2

КОНТРОЛ ВЪРХУ ЦЕНИТЕ

Съдът, разбрал от опит, че няма полза от какъвто и да е закон, занимаващ се прекалено високите нива на заплатите на слугите и работниците, и т.н. (защото, ако бъдат ограничени, те или ще се преместят на други места, където биха получавали повече, или, ако могат да преживяват чрез земеделие или други собствени занимания, те въобще не биха се наели на работа), препоръча на няколкото градове да постановят нивата сами за себе си. Това имаше добро въздействие, така че по доброволен начин, чрез съветването и убеждаването от по-възрастните, и примера на онези, които поведоха останалите, те бяха доведени до по-голяма умереност, отколкото това би станало чрез принуда. Но това не остана за дълго време.

Губ. Джон Уинтроп[1]

Малката група пилигрими, основали Плимутската колония през 1620, са по-известни в детските учебници от своите съседи, пуританите. Плимът Рок, Денят на благодарността, Майлс Стендиш и “Говори в своя защита, Джон” са вплетени в историята за произхода на Америка. Въпреки това, по отношение на историческото влияние, пилигримите никога не са можели да бъдат сравнени със своите съседи, пуританите. Плимутската колония остава относително изолирано и затворено общество, докато в крайна сметка се присъединява към Масачузетс пред 1692. Губернаторът Джон Уинтроп, а не губернаторът Улиам Брадфорд, е този, който оставя своя белег върху американските институции.

Първото поколение жители на Нова Англия са били до един оптимисти. Дори онези обществени и религиозни изгнаници, които се събират на Роуд Айлънд, са споделяли тази вяра в бъдещето. Пуританите, според известните думи на губернатора Уинтроп, са очаквали да станат “град на хълм,” както излъчващото светлина общество, споменато в евангелието на Матея (5:14) – светлина в тъмнината на света, пример за това как благочестивият живот, личен и обществен, може да доведе просперитет и мир на земята.[2] Чрез проповядването на благовестието и установяването на християнски институции, са вярвали те, християнското възстановяване на света е не само възможно, но и задължително.[3] Това видение се вижда най-добре в историята на Нова Англия, написана от Едуард Джонсън през 1653: “Аз сега съм вербуван за служение на нашия Бог Христос, за да съградя отново най-славното Здание на планината Сион в пустинята. . . . затова, скъпи мой приятелю, разтвори ръцете си, защото имаме да вършим много работа, да, а с нас и всички Християнски Войници по целия свят.”[4]

Въпросът какво представлява една истински благочестива икономическа система не ги е притеснявал в началото. Ръководителите на колонията са били хора от нисшето британско благородничество, съставено от хора, обучени в право, теология и в класическото образование на университетите, Кембридж и Оксфорд. Повечето от хората са били земеделци, с малък брой майстори и занаятчии (твърде малко, както е щяло да стане ясно по-късно); те са били образовани, което е в съответствие с пуританското наблягане върху образованието, но едва ли са били учени. Малкото икономически познания, които техните ръководители са донесли със себе си, са били основно икономиката на средновековните учители. Икономиката едва е започвала да се превръща в независима дисциплина в Англия; нямало е професионални академични икономисти и много малко хора са били нещо повече от автори на памфлети, дори сред “професионалистите.” Следователно, не е изненадващо, че първите две поколения ръководители в Нова Англия са се облегнали на “изпитаните и истински” средновековни икономически схващания. Едно от тях е било понятието справедлива цена.

“Справедлива” цена

Много безсмислени обърквания са възникнали от дискусиите между учените относно справедливата цена. От времето на Тома Аквински до средата на седемнадесети век се е приемало, че “справедлива” цена е пазарната цена в “нормални” времена. Никой известен учител не се е опитал да открие някаква математически точна формула на основата на етиката; всъщност, самият Тома Аквински отрича, че такава точност е възможна.[5] Проблемът със справедливостта възниква, когато има някакви смутове на пазара – война, глад, местен производствен монопол – които създават впечатлението, че справедливостта е извратена от алчни експлоататори. Тогава стандарттният подход е бил да се събере група от изявени, “безпристрастни” ръководители в общността и те е трябвало да определят правилните цени за различните стоки. Официално целта е била защитата на потребителя. По-често резултатът е бил създаването на дори още по-монополистична гилдия, защото “справедливата” или “разумната” цена е била, в отсъствието на конкурентна пазарна цена, изчислявана на основата на някаква печалба над разходите. Както през Втората Световна война, това по-скоро е клоняло към защита на производителите – от по-конкурентните производители.[6]

Тези ограничения върху свободния достъп – за да се гарантира “качествено” производство срещу “безскрупулни” производители, които биха предложили некачествени стоки на по-ниски цени – са били основата на средновековната гилдийна система. Подобни ограничения са действували в Нова Англия през първия половин век от нейното съществуване. Лицензирането, извършваните от местната власт инспекции и самоограничаването от членовете на гилдията са били характеристики на средновековния град и на селищата в Нова Англия. Но най-често срещаната характеристика е била системата на контрол върху цените и заплатите.

