първото причастие в древни времена. Полагането на ръце.
5. Този вид първо причастие е въведено по-късно. То лъжливо е наречено „тайнство.”
6. Отговор на папския аргумент за първото причастие.
7. Потвърждение на аргумента чрез примера на Христос. Нелепостта и безбожието на папистите да наричат своето масло „масло на спасение.”
8. Паписткият аргумент, че кръщението не може да бъде пълно без първото причастие. Отговор.
9. Аргумент, че без първото причастие не можем да бъдем напълно християни. Отговор.
10. Аргумент, че помазването в първото причастие е по-висше от кръщението. Отговор.
11. Продължение на отговора. Аргумент, че първото причастие има по-голяма сила.
12. Аргумент от практиката на древните. Възгледът на Августин за първото причастие.
13. Първото причастие в древността заслужава похвала. Трябва да бъде възстановено в църквите днес.
14. За разкаянието. Обърканият и нелеп език на папските учители. Полагането на ръце в древни времена. Папистите го правят някаква основа за тайнството на разкаянието.
15. Несъгласие между самите паписти относно основанията разкаянието да се смята за тайнство.
16. По-правдоподобно е тайнство да се нарича опрощаването на греховете от свещеник, отколкото разкаянието.
17. Разкаянието не е истинско тайнство. Кръщението е тайнството на покаяние.
18. Описание на миропомазването. Няма основание за него в думите на Яков.
19. Основанията за превръщане на миропомазването в тайнство не са по-големи от за кой да е друг символ споменат в Писанието.
20. Чрез това миропомазване се нанася обида на Святия Дух. То не може да бъде тайнство, тъй като не е било постановено от Христос и към него няма прикрепено обещание.
21. Няма връзка между помазването заповядано от Яков и помазването на папистите.
22. За църковната йерархия. Две точки за разглеждане. Тук са въведени нелепости. Дали църковната йерархия е тайнство. Папистите не са на едно мнение относно святата йерархия.
23. Обида към Христос в опита да бъде направен техен колега.
24. По-голямата част от тези санове са празни названия без конкретно служение. Папските екзорцисти.
25. Нелепостта на тонзурата.
26. Юдаисткото естество на тонзурата. Защо Павел обръсна главата си заради клетва.
27. Произходът на тази свещеническа тонзура, както е даден от Августин. Нелепи церемонии в посвещаване на вратари, четци, екзорцисти и прислужници.
28. За висшите санове наречени „свети санове.” На Христос се нанася обида, когато служителите биват наричани „свещеници.” Светите санове не съдържат никакво естество на тайнство.
29. Нелепото подражание на нашия Спасител в Неговото духване върху апостолите.
30. Нелепостта на използваното помазване.
31. Полагане на ръце. Неговата нелепост в паписткото назначаване на длъжност.
32. Ръкополагане на дякони. Нелепите форми на папистите.
33. За поддяконите.
34. Бракът не е тайнство.
35. Нищо в Писанието не подкрепя идеята, че бракът е тайнство.
36. Произходът на схващането, че бракът е тайнство.
37. Практически злоупотреби с тази погрешна представа за брака. Заключение.

(Пет измислени тайнства, които не са заповядани от Божието Слово нито са използвани в ранната Църква, 1-3)
1. Въпросът не е просто в понятието „тайнство”

Беседата по-горе относно тайнствата може да има това действие върху покорните и трезвите умове, да ги предпази от отдаване на любопитство или от приемане без никакъв авторитет от Словото на какви да е други тайнства освен онези две, за които се знае, че са били заповядани от Господа. Но тъй като идеята за седем тайнства е почти общоприета в устата на всички хора и се говори във всички училища и проповеди, поради самата си древност е хванала корени, и дори сега е всадена в умовете на хората, смятам, че може би си заслужава да дам отделно и по-внимателно разглеждане на другите пет, които общоприето биват нареждани заедно с истинските и верни тайнства на Господа, и след като премахна всякакъв външен блясък, да ги изложа пред погледа на простите, за да видят какво е тяхното истинско естество, и колко лъжливо досега са били смятани за тайнства.

Тук от самото начало ще заявя на всички благочестиви, че не влизам в този спор относно думата поради желание за препиране, но съм подбуден от сериозни причини да критикувам злоупотребата с нея. Знам, че християните са господари на думите, както и на всички неща, и следователно могат да приспособяват думите според същността, стига да се запазва праведното значение, макар че все пак трябва да остава някакъв стандарт за неприличие в начина на изразяване. Признавам всичко това, че е по-добре думите да бъдат подчинени на същността, а не същността на думите. Но в понятието „тайнство” случаят е друг. Защото онези, които постановяват седем тайнства, в същото време дават това определение на всички тях, а именно, че те са видими форми на невидима благодат; и в същото време ги правят носители на Святия Дух, оръдия за предаване на праведност, средства за осигуряване на благодат.

Затова самият Господар на понятията отрича, че тайнствата на Мойсеевия Закон са правилно наричани „тайнства,” тъй като те не предават истински това, което изобразяват. Тогава питам, поносимо ли е символите, които Господ е осветил с устата Си, които е отличил с превъзходни обещания, да бъдат смятани за не-тайнства, и между другото тази чест да бъде дадена на онези ритуали, които хората или са измислили сами, или поне спазват без никаква изрична заповед от Бога? Затова нека или да променят определението, или да се въздържат от тази употреба на думата, която може да даде повод за поява на лъжливи и нелепи схващания. Миропомазването, казват те, е образ и средство за невидима благодат, защото е тайнство. Ако за нас не е възможно да признаем това умозаключение, определено трябва да спорим с тях относно названието, за да не го приемаме при условия, които могат да дадат повод за такава заблуда. От друга страна, когато го доказват като тайнство, те добавят причината: Защото то се състои от видим белег и слово. Но ако ние не намираме нито заповед, нито обещание, какво друго да правим освен да възразим против него?

2. Единствен Бог може да постановява тайнства

Сега е ясно, че ние не се препираме относно дума, а повдигаме необходимо дискусия относно реалността. Затова най-усилено твърдим това, което преди това потвърдихме чрез непобедим аргумент, че властта за постановяване на тайнство принадлежи единствено на Бога, тъй като тайнството трябва чрез сигурното Божие обещание да издига и утешава умовете на вярващите, които никога не могат да получат това уверение от хора. Тайнството трябва да бъде свидетелство на Божието благоволение към нас. За това никой човек или ангел не може да бъде свидетел, тъй като Бог няма съветник (Ис. 40:13; Рим. 11:34). Единствен Той със законна власт засвидетелства Себе Си на нас чрез Своето Слово. Тайнството е печат на свидетелството или Божието обещание. То не може да бъде подпечатано с плътските неща или елементите на този свят, освен ако са потвърдени и осветени за тази цел чрез Божията воля. Следователно човекът не може да постановява тайнства, защото не е във властта на човека да прави такива божествени тайни да се крият в такива нисши неща. За да стане тайнството истинско тайнство, преди него трябва да е Божието Слово, както Августин най-възхитително показва (Hom. in Joann. 80).

Нещо повече, полезно е да поддържаме някакво разграничение между тайнствата и другите церемонии, ако не искаме да изпаднем в много нелепости. Апостолите се молеха коленичели; следователно не можем да коленичим без тайнство (Деян. 9:20; 20:36). Казва се, че учениците се молеха обърнати на изток; следователно гледането на изток е тайнство. Павел заповядва на хората на всяко място да издигат чисти ръце (1 Тим. 2:8), и се казва многократно, че светиите се молят с вдигнати ръце; следователно нека издигането на ръце също да стане тайнство; накратко, нека всички ръкомахания на светиите да се превърнат в тайнства; макар че аз няма да се противя твърде много на това, стига то да не беше свързано с онези по-големи неудобства.

3. Ранната Църква не е знаела за седем тайнства

Ако искат да ни притиснат с авторитета на ранната Църква, аз казвам, че те използват измама. Числото седем не се намира никъде в църковните автори, нито може да се установи кога точно се е промъкнало. Наистина признавам, че те понякога си позволяват доста свобода с понятието „тайнство,” но какво искат да кажат с него? Всички церемонии, външни ритуали и дела на благочестие. Но когато говорят за онези символи, които трябва да бъдат свидетелства на Божието благоволение към нас, те се задоволяват с тези двете, Кръщението и Евхаристията.

За да не би някой да предположи, че лъжа в това, ще дам тук няколко текста от Августин. „Първо, бих желал да знаете, че главната точка в тази дискусия е, че нашият Господ Исус Христос (както сам Той каза в Евангелието) ни е поставил под иго, което е лесно, и бреме, което е леко. Така Той е свързал обществото на Своя нов народ с тайнства, много малко на брой, най-лесни за спазване и най-превъзходни по смисъл; такива са кръщенията осветени с името на Триединството; такова е общението в тялото и кръвта на Господа; и всяко друго, ако е дадено в каноническите Писания” (August. Ad Januar. Ep. 118). И отново: „След възкресението на нашия Господ Той самият и апостолските наставления определят не много, а няколко символа, и те са много лесни за изпълнение, най-божествени по смисъл, най-целомъдрени в практиката; те са кръщението и празнуването на тялото и кръвта на Господа” (August. De Doct. Christ. Lib. 3, c. 9). Защо тук той не споменава за свещеното число, тоест седем? Възможно ли е да го е пропуснал, ако е било установено в Църквата, особено като виждаме, че той иначе е по-любопитен относно спазването на числа отколкото може да е необходимо? И когато споменава кръщението и Вечерята, и мълчи относно другите, не показвали достатъчно, че тези две наредби се отличават със специално достойнство, и че другите церемонии се снижават до по-низше положение? Затова казвам, че тези свети учители не само не са подкрепяни от Божието Слово, но също и от възгледа на ранната Църква, колкото и да се надуват с претенции, че имат такава подкрепа. Но нека сега да се занимаем с подробностите.

За първото причастие

(Първото причастие не е тайнство; трябва да се възстанови ранната практика на приемане след наставление, 4-13)
4. Обичаят на ранната Църква

В древността е било обичай за децата на християните, след като са пораснали, да се явяват пред епископа да изпълни онова задължение, което се изисква от възрастните, които представят себе си за кръщение. Те са седели сред новопокръстените докато бъдат надлежно научени на тайните на вярата, и могат да направят изповед пред епископа и хората. Така децата, които са влезли в Църквата чрез кръщението, без да са дали изповед на вяра на Църквата, в края на своето детство или в началото на юношеството отново са били представяни от своите родители и са били изпитвани от епископа на основата на катехизиса, който тогава е бил широко използван. Така детето, когато вярата му е била потвърдена, е било освобождавано с тържествено благословение.

Древните автори често споменават за този обичай. Папа Лъв казва (Ep. 39): „Ако някой се отвърне от еретиците, нека да не бъде кръщаван отново, а нека това, което му е липсвало, а именно, действието на Духа, да му бъде предадено чрез полагането на ръце от епископа.” Нашите противници ще възкликнат тук, че е правилно названието „тайнство” да се дава на това, чрез което се предава Святия Дух. Но на друго място Лъв обяснява какво иска да каже с тези думи (Ep. 77): „Нека онзи, който е кръстен от еретиците, да не бъде кръщаван наново, а да бъде приет с полагане на ръце с призоваването на Святия Дух, защото той е приел само външната форма на кръщението без освещението.” Йероним също го споменава (Contra Luciferan). Сега, макар да не отричам, че Йероним до известна степен се заблуждава, когато казва, че този обичай е апостолски, той все пак е твърде далеч от лудостта на тези хора. И той смекчава думите си като добавя, че това благословение се дава само от епископите, повече от почит към свещеничеството отколкото от някакво законово задължение. Аз признавам полагането на ръце, което се прави просто като благословение, и бих искал да го видя възстановено в неговата чиста употреба в наши дни.

5. Пълно развитие и смисъл на първото причастие според римското учение

По-късните епохи почти напълно изличават реалността и въвеждат някакво измислено първо причастие като божествено тайнство. Те твърдят, че действието на първото причастие се състои в предаването на Святия Дух за увеличаване на благодатта върху онзи, който е бил приготвен за праведност в кръщението, и в утвърждаване за борбата на онези, които в кръщението са били новородени за живот. Това утвърждаване се извършва чрез помазване и следните думи: „Подпечатвам те с белега на светия кръст и те утвърждавам с помазанието на спасението, в името на Отца, Сина и Святия Дух.” Красиво и благоговейно. Но къде е Божието слово, което обещава присъствието на Святия Дух в това? Не могат да приведат нито йота. Как ще ни уверят, че това тяхно помазание е носител на Святия Дух? Виждаме масло, тоест гъста и мазна течност, но нищо повече. „Нека към веществото да се добави Словото,” казва Августин, „и ще стане тайнство.” Нека, казвам аз, да ни приведат това Слово, ако искат да видим в маслото нещо повече от масло. Но ако те се бяха показали служители на тайнствата както трябва, нямаше да има основание за по-нататъшен спор. Първото задължение на служителя е да не прави нищо без заповед. Тогава да дойдат и да покажат някаква заповед за това служение, и аз няма да кажа нито дума. Ако нямат заповед, не могат да оправдаят своето богохулно безочие. По тази причина нашият Спасител попита фарисеите относно Йоановото кръщение, „От небето ли е или от хората?” (Мат. 21:25). Ако отговореха, „От хората,” с това щяха да кажат, че е незначително и напразно; ако е от небето, щяха да бъдат принудени да признаят учението на Йоан. Затова, за да не бъдат твърде дръзки относно Йоан, те не се осмелиха да кажат, че е от хората. Следователно, ако първото причастие е от хората, с това се доказва, че то е незначително и напразно; ако искат да ни убедят, че е от небето, нека да го докажат.

6. Позоваването на апостолското полагане на ръце е необосновано

Те наистина се защитават с примера на апостолите, които не са правили нищо без причина. В това са прави, нито пък ще ги обвиняваме, ако се покажеха подражатели на апостолите. Но какво правеха апостолите? Лука разказва (Деян. 8:15, 17), че когато чуха, че Самария е приела Божието Слово, апостолите, които бяха в Ерусалим, изпратиха натам Петър и Йоан, че Петър и Йоан се молиха за самаряните да приемат Святия Дух, Който още не беше дошъл на никой от тях, като само бяха кръстени в Исусовото име; че след молитвата те положиха на тях ръце и че чрез това полагане на ръце самаряните приеха Святия Дух. Лука многократно споменава това полагане на ръце.

Аз чувам какво апостолите са направили, тоест те вярно са изпълнили своето служение. Господ е благоволил онези видими и прекрасни дарби на Святия Дух, които Той тогава е изливал върху Своите хора, да бъдат отслужвани и раздавани от апостолите чрез полагане на ръце. Смятам, че няма някаква дълбока тайна в това полагане на ръце, а тълкувам, че тази церемония е била използвана от тях да покаже чрез външно действие, че препоръчват на Бога, и в известен смисъл принасят пред Него онези, на които полагат ръце.

Ако това служение, което апостолите тогава изпълняваха, все още оставаше в Църквата, ние също би трябвало да спазваме полагането на ръце; но тъй като този дар е престанал да бъде предаван, каква е целта на полагането на ръце? Със сигурност Святият Дух все още присъства в Божия народ; без Неговото водителство и насочване Божията Църква не може да оцелее. Защото имаме обещание, което е вечно, чрез което Христос кани жадните при Себе Си, за да пият от водата на живота (Йоан 7:37). Но онези чудодейни сили и видими прояви, които са били разпределяни чрез полагане на ръце, са престанали. Те са били само за известно време. Защото е било уместно новото проповядване на Благовестието, новото царство на Христос да бъдат ознаменувани и възвеличени чрез необичайни и нечути чудеса. Когато Господ ги прекратява, Той не изоставя Своята Църква, а показва, че величието на Неговото царство и достойнството на Неговото Слово са вече достатъчно изявени. В какво отношение тогава тези сценични актьори могат да кажат, че подражават на апостолите? Целта на полагането на ръце е била да се упражни незабавно видимата сила на Святия Дух. Те не правят това. Тогава защо си присвояват полагането на ръце, за което наистина се казва, че е използвано от апостолите, но с напълно различна цел?

7. Помазването с масло е лъжливо тайнство

Същото обяснение трябва да се дава ако някой настоява, че духването на нашия Господ върху учениците (Йоан 20:22) е тайнство, чрез което се дава Святия Дух. Но Господ направи това веднъж завинаги и не желае и ние да го правим. По същия начин апостолите полагаха своите ръце, според времето, в което на Господа е било угодно видимите белези на Духа да бъдат раздавани в отговор на техните молитви; а не за да може потомството, както тези маймуни правят, да подражава на празен и безполезен белег без реалност.

Но ако те доказват, че подражават на апостолите в полагането на ръце (макар че в това те не приличат на апостолите, освен че изявяват някаква нелепа лъжлива ревност), откъде взеха маслото си, което наричат „миро на спасение”? Кой ги е учил да търсят спасение в масло? Кой ги е учил да му приписват силата да подкрепя? Дали е Павел, който ни призовава да се отделим от елементите на този свят и осъжда именно придържането към такива обичаи? Смело завявам това, не от себе си, а от Господа: Онези, които наричат маслото „миро на спасение,” отричат спасението, което е в Христос, отричат Христос и нямат участие в Божието царство. Маслото е за корема и коремът е за маслото, но Господ ще унищожи и двете. Защото тези слаби вещества, които се разлагат дори в мига на употреба, нямат нищо общо с Божието царство, което е духовно и никога няма да изчезне. Тогава какво, ще каже някой, прилагаш ли същото правило за водата, чрез което сме кръстени, и за хляба и виното, в които се изявява Господната вечеря? Отговарям, че наредените от Бога тайнства трябва да се отчитат две неща: веществото на материалното нещо, което се поставя пред нас, и формата, която е отпечатана върху него от Божието Слово, в която се състои цялото им действие. Следователно, доколкото хлябът, виното и водата, които ни се представят в тайнствата, запазват своето вещество, важи твърдението на Павел: „Храната е за корема, и коремът за храната; но Бог ще унищожи и двете” (1 Кор. 6:13). Защото те отминават и изчезват като всичко друго в този свят. Но доколкото са осветени от Божието Слово като тайнства, те не ни ограничават до плътта, а ни учат истински и духовно.

8. Първото причастие като обезценяване на кръщението

Но нека да изследваме още по-подробно и да видим колко много чудовища подхранва и поддържа това мазно миро. Онези миропомазители казват, че в кръщението Святият Дух се дава за правда, а в първото причастие за увеличаване на благодатта, че в кръщението се новораждаме за живот, а в първото причастие подготвени за борбата. И затова не се срамуват да отричат, че кръщението може да бъде истински завършено без първото причастие. Колко престъпно! Не сме ли погребани с Христос в кръщението и не участваме ли в смъртта Му, за да съучастваме също в Неговото възкресение (Рим. 6:4-5)? Павел тълкува това участие в живота и смъртта на Христос като умъртвяване на нашата плът и съживяване на Духа, като нашият стар човек бива разпъван, за да вървим в нов живот (Рим. 6:6). Ако това не е да си подготвен за борбата, кое е?

Но ако смятат за нищо да тъпчат Божието Слово, защо поне не зачитат Църквата, на която искат да бъдат смятани за покорни във всичко? Какво по-тежко обвинение може да се повдигне срещу тяхното учение от постановлението на Мелитския събор? „Който казва, че кръщението е само за прощаване на грехове, а не и средство за бъдеща благодат, да бъде анатема.”