Ранните системи на контрол

Почти от самото начало колонията на Масачузетс Бей Къмпани е поставила контрол върху заплатите на занаятчиите. Колонията е основана през 1629; през 1630 е прокаран закон, който постановява таван за доходите за дърводелци, зидари, дървари и майстори на покриви.[7] Общите работници са били ограничени да получават до дванадесет шилинга на ден или шест, ако месото и питието са били осигурявани от работодателя. Всеки занаятчия, нарушаващ това постановление, е трябвало да бъде облаган с глоба от десет шилинга. Ефектът от тези тавани върху заплатите трябва да се е проявил незабавно: повишено търсене на услуги на занаятчии над наличното предлагане. При такива условия винаги е трудно да се наеме работна ръка. След шест месеца тези тавани върху заплатите са били премахнати, като заплатите са били оставени “свободни, както хората разумно биха се договорили.”[8] Намекът, обаче, е бил достатъчно ясен: ако хората отново станат неразумни, контролът отново ще бъде наложен. И те отново са станали “неразумни.”

Историята на контрола върху цените и заплатите в Нова Англия е разказ от типа “отново и отново.” 1633 година довежда нова съвкупност от постановления, закон, който магистратите през 1635 решават да отхвърлят.[9] Отхвърлянето, обаче, е било специално. Правителството налага общо ниво на печалбата от 33 процента върху всяка стока, продавана на дребно в колониите, ако конкретната стока е вносна. Следователно никоя вносна стока не е можела да бъде продавана на повече от 33 процента над лондонската цена.[10] Тогава магистратите въвеждат клауза, която като че ли е била предназначена да доведе търговците и работниците до умопомрачение. Вместо да определят в постановление точно, предсказуемо определение на това какво представлява икономическа несправедливост и следователно нарушение на писания закон, магистратите избират да предупредят гражданите срешу нарушаването на намерението на закона:

Докато предишните закони, отнасящи се за заплатите на работниците, други относно цените на стоките, са били поради различни добри съображения отхвърлени, този настоящ Съд, сега, за да избегне такива злоупотреби, които могат да последват от това от такива злонамерени хора, които да се възползват и да подтискат и ощетяват своите съседи, като изискват твърде високи надници за работата или неразумни цени за такива необходими вещи или други стоки, които преминават от човек в човек, съответно заповяда, че ако някой човек съгреши в който и да е от казаните случаи срещу истинското намерение на този закон, ще бъде наказан с глоба или тъмница, според величината на нарушението, както Съдът би определил чрез законен процес и присъда.[11]

Накратко, през 1635 е имало закон срещу “прекомерните печалби” и той е давал на длъжностните лица доста широка, неопределена област на действие. Хората, занимаващи се с търговия през 1635 са имали също толкова малка представа за това какви са ограниченията на държавната власт в икономическата област, както и съвременните хора. Цифрата 33 процента е била една от малкото, които се появяват в законодателството от онази епоха, но хората никога не са могли да бъдат сигурни, че съдът или съдилищата биха защитили валидността на коя да е отделна сделка. Това е способствувало за значителна степен на несигурност в икономическата размяна.

Пътят към крепостничеството

Макс Вебер, великият немски социолог, в няколко случая твърди, че същината както на теократичните общности, така и на социалистическите режими е това облягане на същностното понятие за справедливост. Законът на земята е подчинен на по-висша етична или теологична система от просто икономическата ефективност или възможностите за печалба. (Може да се твърди, разбира се, че ударението върху икономическата ефективност с изключване на всичко друго е също толкова религиозно в своите последствия, също толкова етично.) Това, което характеризира повечето капиталистически икономики, от друга страна, е система на писан, формален, предсказуем закон, който ограничава властта за вземане на решения на теократичните управители и социалистическите бюрократи и плановици. Ф. А. Хайек се съгласява с Вебер и неговата книга Пътят към крепостничеството[12] и особено Конституция на свободата[13] са ярка защита на властта на формалния закон като основа на свободното общество, а също и на свободния пазар. Това, което е съществено за капитализма, съгласяват се Хайек и Вебер, е правната предсказуемост. Писаният закон е важен, макар и не абсолютно съществен. Англия, например, се е противопоставяла на формална, писана конституция в продължение на векове, докато Съветският Съюз има добре написана конституция, която е практически безсилна. Хората трябва да знаят какво да очакват от държавното управление, ако искаме да планират рационално и ефективно да вземат икономически решения.