Когато в текста, който цитирахме Лука казва, че самаряните са били само „кръстени в името на Господ Исус” (Деян. 8:16), но не са приели Святия Дух, той не казва категорично, че онези, които са повярвали в Христос със сърцата си и са го изповядали с устата си не са надарени с никакъв дар от Духа. Той има предвид онова приемане на Духа, чрез което се получават сила за чудеса и видими проявления. Така се казва, че на Петдесятница апостолите са приели Духа (Деян. 2:4), макар че Христос им беше казал преди много време, „Не вие говорите, а Духът на Баща ви е Който говори във вас” (Мат. 10:20). Вие, които сте от Бога, виждате злобната и пакостна хитрост на Сатана. Лъжата е, че това, което истински се дава в кръщението, всъщност се дава в първото причастие, за да може невнимателните да бъдат отведени надалеч от кръщението. Кой сега може да се съмнява, че това учение, което откъсва от кръщението неговите обещания, и ги прехвърля на друго място, е учение на Сатана? Открихме на каква основа лежи това прославено миропомазване. Божието Слово казва, че които са кръстени в Христос, са облекли с Христос с Неговите дарове (Гал. 3:27). Словото на миропомазателите казва, че в кръщението не са получили обещание, което да ги подготвя за борбата (De Consecr. Dist. 5, cap. “Spir. Sanct.”). Първото е Словото на истината, второто трябва да е слово на лъжата. Аз мога да дам по-истинно определение за това тяхно кръщение отколкото те самите са дали досега, а именно, че то е значително оскърбление против кръщението, и затъмнява неговата употреба и дори го отменя; че то е лъжливо подмятане на дявола, което ни отклонява от Божията истина; или, ако предпочитате, че то е масло замърсено с дяволска лъжа, заблуждаващо умовете на простите като ги покрива с тъмнина.

9. Учението за необходимостта от утвърждаване за спасение е безсмислица

Нещо повече, те добавят, че след кръщението всички вярващи трябва да получат Святия Дух чрез полагане на ръце, тъй като не е възможно да има християни, които не са били помазани с епископско утвърждаване. Това са точните им думи. Аз си мислех, че всичко свързано с християнството е написано и се съдържа в Писанието. Сега виждам, че истинската форма на религията трябва да се търси и научи на друго място, а не в Писанието. Божията мъдрост, небесната истина, цялото учение на Христос: те само дават началото на християнина; помазването е което го усъвършенства. Чрез това изречение биват осъдени всички апостоли и многото мъченици, за които е абсолютно сигурно, че никога не са били помазвани, тъй като още не е било произвеждано маслото, с което като се покапят, ще могат да изпълнят всички части на християнството, или по-скоро да станат християни, каквито те не са били.

Дори да си замълча, те изобилно опровергават себе си. Колко малък е делът на хората, които те помазват след кръщението? Тогава защо допускат в своите паства толкова много полу-християни, чието несъвършенство лесно могат да поправят? Защо с такава ленива немарливост им позволяват да допускат пропуск, който е сериозно престъпление? Защо не настояват по-строго на нещо, което е толкова необходимо, че без него не може да се постигне спасение, освен вероятно когато внезапна смърт попречи за изпълнението му? Когато позволяват то да бъде така неморално презирано, те негласно признават, че то не е толкова важно, колкото твърдят.

10. Папистите поставят първото причастие над кръщението

Накрая те заключават, че това свято помазване трябва да се почита повече от кръщението, защото първото се отслужва специално само от висшите свещеници, докато второто се отслужва общо от всякакви свещеници (Distinct 5, “De his vero”). Какво можете да кажете тук освен те са откровено луди, като така се хвалят със собствените си измислици, като в сравнение с тях осъждат святите Божии наредби? Богохулни усти! Осмелявате се да противопоставяте масло замърсено с вашия зловонен дъх, над което произнасяте заклинания с измърморени думи, на Христовото тайнство и да го сравнявате с водата осветена от Божието Слово! Но дори това не се оказва достатъчно за вашето нечестие такива са действията на „светия престол,” такива са словата на „апостолския триножник.”

Но някои от тях са започнали да смекчават тази лудост, която дори според тяхното собствено мнение отива твърде далеч (Lombard. Sent. Lib. 4 Dist. 7, c. 2). То трябва да се почита повече, казват те, не заради по-голямата сила и полза, които дава, а защото се отслужва от по-достопочтени хора и в по-достойна част от тялото, челото; или защото дава по-голямо увеличение на добродетелта, макар и кръщението да е по-ефективно за прошката.

Но тогава чрез първия си аргумент не доказват ли, че са донатисти, които оценяват стойността на тайнството според достойнството на служителя? Но дори да допуснем, че първото причастие може да се нарече по-достойно заради достойнството на епископската ръка, пак, ако някой попита как това голямо право се дава на епископите, каква причина могат да дадат освен своите прищевки? Правото се е използвало само от апостолите, които единствени са давали Святия Дух. Само епископите ли са апостоли? Те апостоли ли са въобще? Но нека да допуснем и това; тогава защо на същото основание не твърдят, че тайнството на кръвта в Господната вечеря трябва да се докосва само от епископи? Тяхната причина да го отказват на обикновените хора е, че то се даде от нашия Господ само на апостолите. Ако е само на апостолите, защо да не заключим, че трябва да се дава само на епископите? На онова място те правят апостолите обикновени презвитери, докато тук ги подхваща друг водовъртеж, и внезапно ги определят като епископи. Накрая, Анания не беше апостол, но Павел беше изпратен при него да си върне зрението, да бъде кръстен и изпълнен със Святия Дух (Деян. 9:17). Ще добавя, макар че вече се повтарям, ако по божествено право това служение е само за епископите, защо са се осмелили да го прехвърлят на обикновени презвитери, както четем в едно от посланията на Григорий (Dist. 95, cap. “Pervenis”).

11. Произволни аргументи за превъзходството на първото причастие над кръщението

Колко произволни, нелепи и тъпи са другите аргументи, че тяхното първо причастие било по-достойно от Божието кръщение, защото в първото причастие челото било покапвано с масло, а в кръщението целият череп! Като че ли кръщението се извършва с масло, а не с вода. Призовавам всички благочестиви да свидетелстват дали единствената цел на тези мерзавци не е да омърсят чистотата на тайнствата със своя квас. На друго място казах, че това, което в тайнствата идва от Бога, едва ли може да бъде забелязано сред множеството от човешки измислици. Ако тогава никой от тях не ми повярва, нека сега да обърнат внимание на собствените си учители. Ето, като пренебрегват водата и я правят да бъде без значение, те отдават по-голямо значение на маслото в кръщението. Ние заявяваме против тях, че кръщението челото бива поръсвано с вода, в сравнение с която тяхното масло няма никаква стойност, било в кръщението или в първото причастие. Но ако някой твърди, че маслото се продава за по-висока цена, аз отговарям, че тази по-висока цена опорочава всяко добро, което присъства в него – толкова далеч са те от правото да ни пробутват това мошеничество.

Те излагат на показ на своето нечестие чрез третия аргумент, когато твърдят, че в първото причастие се предава по-голямо увеличение на добродетелта отколкото в кръщението. С полагането на ръце апостолите били предавали видимите дарби на Духа. В какво отношение маслото на тези хора доказва своята плодовитост? Но да приключваме с тези водачи, които прикриват едно дело на богохулство с много дела на богохулство. Това е гордиев възел, който е по-добре да отсечем отколкото да прахосваме толкова много труд да го развържем.

12. Първото причастие не се подкрепя от практиката на ранната Църква

Когато виждат, че Божието Слово и всеки правдоподобен аргумент не са от полза за тях, те както обикновено твърдят, че този обичай е от най-дълбока древност и е потвърден чрез единодушието на много векове. Дори това да беше вярно, те не печелят нищо от това. Тайнството не е от земята, а от небето; не от хората, а само от Бога. Те трябва да докажат, че Бог е авторът на тяхното първо причастие, ако искат то да бъде смятано за тайнство.

Но защо да намесваме древността, когато виждаме, че когато дават подробни описания, древните автори никъде не споменават повече от две тайнства? Дори ако търсехме основите на нашата вяра от хората, имаме непревзимаема крепост в това, че измислените тайнства на тези хора никога не са били признавани за тайнства от древните автори. Те говорят за полагането на ръце, но наричат ли го тайнство? Августин конкретно заявява, че то е нищо друго освен молитва (De Bapt. cont. Donat. Lib 3 cap. 16). Нека тук да не излайват едно от техните порочни разграничения, че полагането на ръце, за което Августин говори, не е това в първото причастие, а е за изцеление или примирение. Неговата книга е запазена и е достъпна за хората; ако я изкривя да постигна смисъл различен от това, което самият Августин е писал, те са добре дошли не само да ме натоварят с укори според обичая си, но и да се изплюят върху мен. Той говори за онези, които се връщат от разцепление към общението на Църквата. Казва, че те нямат нужда от повтаряне на кръщението, защото полагането на ръце е достатъчно, за да може господ да им даде Святия Дух чрез свръзката на мира. Но тъй като може да изглежда нелепо полагането на ръце да се повтаря повече от кръщението, той показва разликата: „Какво,” пита той, „е полагането на ръце освен молитва над човека?” От други текстове се вижда, че това е неговият смисъл, когато казва, „Заради свръзката на любовта, която е най-големият дар на Святия Дух, без която всички други святи качества, които човек може да притежава, не са ефективни за спасението, върху поправилите се еретици се полагат ръце” (Lib. 5 cap. 23).

13. Истинското утвърждаване

Бих искал да запазим обичая, който както вече отбелязах, е съществувал в ранната Църква преди да се появи тази бледа маска на тайнство. Това няма да бъде такова утвърждаване, както те претендират, което дори не може да бъде назовано без да се нанесе оскърбление на кръщението, но чрез което се катехизират хората в детството или юношеството, за да дадат потвърждение на своята вяра пред цялата Църква. И ако се очертае някаква форма за тази цел, най-добрият метод за катехизиране би съдържал и накратко би обяснявал същността на почти всички главни части на нашата религия, с които цялата общност на вярващите трябва да се съгласи без никакъв спор. Десетгодишното момче ще се представи пред Църквата за да направи изповед на вяра, ще бъде изпитван върху всяка глава и ще отговаря върху всичко. Ако по някоя точка не знае нещо, или не разбира добре, ще бъде учен. Така докато цялата Църква наблюдава и свидетелства, той ще изповяда единната истинна вяра, с която обществото на вярващите единодушно се покланя на единия Бог.

Ако тази дисциплина е в сила в наши дни, тя несъмнено ще подтикне леността на някои родители, които безгрижно пренебрегват наставлението на своите деца, като че ли то въобще не е тяхно задължение, но с това си навличат публичен позор; ще има по-голямо единодушие във вярата сред християнския народ и не толкова много невежество и простота; и някои хора няма да бъдат така лесно влачени от нови и странни догми; накратко, тя ще даде на всички методична подредба на християнското учение.

За разкаянието

(Разкаянието не отговаря на определението за тайнство, 14-17)
14. Практиката на разкаянието в ранната Църква

Те дават следващото място на разкаянието, за което говорят така объркано и несистематично, че човешкият ум не може да извлече нищо сигурно или твърдо от тяхното учение. На друго място (Книга 3, гл. 3 и 4) обяснихме подробно, първо, какво Писанията учат относно покаянието, и второ, какво тези хора учат относно него. Всичко, което сега ни остава да споменем, е основанията за този възглед за него като тайнство, който отдавна господства в училищата и църквите.

Но първо ще говоря накратко за ритуала на ранната Църква, който тези хора използват като предлог за налагане на своята измислица. Според реда спазван в публичното покаяние, онези, които са изпълнявали наложените им действия на удовлетворение, са били примирявани чрез официално полагане на ръце. Това е бил символът на опрощаване, чрез който самият грешник е придобивал своята увереност за прошка пред Бога, и Църквата е била увещавана да премахне спомена за престъплението и с любов да приеме грешника в своето благоволение. Киприан често нарича това „да даде мир.” За да може действието да има повече тежест и цена сред хората, било е определено винаги да се включва авторитета на епископа. От това следва постановлението на втория Картагенски събор: „Никой презвитер не може публично на литургия да примирява покаяник”; и още едно, на Аравзикейския събор: „Нека онези, които напускат този живот, във време на покаяние да бъдат приети в общение без примирително полагане на ръце; ако се излекуват от болестта, нека да застанат сред покаяниците, и след като са изпълнили времето си, да получат примирителното полагане на ръце от ръцете на епископа.” Отново, на третия Картагенски събор: „Презвитер да не примирява покаяник без властта на епископ.” Целта на всичките тези постановления е била да не би поради прекомерна мекост да се изгуби строгостта, която те са искали да се упражнява по този въпрос. Затова са желаели епископът да знае, защото е по-вероятно той да бъде по-благоразумен в преценката. Макар че на друго място Киприан казва, че не само епископът е полагал ръце, но и всички свещеници. Защото той говори така: „Те прекарват известно време в разкайване; след това идват за общение и получават правото на причастие чрез полагане на ръце от епископа и свещениците” (Lib. 3, Ep. 14).

След това в хода на времето нещата се свеждат до това, че са използвали церемонията също и в частни опрощавания без публично разкаяние. От това идва и разграничението на Грациан (Decret. 26, Quest. 6) между публично и частно примирение.

Аз смятам, че онзи древен обичай, за който Киприан говори, е бил свят и здравословен за Църквата, и бих желал да бъде възстановен в наши дни. По-съвременната форма, която не смея да отрека, или поне да осъдя по-строго, смятам за по-малко необходима. Както и да е, виждаме, че полагането на ръце в разкаянието е било церемония въведена от хора, не от Бога, и трябва да бъде наредена сред нещата без морална стойност и външните упражнения, които наистина не трябва да бъдат презирани, но заемат второстепенно място в сравнение с онези, които са ни препоръчани от Божието Слово.

15. Разкаянието не е тайнство

Романистите и схоластиците, чийто обичай е да извращават всичко чрез погрешно тълкувание, трескаво се трудят да намерят тайнство в това, и не е чудно, защото те търсят нещото там, където то не е. В най-добрият случай оставят нещата неясни, нерешени, несигурни, объркани и смущаващи поради многообразието от възгледи. И така, те казват (Sent. Lib. 4 Dist. 22, cap. 3) или че външното разкаяние е тайнство, и ако е така, трябва да бъде смятано за белег на вътрешното покаяние, т.е. съкрушеността на сърцето, което е същността на тайнството, или че двете заедно съставят тайнство, не две, а едно завършено; но че външното е само тайнство, а вътрешното е същността и тайнството, докато прощаването на греховете е само същност, но не и тайнство.

Нека онези, които си спомнят определението за тайнство, което дадохме по-горе, да изпитат чрез него онова, което според тях е тайнство, и ще открият, че то не е външна церемония определена от Бога за утвърждаване на нашата вяра. Но ако те твърдят, че моето определение не е закон, който са задължени да спазват, нека да чуят Августин, когото претендират да почитат като светец: „Видимите тайнства са били постановени заради плътските хора, та чрез стълбата на тайнствата да бъдат издигнати от онези неща, които се виждат с очи, до нещата, които се схващат с разбиране” (August. Quaest. Vet. Test. Lib. 3). Те самите виждат ли, или могат ли да покажат на други нещо такова в онова, което наричат „тайнство на разкаяние”? В друг текст той казва, „То се нарича тайнство, защото в него се вижда едно нещо, но се разбира друго. Което се вижда, има материална външност, което се разбира, има духовен плод” (Serm. de Bapt. Infant.). Тези неща по никакъв начин не могат да се приложат към „тайнството” на разкаянието, както те се опитват да си измислят; в него няма телесна форма, която представлява духовен плод.

16. Защо да не направим опрощаването тайнство?

И за да убием тези зверове на тяхната собствена арена, ако тук се търси някакво тайнство, не би ли било много по-правдоподобно да твърдим, че опрощаването от свещеник е тайнство, отколкото разкаянието, външно или вътрешно? Защото би могло очевидно да се каже, че то е церемония, която потвърждава нашата вяра в прощаването на греховете, и има обещанието на ключовете, както те ги описват: „Каквото вържете или развържете на земята, ще бъде вързано или развързано на небесата.” Но някой ще възрази, че на повечето от онези, които са опростени от свещеници, не се дава нищо такова чрез опрощаването, докато според тяхната догма тайнствата на новата диспенсация трябва да изпълняват това, което изобразяват. Както в причастието правят двойно ядене, тайнствено, което е общо за добрите и злите, и духовно, което важи само за добрите, защо също да не твърдят, че опрощението се дава по два начина? И аз никога не съм успявал да разбера какво искат да кажат чрез своята догма. Когато разглеждахме този предмет, показахме доколко тя се различава от Божията истина. Тук само искам да покажа, че никакво основание не ги спира да дадат названието „тайнство” на опрощаването от свещеник. Защото биха могли да отговорят чрез устата на Августин, че има освещение без видимо тайнство, и видимо тайнство без вътрешно освещение. И отново, че единствено в избраните тайнствата изпълняват това, което изобразяват. И отново, че някои обличат Христос само доколкото приемат тайнството, а други като приемат освещение; че първото става и с добрите, и със злите, а второто само с добрите. Със сигурност те са по-заблудени от деца и са слепи в пълна слънчева светлина, когато се трудят с такива усилия и не осъзнават нещо, което е толкова ясно и очевидно за всеки човек.

17. Кръщението е тайнството на покаяние

Но за да не се възгордяват, каквато и да е частта, в която те поставят тайнството, аз отричам, че тя може правилно да се смята за тайнство; първо, защото не съществува никакво специално Божие обещание в този смисъл, което е единствената основа за тайнството; и второ, защото каквато и церемония да се използва тук, тя е обикновено човешко изобретение; докато както вече показахме, церемониите на тайнствата могат да бъдат определяни само от Бога. Следователно тяхната измислица за „тайнството на разкаянието” е лъжа и измама.

Те украсяват това въображаемо тайнство с благоприлично славословие, че то е плаваща дъска в случай на корабокрушение, защото ако някой поради грях е разкъсал дрехата на невинността получена в кръщението, да може да я поправи чрез разкаянието. Това били думи на Йероним. Да бъдат чиито щат, тъй като са очевидно безбожни, те не могат да бъдат извинени, ако се разбират в този смисъл; като че ли кръщението е изличено чрез греха и не трябва да се припомня на ума на грешника всеки път, когато си мисли за прощението на греховете, за да може с това да дойде на себе си, да си възвърне смелостта и да бъде утвърден във вярата, че ще получи прощението на греховете, което му е било обещано в кръщението. Това, което Йероним е казал безразсъдно и неправилно, а именно, че кръщението, което е отпаднало от онези, които заслужават да бъдат отлъчени от Църквата, бива поправено чрез разкаянието, тези достойни тълкуватели изкривяват за собственото си безбожие.

Следователно ще бъдете напълно прави, ако наречете кръщението тайнството на покаяние, като виждате, че се дава на онези, които се стремят към покаяние за да утвърдят своята вяра и да подпечатат своята увереност. Но за да не би да си помислите, че това е наша измислица, явно е, че освен че е съобразено с думите на Писанието, то също е било смятано в ранната Църква за несъмнена аксиома. Защото в краткия Трактат за вярата, отправен към Петър и носещ името на Августин, то се нарича „Тайнство на вяра и покаяние.” Но защо да се позоваваме на съмнителни писания, като че ли може да се иска нещо по-ясно от твърдението на евангелиста, че Йоан проповядваше „кръщение за покаяние и прощение на греховете” (Марк 1:4; Лука 3:3)

За така нареченото миропомазване

(Миропомазването е основано върху неправилно тълкуване на Яков 5:14-15 и не е тайнство, 18-21)
18. Отхвърляне на въображаемите писания за миропомазването

Третото измислено тайнство е миропомазването, което се извършва само от свещеник, и както те го изразяват, in extremis („при извънредни обстоятелства”), с масло осветено от епископ и с тази словесна форма: „С това свято помазание, и с Неговата блага милост, нека Бог да ти прости греховете, които си извършил с око, ухо, обоняние, докосване и вкус” (виж Calv. Epist. de Fugiend. Illicit. Sac.). те твърдят, че то има две действия: прощаване на грехове и освобождаване от телесни болести, ако е необходимо, а ако не е, спасението на душата.