Магистратите, като приемат, че наследената средновековна загриженост относно “етичното” ценообразуване е била християнския подход към икономическите дела, неизбежно са създали дилема за себе си и за гражданите на Масачузетс. Как да се определи какво е справедлива цена? Какви са законните ограничения върху икономическото подтисничество? Как отделният участник на пазара да оцени дали извършва нарушение срещу “истинското намерение на този закон”? Какви са законните ограничения върху държавната власт? Предсказуемостта става изключително трудна, защото търговците никога не могат да бъдат сигурни как магистратите – които също са били и крайния апелативен съд – биха оценили “размера на престъплението.”

Друг проблем е било определянето на центъра на отговорността. Трябва ли местното гражданско управление да установява цените според местните условия или за това е отговорно централното правителство? През октомври 1636 Върховният Съд на Масачузетс възлага отговорността за регулиране на цените и заплатите на отделните градове.[14] Въпреки това, магистратите не могли да устоят на виковете срещу “подтисничеството” и през март 1638 е бил създаден комитет, който да разследва оплакванията срещу прекомерно високите цени и заплати. Такова безмилостно ценообразуване, заявяват властите, е “голяма непочтителност към Бога, срам за благовестието и е бедствие на разделяне на Божиите хора, както тук в тази земя, така и в земята на нашата зрялост. . . .”[15] Градът на хълма не е установявал богоугоден пример за езичниците и за хората, които са останали в Англия. Централното правителство е продължавало да поддържа своето право да се намесва и да регулира цените, когато съответното действие е изглеждало необходимо в съответната ситуация, но като цяло градовете са извършвали повечето от действията по регулирането след 1636. Едва с избухването на голямата Индианска война през 1675-76 централното правителство се намесва, за да предприеме сурови действия срещу високите цени. Както проф. Ричард Б. Морис обобщава историята на контрола: “кодексите от 1648 и 1660, и добавката от 1672, продължават по своята същност основния закон от 1636 срещу подтисничеството в заплатите и цените, оставяйки на свободните хора от всеки град властта да определят нивата на плащане.”[16]

Кодексът на Кънектикът за заплатите

Другите пуритански колонии не са били в по-добро състояние, с изключение на групата пилигрими в Плимът. Върховният Съд на Кънектикът настоява, че хората не се оказват надеждни, когато бъдат оставени като “закон за самите себе си,” и затова прокарва невероятно подробен кодекс за заплатите. В началото длъжностните лица очевидно не са прозряли последствията от регулационния кошмар, който създават. Умелите занаятчии не е трябвало да вземат повече от 20 пенса на ден (12 пенса са един шилинг) от 10 март до 11 октомври, нито над 18 пенса за работа в кой да е друг ден през годината. Това е включвало дърводелци, зидари, бъчвари, ковачи и майстори на каруци. На всички други занаятчии им е било забранено да вземат повече от 18 пенса на ден през първата половина от годината и повече от 12 пенса на ден през останалата част от годината. Работниците са били задължени да работят единадесет часа на ден през лятото, плюс яденето и спането, и девет часа през зимата. Ценовите контроли са били написани на големи дървени табла.[17] Тази объркана маса от закони е била отменена след едно десетилетие.[18]

Колонията Ню Хейвън, която се присъединява към Кънектикът през 1662, налага контрол през 1640, точно когато голямата икономическа депресия през 40-те години на 17 век удря Нова Англия.[19] Вече е нямало масивно излизане на пуритани от Англия, защото е била започнала гражданската война от епохата на Кромуел и английските пуритани са оставали в Англия, за да се бият. Така, капиталът и парите, донасяни от имигрантите в периода 1630-40, изведнъж престават. Цените се срутват почти мигновено. Иронията на налагането на ценови контроли в годината на срутването на цените е очевидна. Както в другите подобни средновековни законодателства, една група от предполагаемо безпристрастни хора е служела като комитет, който е отсъждал индивидуалните дела в случаите, в които е имало спорове.[20] Тези ценови ограничения не се появяват в правния кодекс на колонията от 1656, което показва, че ценовият контрол е бил изоставен през този период.

Процесът срещу капитан Кийн, един нетипичен случай

Историците не са на едно мнение относно истинските последствия от такива закони. Някои смятат, че пуританите са били неумолими в налагането на този кодекс.[21] От друга страна, един учен твърди, че тези закони вероятно не са били толкова съществени на практика; между 1630 и 1644 – годините на най-строгото законодателство в колонията Масачузетс Бей – не повече от двадесет човека са били действително осъдени за нарушаването на ограниченията върху цените и заплатите. През този период са осъдени два пъти повече хора за говорене срещу властите.[22] Най-известният случай е бил процесът срещу капитан Робърт Кийн, но има сериозни основания той да не се смята за типичен случай.