Защото те казват, тази наредба е дадена от Яков, чиито думи са, „Болен ли е някой от вас? нека повика църковните презвитери, и нека се помолят над него и го помажат с масло в Господното име. И молитвата, която е с вяра, ще избави страдалеца, Господ ще го привдигне, и, ако е извършил грехове, ще му се простят” (Яков 5:14). Тук трябва да дадем същото описание на това помазване, както по-горе дадохме на полагането на ръце; с други думи, то е просто лицемерна пиеса, чрез която без основание или последствия те се опитват да подражават на апостолите.

Марко разказва, че при своята първа мисия, според заповедта, която са приели от Господа, апостолите са възкресявали мъртви, изгонвали са бесове, очиствали са прокажени, изцелявали са болни, и в изцелението са използвали масло. Той казва, че „мнозина болни помазваха с масло и ги изцеляваха” (Марк 6:13). Именно за това говори Яков, когато заповядва на църковните презвитери да бъдат извикани за да изцеляват болните.

Онези, които разсъдят колко голяма свобода нашият Господ и Неговите апостоли използват в тези външни неща, лесно ще осъзнаят, че в тази церемония не се съдържа никаква по-дълбока тайна. Когато даваше зрение на слепец, нашият Господ се изплю на земята и направи кал от плюнката; някои изцели с докосване, други със слово. По същия начин апостолите лекуваха някои болести само със слово, други с докосване, а други с помазване.

Но е вероятно нито това помазване, нито някое от другите неща да не са били използвани случайно. Признавам това; но не че са били инструменти на изцеление, а само символи да напомнят на невежите откъде идва тази голяма сила, и да им попречат да припишат похвалата на апостолите. Символизирането на Святия Дух с масло е обичайно и общоприето (Пс. 45:7).

Но дарът на изцеление е изчезнал с другите чудодейни сили, които Господ е благоволил да даде за известно време, за да направи завинаги чудесно новото проповядване на Благовестието. Следователно, дори да приемем, че помазването е било тайнство на онези сили, които тогава са били отслужвани чрез ръцете на апостолите, то не се отнася за нас, на които не са дадени такива сили.

19. Миропомазването не е тайнство

И каква по-добра причина имат те да правят тайнство от това помазване, отколкото за кой да е от другите символи споменати в Писанието? Защо да не осветят някоя силоамска къпалня, в която на определено време болните да се гмурват? Това, казват те, е било напразно. Определено не е по-напразно от помазването. Защо не лягат върху мъртвите, като виждат, че Павел легна върху мъртвия младеж, за да го възкреси? Защо да не се направи тайнство от кал от пръст и плюнка? Другите случаи били особени, а това било заповядано от Яков. С други думи, Яков е говорил според времето, когато Църквата все още се е радвала на това Божие благословение. Те всъщност твърдят, че все още има същата сила в тяхното помазване, но ние виждаме съвсем друго. Нека сега никой не се чуди, че те с такава самоувереност заблуждават душите, за които знаят, че са глупави и слепи, защото са лишени от Божието Слово, тоест от Божията светлина и живот, като вижда, че те не срамуват да се опитват да заблуждават телесните възприятия на онези, които са живи и гледат на видимите неща. Така те правят себе си смешни, като претендират, че са надарени с дарбата на изцеление. Несъмнено Господ е със Своите хора във всички векове и изцелява техните болести винаги, когато е необходимо, днес не по-малко от преди; но не упражнява тези видими сили, нито върши чудеса чрез ръцете на апостолите, защото тази дарба е била временна, и до известна степен поради неблагодарността на хората е била прекратена.

20. Помазването няма Божие упълномощаване или обещание

И така, както апостолите не без причина чрез символа на маслото открито заявяват, че възложената им дарба на изцеление не е тяхна собствена, а сила от Святия Дух, така от друга страна тези хора оскърбяват Святия Дух като правят Неговата сила да се състои в мръсно олио без никакво действие. Това е като някой да каже, че всяко масло е сила на Святия Дух, защото е наречено с това име в Писанието, и всеки гълъб е Святият Дух, защото се е явил в тази форма. Нека да обърнат внимание на следното: за нас е достатъчно да осъзнаем с абсолютна сигурност, че тяхното помазване не е тайнство, тъй като то нито е церемония наредена от Бога, нито има някакво обещание. Защото когато в едно тайнство изискваме тези двете неща, че трябва да бъде церемония наредена от Бога и да има обещание от Бога, ние в същото време изискваме тази церемония да ни бъде заповядана и обещанието да се отнася за нас. Никой човек днес не твърди, че обрязването е тайнство на християнската Църква, макар да е било и Божия наредба, и е имало свързано с него Божие обещание, защото нито е заповядано на нас, нито свързаното с него обещание ни е дадено при същите условия. Както вече ясно показахме, и те самите показват от опит, обещанието, с което се хвалят толкова много в помазването, не е дадено на нас. Церемонията е трябвало да бъде използвана само от онези, които са надарени с дара на изцеление, не от тези убийци, които повече колят и убиват, отколкото изцеляват.

21. Папистите въобще не действат според „думите на наредбата” на Яков

Дори да приемем, че това предписание за помазването, което няма нищо общо с настоящото време, е съвършено пригодено за него, те и така няма да напреднат много в подкрепа на своето миропомазване, с което досега са ни покапвали. Яков иска всички болни да бъдат помазвани; тези хора покапват със своето масло не болните, а полумъртви трупове, когато животът вече изтича през устата, или както те казват, in extremis. Ако в тяхното тайнство има изцеление, с което те могат или да облекчат горчивината на болестта, или поне да дадат някаква утеха на душата, те са жестоки в това, че никога не изцеляват хората навреме. Яков иска болният да бъде помазан от църковните презвитери. Те не признават никой друг помазващ освен някое свещениче. Когато тълкуват презвитерите в Яков като свещеници, и твърдят, че множественото число се използва като почетно название, става нелепо; като че ли по онова време Църквата е изобилствала от тълпи свещеници, които се отправят на дълга процесия, носещи паница със свято масло. Като просто заповядва болните да бъдат помазвани, Яков според мен няма предвид никакво друго помазване освен това с обикновено масло; нито се споменава за друго масло в разказа на Марко. Тези хора не благоволяват да използват никакво друго масло освен онова, което е осветено от епископ, което е затоплено с много човешки дъх, омагьосано с много мърморения и осветено с девет коленичения, три пъти „Слава, свято масло!” три пъти „Слава, свято помазание!” три пъти „Слава, свети балсам!” От кого са взели тези екзорцизми? Яков казва, че когато болният бива помазван с масло и се молят за него, ако е извършил грехове, те ще му бъдат простени, тоест, че вината му ще бъде простена, ще получи освобождаване от наказание, не че греховете се изличават с масло, но че молитвите, с които вярващите издигат пред Бога своя наскърбен брат, няма да бъдат напразни. Тези хора лъжат безбожно когато казват, че греховете биват простени чрез тяхното свято, тоест мерзостно помазване. Вижте колко малко печелят, дори когато им позволим да злоупотребяват с текста в Яков както им е угодно. И за да ни спестят усилието за дълго доказателство, техните собствени хроники ни освобождават от всякакви трудности; защото те разказват, че папа Инокентий, който ръководи римската църква по времето на Августин, постановява не само презвитерите, но и всички християни да използват масло за помазване, според своите си нужди или според нуждите на своите приятели. Източник за това е Зигберт в своите Хроники.

За църковната йерархия

(Въображаемото тайнство на святата йерархия се усложнява поради седемте ранга на свещеничеството; критика на церемониите на установяване и на функциите им, 22-33)
22. Едно тайнство . . . или седем?

Четвъртото място в техния списък се държи от тайнството на йерархията, което е толкова плодовито, че само по себе си ражда седем по-малки тайнства. Много е смешно, че след като твърдят, че има седем тайнства, след като започнат да броят, стигат до тринадесет. Не може да се твърди, че те са едно тайнство, защото всички се отнасят за едно свещеничество и са като стъпки към една и съща цел. Тъй като е сигурно, че церемониите за всяко са различни, и те самите казват, че благодатта е различна, никой човек не може да се съмнява, че ако се приемат техните собствени догми, те трябва да бъдат наречени седем тайнства. И защо да обсъждаме това като несигурен въпрос, когато те самите ясно и отчетливо заявяват, че са седем?

Тогава първо ще хвърлим един бегъл поглед на всички и ще покажем с колко много нелепости ни запознават, когато ни препоръчват своята йерархия като тайнства; и второ, ще видим дали церемонията, която църквите използват при назначаване на служители, въобще трябва да се нарича „тайнство.”

Те правят седем църковни сана, или степени, които наричат с думата „тайнство.” Те са вратари, четци, екзорцисти, прислужници, поддякони, дякони и свещеници. И казват, че са седем поради седемте вида благодат от Святия Дух, с които трябва да бъдат дарени онези, които се издигат в тях. Тази благодат се увеличава и се натрупва по-щедро при повишаване в сан.

Самото число е осветено чрез извращаване на Писанието, защото те си мислят, че Исая казва, че седем дара на Святия Дух, докато там не са споменати повече от шест; но и Исая не е имал предвид да включи всички дарове в един стих. Защото в други текстове са споменати дух на живот, на освещение, на осиновяване, както и дух на мъдрост и разбиране, дух на разум и мощ, дух на познание и дух на страх от Господа.