Капитан Кийн, служител на Артилъри Къмпани, е бил ревностен пуритан, Бостънски търговец, обществн ръководител и подсъдим по двата най-популярни икономически съдебни процеси в Нова Англия. Процесът през 1639 е по спор относно обвинение срещу него в надуване на цените; процесът през 1642 е по негов спор с една местна жена относно собственост върху една свиня. (Невероятно, това е бил един от най-важните процеси в американската история. Спорът относно изхода от процеса – Кийн е бил обявен за невинен от матистратите – е довел до образуването на двукамарно законодателство, защото избраните представители на градовете, депутатите, били на страната на противничката на Кийн в спора, Гудуайф (Гуди) Шърман. Магистратите налагат вето върху депутатите, а депутатите в крайна сметка настояват за разделяне на законодателството. Една свиня е помогнала да се разруши еднокамарноото законодателство в Америка!)[23] При процеса през 1639 Кийн е бил осъден за икономическо подтисничество и е бил глобен 200 паунда, по-късно намалени на 80 паунда от магистратите, за ужас на по-“демократичните” депутати) и е бил принуден да признае икономическите си грехове пред Първа Църква в Бостън. Това е единственият случай на икономическа изповед в архивите с църковните документи в Масачузетс.[24] Следователно, този известен съдебен процес не само не е типичен, но е и повече символ от преди 1640. След като неговото “неприемливо” поведение е било изложено публично, обществото веднага го забравя, макар че Кийн никога не го забравя.

Защитата на Кийн

Последната воля и завещанието на Кийн, което става един от най-важните от всички първични документи за историята на Нова Англия, показва неговото неодобрение към целия случай. Десетилетие и половина по-късно той отчаяно се стреми да очисти името си, като дори иска от надзорниците на своя имот да отправят иск към Върховния Съд да отхвърли първоначалната присъда “и да ми възвърне притежанията след като през цялото това време са се наслаждавали на тях . . . които аз вярвам, че принадлежат изцяло на мен и не би било правилно за страната да ги притежава.”[25] Неговите икономически действия са били правилни, твърди той, и са били в границите на търговската етика. Онези, които са го обвинявали, са били лъжци, казва той, и отделя няколко страници в своето завещание, за да ги опровергае. Нещо повече, други хора са били извършили наистина сериозни престъпления, но са били глобявани леко. Най-проницателното наблюдение на Кийн е свързано с промененото положение на някои от неговите бивши обвинители. Това изявление дава значителна информация за постепенното намаляване на контрола върху икономиката след 1650:

[Моето собствено престъпление] беше така силно преувеличено и така недостойно преследвано от някои, като че ли никоя присъда не би била твърде тежка или твърде сурова, като че ли въобще не съм достоен да живея на земята. [Такива престъпления] са често срещани почти във всеки магазин и всеки склад не само сега, но дори и тогава и оттогава досега, с по-висока мярка на прекомерност, да, дори извършвани от някои, които бяха най-ревностни и чиито ръце и езици бяха най-активни в обвинението срещу мен. [По онова време] те бяха купувачи, [но оттогава досега] самите те се превърнаха в продавачи и амбулантни търговци, така че сега те [престъпленията] вече не са нарушения, нито са достойни да бъдат поставяни под въпрос или да бъдат обсъждани с други хора.[26]

Какво е станало, което така е променило общественото мнение относно ценовия контрол? Първо, както Кийн отбелязва, интересът на някои от участниците се е променил, и с него се променя и тяхната етика. Второ, депресията от 1640-45 започва да отслабва в края на 40-те и един от източниците на съживлението е било раждането на морската търговия на Нова Англия. Сега търговците са били важни за икономиката – всъщност, жизнено важни – и тяхното не би могло да бъде пренебрегвано без това да доведе до загуби. Нова Англия през 1650 не е била райско място за свободно пазарния капитализъм, както и да я погледнем (или както и да манипулираме бележките под линия), но старата мнителност към бизнеса никога вече не се възражда след края на 40-те години на 17 век.

Проблем за политиците

Случаят с Кийн поставя сериозен проблем за политическите ръководители и църковните служители, които са служели като техни съветници. (Църковните служители не са имали право да заемат политически пост в Нова Англия, защото това е било считано за нарушение на разделението между две определени от Бога служения. Нямало е разделение на християнството от държавата – освен, както винаги, при изгнаниците в Роуд Айлънд – но винаги е имало официално разделение на властите, меча и словото.) Губернаторът Джон Уинтроп отбелязва в своя дневник проблемите, стоящи пред съдиите. Преп. Джон Котън, вероятно водещият обществен учен сред свещеничеството в Нова Англия, очертава пред магистратите стандартната средновековна критика срещу свободното ценообразуване, която съществува вече от четири века в европейската мисъл. Първо, никой човек няма право да купува колкото може по-евтино във всички случаи, нито да продава колкото може по-скъпо във всички случаи, дори пазарът да го позволява. Второ, никой никой бизнесмен не трябва да се облагодетелствува от незнанието на другия, за да получи печалба. Трето, той не може да продава над съществуващата пазарна цена, дори ако иска да компенсира загуби при други стоки, ограничение, което е било основно за средновековната християнска казуистика. (Казуистика: прилагане на общи принципи в конкретни обстоятелства.)

Като прилагат тези стандарти в случая с Кийн, казва Уинтроп, магистратите са били склонни към повече търпимост. Той дава няколко причини за това. Първо, няма закон, който да забранява печалбата сама по себе си. Второ, защото хората във всички страни използват своите предимства, за да вдигат цените на дребно. Трето, той не е единствен в своето прегрешение. Но фундаменталният въпрос е последният. Именно тук виждаме основното слабо място в бронята на всички схеми за ценови контрол, от 1100 година до сега: “Защото не можа да се намери строго правило за равновесно ниво между продавача и купувача, макар за това да бяха хвърлени много усилия и бяха направени различни закони, които на практика бяха отхвърлени, защото не бяха нито сигурни, нито равновесни.”[27] Самият Тома Аквински предупреждава, че “справедливата цена на нещата не се определя с математическа точност, но зависи от приблизителна оценка, така че малко добавяне или изваждане не изглежда да унищожава равната справедливост.”[28] Намирането на това неуловимо “равновесно ниво” се оказва непосилна задача за непрекъснатите законодателни актове в Нова Англия, както и за Европа като цяло. Никой не е знаел какво е справедлива цена.

Кай Ериксон пише по отношение на хората, които се отклоняват от общоприетите норми, че те изпълняват особена обществена функция. Отклонилият се бива вкаран в своята роля “чрез решителна и често драматична церемония, но бива освободен от нея без нито една дума на обществено внимание.”[29] Това определено е съдбата на Кийн. Той по-късно е бил избран за магистрат и неговите отклонения в пиянство от време на време са отбелязани в официалните архиви само с налагането на малки глоби. Унижението на процеса го е разстроило до деня на смъртта му, но пуританската общност, веднъж постигнала своето, се е задоволила да забрави миналото. Тя е утвърдила своите средновековни стандарти и веднага се е втурнала да ги нарушава, факт, който Кийн вижда ясно, но който не е притеснявал мнозинството от неговите по-енергични съвременници. Докато съвестта на един човек е била здрава и намеренията му праведни, той е можел да върши бизнеса си. Очевидно, да се докаже състоянието на съвестта на човека, особено ако подсъдимият се е оказвал ръководител в пуританската политика, промишленост или морска търговия, не би било лесна задача. Тази трудност е била далеч по-очевидна за магистратите през 1650, отколкото през 1639.

Контролът върху заплатите през 1641

Последният значителен опит на централното правителство на Масачузетс да контролира заплатите в мирно време е бил през 1641. Недостигът на пари – недостатъчни в сравнение с нормалните цени една година преди това – разстройва икономиката на Нова Англия. Имиграцията от Англия престава; всъщност, някои енергични пуритани се връщат в Англия, за да участвуват в гражданската война срещу Чарлс I. Търговците затварят, а производителите отказват да наемат работници. Върховният Съд обявява, че работниците трябва да приемат задължително намаление на заплатите, пропорционално на намалената цена на конкретната стока, за която се трудят. Работниците, заявява законът, “трябва да се задоволят сега да участвуват в настоящата оскъдица, както са се облагодетелствували в изобилието на предишните времена. . . .”[30] Поне магистратите са имали достатъчно разум да контролират цените според общото движение на пазара. Като свързват заплата на работника със стойността на произведеното от него, те признават тясната връзка между пазарната цена на произведената стока и стойността на трудовите услуги. Обратно на съвременните контроли върху заплатите през време на депресия – тавани върху заплатите, задължително колективно договаряне, изкуствени ограничения за влизане на пазара за работна ръка и т.н. – пуританите през 1641 са разбирали, че работниците трябва да приемат по-ниска заплата, ако стойността на тяхната продукция спада. Три века по-късно техните потомци не показват същата мъдрост пред подобен спад в ценовите очаквания, дори онези, които са официално удостоверени специалисти по икономика, дисциплина, за която дори не се е чувало през 1641. Пуританите са използвали морската търговия и увеличеното земеделско производство, за да съживят своята икономика; техните потомци използват финансиране на дефицита и световни войни, но дори тогава тяхната депресия продължава по-дълго.[31] Ценовият контрол през седемнадесети век, колкото и неправилен да е бил, е бил много по-смислен от контрола пред двадесети век.