Но други, които са по-умни, правят не седем, а девет, подражавайки, както те казват, на победната Църква. Но и сред тези има спорове; защото едни настояват, че свещеническата тонзура е първият от всички санове, а епископството последният; докато другите, изключвайки тонзурата, нареждат архиепископския сан в йерархията. Исиодор дава различен ред, защото разграничава псалтите от четците. На едните дава служението на пеене, на другите четенето на Писанията за обикновените хора. И това разграничение се спазва от каноните.

В такова голямо многообразие, какво искат те да следваме или да избягваме? Да казваме ли, че има седем йерархии? Така поучава техният главен учител, но най-просветените учени казват друго. От друга страна те са в разногласие помежду си. Освен това, най-святите канони ни насочват в друга посока. Наистина, такова е единодушието между хората, когато обсъждат божествени неща без Божието Слово.

23. Христос трябва да заемал всички седем санове

Но върховната лудост на всичко е, че във всеки един от тези те правят Христос свой колега. Първо, казват те, той е изпълнявал служението на вратар, когато с камшик от върви е изгонил търговците от храма. Той намеква, че е вратар, когато казва, „Аз съм вратата.” Прие служението на четец, когато чете Исая в синагогата. Изпълни служението на екзорцист, когато докосвайки езика и ушите на глухонемия човек с плюнка, възстанови слуха му. Заяви, че е прислужник, чрез думите, „Който Ме следва, няма да върви в тъмнината.” Изпълни служението на поддякон, когато препасан с престилка изми краката на учениците. Изпълни ролята на дякон когато раздаде Своето тяло и кръв във Вечерята. Изпълни служението на свещеник когато на кръста принесе Себе Си в жертва на Бащата. Тъй като тези неща не могат да бъдат слушани без смях, чудя се как са могли да бъдат написани без смях, ако наистина са били написани от хора. Но тяхната най-забележителна хитрост е тази, в която размишляват върху названието „прислужник,” наричайки го „цероферарий,” вероятно магическо заклинание, тъй като определено е неизвестно на всички народи и езици; а akolouqoV на гръцки означава просто „прислужник.” Ако се спра и сериозно опровергая тези неща, самият аз уместно ще стана обект на присмех, толкова лекомислени и смешни са те.

24. Служителите в по-нисшите санове въобще не изпълняват служение

И все пак, за да не могат да се налагат над глупавите жени, тяхната суета трябва да бъде изложена на показ. Те избират своите четци, псалти, вратари, прислужници с голям блясък и тържественост, за да изпълняват онези служения, които възлагат или на момчета, или поне на онези, които наричат „миряни.” Кой най-често пали свещите, кой налива вино и вода от кана, ако не някое момче или по-нисшестоящ човек сред миряните, който така си вади хляба? Не са ли същите хора, които пеят? Не отварят ли и затварят вратата на църквата? Кой някога е видял в техните църкви прислужник или вратар да изпълнява своето служение? Дори онзи, който като момче е изпълнявал служението на прислужник, бъде приет в сана на прислужниците, престава да бъде самото нещо, което е наричан, така че те съзнателно изоставят служението, когато приемат титлата. Сега виждате защо смятат за необходимо това да бъде осветено чрез тайнство, и да приеме Святия Дух! Просто за да се прави нищо.

Ако те твърдят, че това е временен недостатък, защото хората пренебрегват и изоставят служенията си, нека в същото време да признаят, че в наши дни в Църквата няма никаква употреба или полза от тези свещени санове, които те така чудно превъзнасят, и че цялата им Църква е пълна с анатема, тъй като свещите и каните, които никой не е достоен да докосва освен посветените прислужници, се докосват от деца и от прости хора; и песните, които трябва да се чуват само от осветени уста, са възложени на деца.

И с каква цел, моля ви се, посвещават екзорцисти? Чувам, че юдеите имат своите екзорцисти, но виждам, че са наричани така заради изгонванията на бесове, които практикуват (Деян. 19:13). Кой някога е чул тези измислени екзорцисти да са дали поне един пример за своята професия? Твърди се, че им е дадена власт да полагат ръце на епилептици, новоповярвали и обладани от бесове, но те не могат да убедят бесовете, че са надарени с такава власт, не само защото бесовете не се покоряват на техните заповеди, но и защото самите бесове им заповядват. Едва ли ще намерите и един на десет, който да не е обладан от нечестив дух. Следователно всичко, което бърборят относно своите нисши санове, е смесица от невежи и глупави лъжи. Когато обяснявахме управлението на Църквата, говорихме за древните прислужници, вратари и четци. Всичко, което тук предлагаме, е да отречем тази нова измислица за седморно тайнство в църковната йерархия, за което не четем никъде освен в глупавите бълнуващи сорбонисти и канонисти.

25. Церемониите на посвещаване, особено тонзурата

Нека сега да разгледаме церемониите, които те използват. И първо, те използват един общ символ да въвеждат в църковен сан всички онези, които записват в своето опълчение. Обръсват върха на главата, та венецът да обозначава царски почести, защото свещениците трябва да бъдат свещеници в управлението на самите себе си и на другите. Петър говорел така за тях: „Вие сте избран род, царско свещенство, свят народ, отделени хора” (1 Пет. 2:9). Но е светотатство от тяхна страна да приписват само на себе си това, което е дадено на цялата Църква, и горделиво да се хвалят с титла, която са откраднали от всички верни. Петър се обръща към цялата Църква; тези хора изкривяват смисъла да се отнася до няколко обръснати корони, като че ли само на тях е казано, „Бъдете святи,” като че ли само те са изкупени чрез Христовата кръв, като че ли само те са направени от Христос Божии царе и свещеници. Тогава те привеждат други причини (Sent. Lib. 4 Dist. 24). Върхът на главата се обръсва, за да се покаже, че умът им е свободен с непокрито лице да съзерцават Божията слава; или за да бъдат научени да отхвърлят пороците на погледа и устата. Или обръсването на главата е изоставяне на земните неща, докато обиколката на венеца е остатъците от добро, които се оставят за подкрепа. Всичко е преобрази, защото видите ли, завесата на храма още не е раздрана. Така, уверени, че превъзходно са изпълнили своята роля, защото са изобразили такива неща чрез своя венец, те не изпълняват нито едно от тях в действителност. Докога ще ни заблуждават с такива маски и измами? Като обръсват малко коса свещениците показват, че са отхвърлили изобилието от земни блага, че съзерцават Божията слава, че са умъртвили похотта на очите и ушите; но никоя класа хора не е толкова грабителска, глупава и похотлива. Защо вместо да ни дават лицемерно подобие на святост в лъжливи символи, не ни покажат истинска святост?

26. Цитирането на назаряните и Павел е отклоняване от същността

Нещо повече, когато казват, че църковният венец държи своя произход и естество от назаряните, какво друго казват, освен техните тайнства произтичат от юдейските церемонии, или всъщност са обикновен юдаизъм?

Когато добавят, че Прискила, Акила и самият Павел, след като са положили клетви, са обръснали главите си, за да се очистят, те излагат на показ своето чудовищно невежество. Защото никъде не четем това за Прискила. Докато по отношение на Акила, не е сигурно, тъй като тази тонзура може да се отнася и за Павел, и за Акила (Деян. 18:18). Но за да не им даваме това, което искат, а именно, че имат пример в Павел, трябва да се отбележи за по-простите, че Павел никога не си обръсна главата за някакво посвещаване, а само за да послужи на слабостта на братята. Такива клетви аз обикновено наричам клетви на любов, а не на набожност; с други думи, клетви, които не са положени за поклонение към Бога, а само заради немощта на слабите, както той самият казва, „за юдеите станах юдеин” (1 Кор. 9:20). Така той направи това – и то веднъж и само за кратко време – за да се съобрази за известно време с юдеите. Когато тези хора се опитват безцелно да подражават на очистванията на назарянина (Чис. 6:18), какво друго правят освен да установяват нови очиствания, като се опитват неуместно да се съревновават с древния юдаизъм?

В същия дух е съставено „Декретното послание,” което заповядва на свещеничеството след апостола да не се грижат за косата си, а да я обръсват цялата (Cap. “Prohibitur,” Dist. 24); като че ли апостолът, като показва кое изглежда приятно за всички хора, се грижи за сферичната тонзура на свещеничеството. Затова нека моите читатели да разсъдят каква сила или достойнство може да има в последващите тайнства, към които това е въведение.

27. Историческо тълкуване на тонзурата

Само от Августин (De Opera. Monaco. et Retract.) е достатъчно ясно откъде произхожда църковната тонзура. Докато в онази епоха никой не е носел дълга коса освен женствените и онези, които са се стремели към немъжествена красота и изящество, се е смятало за лош пример да се позволява това на свещеничеството. Затова им е било заповядано да подстригват или да обръсват косата си, за да не дават вид на женствени страсти. И толкова разпространена е била практиката, че за да изглеждат по-святи от другите чрез забележима разлика в дрехите, някои монаси оставяли косите си да се веят свободно. Но когато дългата коса отново идва на мода и някои народи, които винаги са носели дълги коси, като Франция, Германия и Англия са приели християнството, възможно е свещениците навсякъде да са бръснели косата си, за да не изглежда, че търсят украса. Накрая, в по-извратен век, когато всички древни обичаи или са били променени, или са се изродили в суеверия, като не са имали причина за църковната тонзура (тъй като не е останало нищо освен глупаво подражание), те са прибягнали към тайнственост, и сега суеверно ни я натрапват в подкрепа на своето тайнство.

При посвещаването вратарите получават ключовете на Църквата, чрез което се разбира, че им се поверява опеката; четците получават Святата Библия; екзорцистите получават формите на гонене на бесове, които използват върху обладаните и новоповярвалите; прислужниците получават свещниците и каните. Такива са церемониите, които явно притежават такава тайна сила, че не могат да бъдат само символи и белези, но дори са причини за невидима благодат. Защото това изискват те според своето определение, когато искат да ги наредят сред тайнствата.