1675-76: Преломният момент

След 1650 има отслабване на икономическия контрол, особено на ценовия контрол. (Контролите върху качеството на продукта и гилдийното производство са се появявали от време на време.) С разширяването на новата морска търговия се разширява и пазарът. Това разширяване на пазарните сделки, особено в областта на Бостън, насърчава по-голямата специализация в производството и така насърчава по-голямата икономическа производителност. Нещо повече, с навлизането на повече хора на пазарите, както като производители, така и като купувачи, възможността за отделните хора да манипулират конкретните цени намалява. Имало е повече конкуренция, по-голямо познание относно алтернативните цени и заместители и повече познание относно търговията. Ценовата разлика между производителя и потребителя естествено спада, когато участниците стават по-умели в своите сделки. Така нуждата от конкретно законодателство се намалява, доколкото става въпрос за магистратите. Средновековната теория за справедливата цена винаги е приемала пазарното ценообразуване за валидно, освен в “необичайни” или критични условия, а с разширяването на свободния пазар идва отслабването на политическата намеса в пазарното ценообразуване. Последната голяма активност на намеса идва през 1675-76, по време на голямото индианско въстание, известно като Войната на крал Филип.[32] (Почти по същото време Вирджиния също страда от голямо индианско въстание.)[33]

Хората днес рядко чуват за Войната на крал Филип, но по отношение на процента от американското население, загинали в коя да е война, това е най-страшната. Индианците, водени от своя вожд, който е бил известен сред белите като крал Филип, атакува без предупреждение по цялото протежение на границата на Нова Англия. В продължение на почти една година изглежда, че индианците ще тържествуват, или поне сериозно ще ограничат европейските поселища в областта. Оценките на военните загуби са около десет процента от цялото бяло население, което не е достигнато в никоя друга война на САЩ. Хиляди губят домовете си и бягат към градските области на по-населените градове. Разбира се, такова преселване на хора създава ужасен товар върху икономиката на Нова Англия. Въоръжаването на милицията и плащането на заплатите на войниците увеличават срива, докато хората напускат своите ферми и работилници, за да влязат във въоръжените сили.

Песимизмът на пасторите

С годините пуританското проповядване става все по-песимистично в своя подход. След 1660 старият теологичен оптимизъм започва да избледнява и се появява нов стил на проповеди. Познати днес като “еремиади,” тези проповеди са предупреждавали хората срещу последствията от греха и нежеланието на младото поколение да се присъедини за членство в църквите (членството в църквите винаги е било малцинство в Нова Англия, но след 1660 то още повече става малцинство). Известното стихотворение на Майкъл Уигълсуърт, Day of Doom (Страшният съд),[34] и по-малко известното God’s Controversy with New England (Божият спор с Нова Англия),[35] стават бестселъри по онова време (в началото на 60-те години на 17 век). Пасторите предупреждават за надвисналото Божие осъждение; старата вяра в Нова Англия като тържествуващ “град на хълм” се появява все по-рядко в техните проповеди. Индианското въстание като че ли потвърждава всички лоши пророчества на църковните служители.

Преп. Инкрийз Мейдър (той и неговият син Котън стават най-производителният писателски екип в американската история) настоява Върховният Съд да прокара списък с “Възмутителни злини,” които са довели проклятието на войната. “Демократичните” депутати незабавно последват съвета му; “аристократичните” магистрати се забавят с една седмица, докато новината за нова индианска победа ги принуждава да действуват. Списъкът включва обикновените обществени злини: пренебрегването на Божиите предупреждения, много необучени в катехизиса деца в общността, спада в членството в църквите, носенето на перуки, дълги коси при мъжете, разточителство в облеклото и съществуването на квакерите (този проблем отпада в началото на 50-те години). (Голите до кръста жени – далеч по-често срещани през 1675, отколкото днес – са били глобявани с 90 процента по-малка глоба отколкото е била глобата да бъдеш квакер, което може би показва нещо относно пуританските приоритети през 1675.) Но списъкът с “Възмутителни злини” не е можел да бъде завършен, без да се обърне внимание на различните случаи на икономическо подтисничество. Наложена е била двойна реституция за надуване на цените (за сумата на прекомерната надценка); съдът също е можел да налага глоби. (Днес също чуваме предложения за налагане на система на реституция за жертвите на престъпления, но в следната зловеща разновидност: жертвите трябва да бъдат обезщетявани от данъкоплатците, не от престъпниците.[36]) “Жертвите” са можели да отправят оплаквания срещу търговци и майстори, но не се споменава за раздути цени на земеделска продукция.[37]

Главната загриженост на магистратите се вижда през следващата година, 1676. Жителите на различните области искат различни цени за едни и същи стоки, продавани на милицията. (Можете да бъдете абсолютно сигурни, че по-високите цени са се появявали в онези области, където милицията е била заета с военни действия по всяко време.) Върховният Съд постановява, че стоките и услугите са едни и същи по стойност, където и да се намират, тоест, пушката е пушка във всеки окръг на Масачузетс. Отговорът на този проблем, казва Съдът, е налагането на пълен ценови контрол, и това става на 3 май 1676. Това е било последното изсилване; в продължение на един век след това, до избухването на друга война, нито едно законодателство в Нова Англия не прокарва такава всеобхватна схема на ценови контрол. Така те създават централен съвет:

Заповядано е от този Съд да се избере комитет във всеки окръг, който да разследва цените, сложени върху нещата от всякакъв вид, използвани или продавани в обществото, и да надзирава конкретните средства, отпуснати на милцията на всеки град за разноски, до началото на следващия [месец]. Дотолкова, доколкото те отсъждат праведно и равноправно, те да минават през техните ръце. С настоящето се заповядва на гореспоменатите комитети да изберат отсред себе си по един човек, във всеки окръг, и те да се съберат в Бостън в първия четвъртък на следващия юли, и да вземат със себе си отпуснатите и разходвани отчети в няколкото окръга, където и когато тяхната работа ще бъде да ги сравнят, и да регулират цялото, както за тях би изглеждало най-справедливо и равноправно. . . .[38]

Един последен опит; след това, капитулация

Подобен законодателен акт е прокаран от законодателството в Кънектикът през същия месец.[39] Под натиска на войната магистратите и депутатите не са могли да устоят на примамката на официално стабилните, универсални цени. Уроците, получени от четири и половина десетилетия на закони за ценови контрол, не са били научени; ръководителите все още са мислели, че могат чрез закон да премахнат икономическите реалности на оскъдността и неправилното разпределяне на ресурсите. За щастие на икономиката на Нова Англия, войната е завършила преди края на годината; ценовият контрол от 1676 е бил прекратен преди дефицитите, черния пазар и нарушените доставки, които са неизбежен резултат от ценовия контрол, да могат да се появят.

Това е била кулминацията на ценовия контрол в Нова Англия. Английският меркантилизъм налага контрол върху външната търговия, но до 1776 хората на Нова Англия не виждат вече цялостен контрол върху цените и заплатите. (Този контрол се оказва икономическо бедствие.[40]) След 1676 постепенно изчезва една цяла серия от ограничения върху свободното договаряне. Контролът върху дрехите – закони срещу разкоша, основани на общественото положение – изчезва. Както показвам в Глава Първа, контролът върху купуването и продажбата на земя бива премахнат. Очевидно, това е краят на една епоха. Завършва половин столетие на експерименти с непрекъснато възстановяващ се контрол върху цените и заплатите.

Има едно изключение към това общо правило. Законодателството на Масачузетс се е опитвало, от време на време, да регулира цената и качеството на хляба. Това продължава до 1720. Накрая законодателите прокарват един последен акт, невероятно сложна съвкупност от регулации върху цената и размера на всеки самун – четири общи ценови категории, 23 различни тегла, три типа (бял, пшеничен, домашен) – и обяснява защо такъв закон е необходим. Предговорът към този акт е първообразно обобщение на пълната неефективност на ценовия контрол през вековете:

. . . законът, съставен и прокаран в осмата година на крал Уилиам III, озаглавен “закон за правилното оразмеряване на хляба,” се оказа неефективен за добрите цели и намерения, вложени в него, и се спазва малко или въобще не се спазва, но алчните и злонамерени хора, за своя собствена изгода, заблуждават и подтискат поданиците на негово величество, по-специално по-бедните. . . .[41]

Не можах да открия дали някой някога е бил предаден на съд в по този закон, но в архивите на колонията, които успях да открия, няма сведения този контрол върху цената на хляба да е бил опитван отново. Моето предположение е, че това отсъствие не се дължи на успеха на закона във възпирането на “алчните и злонамерени хора,” а по-скоро законът е бил, както са били и всички такива закони преди него, провал. Търсенето на “справедливата цена” е приключило.

Заключение

Пуританите е трябвало да бъдат практични хора. Пустошта на Нова Англия е била сурово опитно поле. Посвещението към принципите е било важно за тяхното религиозно и психологическо оцеляване, но те винаги са били убедени, че християнството е открито практична религия. Ако дадена конкретна политика се е проваляла отново и отново, тогава пуританските политически ръководители и църковни служители са били готови да преосмислят тази политика. Тя или е била основана на лъжлив принцип, или е имало неправилно приложение на някакъв общ принцип. След половин век на провали на законите за ценови контрол пуританите са били готови да позволят на държавното управление да се оттегли от ценообразуващата дейност на пазара. Те не са престанали да проповядват срещу икономическото подтисничество или личната неморалност в икономическите сделки, но вече не са се стремяли да въвличат машината на държавното управление в проблемите на разходите и цените.

Важният факт за американската икономическа история е, че старото вярване, внесено безкритично в името на християнството, че държавното управление трябва да установява “справедливи” цени, е било изоставено. Едно средновековно наследство – само по себе си продукт повече от логиката на Аристотел, отколкото от библейското изложение – вече не се е приемало за необходимо в едно християнско общество. Хората са били оставени свободно да разменят и търгуват на цени, определени по взаимно договаряне. През 1676 е извършено окончателно скъсване с една интелектуална традиция, която е била доста враждебна към свободния пазар. В мирно време американците са били оставени свободни да следват своите призвания според собствения си избор, а не според избора на някакъв правителствен комитет от “безпристрастни, изявени личности.”

---

[1] James K. Hosmer (ed.), Winthrop’s Journal: “History of New England,” 1630-1649, 2 vols. (New York: Barnes & Noble, [1908] 1966), II, p. 24.