Но за да предадем нещата в няколко думи, казвам, че е нелепо школите и каноните да правят тайнства от тези нисши санове, тъй като дори според признанието на онези, които го правят, те са били непознати на ранната Църква и са били измислени много векове по-късно. Но нито ангели, нито хора имат право да определят тайнства като съдържащи Божие обещание, а само Бог, на Когото единствено принадлежи правото да дава обещанието.

28. „Свещеник” и „презвитер”

Остават трите сана, които те наричат „висши.” Това, което те наричат „поддякон,” е било прехвърлено към тази група, когато тълпата от нисшите санове е започнала да нараства. Но тъй като смятат, че имат авторитет от Божието Слово за тези санове, те ги почитат специално с названието „свети санове.” Нека сега да видим как изкривяват Божиите наредби за своите си цели.

Започваме със сана на презвитера или свещеника. Те дават на тези двете названия един смисъл, като под тях разбират онези, на които според тях принадлежи да принасят жертвата на Христовото тяло и кръв на олтара, да съставят молитви и да благославят Божиите дарове. Затова при ръкополагането те получават подноса с нафората, като символ за дадената им власт да принасят жертви да умилостивяват Бога, и ръцете им биват помазвани, като целта на този символ е да учи, че са получили властта да освещават. Но по-късно ще говорим за церемониите. За самата същност казвам, че тя е толкова далеч от това да има и една частица подкрепа от Божието Слово, както те твърдят, че не биха могли по-нечестиво да извратят реда, който Бог е определил.

Първо, трябва да приемем за даденост (заявихме това, когато разглеждахме папското причастие), че всички, които наричат себе си „свещеници” в смисъл, че принасят умилостивителни жертви, оскърбяват Христос. Той е бил определен и осветен като Свещеник от Бащата, с клетва, според чина на Мелхиседек, без край и без наследник (Пс. 110:4; Евр. 5:6; 7:3). Той веднъж принесе жертва на вечно умилостивение и примирение и сега се застъпва за нас, като е влязъл в небесното светилище. В Него всички ние сме свещеници, но за да принасяме хваление и благодарение, накратко, нас самите, и това е цялото ни задължение към Бога. Единствено на Него принадлежи да умилостиви Бога и да прости греховете чрез Своята жертва. Когато тези хора си го присвояват за себе си, какво друго следва от това, освен че имат безбожно и богохулно свещеничество? Определено е извънредно нечестиво да се осмеляват да отличават това свещеничество с названието „тайнство.”

По отношение на истинското служение на презвитера, което ни е препоръчано от устата на Христос, аз с готовност му давам тази чест. Защото в него има церемония, която първо е взета от Писанията; и второ, е обявена от Павел не за празна и излишна, а като верен символ на духовна благодат (1 Тим. 4:14). Моята причина да не му дам място на трето тайнство е защото то не е обичайно или общо за всички вярващи, а е специален ритуал за определена дейност. Но докато тази чест се дава на християнското служение, папските свещеници не могат да хвалят с нея. Христос заповяда да се ръкополагат разпространители на Неговото благовестие и на Неговите свети тайнства, а не да се посвещават извършители на жертвоприношения, и Неговата заповед беше да се проповядва Благовестието и да се храни паството, а не да се всеизгарят жертви. Той обеща дара на Святия Дух не за да се прави умилостивение за грехове, а за да се изпълнява надлежно и поддържа управлението на Църквата (Мат. 28:19; Марк 16:15; Йоан 21:15).

29. Церемониите за назначаване на свещеници

Церемониите са в съвършена хармония с реалността. Когато нашият Господ възложи на апостолите да проповядват Благовестието, Той духна върху тях (Йоан 20:22). Чрез този символ Той изобрази дара на Святия Дух, който им даде. Тези наши достойни хора са запазили това духване; и като че ли изкарват Святия Дух през гърлата си, мърморят над своите си свещеничета, „Приеми Святия Дух.” Съответно, те не пропускат нищо, което може да се подражава нелепо. И то не като театрални актьори (които имат изкуство и смисъл в своята игра), а като маймуни, които имитират произволно без подбиране. Ние следваме примера на Господа, казват те. Но Господ направи много неща, които не е възнамерявал да бъдат пример за нас. Нашият Господ каза на Своите ученици, „Приемете Святия Дух” (Йоан 20:22). Също каза на Лазар, „Лазаре, излез” (Йоан 11:43). Каза на паралитика, „Стани, вземи постелката си и върви” (Йоан 5:8). Защо не кажат същото на всички мъртви и всички парализирани? Като духна върху апостолите и ги изпълни с дара на Святия Дух, Той даде пример за Своята божествена сила. Ако се опитат да правят същото, те се съревновават с Бога и Го предизвикват. Но са много далеч от това да предизвикат същото последствие, и само се подиграват на Христос с тази нелепа имитация. Наистина, такова е безочието на някои, че се осмеляват да твърдят, че даряват Святия Дух; но дали има истина в това, научаваме от опита, който крещи силно, че всички, които са посветени свещеници, от коне стават на магарета, и от глупци на луди. И все пак тук аз не споря против тях; само осъждам самата церемония, която не трябва да се превръща в правило, тъй като е била използвана като специален символ за чудо, и следователно в никакъв случай не им дава пример за подражание.

30. Свещеничеството на Христос превъзхожда свещеничеството на Аарон

Но от кого, моля ви се, са приели те своето помазване? Те отговарят, че са го приели от Аароновите синове, от които произлиза и тяхната йерархия (Sent. Lib. 4 Dist. 14 cap. 8, et in Canon. Dist. 21. cap. 1). Така те постоянно избират да се защитават с извратени примери, вместо да признаят, че някоя от техните безумни практики е тяхна си измислица. Между другото, те не осъзнават, че като приемат да са наследници на Аароновите синове, те оскърбяват свещеничеството на Христос, Който единствен е предсказан и изобразен във всички древни свещеничества. Следователно в Него те са завършени и изпълнени, в Него са прекратени, както многократно казахме, и както заявява Посланието към Евреите, когато не е тълкувано погрешно. Но ако те се наслаждават толкова много на Мойсеевите церемонии, защо не водят волове, телета и агнета на своите жертвоприношения? Те всъщност имат голяма част от древната скиния и от цялото юдейско поклонение. Единственото нещо, което липсва на тяхната религия, е, че не жертват волове и телета. Кой не вижда, че тази практика на помазването е много по-гибелна от обрязването, особено когато към нея се добавят суеверие и фарисейски възглед за заслугите от дела? Юдеите полагаха своята увереност за оправдание в обрязването, тези хора търсят духовни дарби в помазването. И така, като желаят да се съревновават с левитите, те стават отстъпници от Христос и се лишават от правото на пастирско служение.

31. Помазването принадлежи към прекратените церемонии

Но моля ви се, святото масло вгражда неизличим характер. Като че ли маслото не може да се измие с пясък и сол, или ако се задържа по-здраво, със сапун. Но този характер бил духовен. Какво общо има маслото с душата? Забравили са онова, което цитират от Августин, че ако словото се отдели от водата, не остава нищо освен вода, но тайнството е тайнство само благодарение на словото? Какво слово могат да покажат в своето масло? Мойсей бил заповядал да се помазват Аароновите синове (Изх. 30:30)? Но тук той приема също заповеди относно дрехите, ефода, нагръдника, митрата, венеца на святостта, с който Аарон трябваше да бъде украсен; и относно дрехите, коланите и митрите, които неговите синове трябваше да носят. Получава заповеди относно жертвата на телето, изгарянето на лойта, за заколване и изгаряне на овни, за освещаване на обици и дрехи с кръвта на един от овните, и безброй други ритуали. След като тези са пропуснати, чудя защо единствено помазването им е угодно. Ако се наслаждават да бъдат поръсвани, защо биват поръсвани с масло, а не с кръв? Несъмнено тук те се опитват да използват гениално средство; опитват се чрез някаква смесица да направят една религия от християнството, юдаизма и езичеството. Следователно тяхното помазване е безвкусно; то се нуждае от сол, тоест от Божието Слово (Лев. 8).

Остава полагането на ръце, което, макар да признавам за тайнство при истинското и законно назначаване, отричам да има такова място в тази басня, където те нито се покоряват на заповедта на Христос, нито гледат към целта, към която обещанието трябва да ни води. Ако не искат да им бъде отричан белегът, трябва да го приспособят към реалността, за която той е предназначен.

32. Дяконите

Колкото до сана на дяконите, аз няма да повдигам спорове, ако служението, което е съществувало при апостолите и при една по-чиста Църква, бъде възстановено в своята цялост. Но каква прилика с него виждаме в техните измислени дякони? Не говоря за хората, за да не се оплакват, че несправедливо осъждам тяхното учение заради пороците на хората, които го изповядват; но твърдя, че онези, които тяхното учение ни препоръчва, не получават подкрепа от онези дякони, които апостолската Църква е назначила. Те казват, че на техните дякони принадлежи да помагат на свещениците и да прислужват на нещата, които се правят в тайнствата, като в кръщението, помазването, нафората и чашата, да носят приносите и да ги полагат на олтара, да подготвят и украсяват Господната трапеза, да носят кръста, да обявяват и да четат евангелието и посланията на хората (Sent. Lib. 4 Dist. 24 cap. 8; Item, cap. “Perlectis,” Dist. 25). Има ли тук и една дума относно истинското служение на дякона?

Нека да разгледаме назначаването. Само епископът полага ръце върху дякона, който бива назначаван; поставя молитвеника и епитрахила върху лявото му рамо, за да може той да разбере, че получава от Господа лесно бреме, за да подлежи на страх от Господа във всяко нещо, свързано с лявата страна; дава му текст о Евангелието, за да му напомни, че е вестител. Какво общо имат тези неща с дяконите? Но те действат като някой, който казва, че назначава апостоли, когато само назначава хора да горят тамяна, да чистят образите, да метат църквите, да поставят капани за мишки и да гонят кучетата. Кой би позволил такива хора да бъдат наричани апостоли и да бъдат сравнявани с истинските Христови апостоли? Следователно нека да не си въобразяват, че онези, които назначават за обикновена театралност, са истински дякони. Те дори чрез самото название заявяват какво е естеството на служението. Защото ги наричат левити и желаят да проследят тяхното естество и произход до левиевите синове. Аз лично нямам проблеми с това, стига след това да не се кичат с чужди пера.

33. Поддякони

Каква полза има да говорим за поддякони? Защото докато на практика в древността те са се занимавали с бедните, сега им приписват някаква безполезна функция, като носене на чашата и нафората, каната с вода и салфетката на олтара, наливане на вода за миене на ръцете и т.н. След това под приносите, които казват, че приемат и внасят, имат предвид онова, което те поглъщат, като че ли е било обречено на анатема.

Има възхитително съответствие между служението и начина на посвещаване в него, а именно, приемане от епископа на нафората и чашата, и от архидякона каната с водата, наръчника и подобни глупости. Призовават ни да признаем, че в тези произволни безсмислици присъства Святият Дух. Кой благочестив човек може да бъде подбуден да признае това? Но за да приключим отведнъж, можем да заключим за този сан същото, както и за другите, и няма нужда подробно да повтаряме това, което обяснихме по-горе.

За смирените и покорните (именно тях съм се заел да наставлявам), ще бъде достатъчно, че няма Божие тайнство, ако не може да се покаже, че церемонията включва обещание, или по-скоро където обещанието се вижда в церемонията. Тук няма и една сричка от сигурно обещание, и следователно е напразно да търсим церемония за потвърждаване на обещание. От друга страна, не четем за никаква церемония определена от Бога по отношение на тези ритуали, които те използват, и следователно не може да има тайнство.

За брака

(Лъжливата претенция, че бракът е тайнство, от неправилно разбиране на Еф. 5:28 и други текстове; злоупотреби свързани с брака, 34-37)
34. Бракът не е тайнство

Последното от всички е бракът, който, макар да го признаваме за Божия институция (Бит. 2:21-24; Мат. 19:4), никой човек никога не е смятал за тайнство до времето на Григорий. И дали някога би дошло наум на някой трезв човек? Той е добра и свята Божия наредба. И земеделието, архитектурата, обущарството и бръснарството са законни Божии наредби; но не са тайнства. Защото необходимото нещо за едно тайнство не е то да е Божие дело, а да бъде външна церемония назначена от Бога за потвърждаване на обещание. Дори децата могат да отсъдят, че в брака няма нищо такова.

Но той е белег, казват те, на свято нещо, тоест на духовния съюз на Христос с Църквата. Ако под думата „белег” имат предвид символ поставен пред нас от Бога за да ни увери в нашата вяра, те се скитат далеч от истината. Ако имат предвид просто белег, защото е бил използван като метафора, аз ще покажа доколко правилно разсъждават те. Павел казва, „Звезда от звезда се различава по блясъка. Така е и възкресението на мъртвите” (1 Кор. 15:41, 42). Ето едно тайнство. Христос казва, „Небесното царство е като синапово зърно” (Мат. 13:31). Ето друго тайнство. И отново, „Небесното царство е като квас” (Мат. 13:33). Ето трето тайнство. Исая казва, „Той ще пасе стадото си като овчар” (Ис. 40:11). Ето четвърто тайнство. В друг стих казва, „Господ ще излезе като силен мъж” (Ис. 42:13). Ето пето тайнство. И къде е краят или границата? По този начин всяко нещо ще бъде тайнство. Всички притчи или метафори в Писанието ще бъдат толкова много тайнства. Та дори и кражбата ще бъде тайнство, като виждаме, че е писано, „Господният ден ще дойде като крадец нощем” (1 Сол. 5:2). Кой може да търпи невежото бъбрене на тези софисти?

Наистина признавам, че където виждаме лоза, най-доброто нещо е да си припомняме думите на нашия Спасител, „Аз съм истинската лоза, и Баща Ми е лозарят”; „Аз съм лозата, вие сте клонките” (Йоан 15:1, 6). И когато срещаме овчар със стадо, добре е също да си спомняме, „Аз съм добрият пастир и познавам овцете Си, и те Ме познават” (Йоан 10:14). Но всеки човек, който нареди тези сравнения сред тайнствата, ще бъде изпратен в лудницата.

35. Те прилагат неправилно Еф. 5:28

Те привеждат думите на Павел, чрез които според тях на брака се дава названието „тайнство”: „Който обича жена си, себе си обича. Защото никой никога не е намразил своето тяло, но го храни и се грижи за него, както и Христос за църквата; понеже сме части на Неговото тяло [от Неговата плът и от Неговите кости]. ‘Затова ще остави човек баща си и майка си, и ще се привърже към жена си, и двамата ще станат една плът.’ Тая тайна е голяма; но аз говоря това за Христа и за църквата” (Еф. 5:28-32). Да боравим така с Писанието означава да объркваме небето и земята. За да покаже на съпрузите как трябва да обичат жените си, Павел поставя пред тях Христос като пример. Както Той проля кръвта си от любов към Църквата, която омъжи за Себе Си, така иска всеки мъж да обича своята жена. След това добавя, „Който обича жена си, обича себе си . . . както Господ възлюби Църквата.” Нещо повече, за да покаже как Христос възлюби Църквата като Себе Си, и дори как направи Себе Си едно със Своята невяста, Църквата, той прилага за нея това, което Адам каза за себе си. Защото след като Ева беше доведена пред него, като знаеше, че е направена от страната му, възкликна, „Това е кост от костите ми и плът от плътта ми” (Бит. 2:23). Павел заявява, че всичко това се изпълнява духовно в Христос и в нас, когато казва, че ние сме членове на Неговото тяло, Неговата плът и Неговите кости, и следователно сме едно тяло с Него. Накрая възкликва, „Това е голяма тайна”; и за да не би някой да се подведе от неяснота, казва, че не говори за връзката между съпруга и съпругата, а за духовната женитба на Христос и Църквата. И наистина е голяма тайна, че Христос позволи от Неговата страна да бъде взето ребро, от което да бъдем направени ние; тоест когато беше силен, благоволи да стане слаб, за да бъдем укрепени чрез Неговата сила, и да не живеем вече ние, а Той да живее в нас (Гал. 2:20).

36. Това объркване възниква от превода на „тайна” и от техния принизен възглед за брака

Нещото, което ги подвежда, е понятието „тайнство.” Но дали е правилно цялата Църква да бъде наказана за невежеството на тези хора? Павел го нарича „тайна.” Когато латинският преводач е можел да изостави този начин на изразяване като необичаен за латинските уши, или да го преведе като „secret,” той е предпочел да го нарече „sacramentum,” но не в различен смисъл от този, в който Павел използва гръцката дума musthrion. Нека да излязат и да осъдят езиковите ни познания, след като тяхното невежество в езиците ги подвежда най-срамно по въпрос, който е лесен и очевиден за всички. Но защо толкова усилени натрапват думата „тайнство” в този единствен стих, а в други го подминават небрежно? Защото и в Първото послание към Тимотей (1 Тим. 3:9, 16), и също в Посланието към Ефесяните то е използвано от преводача на Вулгата, и в двата случая означава „тайна.” Но все пак нека им простим тези пропуски, макар че на лъжците подобава да имат добра памет.

И след като по този начин бракът е извисен с наименованието „тайнство,” може ли да бъде нещо друго освен замаяна вятърничавост след това да бъде наречен „нечистота,” „омърсяване” и „плътско оскверняване”? Колко нелепо е да се забранява на свещениците достъп до тайнство? Ако кажат, че им забраняват не тайнството, а само плътския съюз, няма да могат да избягат от мен. Те казват, че този съюз е част от тайнството, и така изобразява съюза, който имаме с Христос в съобразяването на естеството, доколкото чрез този съюз мъжът и жената стават една плът; макар че тук някои откриват две тайнства, едното изобразяващо Бога и душите в младоженеца и невястата, а другото изобразяващо Христос и Църквата в съпруга и съпругата. Както и да е, този съюз е тайнство, което не може законно да бъде забранено на никой християнин, освен, разбира се, ако тайнствата на християните са в толкова лоша хармония едно с друго, че не могат да съществуват заедно. Има и друга нелепост в тези догми. Те твърдят, че в тайнството се предава дарът на Святия Дух; те считат този съюз за тайнство, но отричат, че Святият Дух присъства в него.

37. Угнетяващите последствия от римската доктрина

И за да не би случайно да заблуждават Църквата само в този въпрос, каква дълга поредица от грешки, лъжи, заблуди и нечестия са добавили към тази заблуда! Сякаш за да кажете, че когато са превърнали брака в тайнство, не са търсели нищо друго освен скривалище за мерзости. След като са постигнали това, са си присвоили разрешаването на брачни дела; тъй като въпросът бил духовен, не трябвало да се намесват светски съдии. Тогава въвели закони, чрез които утвърждават своята тирания – закони, които отчасти са нечестиви спрямо Бога, отчасти изпълнени с несправедливост към хората; например, че бракове между малолетни могат да бъдат валидни без съгласието на родителите; че не могат да се сключват законни бракове между роднини до седма степен, и че ако такива бракове бъдат сключени, трябва да се разтрогват. Нещо повече, съставят степени на роднинство противни на законите на всички народи и дори на Мойсеевия Закон, и постановяват, че съпруг, който е изгонил прелюбодейка от дома си, не може да се жени отново; че хора свързани по кумова линия не могат да се женят; че не може да има сватби от третата неделя преди Постите до осмия ден след Великден, три седмици преди рождения ден на Йоан, нито от Рождество до Богоявление, и безброй други, които е досадно да споменавам. Сега трябва да излезем от тяхното блато, в което задържахме нашата беседа по-дълго, отколкото сме склонни. Според мен, обаче, спечелихме много, ако поне в някаква степен съм лишил тези магарета от тяхната лъвска кожа.

| Предишна глава | Съдържание | Следваща глава |

превод Copyright © Божидар Маринов, 2003