[2] John Winthrop, “A Model of Christian Charity” (1630), in Edmund S. Morgan (ed.), The Founding of Massachusetts: Historians and the Sources (New York: Bobbs-Merrill, 1964), pp. 190-204.

[3] За оптимизма на първото поколение пуритани в Нова Англия, виж Aletha Joy Gilsdorf, “The Puritan Apocalypse: New England Eschatology in the Seventeenth Century” (Ph.D. dissertation, history, Yale University, 1966), esp. pp. 119-20. Виж също Iain Murray, The Puritan Hope (London: Banner of Truth, 1971).

[4] J. Franklin Jameson (ed.), Johnson’s Wonder-Working Providence, 1628-1651 (New York: Barnes & Noble, [1910] 1952), p. 52.

[5] Thomas Aquinas, Summa Theologica, II-II, Quest. 77.

[6] Ценовата конкуренция разширява мащаба на пазара, като прави стоките и услугите достъпни за купувачи, които преди това са били твърде бедни, за да влязат на пазара. Това е била фундаменталната форма на конкуренция при възхода на съвременния капитализъм: Max Weber, General Economic History (New York: Collier [1920] 1961), p. 230.

[7] Nathaniel B. Shurtleff (ed.), Records of the Governor and Company of the Massachusetts Bay in New England, 5 vols. (Boston: William White, Commonwealth Printer, 1853), I, p. 74. [Цитирано оттук нататък като Mass. Col. Resc.]

[8] Ibid., I, p. 84.

[9] Ibid., I, pp. 104, 159-60.

[10] Ibid., I, pp. 159-60: максималното ниво е било 4d/s, тоест 4 пенса на шилинг, или 4/12, или 33 процента.

[11] Ibid., I, p. 160.

[12] Hayek, The Road to Sefdom (Chicago: University of Chicago Press, 1944).

[13] Hayek, The Constitution of Liberty (Chicago: University of Chicago Press, 1960).

[14] Mass. Col. Recs., I, p. 183.

[15] Ibid., I, p. 223.

[16] Richard B. Morris, Government and Labor in Early America (New York: Columbia University Press, 1941), p. 62.

[17] J. Hammond Trumball and Charles Hoadly (eds.), The Public Records of the Colony of Connecticut, 15 vols. (New York: A.M.S. Press, [1850-90] 1968), I, (1641), p. 65. [Цитирано оттук нататък като Conn. Col. Resc.]

[18] Ibid., I, (1650), p. 205.

[19] Charles Hoadly (ed.), Records of the Colony and Plantation of New Haven 1630-1649 (Hartford: for the editor, 1857), pp. 35-36, 52, 55.

[20] Ibid., p. 55.

[21] Morris, Government & Labor, p. 72.

[22] Marrion H. Gottfried, “The First Depression in Massachusetts,” New England Quarterly, XI (1936), p. 640.

[23] T. H. Breen, The Character of the Good Ruler (New Haven, Connecticut: Yale University Press, 1970), p. 79. Дебатът е бушувал в продължение на две години, 1642-44. Разделянето става през 1644.

[24] Emil Oberholzer, Delinquent Saints (New York: Columbia University Press, 1956), p. 189.

[25] Bernard Bailyn (ed.), The Apologia of Robert Keayne (New York: Harper Torchbook, 1964), p. 51.

[26] Ibid., p. 48.

[27] Winthrop’s Journal, I, p. 316.

[28] Aquinas, Summa Theologica, II-II, Quest. 77.

[29] Kai T. Erikson, Wayward Puritans (New York: Wiley, 1966), p. 16.

[30] Mass. Col. Ecs., I. p. 326.

[31] Колониите наистина са налагали и различни видове търговски ограничения, включително ембарго, правителствени монополи и т.н, което несъмнено е удължило депресията.

[32] Douglas E. Leach, Flintlock and Tomahawk: New England in King Philip’s War (New York: Norton, 1966).

[33] Wilcomb E. Washburn, The Governor and the Rebel: A History of Bacon’s Rebellion in Virginia (Chapel Hill: University of North Carolina Press, 1957), ch. 2.

[34] Reprinted in Harisson T. Meserole (ed.), Seventeenth-Century American Poetry (Garden City, New York: Doubleday, 1968), pp. 42-54.

[35] Ibid., pp. 55-113.

[36] Сравни Trial (May/June 1972), издание на American Trial Lawyers Association.

[37] Mass. Col. Recs., V, pp. 59ff.

[38] Ibid., V, p. 79.

[39] Conn. Col. Recs., V, pp. iv-v.

[40] Percy Greaves, “From Price Control to Valley Forge, 1777-1778,” The Freeman (Feb. 1972).

[41] Acts and Resolves of the Province of Massachusetts Bay, 21 vols. (Boston: State Printer, 1869), II, p. 166.